През месеците септември и октомври градът беше се огънал здраво под тежестта на чумата. И понеже споменахме за трополене на човешки стъпки, трябва да кажем, че през тия безконечно дълги седмици няколкостотин хиляди души все още тъпчеха из улиците. Облаци, жега, дъжд следваха едно след друго. Ята от скорци и дроздове долитаха безшумно от юг, виеха се високо и заобикаляха града, сякаш бичът, за който говори Панлу, чудноватият камшик се въртеше със свистене над къщите и ги прогонваше. В началото на октомври проливни дъждове измиха улиците. През всичкото това време нямаше нищо друго освен това необятно трополене.

Тогава Рийо и неговите приятели разбраха до каква степен са уморени. Санитарните доброволци просто не можеха да издържат вече на тая умора. Доктор Рийо забелязваше у себе си и у приятелите си едно засилващо се безразличие. Например същите хора, които дотогава бяха проявявали жив интерес към всички новини около чумата, престанаха да се интересуват от тях. Рамбер, натоварен да ръководи временно един от карантинните пунктове, помещаващ се отскоро в неговия хотел, бе осведомен отлично за броя на лицата, поставени под негово наблюдение. Знаеше до най-малките подробности как действува създадената от него организация за незабавното изолиране на ония, които неочаквано даваха признаци, че са заболели. Помнеше всички статистически данни за въздействието на серума върху карантинираните. Обаче не беше в състояние да каже колко жертви взема седмично чумата и дали напредва или отстъпва. А при това той се надяваше да се измъкне от града в близко бъдеще.

Колкото за другите, те бяха погълнати от работа ден и нощ и нито четяха вестници, нито слушаха радио. Когато им съобщаваха някакви данни, даваха вид, че се интересуват, а всъщност ги посрещаха с онова разсеяно безразличие, каквото смятаме, че изпитват участниците в продължителни войни, които, изтощени от боевете, заети само от всекидневните си задължения, не очакват вече нито последното сражение, нито деня на примирието.

Гран продължаваше да прави наложените от чумата изчисления, но сигурно и той не би могъл да посочи общите резултати. Противно на Тару, Рамбер и Рийо, явно издръжливи на умората, той беше човек с крехко здраве. А той съчетаваше служебните си задължения в кметството, секретарстването при Рийо и своите вечерни занимания. Така че беше постоянно преуморен и се крепеше само от две-три натрапчиви идеи, например как след чумата ще се отдаде поне за една седмица на пълна почивка и после ще заработи така, че да стигне до „шапки долу“. Поддаваше се на внезапни разнежвания и в такива случаи разказваше на Рийо за Жан, питаше се къде ли е в този момент тя и дали, като чете вестниците, мисли за него. С него именно един ден Рийо се улови с изненада, че говори за жена си като за нещо най-обикновено, което никога дотогава не беше правил. Тъй като се съмняваше в успокоителните известия на жена си, той реши да прати телеграма до главния лекар на санаториума, където тя се лекуваше. В отговор получи съобщение, че състоянието на болната се е влошило и уверение, че ще бъде сторено всичко, за да се спре развитието на болестта. Новината не бе споделил с никого и само преумората му обясняваше, че можа да я довери на Гран. След един разговор за Жан, чиновникът беше го запитал как е жена му и Рийо му разказа.

— Знаете, че това сега се лекува много успешно — успокои го Гран.

Рийо потвърди и добави, че раздялата започва да става прекалено дълга, че ако беше се грижил сам за жена си, може би тя щеше да надвие болестта, а сега сигурно се чувствува съвсем самотна. После млъкна и на въпросите на Гран отговаряше уклончиво.

Другите бяха в същото състояние. Тару се държеше повече, но бележките му показват, че макар и любознателността му да бе все така задълбочена, нейният обсег бе намален. През целия този период той сякаш се интересуваше само от Котар. След като превърнаха хотела в карантинен пункт, Тару се премести у Рийо и вечер, когато Гран или Рийо съобщаваха резултатите, почти не обръщаше внимание. Бързаше да насочи разговора към дребните случки в живота на града — главно те го занимаваха.

Що се отнася до Кастел, той дойде един ден, за да съобщи на доктора, че серумът е готов. Решиха да го опитат най-напред върху момчето на господин Отон, което току-що бе постъпило в болницата в безнадеждно състояние. Рийо тъкмо съобщаваше последните данни за смъртността, когато забеляза, че старият му приятел бе дълбоко заспал в креслото. И пред това лице, подмладявано обикновено от благото и насмешливо изражение, а сега внезапно отпуснато, с полуотворени устни, от които се стичаше слюнка, лице, издаващо изтощение и старост, гърлото на Рийо се сви.

От подобни прояви на слабост можеше да съди и за своята умора. Губеше контрол над чувствителността си. Обуздана повечето пъти, закоравяла и пресъхнала, тя от време на време избликваше и той изживяваше вълнения, които не можеше да овладее. Единствената му защита беше да се приюти в тази закоравялост и да стегне възела около сърцето си. Знаеше, че това ще му помогне да продължи. За останалото не си правеше много илюзии, а и умората му отнемаше илюзиите, които все още пазеше. Защото бе убеден, че за известно време, не се знаеше докога, той всъщност не лекуваше. Ролята му се свеждаше до поставяне на диагнозата. Да открие, да види, да опише, да зарегистрира, след това да осъди на смърт — в това се заключаваше задачата му. Жени го сграбчваха за ръцете и пищяха: „Докторе, дайте живот на мъжа ми!“ Но той не беше отишъл да дава живот, отишъл бе да се разпореди за отстраняването на болния. Каква полза от омразата, която четеше по лицата? „Вие нямате сърце!“ — бяха му казали веднъж. Напротив, имаше. Благодарение на него той можеше двадесет часа на денонощие да гледа как умират хора, създадени да живеят. То му даваше сила да започва всеки нов ден. Занапред само толкова можеше това сърце. Как би смогнало да дава и живот?

Не, не помощ раздаваше той през целия ден, а сведения. Това, разбира се, не може да се нарече свестен занаят. Но най-сетне кой измежду тия изтерзани и смазани хора имаше възможност да упражнява свястно занаята си? Слава богу, че настъпваше умора. Ако беше по-бодър, носещият се навсякъде дъх на смърт би го направил сантиментален. Но когато човек спи само по четири часа, не може да бъде сантиментален. Вижда нещата каквито са, тоест вижда ги с очите на съдника, отвратителния и жалък съдник. И другите, осъдените, чувствуваха ясно това. Преди чумата го посрещаха като спасител. С три хапчета и една инжекция той оправяше всичко, тогава му стискаха ръката и го изпровождаха по коридорите. Това го ласкаеше опасно. Сега, обратното, пристигаше с войници, които трябваше да удрят с прикладите по вратите, докато семейството се реши да отвори. Болните искаха да го повлекат със себе си, да завлекат целия човешки род в гроба. Ах, наистина хората не могат едни без други, самият той бе не по-малко безпомощен от тях и заслужаваше да събуди същата жалост, която се надигаше у него, когато излизаше от домовете им.

Такива мисли спохождаха доктор Рийо през тия нескончаеми седмици и го тормозеха заедно с мисълта, че е далеч от жена си. Такива мисли четеше и по лицата на приятелите си. Но най-опасната последица от изтощението, което обхващаше малко по малко всички участници в борбата с бедствието, не беше безразличието към външните събития и към чувствата на околните, а небрежността към самите себе си. Защото по онова време хората бяха склонни да избягват всички движения, които не бяха абсолютно необходими, и винаги им се струваха пряко сили. По този начин стигнаха дотам, че все по-често пренебрегваха задължителната хигиена, пропущаха някои от многобройните дезинфекции върху самите себе си, бързаха понякога при болни от белодробна чума, без да са взели предварително предпазни мерки, тъй като им съобщаваха в последния момент, че трябва да отидат там или там, и им се струваше уморително да се отбият в някой импровизиран санитарен пункт и да вземат необходимите капки. Там се криеше истинската опасност, защото самата борба с чумата ги правеше лесно уязвими. С една дума, осланяха се на случайността, а тя не се командува от никого.

И все пак в града имаше един човек, който не изглеждаше нито изтощен, нито обезсърчен и си оставаше въплъщение на задоволството. Това беше Котар. Той продължаваше да се държи настрана, макар да поддържаше отношения с всички. Само с Тару се виждаше често, винаги когато последният можеше да отдели време, първо, защото Тару познаваше добре неговия случай, и второ, защото посрещаше рентиера с неизменна сърдечност. Истинско чудо беше, че Тару въпреки непосилния си труд оставаше винаги благосклонен и внимателен. Дори когато вечер се чувствуваше смазан от умора, на другия ден го обземаше нова енергия.

— С него може да се разговаря — каза веднъж Котар на Рамбер, — защото е човек. Винаги може да те разбере.

Ето защо бележките на Тару от това време се съсредоточаваха лека-полека върху личността на Котар. Тару се опитваше да предаде разсъжденията и реакциите на Котар, тъй както му бяха доверени или тъй както сам ги тълкуваше. Те заемат няколко страници под заглавие „Бележки за Котар и за чумата“ и разказвачът смята за полезно да ги даде в резюме. Общо взето, мнението си за рентиера Тару изразяваше така: „Личност, която расте.“ Впрочем едно беше очевидно — растеше доброто настроение на Котар. Не роптаеше срещу обрата на събитията. Изразяваше понякога съкровените си мисли пред Тару чрез забележки от тоя род: „Ех, разбира се, не върви към подобрение, но поне всички се печем на един и същ огън.“

„Естествено — добавяше Тару — и той е заплашен като другите, но именно заедно с другите. Освен това не допуща сериозно, сигурен съм, че може да бъде засегнат от чумата. Струва ми се, че живее с мисълта, впрочем не толкова глупава, че когато човек бъде сполетян от тежка болест или от голямо нещастие, става неуязвим за всички останали болести или нещастия. «Забелязали ли сте — каза ми той веднъж, — че болестите не се струпват върху един човек? Да предположим, че сте болен от тежка, неизлечима болест, например рак или туберкулоза, никога няма да ви хване чума или тиф, невъзможно е. Аз дори отивам по-далеч, никога не ще видите болен от рак да загива от автомобилна катастрофа.» Вярна или невярна, но тази идея създава у Котар добро настроение. Единственото нещо, от което се бои, то е да не го отделят от хората. Предпочита да е обсаден заедно с другите, но не да бъде затворен съвсем сам. При тази чума и дума не става за анкети, досиета, формуляри, тайнствени следствия, грозящо арестуване. Собствено казано, тогава няма вече полиция, няма стари и нови престъпления, няма виновни, има само осъдени, които очакват най-произволното помилване, а между тях са и самите полицаи.“

Така че Котар, все според тълкуването на Тару, имаше основание да гледа на безпокойството и объркаността у нашите съграждани с онова снизходително и отзивчиво задоволство, което означава: „Приказвайте си колкото щете, прекарал съм я преди вас.“

„Напразно го уверявах, че единственият начин да не се отделяш от хората е да имаш чиста съвест. Той ме погледна злобно и отвърна: «Ако разсъждаваме така, тогава никой не е с никого. — И добави: — Мене слушайте, казвам ви. Единственият начин да събереш хората заедно е да им изпратиш чумата. Огледайте се наоколо.» И наистина аз отлично разбирам какво иска да каже и колко днешното положение е удобно за него. Че как няма да разпознае той у другите своите собствени прояви, опитите, които всеки от нас прави да бъде винаги сред хората; любезността, с която понякога упътваме някой заблуден минувач, и грубостта ни в друг случай? Не вижда ли стремежа ни към луксозните заведения и удоволствието, с което оставаме дълго там? Не забелязва ли всяка вечер необуздания наплив в кината, театралните зали и дансингите, който залива като отприщен бент всички обществени места? Не наблюдава ли как всеки се бои от допир, а е гладен за човешка топлина и как този глад тласка хората един към друг, да се прегърнат, да слеят телата си? Явно беше, че Котар е узнал всичко това преди тях. Само по отношение на жените сигурно не, тъй като с неговата глава… Допущам, че дори когато се е решавал да отиде при жена, се е отказвал, за да не би да си създаде лошо име, та после да си навреди.

С една реч, чумата му помогна. От самотник, страдащ от самотата си, тя го направи свой съучастник. Защото той явно й съдействуваше, и то с голямо удоволствие. Стана съучастник на всичко, което виждаше, на суеверията, на неоснователния страх, на мнителността на тези тревожни души; на манията им да се въздържат, колкото могат, от разговори за чумата и все пак непрестанно да говорят за нея; на тяхната уплаха и пребледняване при най-малкото главоболие, откакто научиха, че болестта започва с болки в главата, и най-сетне на тяхната неустойчива, раздразнена, мнителна чувствителност, която превръща всеки малък пропуск в прегрешение и загубата на едно копче от гащите — в трагедия.“

Вечер Тару често излизаше с Котар. Описваше после в бележника си как двамата са потъвали в мрачната тълпа, движейки се рамо до рамо в тъмнината или при слабата светлина на някоя улична лампа. Следвали са това човешко стадо в неговите жарки развлечения, с които то се бранеше от ледения дъх на чумата. Цял народ се отдаваше сега на това, което няколко месеца по-рано Котар търсеше по обществените места — лукс и охолен живот, на това, за което той мечтаеше, без да може да си го позволи — необузданата наслада. Докато цените се покачваха неудържимо, парите се пилееха както никога досега и макар че на мнозина липсваше необходимото, никога не се е разхищавало повече излишното. Наблюдаваше се безделие в най-различни форми, което всъщност не беше нищо друго освен безработица. Често пъти Тару и Котар проследяваха дълго някоя двойка, от ония, които в миналото се мъчеха да скрият своята връзка, а сега, притиснати един о друг, безсрамно се движеха из града с разсеяност, присъща на голямата страст, и не забелязваха заобикалящата ги тълпа.

— Ах, безсрамниците! — казваше разнежен Котар.

Той говореше на висок глас, разплуваше се от доволство сред общата трескавост, от царските бакшиши, щедро пръскани около тях, и любовните интриги, които се заплитаха пред очите им.

Все пак Тару смяташе, че поведението на Котар не беше продиктувано само от злоба. Неговото: „Зная тия работи преди тях“ показваше по-скоро мъка, отколкото тържество. „Мисля — пишеше Тару, — че той започва да обича тези хора, затворени между небето и градските врати. Например на драго сърце би им обяснил, стига да можеше, че всичко това не е толкова ужасно. «Чувате ги, нали: да мине чумата, ще направя това, да мине чумата, ще направя онова… Тровят си живота, вместо да си гледат спокойствието. И дори не си дават сметка колко са по-добре от мене. Мога ли аз например да кажа: като ме арестуват, ще направя това или онова? Арестуването е начало, не е завършек. А пък чумата… Да ви кажа ли? Те са нещастни, защото не могат да махнат с ръка на всичко. Зная аз какво приказвам.»“

„Той наистина знае какво приказва — добавяше Тару, Оценява правилно противоречията на оранските граждани, които, от една страна, имат голяма нужда от съчувствие и дружба, а, от друга, не могат да се отдадат на своя порив, защото недоверието ги отдалечава едни от други. На всекиго е прекалено ясно, че не бива да се доверява на съседа си, който е в състояние да му предаде чумата, без да го усети, и да използува неговата безпомощност, за да го зарази. Когато човек се занимава с това да вижда в лицето на всекиго възможен издайник на полицията и все пак да търси неговото общество, може да разбере това чувство. Лесно е да се спогодиш с хора, които живеят с мисълта, че чумата днес-утре ще ги потупа по рамото и може би ще го направи тъкмо когато се радват, че още са живи и здрави. Той се чувствува добре сред ужаса, доколкото това е възможно. Но понеже го е изживял преди другите, смятам, че не може да усети напълно цялата жестокост на несигурността. Заедно с всички нас, които още не сме повалени от чумата, той разбира отлично, че свободата и животът му могат всеки момент да бъдат разрушени. И понеже сам е изживял ужаса, намира за естествено и другите да го изживеят на свой ред. По-точно ужасът не му изглежда тежък, когато не го понася сам. Там му е грешката и това го прави по-мъчен за разбиране от другите. Но пък и затова заслужава повече от другите човек да се помъчи да го разбере.“

Накрая страниците на Тару завършват с описанието на една случка, която изяснява това особено състояние на духовете на Котар и на чумавите. Това описание възстановява донякъде тежката атмосфера от ония дни, затова разказвачът смята, че е от значение.

Отишли двамата в градската опера, където давали „Орфей и Евридика“. Котар бил поканил Тару, През пролетта, когато пламна чумата, в нашия град беше дошла една трупа да изнася представления. Задържана тук от болестта, тя се принуди съгласно сключения с нашата опера договор да изнася същото представление един път седмично. Така че от месеци насам всеки петък градският театър се пълнеше с мелодичните жалби на Орфей и с немощните призиви на Евридика. И все пак това представление продължаваше да се посреща благосклонно от публиката и да дава пълни сборове. Седнали на най-скъпи места, Котар и Тару разглеждали отгоре партера, изпълнен до последното място с най-елегантен свят. Влизащите се стараели пристигането им да не остане незабелязано. Под ослепителната светлина на рампата се откроявали силуети и докато музикантите тихо настройвали инструментите си, минавали по редицата и грациозно се кланяли на познати. В леката глъчка от изискани разговори хората си възвръщали самоувереността, която им липсвала няколко часа по-рано из тъмните улици. Вечерното облекло прогонва чумата.

През първото действие Орфей изливал тъгата си с лекота, няколко жени в туники съчувствували на неговата скръб и възпявали с арии любовта. Залата откликнала със сдържана топлота. Едва ли някой забелязал, че изпълнявайки арията си във второ действие, Орфей въвел тремоло, което не фигурира в оригинала, и малко прекалено патетично поискал от владетеля на ада да се трогне от плача му. Той си позволил и някои отсечени движения, но дори и най-осведомените ги приели като ефекти, допълващи интерпретацията на певеца.

Чак при големия дует на Орфей и Евридика в трето действие (момента, когато Евридика изчезва пред очите на своя любим) сред публиката настъпила известна изненада. И сякаш певецът чакал само това вълнение на зрителите или по-точно шепотът в партера го убедил в онова, което усещал, та избрал именно този момент, тръгнал малко неестествено разкрачен към рампата с разперени ръце в своя античен костюм и се строполил сред пасторалните декори, които никога не са преставали да бъдат анахронизъм, но зрителите едва сега го забелязали, и то по трагичен начин. Защото в същия момент оркестърът млъкнал, хората от партера наставали и започнали бавно да опразват залата — най-напред мълчаливо, както се излиза от църковна литургия или от стаята на покойник, като жените оправяли роклите си и навеждали глави, а мъжете подкрепяли дамите си, за да не се спънат в допълнителните столчета. Но постепенно движението напред се засилило, шепотът се превърнал във възклицания, тълпата с писъци се втурнала към вратите и се заблъскала. Котар и Тару само се надигнали от местата си и останали сами да гледат една картина от тогавашния ни живот: чумата във вид на изкривен палячо върху сцената, а в залата излишния вече разкош под форма на забравени по червените кресла ветрила и дантели.

Рамбер поработи здравата край Рийо през първите дни на септември. Поиска само един ден отпуск, за да се срещне с Гонзалес и с двамата младежи.

Същия ден по обед пред мъжкия лицей Гонзалес и Рамбер чакаха момчетата, които пристигнаха засмени. Казаха, че миналия път не са имали късмет, но това било в реда на нещата. Тази седмица не били те дежурни. Трябва да се потърпи до следващата. Тогава ще започнат пак отначало. Рамбер каза, че точно така е — пак отначало. И тъй, Гонзалес предложи да се срещнат идващия понеделник. Но този път ще настанят Рамбер у Марсел и Луи. „Да си определим среща двамата. Ако не дойда, ти отиваш направо у тях. Ще ти обяснят къде живеят.“ Но Марсел или Луи, един от двамата каза, че най-добре ще бъде да отведат още сега другаря. Ако за него не представлява трудност, то у тях ще се намери ядене за още един човек. По този начин той сам ще разбере положението. Гонзалес одобри идеята и всички се спуснаха към пристанището.

Марсел и Луи живееха в края на моряшкия квартал, близо до вратите, които водеха към вълнолома. Къщата беше малка, в испански стил, с дебели стени, с боядисани дървени капаци на прозорците, с голи прохладни стаи. Майката на младежите, стара, усмихната испанка със силно сбръчкано лице, поднесе ориз. Гонзалес се учуди, защото никъде в града не се намираше ориз.

— Вреждаме се край вратите — каза Марсел.

Рамбер яде и пи. Гонзалес заяви, че той е добър другар, а в това време журналистът мислеше само как ще изкара предстоящата седмица.

Всъщност трябваше да чака две седмици, защото дежурството на охраната бе увеличено на петнадесет дни, за да се намали броят на смените. През тези петнадесет дни Рамбер работи, без да жали сили, без да спира, един вид със затворени очи, от зори до среднощ. Лягаше късно и спеше тежко, непробудно. Резкият преход от безделие към изтощителен труд го обезсилваше и прогонваше сънищата му. За предстоящото си бягство говореше малко. Само единствен факт беше за отбелязване: в края на седмицата довери на доктора, че по-предната нощ за пръв път се напил. Когато излязъл от бара, изведнъж му се сторило, че слабините му са подути и ръцете му в раменете се движат трудно. Помислил, че е чумав. И тогава можал да направи само едно — изтичал до високата част на града, стигнал до един малък площад, откъдето също не се вижда морето, но се открива малко повече небе, и извикал така силно името на жена си, че се чуло чак зад градските стени — нещо, което Рийо осъди като неразумно и журналистът се съгласи с него. Върнал се у дома и се прегледал и като не открил по тялото си никакъв признак на болестта, позасрамил се от своята внезапна криза. Рийо каза, че подобно държане му е понятно.

— Във всеки случай — завърши той — не е чудно да ти се прииска да направиш това.

— Господин Отон ми говори за вас тази сутрин — каза неочаквано Рийо на сбогуване. — Пита ме дали ви познавам. „Посъветвайте го, рече, да не се движи много из средите на контрабандистите. Излага се.“

— Какво значи това?

— Значи, че трябва да побързате.

— Благодаря — отвърна Рамбер и стисна ръка на доктора. На вратата обаче внезапно се обърна и Рийо забеляза, че за пръв път от началото на чумата той му се усмихна.

— А защо не ми попречите да тръгна? Имате начини.

Рийо поклати глава, както правеше обикновено, и каза, че щом Рамбер е избрал щастието, то си остава лично негова работа и той няма какво да му противопостави като довод. Чувствува се неспособен да прецени кое в случая е добро и кое е лошо.

— Защо ме съветвате да бързам при тия условия?

Рийо се усмихна на свой ред:

— Може би защото и на мене ми се иска да направя нещо за щастието.

Те повече не заговориха за това и на другия ден продължиха да работят заедно. През следващата седмица Рамбер беше най-сетне настанен в малката испанска къща. Приготвиха му легло в общата стая. Тъй като момчетата не се връщаха за обед и освен това бяха го помолили да излиза по възможност по-малко, той прекарваше повечето време сам или повеждаше разговор със старата испанка, майката. Сухичка, пъргава, в черни дрехи, с мургаво сбръчкано лице и бели, много чисти коси, тя не беше бъбрива, но когато гледаше Рамбер, му се усмихваше с очи.

Понякога го питаше не се ли бои, че ще занесе чумата на жена си. Той мислеше, че такава опасност съществува, но е минимална, докато, ако останеше в града, може би двамата никога нямаше вече да се видят.

— Миличка ли е? — питаше старата усмихнато.

— Много.

— Хубава?

— Мисля.

— А! — отвръщаше тя. — Значи, затова.

Рамбер се замисляше. Не ще и дума, че беше затова, но не можеше да бъде само заради това.

— Не вярвате ли в бога? — питаше старата, която всяка сутрин ходеше на църква.

Рамбер призна, че не вярва, и старата пак повтори: „Значи, затова.“

— Прав сте, трябва да отидете при нея. Иначе какво ще ви остане.

През останалото време Рамбер обикаляше из стаята между голите варосани стени, пипаше окачените по тях ветрила или броеше вълнените топчета по ресните на покривката на масата. Вечер младежите се връщаха. Приказваха малко, колкото да кажат, че моментът още не е настъпил. След вечеря Марсел свиреше на китара и после изпиваха по една анасонка. Рамбер ставаше все по-замислен.

В сряда Марсел се върна и каза:

— Нагласено е за утре вечер в полунощ. Бъди готов.

Двамата, които дежуреха с тях, щели да отсъствуват: единият заболял от чума, а другият бил оставен под наблюдение, защото обикновено спял в една стая с другаря си. Така че през следните два-три дни Марсел и Луи щяха да дежурят сами. Тази нощ ще уредят последните подробности. Утре вечер работата ще може да се свърши. Рамбер благодари.

— Доволен ли сте? — попита старата. Той отвърна утвърдително, но мислеше за друго.

На другия ден небето натежа, настана влажна задуха. Новините около чумата бяха лоши. Старата испанка обаче си оставаше все така бодра.

— Грешен е светът — казваше тя. — Това му се пада.

Рамбер се съблече гол до кръста, както Марсел и Луи. Но каквото и да правеше, потта се стичаше на вадички между плешките и по гърдите му. Капаците на прозорците бяха затворени и в полумрака на стаята телата им лъщяха и изглеждаха кафяви. Рамбер се разхождаше мълчаливо из стаята. Внезапно в четири часа следобед той се облече и заяви, че излиза.

— Внимавай — предупреди го Марсел — да не закъснееш. Всичко е готово за полунощ.

Рамбер потърси Рийо у дома му. Майката на доктора му каза, че ще го намери в болницата на хълма. Пред вратата на караулното пак се тълпеше народ и тъпчеше на едно място.

— Движете се! — викаше един сержант с изпъкнали очи.

Хората се придвижваха, но се въртяха в кръг.

— Няма какво да чакате! — повтаряше сержантът, на когото чак куртката беше мокра от пот.

И другите бяха на същото мнение, но все пак стояха въпреки убийствената горещина. Рамбер показа пропуска си и сержантът му посочи стаята на Тару, която и излизаше на двора. На вратата срещна отец Панлу.

В мръсна стаичка, боядисана в бяло, където миришеше на аптека и влажни чаршафи, зад едно бюро от черно дърво седеше Тару със запретнати ръкави и попиваше с носна кърпа потта, която се стичаше в свивката на лакътя му.

— Още ли сте тук? — учуди се той.

— Да, бих искал да говоря с Рийо.

— В залата е. Но ако можете да минете без него, ще бъде по-добре.

— Защо?

— Претоварен е. Гледам да му спестя каквото мога.

Рамбер погледна Тару и видя колко е отслабнал. Очите му се замъгляваха от умора, лицето беше повехнало и силните му плещи сгърбени. На вратата се почука. Влезе един болногледач с бяла маска на лицето, сложи сноп болнични листове върху бюрото на Тару и с глас, който марлята заглушаваше, каза само „шест“ и излезе. Тару вдигна очи към журналиста и му посочи листовете, като ги разгъна ветрилообразно.

— Хубави листове, нали? Само че това са умрелите. Починалите, тази нощ.

Челото му беше се набраздило. Той отново сгъна листовете и добави:

— Само едно нещо ни остава да правим — да отчитаме.

Опря се на масата, за да може да се вдигне от стола си.

— Скоро ли тръгвате?

— Тази вечер в полунощ.

Тару каза, че се радва и посъветва Рамбер да бъде предпазлив.

— Искрено ли го казвате?

Тару вдигна рамене:

— На моята възраст човек, ще не ще, става искрен. Лъжата е уморително нещо.

— Тару — настоя журналистът, — бих желал да видя доктора. Извинете ме.

— Зная. Той е по-човечен от мене. Да вървим!

— Не затова — смотолеви с мъка Рамбер и млъкна.

Тару го погледна и неочаквано му се усмихна.

Тръгнаха по малък коридор, боядисан в зелено, така че изглеждаше светъл като аквариум. До самата двукрила стъклена врата, зад която се движеха някакви сенки, Тару спря Рамбер и го въведе в малко помещение, с покрити с долапи стени. Отвори един от долапите, извади от стерилизатора две маски от хигроскопична марля, подаде едната на Рамбер и го накара да я сложи. Журналистът попита дали това върши работа и Тару отговори, че нищо не помага, но внушава доверие у другите.

Бутнаха стъклената врата и влязоха в обширна зала, чиито прозорци въпреки топлото време бяха херметически затворени. Високо по стените бръмчаха вентилатори и с извитите си перки загребваха гъстия, свръхнагорещен въздух над двете редици сиви легла. Отвред се чуваха стенания — ту заглушени, ту остри, — които се сливаха в непрекъснат стон. Мъже, облечени в бяло, се движеха бавно насам-натам из светлината, която се стичаше безпощадно от високите решетъчни прозорци. Рамбер усети, че му става лошо в непоносимо задушния въздух на тази стая. Едва разпозна Рийо, надвесен над една стенеща човешка фигура. Докторът режеше слабините на болния, когото двама болногледачи, застанали от двете страни на леглото, държаха разкрачен. Той се изправи, пусна инструментите си върху таблата, която един помощник му поднесе, и остана за миг неподвижен, загледан в човека, когото започнаха да превързват.

— Какво ново? — попита той Тару, който се доближи.

— Панлу приема да замести Рамбер в карантината. Той вече свърши голяма работа. Ще трябва само да се прегрупира третият проверочен отряд без Рамбер.

Рийо кимна утвърдително.

— Кастел е привършил първите си приготовления. Предлага да се направи опит.

— Охо — рече Рийо, — това е добре.

— И най-сетне тук е Рамбер.

Рийо се обърна. Видя Рамбер и край очите му над маската се образуваха бръчици.

— Какво правите тук? — рече той. — Трябваше да сте вече другаде.

Тару обясни, че това щяло да стане тази нощ и Рамбер добави:

— Така поне е решено.

Когато говореше, марлята се издуваше и се овлажняваше над устата. Това правеше разговора малко недействителен като диалог между статуи.

— Искам да ви кажа нещо — рече Рамбер.

— Ще излезем заедно, ако нямате нищо против. Почакайте ме в стаята на Тару.

Малко по-късно Рамбер и Рийо се настаниха на задната седалка в докторовата кола. Тару седна зад волана.

— Бензинът свършва — забеляза той, като подкара. — Утре ще вървим пеш.

— Докторе — каза Рамбер, — аз няма да замина. Искам да остана с вас.

Тару не мръдна. Продължаваше да кара. Рийо изглеждаше неспособен да надвие умората.

— А тя? — попита той глухо.

Рамбер каза, че много е мислил и продължава да вярва в онова, което е вярвал, но ако тръгне, ще се срамува от себе си. Това ще смущава чувствата му към любимата. Но Рийо се поизправи и заяви с решителен тон, че да се мисли така, е глупаво и съвсем не е срамно да се предпочете щастието.

— Да — отвърна Рамбер, — но е срамно човек да бъде щастлив сам.

Тару, който дотогава бе мълчал, се намеси и без да обръща глава към тях, каза, че ако Рамбер реши да сподели човешкото нещастие, не ще намери никога време за щастието. Трябва да избира.

— Не е там работата — възрази Рамбер. — Винаги съм се смятал за чужденец в тоя град и съм мислил, че нямам нищо общо с вас. Но сега, след всичко, което видях, зная, че, ща не ща, аз съм тукашен. Нещастието засяга всички ни.

Никой не му отговори и Рамбер стана нетърпелив.

— Впрочем вие сами го знаете. Иначе какво търсите в болницата. Значи ли това, че сте направили избор, че сте се отказали от щастието?

Тару и Рийо пак не му отговориха. Мълчанието продължи чак до къщата на доктора. Тогава Рамбер с още по-голяма настойчивост повтори въпроса си. И само Рийо, повдигайки се с усилие от мястото си, се обърна към него.

— Извинете ме, Рамбер — рече той, — но и аз сам не зная. Останете с нас, щом искате.

Внезапно раздрусване на колата го накара да замълчи. После продължи, като гледаше пред себе си:

— Нищо на тоя свят не заслужава човек да се откаже от онова, което обича. И все пак лично аз се отказах и сам не можах да разбера защо.

Той отново се отпусна на облегалото и промълви уморено:

— Това е факт, и толкова. Да го отбележим и да си направим заключенията.

— Какви заключения? — попита Рамбер.

— Ах — каза Рийо, — невъзможно е едновременно и да лекуваш, и да знаеш. Затова нека лекуваме колкото може по-бързо. Това е най-наложителното.

До полунощ Тару и Рийо изготвиха план на квартала, с чието проучване бе натоварен Рамбер. Изведнъж Тару погледна часовника си, вдигна глава и срещна очите на Рамбер.

— Предупредихте ли ги?

Журналистът извърна поглед.

— Изпратих бележка, преди да дойда при вас — рече той с усилие.

Серумът на доктор Кастел бе изпробван в края на месец октомври. Рийо фактически на него възлагаше последните си надежди. Той беше убеден, че в случай на нов неуспех градът щеше да бъде оставен на прищевките на болестта, която можеше или да върлува още дълги месеци, или да спре от само себе си.

В навечерието на същия ден, когато Кастел посети Рийо, заболя момчето на господин Отон и цялото семейство на следователя поставиха под карантина. Майката, току-що излязла от карантина, се видя изолирана от мъжа си и децата си за втори път. Съдебният следовател се отнасяше с уважение към дадените разпоредби, затова, щом забеляза по тялото на момчето белезите на болестта, веднага прати да повикат доктор Рийо. Рийо завари бащата и майката изправени до леглото. Момиченцето беше вече отстранено. Болното дете се намираше в състояние на отпадналост и се остави да го прегледат без хленч. Докторът вдигна глава и срещна погледа на следователя, а зад него — бледото лице на майката, която държеше носната си кърпа на устата и с разширени очи следеше движенията на лекаря.

— Това е, нали? — каза следователят с безстрастен глас.

— Да — отговори Рийо и пак погледна детето.

Очите на майката се разшириха още повече, но тя все така не продумваше. Следователят също замълча, после промълви по-тихо:

— И така, докторе, трябва да изпълним нарежданията.

Рийо избягваше да гледа майката, която продължаваше да държи кърпичката на устата си.

— Ще стане бързо, ако мога да телефонирам — рече той след колебание.

Господин Отон предложи да го заведе на телефона, но Рийо се обърна към жената:

— Много съжалявам, но трябва да приготвите някои вещи. Знаете какви.

Госпожа Отон стоеше като замаяна. Беше свела очи към пода.

— Да — промълви тя, кимайки с глава, — да, ще го направя.

На тръгване Рийо не можа да се въздържи да не попита нуждаят ли се от нещо. Жената го гледаше все така мълчаливо, но следователят този път извърна очи.

— Не — отговори той и преглътна, — но спасете детето ми.

Карантината, в началото само проста формалност, бе организирана от Рийо и Рамбер много строго. По-специално бяха изискали членовете на едно семейство да останат през всичкото време изолирани един от друг. Така че ако някой от тях е бил заразен, без да знае, възможностите на болестта не биваше да се увеличават. Рийо обясни тези съображения на следователя и той ги намери за основателни. Но размени с жена си такъв поглед, че докторът почувствува колко мъчителна е за тях тази раздяла. Госпожа Отон и малката й дъщеричка можаха да бъдат настанени в карантинното помещение, управлявано от Рамбер. За съдебния следовател обаче не се намери място освен в изолационния лагер, който префектурата в момента уреждаше върху градския стадион с палатки, заети от пътното управление. Рийо му се извини за това, но господин Отон заяви, че разпорежданията важат за всички и той ще им се подчини.

Заболялото дете бе откарано в допълнителната болница и настанено в бивша класна стая с десет болнични легла. След около двадесет часа Рийо установи, че случаят е безнадежден. Детското телце се изостави на инфекцията без никаква съпротива. Съвсем малки подутини, едва оформени, но болезнени, спъваха движенията на крехките му членове. Детето беше предварително победено. Ето защо Рийо намисли да опита върху него серума на Кастел. Същия ден след вечеря направиха ваксинация с разредка, без да получат каквато и да било реакция. На другия ден призори всички се събраха до леглото на болното, за да наблюдават решителния опит.

Детето бе излязло от вцепенението си и се въртеше конвулсивно под завивката. Доктор Кастел и Тару от четири часа сутринта бдяха до него и следяха стъпка по стъпка напредъка и колебанията на болестта. Тару беше привел мощната си снага до възглавницата. В краката на детето, седнал до изправения Рийо, Кастел, наглед спокоен, четеше някаква стара медицинска книга. Със засилването на светлината в бившата училищна стая постепенно надойдоха и другите. Най-напред пристигна Панлу и застана от другата страна на леглото срещу Тару, който се опря на стената. Изразът му беше страдалчески и умората от всички тези изпълнени с напрегнат труд дни бе издълбала бръчки по червендалестото му лице. Пристигна на свой ред и Гран. Беше седем часът и чиновникът се извини, че идва запъхтян. Щял да остане за малко, може би ще му кажат нещо определено. Без да продума, Рийо му показа детето, което лежеше неподвижно със затворени очи и стиснати зъби, и сгърчило лице, със сетни сили въртеше глава върху голата възглавница. Когато разсъмна дотолкова, че върху останалата в дъното на стаята черна дъска можеха да се различат неизбърсаните формули на някакво уравнение, пристигна и Рамбер. Той опря гръб о съседното легло и извади пакет цигари. Но щом погледна детето, сложи отново пакета в джоба си.

Без да става, Кастел вдигна очи над очилата си и погледна Рийо.

— Знаете ли нещо за бащата?

— Не, той е в изолационния лагер.

Рийо стискаше силно желязната пръчка на леглото, върху което стенеше детето. Не изпущаше от очи малкия болен, който внезапно се изпъна, стисна здраво зъби, сгърчи се на две, после бавно се разкрачи и разпери ръце. От малкото телце, голо под войнишкото одеяло, лъхна остра миризма на пот и на вълна. Детето постепенно се отпусна, прибра ръцете и краката си и все така сляпо и нямо, задиша учестено. Рийо потърси погледа на Тару, който отмести очи.

Бяха виждали да умират деца, защото от месеци насам чумата не подбираше, но никога още не бяха проследявали минута по минута техните страдания, както правеха тази сутрин. Мъките, на тези невинни души винаги ги възмущаваха — и наистина те бяха нещо срамно. Но до този момент възмущението им беше, така да се каже, абстрактно, защото никога не бяха наблюдавали отблизо и толкова дълго агонията на едно невинно създание.

В този момент детето се сгърчи отново като при силна стомашна болка и тъничко простена. Остана така няколко безкрайно дълги секунди, раздрусвано от тръпки и конвулсии, сякаш крехките му костички се огъваха под бесния напор на чумата и пращяха от непрекъснатите пристъпи на треската. После вихрушката отмина и то се отпусна. Болестта като че ли се отдръпваше и го оставяше задъхано върху песъчлив бряг, просмукан с влага и отрова, където почивката прилича вече на смъртта. Когато огнената вълна плисна за трети път и леко го повдигна, детето се огъна, отдръпна се в края на леглото, ужасено от горещия пламък, и отметна безумно глава, отхвърляйки завивката. Под възпалените му клепачи бликнаха едри сълзи и потекоха по оловносивото лице, а накрая, напълно изтощено, то сви костеливите си крака и ръце, чиято плът беше се стопила за четиридесет и осем часа, и зае в смачканото легло позата на чудновато разпятие.

Тару се наведе и обърса с едрата си ръка малкото, плувнало в пот и сълзи личице. Кастел беше затворил книгата и гледаше болното. Понечи да каже нещо, но гласът му прозвуча грубо и той се прекъсна, като се изкашля.

— Не е настъпвало сутрешно подобрение, нали, Рийо?

Рийо отговори, че не е, но детето проявява необичайна за такива случаи издръжливост. Тогава Панлу, който беше се облегнал до стената, глухо се обади:

— Ако умре, напразни са били дългите му страдания.

Рийо сепнато го погледна, отвори уста да каже нещо, но замълча, с голямо усилие се овладя и пак обърна очи към детето.

Светлината изпълни стаята. Болните по другите пет легла се обръщаха и охкаха, но го правеха някак сдържано, като че ли бяха се сговорили. Един-единствен болен от другия край на стаята слабо подвикваше на равни промеждутъци, сякаш не стенеше, а се учудваше. Изглежда, че самите болни не изпитваха ужас, както в началото. Сега дори се чувствуваше нещо като примирение. Само детето се бранеше с всички сили. Рийо, който от време на време опипваше пулса му не толкова от нужда, колкото да излезе от безпомощното си бездействие, щом затвореше очи, усещаше как тази борба се смесва с бунта на собствената му кръв. Тогава той се сливаше с това изтерзано дете и се опитваше да го подкрепи с цялата си непокътната още сила. Но съгласуваните за миг пулсации на техните сърца отново объркваха своя ритъм, детето му убягваше и неговите усилия отиваха напусто. Той отпущаше тъничката детска китка и се връщаше на мястото си.

По варосаните стени светлината премина от розово в жълто. Зноят на горещото утро затрептя зад стъклата на прозорците. Когато Гран си тръгна, заявявайки, че пак ще се върне, никой почти не го чу. Всички чакаха. Детето лежеше все така със затворени очи и изглеждаше малко успокоено. Пръстите му, заприличали на птичи нокти, лекичко шаваха от двете страни на леглото. Повдигаха завивката, дращеха по нея около коленете. Неочаквано то сви крака, сгъна ги до корема си и замря. Тогава за пръв път отвори очи и погледна изправения пред него Рийо. Хлътналото му лице беше застинало като маска от сива глина. Устата се отвори и веднага се понесе проточен писък, треперлив поради затрудненото дишане. Тоя вик изпълни стаята с някакъв монотонен и нестроен протест, тъй малко човешки, че изглеждаше като изтръгнат от дълбините на всички човешки сърца, Рийо стисна зъби, а Тару се извърна, Рамбер пристъпи по-близо и застана до Кастел, който затвори книгата на коленете си. Панлу гледаше тази детска уста, осквернена от болестта и изпълнена с воплите на всички отминали векове. Той неволно се отпусна на колене и никому не се стори странно, когато над неспирния стон прозвуча неговият задавен, но ясен глас:

— Господи, спаси това дете.

Но детето продължаваше да вика и болните около него се развълнуваха. Болният, който охкаше на другия край на стаята, засили стенанията си и също започна да вика, а другите запъшкаха по-силно. В стаята се разля вълна от ридания, които заглушиха молитвата на отец Панлу, и Рийо, вкопчил ръце в железните пръчки на леглото, затвори очи, пиян от умора и погнуса.

Когато ги отвори, Тару стоеше до него.

— Трябва да изляза — промълви Рийо, — Не мога вече да ги понасям.

Но болните внезапно млъкнаха и докторът разбра, че викът на детето постепенно отслабва, докато най-сетне съвсем пресекна. Стенанията наоколо се подновиха, само че глухи като далечно ехо на тази току-що завършила борба. Защото борбата бе завършила. Старият доктор Кастел мина от другата страна на леглото и установи края. Детето, смалило се изведнъж, почиваше върху разбърканите завивки с отворена, но вече онемяла уста и с незасъхнали сълзи по личицето.

Панлу се доближи до тялото и направи кръстен знак. После прибра расото си и тръгна да излезе.

— Ще правим ли нови опити? — обърна се Тару към Кастел.

Старият лекар поклати глава.

— Може би — рече той с горчива усмивка. — Все пак детето се съпротивлява дълго.

Но Рийо вече бързаше навън от стаята, и то с такъв израз, че когато мина край Панлу, свещеникът протегна ръка да го задържи.

— Почакайте, докторе — рече той.

Рийо поривисто се обърна и извика вън от себе си:

— Това дете поне беше невинно. Вие го знаете.

После се извърна и като изпревари Панлу при вратата, отиде чак в дъното на училищния двор. Седна там на една пейка под потъналите в прах дръвчета и избърса потта, която влизаше в очите му. Имаше желание още да крещи, та дано се развърже най-сетне стегналият сърцето му възел. Горещината бавно се стичаше от клоните на фикусовите дръвчета. Синьото сутрешно небе бързо нахлузваше белезникав калъф, който правеше въздуха още по-задушен. Рийо се отпусна на скамейката. Гледаше клоните и небето, нормализираше дишането си, уталожваше умората си.

— Защо ми говорихте с толкова гняв? — произнесе един глас зад него. — Зрелището и за мене беше непоносимо.

Рийо се обърна и видя Панлу.

— Вярно е — рече той. — Простете ми. Умората ме подлудява. Има часове в тоя град, когато душата ми се изпълва само с бунт.

— Разбирам — промълви Панлу, — Бунтуваме се, защото всичко това ни надхвърля. Но може би сме длъжни да обичаме онова, което не разбираме.

Рийо рязко се изправи. Погледна свещеника с всичката сила и страст, на които беше способен, и разтърси глава.

— Не, отче, не. Моята представа за любовта е друга. И докато съм жив, ще отказвам да обичам такъв свят, в който децата са изтезавани.

По лицето на отец Панлу мина сянка на смущение.

— Ах, докторе — вече той с тъга, — сега разбрах какво значи просветление.

Но Рийо беше се отпуснал уморено на пейката. Почувствува се отново отпаднал и заговори по-меко:

— Такова нещо няма у мене, сигурен съм. Да споря с вас за това обаче, не искам. Ние работим заедно в името на една цел, която ни свързва отвъд богохулствата и молитвите. Единствено тя има значение.

Панлу седна до Рийо. Изглеждаше развълнуван.

— Да, да — повтори той. — Вие също работите за спасението на човека.

Рийо се опита да се усмихне.

— Спасението на човека е дума прекалено голяма за мене. Не отивам толкова далеч. Интересува ме неговото здраве, най-напред здравето му.

Панлу се запъна.

— Докторе — рече той и не се реши да продължи. По челото му също изби пот. Той измърмори: „Довиждане“ и стана. Очите му блестяха. Рийо седеше замислен и когато свещеникът понечи да тръгне, той се надигна и пристъпи към него.

— Още веднъж простете — каза той. — Това избухване няма да се повтори.

Панлу му подаде ръка и рече печално:

— И все пак аз не можах да ви убедя.

— Какво от това? — възрази Рийо. — Вие знаете, че от всичко най-много мразя смъртта и болката. Искате или не искате, но ние с вас сме се събрали заедно, за да ги търпим и да се борим срещу тях.

Той задържа ръката на Панлу и добави, като отбягваше погледа му:

— Виждате, че сам бог не може сега да ни раздели.

Откакто влезе в санитарните отреди, Панлу беше неотлъчно из болниците и чумавите места. Между спасителите той зае онова място, което смяташе, че му се полага, сиреч първото. Принуден беше често да гледа смъртта. И макар по принцип да се чувствуваше предпазен чрез ваксината, мисълта за собствената му смърт съвсем не му беше чужда. Външно изглеждаше винаги спокоен. Но от деня, в който дълго наблюдава как умира детето, той се промени. По лицето му се изписа растящо напрежение. И когато, усмихвайки се, съобщи на доктора, че в момента подготвя един малък трактат на тема: „Може ли един свещеник да потърси лекарска помощ“, Рийо доби впечатление, че нещата са по-сериозни, отколкото отец Панлу ги показва. Тъй като докторът изрази желание да се запознае с неговия труд, Панлу каза, че му предстои да изнесе проповед на литургията за мъже, където ще изложи някои от своите схващания.

— Бих желал да дойдете, докторе, темата ще ви заинтересува.

Отецът произнесе втората си проповед в един силно ветровит ден. Трябва да признаем, че редиците на присъствуващите бяха много по-разредени, отколкото първия път, защото такъв вид зрелище не криеше вече за нашите съграждани очарованието на новостта. При трудните обстоятелства, които градът изживяваше, самата дума „новост“ беше загубила своя смисъл. Впрочем повечето от хората, ако не бяха напълно изоставили своите религиозни задължения или не ги съчетаваха с дълбоко безнравствения си личен живот, заменяха обикновените религиозни обреди с глупави суеверия. Предпочитаха да носят защитни талисмани или муската на свети Рош, отколкото да посещават литургиите.

Можем да посочим за пример неумереността, с която нашите съграждани се отдаваха на пророчества. През пролетта, когато все още очакваха всеки момент края на болестта, никой не питаше другите колко ще трае епидемията, понеже убеждаваше сам себе си, че няма да е дълго. Но колкото повече времето минаваше, започнаха да се опасяват, че на това зло наистина не му се вижда краят и от този момент нататък прекратяването на епидемията стана предмет на всички надежди. Започнаха да минават от ръка на ръка пророчествата на разни маги и светци от католическата църква. Печатарите веднага подушиха изгодата, която биха могли да извлекат от това увлечение, и отпечатаха в много екземпляри въпросните текстове. И като забелязаха, че хорското любопитство е ненаситно, те поощриха издирванията в градските библиотеки на всички доказателства от тоя род из анекдотичната история и ги разпространяваха из града. Ако в нея не достигате нещо в това отношение, поръчваха на журналистите да го допълнят и те се показваха толкова сведущи по тия въпроси, колкото и техните предшественици от миналите столетия.

Някои пророчества се появиха дори в подлистници из вестниците и се четяха със същата жадност, както и сантименталните истории от преди чумата. Правеха се предвиждания въз основа на някакви особени изчисления, в които участвуваше числото хиляда от текущата година, броят на умрелите и на изминалите при чумата месеци. Други правеха сравнения с големите чумни епидемии в миналото, намираха сходства, които в предсказанията се отбелязваха като трайни, и посредством също такива чудновати пресмятания вадеха поука за сегашното изпитание. Но най-голяма стойност публиката придаваше безспорно на ония, в които се говореше на апокалиптичен език за поредица от събития, тъй като всяко от тях можеше да бъде настоящето, които със своята сложност позволяваха всевъзможни тълкувания. До Нострадамус и до света Одилия се допитваха ежедневно, и то винаги с резултат. Впрочем всички предсказания имаха нещо общо — това, че бяха все успокоителни. Това за съжаление не се отнасяше за чумата.

Тия суеверия заместваха религията на нашите съграждани и затова, когато отец Панлу изнесе втората си проповед, църквата беше пълна едва три четвърти. През летящите врати на преддверието вечерният вятър се процеждаше на струи и свободно се разхождаше между присъствуващите. Рийо влезе в студената и тиха църква, зае място сред богомолците, почти изключително мъже, докато отецът се изкачваше на амвона. Панлу заговори с по-кротък и задълбочен тон, отколкото първия път и присъствуващите забелязаха, че на няколко пъти се запъна. Още едно нещо им се видя странно — не казваше вече „вие“, а „ние“.

Гласът му обаче постепенно укрепна. Най-напред припомни, че от дълги месеци вече чумата върлува между нас и че сега, след като сме я виждали толкова пъти да сяда на масата ни или до леглото на наши обични близки, да върви редом с нас и да очаква връщането ни от работа, сега, значи, ние я познаваме по-добре и можем вероятно по-добре да схванем какво ни говори непрекъснато, нещо, което, възможно е, при първоначалната изненада да не сме чули добре. Казаното от отец Панлу в първата му проповед от същото това място си оставаше вярно — или поне такова беше неговото убеждение. Но може би го е помислил и изрекъл без чувство на милосърдие, това се случва с всекиго — и като каза това, той сложи ръка на гърдите си. Едно е вярно, че от всяко нещо човек се поучава. И най-жестокото изпитание е от полза за християнина. И в дадения случай християнинът трябва да търси именно божията благодат, да види в какво се състои и как може да я намери.

В този момент богомолците около Рийо, изглежда, се наместваха в молитвените си столчета и заемаха по-удобни положения. Една от подплатените входни врати лекичко потракваше. Някой си направи труда и отиде да я затвори. Това раздвижване разсея вниманието на Рийо и той не чу добре какво заговори отново отец Панлу. Той казваше приблизително следното: не трябва да се опитваме да обясняваме зрелището, което предлага чумата, а да се постараем да научим от нея, каквото може да се научи. Рийо смътно долови, че според отеца няма нищо за обясняване. Интересът му се съсредоточи, когато Панлу заяви с висок глас, че има неща, обясними пред бога, и други, необясними. Следователно съществува добро и зло и хората лесно ги разграничават. Но трудността се явява при самото зло. Има например зло, наглед необходимо, и зло, наглед безполезно. Има донжуан, затънал в грехове, но има и смъртта на едно дете. Защото справедливо е развратникът да бъде сразен, но страданията на едно дете остават непонятни. А няма на земята нищо по-силно от страданията на децата и ужаса, който те предизвикват, и основанията, които трябва да им се намерят. За останалото в живота бог ни улеснява и досега, религията нямаше големи заслуги в това отношение. Но тук бог ни притиска до стената. Изправили сме се пред стените на чумата и под тяхната смъртоносна сянка трябва да прозрем къде е благодатта. Отец Панлу отказваше дори да| използува някои улеснения и да прескочи стените. Лесно би било да каже, че вечното блаженство ще възнагради детето за неговите страдания, но всъщност не знаеше дали е така. Кой е оня, който може да твърди, че вечната радост на оня свят изкупва един-единствен миг човешко страдание? Той сигурно няма да е християнин, защото нашият господ е познал болката с тялото и с душата си. Не, отец Панлу ще си остане все така притиснат до стената, ще понася това разпъване, чийто символ е кръстът, и ще гледа страданията на децата. И няма да се бои да каже на всички, които го слушат сега: „Братя мои, дойде часът. Трябва или всичко да приемем, или всичко да отречем. А кой измежду вас ще посмее да отрече всичко?“

Рийо едва успя да си помисли, че Панлу бе стигнал до границата на ереста, когато отецът пак заговори страстно, че именно тази повеля, това изрично искане представлява божията благодат за християнина. То е и неговата добродетел. Той знаеше, че мнозина, свикнали с класическия морал, отличаващ се с повече милосърдие, ще останат неприятно засегнати от такава прекомерна добродетел. Но религията през време на чума не е като всекидневната религия и макар бог да допуща и дори да желае човешката душа да си отпочива и да се радва на щастието, иска от нея да бъде изключителна при крайното нещастие. Днес бог проявява милост към чадата си, като ги поставя в тежко изпитание, но чрез него те ще постигнат най-голямата добродетел — тази на Всичкото или Нищото.

През миналия век един невежа автор твърдеше, че е открил тайната на църквата, заявявайки, че няма чистилище. Под това подразбираше, че няма полумерки, има само рай и ад, и човек може да бъде само или спасен или осъден, според своя избор. Панлу нарече това ерес, която само една безпътна душа може да роди. Защото чистилище съществува. Но несъмнено идва време, когато това чистилище не е много надеждно, настъпват времена, когато няма простими грехове. Всеки грях става смъртен и всяко равнодушие престъпно. Това значеше или всичко, или нищо.

Панлу млъкна и Рийо чу ясно как вятърът свири под вратите. Изглежда, беше се засилил. Тогава отецът продължи и каза, че безусловната вяра, за която става дума, не може да бъде разбрана в такъв тесен смисъл, какъвто най-често й придават, че не се отнася за обикновено примирение, нито дори за трудно постижимо смирение. Отнася се за унижение, но такова, при което униженият е съгласен да го унижат. Без съмнение страданията на едно дете оскърбяват ума и сърцето. Но именно затова човек трябва да ги приеме. Именно затова, и Панлу увери своите слушатели, че онова, което ще каже, не е лесно за казване, трябва да пожелае тия страдания, защото такава е волята божия. Само така християнинът ще очисти душата си докрай и едва когато изгори всички мостове, ще може да направи необходимия избор. Ще избере безусловната вяра, за да не стигне до пълното отрицание. И както ония прости женици, които, след като научат, че циреите представляват естествените пътища за изхвърляне на заразата от тялото, отиват в църквата и се молят за своя болен: „Господи, нека да му наберат жлезите“, така и християнинът трябва да се остави на волята божия, дори когато е неразбираема. Не можем да кажем: „Това го разбирам, но не го приемам“, трябва да вникнем в същността на неприемливото, за да направим нашия избор. Детските страдания са горчив залък, но без този залък душата ни ще загине от духовен глад.

На това място от проповедта глухото скърцане на столовете, което съпътствуваше главно паузите на отец Панлу, стана по-отчетливо, но неочаквано проповедникът усили глас и поставяйки се на мястото на своите слушатели, запита какво трябва всъщност да бъде нашето поведение. Никак не се съмняваше, че ще бъде произнесена ужасната дума „фатализъм“. Е, добре, той няма да се стъписа пред нея, стига да му позволят да й прибави прилагателното „действен“. Разбира се, няма да подражаваме на християните от Абисиния, за които вече се спомена. И през ум не бива да ни минава да заприличваме на онези чумави персийци, които насъсквали глутница кучета върху християнските санитарни отреди и високо призовавали небето да прати чумата на неверниците, опълчили се срещу изпратеното от господа зло. Но не трябваше да се подражава и на монасите от Кайро, които във време на чумните епидемии през миналия век даваха причастие, като хващаха нафората с щипци, за да избягнат допира с влажните топли уста, стаили може би заразата. Еднакво грешаха и чумавите персийци, и монасите от Кайро. Защото за първите детските страдания не значеха нищо, а при вторите, обратното — естественият човешки страх от болката беше надделял над всичко. И в двата случая въпросът беше ловко заобиколен. Всички оставаха глухи за божия глас. Но имаше и други примери, които отец Панлу искаше да припомни. Ако вярваме на летописеца на голямата чума в Марсилия, от осемдесет и един монаси в манастира „Ла Мерси“ оцелели само четирима. И от тия четирима тримата избягали. Така разказваха летописците, а не им беше работа да говорят повече. Четейки това, цялата мисъл на отец Панлу се насочила към онзи, който останал сам при седемдесет и седемте трупа въпреки примера на тримата си другари. И като удари с юмрук по амвона, отецът се провикна:

— Братя, трябва да бъдем като единствения, който останал.

Не става дума да се откажем от предпазните мерки, този разумен ред, който обществото внася в безредието на едно бедствие. Не бива да слушаме моралистите, които твърдят, че трябва да се преклоним и всичко да изоставим. Необходимо е само да тръгнем напред в тъмнината малко слепешката и да се опитаме да правим добро. За останалото трябва да чакаме, да се уповаваме на бога дори и за смъртта на децата, без да търсим лична опора.

На това място отец Панлу спря вниманието върху величавия образ на епископ Белзюнс през време на марсилската чума. Припомни как в края на епидемията епископът, след като направил всичко, което трябвало да се направи, и след като разбрал, че няма друго средство, взел хранителни припаси, затворил се в своя дом и поръчал да го зазидат; жителите на града, за които той бил кумир, при един обрат на чувствата, какъвто наблюдаваме при прекомерно страдание, се разгневили, оградили къщата с трупове, за да го заразят, и дори хвърляли телата през стените, с цел да го погубят по-сигурно. Така епископът в момент на последна слабост си беше въобразил, че се усамотява в царството на смъртта, а мъртвите заваляха от небето върху главата му. А какво остава за нас, които трябва да се убеждаваме, че няма спасителен остров в океана на чумата. Не, среден път няма! Да приемем възмутителната действителност, защото трябва да избираме — или да мразим бога, или да го обичаме. А кой ще посмее да избере омразата към бога?

— Братя — завърши най-сетне Панлу, — любовта към бога е тежка. Тя изисква пълно отричане от самия себе си, презрение към собствената си личност. Но тя едничка може да заличи страданието и смъртта на децата, тя едничка прави тая смърт необходима, тъй като е невъзможно да бъде разбрана и затова може да бъде само желана. Ето трудния урок, който исках да споделя с вас. Ето каква трябва да бъде нашата вяра — жестока в очите на хората, смела в очите на бога. Пред тая страшна картина всички сме равни. На тоя връх всичко ще се смеси и уеднакви и от привидната несправедливост ще избликне истината. Затова в много църкви на Южна Франция чумавите от векове насам почиват под църковните плочи, над техните гробове пее хорът и свещениците отслужват литургия, а от праха им, в който и децата имат своя дял, се излъчват идеите, които те проповядват.

Когато Рийо си тръгна, силен вятър нахлу през полуотворената врата и удари богомолците право в лицето. Внесе в църквата миризма на дъжд, на мокри тротоари и ги накара, преди да са излезли, да си представят как изглежда градът. Стар свещеник и един млад дякон вървяха пред Рийо и на вратата едва успяха да задържат шапките си. Старият продължаваше да обсъжда проповедта. Признаваше красноречието на Панлу, но се смущаваше от дързостта на изказаните мисли. Смяташе, че проповедта изразява не толкова сила, колкото тревога, а на възрастта на Панлу един свещеник няма право да бъде неспокоен. Младият дякон навеждаше глава, за да се пази от вятъра, и твърдеше, че ходи често у отец Панлу, следи развоя на мислите му и знае, че неговият трактат ще бъде още по-дързък, така че сигурно няма да бъде отпечатан.

— Каква е всъщност идеята му? — попита старият. Бяха стигнали до притвора на църквата и вятърът ги посрещна с такъв вой, че пресече думите на дякона. После той каза само:

— Ако един свещеник потърси лекарска помощ, получава се противоречие с вярата му.

Тару, комуто Рийо предаде речта на Панлу, заяви, че познава един свещеник, който през време на войната открил трупа на един младеж с избодени очи, и оттогава загубил вярата си в бога.

— Панлу е прав — добави Тару. — Когато намери невинността с извадени очи, християнинът или трябва да престане да вярва, или да приеме извадените очи. Панлу не иска да изгуби вярата си и ще отиде докрай. Това е искал да каже.

Ще могат ли тези думи на Тару да хвърлят малко светлина върху последвалите злощастни събития, по време на които държането на Панлу се стори непонятно за околните, ще съдим после.

Няколко дни след проповедта Панлу се премести в друга квартира. По онова време развоят на епидемията предизвикваше непрекъснати размествания из града. Така и Тару беше излязъл от хотела, за да се премести у Рийо, така и отец Панлу опразни апартамента, където беше го настанил неговият орден, и отиде да живее у една стара жена, постоянна посетителка на църквата и още незасегната от чумата. През време на преместването свещеникът почувствува нарасналата му умора и безпокойство. Това стана причина да загуби уважението на своята хазайка. Защото, когато тя се залови да хвали горещо пророческата сила на света Одилия, Панлу прояви съвсем леко нетърпение, дължащо се без съмнение на преумората. Каквито и усилия да полагаше след това да спечели поне благосклонното равнодушие на старата дама, нищо не помогна. Направил беше лошо впечатление. Всяка вечер, преди да се прибере в стаята си, изпълнена с ръчно плетени дантели, трябваше да гледа гърба на хазайката си, седнала в салона, след като му беше казала сухо, без да се извърне: „Добър вечер, отче.“ В такава една вечер на лягане той усети, че главата му се цепи от болка и от дланите и слепоочията му избива огънят на треската, която той носеше от няколко дни.

Това, което последва, стана известно само от разказа на неговата хазайка. Сутринта тя по обичая си станала рано. След известно време, учудена, че отецът не излиза от стаята си, решила след много колебания да почука на вратата му. Намерила го още в леглото след безсънно прекарана нощ. Усещал задух и изглеждал по-червен от обикновено. Според собствените й думи тя му предложила любезно да повика лекар, но нейното предложение било отхвърлено с рязкост, която дамата смяташе за осъдителна. Не й оставало друго, освен да се оттегли. Малко по-късно свещеникът позвънил и я повикал. Извинил се за проявеното раздразнение и заявил, че не може да става и въпрос за чума, защото няма налице нито един от симптомите й. Всичко се дължало само на мимолетна умора. Старата дама му отговорила с достойнство, че нейното предложение не е било продиктувано от някаква тревога в този смисъл; тя нямала пред вид собствената си безопасност, която е в божиите ръце, а само здравето на отеца, за когото се чувствувала отчасти отговорна. И тъй като той не отвърнал нищо, хазайката му в желанието си, както заяви, да изпълни докрай своя дълг, отново предложила да извика лекар. Свещеникът пак отказал, но дал някакви обяснения, които старата дама смяташе за много неясни. Мислеше, че е разбрала само едно — и точно то й изглеждаше непонятно, — че свещеникът отказал, защото лекарската помощ не била в съгласие с неговите принципи. Хазайката си извадила заключение, че треската е объркала мислите на нейния наемател и се задоволила да му донесе билков чай.

Все така решена да изпълни добросъвестно задълженията, наложени й от обстоятелствата, тя посещавала болния редовно през два часа. Най-силно впечатление й направило непрекъснатото движение на болния. Той постоянно се отвивал и завивал, непрестанно прокарвал ръка по влажното си чело, често се надигал, за да се изкашля задавено, дрезгаво, сякаш нещо се къртело в гърдите му. Струвало й се, че се мъчи, но не може да изтръгне от гърлото си някакви тампони, които го задушават. След такива кризи се отпущал в леглото напълно изтощен. Накрая отново се полуизправял и за миг се втренчвал пред себе си и това било по-обезпокоително от предишното му буйствуване. Старата дама обаче все още се колебаела да повика лекар, за да не дразни болния. Това може би беше обикновена треска, макар и признаците да бяха красноречиви.

Все пак следобеда се опитала да заговори свещеника, но той само измърморил нещо неясно. Тя подновила предложението си. Тогава отецът се надигнал и надъхвайки се, ясно и отчетливо отговорил, че не иска доктор. Хазайката решила да почака до сутринта и ако състоянието на болния не се подобри, да телефонира на номера, който агенция „Рансдок“ повтаря по радиото десетина пъти на ден. Все така добросъвестна към задълженията си, тя имала намерение да наглежда своя наемател през нощта. Но вечерта, след като му дала пресен чай, си полегнала малко и се събудила чак сутринта. Призори изтичала в стаята му.

Отец Панлу лежал проснат неподвижно. Прекомерното зачервяване от вечерта било заменено с оловна бледност, още по-очебийна поради пълнотата на лицето. Той гледал втренчено малкия полилей от разноцветни стъкълца, който висял над леглото. При влизането на старата дама обърнал глава към нея. Според израза на хазайката, приличал на човек, когото са били цяла нощ и сега няма сила да мръдне. Попитала го как се чувствува. С нотка на особено безразличие той отвърнал, че е зле, но не се нуждае от лекар — достатъчно е само да го пренесат в болницата, за да си стане всичко по реда. Изплашена, старата дама се затичала към телефона.

Рийо пристигна по обед. Когато хазайката му разказа всичко, реши, че Панлу има право и че сигурно вече е твърде късно. Отецът го посрещна със същото безразличие. Рийо го прегледа и остана изненадан, че не открива нито един от главните симптоми нито на лимфатичната, нито на белодробната чума освен задуха и чувството на тежест в дробовете. Във всеки случай пулсът беше тъй слаб и общото състояние толкова обезпокоително, че надеждата беше много малка.

— Нямате нито един от основните симптоми на болестта — заяви той на Панлу. — Но има съмнение и аз съм длъжен да ви изолирам.

Свещеникът се усмихна особено, сякаш от любезност, но не отговори. Рийо излезе, за да телефонира, и пак се върна. Погледна отеца и каза кротко:

— Ще остана при вас.

Свещеникът като че ли се посъживи, обърна очи към доктора и в погледа му се появи нещо като топлота. После произнесе с труд, и то така, че не можа да се разбере дали го казва с тъга, или не:

— Благодаря, но духовните лица нямат приятели. Те се уповават само на бога.

Поиска разпятието, което беше закачено над главата му. Подадоха му го и той впери очи в него.

В болницата Панлу не отвори уста. Остави се като вещ на всички лечебни процедури, но не изпусна от ръце разпятието. Все пак неговият случай продължаваше да бъде неясен. Съмнението не напущаше Рийо. Това беше и не беше чума. Впрочем от известно време тя се забавляваше да обърква диагнозите. Но в случая с Панлу последиците показаха, че несигурността е без значение.

Треската се усили. Кашлицата ставаше все по-раздираща и измъчваше болния целия ден. Най-сетне вечерта той изхрачи тампона, който го задушаваше. Беше червено валмо. В разгара на треската Панлу гледаше все така равнодушно и когато на другия ден сутринта го намериха умрял, полуувиснал в леглото навън, неговият поглед не изразяваше нищо. В болничния му лист вписаха: „Съмнителен случай.“

Тази година Голямата задушница мина не както обикновено. И времето беше в унисон с настроението. То рязко се промени и след късните горещини внезапно захладя. Както други години, сега духаше постоянно студен вятър. Големи облаци пробягваха по небето, засенчваха за миг къщите, а като отминеха, студената и златиста ноемврийска светлина пак ги заливаше. Появиха се първите шлифери. Броят на лъскавите гумирани платове сега беше изненадващо голям. Вестниците бяха съобщили, че преди двеста години по време на големите чумни епидемии в Южна Франция лекарите, за да се предпазят, са се обличали в намаслени дрехи. Магазините използуваха момента, за да пробутат една партида демодирани мушами, с които хората разчитаха да добият имунитет.

Но всички тези сезонни промени не можеха да ни накарат да забравим опустелите гробища. През други години на тоя ден трамваите се пълнеха с блудкава миризма на хризантеми и процесии от жени тръгваха към мястото, където бяха погребани близките им, за да окичат с цветя техните гробове. На Задушница всеки се опитваше да изкупи пред покойника си дългите месеци на забрава. Но тая година никой не искаше да мисли за умрелите. Прекалено много вече се мислеше за тях. И не беше време да ги спохождат с малко съжаление и много тъга. Те престанаха да бъдат изоставените, при които се ходи един път годишно за оправдание. Превърнаха се в натрапници, които се мъчехме да забравим. Ето защо тази година празникът на покойните беше, така да се каже, претупан набързо. Според Котар, чийто език, по думите на Тару, ставаше все по-подигравателен, сега всеки ден беше празник на мъртъвците.

И наистина празничните огньове на чумата се разгаряха все по-весело в пещите на крематориума. Вярно е, че броят на мъртвите не се увеличаваше всеки ден. Изглежда обаче, че развилнялата се чума беше заседнала удобно и извършваше всекидневните си убийства с точността и изправността на старателен чиновник. По принцип, а и според осведомените, това беше добър признак. Графикът на болестта, който показваше най-напред непрекъснато покачване, а после продължителен застой, изглеждаше съвсем окуражителен за доктор Ришар например.

— Добър, превъзходен график! — казваше той.

Смяташе, че болестта е стигнала в пътя си до равнище, както сам се изразяваше. Отсега нататък не й оставаше друго, освен да слиза. Заслугата отдаваше на новия серум на доктор Кастел, който напоследък действително постигна няколко неочаквани успеха. Старият Кастел не възразяваше, но знаеше, че нищо не може да се предвижда, тъй като историята на епидемиите познава най-непредвидени скокове. Префектурата, която отдавна желаеше да успокои духовете, макар чумата да не й даваше възможност, се накани да свика лекарите и да им поиска доклад по този случай. Тогава именно самият доктор Ришар беше отнесен от чумата, и то точно „на равното“.

Макар този несъмнено печален случай в края на краищата да не доказваше нищо, административните власти изпаднаха в песимизъм със същата непоследователност, с която в началото изпаднаха в оптимизъм. Само доктор Кастел продължи да приготвя своя серум колкото можеше по-грижливо. Не остана нито една обществена сграда, непревърната в болница или в лазарет, и ако все още не посягаха на префектурата, то беше, защото трябваше да има едно място, където да се събират. Но, общо взето, поради относителния застой на чумата по това време, създадената от Рийо организация се оказа достатъчна. Лекарите и санитарите работеха до премаляване, но не се тормозеха от мисълта, че трябва да положат още повече усилия. Трябваше само да продължават със същия темп това, тъй да се каже, свръхчовешко напрежение. Белодробните форми на болестта, проявили се напоследък, сега се умножаваха по четирите краища на града, сякаш вятърът запалваше и раздухваше пожарите в човешките гърди. Повръщайки кръв, болните умираха още по-скоро. При тази нова проява на епидемията имаше опасност заразителността да се увеличи. Откровено казано, мнението на специалистите по този въпрос винаги е било различно. Все пак за по-голяма сигурност санитарите продължаваха да носят маски.

На пръв поглед болестта би трябвало да се разпростре, но тъй като случаите на лимфатичната чума намаляваха, сметката се изравняваше.

Явяваха се обаче други поводи за безпокойство вследствие затруднения в снабдяването, които все повече нарастваха. Тук се намеси и спекулата, така че липсващите на пазара продукти от първа необходимост започнаха да се продават на баснословни цени. Бедните семейства се озоваха в много тежко положение, а в същото време богатите не се лишаваха от нищо. Сега, когато би могла чрез безпристрастието, което проявяваше в своята работа, да укрепи равенството между нашите съграждани, тя, напротив, изостряше чувството за неправда в човешките сърца чрез естествените егоистични прояви. Оставаше само безупречното равенство пред смъртта, но такова равенство никой не желаеше. Страдащите от глад бедняци с все по-голям копнеж мислеха за съседните села и градове, където животът беше свободен и хлябът евтин. И понеже не можеха да ги нахранят достатъчно, те живееха с безразсъдната мисъл, че трябва да ги пуснат да заминат. Така че из града се разпространи един лозунг, който можеше да се прочете понякога на стените или да се чуе при минаването на префекта по улиците: „Хляб или въздух!“ Тази духовита фраза даде сигнал за няколко бързо потушени манифестации, чийто сериозен характер обаче не убягна от ничие внимание.

Вестниците естествено се подчиняваха на заповедта да поддържат на всяка цена оптимизма у населението. Според техните писания характерен за положението беше вълнуващият „пример на спокойствие и хладнокръвие“, което проявяваше населението. Но в един затворен град, където нищо не остава скрито, никой не се заблуждаваше по отношение на „примера“ на населението. И за да получим точна представа за въпросното спокойствие и хладнокръвие, достатъчно беше да влезем в карантинното помещение или в някой изолационен лагер, организиран от административните власти. Разказвачът, зает другаде, не е запознат с тях. Затова може да цитира тук впечатленията на Тару.

Тару в своите бележки действително съобщава, че е посетил заедно с Рамбер лагера, обзаведен в градския стадион. Този стадион е разположен до самите врати на града и стига от едната страна до улицата, където минават трамваите, а от другата — до празните места, простиращи се чак до платото, върху което е застроен градът. Високи бетонни стени го заграждат и достатъчно беше да се поставят постове на четирите му врати, за да стане трудно всяко измъкване оттам. Стените също така пречеха на външни хора да безпокоят с любопитството си карантинираните. В замяна на това нещастниците през целия ден слушаха минаващите трамваи, без да ги виждат, и по засилената глъчка в тях отгатваха часовете на започване и завършване на работното време в учрежденията. Знаеха, че животът, от който бяха изключени, продължава на няколко метра от тях и че бетонните стени разделят два свята, по-чужди един на друг, отколкото ако биха били на различни планети.

Тару и Рамбер избрали един неделен следобед и се запътили към стадиона. Придружавал ги Гонзалес, футболистът, когото срещнали по пътя и когото Рамбер убедил да упражнява надзор над лагера чрез биене на барабан. Гонзалес се съгласил и Рамбер го повел да го представи на началника на лагера. При срещата си с двамата Гонзалес казал, че преди чумата точно в тоя час на деня е обличал спортното си облекло, за да играе. Сега, когато стадионите били реквизирани, нямало вече мачове и Гонзалес се чувствувал, а и изглеждал като човек, който се чуди какво да прави. Това била и една от причините да приеме надзора над лагера при условие, че ще го упражнява само в края на седмицата. Небето се покривало наполовина с облаци и Гонзалес, като погледнал нагоре, тъжно отбелязал, че такова време, нито дъждовно, нито горещо, е най-благоприятно за футболна среща. Той им описал, доколкото можал, миризмата на разни мехлеми и компреси в съблекалните, претъпканите с народ трибуни, яркоцветните фланелки върху ръждивия терен, лимоните или лимонадата, която през време на почивките забива хиляди ободряващи иглички в пресъхналите гърла. Тару отбелязва, че през целия път из неравните улици на предградието футболистът не преставал да рита камъни. Опитвал се да ги вкара право в гърлата на водосточните тръби и когато му се удавало, заявявал: „Един на нула.“ Щом изпушвал цигарата си, изплювал фаса и се опитвал да го ритне, преди да падне. Близо до стадиона играели деца и отпратили топката към минаващите; Гонзалес се затичал и с точен удар им я върнал.

Влезли най-сетне в стадиона. По седалките имало много хора. На терена били разпънати няколкостотин червени палатки, в които отдалеч се забелязвали постели и вързопи. Трибуните били запазени, за да могат карантинираните да се подслонят при жега или дъжд. Но при залез-слънце всички трябвало да се приберат в палатките. Под трибуните в бившите съблекални на играчите, превърнати сега в канцеларии и амбулатории, били поставени душове. Повечето от карантинираните седели по скамейките. Други се шляели вън от очертанията на игрището. Някои пък, приклекнали пред палатките си, разглеждали разсеяно наоколо. Мнозина от карантинираните на трибуните имали грохнал вид и сякаш седели в очакване.

— Какво правят през деня? — попитал Тару.

— Нищо — отговорил Рамбер.

И действително почти всички седели без работа, с празни ръце. Сред това внушително сборище от мъже царяла странна тишина.

— През първите дни тук човек не можеше да си чуе приказката — продължил Рамбер. — Но колкото повече дните минават, хората говорят все по-малко и по-малко.

Като четем бележките, виждаме, че Тару е разбирал тези хора, представял си ги е в началото, натъпкани в палатките, как слушат бръмченето на мухите, почесват се, изливат гнева си или страха си, когато намерят кой да ги слуша. Но щом лагерът се пренаселил, благосклонните уши намалели. Не оставало нищо друго, освен човек да си мълчи и да се пази. И наистина чувствувала се някаква недоверчивост, която сякаш се спущала от сивото и все пак светло небе върху червения лагер.

Да, всички имали недоверчив вид. Щом са ги отделили от другите, то не ще да е току-така — лицата им показвали, че търсят причините и че се боят. Тару спирал поглед върху някои от тях и виждал, че всички гледат с празни очи, че страдат от много тежка раздяла с нещо, което съставлява живота им. И тъй като не могат винаги да мислят за смъртта, изобщо престават да мислят. Почиват си. „Но най-лошото е — пишеше Тару, — че са забравени от света и те го знаят. Познатите им са ги забравили, защото мислят за други неща, и това е понятно. Ония, които ги обичат, също са ги забравили, защото се трепят да правят постъпки и да кроят планове как да ги измъкнат от лагера. Докато мислят за излизането им, не мислят за самите тях. Това също е естествено. И накрая човек установява, че никой не е в състояние да мисли истински за някого дори и в най-тежката беда. Защото да мислиш истински за някого, значи да си погълнат от него всяка минута, без да се отвличащ от друго — нито от домакинство, нито от бръмнали мухи, нито от ядене или сърбеж. Но мухи и сърбеж има винаги. Затова е трудно да се живее. И тези хора, го знаят добре.“

Към тях се приближил началникът на лагера и им казал, че някой си господин Отон иска да ги види. Той отвел Гонзалес в своя кабинет, после придружил Тару и Рамбер до единия край на трибуните, където седналият настрана господин Отон станал да ги посрещне. Бил облечен по същия начин и пак носел колосана яка. Тару забелязал, че само кичурите коса по слепоочията му били много щръкнали и една от връзките на обувките му развързана. Следователно имал уморен вид и нито веднъж не погледнал събеседниците си в очите. Казал, че се радва да ги види и ги моли да изкажат благодарност на доктор Рийо за стореното от него.

Тару и Рамбер мълчали.

— Надявам се — рекъл следователят след известно мълчание, — че Филип не е страдал много.

За пръв път Тару го чул да произнася името на своя син и разбрал, че нещо се е променило. Слънцето преваляло към хоризонта и косите му лъчи огрявали трибуните и позлатявали лицата на тримата.

— Не — отвърнал Тару, — наистина не страда.

Когато двамата се оттеглили, следователят продължил да гледа към залязващото слънце. Отишли да кажат довиждане и на Гонзалес, който проучвал таблицата за надзор чрез биене на барабан. Футболистът засмяно им стиснал ръцете.

— Намерих поне съблекалните, същите са си! — рекъл той.

Малко след това, когато началникът отвеждал Тару и Рамбер, откъм трибуните се раздало силно пращене. После високоговорителите, откъдето в добрите времена се оповестявали резултатите от мачовете или се представяли отборите, съобщили гъгниво, че карантинираните трябва да си влязат в палатките, за да им бъде раздадена храната. Хората бавно напуснали трибуните и с провлечени стъпки се отправили към палатките. Когато всички се прибрали, два малки електрокара, каквито виждаме по гарите, тръгнали из лагера, пренасяйки грамадни тенджери. Хората протягали ръце, два големи черпака загребвали от двете тенджери и сипвали храна в подадените две войнишки канчета. Колата отминавала и при следващата палатка се повтаряло същото.

— Висока техника! — рекъл Тару.

— Да — отвърнал самодоволно началникът, като се сбогувал с двамата, — вярно, висока техника.

От изясненото небе падал здрач. Лагерът се къпел в освежаваща, мека светлина. Навред във вечерната тишина се носело тракане на чинии и лъжици. Прилепи прелитали над палатките и за миг изчезвали. На завоя отвъд стените скърцал трамвай.

— Горкият следовател — промълвил Тару на излизане от вратите. — Трябва да направим нещо за него. Но как да помогнеш на следовател?

В града имаше още няколко такива лагера, за които разказвачът от скрупули и от липса на преки впечатления не може да каже много нещо. Би могъл да добави, че самото им съществуване, човешката миризма, която се излъчваше там, боботенето на техните високоговорители във вечерния полумрак, тайнствеността на стените и страхът от тези дамгосани места влияеше тежко върху настроението на нашите съграждани и усилваше смута и неразположението на всички. Произшествията и стълкновенията с властите се увеличиха.

Към края на ноември обаче сутрините станаха доста хладни. Проливни дъждове се изляха на потоци и измиха паважа, изчистиха всяко облаче от небето и то светна над блесналите улици. Обезсиленото слънце всяка сутрин разливаше над града искряща студена светлина. Надвечер въздухът отново ставаше влажен. Такъв момент избра Тару, за да поразкрие сърцето си пред доктор Рийо.

Една вечер към десет часа, след дълъг и изтощителен ден, Тару придружи Рийо при вечерното му посещение у астматика. Небето кротко лъщеше над къщите в стария квартал. Лек ветрец безшумно се носеше из мрачните улици. След уличната тишина двамата мъже изведнъж попаднаха на брътвежа на стареца. Той им съобщи, че някои не са съгласни тлъстият кокал да бъде винаги за едни и същи хора, че веднъж стомна за вода, два пъти и накрая се счупва и че вероятно — и той потри ръце — няма да мине без тупаница. Докато докторът го преглеждаше, той непрекъснато обсъждаше събитията.

Над главите им се разнесоха стъпки. Старата жена забеляза заинтригувания вид на Тару и обясни, че сигурно съседите са излезли горе на терасата. Узнаха, че оттам изгледът към града е чудесен и че терасите на къщите се съединяват и става възможно жените от квартала да си ходят на гости, без да излизат на улицата.

— Да — каза старецът, — качете се. Горе въздухът е хубав.

На терасата нямаше никого, но бяха останали три стола. От едната страна, докъдето поглед стига, се виждаха тераси, чийто край опираше о някаква тъмна камениста грамада, в която разпознаха първия хълм. От другата страна зад няколко улици и зад невидимото пристанище очите потъваха в хоризонта, където небето и земята се сливаха в неясно трептене. На мястото, където знаеха, че надвисват стръмните скалисти брегове, равномерно се появяваше сияние. То идеше от фара на влака, който от пролетта насам продължаваше да се върти за кораби, които завиваха към други пристанища. По изметеното и излъскано от вятъра небе блестяха чисти звезди, които далечният фар посипваше сегиз-тогиз с пепел. Вечерният ветрец донасяше миризма на подправки и морски скали. Тишината беше пълна.

— Хубаво е — каза Рийо, като сядаше. — Сякаш чумата никога не се е качвала тук.

Тару стоеше гърбом и гледаше към морето.

— Да — каза той, след като помълча, — хубаво е.

Той седна до доктора и го погледна внимателно. Светлината на фара прекоси три пъти небето. Долу от улицата се чу тракане на чинии. Някаква врата хлопна в къщата.

— Рийо — започна Тару непринудено, — вие никога не сте пожелали да узнаете какво представлявам аз. Изпитвате ли приятелско чувство към мене?

— Да — отвърна докторът, — изпитвам приятелско чувство към вас. Но досега не сме намерили време.

— Добре, това ме успокоява. Искате ли този час да бъде посветен на приятелството ни?

В отговор Рийо му се усмихна.

— Е, добре, слушайте…

Някъде по съседните улици профуча автомобил и след като отмина, в тишината дълго се разнасяха неясни, далечни възгласи. После отново звездният и небесен покой притисна двамата мъже с всичката си тежест. Тару стана от стола и седна на перилата на терасата срещу потъналия в креслото си Рийо. Върху фона на небето се очертаваше само едрата му фигура. Той говори дълго и ето какво приблизително каза:

— За да не се разпростирам нашироко, Рийо, нека приемем, че аз съм бил болен от чумата дълго преди да познавам този град и неговата епидемия. Оттук трябва да ви стане ясно, че и аз съм човек като всички други. Но има хора, които не знаят това или се чувствуват добре в това състояние, и други, които го съзнават и искат да излязат от него. Аз винаги съм искал да изляза.

Когато бях млад, живеех с мисълта за своята невинност, тоест без никаква мисъл. Не съм се мъчил в живота, започнах съвсем прилично. Всичко ми се удаваше, бях схватлив, вървеше ми с жените и ако имах някои тревоги, те отминаваха, както бяха дошли. Един прекрасен ден започнах да размишлявам. Сега…

Трябва да ви кажа, че не бях беден като вас. Баща ми беше прокурор, а това е солидно положение. Но тъй като беше добряк, нямаше вид на прокурор. Майка ми беше простичка и безлична, никога не съм преставал да я обичам, но предпочитам да не говоря за нея. Баща ми се грижеше топло за мене и ми се струва дори, че се опитваше да ме разбере. Имаше любовни похождения вън от семейството, сега съм сигурен, но съвсем не се възмущавам. Поведението му в това отношение беше такова, каквото можеше да се очаква, и не оскърбяваше никого. Казано накратко, не беше много оригинален и днес, когато е вече покойник, аз си давам сметка, че ако и да не е живял като светец, то в никой случай не е бил лош човек. Държеше златната среда, това е всичко, и беше от ония хора, към които изпитваме разумна и трайна привързаност.

Той си имаше обаче една чудатост: на нощната му масичка винаги стоеше големият пътеводител „Chaix“. Не защото често пътуваше. Отиваше само през време на отпуските си в Бретан в един малък чифлик. Но беше в състояние да каже точно кога тръгва и кога пристига влакът Париж-Берлин, какви комбинации трябва да се направят в разписанието, за да се отиде от Лион във Варшава, колко километра точно има между кои да са от посочени от вас столици. Можете ли да кажете например как се отива от Бриансон до Шамони? Дори един началник-гара ще се обърка. Но баща ми не се объркваше. Използуваше почти всичкото си време вечер, за да обогатява познанията си в тази област, и се гордееше с тях. Всичко това много ме забавляваше и аз често го питах, като сверявах отговорите му с „Chaix“ и бях очарован, че не греши. Тези занимания ни свързваха много, защото аз му бях доброволният слушател, когото той ценеше. Аз пък от своя страна намирах, че това негово превъзходство, което се отнасяше до железниците, струваше колкото всяко друго.

Но ето че се увличам и рискувам да предам прекалено голяма важност на този добър човек. Защото, в заключение казано, той има само косвено влияние върху моя път. Най-многото да приемем, че ми е създал удобния случай. Действително, когато станах на седемнадесет години, баща ми ме покани да го чуя в съда. Отнасяше се до едно важно углавно дело, в което той, разбира се, възнамеряваше да се покаже в най-добрата си форма. Смятам също, че разчиташе на тази церемония, за да порази младото ми въображение и да ме подтикне към кариерата, която самият той бе избрал. Приех, за да му доставя удоволствие, а и защото сам бях любопитен да го видя и чуя в друга роля, различна от онази, която играеше в семейството. Не мислех за нищо повече. Онова, което ставаше в съда, винаги бе ми изглеждало естествено и неизбежно, както парадът на 14 юли или както раздаването на награди в края на учебната година. Представите ми за съда бяха напълно абстрактни и не ме смущаваха.

През този ден обаче запомних само едно лице — обвиняемия. Мисля, че действително беше виновен, не е важно в какво. Но този дребен, около тридесетгодишен човечец, с червеникави редки коси, изглеждаше така решен да признава всичко, така ужасен от онова, което бе извършил и което щяха да му сторят, че след няколко минути аз вече не виждах нищо друго освен него. Изглеждаше като бухал, подплашен от силна светлина. Възелът на вратовръзката му стоеше накриво. Гризеше ноктите на едната си ръка, на дясната. Няма защо да се спирам на повече подробности, за вас е ясно, че той живееше.

Но аз установих този факт внезапно, тъй като до този миг бях мислил за него само като за „обвиняем“. Не мога да кажа, че забравих тогава баща си, но нещо ме стегна в гърдите и насочи цялото ми внимание към подсъдимия. Не чувах почти нищо, чувствувах, че искаха да убият този жив човек, и страхотен инстинкт, подобно на вълна, с някакво упорито заслепление ме тласкаше на негова страна. Дойдох на себе си едва когато баща ми започна обвинителната си реч.

Той беше силно променен в червената си роба, без сянка от добродушие и сърдечност. От устата му излизаха, гърмяха като змии гръмки фрази. Разбрах, че настояваше за смъртта на този човек в името на обществото и дори искаше да му отрежат главата. Вярно е, че казваше само това: „Тази глава трябва да падне!“ Но в края на краищата разликата не е голяма. Получи се същото, тъй като главата падна. Наистина не точно той свърши тази работа. А аз, който по изключение проследих после процеса до самия му край, почувствувах към този нещастник много по-голяма, просто замайваща близост, отколкото бях изпитвал някога към моя баща. Баща ми обаче, съгласно обичая, трябваше да присъствува на онова нещо, което деликатно наричат „последни минути“ и което би трябвало да се нарече най-гнусно убийство.

Оттогава насетне аз гледах пътеводителя „Chaix“ с отвращение. От този момент започнах да се интересувам с ужас от правосъдието, от смъртните присъди, от изпълнението им и главата ми се завъртя, когато узнах, че моят баща е трябвало да присъствува няколко пъти на такива убийства и че това е било в дните, когато ставаше много рано сутрин. Да, той навиваше в такива случаи будилника. Не смеех да говоря за тия неща на майка си, но тогава я наблюдавах по-внимателно и разбрах, че между двамата няма вече нищо общо и че тя беше се отрекла от всичко в живота. Това ми помогна да й „простя“, както се изразявах на времето. По-късно узнах, че нямаше какво да й прощавам, тъй като до женитбата си тя е била бедна и бедността я беше научила да се примирява.

Навярно очаквате да ви кажа, че съм заминал веднага. Не, останах няколко месеца, почти година, но сърцето ме болеше. Една вечер баща ми поиска будилника, защото трябваше да стане рано. През тази нощ не спах. На другия ден заминах преди неговото завръщане. Трябва веднага да ви кажа, че баща ми ме издири, че се видяхме, че без да му давам каквито и да е обяснения, спокойно му заявих, че ако ме застави да се върна вкъщи, ще се самоубия. Свърши се с това, че той прие, защото по природа беше мек човек, държа ми една реч върху това колко е глупаво, дето искам да водя самостоятелен живот (така си обясняваше той моята постъпка и аз не го разубедих), даде ми хиляди наставления и преглътна искрените си сълзи. Впоследствие, много по-късно обаче, аз отивах редовно да виждам майка си и го срещах у дома. Тази връзка между нас, струва ми се, му беше достатъчна. Колкото до мене, аз не хранех неприязън към него, само ми беше малко тъжно. Когато баща ми почина, прибрах майка си и тя и досега щеше да е с мене, ако на свой ред не беше умряла.

Спрях се по-подробно на началото, защото то действително беше начало на всичко останало. Сега ще говоря по-накратко. Опознах бедността на осемнадесетгодишна възраст, след като бях живял в охолство. Упражнявал съм какви ли не занаяти, за да мога да се прехраня. Успявах криво-ляво. Но онова, което ме интересуваше най-вече, беше смъртната присъда. Исках да бъда наясно с рижавия бухал. Следователно занимавах се с политика. Не исках да бъда чумав, това с всичко. Мислех, че обществото, в което живея, почива върху смъртната присъда и че борейки се срещу него, аз се боря срещу убийството. Вярвах го, други ми го бяха казали, и то е вярно до голяма степен. И аз се свързах с другите, които обичах и които не съм преставал да обичам. Останах при тях дълго време и няма страна в Европа, в чиито борби да не съм участвувал. Но да минем по-нататък.

Естествено знаех, че при някои случаи ние също произнасяме присъди. Казваше ми се обаче, че тези мъртъвци са нужни, за да се постигне един свят, където вече няма да убиват никого. Това е така в известно отношение, но може би аз не съм годен да живея с такъв род истини. Едно беше сигурно — аз се колебаех. Но си мислех за бухала и продължавах. До деня, когато видях една екзекуция (то стана в Унгария) и същият шемет, който бях изпитал някога като дете, сега замъгли очите ми на зрял мъж.

Виждали ли сте някога да разстрелват човек? Не сте, разбира се, тези работи стават обикновено с покани и публиката е предварително подбрана. Вие ги знаете от картините и книгите. Превръзка на очите, стълб и някъде далеч няколко войници. Всъщност не е така. Знаете ли, че взводът стрелци застава на разстояние метър и половина от осъдения? Знаете ли, че ако осъденият направи две крачки напред, ще блъсне гърдите си в пушките? Знаете ли, че при това късо разстояние стрелците се целят в сърцето и че куршумите им образуват дупка, в която можеш да пъхнеш юмрук? Не, не знаете, защото това са подробности, за които не се говори. Сънят на хората е по-неприкосновен, отколкото животът на чумавите. Не бива да пречим на добрите хора да спят спокойно. Бихме проявили лош вкус, добрият тон налага да не упорствуваме. Но оттогава спя зле. Лошият вкус остана в устата ми и аз не съм престанал да упорствувам, тоест да мисля.

Разбрах тогава, че съм бил чумав през всичките тези дълги години, когато с цялата си душа съм вярвал, че се боря именно с чумата. Стана ми ясно, че косвено съм подписал смъртната присъда на хиляди хора, че дори съм предизвикал тяхната смърт, одобрявайки принципите и действията, водещи неизбежно до нея. Другите, изглежда, не се смущаваха или поне никога не заговаряха по свое желание за това. А на мене гърлото ми беше свито. Бях с тях, но бях всъщност сам. Когато ми се случеше да изкажа задръжките си, те ми отговаряха, че трябва да размисля върху онова, което беше изложено на опасност, и ми изтъкваха доводи, често пъти убедителни, за да ме накарат да приема това, което не можех да преглътна. Но аз им възразявах, че високопоставените чумави, тези, които носят червените роби, разполагат също с превъзходни доводи в подобни случаи и че ако приемех форсмажорните доводи и належащите нужди, които изтъкват дребните чумави, не бих могъл да отхвърля основанията на високопоставените. Отговаряше ми се, че най-добрият начин да намерим оправдание за червените роби, е да им предоставим изключителното право на присъда. Но аз си казвах, че отстъпя ли веднъж, ще трябва да отстъпвам докрай. И като че ли историята ми даде право, днес се надпреварват да убиват. Изпаднали са в някакъв бяс за изтребление и не могат другояче.

Но мен всеки случай ме интересуваше не разсъждението, а рижият бухал, тази мръсна история, при която мръсни, чумави уста заявиха на един окован във вериги човек, че ще умре, и действително нагласиха всичко, за да умре след дълги и дълги нощи на агония, когато чакаше буден да бъде убит. Аз се интересувах от дупката в гърдите. И си казвах, че междувременно аз поне за себе си ще отказвам когато и да било да дам макар един-единствен път, разбирате ли, един-единствен път право на тази гнусна касапница. Да, избрах сляпото упорство в очакване да си изясня по-добре нещата.

Оттогава не съм се изменил. От дълго време вече се срамувам, срамувам се до смърт, загдето съм бил убиец, макар и отдалеч, макар и с добри намерения, но все пак убиец. С течение на времето забелязах само, че дори ония, които са по-добри от другите, не могат днес да не убиват или да оставят да се убива, защото такава е логиката на живота. И защото в този свят не можем да направим нито едно движение, което да не рискува да причини смърт. Да, аз продължих да се срамувам, разбрах, че всички сме заразени от чума, и загубих душевния си покой. И до днес го търся, опитвам се да разбера всички и да не бъда смъртен враг никому. Зная само, че трябва да се направи необходимото, за да не остане нито един чумав между нас, и че само така можем да се надяваме на душевен покой или в краен случай почтена смърт. Това именно може да облекчи хората и ако не ги спаси, поне няма да им причинява толкова много зло, а понякога дори ще им направи и известно добро. Ето защо реших да отричам всичко, което отблизо или отдалеч, поради добри или лоши основания, причинява смърт или оправдава причиняването на смърт.

Затова и тази епидемия не ме научава на нищо ново, освен че трябва да застана до вас в борбата с нея. Зная сто на сто (да, Рийо, виждате, че съм врял и кипял в живота), че всеки носи в себе си чумата, защото никой, никой в света не е неуязвим по отношение на нея. И че човек трябва да бъде непрестанно нащрек, да не би в момент на разсеяност да дъхне в лицето на другиго и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото — здраве, честност, морална чистота, ако щете — е резултат на волята, която не бива никога да отпада. Честният човек, който не заразява почти никого, е човекът, който най-малко се разсейва. А колко воля и напрежение са нужни, за да не се разсееш никога. Да, Рийо, уморително е да си чумав. Но още по-уморително е да се стремиш да не бъдеш чумав. Затова всички са уморени, тъй като всички днес са малко нещо заразени от чума. Но затова пък ония. които се мъчат да се освободят от чумата, стигат до крайния предел на умората, от която ще ги спаси само смъртта.

Оттук заключавам, че аз вече нямам никаква стойност за самия този свят и че от момента, в който се отказах да убивам, се обрекох на окончателно изгнание. Други ще правят историята. Зная също, че не мога, както изглежда, да съдя тия други. Липсва ми едно качество, за да бъда съзнателен убиец. Значи, аз не съм по-съвършен от другите. Но сега аз приемам да бъда това, което съм, научих се на скромност. Казвам само, че на тази земя има палачи и жертви и че трябва, доколкото е възможно, да не се съгласяваме да бъдем с палача. Това може би ще ви се стори малко наивно и не знам дали е наивно, но зная, че е вярно. Слушал съм толкова разсъждения, които без малко щяха да ми разбъркат главата и които са объркали доста други глави, за да ги накарат да се съгласят с убийството, че разбрах: цялото нещастие на хората идва от това, че не говорят ясно. Взех решение тогава да говоря и да действувам ясно, за да бъда на прав път. Следователно заявявам, че има палачи и жертви и нищо повече. Ако, заявявайки това, ставам палач самият аз, то поне това е мимо волята ми. Опитвам се да бъда невинен убиец. Виждате, че амбицията ми не е голяма.

Би трябвало, разбира се, да има и трета категория хора, истинските лечители, но такива не се срещат често и трябва да е мъчно нещо да си такъв. Ето защо аз реших за всеки случай да застана на страната на жертвите, за да огранича злините. Бидейки сред тях, ще мога поне да налучкам пътя до третата категория, тоест до душевния покой.

Тару завърши и като полюшваше крак, леко докосваше терасата. След като помълча, докторът се надигна в креслото и попита дали Тару има някаква представа по какъв път ще стигне до душевния покой.

— Да, чрез съчувствието.

Звънчетата на две болнични коли отекнаха в далечината. Викове, отначало неясни, се зачуха откъм края на града, близо до каменистия хълм. Същевременно се разнесе нещо като гърмеж. После отново настъпи тишина. Рийо преброи две мигания на фара. Вятърът сякаш се усили и донесе откъм морето миризма на сол. Сега се чуваше ясно глухото дишане на вълните в подножието на скалите.

— Изобщо — каза Тару скромно — интересува ме как човек може да стане светец.

— Но вие не вярвате в бога.

— Точно тъй. Можеш ли да станеш светец без бога — това е единственият конкретен проблем, който ме занимава днес.

Внезапно оттам, откъдето се бяха чули виковете, блесна силна светлина и понесена от вълните на вятъра, до двамата мъже достигна неясна глъчка. Светлината тутакси помръкна, само по ръба на терасите остана леко зарево. При едно спиране на вятъра ясно се различиха викове, после тътен на залп и човешка врява. Тару стана и се ослуша. Не се чуваше вече нищо.

— Пак са се били при вратите.

— Престанаха — каза Рийо.

Тару измърмори, че никога няма да престанат, че ще се дадат още жертви, защото това влиза в реда на нещата.

— Може би — отговори докторът, — но аз, знаете ли, се чувствувам по-свързан с победените, отколкото със светците. Нямам вкус, струва ми се, към героизма и светостта. Интересува ме едно — да бъда човек.

— Да, ние се домогваме до едно и също нещо, само че аз не съм толкова амбициозен.

Рийо помисли, че Тару се шегува, и го погледна. Но при мътната светлина на небето той видя тъжно и сериозно лице. Вятърът отново задуха и Рийо усети по кожата си влага. Тару се раздвижи.

— Знаете ли — каза той — какво би трябвало да направим в името на приятелството?

— Каквото пожелаете — каза Рийо.

— Да се изкъпем в морето. Това удоволствие е достойно дори за един бъдещ светец.

Рийо се усмихна.

— С нашите пропуски можем да отидем до вълнолома. Пък най-сетне страшно глупаво е да се живее само с чумата. Разбира се, човек трябва да води борба за жертвите, но ако престане да обича всичко останало, за какво му е тази борба?

— Да — каза Рийо, — да вървим!

Малко по-късно колата ги отведе до желязната ограда на пристанището. Луната бе изгряла. Млечното небе хвърляше навред бледи сенки. Отзад се трупаха една върху друга къщите на града и оттам идеше горещо и болно дихание, което ги тласкаше към морето. Показаха книжата си на един пазач, който дълго ги преглежда. Минаха по насипи, покрити с бъчви, дъхащи на вино и риба, и поеха към вълнолома. Миризмата на йод и водорасли им подсказа близостта на морето. После го чуха.

То плискаше кротко в подножието на големите каменни блокове на вълнолома и докато ги изкачваха, морето се появи — плътно като кадифе, гладко и гъвкаво като животно. Настаниха се върху камъните, обърнати към морето. Водите бавно се издуваха и спадаха. При това кротко дишане на морето по повърхността му се появяваха и изчезваха маслени отблясъци. Отпред лежеше безкрайната нощ. Рийо чувствуваше под пръстите си грапавото лице на камъните и някакво особено щастие го изпълваше. Обърна се към Тару и различи по спокойния тържествен израз на приятеля си същото щастие, което не забравя нищо, дори убийството.

Съблякоха се. Рийо се гмурна пръв. Студена отначало, водата му се стори хладка, когато излезе на повърхността. След няколко размаха разбра, че морето тази вечер е топло, както са топли моретата наесен, когато отнемат от земята натрупаната през дългите месеци топлина. Плуваше равномерно. Ударите на краката му оставяха след него кипяща пяна, водата струеше по мишците му и се плъзгаше по бедрата. Глухо изпляскване му подсказа, че и Тару се е гмурнал. Рийо се обърна по гръб и остана така неподвижен, с лице към лунното небе, обсипано със звезди. Пое дълбоко дъх. Започна да различава все по-ясно плясъка на водата, необикновено отчетлив в тишината и самотата на нощта. Тару приближаваше, чуваше се вече дишането му. Рийо се обърна, изравни се с приятеля си и заплува в същия ритъм. Тару напредваше по-бързо и докторът трябваше да засили движенията си. Няколко минути те плуваха в такт, с еднакъв устрем, сами, далеч от света, освободени най-сетне от града и от чумата. Рийо се спря пръв и те поеха бавно назад. Само когато навлязоха в едно ледено течение, те ускориха безмълвно движенията си, подгонени от тази изненада на морето.

Облякоха се и тръгнаха, без да продумат. Но сърцата им се сливаха в едно и споменът за тази нощ им беше мил. Когато забелязаха отдалеч караула, Рийо знаеше, че Тару си казва като него, че болестта ги е забравила за кратко време, че всичко беше много хубаво, но че сега трябва да започнат пак отново.

Да, трябваше да започнат отново, защото чумата не забравяше никого за дълго. През целия месец декември гореше в гърдите на нашите съграждани, разпалваше пещите на крематориума, населяваше лагерите със сенки, чиито ръце висяха в бездействие, и нито за миг не спря да напредва със своята търпелива отсечена стъпка. Властите бяха разчитали на студените дни, за да спрат нейното напредване, обаче чумата премина през първите застудявания, без да се обърка. Трябваше още да се чака. Но човек престава да чака, след като е чакал прекалено дълго, и целият град живееше без бъдеще.

Колкото се отнася до доктора, краткият миг на спокойствие и приятелство, който изживя, не се повтори. Откриха още една болница и Рийо вече оставаше насаме само с болните. Установи все пак, че при този стадий на епидемията, когато чумата беше предимно белодробна, самите болни сякаш подпомагаха лекаря. Изглежда, че добиха по-ясна представа кое е от полза за тях и вместо да се изоставят на крайната немощ или на първоначалните буйствувания, сами търсеха онова, което можеше да им помогне. Непрекъснато искаха да пият и да бъдат на топло. Макар умората да беше все същата, докторът се чувствуваше в такива случаи не толкова сам.

Към края на декември Рийо получи писмо от съдебния следовател господин Отон, който се намираше още в изолационния лагер. Той пишеше, че карантинният му срок бил изтекъл, но управата вероятно не можела да открие датата на неговото постъпване, затова го държали още по погрешка. Жена му, която била излязла преди известно време от карантина, направила възражения в префектурата, но там я приели зле и й заявили, че никога не стават такива грешки. Рийо накара Рамбер да се намеси и след няколко дни господин Отон дойде при него. Действително беше допусната грешка и Рийо се възмути. Господин Отон, доста отслабнал, махна вяло с ръка и премервайки думите си, каза, че всеки може да сгреши. Докторът разбра, че с него е станала някаква промяна.

— Какво смятате да правите, господин следователю? Досиетата ви чакат — рече Рийо.

— Не — отвърна следователят. — Мисля да си взема отпуска.

— Не е лошо, трябва да си починете.

— Не заради това, бих желал да се върна в лагера.

Рийо се учуди:

— Как? Но нали сега излязохте оттам?

— Не се изразих добре. Казаха ми, че в управата на този лагер има доброволци.

Следователят въртеше кръглите си очи и се опитваше да приглади един кичур от косата си.

— Разбирате, нали, ще имам занимание. И после глупаво звучи, вярно е, но няма да се чувствувам тъй разделен от моето малко момче.

Рийо го гледаше. Нима беше възможно тези твърди, безизразни очи внезапно да са станали благи? Чудно наистина, те изглеждаха замъглени и бяха загубили металния си блясък.

— Бъдете спокоен — отвърна Рийо. — Щом искате, ще уредя това.

Действително докторът уреди въпроса и животът в чумавия град продължи така чак до Коледа. Тару навред влияеше благотворно със своето спокойствие. Рамбер довери на доктора, че е установил с помощта на двете момчета нелегална кореспонденция с жена си и от време на време получава по някое писмо. Предложи на Рийо да се възползува от същия канал и Рийо прие. И за пръв път след дълги месеци той написа писмо на жена си, но с голяма мъка. Загубил беше някогашния тон. Писмото замина. Отговорът се бавеше. Котар от своя страна преуспяваше и богатееше чрез дребни спекулации. На Гран обаче не му провървя по празниците.

Тазгодишната Коледа беше по-скоро празник на ада, отколкото на Евангелието. Магазини, празни и лишени от осветление, по витрините шоколад от заместители или празни кутии, трамваи, пълни с мрачни физиономии — нищо не напомняше за миналите коледни празници. Някога всички се събираха да празнуват този ден, както бедни, така и богати, а сега само неколцина привилегировани с цената на много пари се отдаваха на самотни и срамни удоволствия в мръсната задна стаичка на някой дюкян. Църквите се пълнеха повече с ридания, отколкото с молебени. Из мрачния студен град се гонеха деца, които още не знаеха какво ги очаква. Никой не смееше да им говори за някогашния натоварен с дарове бог, стар като човешката мъка и млад като нова надежда. В човешките сърца беше останала само една много стара и много мрачна надежда, същата, която кара хората да се противят на смъртта, и не е нищо друго освен просто упорство за живот.

В навечерието на празника Гран не се яви на уговорената среща. Обезпокоен, Рийо се отби у него още в ранно утро, но не го завари. Всички се разтревожиха. Към единадесет часа Рамбер дойде в болницата, за да съобщи на доктора, че е видял Гран отдалеч да скита из улиците с разстроено лице. После го загубил от очи. Докторът и Тару тръгнаха с колата да го дирят.

Точно в дванадесет часа по обед Рийо излезе От колата, защото съгледа Гран, залепен до една витрина, пълна с грубо изработени дървени играчки. По лицето на стария чиновник неспирно течаха сълзи. Тези сълзи развълнуваха Рийо, защото ги разбираше и сам ги чувствуваше на гърлото си. Спомни си как този нещастник се е сгодил пред една коледно украсена витрина и как Жан се обърнала към него и казала, че е щастлива. Сигурно сред цялото това безумие свежият глас на Жан долиташе до Гран от далечината на годините. Рийо знаеше какво мисли в тая минута старият разплакан човек, същото мислеше и той — че свят без любов е мъртъв свят и че винаги идва час, когато човек се насища и на затвори, и на работа, и на смелост, и потърсва едно любимо лице и едно сърце, очаровано от нежността.

Но Гран го забеляза в стъклото на витрината. Без да престава да плаче, той се обърна, облегна се на витрината и го дочака да се приближи.

— Ах, докторе, ах, докторе! — повтаряше той.

Рийо не беше в състояние да говори и само кимаше с глава. Тази дълбока скръб беше и негова, сърцето му в тоя момент се изпълваше с необуздан гняв пред необятната мъка, която бе сполетяла всички.

— Да, Гран — промълви той.

— Бих искал да й напиша едно писмо. Нека знае… и нека бъде щастлива без угризение на съвестта…

Рийо го откъсна от витрината почти насила. Гран се остави да го влачат, говорейки откъслечно.

— Толкова време продължи всичко това. Няма как, иска ти се да излееш душата си. Ах, докторе, наглед съм спокоен, както ме виждате. Но винаги ми е струвало огромни усилия, за да се държа поне като нормален. Но сега наистина ми е дошло до гуша.

Той спря, като трепереше с цялото си тяло и гледаше с безумни очи. Рийо го улови за ръката. Тя пареше.

— Трябва да се приберете вкъщи.

Но Гран се изплъзна и хукна, после се спря, разпери ръце и започна да се клати напред-назад. Завъртя се и падна на заледения тротоар с лице, мокро от сълзите, които продължаваха да текат. Минувачите се спираха сепнати, гледаха отдалеч и не смееха да се приближат. Наложи се Рийо да вдигне стария човек на ръце.

Сега Гран лежеше в леглото си и се задушаваше. Обхванати бяха белите му дробове. Рийо разсъди: чиновникът нямаше семейство. Защо да го пренася в болницата? Двамата с Тару ще се грижат за него.

Гран лежеше, потънал във възглавницата, с позеленяло лице и угаснал поглед. Гледаше втренчено слабия огън, който Тару запали в камината от дъските на един стар сандък.

— Зле съм — повтаряше той и при всяка дума възпалените му гърди хриптяха.

На излизане Рийо му заръча да мълчи и каза, че скоро ще се върне. Гран се усмихна някак особено и по лицето му се изписа нещо като нежност. Направи усилие да намигне:

— Ако се измъкна, шапки долу, докторе!

Но веднага след това изпадна в пълна немощ.

Няколко часа по-късно Рийо и Тару намериха болния полуизправен в леглото и докторът се уплаши от напредъка на болестта, изписана по лицето му. Но изглеждаше с прояснено съзнание и веднага ги помоли със странно безизразен глас да извадят ръкописа от чекмеджето и да му го дадат. Тару му подаде листовете, той ги притисна до гърдите си, без да ги погледне, и веднага ги пъхна в ръцете на доктора, правейки му знак да ги прочете. Ръкописът не беше голям, около петдесет страници. Докторът го прелисти и видя, че всичките тези страници съдържат все същото изречение, безкрайно много преписвано, преработвано, обогатявано или обеднявано. Месец май, амазонката и алеите на Булонската гора непрекъснато се съпоставяха и се нареждаха по различни начини. Имаше още и обяснения, понякога прекомерно дълги, както и варианти. В края на последната страница с още прясно мастило беше написано старателно само това: „Многообична ми Жан, днес е Коледа…“ Отгоре, грижливо калиграфирана, се мърдаше последната редакция на изречението.

— Четете — каза Гран и Рийо го прочете:

— „В едно прекрасно майско утро стройна амазонка, възседнала разкошна дореста кобила, премина между цветята по алеите на Булонската гора.“

— Добре ли е? — попита старият трескаво.

Рийо не вдигна очи към него.

— Ах — извика Гран, като се размърда, — знаех си аз. — „Прекрасно, прекрасно“ — не е точната дума.

Рийо улови ръката му под завивката.

— Чакайте, докторе. Няма да имам време…

Гърдите му с мъка се повдигаха и той изведнъж извика:

— Изгорете го!

Докторът се поколеба, но Гран повтори заповедта с такъв ужасен тон и с толкова страдание в гласа, че Рийо хвърли листовете в загасващия огън. Лумна пламък, стаята светна и за миг се затопли. Когато докторът се приближи до леглото, болният беше обърнал гръб с лице, почти опряно до стената. Тару гледаше през прозореца и сякаш беше чужд на тая сцена. След като инжектира серума, Рийо му каза, че Гран няма да изкара нощта и Тару предложи да остане. Докторът се съгласи.

През цялата нощ мисълта, че Гран ще умре, не го напусна. Но на другия ден Рийо завари Гран седнал в леглото си да разговаря с Тару. Треската беше преминала. Налице беше само обща отпадналост.

— Ах, докторе — каза чиновникът, — сбърках! Но ще започна отначало. Ще възстановя всичко, ще видите!

— Да не бързаме! — рече Рийо на Тару.

Но на обед промяна не настъпи. Вечерта Гран можеше да се смята спасен. Рийо недоумяваше на какво се дължи това възкресение.

Приблизително по същото време обаче в болницата при Рийо докараха една болна, чието състояние изглеждаше безнадеждно, затова той я изолира веднага. Младото момиче непрекъснато бълнуваше и даваше всички признаци на белодробна чума. Но на другата сутрин температурата спадна. Докторът и тогава помисли, както и при Гран, че е настъпило сутрешно подобрение, смятано от опит за лош признак. По обед обаче температурата не се качи. Вечерта се увеличи само с няколко десети, а на следващата сутрин изчезна. Девойката, макар и отпаднала, дишаше свободно. Рийо заяви на Тару, че тя е спасена противно на всякакви правила. През седмицата в болницата на доктор Рийо бяха отбелязани четири подобни случая.

След няколко дни старият астматик посрещна доктора и Тару с голямо възбуждение.

— Всичко е наред! — извика той. — Те пак излизат.

— Кои?

— Как кои? Плъховете.

От месец април насам не бяха забелязали нито един умрял плъх.

— Дали няма да започне пак всичко отначало? — каза Тару на Рийо.

Старецът си потриваше ръцете.

— Да ги видите само как тичат! Истинско удоволствие е.

Беше видял два живи плъха да влизат в къщата му през външната врата. Съседите му казали, че и у тях отново се появили плъхове. По някои тавани отново се чуваше вече забравеното от месеци топуркане. Рийо изчака седмичното оповестяване на общите статистически данни. Те показваха отслабване на епидемията.

Към следващата част или към съдържанието

Албер Камю Чумата (4)

Метаданни

Данни

Чумата

Информация

История

Сваляне / Връзки

IV

Албер Камю
Чумата (4)