Мики Спилейн
Ловци на момичета (8)

Осма глава

Хай Гарднър правеше запис на едно шоу и за да не го безпокоя, аз отидох при него едва след като свърши. Сега вече разполагахме с цялото празно студио, със столовете за гости, на които можехме да се отпуснем и за разнообразие — с тишина, която беше твърде необичайна за Ню Йорк.

След като запали пурата си и пусна венец дим над главата си, който очевидно му създаваше комфорт, той попита:

— Как вървят нещата, Майк?

— Продължавам издирването. Защо, какво си чул?

— По нещо тук-там — сви той рамене. — Виждали са те наоколо. — После се засмя с пурата между зъбите си и изпъна крака върху масичката за кафе. — Чух за инцидента в бара на Бени Джо Гриси. Явно си се завърнал доста напористо.

— По дяволите, нямам време за тренировки. Кой ти разказа за тая работа?

— Старият Бейлис Хенри все още спазва традиционния следобед за пийване в заведението на Тед с останалите от нашите. Знаеш, че бяхме много добри приятели.

— Какво ти разказа?

Той се ухили отново.

— Само за сбиването. Ясно му беше, че ще се разчуе. И бездруго предпочитам да науча всичко от теб.

— Естествено.

— Трябва ли да си водя записки?

— Засега не. Все още не е станало толкова важно, но можеш да ми свършиш една работа.

— Казвай.

— Как стои въпросът със задокеанските ти връзки?

Той измъкна пурата от устата си, изтърси пепелта и внимателно я огледа.

— Предполагам, че следващият въпрос ще бъде шедьовър.

— Вярно.

— Добре — кимна той. — В този бизнес си длъжен да имаш приятели. Репортерите не са аматьори, те разполагат с източници за информация и с почти толкова начини да получат сведенията, които искат, колкото и Интерпол.

— Можеш ли да изпратиш едно шифровано запитване до твоите приятели и да получиш отговора по същия начин?

След миг той кимна.

— Страхотно. Тогава разбери какво се знае за Дракона.

Пурата отново се озова в устата му, той вдъхна бавно и изпусна тънка струя дим. Аз казах:

— Това също е кодово название. „Дракон“ представлява група за ликвидация. Нашите са й сложили това име и всичко, свързано с нея, се счита за строго секретна информация, но този вид задушено се забърква най-лесно, след като веднъж вече си смъкнал капака на тенджерата.

— Не си се впуснал в разни историйки, нали?

— Казах ти, нямам време.

— По дяволите, Майк, ти наистина си се хванал здравата, нали?

— Ще си получиш твоята информация.

— Надявам се, че ще бъдеш жив достатъчно дълго време, за да ми я предоставиш. Играта, която си започнал, е затрила доста хора с голям опит в тази област.

— Не съм съвсем изглупял — казах аз.

— Но не си и предишният Майк Хамър, приятел.

— Кога можеш да изпратиш информацията? — попитах аз.

— Веднага — отвърна той.

Отвън в коридора имаше телефонен апарат. Запитването беше изпратено до когото трябва по наборното устройство на Бел и препредаването беше гарантирано. Отговорът щеше да пристигне в офиса на Хай в редакцията, шифрован в редовното информационно съобщение, а в замяна се очакваше услугата да бъде върната, когато стане нужда.

— А сега какво?

— Хайде първо да хапнем и после да прескочим до офиса на едно ченге, което някога ми беше приятел.

 

 

Аз почуках, той каза „влез“ и когато видя кой идва, лицето му замръзна в такова неприветливо изражение, което си беше чисто предателство. Зад него се чувстваше цялото онова негодувание и враждебност, които преди време той беше изповръщал, само че сега съумяваше да се владее.

Доктор Лари Снайдър се беше настанил на един дървен стол, оцелял от ерата на газените лампи, а когато ми кимна за поздрав, усмивка на изненада докосна ъгълчетата на устата му.

Аз казах:

— Хай Гарднър, доктор Лари Снайдър. Мисля, че познаваш Пат Чеймбърс.

— Здрасти, Лари. Да, познавам капитан Чеймбърс.

Те си кимнаха с прозрачно лицемерна дружелюбност, после Хай взе другия стол пред бюрото и седна. Аз просто стоях там и не откъсвах поглед от Пат, за да му стане ясно, че и на мен изобщо не ми пукаше от него, след като си го просеше.

Пат прие Хай с любезно кимване, но в гласа му прозвуча остра нотка.

— На какво дължим това посещение?

— Хай проявява интерес към завършека на историята.

— Има си процедури за тези неща.

— Вие може и да си имате, но аз нямам и така ще си бъде и занапред, стари приятелю.

— Разкарай се.

Лари тихо каза:

— Може би ще се окаже полезно, че си взех чантата с медицинските принадлежности, но ако всеки от вас е запазил поне капка разум, ще си останете само на разговор, докато намерите верното решение.

— Затвори си устата, Лари — изръмжа Пат, — ти нищо не знаеш за тази работа.

— Сигурно ще се изненадаш от това, което зная — отвърна той.

Пат погледна Лари в очите и той се намръщи. После опитът от всичките тези години надделя и лицето му отново придоби непроницаемо изражение.

— Какви са резултатите от балистичната експертиза?

Той не ми отговори, пък и не беше необходимо. Разбрах по мълчанието му, че онзи куршум беше като другите. Опря се със скръстени ръце на бюрото си и когато реши, че е готов, каза:

— Добре, откъде се сдоби с него?

— Трябваше нещо да изтъргуваме, забрави ли?

Усмивката му се получи прекалено изкривена.

— Не непременно.

Само че и моята не остана по-назад.

— Майната му, прав си. Времето вече не работи срещу мен, малкият. Мога да си трая пред теб, колкото си искам.

Пат понечи да се изправи, но Лари предупредително се намеси:

— Спокойно, Пат.

Той изръмжа презрително и отново се отпусна на стола си.

В известен смисъл приличаше на Арт, мозъкът му постоянно щракаше, но той успяваше да прикрива сложните операции в главата си с хитри ходове. Само че аз познавах Пат твърде отдавна и твърде добре. Бях наясно с играта му и можех да разтълкувам признаците. Когато ми подаде фотокопието, аз се хилех още по-мръсно, а той ме остави да си вися с тази усмивчица, докато усетих как лицето ми се изопва като барабан, а хиленето ми се превръща в застинала гримаса. Когато отправих поглед към Пат, изражението му представляваше огледален образ на моето, само че в него се четеше ненавист.

— Прочети го на глас — каза той.

— Майната ти!

— А, не — настоя той с глас, който прозвуча почти бащински — покровителствен глас, в който личи насладата от поражението на противника. — Давай, чети.

Прочетох го още веднъж наум. През войната Велда е била действащ агент на Отдела за специални разследвания; за справка бяха дадени няколко кодови номера за архива във Вашингтон, а нейният чин и стаж в тези служби й бяха осигурили правото да получи разрешително за частен детектив в щата Ню Йорк.

Пат почака малко и после каза:

— Е?

Върнах му фотокопието. Сега беше мой ред да вдигна рамене, после му дадох адреса в Бруклин, където беше живял Коул, и му казах къде може да открие дупката, оставена от куршума. Питах се как ли щеше да реагира, когато намери снимката на Велда.

Той ме остави да свърша, вдигна телефона и набра някакъв вътрешен номер. Няколко минути по-късно друг полицай донесе на бюрото му една папка. Пат я отвори, за да огледа листа, който беше вътре. Първият доклад беше достатъчен. Той захлопна папката и се залюля назад на стола си.

— Имало е два изстрела. Не са били от едно и също оръжие. Човек, считан за компетентен по тези въпроси, твърди, че второто представлява тежкокалибрен пистолет, най-вероятно 45-и.

— Какво ще кажеш за това? — попитах аз.

— Много си хитър, Майк. Пак си играеш на патлаци. Само че аз ще те спипам и тогава ще ти подпари под задника. А си убил някой с това желязо, ще дойда да гледам как ще те поразпитат на горещия стол. Още сега мога да те понатисна малко и да видя как ще те приберат на топло, но ако реша да го направя, това няма да ми стигне, за да съм доволен. Като ще ходиш някъде, искам да те гледам как стигаш до края, дето казал оня, докато се намърдаш на онова местенце два на два.

— Много съм ти признателен.

— Няма защо — усмихна се той небрежно.

Погледнах Лари и после кимнах към Пат.

— Той е болен човек, докторе. Никога няма да го признае, но той също беше влюбен в нея.

Изражението на Пат въобще не се промени.

— Нали така? — попитах аз.

Той изчака, докато Хай и аз стигнахме до вратата. Тогава се обърнах, за да го погледна още веднъж, този път твърдо решен да не си тръгна, преди да ми отговори. Той не се поколеба.

— Да, и върви по дяволите.

 

 

Когато излязохме на улицата, Хай ме поведе към един бар недалече от Триб. Избрахме си сепаре в дъното, поръчахме си по една ледена „Блу Рибън“ и щом ги донесоха, вдигнахме чаши в мълчалив тост. Хай каза:

— Сега си мисля като Алиса в страната на чудесата, че нещата непрекъснато стават все по-любопитни и по-любопитни. Ти ми отпусна малко и вече ми се иска повече. Забавно е да пишеш материали за Бродуей, да бълваш пикантерии за известни личности и въобще цялата тая боза, но по душа аз съм репортер и хич няма да ми е зле, ако се повра тук и там за разнообразие.

— Просто не знам откъде да започна, Хай.

— Ами, тогава опитай.

— Добре. Какво ще кажеш за това: „Пеперуда 2“, Джералд Ерлих.

Чашата с бира замръзна на половината път към устата му.

— Ти откъде изобщо знаеш за „Пеперуда 2“?

— Ами ти?

— Това е секретна военна информация, приятел. Знаеш ли какъв бях по онова време?

— Казвал си ми — капитан от специалните служби.

— Точно така. Бях. Но понякога това беше просто длъжност за конспирация. Използвали са ме и за някои други задачи.

— Само не ми казвай, че си бил шпионин.

— Да речем, че относно някои дейности си държах ухото лепнато за земята. Но каква е тази история за „Пеперуда 2“ и Ерлих? Остаряла е със седемнайсет години и вече изобщо не е актуална.

— Нима?

— По дяволите, Майк, когато онази нацистка военна машина… — после усети тона в гласа ми, остави чашата и ме погледна внимателно. — Хайде, Майк, казвай.

— „Пеперуда 2“ изобщо не е такава отживелица, каквато ти смяташ.

— Виж…

— А какво ще кажеш за Джералд Ерлих?

— Предполагам, че е мъртъв.

— Доказателства?

— Никакви, но, по дяволите, Майк…

— Виж, има твърде много предположения.

— Както и да е, накъде биеш? Само не ми говори за Джералд Ерлих. Осъществявал съм контакт с него по три различни повода. В първите два случая го познавах като офицер от съюзническата армия, а третия път го видях в един лагер за интернирани, но се сетих кой е чак няколко часа по-късно, след като попрерових паметта си. Когато се върнах там, пленниците бяха прехвърлени на друго място, а камионът, който ги беше откарал, попаднал на мина, докато заобикалял един разрушен от бомби мост. Беше същият камион, в който се качил и Гизлер, полковникът от SS, дал заповед за разстрела на всички военнопленници по време на операция „Клин“.

— Видя ли тялото?

— Не, но докараха останалите и той не беше между тях.

— Значи го смятат за мъртъв?

— Че какво друго? Слушай, даже имам снимка на тоя приятел, която направих в лагера, както и на някои от оцелелите, след като ги бяха докарали. Той изобщо не беше в тяхната група.

Вкопчен в масата, аз щръкнах на стола и се приведох напред.

— Ти имаш какво?

Изненадан от острата нотка в гласа ми, той измъкна поредната пура.

— Намират се горе, в личната ми документация. — И той посочи към улицата.

— Искам да ми кажеш нещо, Хай. Тези подробности вече не те ли интересуват?

Веднага схвана въпроса ми.

— Когато напуснах армията, приятел, аз го направих завинаги. Окончателно. Никога не съм бил толкова голям, че после да ме привикват за консултант.

— Може ли да видим тези снимки?

— Разбира се. Защо не?

Вдигнах бирата си, допих я, изчаках и той да приключи със своята и после го последвах навън. Минахме отново през прес секцията на редакцията, взехме служебния асансьор и слязохме на етажа на Хай. Като се изключат няколкото нощни пазачи, мястото беше пусто — една гигантска ехокамера, която засилваше неимоверно звука от стъпките ни по застлания с плочки под. Хай отключи офиса си, светна лампата и ми посочи един стол. Нужни му бяха пет минути, за да прерови старите си папки, но накрая успя да ги намери. Това бяха 120 контактно копирани снимки, все още във военна папка, която вече беше почнала да се втвърдява и да пожълтява по ръбовете. Когато ги извади, той ми посочи един човек в горния ляв ъгъл и ми даде лупа, за да увелича образа.

Лицето му се открои ясно и отчетливо — масивни черти, които носеха всички физически белези на войника, с нюансите, характерни за човек, свикнал да командва. Устните му бяха здраво стиснати, а очите, които гледаха презрително в обектива, бяха сурови и пронизващи.

Сякаш е знаел какво ще се случи, помислих си аз.

За разлика от останалите, лицето му не беше измъчено, по него не се четеше и следа от страх. Нито пък излъчваше унилото примирение на пленник. Отново това усещане, че всъщност той изобщо не беше един от тях. Хай посочи към снимките на оцелелите след инцидента. Въпросната личност не беше там. А телата на мъртвите бяха обезобразени до неузнаваемост.

Хай каза:

— Познаваш ли го?

Аз му подадох снимките обратно.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Никога не забравям лица.

— Значи една възможност по-малко.

— Да — казах аз.

— Но откъде се добра до тази информация?

Аз посегнах към шапката си.

— Чувал ли си за червена херинга^[1]?

Хай се изхили и кимна.

— Хвърлил съм няколко през живота си.

— Мисля, че може да съм пипнал една. Вони.

— Хвърли я тогава. Какво се каниш да правиш сега?

— Няма да я хвърля, стари приятелю. Вони твърде противно, за да е истина. Не, има друга страна на следата Ерлих, която бих искал да изясня.

— Осветли ме.

— Сенатор Нап.

— Мистър Америка, покровителят на ядреното въоръжаване. Какво общо има той с тази работа?

— Общото е в това, че е мъртъв. Убит с куршум от същия пистолет, с който беше застрелян Ричи Коул, а това желязо изгърмя и срещу мен. Информацията, която ми даде за Нап, изяснява военното му досие доста добре. Отишъл е като подполковник, а е излязъл като генерал-майор. Питам се дали някъде мога да свържа името му с Ерлих?

Челюстта на Хай увисна и той за малко да си изпусне пурата.

— Нап да е работил за друга страна?

— По дяволите, не. Ти да не би да си работил?

— Но…

— И той може да е имал длъжност за прикритие.

— За Бога, Майк, ако Нап е изпълнявал и други функции, освен тези, за които се знае, той можеше да извлече политически дивиденти и…

— А за твоите кой е знаел?

— Никой естествено. Поне досега.

— Никакви приятели?

— Не.

— Само упълномощеният екип?

— Точно. А те представляваха адски ограничен кръг.

— Мерилин сега знае ли?

— Майк…

— Кажи!

— Разбира се, веднъж й разказах, но цялата тая работа е отпреди седемнайсет години. Тя ме изслуша любезно, както би постъпила една съпруга, направи няколко тъпи реплики и това беше всичко.

— Но въпросът е, че знае.

— Е, да. И какво от това?

— Може би същото се отнася и за Лаура Нап.

Хай се облегна назад, стиснал пурата между зъбите си.

— Ей, момче — каза той, — ти наистина си предпазлив. Ще измислиш разумни доводи за какво ли не, само отново да се видиш с тази мацка, нали?

Засмях се в отговор.

— Възможно е — казах аз. — Може ли да взема тази снимка на Ерлих?

Хай извади една ножица от бюрото си, изряза снимката на нацисткия агент и ми я подаде.

— Приятни забавления, но да знаеш, че преследваш призрак.

— Така излиза. Но поне, ако достатъчно потичаш нагоре-надолу, все нещо ще се появи.

— Аха, като някоя мацка, например.

— Аха — повторих аз, взех си шапката и излязох.

 

 

Дък-Дък Джоунс ми каза, че вече са изтеглили полицая от квартирата на Стария Дюй. Появила се някаква роднина, една възрастна дама, която твърдяла, че била негова доведена сестра, и беше поела работите на Дюй в свои ръце. Единственото, което не можеше да пипне, се оказа будката за вестници и списания, която той беше завещал на Дък-Дък с едно изненадващо писмо, оставено на Бъки Харис — собственика на бар „Детелина“. Даже самият Дък-Дък не можа да повярва, но сега гордостта на собственика беше надделяла и той се радваше да продължи онова, което старецът беше изоставил.

— Слушай, Дък-Дък — казах му аз на ухо, — още преди да очистят Стария Дюй, един приятел му беше оставил нещо за мен.

— Тъй ли? Какво, Майк?

— Не зная. Някакъв пакет или нещо друго. Може би плик. Както и да е, видял ли си нещо с моето име да се подмята тук? Или пък ненадписано?

Дък сгъна един вестник и го подаде на чакащия клиент, връчи му рестото и отново се обърна към мен.

— Нищо не съм видял, Майк. Честно. Пък и къде тук можеш да скриеш нещо? Искаш ли да огледаш?

Поклатих глава.

— Ами, досега щеше да го намериш.

— Добре, какво да направя, ако излезе отнякъде?

— Запази го, Дък. Пак ще дойда… — Взех един вестник и му оставих монета от десет цента.

Точно си тръгвах и Дък ме спря.

— Ей, Майк, ще изпълняваш ли пак поръчки тук? Дюй ти е давал някои неща.

— Имай ме предвид, Дък. Ще прибера всичко след ден-два.

Махнах му, изчаках светофара и, пресичайки града, се отправих към западната част. Разходката беше дълга, но крайната й цел беше един приятел, който ми дължеше двеста долара и можеше да ми ги изплати на момента. После се метнах на едно такси до агенцията за коли под наем на Четирийсет и девета улица, избрах, без да бързам, един двуметров форд и се насочих към Уест Сайд Драйв.

Денят се оказа хубав, беше почти пладне, слънцето прежуряше и след като се озовах на скоростна магистрала Ню Йорк, широкият асфалтов път беше почти изцяло на мое разположение. Карах с разрешените шейсет мили, от време на време някоя кола профучаваше като метеор, но иначе преходът беше спокоен и изпреварих само няколко камиона. Точно преди да стигна Хариман, забелязах отзад още една кола. Следваше ме на около четвърт миля, без да скъсява дистанцията. Петнайсет мили по-нататък, при входа Нюбърг, все още беше там, тъй че аз натиснах газта и качих на седемдесет. За момент дистанцията се увеличи, после другата кола успя да навакса и задържа така. По-нататък, точно преди изхода на Ню Полц, започна да ускорява, приближи се, задмина ме и продължи напред. Беше тъмносин буик спешъл, шофьорът седеше вяло зад волана и когато ме изпревари, цялото напрежение падна от плещите ми. Това, което беше направил току-що, представляваше типичен номер на човек, шофирал твърде продължително — закача се зад някоя кола, докато му писне, и после се втурва напред, за да си намери нова, която да му определя скоростта. Отново намалих на шейсет, минах бариерата за такси при Кингстън, навлязох в шосе 28 и се отправих към дървената вила на име „Върбите“. Когато угасих мотора на колата, откъм дърветата зад къщата до мен достигна музика. Разбрах, че тя ме очаква.

Лежеше на тревата при края на басейна, изтегнала се на голяма хавлиена кърпа, положила лице върху сплетените си пръсти. Косата й беше разпиляна напред, оставяйки слънцето да напича врата й. Ръцете й бяха изпънати над главата така, че ивици от мускули се открояваха в нежен барелеф надолу по гърба й към бедрата. Краката й бяха изопнати широко встрани в откровена молба на заклет поклонник на слънцето, а кожата й искреше със ситни златисти капчици пот.

До нея късовълновият транзистор гърмеше в симфония, чиито мощни звуци напълно заглушиха стъпките ми. Седнах безшумно до нея и мълчаливо съзерцавах красотата на тези дълги крака и предизвикателния начин, по който гърдите й се притискаха в хавлиената кърпа. Изминаха няколко дълги минути, музиката постепенно заглъхна и отзвуча с финала на настъпилата тишина.

— Здравей, Лаура — казах аз и тя трепна, сякаш внезапно се беше събудила от сън, после, осъзнавайки постепенно положението, в което се намираше, протегна ръка към края на кърпата, за да го заметне върху себе си. Засмях се тихо и го направих вместо нея.

Извърна се с широко отворени очи и когато ме видя, отвърна на усмивката ми.

— Ах, ти!

— Ще си изгориш опашчицата, както си лежиш по този начин.

— Няма да е по-зле, отколкото да те зяпат скришом.

Аз вдигнах рамене и седнах, свил крака под себе си.

— Заслужава си. Такива като мен не се наслаждават много често на подобни прекрасни гледки.

Очите й проблеснаха дяволито.

— Лъжа. Освен това, не съм чак такава новост за теб — припомни ми тя.

— Не и навън под слънчевите лъчи, котенце. Тук се разкриваш в съвсем нова перспектива.

— Ти любов ли искаш да правиш, или си болен?

— Не зная. Едното би могло да доведе до другото.

— Тогава може би ще трябва да оставиш нещата да следват своя естествен ход?

— Вероятно.

— Иска ми се да поплувам.

— Не съм си взел банските.

— Е… — и тя се усмихна отново.

Аз я смушках с показалец в ребрата и тя изръмжа.

— Има някои неща, за които съм твърде свенлив, скъпа.

— Да ме вземат дяволите — прошепна тя удивена. — Човек никога не знае, нали?

— Така става понякога.

— В съблекалнята има няколко чифта бански за гости.

— Това вече звучи по-добре.

— Само че ме остави първо аз да си сложа костюма. Нямам намерение да стоя чисто гола, докато ти се правиш на страхливец.

Протегнах ръка към нея, но тя беше твърде бърза и скочи на крака с гъвкавото движение на акробат. Загърна се в хавлиената кърпа като в сари и се усмихна със съзнанието, че сега беше по-желана от миговете, в които все още нямаше нищо върху себе си. Остави ме за секунда да я поглъщам с очи, после побягна палаво, заобиколи басейна и изчезна в съблекалнята от другата страна.

Само след минута се показа отново с най-оскъдните черни бикини, които бях виждал. Носеше за мен чифт спортни гащета. Остави ги на един стол, хукна към басейна и се хвърли във водата. Бях идиот, че си позволих да се почувствам като жребец, но денят беше точно такъв, жената също, а тези седем години бяха едно твърде дълго мъчително изпитание. Отидох до стола, взех шортите и без да си правя труда да светвам лампата, се облякох и отново излязох навън в този голям, голям ден.

Под водата тя беше като змиорка, златистокафява, а черните й бикини представляваха едва забележими тъмни шарки върху кожата й. Беше хлъзгава, пищно чувствена и по-мъчително изкусителна, отколкото една жена имаше право да бъде. Изтласка се нагоре и седна на ръба на басейна, прибрала корем така, че от пъпа нагоре мускулите й очертаваха падина, преливаща се в нежния улей между гърдите й, чиито дъги се извиваха в горда голота, много преди да изпитат насилието на миниатюрната примка.

Тя се засмя, изплези ми се, мина по тревата, отиде до радиото и седна.

— По дяволите! — възкликнах аз едва чуто, изчаках малко и я последвах.

Когато се отпуснах до нея, тя сложи ръката си върху моята и контрастът беше такъв, че в сравнение с нея изглеждах блед като каторжник.

— Сега можем да поговорим, Майк. Не си изминал целия този път, само за да ме видиш, нали?

— Не мислех така, преди да тръгна.

Тя сключи пръсти около китката ми.

— Може ли да ти кажа нещо съвсем откровено?

— Да, разбира се.

— Харесваш ми, мъжага такъв.

Аз извърнах глава и нежно захапах ръката й под лакътя.

— Чувството е взаимно, красавице. Въпреки че не трябва да бъде така.

— Защо не? — Очите й бяха настойчиви и открити, дълбоки и топли, гледаха ме и очакваха отговор.

— Защото двамата изобщо не си приличаме. Безкрайно сме далече един от друг в действията си и в начина си на мислене. Аз съм тип, който вечно създава неприятности, скъпа. Винаги е било така и това никога няма да се промени. Тъй че, бъди разумна! Не ме насърчавай, защото изгарям от нетърпение да се включа в играта. Запознанството ни беше приятно, началото чудесно и аз дойдох тук под дяволски неубедителен претекст, защото изпитвах ненаситен глад за теб и сега, след като вече съм вкусил отново, се чувствам като прасе и искам всичко.

— Аммм — каза Лаура.

— Не се смей — казах аз, — бледоликият не говори с двуличен език. Този стар воин вече го е изпитвал.

— Дотам и обратно?

— Докрай, скъпа.

Усмивката й беше като онази, която рисуват на куклите феи.

— Добре, стари войнико, убий ме тогава.

— Ще отнеме много дни.

— Аммм — изръмжа тя отново. — Но най-напред ми кажи каква е причината, която те доведе тук.

Аз се пресегнах и изключих транзистора.

— Отнася се за Лео.

Усмивката й угасна, а в ъгълчетата на очите и се появиха бръчици.

— О?

— Някога споменавал ли ти е за… е, да кажем, за работата си през войната?

Не беше много сигурна, че е разбрала какво я питам.

— Ами… той беше генерал. От щаба на генерал Стоуфлър.

— Зная. Но какво е работел? Някога казвал ли ти е с какво се е занимавал?

Тя отново ме погледна озадачено.

— Да. Отговаряли са за продоволствията. Никога не се е впускал в подробности и според мен причината беше, че той изобщо не беше участвал в преки военни действия. Изглежда доста се срамуваше от този факт.

Усетих как правя презрителна гримаса.

— А има ли нещо особено… като…

— Не — казах аз рязко, — просто се питах дали не би било възможно да е имал и някакви секретни функции.

— Не разбирам, Майк. — Тя се надигна на лакът и ме погледна. — Питаш дали Лео не е бил част от тайните разузнавателни служби?

Аз кимнах.

Озадаченият поглед се появи отново и тя поклати глава в категорично несъгласие.

— Мисля, че щях да знам. Виждала съм му всичките лични вещи от войната, ордените му, снимките, грамотите, изслушала съм му всичките истории. Но както ти казах, изглежда изпитваше срам, че не е бил на фронтовата линия, за да го застрелят. За щастие страната имаше друга нужда от него.

— Трябваше да проверя — казах аз.

— Съжалявам, Майк.

В този момент си помислих нещо, казах й да почака и се върнах в съблекалнята. Облякох се и когато излязох, успях да прочета разочарованието в очите й, но чертата трябваше да се тегли някъде.

Лаура ми хвърли пълен с презрителна насмешка поглед и потупа с ръка тревата до себе си. Клекнах до нея, извадих снимката на Джералд Ерлих и й я подадох.

— Погледни тук, скъпа. Виждала ли си това лице някъде по снимките на съпруга си?

— Не, никога. Кой е той?

— Казва се Джералд Ерлих. Бил е първокласен агент шпионин, работил през войната за нацистите.

— Но какво общо има той с Лео?

— Не зная. Напоследък името му твърде често излиза на преден план, за да си помисля, че е просто съвпадение.

— Майк… — Тя прехапа устни, докато мислеше напрегнато, и после каза: — Личните вещи на Лео са в къщата. Мислиш ли, че сред тях можеш да откриеш нещо полезно? Не е изключено, за разлика от мен ти да получиш от тях някаква информация.

— Няма да е зле да им хвърля един поглед.

Протегнах ръка, за да й помогна да стане, и това беше всичко, което успях да направя. Почти в същия миг транзисторът между нас избухна и полетя назад в басейна.

Блъснах я така, че тя отлетя на три метра от мен, после се претърколих на другата страна, скочих на крака и хукнах като луд към западната част на къщата. Не можеше да бъде нищо друго, освен изстрел и по посоката, в която отхвръкна радиото, можах да преценя откъде идваше. Трябва да е бил от пистолет със заглушител, защото една пушка без всякакви проблеми щеше да уцели или Лаура, или мен. Заобиколих дърветата, спрях се и се ослушах. Чух как някъде съвсем близо, точно отсреща се затръшва врата и се понесох натам с желанието да не бях се разделял със своя 45-и и проклинайки Пат. Храстите бяха прекалено гъсти, за да мина през тях, тъй че трябваше да свия по алеята. Чакълът хрущеше под стъпките ми. Нямах никакъв шанс. Успях да видя само задните светлини на един тъмносин буик спешъл, който точно завиваше, и след миг се скри окончателно.

Сега вече картината ставаше малко по-ясна. Оня тип на магистралата не е бил никакъв изморен шофьор. Копелдакът се е закачил за мен още при будката, решил е, че Дък ми е предал нещо, когато си бях купил вестника, по всяка вероятност е наел кола, когато го направих и аз, при това е разполагал с достатъчно време, защото тогава аз изобщо не бързах. Следвал ме е, докато е бил съвсем сигурен къде отивам, и после ме е причакал отвън.

По дяволите! Беше си направо на косъм. Питах се колко ли безшумни изстрела беше отправил към нас, преди да уцели радиото. Очевидно за точна стрелба, се беше намирал твърде далеч, но може би просто ни беше засипал с куршуми, надявайки се да попадне в целта, докато накрая беше улучил транзистора. По дяволите!

Значи аз бях наистина важен. Той е знаел накъде съм се отправил. Откакто бях започнал да действам, съм си имал опашка и тоя приятел за малко да си свърши работата. Но ако аз съм му бил нужен мъртъв, същото се отнасяше и за Лаура, защото оттук нататък убиецът вече не можеше да бъде сигурен, че не съм й разказал всичко. Още веднъж, по дяволите!

Тя стоеше над останките от транзистора, които беше извадила от басейна, а ъгълчетата на устата й бяха побелели. Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да ги скръсти на гърдите си. Дишането й беше такова, сякаш беше тичала самата тя, а не аз. Останала без дъх, тя каза:

— Майк… какво беше това? Моля те, Майк…

Обгърнах с ръка раменете й и със сподавено ридание тя зарови глава в гърдите ми. Когато отново вдигна поглед, бе успяла да се овладее.

— Беше изстрел, нали?

— Така е. Пистолет със заглушител.

— Но…

— Вече за втори път се опитва да ми види сметката.

— Мислиш ли, че…

— Отиде си, поне засега — казах аз.

— Но кой беше той?

— Мисля, че беше Дракона, скъпа.

В продължение на няколко секунди тя остана безмълвна и после вдигна лице към моето.

— Кой?

— Не го познаваш. Той е убиец. Досега се представяше доста добре. Само че май почва да се изнервя.

— Мили Боже, Майк, това е лудост! Абсолютно безумие!

Кимнах в знак на съгласие.

— Не е ясно какво ще стане, но сега вече имаме истински проблем. Ще ти бъде нужна охрана.

— На мен?

— Щом си около мен, значи си в беда. Най-доброто, което можем да направим, е да повикаме местната полиция.

Тя отправи към мен ужасен поглед.

— Но аз не мога… трябва да бъда във Вашингтон… О, Майк!

— В града няма да е толкова, опасно, малката, но тук си съвсем сама.

Лаура се замисли върху думите ми и после сви рамене.

— Предполагам, че си прав. След като Лео беше убит, полицаите ме накараха да си държа няколко пистолета подръка. Всъщност, сега във всяка стая има по един.

— Можеш ли да си служиш с тях?

Усмивката й беше унила.

— Полицаят, когото видя тук миналия път, ме научи.

— Това добре, а когато си тук, навън?

— В ъгъла на съблекалнята има една пушка.

— Заредена?

— Да.

— Пушката не е съвсем като пистолет.

— Лео ми показа как да я използвам. Едно време често стреляхме по чинии в другия край на имението.

— Въпреки това ще бъде най-добре да се възползваш от закрилата, която може да ти осигури полицията.

— Не може ли без нея?

— Защо да се излагаш на ненужен риск?

— Защото отсега нататък ще бъда много заето момиче, Майк. Тази седмица се свиква Конгресът и надпреварата за дама на годината започва.

— Това са абсолютни тъпотии.

— Може, но на Лео му харесваше.

— Значи все още витае наоколо.

На лицето й се изписа обида.

— Майк… аз наистина го обичах… Моля те…

— Съжалявам, малката. Не съм много на равнище. Играем в различни дивизии.

Докосна ме леко, а пръстите й бяха хладни.

— Може би не. Струва ми се, че сме по-близки, отколкото си мислиш.

Аз се ухилих, стиснах ръката й, а после прокарах длан по меката заобленост на ханша й.

Лаура се усмихна и каза:

— Имаш ли намерение да… да направиш нещо във връзка с този изстрел?

— Трябва ли?

— Зависи от теб. Това не е по моята част.

Взех решението незабавно.

— Добре, засега ще си траем. Ако оня боклук има капка мозък в главата си, ще му стане ясно, че повече няма да изпадаме в положението на неподвижна мишена. Занапред аз самият смятам да половувам.

— Сигурен ли си, Майк?

— Напълно.

— Хубаво. Хайде сега да прегледаме нещата на Лео.

Вътре тя ме отведе на горния етаж, минахме покрай спалните в края на коридора, тя отвори някакъв вграден гардероб и извади оттам един куфар. Поех го от ръцете й, внесох го в първата спалня и изсипах съдържанието му на тоалетната масичка.

Като се замислиш, странно колко малко всъщност е натрупал човек през най-важните години на своя живот. Може да е преминал през цялата война, да е живял по чужди места с непознати хора, да е бил длъжен да върши трудна и специфична работа и все пак да е излязъл от тези години с неща, които не стигаха дори да напълнят един малък куфар.

Папка 201 на Лео Нап беше дебела, акуратно подредена и с логичното военно съдържание. Имаше някакъв опит за дневник, който заемаше петдесет страници, но последната трета издаваше явно усилие да се преодолее досадата и после писанията просто свършваха. Изчетох внимателно всеки лист, който намерих вътре, без да открия каквото и да е. Снимките бях решил да разгледам накрая.

Лаура ме остави сам, за да работя на спокойствие, но ароматът на парфюма й все още се носеше из стаята, а от долния етаж дочувах как разговаря с някого по телефона. Не беше успяла да се съвземе след преживения стрес край басейна и въпреки че не можех да следя репликите й, усещах напрежението в гласа й. Десет минути по-късно тя отново се качи при мен, седна на ръба на леглото, безмълвна, доволна просто да бъде в стаята, после въздъхна и аз разбрах, че се беше успокоила.

Не знам какво съм очаквал, но резултатът беше пълен провал. От стотиците снимки, половината бяха направени от редниците фотографи в щаба, а останалите представляваха куп лагерни и туристически снимки, които всеки войник, завърнал се у дома, беше скътал из вещите си. Когато остарее и затлъстее, можеше да си ги извади, да си припомни дните, в които е бил млад и строен, да се запита какво ли е станало с другите на снимките и после отново да ги прибере някъде за следващите десет години.

Зад гърба ми Лаура наблюдаваше как започнах да прибирам нещата обратно в куфара и я чух да ме пита:

— Намери ли нещо, Майк?

— Не. — Почти захвърлих медалите му в купа. — Всичко е обикновено като питка от кал.

— Съжалявам, Майк.

— Няма за какво. Понякога в незначителното се крият странни неща. Все още има една нишка, която мога да подхвана. Ако изобщо съществува някаква връзка между Лео и Ерлих, познавам един от федералното, дето ми се пише приятел, и отговорът би могъл да дойде от него. — Щракнах ключалките на куфара. — Просто ми писна всичко да става с такива дяволски мъки.

— Наистина ли? — В гласа й звънтеше смях.

Вдигнах поглед към огледалото на тоалетката и усетих как в стомаха ми като кипящ катализатор се разлива необуздана топлина, изпъва ме като тетива на лък и кара дъхът ми да замре в гърлото.

— В такъв случай трябва да ти се помогне поне за едно — каза тя.

Сега Лаура стоеше там права, грациозно източена и великолепна, слънцето сякаш все още беше в нея с наситения пясъчен загар на кожата й и русият, почти бял цвят на косите й.

В нозете й бикините образуваха локвичка от мрак, една малка сянка. После тя пристъпи извън нея и тръгна към мен. Аз я очаквах.