Лорън Кейт
Сълза (25)

24
Изчезването

Троп. Троп. Троп.

Когато Поларис пристигна на прозореца й преди изгрев-слънце във вторник сутринта, до третото потропване по стъклото Еврика вече се беше измъкнала от леглото. Раздели завесите си и вдигна студеното стъкло, за да поздрави жълто-зелената птица.

Птицата означаваше Блаватски, а Блаватски означаваше отговори. Превеждането на Книгата на любовта се беше превърнало в най-неотложната мисия на Еврика, откакто Диана беше починала. По някакъв начин, докато историята ставаше по-необуздана и по-нереална, връзката на Еврика с нея се затвърди. Изпитваше детинско любопитство да узнае подробностите от пророчеството на вещиците на мълвата сякаш то по някакъв начин се отнасяше до собствения й живот. Нямаше търпение да се срещне със старата жена долу при върбата.

Беше спала с гръмотевичния камък, поставен на същата верижка като медальона от лазурит. Непоносимо й беше да го увие и отново да го прибере. Усещаше тежестта му около врата си, топлината от допира на гърдите й цяла нощ. Реши да поиска мнението на Мадам Блаватски за него. Това означаваше да приеме старата жена по-дълбоко в личния си живот, но Еврика се доверяваше на инстинктите си. Може би Блаватски щеше да знае нещо, което би помогнало на Еврика да разбере по-добре камъка — може би можеше дори да обясни интереса на Андър към него.

Протегна длан към Поларис, но птицата прелетя покрай нея. Спусна се в стаята й, литна възбудено в кръг близо до тавана, после се стрелна обратно навън през прозореца в черното като въглен небе. Изпляска с крил е, изпращайки полъх на въздух с аромат на бор в посоката на Еврика, излагайки на показ пъстрите пера там, където вътрешната част на крилете му се съединяваше с гръдната му кост. Клюнът му се разтвори широко към небето в пронизителен крясък.

— Сега пък на петел ли се правиш?

Поларис изкрещя отново. Звукът беше жалък; с нищо не напомняше на мелодичните ноти, които го беше чувала да чурулика преди.

— Идвам — Еврика погледна пижамата и босите си крака. Навън беше студено, въздухът — влажен, а слънцето нямаше скоро да се покаже. Тя грабна първото, което намери опипом в дрешника си: избелелия зелен екип за бягане на „Еванджелин“, който носеше на състезанията по бягане извън училище. Екипът от изкуствена материя беше топъл и можеше да тича с него, и нямаше причина да храни сантиментални чувства към отбора, от който бе умолявала да си тръгне. Изми си зъбите и набързо прибра косата си в плитка. Срещна се с Поларис край розмариновия храст в края на предната веранда.

Утринта беше влажна, изпълнена с тихото цвъртене на щурците и ведрото шумолене на полюшващ се на вятъра розмарин. Този път Поларис не изчака Еврика да си завърже маратонките. Литна в същата посока, в която го беше последвала онзи ден, но по-бързо. Еврика започна да подтичва. Очите й бяха наполовина изнемощели и наполовина будни. Прасците й горяха от вчерашното тичане.

Крякането на птицата беше настойчиво, рязко и стържещо на фона на спящата улица в пет сутринта. На Еврика й се прииска да знае как да го укроти. Днес нещо в настроението му беше различно, но тя не говореше неговия език. Всичко, което можеше да направи, беше да не изостава.

Спринтираше, когато мина покрай червения пикап на вестникаря в края на Шейди Съркъл. Помаха му като на приятел, после свърна надясно, за да мине напряко през моравата на семейство Гълиот. Стигна до лагуната с военнозеления й утринен блясък. Беше изгубила от поглед Поларис, но знаеше пътя до върбата.

Можеше да го пробяга със затворени очи и почти й се стори, че го направи. Не беше спала добре от дни. Беше на прага на изтощението. Загледа отражението на луната, потрепващо по повърхността на водата, и си представи, че то бе „излюпило“ дузина мънички луни. Малките полумесеци плуваха нагоре срещу течението, подскачайки като летящи риби, опитвайки се да изпреварят Еврика. В желанието да победи краката й започнаха да се движат по-бързо, докато се препъна в здравите корени на една папрат и падна в калта. Приземи се на болната си китка. Трепна, докато си връщаше опората и темпото.

Кряк!

Поларис се спусна над рамото й, докато тя пробягваше последните десетина метра до върбата. Птицата остана назад, все още издавайки сподавените крякащи звуци, които дразнеха и двете уши на Еврика. Едва когато стигна до дървото, тя осъзна причината за издавания от него звук. Облегна се на гладкия бял ствол на дървото и отпусна ръце върху коленете си, за да си поеме дъх. Мадам Блаватски не беше там.

Сега в чуруликането на Поларис долови гневна нотка. Той обикаляше в широки кръгове над дървото. Еврика вдигна поглед към него, объркана, изтощена — и тогава разбра.

— Преди всичко, ти не искаше да идвам тук.

Кряк!

— Е, добре, как се предполага да знам къде е тя?

Кряк!

Той литна в посоката, откъдето Еврика беше дошла току-що, като се обърна веднъж назад, за да отправи нещо, което, макар и абсурдно, безспорно беше гневен поглед. С мъчително повдигащи се и спускащи се гърди, с отслабваща енергия, Еврика го последва.

 

 

Небето беше още тъмно, когато паркира Магда на осеяния с дупки паркинг пред офиса на Блаватски. Вятърът разпръскваше обвити в сянка дъбови листа по неравния паваж. Една улична лампа осветяваше пресечката, но оставяше редицата от магазини зловещо тъмна.

Еврика беше надраскала бележка, която гласеше, че отива на училище по-рано заради лабораторен експеримент по естествени науки, и я бе оставила на плота в кухнята. Знаеше, че сигурно е изглеждало абсурдно, когато отвори вратата на колата, та Поларис да влети вътре, но така беше с повечето й действия напоследък. Птицата беше страхотен навигатор, щом Еврика осъзна, че две подскачания на една или друга страна върху таблото показват накъде се предполага да завие. С включено отопление, със смъкнати прозорци и подвижен покрив, бяха се отправили с пълна скорост към ателието на преводачката от другата страна на Лафайет.

На паркинга имаше само още една кола. Изглеждаше сякаш беше паркирана пред солариума в съседство от цяло десетилетие, което накара Еврика да се зачуди за Мадам Блаватски — как ли се справяше старата жена.

Поларис се зарея навън от отворения прозорец и нагоре по външното стълбище, преди Еврика да е изключила двигателя. Когато го настигна, ръката й взе да кръжи нервно над старинното чукче с форма на лъвска глава.

— Тя каза да не я безпокоим у дома — каза Еврика на Поларис. — Ти беше там, помниш ли?

Пронизителният крясък на Поларис я накара да подскочи. Не й се струваше правилно да почука толкова рано, така че вместо това Еврика леко побутна вратата с хълбок. Тя се люшна и се отвори към фоайето с нисък таван на Блаватски. Еврика и Поларис влязоха. Антрето бе тихо и влажно и миришеше на вкиснато мляко. Двата сгъваеми стола бяха още там, както и червената лампа и празната поставка за списания. Но нещо й се струваше различно. Вратата към ателието на Мадам Блаватски беше открехната.

Еврика погледна Поларис. Той беше безмълвен, с прибрани до тялото криле, докато прелиташе през входа. След миг Еврика го последва.

Всеки сантиметър от кабинета на Мадам Блаватски беше претършуван; всичко, което можеше да се счупи, бе счупено. И четирите клетки за птици бяха разкривени и насечени с ножици за рязане на тел. Една клетка висеше обезформена от тавана; останалите бяха захвърлени на пода. Няколко птици чуруликаха нервно върху перваза на отворения прозорец. Останалите сигурно бяха отлетели — или по-лошо. Навсякъде имаше зелени пера.

Намръщените портрети лежаха разбити върху изкаляния персийски килим. Възглавниците на дивана бяха нарязани. Пълнежът се изливаше от тях като гной от рана. Овлажнителят близо до задната стена издаваше клокочещ звук, което — Еврика знаеше от грижите за алергиите на близнаците — означаваше, че е останал почти без вода. Един шкаф за книги лежеше на трески на пода. Една от костенурките изучаваше назъбената планина от текстове.

Еврика закрачи из стаята, като прекрачваше внимателно книгите и разбитите рамки от снимки. Забеляза малка чинийка за масло, преливаща от пръстени със скъпоценни камъни. Сцената не изглеждаше типична за обир.

Къде беше Блаватски? И къде беше книгата на Еврика?

Започна да прехвърля някакви измачкани листове по бюрото, но не искаше да рови из личните неща на Мадам Блаватски, дори ако друг някой вече го беше направил. Зад бюрото забеляза пепелника, където преводачката гасеше цигарите си. По четири фаса имаше подобни на целувка следи от неизменното червено червило на Блаватски. Два бяха бледи като хартията.

Еврика докосна висящите бижута около врата си, почти без да осъзнава, че й ставаше навик да ги призовава на помощ. Затвори очи и се отпусна в стола пред бюрото на Блаватски. Имаше чувството, че черните стени и таван се приближават и я притискат.

Бледите цигари я подсетиха за бледи лица, достатъчно спокойни, за да пушат, преди… или след, или по време на опустошаването на кабинета на Блаватски. Какво бяха търсили натрапниците?

Къде беше книгата й?

Знаеше, че е предубедена, но не можеше да си представи други виновници, освен призрачно изглеждащите хора от тъмния път. Представата как бледите им пръсти държат книгата на Диана накара Еврика да скочи рязко на крака.

В дъното на кабинета, близо до отворения прозорец, откри миниатюрна ниша, която не беше видяла при първото си посещение. На вратата бе окачена пурпурна мънистена завеса, която изтрака, когато мина през нея. В нишата имаше малък кухненски бокс с малка мивка, сандъче за цветя с прорасъл копър, трикрако дървено столче и зад миниатюрен хладилник — изненадващо — стълбище.

Апартаментът на Мадам Блаватски беше на етажа над кабинета й. Еврика вземаше стъпалата по три наведнъж. Поларис чуруликаше одобрително сякаш през цялото време бе искал тя да тръгне именно в тази посока.

Стълбите бяха тъмни, затова тя си светеше с телефона. Най-горе се намираше затворена врата с шест огромни резета. Всяка от ключалките беше уникална и старинна — и изглеждаше напълно неразбиваема. Еврика изпита облекчение, мислейки си, че поне онзи, който бе претършувал ателието на долния етаж, не би успял да проникне с взлом в апартамента на Мадам Блаватски.

Поларис изкряка гневно сякаш бе очаквал Еврика да има ключ. Спусна се и взе да кълве парцаливия килим в подножието на вратата като пиле, отчаяно копнеещо за храна. Еврика насочи светлината на телефона си надолу, за да види какво прави той.

Прииска й се да не беше.

През процепа между вратата и стълбищната площадка се беше просмукала локва кръв. Беше наквасила по-голямата част от най-горното стъпало и сега се разпростираше надолу. В безмълвната тъмнина на стълбището Еврика чу една капчица да пада от най-горното стъпало върху онова, на което стоеше тя. Тя се отдръпна, отвратена и уплашена.

Остана скована и замаяна. Надвеси се напред, с намерение да подпре ръка на вратата за миг, за да си възвърне равновесието — но залитна с размахани ръце назад, когато вратата поддаде под съвсем лекия натиск на докосването й. Подобно на отсечено дърво вратата се търколи и падна в апартамента. Тежкото й тупване бе придружено от влажен плясък по килима, който — осъзна Еврика — някак бе свързан с кръвта, събрала се в локва зад вратата. При удара по опушените стени се разлетяха червени пръски.

Който и да бе идвал тук, беше изтръгнал вратата от пантите и преди да си тръгне, я беше подпрял, така че отвън все още изглеждаше заключена с резетата.

Би трябвало да си тръгне. Би трябвало да се обърне кръгом точно сега, в този миг, да се втурне надолу по стълбите и да се махне оттук, преди да види нещо, което не искаше да вижда. Устата й се изпълни с противен вкус. Би трябвало да се обади на полицията. Би трябвало да се махне оттук и да не се връща никога.

Но не можеше. Нещо се беше случило на човек, за когото я беше грижа. Колкото и високо да крещяха инстинктите й: „Бягай!“, Еврика не можеше да обърне гръб на Мадам Блаватски.

Пристъпи през окървавената площадка върху повалената врата и последва Поларис в апартамента. Миришеше на кръв, пот и цигари. Дузини почти изгаснали свещи потрепваха, подредени по протежение на една полица. Бяха единственият източник на светлина в стаята. Отвън пред малкия единичен прозорец равномерно щракаше електрическа машинка против насекоми. В центъра на стаята, просната върху синия фабрично изработен килим от изкуствена материя, на първото място, което Еврика заподозря, и последното място, на което си позволи да погледне, беше Мадам Блаватски, мъртва като Диана.

Ръката на Еврика се вдигна към гърлото, за да сподави ахването й. Над рамото й, стълбището към изхода изглеждаше безкрайно, сякаш никога нямаше да успее да се добере дотам, без да припадне. Инстинктивно потърси опипом телефона си в джоба. Набра 911, но не можеше да се застави да натисне клавиша за разговор. Еврика нямаше глас, нямаше начин да съобщи на някакъв непознат на другия край на телефонната линия, че жената, превърнала се за нея в най-близкото подобие на майка, беше мъртва.

Телефонът падна обратно в джоба й. Приближи се до Мадам Блаватски, но внимаваше да стои отвъд разлялата се кръв.

Гъсти кичури кестенява коса лежаха на пода, обкръжаващи главата на старата жена като корона. Имаше плешиви розови петна там, където косата бе изтръгната от скалпа й. Очите й бяха отворени. Едното се взираше с празно изражение в тавана. Другото беше напълно изтръгнато от орбитата си. Поклащаше се близо до слепоочието й, като се крепеше на тънка розова артерия. Бузите й бяха покрити с кървави резки сякаш някой беше прокарал по тях остри нокти. Краката и ръцете й бяха разперени отстрани до тялото й, придавайки й вид на някакъв осакатен „снежен ангел“. Едната ръка стискаше броеница. Наметалото й от съшити парчета плат беше хлъзгаво от кръв. Беше пребита, разкъсана, намушкана многократно в гърдите от нещо, което оставяше много по-големи разрези от нож. Беше оставена да умре от загуба на кръв на пода.

Еврика се подпря със залитане на стената. Запита се каква ли е била последната мисъл на Мадам Блаватски. Опита се да си представи какви ли молитви е изрекла жената, докато е напускала света, но от шока умът й бе празен. Отпусна се на колене. Диана винаги казваше, че всичко в света е свързано. Защо Еврика не се бе спряла, за да помисли, че „Книгата на любовта“ бе свързана по някакъв начин с гръмотевичния камък, за който Андър знаеше толкова много — или с хората, от които я бе защитил на пътя? Беше сигурна, че ако те бяха онези, причинили това на Мадам Блаватски, то значи бяха дошли да търсят „Книгата на любовта“. Бяха извършили убийство заради нея.

А ако това беше вярно, вината за смъртта на Мадам Блаватски бе нейна. Умът й се насочи към изповедалнята, където ходеше в събота следобед с баща си. Нямаше представа колко молитви „Аве Мария“ и „Отче наш“ щеше да се наложи да изрече, за да изкупи този грях.

Изобщо не биваше да настоява да продължат с превода. Мадам Блаватски я беше предупредила за рисковете. Еврика трябваше да свърже колебанието на старата жена с опасността, за която я предупреди Андър. Но не беше. Може би не беше искала да го направи. Може би искаше едно сладко и вълшебно нещо в живота си. Сега това сладко и вълшебно нещо бе мъртво.

Стори й се, че ще се задави, но това не стана. Помисли си, че може да изпищи, но не го стори. Вместо това коленичи по-близо до гърдите на Мадам Блаватски и устоя на порива да я докосне. С месеци Еврика бе копняла за невъзможния шанс да вземе в прегръдките си Диана след смъртта й. Сега искаше да протегне ръка към Мадам Блаватски, но откритите рани я възпираха. Не защото бе отвратена — макар че жената бе в ужасно състояние, — а защото бе достатъчно благоразумна, за да не се замесва в това убийство. Не се приближи, знаейки, че независимо колко я беше грижа, не можеше да направи нищо, за да помогне на Блаватски.

Представи си как други се натъкват на тази гледка: сивата бледност, която кожата на Рода щеше да придобие, както ставаше, когато й се гадеше, придавайки на оранжевото й червило клоунски вид; молитвите, които щяха да бликнат от устните на най-набожната съученичка на Еврика, Бел Поуг, слисаните ругатни, които Кат щеше да избълва. Еврика си представи, че може да види себе си напълно извън тялото си. Изглеждаше безжизнена и неподвижна като каменен блок, стоял в апартамента цели хилядолетия. Имаше стоически и недостижим вид.

Смъртта на Диана бе унищожила загадките на смъртта за Еврика. Тя знаеше, че смъртта я чака, както бе чакала Мадам Блаватски, както чакаше всички, които тя обичаше, и онези, които не обичаше. Знаеше, че човешките същества са родени, за да умрат. Спомни си последния ред от едно стихотворение на Дилън Томас, което веднъж беше прочела в онлайн форум за съболезнования. Това беше единственото нещо, което й звучеше смислено, когато беше в болницата.

След първата смърт няма друга.

Диана беше първата смърт за Еврика. Това означаваше, че смъртта на Мадам Блаватски беше никоя друга. Дори смъртта на самата Еврика щеше да е никоя друга.

Скръбта й беше могъща; просто изглеждаше различно от онова, с което бяха свикнали другите хора.

Страхуваше се, но не от мъртвото тяло пред себе си — беше виждала и по-ужасни неща в твърде много кошмари. Боеше се от онова, което смъртта на Мадам Блаватски означаваше за другите й близки хора, чийто брой и бездруго се смаляваше. Изпитваше непреодолимо чувство, че са й откраднали нещо, знаейки, че никога няма да разбере останалата част от „Книгата на любовта“.

Дали убийците бяха взели книгата й? Мисълта да я притежава някой друг, да знае повече от нея, отколкото знаеше тя, я изпълваше с ярост. Изправи се и тръгна към кухненския плот на Блаватски, после към нощното й шкафче, търсейки някаква следа от книгата, като внимаваше да не промени сцената на местопрестъплението.

Не намери нищо, само сърдечна болка. Беше толкова нещастна, че почти не можеше да вижда. Поларис крякаше и леко пощипваше с клюн краищата на наметалото на Мадам Блаватски.

Всичко може да се промени с последната дума, помисли си Еврика. Но това не можеше да е последната дума на Мадам Блаватски. Тя заслужаваше много, много повече от това.

Еврика отново се смъкна на пода. Пръстите й интуитивно посегнаха към гърдите, правейки кръстния знак. Притисна длани една към друга и сведе глава в безмълвна молитва към свети Франциск, молейки за покой от името на старата жена. Остана със сведена глава и затворени очи, докато усети, че молитвата й бе напуснала стаята и беше поела по пътя си в атмосферата. Надяваше се да стигне до мястото, накъдето беше поела.

Какво щеше да стане с Мадам Блаватски? Еврика нямаше как да знае кой ще е следващият, който ще открие жената, дали тя имаше приятели или семейство наблизо. Докато размишляваше за най-простите възможности да намери помощ за Мадам Блаватски, тя си представи ужасяващи разговори с шерифа. Гърдите й се стегнаха. Дори да се замесеше в криминално разследване, това нямаше да съживи старицата. И все пак Еврика трябваше да намери някакъв начин да съобщи на полицията.

Огледа се из стаята, съкрушена — а после й хрумна една идея.

На стълбищната площадка беше минала покрай голяма противопожарна аларма, вероятно инсталирана преди сградата да стане жилищна. Еврика стана и заобиколи локвата кръв, подхлъзвайки се леко, докато прекосяваше входа. Възвърна равновесието си и издърпа ръкава на екипа за бягане върху ръката си, за да не остави отпечатъци. Посегна към червения капак и дръпна надолу металната ръчка.

Алармата се задейства мигновено — оглушителна, почти комично шумна. Еврика зарови глава между раменете си и се отправи към изхода. Преди да излезе още веднъж се взря в стаята към Мадам Блаватски. Искаше да каже, че съжалява.

Поларис беше кацнал върху накълцаните гърди на старицата, като кълвеше леко там, където някога бе туптяло сърцето й. Изглеждаше фосфоресциращ в светлината на свещите. Когато забеляза Еврика да го наблюдава, той вдигна глава. Чернете му очи блеснаха демонично. Изсъска й, после изкряка веднъж, така остро, че крясъкът прониза звука на противопожарната аларма.

Еврика подскочи, после рязко се завъртя кръгом. Измина тичешком остатъка от пътя надолу по стълбите. Не спря, докато не мина през ателието на Мадам Блаватски, през осветеното в червено фоайе, докато не застана, едва поемайки си въздух, на паркинга, където в небето точно започваше да пламти златисто слънце.