Лорън Кейт
Сълза (30)

29
Евакуация

Когато Еврика се събуди на другата сутрин, мъждива, сребриста светлина блестеше през прозореца й. По дърветата барабанеше дъжд. Копнееше да остави бурята да я приспи отново, но лявото й ухо звънтеше, напомняйки й за странната мелодия, която Андър бе засвирил, когато отвори медальона на Диана. „Книгата на любовта“ бе сгушена в ръцете й, изписвайки пророчеството за сълзите й. Знаеше, че трябва да стане, да се изправи пред нещата, които беше научила предишната вечер, но тъпа болка в сърцето притискаше главата й към възглавницата.

Брукс го нямаше вече. Според Андър, който, изглежда, се беше оказал прав за толкова много други неща, най-старият приятел на Еврика нямаше да се върне.

Изненада я тежест от другата страна на леглото й. Беше Андър.

— Цяла нощ ли беше тук? — попита тя.

— Няма да те оставя.

Тя се промъкна през леглото към него. Още беше в халата си за баня. Той носеше дрехите си от предната вечер. Не можаха да сдържат усмивките си, когато лицата им се доближиха едно до друго. Той я целуна по челото, после по устните.

Прииска й се да го дръпне обратно върху леглото, да го прегръща и целува в хоризонтално положение, да почувства тежестта на тялото му върху своето, но след няколко леки целувки Андър се изправи и застана до прозореца. Ръцете му бяха кръстосани зад гърба. Еврика можеше да си представи как сигурно бе стоял там цяла нощ, оглеждайки улицата за силует на някой Пазител на Атлантида.

Какво щеше да направи той, ако някой от тях беше дошъл в къщата й? Спомни си сребърната кутия, която беше измъкнал от джоба си онази нощ. Тя беше ужасила семейството му.

— Андър… — Смяташе да го попита какво бе имало в онази кутия.

— Време е да вървим — каза той.

Еврика затърси опипом телефона си, за да провери колко е часът. Когато си спомни, че е изгубен, си го представи как звъни някъде в наводнения от дъжда Залив, сред пасаж сребристи риби и на обаждането отговаря някоя русалка. Затършува из нощното шкафче за пластмасовия си часовник „Суоч“ на точици.

— Шест сутринта е. Семейството ми сигурно още спи.

— Събуди ги.

— И какво да им кажа?

— Аз ще съобщя плана на всички веднага щом се съберем — каза Андър, все още с лице към прозореца — по-добре е, ако няма твърде много въпроси. Ще трябва да се придвижваме бързо.

— Ако ще правя това — каза Еврика, — ми е нужно да знам къде отиваме. — Плъзна се от леглото. Ръката й се отпусна върху ръкава му. Бицепсът му се сви при докосването й.

Той се обърна с лице към нея и прокара пръсти през косата й, леко обхождайки с нокти скалпа й и тила й. Тя мислеше, че е секси, когато той прокарваше пръсти през косата си. Това беше още по-хубаво.

— Отиваме да намерим Солон — каза той. — Изгубеният Пазител на Атлантида.

— Мислех, че каза, че той е в Турция.

За момент Андър почти се усмихна, после лицето му стана странно безизразно.

— За щастие вчера отмъкнах една лодка. Ще отплаваме веднага щом семейството ти е готово.

Еврика го наблюдаваше внимателно. В погледа му имаше нещо — задоволство, потиснато от… вина. Почувства устата си суха, когато умът й направи мрачна връзка. Не знаеше как е узнала.

— „Ариел“? — прошепна тя. Лодката на Брукс. — Как направи това?

— Не се тревожи. Готово е.

— Тревожа се за Брукс, не за лодката му. Видя ли го? Потърси ли го изобщо?

Лицето на Андър се напрегна. Очите му бързо се стрелнаха настрани. След миг се върнаха към тези на Еврика, освободени от враждебността си.

— Ще дойде време, когато изцяло ще узнаеш истинската съдба на Брукс. За доброто на всички се надявам, че този момент е далече. Междувременно трябва да се опиташ да продължиш нататък.

Очите й се замъглиха; едва го виждаше, застанал пред нея. В този момент повече от всичко искаше да чуе как Брукс я нарича Октоподче.

— Еврика? — Андър докосна бузата й. — Еврика?

— Не — промърмори Еврика. Говореше на себе си. Отстъпи от Андър. Беше изгубила равновесие. Блъсна се в нощното си шкафче и назад в стената. Изпитваше такъв студ и скованост сякаш бе прекарала нощта върху ледник насред Полярния кръг.

Не можеше да отрече промяната в Брукс през последните няколко седмици, шокиращо жестокото и предателско поведение, което не разпознаваше. Събра общия брой на разговорите, в които Брукс се беше опитвал да изкопчи информация за емоциите й, за това, че тя не плаче. Помисли си за огромната и необяснима враждебност на Андър към него още от първата им среща — после си помисли за историята за Библис и мъжа, с когото някога е била близка, мъжът, чието тяло беше обсебено от владетеля на Атлантида.

Андър не искаше да го казва, но всички знаци сочеха към поредната невъзможна реалност.

— Атлас — прошепна тя. — През цялото време той не е бил Брукс. Бил е Атлас.

Андър се намръщи, но не каза нищо.

— Брукс не е мъртъв.

— Не. — Андър въздъхна. — Не е мъртъв.

— Бил е обсебен. — Еврика едва можа да изрече думите.

— Знам, че държеше на него. На никого не бих пожелал участта на Брукс. Но това се случи и не можем да направим нищо. Атлас е твърде могъщ. Стореното — сторено.

Беше й омразен начинът, по който Андър говореше за Брукс в минало време. Трябваше да има начин да го спасят. Сега, когато знаеше какво се е случило — че се бе случило заради нея, — Еврика беше длъжна пред Брукс да го върне обратно. Не знаеше как, знаеше единствено, че трябва да опита.

— Ако можех само да го намеря… — Гласът й изневери.

— Не! — От остротата в тона на Андър й спря дъхът. Той се взря гневно в очите й, търсейки да види следи от сълзи. Когато не откри такива, изглеждаше обзет от огромно облекчение. Нахлузи верижката с гръмотевичния камък и медальона през главата й. — Ти си в опасност, Еврика. Семейството ти е в опасност. Ако ми се довериш, мога да те предпазя. Това е всичко, върху което можем да си позволим да се фокусираме точно сега. Разбираш ли?

— Да — каза тя неохотно, защото трябваше да има начин.

— Хубаво — рече Андър. — Сега е време да кажем на семейството ти.

 

 

Еврика носеше джинси, маратонките си за бягане и бледосиня фланелена риза, когато заслиза надолу по стълбите, държейки ръката на Андър. Лилавата й ученическа чанта беше преметната на рамото й. „Книгата на любовта“ и преводът на Мадам Блаватски — пъхнати вътре. Кабинетът беше тъмен. Примигващият часовник върху декодера на телевизора показваше един часа и четирийсет и три минути. Сигурно през нощта бурята беше прекъснала електричеството.

Докато си проправяше опипом път около мебелите, Еврика чу щракване на отваряща се врата. Баща й се появи в тясна ивица от светлина на лампа на вратата на спалнята си. Косата му беше мокра, ризата — набръчкана и висяща извън панталоните. Еврика усети мириса на сапуна му „Айриш Спринг“. Той забеляза двата тъмни силуета в сенките.

— Кой е там? — той се придвижи бързо да включи осветлението. — Еврика?

— Татко…

Той се втренчи в Андър:

— Кой е този? Какво прави в къщата ни?

Бузите на Андър бяха толкова поруменели, колкото Еврика не ги беше виждала никога. Той изправи рамене и два пъти прокара ръце през вълнистата си коса:

— Господин Бодро, името ми е Андър. Аз съм… приятел на Еврика. — Той й хвърли лека усмивка сякаш въпреки всичко му харесваше да каже това.

Прииска й се да скочи в обятията му.

— Не, в шест сутринта не си — каза баща й. — Изчезвай или ще се обадя в полицията.

— Татко, чакай — Еврика сграбчи ръката му, както правеше едно време, когато бе малка. — Не се обаждай в полицията. Моля те, ела и седни. Има нещо, което трябва да ти кажа.

Той погледна към дланта на Еврика върху ръката му, после към Андър, после обратно към Еврика.

— Моля те — прошепна тя.

— Хубаво. Но първо ще направим кафе.

Преместиха се в кухнята, където баща й включи газовия котлон и сложи чайник с вода. Изсипа лъжица черно кафе в стара френска преса. Еврика и Андър седяха на масата, спорейки с очи кой трябва да говори пръв.

Баща й непрекъснато хвърляше погледи към Андър. Върху лицето му се настани разтревожено изражение.

— Виждаш ми се познат, хлапе.

Андър се размърда.

— Никога не сме се срещали.

Докато водата се топлеше, баща й пристъпи по-близо до масата. Наклони глава, присви очи към Андър. Гласът му прозвуча далечно, когато попита:

— Откъде каза, че познаваш това момче, Рика?

— Той ми е приятел.

— Съученици ли сте?

— Просто се… срещнахме. — Тя нервно сви рамене към Андър.

— Майка ти каза… — Ръцете на баща й започнаха да се тресат. Той ги сложи решително на масата, за да ги укроти. — Каза, че някой ден…

— Какво?

— Нищо.

Чайникът засвири и Еврика стана да изключи котлона. Наля вода във френската преса и взе три чаши от шкафа.

— Мисля, че е добре да седнеш, татко. Това, което предстои да кажем, може да прозвучи странно.

Тихо почукване на предната врата накара и тримата да подскочат. Еврика и Андър се спогледаха, после тя бутна стола си назад и се отправи към вратата. Андър беше точно зад нея.

— Не отваряй вратата — предупреди той.

— Знам кой е. — Еврика разпозна силуета на фигурата през матираното стъкло. Дръпна заяждащата дръжка на бравата, после отключи остъклената врата.

Веждите на Кат се извиха като дъги при вида на Андър, застанал над рамото на Еврика.

— Щях да дойда по-рано, ако знаех, че ще има парти с преспиване.

Зад Кат буен вятър разтърси огромния обрасъл с мъх клон на един дъб сякаш беше вейка. Силна струя вода оплиска верандата.

Еврика направи знак на Кат да влезе вътре и предложи да й помогне да съблече дъждобрана си.

— Правим кафе.

— Не мога да остана. — Кат избърса краката си в изтривалката. — Евакуираме се. Татко товари колата точно сега. Ще отседнем при братовчедите на мама в Хот Спрингс. И вие ли ще се евакуирате?

Еврика погледна Андър:

— Няма… Ние не… Може би.

— Още не е задължително — обясни Кат, — но по телевизията казаха, че ако дъждът продължава, по-късно може да се наложат евакуации, а знаеш какви са родителите ми — винаги трябва да изпреварят трафика. Проклетата буря дойде изневиделица.

Еврика преглътна една буца в гърлото си.

— Знам.

— Както и да е — каза Кат, — видях, че при теб свети и исках да оставя това, преди да тръгнем. — Протегна ракитова кошница, от онези, които майка й винаги приготвяше за различните хора, които събираха средства, и благотворителните организации. Беше натъпкана с конфети в цветовете на дъгата, цветовете се бяха разтекли от дъжда. — Това е комплектът ми за утеха на душата: списания, лимоновите сладкиши на мама и — тя сниши глас и бързо показа тънка кафява бутилка на дъното на кошницата — „Мейкърс Марк“.

Еврика взе кошницата, но това, което всъщност искаше да задържи, беше Кат. Сложи „утешителния комплект“ в краката им и обви ръце около приятелката си.

— Благодаря ти.

Непоносимо й бе да мисли колко време можеше да мине, преди да види отново Кат. Андър не беше споменал кога се връщат.

— Ще останеш ли за чаша кафе?

 

 

Еврика приготви кафето на Кат така, както тя го обичаше, изразходвайки по-голямата част от пакетчето „Айриш Крийм“ на Рода. Наля една чаша за себе си и една за баща си и поръси канела върху двете. После си даде сметка, че не знае как Андър пие кафето си, и това я накара да се почувства неразумна и безразсъдна, сякаш бяха избягали и се бяха сгодили, без някой от тях да знае фамилното име на другия. Още не знаеше фамилията му.

— Черно кафе — каза той, преди да й се наложи да попита.

За момент отпиваха мълчаливо и Еврика знаеше, че скоро трябва да го направи: да разбие този мир. Да се сбогува с най-добрата си приятелка. Да убеди баща си в абсурдни, фантастични истини. Да се евакуират. Щеше да отпие тази малка глътка престорена нормалност, преди нещата да се разпаднат.

Баща й не беше казал и дума, дори не беше вдигнал поглед да поздрави Кат. Лицето му беше пепеляво. Бутна стола си назад и се изправи:

— Може ли да поговорим, Еврика?

Тя го последва до отдалечената част на кухнята. Застанаха на прага, който преминаваше в дневната, така че да не ги чуят Андър и Кат. Откъм страната на печката висяха пейзажите от задния двор, които близнаците бяха нарисували с водни бои в предучилищната си група. Този на Уилям беше реалистичен: четири зелени дъба, олющена двойна люлка, лагуната, лъкатушеща на заден план. Този на Клеър беше абстрактен, изцяло лилав, бляскаво изображение на начина, по който изглеждаше дворът им, когато бушуваше буря. Еврика едва можеше да гледа картините, знаейки, че в случай че се осъществи най-добрият сценарий, трябваше да изтръгне близнаците и родителите им от живота, който познаваха, защото беше изложила всички на опасност.

Не искаше да казва на баща си. Наистина не искаше да му казва. Но ако не му кажеше, можеше да се случи нещо по-лошо.

— Въпросът е, татко… — поде тя.

— Майка ти каза, че някой ден може да се случи нещо — прекъсна я баща й.

Еврика примигна.

— Предупредила те е. — Тя взе ръката му, която беше студена и лепкава, не силна и успокояваща, каквато беше свикнала да я чувства. Опита се да остане колкото е възможно по-спокойна. Може би това щеше да бъде по-лесно, отколкото си бе мислила. Може би баща й вече имаше някакво предчувствие какво да очаква. — Кажи ми точно какво каза тя.

Той затвори очи. Клепачите му бяха набръчкани и влажни и изглеждаше толкова крехък, че това я изплаши.

— Майка ти беше склонна да изпада в делириум. Случваше се да е с теб в парка или в някой магазин да купувате дрехи. Това беше още когато ти беше малка, винаги когато двете бяхте сами. Изглежда, никога не се случваше, когато бях там да го видя. Тя се прибираше вкъщи и настойчиво твърдеше, че са се случили невъзможни неща.

Еврика се промъкна по-близо до него, опитвайки се да се доближи до Диана.

— Например какви?

— Беше сякаш изпадаше в някаква треска. Повтаряше едно и също отново и отново. Мислех си, че е болна, може би от шизофрения. Никога не забравих какво казваше. — Той погледна Еврика и поклати глава. Тя разбра, че той не иска да й казва.

— Какво казваше тя?

Че произхожда от дълъг род на атланти? Че притежава книга, предсказваща възраждането на изгубен остров? Че култ от фанатици може някой ден да се опита да убие дъщеря им заради сълзите й?

Баща й избърса очи с опакото на дланта си.

— Казваше: „Днес видях момчето, което ще разбие сърцето на Еврика“.

По гръбнака на Еврика пробяга мразовита тръпка:

— Какво?

— Ти беше на четири години. Беше абсурдно. Но тя не се отказваше. Накрая, когато се случи за трети път, я накарах да ми нарисува картина.

— Мама беше добра художничка — промърмори Еврика.

— Запазих онази картина в дрешника си — каза баща й. — Не знам защо. Беше нарисувала сладко изглеждащо дете, на шест-седем години, без нищо смущаващо в лицето, но през всичките години, когато живеехме в града, никога не видях момчето. Докато… — Устната му потрепери и той отново хвана ръцете на Еврика. Хвърли поглед през рамо в посока на масата за закуска. — Приликата е непогрешима.

Напрежението се промъкна в гърдите на Еврика, затруднявайки дъха й като тежка простуда.

— Андър — прошепна тя.

Баща й кимна.

— Същият е като на рисунката, само че пораснал.

Еврика тръсна глава, сякаш това щеше да отърси чувството за гадене. Каза си, че една стара рисунка не означава нищо. Диана не можеше да е разчела бъдещето. Не можеше да е знаела, че Еврика и Андър може някой ден истински да държат един на друг. Помисли си за устните му, ръцете му, неповторимото усещане за закрила, излъчващо се чрез всичко, което Андър правеше. Това извика тръпки на наслада по кожата й. Трябваше да се довери на този инстинкт. Инстинктът беше всичко, което й беше останало.

Може би Андър беше възпитан да бъде неин враг, но сега беше различен. Сега всичко беше различно.

— Имам му доверие — каза тя. — В опасност сме, татко. Ти и аз, Рода, близнаците. Трябва да се махнем оттук днес, сега, и Андър е единственият, който може да ни помогне.

Баща й се взираше в нея с дълбоко съжаление и Еврика разбра, че това беше същият поглед, който сигурно е отправял към Диана, когато е изричала неща, които звучат откачено. Той повдигна брадичката й. Въздъхна.

— Наистина много ти се събра, хлапе. Всичко, което трябва да направиш днес, е да се отпуснеш. Нека ти приготвя нещо за закуска.

— Не, татко. Моля те…

— Трентън? — Рода се появи в кухнята, облечена в червена копринена роба. Пуснатата й коса се стелеше по гърба — стил, в който Еврика не беше свикнала да я вижда. Лицето й беше без грим. Рода изглеждаше красива. И обезумяла от тревога. — Къде са децата?

— Не са ли в стаята си? — попитаха Еврика и баща й в един глас.

Рода поклати глава:

— Леглата им са оправени. Прозорецът е широко отворен.

Страховита гръмотевица отстъпи място на леко потрепване по задната врата, което Еврика почти не чу. Рода и баща й затичаха да отворят, но Андър стигна пръв.

Вратата отхвръкна назад, блъсната от остър порив на вятъра. Рода, бащата на Еврика и самата Еврика спряха при вида на Пазителя на Атлантида, застанал на прага.

Еврика го беше виждала преди в полицейския участък и отстрани край пътя по-късно същата вечер. Изглеждаше на шейсет, с бледа кожа, разделена с хлъзгав гел сива коса и бледосив, ушит по поръчка костюм, който му придаваше вид на пътуващ търговец. Очите му сияеха в същия яркотюркоазен цвят като тези на Андър.

Приликата между тях беше неоспорима — и обезпокоителна.

— Кой сте вие? — запита баща й.

— Ако търсите децата си — каза Пазителят на Атлантида, когато откъм задния двор полъхна силен мирис на лимонова трева, — излезте навън. С радост ще уредим размяна.