Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Case of Charles Dexter Ward, 1941 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Адриан Лазаровски, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Х. Ф. Лъвкрафт
Заглавие: Некрономикон
Преводач: Адриан Лазаровски
Година на превод: 2002; 2007; 2012
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: сборник
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Редактор: Вихра Манова
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Александра Худякова
ISBN: 978-619-164-023-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/786
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Метаморфоза и безумие
В продължение на седмица след онзи печален Разпети петък близките на Чарлз го виждали доста по-често от обичайното напоследък. Той през цялото време ходел с книгите си ту в библиотеката, ту в лабораторията. Държал се спокойно и разумно, макар че майка му и баща му забелязали, че на лицето му се появило странно изражение — като на преследвано животно — и странен апетит, съдейки по изискванията му към готвача.
Доктор Уилет бил своевременно известен за всичко, което се случило по време на великденските празници, и във вторник провел дълъг разговор с Чарлз Декстър Уорд в библиотеката, където разпадналият се портрет на Джоузеф Къруин вече не следял никого. Беседата отново се оказала неособено плодотворна, но важното е, че психиатърът и до днес твърди, че младежът бил психически здрав. Той обещал съвсем скоро да разкаже за откритията си и говорел за назрялата необходимост да премести лабораторията си на някое уединено място. Любопитно е, че изобщо не съжалявал за загубата на портрета — дори сякаш намирал нещо смешно в неочакваното му разрушение.
Минала втора седмица и Чарлз Декстър Уорд започнал да отсъства за дълго от дома си. Когато добрата стара Хана дошла, за да помогне с пролетното почистване, тя разказала, че юношата идвал често в къщата на Олни Корт — неизменно с голям куфар — и стоял с часове в мазето. Той винаги бил изключително щедър към нея и стария Аза, но изглеждал по-разстроен от обичайното и това много я огорчавало, защото го знаела от пеленаче.
Малко след това от Поутъксет дошло друго известие. Прия-телите на господин Теодор Уорд му казали, че от няколко дни редовно виждали сина му там, макар че досега не били разговаряли с него. Младежът често бил забелязван в лодкарницата в Роудс-он-Поутъксет, откъдето наемал лодка, с която, както изяснил впоследствие доктор Уилет, се насочвал на север покрай брега и се връщал след доста време.
През май Чарлз възобновил ритуалните си песнопения в мансардата — това не се харесало никак на баща му и той го помолил да не прави повече така. Една сутрин се повторило нещо, което доста напомняло на въображаемия разговор от злополучния Разпети петък — младежът ту разгорещено спорел със самия себе си, ту се уговарял да стори нещо, защото от таванското помещение се дочували възмутени викове, изисквания и откази, които накарали госпожа Уорд незабавно да се качи горе и да долепи ухо до вратата на лабораторията. Единственото, което чула обаче, било: „… необходима е кръв в продължение на три месеца…“. Жената не издържала и похлопала на вратата, ала в същия миг гласовете внезапно утихнали. По-късно, когато Теодор Уорд извикал сина си и поискал обяснение за случилото се, юношата заявил, че съществуват определени конфликти в сферите на съзнанието, които могат да бъдат избегнати само с изключителни познания и опит, но той щял да направи всичко възможно да ги прехвърли в други сфери.
В средата на юни отново се случило нещо странно. Здрачът едва се бил спуснал, когато от лабораторията се разнесъл шум и господин Уорд забързал нагоре по стълбите, ала звуците утихнали малко преди да се добере до мансардата. В полунощ, когато всички в къщата спели, Чарлз се спуснал, олюлявайки се, по стъпалата, помъкнал огромен куфар със себе си, и казал на иконома, че трябва да излезе. На сутринта прислужникът заявил на госпожа Уорд, че напуска, защото в погледа на младежа имало нещо толкова скверно, богохулно и светотатствено, че той не можел да прекара и миг повече под този покрив. Възмутена, майката на Чарлз го пуснала да си тръгне, неспособна да повярва на думите му. За нищо на света не можела да повярва, че синът й е способен да изглежда по споменатия от слугата начин.
На следващата вечер, също както преди три месеца, Чарлз Декстър Уорд взел първи вестника и случайно изгубил една от страниците му. Това обстоятелство обаче изплувало по-късно, когато доктор Уилет започнал да събира всички парченца на главоблъсканицата. Психиатърът успял да открие липсващата страница в редакцията на „Джърнъл“ и си отбелязал две статии, които биха могли да имат отношение към случая „Чарлз Декстър Уорд“.
Ето какво гласи първият материал:
Отново похитители на гробове
Днес сутринта Робърт Харт, нощен пазач на Северното гробище, откри, че похитителите на гробове не са прекратили светотатствената си активност в старата част на гробищния парк. Гробът на Езра Уийдън, роден през 1740 година и починал през 1824, бил поруган, съдейки по преобърнатия и разбит надгробен камък. Пазачът заварил лобното място на покойния Уийдън разкопано и пусто. Според него похитителите най-вероятно са използвали открадната от близкия склад лопата.
Всичко, което би могло да остане в гроба след век и половина разложение, било похитено — в зейналия изкоп останала само купчина изгнили дъски. Този път полицията не открила никакви следи от автомобил, но за сметка на това пък се натъкнала на отпечатъци от стъпки.
Харт е твърдо убеден, че този случай е свързан с мартенския инцидент, когато пазачът успя да изплаши гробокопачите, пристигнали с товарен автомобил. Сержант Райли обаче го опровергава и изтъква явните различия при двата случая. Той обясни, че през март натрапниците са копали там, където няма никакви гробове, докато сегашните разкопки засягат точно определен гроб. Следователно престъпниците са имали ясна и конкретна цел, която обаче е непонятна за полицията. Сигурно е само едно — този път става въпрос и за оскверняване на гроб, съдейки по разбитата плоча, която според Робърт Харт била в идеално състояние до момента на престъплението.
Членовете на семейство Уийдън изразиха потреса и огорчението си от случилото се, но не можаха да назоват нито един враг, способен на подобна гавра с техния прародител. Хазард Уийдън, живеещ на Ейнджъл Стрийт 598, разказа, че според семейните легенди малко преди Революцията Езра Уийдън бил въвлечен в някакво тайнствено дело, което обаче ни най-малко не уронило престижа и честта му. Разследването е поверено на инспектор Кънингам и да се надяваме, че в най-скоро време ще узнаем нещо определено.
Другата статия била доста по-лаконична:
Кучетата в Поутъксет лаят като бесни
В три часа през нощта жителите на Поутъксет бяха разбудени от необичайно силен кучешки лай откъм северната страна на Роудс-он-дъ-Поутъксет. Хората твърдят, че никога преди не били чували подобен вой, а Фред Лемдин, нощен пазач в Роудс, заяви, че е чул и агонизиращите писъци на човек, обхванат от смъртен ужас. Силната, но краткотрайна буря, разразила се недалеч, сложила край на загадъчното произшествие, с което жителите на Поутъксет свързват и неприятната миризма, излъчвана навярно от нефтените хранилища, разположени в близост до залива; не е изключено точно тя да е наплашила кучетата.
През последвалите дни Чарлз Декстър Уорд започнал да придобива все по-изтерзан и изнурен вид и повечето хора са единодушни, че младежът изглеждал обладан от някакъв тъмен ужас и малко му трябвало, за да си признае какво го разяжда отвътре. Майка му изгубила съня си и почти всяка нощ се вслушвала напрегнато в мрака, благодарение на което разбрала, че синът й често напуска дома си под прикритието на тъмнината и се завръща чак на разсъмване. Навярно тези случаи накарали жителите на Провидънс да започнат да разпространяват мълвата, че Чарлз Декстър Уорд е вампир, защото тъкмо по това време пресата съобщила за редица случаи на вампиризъм в града. Жертвите на незнайния нощен кръвопиец били мъже и жени на различна възраст и труповете им били откривани основно на две места — на хълма Норт Енд и в покрайнините на Поутъксет. Малцината, които останали живи, разказвали за изгърбено чудовище с горящи очи и издължени крайници, което впивало зъбите си в гърлото на плячката си и лочело жадно от кръвта й.
Доктор Уилет, който отказва да признае, че душевното разстройство на Чарлз е започнало през този период, обяснява по следния начин този кошмар:
— Няма да градя недоказуеми предположения за това, кой или какво е извършил тези нападения и убийства, но съм сигурен в едно — Чарлз Декстър Уорд не носи никаква вина за тях. Имам основания да заявя, че той не познава вкуса на кръвта — и прогресиращата му анемия е само едно от доказателствата за това. Спомнете си колко блед беше този момък. Уорд се бе забъркал с изключително опасни неща и заплати прескъпо за това, но не беше нито чудовище, нито престъпник. Що се отнася до сегашния Уорд, изобщо не искам да мисля за него. С горкия момък се случи ужасна промяна и някогашният Чарлз просто умря. Най-малкото умря душата му, защото онова същество, което изчезна от болницата, имаше друга душа.
В началото на юли доктор Уилет посъветвал госпожа Уорд да отиде за известно време в Атлантик Сити, за да си отдъхне от бремето на нервното напрежение, съсипващо физическото и психическото й здраве. Малко след това Чарлз закупил едно старо бунгало, разположено на най-високото място на слабо заселения стръмен бряг на река Поутъксет. След сключването на сделката младият мъж едва изчакал падането на нощта, за да пренесе в новата си придобивка цялата си лаборатория, използвайки за целта закрит товарен автомобил. Той делил бунгалото със слугата си Гомес — мулат с разбойнически вид и португалска кръв, когото забърсал от крайбрежната Саут Мейн Стрийт, и някакъв слабоват непознат с тъмни очила и рошава брада, който явно бил нещо като колега на Чарлз. Мулатът Гомес почти не знаел английски, а брадатият мъж — който се представял като доктор Алън пред съседите — поназнайвал езика малко по-добре от него. Самият Уорд се стараел да се държи дружелюбно и общително, ала само засилвал любопитството на околните с несвързаните си разкази за химическите си опити. Не след дълго светещите по цели нощи прозорци дали повод за разпространението на най-различни слухове, а по-късно, когато стъклата помръкнали, хората започнали да си шушукат за огромните количества месо, поръчвани в касапницата, както и за приглушените викове, възклицания и песнопения, дочуващи се от подземието.
Благопристойните съседи се отнасяли с недоверие и неприязън към Чарлз Декстър Уорд и двамата мъже, с които делял бунгалото, защото свързвали във въображението си подозрителното обиталище с мистериозните случаи на убийства и вампиризъм в града.
През септември нощният кръвопиец сякаш изчезнал и разбунените духове се поуспокоили, ала през януари се случило нещо, което създало сериозни неприятности на младия Уорд. Група контрабандисти нападнали посред нощ един от камионите, превозващ товари за Чарлз Декстър Уорд, ала щом отворили дългите сандъци, се сблъскали с неподозиран кошмар. Вместо нелегален алкохол камионът превозвал нещо толкова скверно и чудовищно, че дори престъпниците били ужасени и не могли да удържат езика си зад зъбите. Представителите на подземния свят незабавно заровили находката си, ала щом мълвата за зловещия товар стигнала до полицията, било предприето сериозно разследване.
Сандъците били адресирани до Чарлз Декстър Уорд в Поутъксет и пазителите на реда незабавно посетили бунгалото, където открили изплашения до смърт домакин с двамината му странни приятели. Полицаите поискали обяснения и получили напълно логично свидетелство за невинността на младия Уорд. За химическите експерименти, значимостта на които можели да потвърдят всички, които го познавали през последните десетина години, му били необходими анатомични образци, ето защо той поръчал онова, което му трябвало, от няколко агенции, които не намерили в изискванията му нищо противозаконно. За принадлежността на образците обаче не му било известно нищо и за него било като гръм от ясно небе известието, че националните чувства и достойнство на цял един народ биха могли да бъдат потъпкани, ако тайното стане явно. В това твърдо го подкрепял и доктор Алън, чийто глух глас се оказал далеч по-убедителен от треперещия от вълнение глас на Чарлз, така че силите на реда не предприели нищо, а само си записали името и адреса на нюйоркския агент. Анатомичните образци били върнати по местата си и обществото останало в неведение за стореното светотатство.
На 9 февруари 1928 година доктор Уилет получил от Чарлз писмо, което смята за изключително важно и по повод на което спорил неведнъж с доктор Лаймън. Лаймън е сигурен, че текстът му представлява сам по себе си убедително доказателство за напреднал стадий на dementia praecox, ала според Уилет това е последното разумно послание на младия мъж. Той обръща особено внимание и на обичайния почерк на Уорд, който, макар и да говори за не съвсем спокойното му душевно състояние, без всякакво съмнение принадлежи на него. Ето пълния текст на писмото:
„Провидънс, Род Айлънд,
Проспект Стрийт 100,
8 март 1928
Уважаеми доктор Уилет!
Най-сетне настъпи мигът да направя признанието, което отдавна съм ви обещал и което вие отдавна очаквате. Изключително ценя и никога няма да забравя търпението ви по отношение на мен, както и доверието ви в здравия ми разум.
Вече съм готов да говоря и смятам за свой дълг да ви съобщя, че не успях да постигна дългоочакваната победа. Вместо триумф ме очакваше кошмар и в писмото ми ще откриете не ликуването на победителя, а молба за помощ и съвет за спасението на моя милост и целия свят от ужаса, чиито мащаби са отвъд пределите на човешкия мозък. Помните ли писмата на Фенър за отдавнашната операция в Поутъксет? Това трябва да се повтори, и то възможно най-скоро. От нас зависи повече, отколкото би могло да се изкаже с думи. Върнах към живот едно чудовище, като сторих това в името на науката. Сега заради живота на земята вие трябва да ми помогнете да го изпратя обратно във вечната тъма.
Напуснах Поутъксет завинаги и сме длъжни да унищожим всичко, което е там — без значение дали е живо, или мъртво. Повече няма да стъпя там за нищо на света и затова не вярвайте, ако някой ви каже, че ме е виждал там. Ще ви разкажа по-подробно, когато се срещнем. Сега съм вкъщи и се надявам веднага, когато се поосвободите, да наминете при мен. Ще ви трябват около пет-шест часа, за да изслушате разказа ми. Повярвайте ми — никога до този момент не сте били толкова необходим на някого! Моят живот и моят разум са най-малкото, което е подложено на чудовищна заплаха.
Нямам смелост да разкрия истината пред баща си, а и той едва ли ще бъде способен да разбере всичко. Съобщих му единствено за грозящата ме опасност и той нае четирима частни детективи да охраняват къщата. Не съм уверен, че това ще помогне, тъй като са изправени срещу сили, на които дори вие не сте в състояние да се противопоставите. Елате по-бързо, ако искате да ме заварите жив и да узнаете как да попречим на Космоса да се превърне в Ад.
Ще ви приема по всяко време — изобщо не излизам от къщи. Не ми звънете по телефона, понеже не се знае кой може да ви подслуша. Ще се моля на всички богове, които съществуват, срещата ни да се случи.
В пълно отчаяние:
П. П. Ако видите доктор Алън, веднага го застреляйте от разстояние и разтворете тялото му в киселина. В никакъв случай не го изгаряйте!!!“
Доктор Уилет получил това писмо в десет и половина сутринта и моментално отменил всичките си ангажименти за следобеда. До четири часа обаче бил плътно зает, ето защо възнамерявал да посети Чарлз след това. Макар че за всеки страничен човек писмото би прозвучало, меко казано, странно, психиатърът не се усъмнил и за миг в истинността му, понеже добре познавал сина на Теодор Уорд. Той бил абсолютно сигурен, че момъкът се е забъркал с някакви древни и зловещи сили, защото забележката за доктор Алън напълно съвпадала със слуховете, разпространявани за тайнствения колега на Уорд. Уилет не го бил виждал нито веднъж, но бил слушал предостатъчно за неговата външност и поведение, ето защо се досещал чии очи криели черните стъкла на очилата му.
Точно в четири лекарят бил пред вратата на къщата на Проспект Стрийт, ала за голямо свое огорчение узнал, че Чарлз Декстър Уорд не удържал на обещанието си да не напуска дома си. Охранителите били по местата си, но заявили, че младият човек явно е преодолял страха си. Той провел редица разговори по телефона, като ту звучал изплашено, ту спорел разгорещено и възразявал за нещо. Един от детективите запомнил как отвърнал на някакъв непознат глас с фрази от рода на „Много съм уморен и искам да си почина“, „Не мога да ви приема сега, така че се налага да ме извините“, „Моля ви да отложите крайните мерки, докато не постигнем някакъв компромис“ и „Съжалявам, но ще поговорим по-късно“.
Сетне обаче излязъл тихомълком от къщата и се върнал след около час. Без да пророни и дума, Чарлз Декстър Уорд се качил по стълбите, ала тогава страхът му явно се завърнал, понеже младежът закрещял ужасено, щом пристъпил прага на библиотеката, а после взел да надава страховити хриптящи звуци, сякаш някой бил сграбчил гърлото му и се опитвал да го удуши. Икономът моментално се втурнал нагоре по стълбите, за да провери какво става, но се сблъскал с гордо изправената фигура на Чарлз, застанал със скръстени ръце на прага на библиотеката. Той изгледал иконома по такъв начин, че прислужникът изгубил ума и дума от страх, след което безмълвно го отпратил с нетърпящ възражение жест. От библиотеката се дочули грохот и стържене — вероятно младежът размествал мебелировката, — а сетне той отново излязъл. Уилет попитал дали Чарлз е оставил някаква бележка за него, но получил отрицателен отговор. Икономът още не можел да дойде на себе си, изплашен от нещо в облика и поведението на младия си господар, поискал от психиатъра лекарства, за да успокои нервите си.
Доктор Уилет се качил в библиотеката и останал там близо два часа, очаквайки напразно завръщането на Чарлз. Докато разглеждал оределите томове по рафтовете, навън започнало да се смрачава. По някое време при него дошъл Теодор Уорд, угрижен и разстроен заради отсъствието на сина си, за чиято безопасност бил положил толкова усилия. Той не знаел нищо за молбата на Чарлз за среща с доктор Уилет и обещал да извести лекаря веднага щом младежът се появи. Когато се сбогувал с психиатъра, отчаяният родител изразил безпокойството си за състоянието на сина си и помолил госта да направи всичко възможно, за да го върне към нормалния живот.
Уилет напуснал с голямо облекчение библиотеката, в която продължавало да витае нещо страховито и нечисто въпреки отсъствието на онзи демоничен портрет. Сякаш изчезналото изображение на Джоузеф Къруин оставило зловещия си отпечатък в помещението. Никога досега лекарят не бил изпитвал толкова силно желание да се махне от помещението, в което се намира, и да излезе на чист въздух, и той бил сигурен, че този внезапен и непривичен за него импулс бил свързан по някакъв начин със зловещия родственик на Чарлз Декстър Уорд.
На следващата сутрин доктор Уилет получил съобщение от Теодор Уорд, че синът му така и не се върнал. Бащата споменавал телефонното обаждане на доктор Алън, който му казал, че Чарлз ще прекара известно време в Поутъксет и не бива да бъде безпокоен. Това се налагало от обстоятелството, че доктор Алън бил извикан по някаква спешна работа за неопределен срок и Чарлз трябвало да поеме всички изследвания и опити. Младият мъж предавал поздрави на семейството си и се извинявал за тревогата, която причинил на родителите си с рязката промяна на плановете си. Господин Уорд чувал за първи път гласа на тайнствения учен; той му се сторил странно познат и го изпълнил с необясним страх.
Изправен пред тези противоречащи си послания, доктор Уилет не знаел как да постъпи. Той не се съмнявал в искреността на Чарлз, ала какво да предприеме, ако младежът наистина е променил плановете си? От една страна, синът на Теодор Уорд му писал, че изследванията му са придобили чудовищен характер, че всичко, свързано с тях, ведно с брадатия му колега, трябва на всяка цена да бъде унищожено, че за нищо на света няма да се върне в Поутъксет, а от друга, се държал така, сякаш внезапно е забравил за всичко това и се отправя доброволно към сърцето на мрака. Здравият разум му подсказвал да зареже този млад човек с всичките му странности, ала някакъв по-дълбок инстинкт не му позволявал да забрави за отчаяната му молба.
Лекарят мислил върху възникналата дилема в продължение на цяла седмица и с всеки следващ ден решението да навести Чарлз в бунгалото му в Поутъксет ставало все по-категорично в съзнанието му. Нито един приятел на младия човек не бил дръзнал да надникне там, а и Теодор Уорд знаел за вътрешната подредба на къщата само онова, което синът му благоволил да му разкаже. Въпреки това психиатърът си давал сметка, че необходимостта да поговори с пациента си е назряла до краен предел.
В края на февруари доктор Уилет седнал в малкия си автомобил и поел по Броуд Стрийт, размишлявайки за операцията, започнала на същия този път преди сто и петдесет години — операцията, чийто истински смисъл оставал забулен в тайна и до днес.
Пътуването не отнело много време и скоро пред очите на лекаря изплували елегантният Еджууд и сънният Поутъксет. Уилет свърнал надясно по Локууд Стрийт и стигнал до самия край на пътя; там изгасил двигателя и продължил пешком на север, където стръмният бряг надвисвал намръщено над реката. Тук имало съвсем малко постройки, така че психиатърът веднага различил единичното бунгало с бетонен гараж, разположено от лявата страна на реката. Той преминал бързо по покритата с чакъл пътечка и потропал настоятелно на вратата.
Щом мулатът Гомес открехнал портата, Уилет му казал, че трябва веднага да се види с Чарлз Декстър Уорд по изключително важна работа. Не приемал никакви откази, а ако не го пуснат, щял да разкаже на Теодор Уорд за случилото се. Мулатът се направил на разсеян и се опитал да притвори вратата, но лекарят повишил глас и повторил изискването си. Скоро след това от тъмнината се дочул хриптящ шепот, от който по тялото на психиатъра пробягали тръпки, въпреки че и той самият не бил способен да каже защо се изплашил толкова.
— Пусни го, Тони. Защо да не си поговорим?
Дрезгавият шепот изпълнил доктор Уилет със страх, ала от онова, което последвало, той бил обзет от истински ужас. Дъсченият под проскърцал и собственикът на зловещия дрезгав глас се явил пред очите му. Това бил самият Чарлз Декстър Уорд.
Прецизността, с която доктор Уилет реконструирал в паметта си и записал проведения през въпросния ден разговор, свидетелства за огромното значение, което лекарят му придава. Той признава очевидните изменения, настъпили в поведението на Чарлз Декстър Уорд, и е твърдо убеден, че младият човек е говорил с него под давлението на разум, нямащ нищо общо с онзи разум, чието развитие психиатърът наблюдавал в продължение на двайсет и шест години.
Спорът с доктор Лаймън накара доктор Уилет да се стреми към максимална точност, ето защо той определено отнася безумието на Чарлз към онзи период, когато той започнал да пише на родителите си писма, напечатани на машина. Те са съвсем различни от предишните му писма и се отличават дори от последното отчаяно послание, което младежът изпратил на психиатъра. В напечатаните на машина писма се открива някаква странна архаичност, сякаш измененията, настъпили в мозъка на Чарлз Декстър Уорд, са освободили поток от усещания и впечатления, съхранени в подсъзнанието му от периода на увлечението му по старините. Авторът на тези писма сякаш полага всички усилия да звучи като човек на днешния ден, но духът на текста и самият език принадлежат на миналото.
Когато бъдещият пациент на клиниката за душевноболни склонил да приеме посетителя си в полутъмното бунгало, лекарят забелязал, че неговата реч и жестовете му също носят отпечатъка на миналото. Той се поклонил леко, предложил на госта си да седне и почти веднага заговорил с онзи хриптящ, дрезгав шепот, като първата му работа била да обясни промяната в гласа си.
— Простудих се — казал той — от този проклет крайречен въздух. Трябва да ме извините за гласа ми. Предполагам, че сте дошли да ме навестите по поръка на многоуважаемия ми баща, който се безпокои за здравословното ми състояние, но се утешавам с надеждата, че онова, което ще му разкажете, ще разсее тревогите му.
Уилет се вслушвал внимателно в думите на Уорд, ала с още по-голямо внимание изучавал лицето му. Интуицията му подсказвала, че нещо тук не е наред. Той внезапно си спомнил разказаното от изплашения иконом. За съжаление, в помещението било доста тъмно, но докторът не помолил да дръпнат завесите. Вместо това попитал защо младият мъж му написал такова отчаяно писмо.
— Тъкмо възнамерявах да ви разкажа за това — рекъл домакинът му. — Навярно знаете, че напоследък нервите ми не са в особено добро състояние и поради тази причина понякога говоря неща, за които впоследствие не мога да нося отговорност. Неведнъж съм ви известявал, че се намирам на прага на грандиозно откритие, вследствие на което главата ми често се замайва и ми се вие свят. Всеки човек би се изплашил, ако узнае онова, което зная аз, но ето че времето настана и вече няма да чакам дълго. Извърших глупост, като се прибрах у дома и позволих да ме поставят под охрана. Човек не бива да спира на половината път — мястото ми е тук! Добре ми е известно, че съседите бръщолевят какво ли не и навярно и аз самият проявих слабост и се поддадох на хорската мълва с прибирането в бащиния си дом. Всъщност в онова, с което се занимавам, няма нищо лошо, докато го правя както трябва. Ако почакате още половин година, търпението ви ще бъде възнаградено стократно.
Уилет седял в сумрачното помещение и попивал всяка дума и всеки жест на събеседника си.
— Навярно ви е известно, че открих способ за изучаване на миналото, който е значително по-надежден от книгите и ръкописите — продължил Чарлз Декстър Уорд. — Оставям на въображението ви да прецените какъв зашеметяващ принос ще има моето откритие за историографията, философията и изящните изкуства; как отворената от мен врата към знанието ще се отрази на всички хуманитарни науки! Моят праотец Джоузеф Къруин е знаел всичко това, когато онези безмозъчни люде нахлули в имението му и го убили. Сега и аз трябва да мина по пътя му, ала моите знания и умения не могат да се мерят с неговите. Този път нищо не бива да ми попречи — най-малко пък собствените ми глупави страхове. Моля ви, сър, забравете всичко, което съм ви написал, и не се бойте от това място и от хората, които живеят и работят тук. Доктор Алън е достоен и почтен джентълмен, на когото дължа огромни извинения, защото наговорих такива ужасни неща по негов адрес. Жалко, че се наложи да се разделим, ала той си има и други дела. Приносът и ролята му в съвместните ни изследвания не са по-малки от моите и сега ми се струва, че когато се изплаших от постигнатите от мен резултати, изплаших и него, понеже той е първият ми помощник.
Тук Уорд замълчал. Доктор Уилет не знаел нито какво да мисли, нито какво да каже. Чувствал се като пълен глупак, докато слушал как домакинът му се отрича от писмото си, но в същото време не можел да прогони натрапчивата мисъл, че току-що произнесената реч звучи някак чуждо и нехарактерно за момъка, което не можело да се каже за онова разтърсващо послание. Психиатърът се опитал да насочи разговора към миналото и да напомни на събеседника си определени случаи, воден от желанието да възсъздаде атмосферата от предишните им беседи, ала това довело до гротескни резултати.
Впоследствие същото се повторило и в беседите с другите лекари. От мозъка на Чарлз Декстър Уорд сякаш изчезнал цял пласт от паметта му, където се съхранявали знанията за съвременните реалии и собствения му живот, сякаш потокът от сведения за старините, получени в детството му, изригнал от бездната на подсъзнанието му и потопил всичко останало.
Явно и самият Уорд си давал сметка, че познанията му за миналото звучат доста подозрително и непривично, защото полагал всички усилия да ги прикрие. Въпреки това почти всеки път, когато лекарят споменавал някои от нещата, вълнували Чарлз навремето, младият мъж не можел да се въздържи и обсипвал събеседника си с подробности, които един двайсет и шест годишен мъж просто нямало как да знае.
По едно време на психиатъра му се сторило, че Чарлз Декстър Уорд нарочно говори надълго и нашироко за незначителни неща, за да умори госта си и той да не поиска да го навести отново. Навярно заради това предложил на лекаря да разгледа бунгалото и без да чака отговор, го развел из всички помещения — от сутерена до тавана. Уилет се оглеждал внимателно наоколо, ала забелязал единствено, че книгите били твърде малко, като се имат предвид опустелите рафтове в библиотеката на младежа, а така наречената лаборатория била повече от скромна и имала почти бутафорен вид. Било повече от ясно, че истинските лаборатория и библиотека се намират другаде, но къде?
След като не успял да научи нищо за тайните занимания на младия човек, доктор Уилет се върнал в Провидънс и още същата вечер разказал подробно за всичко на Теодор Уорд. Двамата мъже единодушно стигнали до извода, че младежът явно не е на себе си, ала решили поне засега да се въздържат от каквито и да било действия. Най-важното било госпожа Уорд да остане в неведение относно истинското състояние на сина си, за да могат разклатените й нерви постепенно да се възстановят.
Теодор Уорд решил сам да навести Чарлз, устройвайки му нещо като изненада. Една вечер доктор Уилет го взел с автомобила си, откарал го до бунгалото и зачакал търпеливо завръщането му. Срещата се проточила и когато бащата се завърнал, лекарят видял, че на лицето му е изписано изражение на дълбока горчивина и недоумение. Беседата между бащата и сина протекла почти по същия начин като визитата на доктор Уилет — помещението тънело в полумрак и Чарлз говорел с онзи хриптящ шепот, за чиято необяснимо плашеща природа и Теодор Уорд, и лекарят били на едно мнение.
Твърдо решени да обединят усилия в името на спасението на душевното здраве на младия човек, господин Уорд и доктор Уилет започнали да събират всички сведения, които биха могли да са им от полза. Първото, което проучили, били слуховете, разпространени в Поутъксет, което изобщо не ги затруднило, понеже и двамата имали приятели там.
По-голямата част от работата легнала на плещите на психиатъра, понеже хората говорели с него с по-голяма охота, отколкото с бащата на Чарлз. Обитателите на рибарското поселище не спирали да обвиняват младия Уорд във вампиризъм, а пристигащите посред нощ камиони с незнайни товари все повече ги плашели и ги карали да си шушукат ужасни неща. Местните търговци разказвали за странните поръчки, които получавали от мулата Гомес (всички били единодушни, че във вида му имало нещо престъпно и отблъскващо) — най-вече огромни количества месо и прясна кръв, доставяни от двата месарски магазина в селцето. Единият от касапите изтъкнал, че в бунгалото живеели само трима души, които за нищо на света не биха могли да изядат всичко онова, което купували.
Хората дочували и някакви причудливи звуци, идещи изпод земята. Проверката на истинността на тези слухове се оказала изключително трудна, но доктор Уилет се уверил, че дори най-нелепите от тях имат реални основания. Ритуалните песнопения също продължавали, ала само тогава, когато светлината в прозорците угасвала. Вероятно шумът е идвал от сутерена, но мнозина от жителите на Поутъксет настоявали, че гласовете отеквали от подземни тунели — как иначе се обяснявал фактът, че източниците на звуците се намирали доста далеч от бунгалото? Тогава доктор Уилет и Теодор Уорд си спомнили старинните предания за катакомбите на Джоузеф Къруин и изказали хипотезата, че навярно Чарлз е избрал бунгалото именно заради предполагаемата му близост с някогашната ферма на корабовладелеца — нали документите, открити зад портрета в къщата на Олни Корт, свидетелствали за това. Двамата мъже провели щателно и упорито издирване, но така и не успели да намерят вратата в стръмния речен бряг, за която споменавали старинните ръкописи.
Що се отнася до мнението на съседите за обитателите на бунгалото, станало ясно, че мулатът предизвиквал омраза, брадатият учен — страх, а младия блед учен ненавиждали до дъното на душата си. През последните една-две седмици Чарлз Декстър Уорд силно се променил, престанал да се държи любезно и говорел само с дрезгав шепот — и то единствено в случаите, когато това било крайно необходимо.
Тези сведения, получени от най-различни източници, били обсъждани надълго и нашироко от Теодор Уорд и доктор Уилет. Те съпоставили всички известни им факти от последните години на живота на Чарлз, включително и отчаяното писмо, написано до лекаря, с оскъдните документални свидетелства за Джоузеф Къруин. За съжаление, нямало как да надзърнат в книжата, открити от Чарлз — и психиатърът, и бащата били сигурни, че ключът към безумието на младия човек е скрит в онова, което е узнал за някогашния вещер и неговите деяния.
Ала в крайна сметка нито доктор Уилет, нито господин Уорд имат заслуга за обрата, който взела тази мрачна история. И двамата не знаели как да се борят със смътната сянка, надвиснала над Чарлз Декстър Уорд, а напечатаните на пишеща машина писма на младия мъж започнали да пристигат все по-нарядко и по-нарядко. Настъпило първо число на месеца, когато се правят всички финансови разчети, и банковите служители започнали изумено да клатят глави и да си телефонират един на друг.
В края на краищата бунгалото на Чарлз било посетено от официални представители, които го попитали защо подписите на чековете му приличат на нескопосни фалшификации, ала младият мъж им обяснил шепнешком, че това е в резултат на преживян нервен срив, от който не могъл да се възстанови. Той добавил, че не е в състояние да изпише правилно дори една буква и може да докаже това с писмата до родителите си, които е принуден да печата на пишеща машина.
Странният шепот, парализираните ръце, лошата памет и променената реч и поведение убедили банковите служители в тежката болест на стоящия пред тях човек и те решили незабавно да поговорят с баща му. Срещата им се състояла на 6 март 1928 година. Накрая обърканият Теодор Уорд пратил да повикат доктор Уилет, който погледнал нелепите драскулки върху чековете и ги сравнил мислено с почерка, с който било написано последното отчаяно писмо на Чарлз Декстър Уорд. Разликата била очевидна; същевременно в новия почерк имало нещо, което се сторило смътно познато на лекаря. Подобните на птичи следи букви носели белезите на старинно изписване и рязко се отличавали от всичко, изписано от ръката на младия човек до този момент. Психиатърът не можел да дойде на себе си от изумление… но къде би могъл да ги види? Вече нямало никакви съмнения, че Чарлз е изгубил разсъдъка си. Абсолютно никакви. А тъй като в подобно състояние той не можел да се разпорежда с имуществото си и да поддържа контакти с обкръжаващия го свят, то било крайно наложително да бъде въдворен под лекарски надзор и незабавно да бъде подложен на лечение.
Тогава били извикани психиатрите — докторите Пек и Уейт от Провидънс и доктор Лаймън от Бостън, — на които господин Уорд и доктор Уилет дали изчерпателна информация. Те прегледали всички книги от библиотеката на Чарлз, а след като прочели писмото, което младият човек изпратил на Уилет, се съгласили, че заниманията на Уорд били напълно способни да разрушат или поне да нанесат сериозни травми на което и да е човешко съзнание.
В четвъртък, на 8 март, доктор Уилет, доктор Пек, доктор Лаймън и доктор Уейт, придружени от Теодор Уорд, посетили младия човек в бунгалото му, без да крият целта на визитата си. Въпреки че дълго време не се появил пред гостите си, когато най-накрая се изправил пред тях, Чарлз Декстър Уорд бил целият пропит с някаква странна и не особено приятна миризма от лабораторията. Той се държал изключително спокойно и веднага признал, че паметта и душевното му равновесие са пострадали от изнурителните, тягостни изследвания. Той изобщо не възразил срещу настоятелното желание на гостите да разгледат другите помещения и демонстрирал блестящи умствени способности, ако не се броят белите петна в паметта му.
Без съмнение лекарите биха променили решението си относно въдворяването на Чарлз Декстър Уорд, ако архаичната му реч и идеи не издавали душевната му болест. За работата си младежът разказал не повече от онова, което вече бил споменавал на баща си и на доктор Уилет, а към отчаяното си писмо до последния се отнесъл като към моментна проява на истерия. Ако можело да се вярва на думите му, в къщата му нямало други библиотека и лаборатория, освен тези, които посетителите вече разгледали, а що се отнася до местонахождението на доктор Алън, то той не знаел нищо по въпроса, ала уверил присъстващите, че брадатият мъж с очилата ще се появи веднага щом изникне необходимост от присъствието му.
Било съвсем очевидно, че Чарлз Декстър Уорд се отнася към случващото се с философско спокойствие, даже смирение — сякаш това било само временно и незначително препятствие, което ще му създаде най-малко главоболия, ако се остави по течението и просто постъпи така, както се изисква от него. Без съмнение младият човек бил убеден, че ще преодолее с лекота всички неприятности, в които бил въвлечен от белите петна в паметта си, изгубения си глас, променения си почерк, тайнствените си занятия и ексцентричното си поведение. Всички се съгласили, че засега не било необходимо да известяват майка му за въдворяването му в психиатрична клиника, а господин Уорд поел отговорността редовно да й изпраща напечатани на машина писма от името на Чарлз.
Младежът бил настанен в частната болница на доктор Уейт, разположена на уединено и живописно местенце в Конаникът Айлънд, където го подложили на прецизни и всестранни изследвания. Именно тогава били забелязани физиологични отклонения от нормата — забавена обмяна на веществата, странна кожа и небалансирани нервни реакции. Най-много от всички бил обезпокоен доктор Уилет, понеже наблюдавал Чарлз от малък и само той можел реално да си представи колко ужасни са тези промени в нормалното функциониране на организма му. Дори овалната родилна бенка, с която се родил Уорд-младши, изчезнала от бедрото му, а на гърдите на пациента се появило голямо черно петно. Никой от лекуващите лекари не бил в състояние да определи произхода на въпросното петно, а по едно време доктор Уилет дори се замислил дали младежът не бил белязан с „дяволския знак“ от участниците в светотатствени нощни сборища, провеждани на безлюдни и слабо достъпни места.
Лекарят не можел да изхвърли от главата си онзи документ за съда над сейлъмските вещици, показан му от Чарлз във времената, когато все още не криел находките си. Той гласял: „В една нощ господин Д. Б. (Джордж Бъроус) сложил Дяволския знак върху Бриджит С., Джонатан А., Саймън О., Деливърънс У., Джоузеф К., Сюзън П., Мийтабъл К. и Дебора Б.“
Лицето на Чарлз също безпокояло психиатъра, навявайки му неясен страх, който изкристализирал в истински ужас в мига, в който Уилет осъзнал на какво се дължи. На челото над дясната вежда на младия човек се появило нещо, което никой до този момент не бил забелязвал — миниатюрен белег, повтарящ до съвършенство линията на онзи, който украсявал челото на Джоузеф Къруин на портретното му изображение.
Докато Чарлз Декстър Уорд изпълвал с недоумение всички лекари в клиниката, кореспонденцията му била следена с повишено внимание. По принцип писмата, изпратени до него или доктор Алън, се получавали в бунгалото, ала младият мъж наредил да му ги препращат до болницата. Уилет предполагал, че така едва ли ще получат кой знае колко значима информация — според него всичко по-важно било доставяно директно с вестоносец, — ала ето че през втората половина на март от Прага пристигнало писмо, адресирано до доктор Алън, което накарало и доктор Уилет, и Теодор Уорд сериозно да се замислят. Написано със старинни, почти нечетливи букви, то показвало същия разрив на автора си със съвременния английски език, който струял и от речта на Уорд.
Прилагаме целия текст на писмото:
„Клайнщрасе 11,
Алтщадт, Прага,
11 февруари 1928 г.
Братко в Алмонсин-Метратон!
Изпърво искам да те уведомя, че днес получих посланието ти за резултата от твоите манипулации с изпратените от мен Соли. Несполуката навярно се дължи на това, че Надгробията вече са били разменени, когато Барнабус ми е предоставил Материала. Подобни произшествия често се случват и на теб самия ти е добре известно какво стана с Материала, взет от гробището на Кралската църква през лето 1769-о и от Старото гробище през лето 1690-о. Същото се случи и при мен в Египет преди седемдесет и пет години и оттам идва и Белегът, който твоят Момък видя през лето 1924-о. Някога ти го казах и сега отново ти повтарям — не призовавай Оногова, с когото не можеш да се справиш, нито от мъртви Соли, нито от външните Сфери. Помни винаги Словата и прекрати деянията си дори и при най-малкото Съмнение за истинската същност на Онзи, който ти се яви. От десет надгробия девет вече са други. Не попиташ ли, навярно няма да узнаеш, докато не стане твърде късно. Тези дни получих известие от Х., който имал Неприятности с Войниците. Сигурно безкрайно съжалява, че Трансилвания вече не е унгарска, а румънска, и би напуснал замъка си, ако той не беше пълен с онова, за което знаем. Навярно обаче той сам вече те е уведомил за случилото се. Следващия път ще получиш от мен нещо от Източния хълм, което, смея да се надявам, ще ти достави голямо удоволствие. Дотогава не забравяй, че ми е нужен Б. Ф., ако изникне възможност да го придобия. Познаваш Г. във Филаделфия по-добре от мен. Вземи го първи, ако искаш, но бъди по-внимателен, защото Накрая искам да поговоря с него.
До господин Д. К. в Провидънс
Теодор Уорд и доктор Уилет били просто потресени от това очевидно доказателство за нечие безумие. Трябвало им доста време, докато проникнат в смисъла на прочетеното и изводът, до който достигнали, ги объркал още повече. Излизало, че не Чарлз Декстър Уорд, а доктор Алън бил главната фигура в Поутъксет. Това обяснявало доста неща от онова отчаяно писмо на младежа. И какво означават инициалите «Д. К.» — нали адресатът на писмото бил брадатият мъж с черните очила?
Единственото обяснение, което им хрумнало, било прекалено фантастично. Кой бил този «Саймън О.», когото Чарлз посетил преди четири години? В миналото вече имало един Саймън Орн, или Джедедая — той живеел в Сейлъм и изчезнал през 1771 година, — чийто почерк приличал поразително на почерка на автора на загадъчното писмо. Какви ли кошмари и тайни, какви ли противоречия и изстъпления на природата са се завърнали след сто и петдесет години, за да терзаят мирния стар Провидънс?
Бащата на Чарлз и старият му лекар не знаели какво да мислят и правят, ето защо отишли в клиниката при младежа, за да го разпитат деликатно за доктор Алън, за посещението му в Прага и за онова, което знаел за Саймън, или Джедедая Орн от Сейлъм. Уорд-младши бил вежлив, но неотстъпчив, и само изхриптял, че доколкото му е известно, доктор Алън умее да общува с душите на покойниците и не е изключено и колегата му от Прага да владее същата дарба. След края на разговора Теодор Уорд и доктор Уилет стигнали до извода, че всъщност те самите са били подложени на разпит от Чарлз и в края на краищата решили да уведомят и лекарската колегия за съдържанието на писмото от Прага. Доктор Пек, доктор Уейт и доктор Лаймън обаче не придали голямо значение на този документ. Според тях Чарлз или Алън просто са се натъкнали на някакъв емигрант, който бил виждал почерка на Орн и се стараел да го копира, за да изглежда като превъплъщение на отдавна мъртвия жител на Сейлъм. Вероятно същото се отнасяло и за брадатия мъж с черните очила — било напълно възможно той да е уговорил Чарлз да се възприема като аватар[1] на покойния Джоузеф Къруин. Уилет изтъкнал, че почеркът на Чарлз наистина показва изумително сходство с този на Къруин, но останалите психиатри разглеждали тази прилика като естествена проява на болестта и не желаели да осъзнаят значимостта на това обстоятелство.
След като се убедил в консерватизма на колегите си, Уилет посъветвал Теодор Уорд да не казва на никого за адресираното до доктор Алън писмо, което пристигнало на 2 април от Трансилвания и без всякакво съмнение било написано от същата ръка, отговорна за ръкописа на Хътчинсън. Ето какво гласи то:
Замъкът Ференци,
7 март 1928 година
Драги К.!
Заради разпространените сред местните жители слухове в замъка ми пристигна отряд от двайсет войници. Ще трябва да Копая по-дълбоко, за да вдигам по-малко Шум. Тези румънци са дяволски досадни и се държат като важни неподкупни чиновници, за разлика от унгарците, които спечелвах с добра храна и качествено вино. Миналия месец М. ми достави саркофага на Петте Сфинкса от Акропола, където трябваше да бъде Онзи, когото призовавах, и аз трижди говорих с Онова, що беше вътре. Първо ще го изпратя в Прага на С. О., а оттам насетне той ще ви го препрати. Много е упорит, ала вие добре знаете как да се справяте с такива. Вие пиете от чашата на Мъдростта постепенно, без да бързате да я пресушите на един дъх, и това е най-правилният подход. Узнах, че за разлика от преди вече не държите зрими Стражи, защото ползата от тях е по-малка от разходите и вече и на двама ви е добре известно, че така при възникване на Неприятности почти няма какво да криете. Сега можете да пътешествате и да Работите където си пожелаете, без да има нужда да извършвате Убийства, и се надявам нищо да не ви тласне по този път. Не мога да скрия радостта си, че най-сетне сте прекратили отношенията си с Онези Отвън, понеже това беше източник на смъртна опасност и сам знаете какво се случи, когато поискахте закрила от Оногова, който не пожела да ви я даде. Вие ме превъзхождате в съставянето на Формули, така че и друг може да ги използва с Успех, но не забравяйте какво пише Борелий за правилно подбраните слова. Често ли използвате Момчето? Искрено съжалявам за възникналите неприятности с него. Точно от това се боях, докато ми гостуваше през онези петнайсет месеца, ала не се съмнявам, че ще успеете да се справите с него. Не можете да удържите надмощие над Момчето с никакви Формули, защото те действат само на онези, които с помощта на други Формули са въздигнати от Соли, обаче имате силни ръце, нож и пистолет и можете с лекота да разкопаете някой гроб или да прибегнете до киселина. О. ми писа, че сте му обещали Б. Ф. Ще чакам своя ред. Б. скоро ще потегли към вас и навярно ще ви предостави онова, което желаете от Тъмната твар под Мемфис. Не забравяйте за предпазливостта и се пазете от Момчето. След по-малко от година ще можете да разполагате с Легионите изпод земята и тогава няма да имаме никакви ограничения. Познавате добре О., а и аз имам сто и петдесет години повече от вас, така че можете да ми вярвате.
Обстоятелството, че доктор Уилет и господин Уорд запазили това писмо в тайна, не означавало, че те самите стоели със скръстени ръце. Никаква учена софистика не можела да опровергае факта, че доктор Алън със странната му брада и не по-малко странните очила, когото Чарлз определя като чудовищна заплаха за всичко живо в онова отчаяно писмо, поддържал постоянна и зловеща кореспонденция с двете загадъчни личности, посетени от Чарлз по време на европейското му пътешествие. Те съвсем открито се обявявали за аватари на сейлъмските вещери Орн и Хътчинсън — съвременници и другари на Джоузеф Къруин. Самият доктор Алън, както личало по всичко, се смятал за превъплъщение на някогашния корабовладелец и кроял (или поне така го съветвали) мрачни планове по отношение на „момчето“, което можело да бъде само Чарлз Декстър Уорд.
Явно проблемът далеч не се изчерпвал с душевното разстройство на младия човек. Надигал се някакъв кошмар и в центъра му определено стоял изчезналият доктор Алън. Благодарен на Бога за това, че Чарлз е на сигурно място в клиниката на доктор Уейт, Теодор Уорд наел детективи и им заръчал да открият всичко, което могат, за тайнствения брадат мъж, откъде е дошъл в Поутъксет и къде се намира сега. Той им връчил ключовете от бунгалото, взети от Чарлз, и ги помолил да огледат щателно стаята, обитавана от доктора. Разговорът между господин Уорд и детективите се състоял в библиотеката на младежа и те я напуснали с явно облекчение, сякаш усещали някаква злотворна аура. Навярно били чували слуховете за вещера от стародавните дни, чийто портрет стоял над камината, или ги изплашило нещо друго — не толкова конкретно; при всички положения обаче дробовете им се изпълнили със зловонните миазми, излъчвани от старата камина, които сякаш имали физическа плътност.