Хорас Маккой
Саванът няма джобове (2)

II

Тримата обядваха в едно заведение, подобно на немска бирария, а по-късно следобеда Долан отиде до печатница „Пенсилвания“, за да се срещне с Джордж Лорънс. Тук се печатаха рекламни издания за застраховки, железария, инструменти, автомобили…

— Ето за какво исках да се срещна с вас, мистър Лорънс — подхвана Долан. — Вие имате голяма печатница, аз пък имам голяма идея, поне така си мисля. Искам да основа списание.

— Какво не му харесвате на вестника?

— Нищо. Напуснах го. Там нямах никаква перспектива.

— Що за списание имате предвид?

— Ами нещо малко, като „Ню Йоркър“… но може би не толкова претенциозно. За момента идеята още не се е избистрила в главата ми, но ще отделям повечко място на светския живот, на културните прояви и от време на време ще помествам някоя злободневна статия, в която ще се казва истината.

— Истината за какво?

— За каквото изникне. Политика, спорт. Списанието ще следи различните събития, ще бди за интересите на хората.

— Това не е ли повече работа на вестниците?

— На теория, да. Но никой от тях не го прави. Страх ги е. Оправдават се, че било проява на дипломатичност.

— Дипломатичността не е лошо качество. В какъв тираж ще го искате? На каква хартия?

— Чакайте малко. Вие май не сте ме разбрали. Аз не искам да ви плащам, а вие да издавате списанието. Искам вие да го печатате, а аз да го редактирам и да го списвам.

— Значи наистина не сме се разбрали. — Лорънс се намръщи. — Не ми се поема отговорността за цяло списание. Това е голямо главоболие.

— Вие няма да поемате никаква отговорност. Аз ще се занимавам с това.

— Ами нали аз ще плащам. Вие това как го наричате?

— Хартията ще е от вас и вие ще го печатате, а с всичко останало ще се занимавам аз. Разпространение, реклама, авторско…

— Съжалявам, Долан, но къде ми е сметката?

— Мистър Лорънс, вие сте единственият човек в града, който разполага с машини за подобна работа. Няма да ви струва много — имате си и хартията, и машините, а списание от подобен род носи страхотно много пари. Разбира се, има и още нещо — за четиристотин хиляди души в този град ще има справедливост, но за това няма да ви говоря, защото вие сте бизнесмен и сега говорим за бизнес. Ако подкрепите моето списание, аз ще ви гарантирам тираж две хиляди за първия брой. Това е голям тираж, нали?

— И още как — призна Лорънс.

— И повече ще нарасне. Ще го разпердушиня аз този град. Не ми разправяйте, че хората няма да го четат.

— Струва ми се, че се каните да отхапете голям залък, дано не ви преседне.

— Е, все някой трябва да го отхапе — мрачно каза Долан.

— Ще си навлечете много влиятелни неприятели…

— Естествено, в реда на нещата е. Вижте, мистър Лорънс, давате ли си сметка, че има голяма вероятност подобно списание да се съхрани за поколенията в Смитсъновия институт^[1]. Ами да, в цялата страна няма нито един вестник, нито едно периодично издание, което да се отнася почтено към читателите си! Всичките се субсидират чрез договори за реклама или политически ангажименти. Не разбирате ли, та това е най-добрата възможност, която някога ще ви се предложи! Естествено, ще си спечелим врагове. Всички крадци и мошеници ще се вдигнат срещу нас. Но свестните хора ще бъдат на наша страна.

— Свестните хора не държат властта.

— Ние пък ще им я дадем. — Като видя, че Лорънс се постресна, Долан побърза да добави малко разтревожено: — Не си мислете, че искам списанието да се занимава единствено със скандални истории. В общи линии това ще бъде светско издание по вкуса на читателската публика от Уестън Парк. Но от време на време ще запретваме ръкави и ще стигаме до дъното на нещата.

— Долан, изцяло споделям амбициите ви, но не мога да си позволя такова нещо. Просто нямам толкова пари, че да поемам рискове.

— Колко смятате, че ще струва първата книжка?

— Нямам представа.

— Съвсем грубо, колко?

— В какъв обем искате да го пуснете?

— Колкото „Ню Йоркър“. Към двайсет и четири страници.

— Чакайте да пресметна. — Лорънс се навъси и заизчислява наум. — Към хиляда и петстотин долара за две хиляди екземпляра.

— Добре, да допуснем, че събера хиляда и петстотин долара, за да платя първата книжка, и тя се посрещне добре. Това ще докаже ли нещо?

— Възможно е…

— Ако първата книжка се посрещне добре, ще проявите ли интерес?

— Възможно е…

— Тогава ще ви се обадя по-късно — рече Долан и си тръгна.