Мики Спилейн
Ловци на момичета (4)

Четвърта глава

Заряза ме да вися там цели три дни, преди да се размърда. Остави ме да си получа безкрайните порции супа, почивката на легло, сериите инжекции и чак тогава високият слаб мъж се появи с дрехите ми, заедно с една разтревожена сестра, чиито разпореждания по някаква причина бяха отменени от висша инстанция, която тя нито разбираше, нито можеше да пренебрегне.

Когато се облякох, той ме поведе надолу и навън към един черен форд без всякакви отличителни знаци и аз без приказки се вмъкнах в него. Попита накъде, аз му казах просто „към центъра“ и само след петнайсет минути ме свали пред Тафт. Докато се измъквах навън, ръката му се сключи около моята и той произнесе подчертано тихо:

— Имаш само един ден. Нищо повече.

Аз кимнах.

— Предай благодарностите ми на Рикърби.

Тогава той ми подаде една визитка, съвсем обичайна подробност за деловите отношения, с адреса и телефона на брокерската агенция „Пиъридж“, която се намираше само на две преки по-нататък по Бродуей.

— Сам можеш да му благодариш — каза той и после потегли, отдалечи се от бордюра и се вля в потока от коли.

Изчаках още няколко минути на същото място, загледан в потъналия в странна светлина град, който не бях виждал твърде отдавна. Беше сутрин, при това съвсем тиха, защото беше неделя. Над главата ми слънцето се опитваше да пробие през мъглата, която влачеше след себе си дъжд и придаваше на мрачния ден вид на нацупена жена.

Шофьорът на таксито начело на опашката само вдигна поглед, очите му за момент се разходиха по мен и после отново заби нос във вестника си. Страхотна картинка, помислих си аз. Сигурно представлявам впечатляваща гледка. Ухилих се, макар че нямаше нищо смешно, и мушнах ръце в джобовете на сакото си. В десния някой ми беше тикнал пет десетачки, сгънати прилежно, аз си казах наум „благодаря ти, Рикърби, стари приятелю“ и махнах на най-предното такси да се приближи.

На шофьора хич не му стана приятно, но спря до мен, попита ме с кисел глас накъде да потегли и след като го оставих малко да се поизнерви, му казах към Лекс и Четирийсет и девета. Като ме хвърли там, му дадох да развали едната десетачка, оставих му два долара бакшиш и изчаках още малко, за да видя дали нямам опашка.

Нямах. Ако Пат или някой друг беше информиран, че съм се измъкнал, очевидно не си беше направил труда да ми се лепне. Изчаках още пет минути и после потеглих на север.

Старият Дюй държеше този ъгъл от двайсет години. През войната мобилизираните си получаваха вестника безплатно и с това се изчерпваше неговият принос, но сред нас имаше такива, които никога не забравиха жеста му, и Стария Дюй си остана приятел, при когото често се отбивахме по-скоро като близки, отколкото като клиенти. Сега вече беше попрехвърлил осемдесетте и му се налагаше да присвие очи зад очилата, за да разпознае някое лице. Но лицата на приятелите, гласовете им и неколкоминутният разговор с тях бяха неща, които той дълбоко ценеше и очакваше с нетърпение. А аз? По дяволите, бяхме близки приятели много отдавна, още от онези велики дни, когато не пропусках нито вечер да си взема от Стария Дюй изданията на „Нюз“ и „Мирър“, дори когато ми се налагаше да се отклоня от пътя си, за да го сторя. А имаше и време, когато вършех разни работи, в които той беше великолепен посредник. Винаги си беше там, винаги отзивчив, нито веднъж не си взе почивен ден, не прие и долар бакшиш.

Но сега го нямаше.

Дък-Дък Джоунс, нередовен посетител на бар „Детелина“, седеше в будката и си човъркаше зъбите, докато четеше последния брой на списание „Кавалиър“, и половин минута, след като бях застанал отпред, вдигна поглед, направи гримаса и чак тогава ме позна.

— О, здрасти, Майк.

— Здравей, Дък-Дък — казах аз. — Какво правиш тук?

Той сви рамене под пуловера си и вдигна вежди.

— От време на време помагам на Стария Дюй. Като отива да похапне, например. Не знаеше ли?

— А сега къде е?

Дък-Дък отново прибягна до красноречивото свиване на рамене.

— Ами, той вчера хич и не се появи. И аз к’во, взимам ключа и отварям вместо него. Днес пак същата работа.

— Че откога Стария Дюй го няма по цял ден?

— Виж, Майк, човекът си остарява. Вече май съвсем редовно си го замествам, веднъж седмично, откакто тръгна по лекари. Казват, че имал нещо вътре, ей таквиз работи. Тая, последната година все нещо го боли.

— Ключът в тебе ли стои?

— Разбира се. Отдавна сме приятели. Той ми плаща добре. Къде-къде по-хубаво, отколкото всяка вечер в бара с парцала. Пък и това тук не е лошо. Колкото щеш списания със снимки. Има даже и транзистор.

— Досега пропускал ли е два дена един след друг?

Дък-Дък сбърчи лице, замисли се за секунда и после поклати глава.

— Това му е за пръв път. Знаеш го Стария Дюй. Нищо не ще да изпуска. Никога.

— Ти провери ли у тях?

— Не. Мислиш, че трябва ли? Да не би да е болен или нещо такова?

— Сам ще го направя.

— Добре, Майк. Живее на Втора, точно до ресторанта — долу в мазето, третата врата. Ще трябва да…

Кимнах рязко.

— Виж, Майк, ако не му е добре и иска да остана още известно време, мога да го замествам. Нищо няма да пипам. Можеш да му кажеш.

— Добре, Дък.

Вече се отдалечавах, когато гласът му ме застигна.

— Хей, Майк.

— Какво?

Хилеше се през изпочупените си зъби, но в очите му се четеше искрено недоумение.

— Абе… много странно ми изглеждаш. Съвсем си друг от оня път, когато те видях за последно в „Чинк“ Заряза ли пиенето?

Ухилих му се в отговор.

— Дано да е за добро — казах аз.

— Значи пак я подкарваме — засмя се той.

— Няма начин — отвърнах аз.

 

 

Стария Дюй беше собственик на тази сграда. Не беше кой знае какво, но тя и будката за вестници бяха неговата застраховка срещу ужасяващата мисъл за социалния патронаж, една сигурна защита срещу презрените проекти за подобряване условията на живот в града и в щата. На първия етаж се помещаваше един второразреден козметичен салон, а на последните два живееха семейства, които работеха в същия район. Стария Дюй живееше съвсем скромно в мазето, тъй като имаше нужда само от една стая, където да си готви и да спи.

Пробвах вратата, но тя беше здраво заключена. Единствените прозорци бяха тези, които гледаха към улицата, но те бяха с предпазни метални решетки, забити в тухлената стена още откакто беше построена сградата. Почуках още веднъж, този път по-силно, и дори извиках, но никой не ми отговори.

И тогава отново ме обзе онова странно чувство, с което бях свикнал да се съобразявам, но толкова отдавна не го бях изпитвал, че сега ми се стори почти ново и за пореден път си помислих колко дълго време не се бях озовавал на мрачно място, където да ми се налага да си имам работа с убийство.

Й така… колко години бяха минали оттогава? Нямах патлак. И мен самия хич ме нямаше. Сега представлявах само онова, което беше останало от онази проклета алкохолизирана отрепка, и ако имаше въобще нещо, то се свеждаше до един прост рефлекс и нищо повече.

Така че заложих на рефлекса и отворих вратата с визитката, която ми беше дал оня висок мършав човек, тъй като бравата беше стара и отстрани в рамката имаше голяма дупка. Мушнах визитката навътре, докато ключалката изщрака, бутнах вратата и застанах там, където за всеки вътре в стаята представлявах съвсем лесна мишена. Бях сигурен, че не ме застрашава нищо, защото твърде много пъти се бях озовавал на косъм от смъртта, за да не разпозная кънтящия звук на тишината.

Той лежеше на пода по очи, с изпънати крака и ръце, главата му беше обърната на една страна, така че се беше вторачил в стената с характерното за мъртвеца изражение. Лежеше там в локва супа, сготвена от собствената му кръв, избликнала от зеещата в гърлото му огромна рана. Кръвта отдавна се беше съсирила и всмукала в пукнатините на дървения под, а цветът й от ален беше станал кафяв и наоколо започваше да вони.

Някой вече беше претърсвал стаята. Въпреки че не бе отнела много време, работата беше свършена прецизно. По оставените белези се виждаше, че е пипал специалист, някой с достатъчно опит, който изобщо не е бързал и е познавал всяко възможно скривалище, така че да не изпусне нито едно. Претърсването беше извършено най-напред из стаята и после отново се бе съсредоточило върху тялото на пода. Шевовете на сакото бяха старателно разпрани, обувките също, джобовете бяха обърнати навън. Но вратата беше заключена и това не беше следа, оставена от човек, успял да открие онова, което е търсил. Точно обратното — беше доказателство, че този някой беше ударил на камък и сега се нуждаеше от време, за да размисли или да изчака, а може би и да проучи кой друг се опитва да намери същото нещо.

— Не се притеснявай, Дюй, ще го пипна — казах аз, а гласът ми прозвуча странно приглушен, сякаш долиташе от миналото.

Избърсах грижливо ключа на лампата, дръжката, затворих вратата и я оставих така, както я бях намерил. После се гмурнах в лабиринта от улички, каквото представляваше в тази си част Ню Йорк, и много скоро отново се озовах на булеварда. Беше почнало да вали.

 

 

Казваше се Нат Дрътман. Беше собственик на сградата „Хакард“, където едно време държах офис, и сега, седем години по-късно, си беше все същия, само още малко помъдрял и посивял около очите. Седеше зад бюрото си и вдигна поглед към мен така, сякаш се бяхме разделили вчера.

— Здравей, Майк.

— Здрасти, Нат.

— Радвам се да те видя.

— Благодаря — казах аз.

Този път той задържа поглед върху мен и се усмихна — една усмивка, изпълнена с надежда.

— Мина толкова време.

— Твърде много.

— Зная. — Той ме гледаше в очакване.

— Разпродаде ли вехториите от офиса ми? — попитах аз.

— Не.

— Складира ли ги някъде?

Поклати глава само веднъж.

— Не.

— Престани да се будалкаш с мен, малкият — казах аз.

Той направи характерното за Лоуър Ийст Сайд движение с рамене и остави усмивката да си виси на лицето му.

— Все още са си там, Майк.

— Не и след цели седем години, приятел — казах аз.

— Че толкова ли време мина?

— За някой, дето им иска мангизите — да.

— Кой има нужда от мангизи?

— Нат…

— Да, Майк…

Усмивката му беше непроницаема.

— Без шегички.

— Пазиш ли си ключа? — попита той.

— Не. Нямам ключ. Вече нищо нямам.

Той протегна ръка и ми подаде едно блестящо късче месинг. Поех го машинално и погледнах номера, залепен върху него — едно тлъсто 808.

— Приготвил съм ти го специално — каза той.

Напънах се, доколкото можах, да бъда гаден.

— Разкарай се, Нат.

Но той не прие позата.

— Няма защо да ми благодариш. Знаех си, че ще се върнеш.

— По дяволите! — възкликнах аз.

На лицето му се появи особено изражение. Докосна едва-едва очите му и ъгълчетата на устата му, но разбрах, че съм го засегнал.

— Седем години, Нат! Това прави страхотен наем.

Не се канеше да спори. Получих същото свиване на рамене, което си вървеше с онова странно изражение.

— За теб свалих до долар на година, докато отсъстваш.

Погледнах ключа и усетих как раменете ми се напрягат.

— Нат…

— Моля те, не казвай нищо. Просто го вземи. Помниш ли времето, когато ти беше онзи, който даваше? Помниш ли Бърни и онези хора? Спомни си…

— Добре, Нат.

Внезапно появилото се напрежение изчезна от лицето му и той се усмихна отново. Аз казах:

— Благодаря, приятел. Никога не знаеш…

От устните му се отрони лек смях и той каза:

— Ами, много добре си знам. Това прави седем долара. Седем години — седем долара.

Измъкнах още една десетачка и я оставих на бюрото му. С напълно сериозно изражение той ми върна три долара, даде ми разписка и после каза:

— Имаш си и телефон, Майк. Старият номер. И без благодарности. Оги Стрикланд дойде да ти върне онези шестстотин долара, които ти дължеше, и ми ги остави. От тях ти платих сметката за телефона. Ако ги изчислим точно, даже може нещо да ти е останало.

— Задръж го за такси по поддръжката — казах аз.

— Радвам се да те видя отново тук, Майк.

— И аз, Нат.

— Изглеждаш ми доста зле. Както преди ли ще бъде, Майк?

— Вече никога не може да бъде както преди. Да се надяваме, че ще стане по-добре.

— Разбира се, Майк.

— И все пак, благодаря ти, приятел.

— За мен беше удоволствие, Майк.

Погледнах ключа, стиснах го в юмрука си и си тръгнах. Когато бях вече при вратата, Нат каза:

— Майк…

Аз се обърнах.

— А Велда?

Не откъсваше поглед от очите ми.

— Затова ли се върна?

— Защо?

— До мен достигат най-различни истории, Майк. На два пъти дори те мярнах. Известни са ми неща, които никой друг не знае. Ясно ми е защо изчезна. И разбирам каква е причината да се върнеш. Дори те очаквах, защото бях сигурен, че един ден ще се появиш отново. И ето че сега си тук. Като се изключат очите ти, изобщо не приличаш на себе си. Но те никога няма да се променят. Изглеждаш скапан, измършавял, много по-зле отпреди. Без обаче да се смятат очите ти, а това е най-лошото.

— Тъй ли?

Нат кимна.

— Да, за някого — каза той.

 

 

Тикнах ключа, завъртях го и натиснах дръжката. Беше като завръщане в родното огнище, когато спомените те връхлитат и все пак не си в състояние да си припомниш всички подробности. Беше предизвикателство, което изискваше сила, и това ме накара рязко да отворя вратата, защото исках да видя как беше някога и как можеше да бъде.

Бюрото й беше там, във вестибюла, с все така покритата пишеща машина отгоре и с акуратно подредените едно върху друго писма отпреди години, очакващи отговор. Последната й бележка продължаваше да си стои до телефона, а някакъв странстващ паяк я беше облякъл в одежди от прозрачни нишки.

Кошчето за боклук си стоеше там, където го бях запратил с шут, почти сцепено от ритника ми. Двата тапицирани стола и старата пейка, които използвахме за клиенти, се въргаляха до стената, където ги бях запокитил. Вратата към офиса ми зееше отворена и сякаш нишките на паяжината я бяха привързали за рамката. Зад нея видях бюрото и стола си, открояващи се смътно на фона на сивата пелена от сумрак, която беше единственото, останало от превалилия ден.

Влязох вътре, разкъсвайки с ръка паяжините, и седнах на стола. Около мен се стелеха прах и безмълвие и внезапно се пренесох в миналото, седем години назад. Зад прозорците се издигаше един съвсем различен Ню Йорк, а не онзи, който бях напуснал, защото откакто за последен път бях погледнал навън от този прозорец, старият беше срутен и съграден отново. Но там долу, на улицата, шумовете изобщо не се бяха променили. Хората също. Смъртта и разрухата — главните надзиратели на живота към страховитата бездна — си бяха там, някои бавно, други бързо, но винаги неизменно си вървяха по същия път.

В продължение на няколко минути аз просто стоях, люлеех се на стола си, възкресявайки забравеното усещане и звука от него. Хвърлих небрежен поглед към чекмеджетата, без да си спомням какво е имало в тях и все пак изпитвах насладата от съприкосновението с познатите вещи. Бюрото беше старо, почти антика, останка от някоя солидна консервативна корпорация, която беше снабдявала служителите си с най-доброто.

Ако горното чекмедже се издърпаше докрай, отзад се отваряше малка ниша, издълбана в масивната конструкция, и когато мушнах ръка в тясното празно пространство, открих, че и другата реликва си беше на мястото. Един 45-калибров колт автоматик, първокласен модел от армията на САЩ, производство 1914 година. Съхраняван в пластмасов калъф, той все още беше добре смазан. Проверих състоянието му и установих, че беше като живо същество, сеещо смърт, с едно-единствено основно предназначение.

Върнах го на мястото му зад кутията с пълнителите, наместих отново чекмеджето и го затворих. Денят на оръжията беше седем години по-назад. Не днес.

Сега аз бях от хората, които не струваха нищо. Само една погрешна стъпка и Пат щеше да ме спипа, а там, накъдето се бях запътил, ако допуснех и най-малката грешка, те щяха да ме докопат.

Пат. Този мърляч наистина ме беше подгонил яко. Питах се дали Лари беше прав, като твърдеше, че Пат също е бил влюбен във Велда.

Кимнах разсеяно, защото той се беше променил. Освен това имаше и нещо друго. За седем години Пат трябваше да се е издигнал нагоре в служебната йерархия. Досега вече трябваше да е инспектор. Може би, ако е искал да постигне нещо, просто не са му стигнали силите, изпуснал е шанса да направи своя голям удар, за да го повишат, или пък, ако все пак беше опитал, вероятно се е провалил.

Майната му, помислих си аз. Сега се беше юрнал да спипа убиеца, а той беше едра риба. Този, който беше застрелял Ричи Коул, по всяка вероятност беше убиецът и на сенатор Нап, а може би беше и непознатият, сложил край на живота на Стария Дюй. Е, аз бях една крачка пред Пат. Сега на главата му щеше да се стовари още едно убийство, но аз бях единственият, който беше в състояние да намери връзката между Дюй и останалите.

А това ме поставяше в центъра на събитията.

Е, добре, Хамър, казах си аз. Преди си бил глупак. Виж какво можеш да направиш сега и го направи както трябва. Тя е някъде и е жива. Жива! Но докога? И къде? Убийците действат необезпокоявани и тя вероятно е в списъка.

Протегнах разсеяно ръка към телефона, ухилих се щом чух сигнала „свободно“, после измъкнах от джоба си визитката, която ми беше дал мършавият, и набрах номера на брокерската агенция „Пиъридж“.

Той очевидно ме очакваше и когато попитах „Рикърби?“, в слушалката нещо изщрака.

— Остава ти малко време — обади се Арт.

— Не ми трябва време. Трябваш ми ти, и то веднага. Мисля, че се налага да поговорим.

— Къде си?

— В собствения си офис, благодарение на жеста на един мой приятел. Сграда „Хакард“.

— Стой там. Идвам след десет минути.

— Добре. Донеси ми един сандвич.

— Нещо за пиене?

— А, не, без такива работи. Може би само една-две „Блу Рибън“, нищо повече.

Без да отговори, той затвори. Вперих поглед в китката си, но там вече нямаше часовник. Смътно си спомнях, че го бях продал някъде и си казах, че съм пълен идиот, защото беше един чудесен „Ролекс“, а вероятно съм изпил парите от него за половин ден. Или пък ме бяха пребили заради тях. По дяволите!

През прозореца виждах часовника на сградата на „Парамаунт“. Беше шест и двайсет. Улицата беше лъснала от ситния дъжд, който най-накрая беше завалял, и потокът на движението беше като гигантски червей, който се опитваше да пропълзи в търбуха на града. Отворих прозореца и от ресторантите долу до мен достигнаха ароматите на готвеща се вечеря поне на десет нации. За първи път от дълго време тази миризма ми се стори приятна. После включих нощната лампа на бюрото и отново заех мястото си зад него.

Рикърби пристигна, сложи пред мен увит сандвич и две кутии „Блу Рибън“ и седна с вяла усмивка. Беше много особена, не усмивка на дружелюбност, а на очакване — от онези, на които не отвръщаш, а по-скоро изчакваш, докато изчезнат.

Накарах го да ме изтърпи, докато приключих със сандвича и едната бира, а после казах:

— Благодаря за всичко.

Той се усмихна отново.

— Струваше ли си?

Очите му излъчваха онова невъзмутимо спокойствие, зад което беше почти невъзможно да се проникне.

— Вероятно. Не зная. Поне засега — казах аз.

— Тогава да го обсъдим.

Аз също се усмихнах леко. Като видях как се промени лицето му, за миг се запитах как ли съм изглеждал.

— Нямам нищо против, Рикети.

— Рикърби.

— Извинявай — казах аз. — Ама нека да го направим в стил въпрос — отговор. Освен това искам аз да съм пръв.

— Не си в положение, от което можеш да диктуваш условия.

— Мисля, че съм. Тази история ми беше натресена, нали така?

Той сви рамене и ме погледна, все още запазвайки търпение.

— Това изобщо няма значение. Питай ме каквото искаш.

— Случаят възложен ли ти е официално?

Рикърби не се нуждаеше от много време, за да извърши правилната категоризация. Беше съвсем лесно да се ориентираш, стига да знаеш как, тъй че той просто леко сви рамене.

— Не. В момента с убийството на Ричи се занимава местната полиция.

— Те знаят ли кой е той?

— Предполагам, че вече са разбрали.

— И твоят отдел няма да окаже натиск?

Само се усмихна, нищо повече.

Аз казах:

— Нека да го формулирам по този начин: ако смъртта му е последствие от задача, която е изпълнявал в момента, заради случай, по който е работил, тогава твоят отдел би се заинтересувал.

Рикърби ме изгледа, а мълчанието му потвърждаваше предположението ми.

— Само че — продължих аз, — ако е станал жертва на обстоятелства, които биха могли да бъдат в ущърб на някого, тогава смъртта му ще си остане частен проблем на местната полиция и другата му самоличност ще бъде запазена в пълна тайна. Така ли е?

— Изглеждаш доста добре запознат с машинациите в нашия отдел, така че сам си прави изводите — отвърна Рикърби.

— И ще си ги направя. Бих казал, че в момента положението е висящо. Сега са те командировали заради личния ти интерес към този случай. Но не могат да те отзоват, тъй като в противен случай ти ще се оттеглиш и ще се заемеш с него самостоятелно.

— Знаеш ли, Майк, за човек, който до неотдавна беше безнадежден алкохолик, мисълта ти е ужасно бистра. — Той смъкна очилата си и преди да ги сложи отново, внимателно ги избърса. — Започвам да изпитвам жив интерес към тази страна на твоята личност.

— Нека да те осветля, приятелче. Беше си шок. Твърде бързо се вдигнах на крака и това, че внезапно се сблъсках със смъртта в трезво състояние, здравата ме раздруса.

— Не съм много сигурен — каза той. — Както и да е, продължавай с въпросите си.

— Каква беше работата на Ричи Коул?

След като замълча за момент, той каза:

— Я не ставай глупак. Естествено, че не знам. Пък и да знаех, никога не бих изнесъл подобна информация.

— Добре, с какво се занимаваше за прикритие?

Той само поклати глава и се усмихна.

Аз продължих:

— Каза ми, че ще направиш всичко възможно, за да спипаш онзи, който го е убил.

Този път мина цяла минута, преди да сведе поглед към ръцете си и после отново да го насочи към мен. За това време беше успял да извърши наум няколко бързи изчисления.

— Аз… не виждам какво значение може да има това сега — каза той. Когато млъкна, за момент мъката сгърчи устните му, после продължи. — Ричи работеше като моряк.

— Член на профсъюза?

— Да, имаше си членска карта.