Хорас Маккой
Саванът няма джобове (21)

XIV

Същата вечер в разстояние на четиресет и пет минути Долан изгълта пет болкоуспокояващи таблетки с надеждата да спре чуковете, които се блъскаха в черепа му.

— Престани да сновеш из стаята и седни, спри да се притесняваш за неща, които не зависят от теб, за да ти мине и главоболието — посъветва го Майра. — Карлайл е мъртъв.

— Аз не се притеснявам заради него.

— Добре, а тогава какво те тревожи?

— Нищо не ме тревожи.

— Не допусках, че ще се разстроиш толкова от материала в „Ню Масис“. Показах ти какво пише, за да те убедя, че не само в нашия град стават нередни неща…

— Не се разстроих от него. Раздразних се. Всеки ден откривам, че ме дразнят все повече и повече неща… Затова искам да основа по-голямо списание — списание, което да се разпространява в цялата страна, така че да мога да се боря срещу тях. Мисля, че Дороти Шъруд е имала пълното право да убие двегодишния си син. Знаела е, че пред него няма шанс и едно на един милион да постигне самоуважение или щастие, или поне да има какво да яде… и е била права. Не е искала момчето й да я проклина, когато порасне, задето го е родила, както аз проклинах майка си. И баща си. И още ги проклинам. Какво право са имали, дявол да го вземе, да ме създават в тоя свят? Не са могли да се грижат за мен, оставиха ме да науча нещата от живота иззад тарабите с афиши и по тъмните улички, проклети да са и двамата…

— Майк! — прекъсна го рязко Майра, стана и отиде при него.

— Мислиш си, че ме е прихванало, нали? Не, скъпа, имаш грешка. Знам много добре какво приказвам. Знам много добре как се е чувствала Дороти Шъруд! Какво може да предложи тази страна на сина й? Изобщо какво, по дяволите, може да предложи на чие да е дете? Да се нареди на опашката за канче супа или да получи парче шрапнел в корема? Нейна ли е вината, че го е убила? Защо, по дяволите, съдебните заседатели не са осъдили на смърт хората, които ни докараха до това положение? В това поне щеше да има някаква логика…

— Боже мой! Каква сила и енергия има у теб — промълви Майра, загледана в него. — Майкъл Долап, един ден ти ще станеш голям човек! Толкова голям, че…

На вратата се почука.

— Влез! — извика Долан, без да се обръща.

Беше Юлисис.

— Дошъл е един човек и иска да се срещне с теб.

— По какъв повод?

— Не знам, мистър Майк. Попитах го, пък той ми рече, че било личен въпрос.

— Как изглежда?

— Един такъв особен. Бая нисичък, с мустаци. Прилича ми на чужденец…

— Значи не ти каза какво иска?

— Не, сър. Предупредих го, че сигурно те няма вкъщи. Да ида ли да му кажа, че си излязъл?

— Доведи го тук, Юлисис…

— Почакай малко, Юлисис — намеси се Майра. — Виж какво, Майк, недей така. Време е да разбереш, че си се заел с опасна работа.

— Отивай, Юлисис.

Юлисис излезе с нежелание, поклащайки глава. Майра не се стърпя:

— Много скоро ще съжаляваш, че не си ме послушал.

Долан й се усмихна, метна вратовръзката си върху библиотеката и прехвърли сакото си през облегалката на стола. Отиде до писалището, от кобура в задния джоб извади револвер (нов, получен от Макгонагил същия следобед) и го постави отгоре, но го покри с вестник. Премести стола така, че пистолетът да му е подръка… и когато Юлисис въведе непознатия, Долан бе седнал в най-естествена поза.

Човекът явно беше чужденец, с доста износени дрехи и много дребничък. Италианец, помисли си Долан. Изглеждаше смутен. Но Долан се усъмни дали не се преструва — вече бе започнал да подозира всички наред.

— Ето това е мистър Долан — обяви Юлисис не особено любезно и тръгна колебливо към вратата, сякаш се двоумеше дали да излезе, или не. Долан го подкани с глава да побърза, а непознатият поизчака да напусне стаята, преди да проговори.

— Мистър Долан, имам нужда от помощта ви.

Долан се изненада, че човекът говори на правилен английски. По вида му можеше да се очаква, че ще има ужасен акцент.

— Седнете — покани го Долан, без да откъсва очи от него.

— Казвам се Багриола — представи се човекът, но все още стоеше прав, мачкаше шапката си и поглеждаше неспокойно към Майра. — Бръснар съм…

— Това е мис Барновски. Секретарката ми. Седнете…

Багриола обърна бързо глава към нея, кимна й и накрая приседна на крайчеца на стола. Майра се премести по-близо към библиотеката, така че да остане зад гърба му, облегна се на лакът и се вторачи в него, а на лицето й се четеше враждебност. Багриола явно я почувства, защото се обърна един-два пъти, за да я погледне, и в очите му се появи страх.

— Не се безпокойте, мистър Багриола — продължи Долан. — Никой няма да ви направи нищо лошо. Защо поискахте да се срещнете с мен?

— Ще ви кажа. — Багриола се посъвзе, но заговори само на Долан. — Ходих в полицията, ходих по редакциите на вестниците, но никой не може да ми помогне. Днес, докато бръснех един човек, той разговаряше с някакъв друг и му обясняваше с каква смелост се борите за правдата…

— Казахте, че полицията не искала да ви помогне. В какво по-точно?

— Вече на два пъти някакви хора ме хващат, водят ме до пресъхналото корито на реката и ме бият с камшик. Втория път ме завързаха за едно дърво и ме оставиха така.

— Какво говорите? Какви са тия хора?

— Не знам какви са. Носят мантии. Имат качулки. Мажат жертвите си с катран и перушина.

— Боже мой! Кръстоносците!

Багриола кимна, подсмихна се малко иронично, изправи се и свали сакото си. Смъкна вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си.

— Да ви покажа — обясни той и я съблече. — Вижте…

Долан се изуми.

— Боже господи! Майра, ела тук да видиш…

Гърбът на Багриола представляваше артистична плетеница от белези и рани.

— В тия две бразди ще хлътне целият ми пръст — възмути се Долан. — Никога не съм виждал подобно нещо. Истинско чудо е, че сте оживели… никога не съм виждал подобно нещо.

— Очевидно не знаеш и много други неща, които стават в твоята велика свободна страна — тихо вметна Майра, но Долан продължи да разговаря с Багриола.

— Трябва да се обърнете към лекар. Раните могат да се инфектират…

— Ходя на лекар вече няколко пъти. Само тази вечер му казах да не ме превързва, защото ще идвам да ви ги покажа — отговори спокойно Багриола и облече ризата си.

— Боже господи! — повтори Долан. — А в полицията какво ви казаха?

— Нищо. Обясниха ми, че след като не съм в състояние да посоча кои са нападателите, те не можели да направят нищо. Пък аз, естествено, не мога да ги посоча, защото ония носят маски и се движат винаги на групи. Много са смели, няма що — сви рамене Багриола и се закопча.

— Мога ли… искате ли да пийнете нещо? — предложи Долан.

— Благодаря ви, не искам — засмя се Багриола. — Искам само едно — справедливост…

— Ама че история — каза Долан като на себе си, все още под въздействието на видяното.

— Не го взимайте много навътре — продължи Багриола. — Аз съм само един от многото…

— Искате да кажете, че такива неща се случват често, така ли?

— Много често. Има десетки случаи, но никой не ги знае, защото във вестниците не пишат за тях. Точно това ме убеди, че в полицията и във вестниците има хора, които са наясно с всичко. Иначе защо щяха да прикриват фактите?

— Много добре говорите английски, не като чужденец — обади се Майра.

— Вие също — усмихна й се кротко Багриола.

— Аз не съм чужденка…

— Нито пък аз. Тук ми е родината. Щом се развълнувам, понякога започвам да бъркам граматиката, но инак говоря добре. Вижте… аз съм американец. — Той взе сакото си и обърна ревера му към тях.

На него беше забодена червено-бяло-синята лента на Ордена за особени бойни заслуги.

— Получих го при Аргон. Бях в Първа армия, при Кюнел.

— Да, американец сте, истински — съгласи се Долан. — Ако седна да напиша каквото ми разказахте, няма да ми повярват. Всички ще са убедени, че съм измислил тази подробност за ордена, за да прозвучи още по-иронично…

— Но това е истина. Сам виждаш, Майк.

— Разбира се, че е истина, просто казвам, че това е добре познатата история, в която никой не вярва вече… Извинявайте, че ви прекъснах, мистър Багриола. Продължавайте. Защо са ви бичували?

— За аморалност. Казаха… — Той млъкна и погледна с неудобство към Майра.

— Продължавайте, мистър Багриола — подкани го тя.

— Казаха, че съм спял със сестра си, с балдъзата си и с дъщерите си…

— Защо ви обвиниха точно в това?

— Близко е до ума, мистър Долан. Ние сме голямо семейство, а живеем в много малка къща. Ако имах пари, щяхме да се настаним в голяма къща и всеки щеше да си има своя стая…

— Но вие нямате неморални прояви, нали?

— Не, сър. Няма такова нещо. Повярвайте ми.

— Вярваме ви — успокои го Майра. — Как стана така, че нарочиха тъкмо вас?

— Не знам. Но вие можете да проверите що за човек съм. Пращам децата си на училище, гледам си добре работата в бръснарницата, на църква ходя… плащам си сметките. Е. не всичките, но всеки месец изплащам част от тях. Не знам защо са ме нарочили. Може би съседите.

— Да не би някой да иска да ви отмъсти?

— За какво? Не съм направил нищо лошо на никого…

— Не е необходимо да има кой знае каква причина, за да хванат някого и да го бичуват — каза Майра. — Правят го, и толкоз…

— Бичували са много хора. Има някои осакатени. Друг един човек са го бесили…

Долан ахна:

— Какво?

— Не са го оставили да умре, трябвало да му бъде за урок. Но ще остане парализиран за цял живот. Засегнали му някакъв нерв…

— Вижте какво… можете ли да ме заведете при този човек?

— Разбира се. Когато пожелаете.

— Сега. Искам да отидем още сега…

— Чакай малко, Майк. Няма защо да се действа прибързано. Светът няма да се свърши за един ден.

— Не разбираш ли, досега не съм чувал нищо по-ужасно. — Тънките устни на Долан бяха съвсем побелели. — Не ме интересува какво е направил онзи човек. Но никоя банда от бъзливи негодници няма право да го окачва на въжето. Същата банда ли е била, Багриола?

— Носели са черни мантии и черни качулки. Сигурно има много банди, но принадлежат към една и съща организация…

— Досега не съм чувал нищо по-ужасно — повтори Долан и започна да си слага вратовръзката. — Ама че забавление са си измислили!

— Независимо от това много е глупаво да се палиш толкова. — Майра отиде при него. — Виж какво, Майк, видяла съм не малко неща в живота си и мога да те уверя, че това е просто един пореден пример за нравите в добрата стара Америка. В тази страна подобни истории нямат край. Боже мой, та ти не можеш да се изправиш срещу цялата система с голи ръце. Трябва да се примириш и с това, както и с всичко останало, да проявиш спокойствие и зрелост. Не бива да пилееш силите си, щом нещо те развълнува. Дръж се разумно… — Със студен поглед тя се обърна отново към Багриола: — Приемам, че ни казахте истината, нали?

— Самата истина. Знаете, че е така.

— Аз ви вярвам — Долан облече сакото си. — Бях чувал за тия хубавци, но сега за пръв път виждам как действат…

Майра отиде до бюрото и вдигна вестника, който покриваше пистолета. Багриола я наблюдаваше, но бледото му лице не трепна. Майра взе пистолета, върна се при Долан, извади празния кобур от задния му джоб, а после го пъхна на мястото му заедно с пистолета. После се обърна към Багриола:

— Аз също съм склонна да ви вярвам. Но нашата работа е опасна и трябва да внимаваме. И при най-малкото съмнение, че се опитвате да му поставите капан, Долан ще ви застреля на място. Запомнете го.

— Не сме стигнали дотам, Багриола — успокои го Долан. — Да вървим.

— Преди да тръгнете, можете ли да ми оставите адреса на бръснарницата и на дома ви, мистър Багриола?

— Бръснарницата се намира на Норт Лас Крусес 1038, а къщата ми е до нея, на 1040.

— Благодаря. — Майра си записа улицата и номерата. — Майк, ако не ми се обадиш до два часа, ще извикам Макгонагил и тръгваме за този адрес. Погрижете се той да се прибере жив и здрав, мистър Багриола.

— Много те моля да не му се обаждаш и да не губиш времето на Ед. Детето му е още болно, а отсега нататък вероятно ще се наложи да работи и нощно време. Моля те да не го притесняваш.

— Точно това ще направя — отговори твърдо Майра. — Ще му се обадя по телефона, ще сляза долу, ще взема люгера на Ернст и ще чакам. Тази работа никак не ми харесва. Мисля, че ти си един твърдоглав глупак, това е мнението ми за теб…

Долан се запъти към вратата.

— Да вървим, Багриола. Тя си умира за драматични сцени…

 

 

Час и половина по-късно Долан се прибра вкъщи — Майра и Бишъп седяха и го чакаха.

— Съжалявам, че те е накарала да дойдеш, Ед — заизвинява му се той и се нахвърли върху нея: — Много знаеш, нали, но ето — върнах се. Нищо не се случи. Добре си знаех, че нищо няма да се случи.

— Радвам се. Говорех напълно сериозно, че ще се обадя на Макгонагил, за да дойдем да те търсим…

— Предполагам, че ти е разказала за Багриола.

— Всичко. Успя ли да видиш оня човек, който се е парализирал?

— Да, Багриола ме заведе и при един негър, когото са бичували жестоко. Ето в какво се изразява дейността на кръстоносците. Опитах се да накарам Томас да пишем за тях още когато работех във вестника. Всичко това можеше да се предотврати.

— Та значи този Багриола се явява един вид посланик на онеправданите, доколкото разбирам…

— На теб може да ти изглежда забавно, Ед… но да беше видял онова, което видях аз. Ужас!

— Не се и съмнявам. Има много ужасни неща. Преживял си войната. Тя също беше нещо ужасно. Всичко е ужасно. Защо се палиш толкова от този конкретен случай? Защо не се примириш с това и всичко останало?

— Започвам да разбирам. Последната ти забележка ми разкрива всичко. Както и да постъпя, според нея е неправилно…

— Изобщо не си я разбрал.

— Непрекъснато ми се тросва, заяжда се с мен и ме засича.

— Абе, глупак такъв, та тя е влюбена в теб.

— Ед! — извика Майра.

— Разбира се, че е така — продължи спокойно Бишъп. — Време е някой да му го каже на тоя глупак…

— Както и да е — прекъсна го Долан. — Аз знам едно — тази вечер видях нещо, с което ще се опитам да се преборя на всяка цена. И няма да се откажа дори това да ми струва живота!

— Прекрасно — отговори му Бишъп. — Никой не се опитва да те спре, опитай се да се пребориш. Ние ще се стараем да ти помагаме. Ние също искаме да се преборим. Но в такива неща не можеш да се хвърлиш през глава, воден единствено от засегнатото ти чувство за справедливост. Не можеш да разчистиш целия свят за един ден.

— Така ли? И въпреки всичко ще се хвърля през глава…

— А Нестър? А Карлайл? Мислех, че ще се захванеш първо с тях.

— За тях ще има достатъчно време. Тази вечер се натъкнах на нещо голямо. Никога не сте чували за такава сензация. Слушайте, нали помните ку-клукс-клан?

— Да, разбира се. Седни. Свали си шапката.

— Аз, разбира се, не знам дали това е тяхна работа, или не. Тези типове се обличат в черно и се наричат кръстоносци. Но така или иначе, са били подбудени от ку-клукс-клан. Един господ знае колко членове наброява организацията им — сигурно хиляди. Всичко е много потайно и мистериозно… вестниците не споменават и дума за тях. Хващат те нощно време, бичуват те, мажат те с катран и перушина, също както кланът навремето… Карат те да целуваш знамето и какво ли не още… Боже мой, та те са накарали и тоя нещастник Багриола да целува знамето, след като са го нашибали, а навремето той е получил боен орден и никой от тези негодници не е по-добър американец от него. Ами оня, другият нещастник, Троубридж, сега е проснат на легло и изобщо не може да се движи… как да не се вбесиш! Кръвта ми кипи…

Бишъп го прекъсна:

— Добре, изслушах те внимателно, а сега изслушай ме и ти. От много време се каня да ти кажа нещо. Според мен взимаш тази история много навътре и така трябва да бъде. Наистина така мисля. Също и Майра. Но това, което става в Колтън, става и във всеки друг град на Съединените щати. Подкупи и измама, лицемерие, патриотарство — всичко това процъфтява навсякъде. Колтън е типичен пример, показателен за цялата гадна гнилоч. Да допуснем, че ще успееш да ликвидираш този клан или кръстоносци, както щеш го наричай. Да допуснем, че ще ги ликвидираш в Колтън…

— Ще ги ликвидирам и още как…

— Почакай малко, стига си ме прекъсвал, дявол да го вземе. Да допуснем, че се справиш с тези издевателства в Колтън? Ами другаде? Няма никаква полза, ако не се стигне до дъното. Тук може и да ги ликвидираш, да… а след месец отново ще надигнат глава. Разбираш ли какво искам да ти обясня?

— Честно казано, не. Понятие си нямам какво искаш да ми обясниш…

— Ще ти го кажа по друг начин. Чувал ли си някога за Маркс?

— Естествено, чувал съм и за Маркс, и за Енгелс, и за Ленин. А какво от това?

— Знаеш ли нещо за тях?

— Кажи-речи, нищо. Какво общо имат те с тази история?

Бишъп се обърна към Майра:

— Не е ли удивително? Можеш ли да го повярваш?

— Трудно…

— Хей, хей, какво имате предвид? — обиди се Долап.

— Попитах те, защото би трябвало да прочетеш какво са написали — отвърна му Бишъп. — И те са се вълнували като теб. Но са те изпреварили с доста години.

— Все още не те разбирам…

— Не знам как да те накарам да разбереш. Трябва ти дисциплина. Трябва ти организация. Без тях няма начин да спечелиш играта. Без тях си оставаш една самоотвержена мравчица. Знаеш що е комунизъм, нали?

— Смътно.

— А нали непрекъснато се заяждаш с мен, че съм бил опасен комунист…

— Но аз не съм искал да те обидя, Ед, знаеш го. Казвах го просто така.

— Не се извинявай, аз се гордея с това. Но ти беше прав, че го казваш просто така. Така го повтарят повечето хора. А всъщност комунистът си ти…

— Ти не си с всичкия си. Аз не съм комунист…

— Комунист си, само че не го знаеш. Възмущаваш се от начина, по който управляват нашия град, не можеш да се помириш с начина, по който ръководят любителския театър, не можеш да понасяш нескопосните реклами по радиото, ненавиждаш разните проповедници, задето мрънкат и гледат да подлъжат хората — мразиш цялата система. Сам си ми го казвал поне сто пъти…

Най-сетне Долан свали шапката си и го прекъсна:

— Виж какво, този спор може да продължи цяла нощ. Може и да съм комунист. Ако съм, не ми е било известно. Но аз наистина мразя всичко това, което изреди, и още много неща, които не спомена, например Деня на бащата и Деня на майката с цялата тупурдия около тях… а най-силно ненавиждам ония типове с черните мантии и черните качулки, които замъкват хората до пресъхналото корито на реката, бичуват ги и какво ли не още, а после ги карат да целуват знамето. Може би наистина ми трябва дисциплина и организация и навярно някога ще потърся кой да ме научи на тия неща. Но сега нямам време да наваксам, нито мога да спра. Единственото, което има значение в момента, е да разпердушиня тия кръстоносци и ще го направя, пък ако ще да не свърша нищо повече в тоя живот…

— Така поне ще забогатееш — иронично му отговори Бишъп.

— Няма да си нося парите на оня свят я — саванът няма джобове. Никога не съм се чувствал така. Доста неща са ме дразнили и някак половинчато ми се е искало да се преборя с тях. Но разпилявах енергията си… и повечето отиваше по жени. Всички знаят, че съм тичал по хубавите момичета — в това няма нищо чудно. Но не е чудно и другото — това, че изведнъж съм се събудил. Случва се и така: лягаш си глупак вечерта, а на другата сутрин се събуждаш поумнял. Не можеш да обясниш какво е станало — само знаеш, че нещо се е променило. Така беше и с мен. Какво точно ще направя, не знам и сега, представа си нямам откъде да започна… но ще го направя. Пет пари не давам за вашия комунизъм, за вашите правила и принципи. Докато хората ме търсят, както Тим Адамсън ме помоли да му помогна за ролята в театъра, както Багриола дойде при мен тази вечер, знам, че съм на прав път. Възможно е с правила, наръчници и тактика на научна основа да се постигне успех срещу тези неща, но аз не споделям това мнение. И така, стига вече спорове, стига двусмислени съвети — отсега нататък вие ще правите това, което аз искам, и така, както аз го искам, ако не, сбогом и прав ви път. Това не са празни приказки, уверявам ви. Утре сутрин първата ни работа ще бъде да се заемем с така наречените кръстоносци и нищо друго няма да отклонява вниманието ни… а сега е моментът да решите дали оставате. Да или не?

Бишъп хапеше устни и гледаше към Майра. Не успя да прочете нищо по лицето й. След малко проговори:

— Е, Майра, не е това начинът да се свърши работата, но май ще трябва да останем с него.

— Да — отвърна Майра.

— С теб сме — обърна се Бишъп към Долан. — Правиш голяма грешка, но главата ти е корава и когато си наумиш нещо, дори и господ не може да те разубеди. А ние ще останем с теб, защото и двамата те обичаме. Пък ако по някакво чудо излезем здрави и читави от тази история, дано да имам време да ти покажа колко си наивен.

— Това е добре… А сега много ви моля да се разкарате оттук и да ме оставите да си легна. Главата ми едва се крепи на раменете…

Бишъп и Майра се изправиха. Бишъп взе шапката си от писалището и бавно излезе, дори без да каже „лека нощ“. Майра отиде да вземе мантото си от библиотеката и се забави доста, докато го обличаше. Никой не проговори. Чуваше се тиктакането на малкия будилник върху нощното шкафче… Майра отиде до вратата, обърна се и изгледа Долан мълчаливо, без да се усмихва — само стоеше и го гледаше. После излезе. След миг той я чу, че слиза по стълбите подир Бишъп.

Едва след като си легна, му мина през ума, че за пръв път, откакто се познаваха, тя си бе тръгнала, без да направи какъвто и да е опит да остане. Не знаеше как да го изтълкува.