Хауърд Лъвкрафт
Възкресителят (2) (Случаят с Чарлз Декстър Уорд)

Втора глава
Минало и кошмар

Джоузеф Къруин, както разказват преданията, чути и прочетени от младия Чарлз, бил удивителен и загадъчен човек, който внушавал неразбираем страх на всички около него. Той избягал от Сейлъм в Провидънс — спасителният пристан на всички чудаци, свободолюбци и бунтари — в самото начало на Големия лов на вещици^[1], понеже се боял да не го обвинят в магьосничество заради уединения му начин на живот и странните му химични и алхимични опити. Той бил невзрачен бледолик мъж на трийсетина години, който скоро станал пълноправен гражданин на Провидънс и си купил парцел, където да си построи къща, разположен в самото начало на Олни Стрийт и на север от дома на Грегъри Декстър. Самата къща била издигната на хълма Стампърс, западно от Таун Стрийт — на мястото, което впоследствие ще стане известно като Олни Корт, — а през 1761 година постройката била съборена и на нейно място се издигнала по-голяма сграда.

Първото странно нещо около Джоузеф Къруин се заключавало в това, че той почти не се променял с времето. Захванал се с морска търговия, купил си пристан до заливчето Майл-Енд, вложил голяма сума за възстановяването на Големия мост през 1713 година и бил един от дарителите, спомогнали за въздигането на Конгрегационната църква на хълма; през цялото това време, макар и да не блестял с красота, Къруин изглеждал на трийсет — трийсет и пет години. Минавала година след година и това започвало да прави впечатление на все повече и повече хора, ала бледият мъж неизменно отдавал младоликия си вид на жизнеността на предците си и здравословния си начин на живот. Жителите на Провидънс недоумявали как този здравословен начин на живот се съчетавал с внезапните изчезвания на тайнствения търговец и странното сияние, което прозорците му излъчвали по цели нощи, и си шептели други обяснения за безкрайната му младост и необикновено дълголетие. Не след дълго почти всички били единодушни, че това до голяма степен се дължи на забулените в тайнственост химични опити на Къруин.

Постепенно сред съгражданите му плъзнала мълвата за странните вещества и субстанции, които търговецът докарвал с кораба си от Лондон и Индиите или поръчвал в Нюпорт, Бостън и Ню Йорк, а когато от Рехобот пристигнал старият доктор Джабез Боуън и отворил аптеката „Еднорог и хаванче“ срещу Големия мост, всички започнали да гадаят колко и какви лекарства, киселини и метали бил закупил или поръчал мълчаливият особняк. Накрая хората стигнали до заключението, че Къруин владее тайно лечителско изкуство, вследствие на което мнозина клетници започнали да се обръщат за помощ към него. Интересно е, че загадъчният търговец не опровергавал предположенията им, нито ги отпращал с празни ръце — вместо това раздавал на всеки окаяник някакви странни на цвят прахове, от които почти нямало полза. Когато изминали петдесет години от заселването на Джоузеф Къруин в Провидънс, а по измененията в лицето и облика му човек не би казал, че са минали повече от пет, съгражданите му започнали да си шепнат още по-мрачни неща и усамотеният начин на живот на бледия мъж вече ги изпълвал не с негодувание, а с облекчение.

Частните писма и дневници от това време разказват за множество други причини, поради които Джоузеф Къруин е предизвиквал отначало удивление, после страх и накрая — суеверен ужас. Неговата страст към гробищата, които посещавал по всяко време и при всякакви атмосферни условия, била всеизвестна, ала никой не бил в състояние да каже какво точно е вършел там. Той притежавал и неголямо стопанство с къща на Поутъксет Роуд, в която обикновено отсядал през лятото и където често отивал по всяко време на денонощието. Единствените слуги, пазачи и работници, които страничните наблюдатели били виждали там, били двама индианци от племето нарангасети — мъж и жена с навъсени лица и крайно недружелюбен вид. Неприятното им излъчване се допълвало от всевъзможните рани и белези, осеяли главата и тялото на немия мъж, а спътницата му се отличавала с невероятно уродлива и отблъскваща външност, вероятно дължаща се на смесена индианска и негърска кръв. Пристройката била пригодена за лаборатория, където Къруин се отдавал на химичните си опити, без някой да му пречи. Любопитните разносвачи и разсилните, внасящи стъклениците, чувалите и сандъците през малката задна вратичка си шушукали помежду си за причудливите колби, епруветки, стъкленици, пещи и реторти, наредени по рафтовете на сутерена и предричали шепнешком, че както е тръгнало, господарят „алхимик“ съвсем скоро ще открие философския камък.

Най-близките съседи на Къруин — семейство Фенър, чието стопанство се намирало на километър и половина от фермата му — биха могли да разкажат доста любопитни неща за странните звуци, които огласяли нощите. От къщата на търговеца редовно се разнасяли кошмарни писъци и сподавен вой, които нарушавали съня на Фенърови; тук е мястото да се спомене, че те изобщо не били във възторг от огромното количество съседски добитък, изпълнил пасбищата. Това били твърде много животни за един възрастен джентълмен и двама слуги, дори и да искали да се обезпечат напълно с месо, мляко и кожа. Отгоре на всичко от фермите на Кингстън непрекъснато докарвали нови и нови животни, а голямото каменно здание с тесни цепнатини вместо прозорци изглеждало доста зловещо на фона на пасторалния пейзаж.

Без съмнение, любителите на разходките по Големия мост също биха могли да разкажат интересни неща за градския дом на Къруин на Олни Корт; но не толкова за новата постройка, издигната през 1761 година, колкото за старата. Тя имала нисък двускатен покрив с лишена от прозорци мансарда и дървени стени, които по-късно Джоузеф Къруин лично се постарал да изгори. Тази къща не била толкова тайнствена като онази на Поутъксет Роуд, но необщителният нрав на двамината чернокожи слуги, неразбираемите брътвежи на старата французойка-домоуправителка, немислимото за четиричленно домакинство количество провизии и множеството странни гласове, водещи тайнствени разговори по всяко време на деня и нощта били достатъчни, за да облъхнат и това място със злокобна слава.

 

 

Една зимна вечер, когато Чарлз Декстър Уорд разговарял с баща си за Джоузеф Къруин, старият Уорд казал, че би дал всичко, за да узнае с какво тайнственият търговец така наплашил жизнерадостния свещеник доктор Чекли, че разговорливият божи служител не желаел да сподели с никого срещата между двамата. Въпросният духовник пристигнал в Провидънс през 1738 година и не пропуснал да навести загадъчния корабовладелец, за когото бил слушал всевъзможни небивалици. И това не бил изолиран случай. През 1746 година господин Джон Мерит, възрастен английски джентълмен със склонност към литературата и науките, дошъл в бързо развиващия се Провидънс от Нюпорт и построил великолепна къща в местността Шийката, която и досега се смята за най-красивата част на града. Той живеел в разкош и от нищо не се отказвал, първи в Провидънс си взел каляска с лакеи, наконтени с ливреи, и много се гордеел със своите телескоп, микроскоп и отлично подбраната си колекция от английски и латински книги. Когато узнал, че Джоузеф Къруин е собственик на най-богатата библиотека в града, господин Мерит незабавно го посетил и бил приет по-сърдечно от всеки друг гост. Той бил възхитен от стелажите на търговеца, където, освен римските, гръцките и британските класици била подредена и великолепна колекция от философски, математически и научни трудове на автори като Парацелс, Агрикола, Ван Хелмонт, Силвиус, Глаубер, Бойл, Бурхаве, Бехер и Щал^[2].

Навярно именно затова Къруин го поканил във фермата и лабораторията си, където по принцип не канел никого, и двамата се отправили заедно натам в каляската на Мерит.

Впоследствие господин Мерит пламенно утвърждавал, че не е видял нищо страшно във фермата, обаче признал, че само заглавията на книгите по магия, алхимия и теология били достатъчни, за да накарат човек да потрепери. Навярно за това впечатление е способствало и изражението на домакина, докато му показвал колекцията си от кабалистични, демонологични и магически фолианти, представляващи истинска съкровищница от знания в тъмните сфери на алхимията и астрологията. Хермес Трисмегист в изданието на Менар, „Turba Philosopharum“, „Liber Investigationis“ на Ал Джабер, „Ключът към мъдростта“ на Артефий — всички бяха тук и заедно с кабалистичния „Зохар“, „Албертус Магнус“, „Ars Magna et Ultima“ на Раймонд Лулий, „Thezaurus Chemicus“ на Роджър Бейкън, „Clavis Alchimidae“ на Робърт Флъд и „De Lapide Philosophico“ на Тритемий^[3] увенчаваха полиците. Посетителят бил изумен от множеството арабски и еврейски средновековни съчинения, а когато взел в ръце великолепния том, озаглавен „Qanoon-e’-Islam“, пребледнял. Нищо обаче не би могло да се сравнява с потреса, който изпитал при вида на забранения „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред, за който бил чувал чудовищни неща, след като преди няколко години били разкрити зловещите ритуали в малкото рибарско градче Кингспорт, разположено на брега на Масачузетския залив.

Ала колкото и странно да звучи, достойният джентълмен бил обезпокоен най-много от една дребна и маловажна (за непросветените) подробност. На голямата махагонова маса лежало старинно издание на Борелий с множество тайнствени знаци и надписи, направени в полетата и между редовете от ръката на Къруин. Книгата била отворена някъде по средата и господин Мерит забелязал, че всички изречения от един параграф били подчертани с дебели неравни линии. Гостът не могъл да се въздържи и хвърлил едно око на тайнствения абзац. Той така и не разбрал кое точно го изпълнило с ужас — съдържанието на подчертаните редове, дебелите, лъкатушещи линии или и двете заедно. Въпросният параграф обаче се врязал в съзнанието му до края на живота му. След като се прибрал у дома си, господин Мерит записал тайнствените изречения в дневника си, а веднъж дори започнал да ги чете на своя приятел доктор Чекли, ала щом забелязал пребледнялото му лице, веднага замлъкнал смутено. Ето какво гласял енигматичният откъс:

„Солите на Животните могат да бъдат приготовлявани и съхранявани по такъв начин, че за един мъдър и изобретателен Човек не би представлявало никаква трудност да възсъздаде целия Ноев ковчег в Лабораторията си и по свое собствено желание да възкреси всяко Животно от Прахта му. По подобен начин, използвайки определени Соли от човешка Прах, един Философ би могъл, без да прибягва до забранена Некромантия, да възстанови Облика на всеки Мъртвец, стига да придобие Прахта, в която Тялото му се е превърнало.“

Най-лошите неща за Джоузеф Къруин обаче се мълвели край доковете откъм южната част на Таун Стрийт. Моряците са суеверни хора; макар и преминали през всевъзможни опасности в бурните морета, докато превозвали ром, роби и меласа на корабите на Браун, Кроуфорд и Тилингаст, те пребледнявали от суеверен страх при вида на младеещия Джоузеф Къруин и правели различни предпазни жестове с ръце. Дори собствените му капитани и боцмани се бояли и странели от него, а екипажите си търговецът набирал сред закоравелите престъпници и готови на всичко пирати на остров Мартиника, Свети Евстатий, Хавана и Порт Роял^[4].

Голямото текучество в редиците на матросите му всявало трепет дори и в закоравелите сърца на мародерите и рецидивистите, които идвали на тяхно място. Всеки път, когато корабите оставали за по-дълго на котва, моряците се пръскали из града за ужас на жителите на Провидънс, а щом наставало време да отплават отново в океана, неизменно се губели по петима-шестима души. По-наблюдателните сред съгражданите на Къруин забелязали, че ако матросите бивали разквартирувани във фермата на Поутъксет Роуд, никога не излизали обратно оттам, ето защо с течение на времето за младоликия корабовладелец ставало все по-трудно да удържа екипажите си. След като неколцина моряци избягали, разпространявайки ужасяващи слухове, вербуването на хора се превърнало в почти неразрешим проблем за Къруин.

Мълвата се разпространявала и в навечерието на 1760 година Джоузеф Къруин вече живеел като истински отшелник, подозиран в най-различни злодеяния и сделки с нечистите духове, които изглеждали още по-ужасяващи, понеже никой не смеел да ги назове, обясни или докаже. Последната капка била случаят с изчезналите войници през 1758 година. През март и април същата година два кралски полка, поели към Нова Франция^[5], били разквартирувани в Провидънс и в края на този двумесечен период оредели до степен, каквато не се наблюдава и при най-масовото дезертьорство. Из селището плъзнали слухове за това, как Къруин разговарял с облечени в алени мундири чужденци, а по-късно хората си спомнили и за изчезналите безследно моряци. Никой не е в състояние да каже какво би се случило, ако полкът не бил получил заповед да продължи прехода си.

Междувременно делата на търговеца процъфтявали. Той владеел монопола над местната търговия със селитра, черен пипер, канела и с лекота изпреварил всички други семейства (с изключение на фамилията Браун) във вноса на медна посуда, индиго, памук, вълна, сол, коноп, желязо, хартия и най-различни английски стоки от всякакъв род и вид. Магазините на Джеймс Грийн от Чийпсайд, на чиято фирмена табела бил изрисуван слон, на Ръселови (емблемата им представлявала царски орел) и на Кларк от Найтингейл (прословутият тиган и риба) почти изцяло зависели от доставките на Къруин, а сътрудничеството му с местните спиртовари, нарангасетите коневъди и мандраджии и нюпортските свещари го превърнало в един от най-големите износители за колониите.

Въпреки че живеел усамотено, на Къруин не му липсвало чувство за дълг към града, който обитавал, ето защо, когато изгоряло зданието, където се помещавало Управлението на колониите, дарил значителна сума за възстановяването му. През 1761 година била построена нова тухлена сграда, която се издига и до днес на главната улица на Провидънс, а в края на същата година търговецът финансирал и възстановяването на Големия мост, разрушен след свирепите октомврийски бури. В допълнение към това закупил и много нови книги, с които заменил унищожените от пожара в Управлението на колониите, както и организирал лотария, благодарение на която била павирана прословутата с дупките и бабуните си Таун Стрийт.

Някъде по това време Къруин си построил още една къща, която не блестяла с нищо особено отвън, но интериорът й заслепявал с невиждан разкош и лукс. Когато през 1743 година последователите на Уайтфийлд^[6] се отделили от църквата на доктор Котън и основали своя собствена черква срещу Големия мост, където дякон станал доктор Сноу, търговецът се присъединил към тях, макар че не след дълго първоначалният му ентусиазъм поутихнал. От този момент нататък той отново започнал да се грижи за репутацията си, сякаш воден от желанието да разсее тъмния ореол, тегнещ над личността му — онзи зловещ ореол, заради който хората го отбягвали и който можел да сложи край на процъфтяващата му търговия и респективно на благоденствието му.

 

 

Отначало гледката на този странен, бледолик мъж, който продължавал да изглежда на средна възраст, въпреки че бил поне на сто и правел всичко възможно, за да се раздели с репутацията си на отблъскваща и неприятна персона, събуждала единствено ненавист и презрение. Ала силата на парите и публичните жестове е такава, че не след дълго отношението към Къруин започнало да се променя — особено след като матросите му престанали да изчезват безследно и той забулил гробищните си разходки в най-дълбока тайна. Мълвата за писъците във фермата на Поутъксет Роуд постепенно заглъхнала, макар че той продължил да купува продукти и добитък в същите огромни количества, както преди. Въпреки това до момента, в който Чарлз Декстър Уорд проучил в библиотеката „Шепли“ сметките и фактурите на своя праотец, на никого и през ум не минало да сравни внушителния брой чернокожи, доставяни редовно от Гвинея чак до 1766 година, с обезпокоително малкия брой на квитанциите, удостоверяващи закупуването им от търговците на роби. За младия Уорд било повече от очевидно, че неговият предтеча бил способен на чудовищна хитрост и изобретателност, когато обстоятелствата го принуждавали да бъде предпазлив и внимателен.

Независимо от това резултатът от тези закъснели усилия бил доста незадоволителен. Жителите на Провидънс не преставали да отбягват Къруин и той си дал сметка, че ако нещата продължават така, в края на краищата ще изгуби всичко. Изследванията и сложните опити, с които се занимавал, изисквали немалко средства, което означавало, че той просто не можел да си позволи да отстъпи дори на крачка от водещото място, което имал в търговския живот на града. Здравият разум диктувал незабавно да промени отношенията си с гражданите на Провидънс, така че хората нито да мълчат в негово присъствие, нито да го отбягват, мърморейки всевъзможни извинения. И бездруго сред служителите му останали единствено най-безпомощните и пропадналите, които никой друг не наемал на работа, а капитаните и боцманите не го напускали само защото търговецът ги държал посредством железни договори, залози, заеми или поверителна информация, засягаща доброто им име, професионалната им чест или дори живота им. В повечето дневници от онова време хората пишели със страх, че благодарение на някакви незнайни магьоснически способи Къруин бил способен да узнава и най-страшните семейни тайни и през последните пет години от живота си той плашел съгражданите си със зловещите си намеци за неща, които би могъл да научи единствено от отдавна мъртвите им родственици.

Някъде по това време всезнаещият търговец решил да предприеме последен отчаян опит да стабилизира положението си сред обществеността на Провидънс. Вечен отшелник, той си наумил да сключи изгоден брак с девойка от семейство с безупречна репутация, за да сложи край на изолацията си. По всяка вероятност Джоузеф Къруин е имал и други основания, за да се реши на тази стъпка, ала те са излизали тъй далеч извън пределите на космическото пространство, че едва документите, открити век и половина след смъртта му, дават известен ключ към разбулване на загадката.

Търговецът добре е съзнавал какъв ужас биха породили опитите му за ухажване у избраната от него дама, ето защо започнал да търси девойка, върху чиито родители да може да окаже натиск. Това не се оказало никак лесно, защото Джоузеф Къруин имал доста високи изисквания към красотата, възпитанието и общественото положение на невестата. В края на краищата търсенето му го отвело до един от най-добрите му старши капитани — вдовецът Дюти Тилингаст, — чиято единствена дъщеря Елиза притежавала всички възможни достойнства, с изключение на шансове за наследство. Капитан Тилингаст бил напълно зависим от Къруин и след един мъчителен и тягостен разговор в къщата на Пауърс Лейн той дал съгласието си за този светотатствен съюз.

 

 

По това време Елиза Тилингаст била на осемнайсет години. Тя получила най-доброто образование, което средствата на капитана били в състояние да й осигурят — посещавала училището на Стивън Джаксън, което се намира срещу кметството, а преди да умре от едра шарка през 1757 година, майка й я научила на изкуството на ръкоделието и другите неща, които всяка порядъчна домакиня трябва да знае. И явно тези уроци са били доста плодотворни, защото след кончината й деветгодишното момиче започнало да върти цялото домакинство, подпомогнато единствено от чернокожата прислужница.

Навярно споровете й с баща й по отношение на предложението на Къруин са били доста бурни, но не разполагаме с никакви сведения за това. Общоизвестно е обаче разтрогването на годежа й с младия Езра Уийдън, втори помощник-капитан на кораба „Ентърпрайз“, собственост на Крофърд, както и венчавката й с Джоузеф Къруин на седми март 1763 година в баптистката църква, състояла се в присъствието на най-избраното общество на Провидънс и извършена от преподобния Самюъл Уинсън-младши. „Газет“ отразил това събитие с кратко антрефиле, но то е изрязано или откъснато от повечето съхранени екземпляри. След продължителни търсения в един частен архив Чарлз Декстър Уорд най-накрая успял да открие непокътнат въпросния брой на „Газет“ и се позабавлявал с безсмисления светски жаргон:

„В понеделник вечерта господин Джоузеф Къруин, живеещ в Провидънс, се венча за госпожица Елиза Тилингаст, дъщеря на капитан Дюти Тилингаст. Младата дама, която не е лишена от нито едно Достойнство и това само подчертава Прелестите й, ще украси брачния Съюз и непременно ще го направи Щастлив.“

Кореспонденцията между Дърфи и Арнолд, открита от Уорд в частната колекция на Мелвил Ф. Питърс от Джордж Стрийт малко преди първите пристъпи на безумие да обхванат младежа, се отнася до този период и хвърля интересна светлина върху възмущението, с което жителите на Провидънс са посрещнали бракосъчетаването на толкова различни и неравнопоставени в социално положение хора. В крайна сметка обаче влиянието на рода Тилингаст върху общественото мнение си казало думата и Джоузеф Къруин трябвало търпеливо да приема множество посетители, които в друг случай едва ли би допуснал в дома си. Естествено, би било пресилено да се каже, че хората вече го приемали с отворени обятия, ето защо това бреме увиснало върху съпругата му, но най-важното било, че стената на обществената му изолация най-сетне била срутена веднъж завинаги.

И жена му, и обществеността били удивени от неочакваната промяна в характера на Джоузеф Къруин, от неговите галантни маниери и дружелюбно отношение към околните. В новата му къща на Олни Корт нямало нищо плашещо и въпреки че търговецът продължавал да прекарва доста време във фермата на Поутъксет Роуд, където съпругата му не пристъпила дори веднъж, сега той повече от всякога изглеждал като обикновен човек. Само една личност продължавала да враждува открито с него — Езра Уийдън, чийто годеж с Елиза Тилингаст бил неочаквано разтрогнат. Дълбоко нараненият от този факт младеж се зарекъл публично да отмъсти на оскърбителя си и макар че имал спокоен и мек характер, посветил цялото си съществуване на тази цел — обстоятелство, което не вещаело нищо добро на мъжа, отнел годеницата му.

 

 

На 7 май 1765 година се родила Ан — единствената дъщеря на Къруин, — която била кръстена от преподобния Джон Грейвс в Кралската църква. Джоузеф и Елиза преминали към лоното й скоро след бракосъчетанието си, защото той принадлежал към конгрегационистите, а тя — към баптистите^[7].

Записът за раждането й обаче е заличен от почти всички църковни регистри и от архивите на кметството, ето защо Чарлз Декстър Уорд трябвало да положи доста усилия, докато открие извлечението за промяната на фамилията на вдовицата, което го подтикнало към още по-пламенно търсене на информация за далечния му родственик и в крайна сметка довело до умопомрачението му. Свидетелството за раждането било открито съвсем случайно, благодарение на кореспонденцията на наследниците с лоялистки настроения доктор Грейвс, който направил копия на всички църковни регистри при напускането на Паството си в навечерието на Революцията. Уорд проверил надеждността на този източник, понеже знаел, че прапрапрабаба му Ан Тилингаст Потър е принадлежала към епископалната църква^[8].

Скоро след раждането на момичето, към което Джоузеф Къруин се привързал неудържимо и на което се радвал с изненадваща за затворения му характер спонтанност, търговецът решил да позира за портрет, поръчан при талантливия шотландски художник Козмо Алегзандър. В тези години именитият творец живеел в Провидънс и едва по-късно се преместил в Нюпорт, където се прославил като един от първите учители на Гилбърт Стюарт. Отначало портретът висял на стената на библиотеката в къщата на Олни Корт, ала всички усилия на Чарлз Декстър Уорд да открие следите му се оказали безрезултатни. По това време Джоузеф Къруин сякаш не забелязвал никого и прекарвал цялото си време във фермата на Поутъксет Роуд. Според сведенията, добити от младия Уорд, той бил необичайно развълнуван и напрегнат, сякаш се намирал на прага на феноменално откритие. По всяка вероятност опитите му били свързани с химията или алхимията, защото занесъл в къщата на Поутъксет Роуд всичките си книги, посветени на тези въпроси.

В същото време интересът му към светския живот не намалял и на йота и той не пропускал нито една възможност да помогне на ентусиастите Стивън Хопкинс, Джоузеф Браун и Бенджамин Уест в усилията им да издигнат културното ниво на Провидънс, който се намирал на доста по-ниско ниво от Нюпорт в подпомагането на съвременното изкуство. Търговецът съдействал и на Даниъл Дженкс, основателя на „Газет“ — седмичникът, излизащ всяка сряда, чиято редакция се помещавала в сградата с лика на Шекспир. Господин Дженкс отворил книжарница през 1763 година и без никакво преувеличение може да се каже, че Къруин бил най-големият й клиент. В политическия живот корабовладелецът пламенно поддържал губернатора Хопкинс срещу партията на Уорд, която имала по-силни позиции в Нюпорт, и ярката му реч, произнесена в Хачърс Хол през 1765 г. и насочена срещу отделянето на северен Провидънс като самостоятелен град, унищожила и последните предразсъдъци на съгражданите му и окончателно спечелила симпатиите им.

Единствено Езра Уийдън, който не го изпускал от поглед, се отнасял скептично към тези демонстрации и не спирал да тръби, че Къруин маскира по този начин връзките си с най-зловещите бездни на Преизподнята. Отмъстителният младеж постоянно го наблюдавал, когато се връщал от рейсовете си и прекарвал по цели нощи на кейовете, когато в складовете на търговеца горели светлинки. Друг път успявал да проследи незабелязано малката лодка, която напускала пристана все в потайни доби, а веднъж дори бил жестоко изпохапан от кучетата, които индианските слуги във фермата на Поутъксет Роуд насъскали по неканения си гост.

 

 

През 1766 година Джоузеф Къруин се променил за последен път — нещо, което се случило абсолютно неочаквано и не останало незабелязано за жителите на Провидънс. Той захвърлил нетърпеливото очакване като старо палто и с труд потискал изблиците на възторг, обзели съществото му. Сякаш едва се удържал да не закрещи с пълно гърло за откритието си, макар че в крайна сметка предпазливостта му взела връх и той не отронил нито дума за него. Някъде по това време — приблизително от началото на юли — зловещият изследовател започнал да удивлява съгражданите си с информация, погребана ведно с далечните им предци.

От този момент нататък трескавите тайни афери на Къруин сякаш се активизирали с удвоена сила. Все повече и повече негови кораби се отправяли на път, а екипажите им били ръководени от капитани, чиято лоялност към търговеца се дължала не на заплаха от банкрут, а на страх и ужас. Постепенно Къруин се отказал от търговията с роби под претекста, че доходите от нея непрестанно намаляват. Всяка свободна минута той прекарвал на фермата в Поутъксет и сред хората отново плъзнала мълвата, че търговецът броди из местните гробища в часове, когато никой нормален човек не би стъпил там. Това дало повод мнозина да се запитат дали загадъчният им съгражданин наистина е променил привичките си. Езра Уийдън, въпреки че не бил в състояние да следи неотлъчно Къруин заради продължителните си отсъствия, също упорствал в своята ненавист и проучвал всички дела на врага си с необикновена стръв и методичност.

Странните маневри на корабите, принадлежащи на тайнствения търговец, не учудвали никого във времето на Захарния акт^[9], когато всеки колонист смятал за свой свещен дълг да се облагодетелства въпреки това законово постановление, възпиращо свободната търговия. Контрабандата била обичайна практика в Нарангасетския залив, ето защо никой не се учудвал на среднощните товаро-разтоварителни дейности. Само че Уийдън, който нощ подир нощ следял баржите и шлеповете, напускащи складовете на Къруин по кейовете в близост до Таун Стрийт, съвсем скоро се убедил, че мъжът, отмъкнал годеницата му, се старае да избегне не само срещите с въоръжените кораби на Негово величество. До 1766 година, когато настъпила последната голяма трансформация у Къруин, в тях превозвали основно оковани чернокожи, които стоварвали на безлюдния бряг на север от Поутъксет, а после ги докарвали във фермата на Къруин и ги затваряли в голямата каменна къща с тесни прорези вместо прозорци. Сетне обаче всичко се променило — шлеповете престанали да докарват роби и Къруин прекратил среднощните си обиколки из залива.

 

 

Пролетта на 1767 година отбелязала началото на нещо ново. Баржите отново напускали притихналите кейове посред нощ, само че този път се отправяли доста по-надалеч — до Нанкит Пойнт и дори отвъд. Там приемали товари от неизвестни кораби с най-различен тонаж и предназначение. След това матросите на Къруин отнасяли тези товари до обичайните пунктове на брега, откъдето ги превозвали до фермата и ги заключвали в същата загадъчна каменна сграда, в която преди държали чернокожите роби. Въпросните товари се състояли най-вече от огромни кутии и сандъци, които изглеждали досущ като ковчези заради правоъгълната си форма и големите си размери.

Уийдън неотклонно наблюдавал фермата, посещавайки я почти всяка нощ, като си позволявал известни прекъсвания единствено в случаите, когато земята била покрита от предателски снежец. Дори тогава обаче се стараел да се приближава до стопанството по често използваните пътища и леда, сковал близката рекичка, за да не остави следи. Когато служебните му задължения го принуждавали да отсъства, Езра плащал на един от приятелите си по чашка — Елизър Смит — да поема дежурствата. Двамата били в състояние да пуснат в оборот множество фантастични слухове за Къруин, ала се въздържали от подобни действия, тъй като не искали да привлекат вниманието на търговеца към себе си и да го накарат да засили бдителността си. И Езра, и Елизър били твърдо решени първо да узнаят нещо определено, а после да предприемат съответните мерки.

И по всяка вероятност наистина са открили нещо потресаващо, защото Чарлз Декстър Уорд неведнъж е споменавал пред родителите си, че впоследствие Уийдън е изгорил всичките си дневници. За съществуването им е известно само от откъслечните записки на Елизър Смит и от другите документи и писма, свидетелстващи, че фермата е представлявала само външната черупка на колосална и невъобразима заплаха, чиито измерения са недостъпни за човешкия разум.

 

 

Известно е, че Уийдън и Смит отдавна са знаели за множеството тунели и катакомби под фермата, чиито обитатели далеч не се изчерпвали само с двамата индианци от племето на нарангасетите. Голямата каменна къща е запазена и до днес и представлява постройка от средата на седемнайсети век с висок покрив, огромен комин и тесни прозорчета. Лабораторията се е намирала в северната й част — там, където покривът се е спускал почти до земята. Въпреки че сградата е била разположена в близост до множество други постройки, под нея със сигурност е съществувала мрежа от проходи, понеже изпод земята се разнасяли най-различни човешки гласове. Преди 1766 година тези звуци представлявали главно неразбираемо мърморене, негърски шепот и вледеняващи кръвта писъци, а след това всичко се сляло в някаква безкрайна какофония, в която се долавяло ту глухо и покорно примирение, ту яростни викове, последвани от стенания и отчаяни вопли. Хората говорели на най-различни знайни и незнайни езици, ала съдейки по отговорите и заповедите на Къруин, всички те му били добре познати.

Понякога изглеждало, че в къщата има много хора — Къруин, пленниците и стражите, които ги пазели. В редица от случаите Уийдън и Смит не можели да определят на какъв език се говори в мрачното имение, въпреки респектиращите си езикови познания, натрупани по време на многобройните им плавания. И двамата са единодушни обаче, че разговорите напомняли жестоки разпити, по времето на които Къруин изкопчвал с все сили информацията от изплашените или непокорните си пленници.

Все пак Уийдън успял да запише някои интересни подробности, понеже преобладаващата част от разпитите се водели на английски, френски и испански — все езици, които той ползвал без затруднения, — но самите записки са безвъзвратно изгубени. Той обаче разказвал, че като се изключат няколкото отвратителни диалога за престъпления, извършени от предците на едни от най-уважаваните родове в Провидънс, в повечето случаи ставало реч за исторически и научни въпроси и сравнително по-рядко — за далечни места и епохи. Веднъж например при поредния разпит някакъв човек ту крещял като обезумял, ту шепнел изплашено на френски потресаващи подробности за убийството на Черния принц^[10] в Лимож през 1370 година, сякаш Къруин изтръгвал с мъчения тайната му. По едно време неостаряващият търговец попитал пленника си — ако може да бъде наречен така — кое всъщност подбудило извършителите на мерзкото деяние: дали Знакът на Козела, открит на олтара в старата римска крипта под катедралата, или Трите думи, произнесени от неизвестен член на Висшия виенски съвет? Като не получил задоволителен отговор, инквизиторът явно прибягнал до крайни мерки, защото след неколкоминутно мълчание се разнесъл чудовищен писък, последван от кошмарен стон, а накрая нещо тежко се стоварило глухо на земята.

Нито Уийдън, нито Смит успели да зърнат какво точно се случвало по време на тези разпити, защото прозорците винаги били закрити от тежки драперии. Веднъж обаче, когато разговорът се водел на някакъв непонятен език, върху завесата паднала сянка, която изплашила Уийдън до дълбините на душата му. Именно тогава оскърбеният от Къруин млад мъж се приближил прекалено близо до прозорците и обезпокоените индианци насъскали по него кучетата си. От този миг нататък Смит и Уийдън не могли да чуят нищо повече и стигнали до заключението, че Къруин е пренесъл заниманията си в подземието.

Езра Уийдън нямал никаква представа кой и кога е изградил сложната система от катакомби, но той самият често посочвал с каква лекота по реката могат да бъдат докарани цели групи работници. Самият Джоузеф Къруин намирал най-различни приложения на многобройните си матроси, които събирал от цял свят. По времето на обилните дъждове от 1769 година двамата приятели не откъсвали поглед от стръмния склон, надявайки се да открият нещо повече за подземните скривалища и в края на краищата търпението им било възнаградено с гледката на множеството човешки и животински кости, отмити от пороите. Естествено, тази находка би могла да бъде обяснена по много начини — все пак ставало дума за стопанство, разположено на територията на древни индиански гробища, — ала Смит и Уийдън имали коренно различно становище.

 

 

През януари 1770 година, когато двамата другари все още обсъждали как да тълкуват странните явления, на които се натъквали при наблюденията над фермата на Поутъксет Роуд, се случил инцидентът с кораба „Форталеза“. Вбесен от подпалването на шлепа „Либърти“ в Нюпорт през 1769 година, адмирал Уолъс наредил всички чуждестранни плавателни съдове да бъдат щателно проверявани, в резултат на което Хари Леш, капитан на шхуната „Лебед“, задържал след краткотрайно преследване испанския кораб „Форталеза“, намиращ се под командването на капитан Мигел Аруда и пристигащ в Провидънс с товар от Египет. Плавателният съд бил обискиран, ала вместо обичайната контрабанда открили огромно количество египетски мумии, за чийто получател се сочел морякът „А. Б. В.“, който трябвало да ги натовари на баржа в Нанкит Пойнт. Капитан Аруда не разкрил нищо за самоличността му, понеже смятал, че възложената му пратка е конфиденциална и професионалната му чест го задължава да съхрани поверената му тайна. Вицеадмиралтейството в Нюпорт било изправено пред особен казус — от една страна, товарът бил неконтрабанден, но от друга, бил доставен тайно. В края на краищата чиновниците решили да последват предложението на контрольора Робинсън и да освободят кораба, като в същото време му забранят достъпа до акваторията на Род Айлънд. Впоследствие сред жителите на Провидънс плъзнала мълвата, че „Форталеза“ бил забелязан в Бостънския залив, въпреки че официално той не се е доближавал и на миля от пристанището.

Това произшествие било обсъждано от всички в Провидънс и малцина се съмнявали във връзката между злополучните мумии и Джоузеф Къруин. Целият град знаел за екзотичните му изследвания и необичайните химикали, доставяни от цял свят, а страстта му към гробищата също била пословична, ето защо не се изисквало разюздано въображение, за да се свърже мистериозният търговец с отвратителния товар, който никой друг от Провидънс не би поръчал. Сякаш съзнавайки, че е влязъл в устата на всички, Къруин уж случайно „изтървал“ няколко забележки за химическите свойства на веществата, използвани при мумифицирането на египетските фараони, навярно воден от предположението, че така ще представи цялата афера в по-благоприятна за съгражданите му светлина и тя няма да им се струва толкова шокираща. Уийдън и Смит обаче нито за миг не се усъмнили в истинското значение на случилото се и строили най-различни предположения за дейността на Къруин и него самия.

Следващата пролет изобилствала от проливни дъждове и двамата приятели следили неотклонно бреговете на реката зад фермата на Къруин. Пороите изронили склоновете и оголили невъобразимо количество кости, макар че в интерес на истината не било открито нищо, което дори да загатва за подземни помещения или коридори. Въпреки това от малкото рибарско поселище Поутъксет, разположено на километър и половина надолу по течението на реката, започнали да се разнасят странни слухове. Жителите му разказвали за онова, което течението на реката (носеща същото название като селцето) влачело със себе си — от време на време очертанията му се мярвали сред мътните води и някакви неща, които уж не би трябвало да крещят, надавали приглушени, гъргорещи писъци през пълните си с вода усти. Тези слухове накарали Смит — по това време Уийдън бил на плаване — да се втурне към фермата на Къруин, за да потърси някакви доказателства, ала така и не успял да открие никакви улики. Той дори започнал да разкопава изронената, отмита от проливните дъждове земя, воден от натрапчивата мисъл за съществуването на подземните проходи, но скоро захвърлил лопатата, разочарован от липсата на какъвто и да е напредък. Може ли обаче някой да каже със сигурност, че именно разочарованието, а не страхът от някакъв напредък го е накарал да преустанови дейността си? Интересно е да се поразсъждава и над това, как би постъпил на негово място приятелят му Езра Уийдън, чието желание за отмъщение продължавало да разяжда душата му със същата сила, с която се разгоряло още в мига, в който узнал, че годеницата му Елиза Тилингаст всъщност ще се омъжи за Джоузеф Къруин.

 

 

През есента на 1770 година Уийдън решил, че е настанало време да оповести откритията си. Той вече разполагал с достатъчно факти, за да сглоби цялостна картина, както и със свидетел, който опровергавал възможността те да са плод на ревност и желание за отмъщение. За свой първи слушател младият мореплавател избрал Джеймс Матюсън, капитан на кораба „Ентърпрайз“, който, от една страна, добре го познавал, за да се усъмни в искреността му, а от друга — бил достатъчно влиятелен в града и всички щели да се вслушат в думите му.

Разговорът се състоял на втория етаж на намиращата се недалеч от кейовете кръчма на Сабин в присъствието на Елизър Смит, който потвърждавал всяка дума на Уийдън, и може да се каже, че към края му старият морски вълк бил сериозно впечатлен. Подобно на повечето жители на Провидънс, Матюсън гледал с недоверие на Джоузеф Къруин и откритията на младия помощник-капитан само затвърдили подозренията му. След като изслушал събеседниците си, командирът на „Ентърпрайз“ ги накарал да се закълнат, че няма да проронят и дума за онова, което са узнали. Той самият възнамерявал да предаде тази информация на десетина от най-образованите и благонадеждни граждани на Провидънс — като поговори с всеки на четири очи, — след което да изслуша мненията им и да последва съветите им. При всички случаи секретността на начинанието била от жизненоважно значение, защото полицията не била в състояние да стори нищо, а лесно възбудимото население по-скоро би навредило, отколкото да помогне. Никой не искал да избухне паника, подобна на онази в Сейлъм преди стотина години, когато изстъпленията достигнали нечувани измерения; в края на краищата именно те довели Джоузеф Къруин в Провидънс.

Джеймс Матюсън смятал, че най-разумно било да уведомят следните хора: доктор Бенджамин Уест, чийто труд за транзита на Венера го дарил със слава на сериозен учен; преподобния Джеймс Манинг, директор на колежа, който неотдавна пристигнал от Уорън и се настанил в новото училище на Таун Стрийт, докато строителите довършат дома му на хълма над Презбитериън Лейн; бившия губернатор Стивън Хопкинс, член на философското дружество в Нюпорт и изключително ерудирана личност; Джон Картър, издател на „Газет“; четиримата братя Браун — Джон, Джоузеф, Никълъс и Моузес, известни градски магнати (сред тях Джоузеф имал задълбочени научни интереси); стария доктор Джабез Боуън, който се славел с високата си образованост и разполагал с информация от първа ръка за странните поръчки на Къруин, и — не на последно място — капитан Ейбрахам Уипъл, командир на капер^[11], който бил пословичен със своята необикновена храброст и сила и при необходимост би могъл светкавично да поведе активни действия. В случай на необходимост Джеймс Матюсън би могъл да събере тези мъже за колективно обсъждане на проблемите и да възложи върху тях отговорността за решението дали да информират губернатора Джоузеф Уонтън, живеещ в Нюпорт, преди да предприемат решителни действия.

Мисията на капитан Матюсън се оказала изключително успешна. Въпреки че един или двама от избраните от него хора останали скептично настроени към по-мистичните моменти от твърденията на Уийдън, всички били единодушни, че се налагало да вземат тайни и координирани мерки срещу Къруин, който представлявал заплаха за благосъстоянието на града и колонията и трябвало да бъде унищожен на всяка цена.

 

 

В края на декември 1770 година именитите граждани на Провидънс се срещнали в дома на Стивън Хопкинс, за да обсъдят неотложните мерки. Записките на Уийдън, които той лично връчил на капитан Матюсън, били внимателно прочетени и двамата със Смит били привикани да осветлят някои детайли. Всички присъстващи били обхванати от страх, но този страх бил скован в желязната броня на мрачната решителност, която най-добре от всички изразил капитан Ейбрахам Уипъл. Събралите се взели решение да не известяват губернатора за бъдещите си действия, понеже законът нямало да им помогне с нищо. Точно обратното — по-скоро би им попречил. Всички били единодушни, че Къруин не бил човек, който просто така да бъде изселен от Провидънс; дори и половината от сведенията на Уийдън да били верни, зловещият търговец пак бил способен да стовари чудовищни злини върху доскорошните си съграждани. А ако търговецът се съгласял да напусне доброволно града, той просто щял да пренесе пъклените си занимания на друго място. Били сурови и жестоки времена и тези мъже, закалени в службата си на кралските кораби, нямало да се спрат пред нищо, за да изпълнят дълга си; нещо повече — те били твърдо решени да сторят всичко по силите си, включително и това да дадат живота си, за да спасят родния си град от това чудовище.

Планът бил следният: Къруин трябвало да бъде изненадан във фермата на Поутъксет Роуд. Капитан Матюсън щял да изпрати там голям отряд опитни моряци (предимно матроси, закалени в каперските набези на Ейбрахам Уипъл), който да поеме контрол над ситуацията, като в същото време даде на тайнствения търговец шанс да осветли загадъчната природа на заниманията си. В случай че се окаже умопобъркан безумец, забавляващ се с водене на разговори със самия себе си, преправяйки гласа си, така че да звучи като различни личности, щели да го изпратят там, където му се полага — в психиатрична клиника. А ако нещата са по-сериозни и подземните ужаси са реалност, то той и цялото му обкръжение във фермата трябвало да умрат. При това се налагало оглавената от капитан Матюсън операция да бъде проведена в абсолютна секретност, за да не могат съпругата на Къруин и баща й да заподозрат нещо.

Докато всички тези неща били обсъждани, Провидънс бил разтърсен от тъй ужасно и необяснимо събитие, че в продължение на известно време жителите на околността говорели само за това. В една лунна януарска нощ, когато земята била покрита от дебел слой сняг, над реката и на хълма се разнесли такива вопли, че хората наскачали от постелите си и се прилепили към прозорците. Жителите на Уейбосет Пойнт зърнали някакво голямо и бяло същество, което се носело стремително по снега пред кръчмата „Главата на турчина“. В далечината залаяли кучета, ала всичко свършило също толкова неочаквано, както и започнало. Мъжете изскочили на улиците с фенери и мускети в ръце, но издирванията им не се увенчали с успех.

На следващата сутрин обаче на леда край южните подпори на Големия мост било открито голото тяло на непознат мъж. Той бил огромен и мускулест — истински исполин — и видът му изпълнил със суеверен страх по-възрастните жители на Провидънс. С трепет в гласа си те си разменяли ужасни догадки, защото в застиналите изкривени черти на мъртвеца се откривала поразителна прилика с един техен съгражданин, издъхнал преди повече от половин век.

Езра Уийдън бил сред тези, които намерили тялото. Кучешкият лай през нощта не му давал мира и младият мъж поел по Уейбосет Стрийт, прекосявайки моста Мъди Док, воден от желанието да разгледа по-добре местността, откъдето се разнасяли воплите. Някогашният годеник на Елиза Тилингаст имал странно предчувствие, което не го подвело — щом стигнал до покрайнините на града, където започвал Поутъксет Роуд, той забелязал на снега извънредно любопитни следи. Съдейки по онова, което се разкривало пред очите му, голият гигант бил преследван от множество кучета и хора и за изобретателния Езра не представлявало никаква трудност да проследи обратния им път. Следите прекъсвали с наближаването на Провидънс — явно преследвачите не изгаряли от желание да нахлуят в пределите на града. Уийдън мрачно се усмихнал, твърдо решен да доведе докрай започнатото, и поел по дирята. Както и предполагал, тя го отвела до фермерската къща на Джоузеф Къруин, чийто двор представлявал невъобразима плетеница от всевъзможни следи и отпечатъци.

Да се проявява подобен интерес към фермата в разгара на деня, обаче било опасно, ето защо Уийдън побързал да се върне в града. Той веднага отишъл да разкаже за случилото се на доктор Боуън, който вече бил направил аутопсия на странния труп и открил нещо, което го изпълнило с абсолютно недоумение. Исполинът сякаш никога не бил използвал храносмилателните си органи, а кожата му била изключително груба и пореста и изобщо не приличала на нормална.

Впечатлен от изплашения шепот на старците, провокиран от приликата на мъртвия с отдавна издъхналия ковач Даниъл Грийн, Уийдън проучил въпроса и узнал, че праправнукът му Аарон Хопин всъщност служил като завеждащ товара на един от корабите на Къруин. Младият мъж започнал да задава въпрос подир въпрос и в края на краищата научил къде бил погребан Грийн. Още същата нощ десетина мъже отишли на старото северно гробище на Херъндън Лейн и разкопали стария гроб. Когато отворили ковчега обаче, той се оказал празен.

Междувременно на всички пощальони в околността било наредено да задържат кореспонденцията на Джоузеф Къруин и скоро след появата на огромния мъртвец било открито писмо от някой си Джедедая Орн от Сейлъм, което накарало Джеймс Матюсън и съратниците му сериозно да се замислят. В своите дневници Чарлз Декстър Уорд е преписал и запазил откъси от него. Ето какво гласят те:

„Радвам се, че не сте изоставили Предишните си занимания и не мисля, че Хътчинсън ще успее да постигне повече в Сейлъм. Естествено, той не съумя да възсъздаде Нищо, освен жив Ужас, от онова, с което разполагаше. Изпратеното от вас не свърши Работа, дали заради липсата на Нещо, или заради неправилно Записани от вас, или Произнесени от мен слова. В уединението си съм обречен на Неуспех. Нямам достатъчно познания по Химия, за да следвам изкуството на Борелий, и не мога да прочета по съответстващия начин препоръчаната от вас седма книга на «Некрономикон». Съветвам ви обаче да бъдете предпазлив по отношение на Избора си кого призовавате, понеже ви е Известно какво е писал господин Матър в своята «Маргиналия» и сам можете да прецените правотата на твърденията му. Отново и отново ви повтарям — не призовавайте Оногова, когото не сте в състояние да удържите, защото Той може да ви стори нещо, срещу което цялата ви Власт да се окаже безполезна. Бъдете доволен и от малкото — ако Висшият не пожелае да ви Отвърне, обърнете се към Низш, за да не се озовете вие под чудовищната Власт на Призования от вас. Сериозно се обезпокоих, когато прочетох онова ваше писмо, в което ми разказахте как сте узнали какво всъщност е криел Бен Заристнатмик в Абаносовото си ковчеже, понеже се досетих от кого сте научили тази информация. Отново ви моля да ми пишете на името Джедедая, а не на Саймън. Тук Човек не може да живее твърде дълго и вие знаете за моя План да се върна отново в облика на своя Син. Очаквам с нетърпение да ме Запознаете с онова, което Черният човек е узнал от Силван Коцидий в Криптата под Римската стена, и ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми предоставите онзи Ръкопис, за който ми говорихте.“

Друго — този път неподписано — писмо от Филаделфия също породило редица въпроси, особено следния му пасаж:

„Ще се погрижа да натоваря заръчаните от вас неща само на вашите Кораби, но затрудненията произтичат от това, че не зная кога точно да ги очаквам. В съвместното ни Дело искам само едно, ала трябва да съм сигурен, че съм ви разбрал правилно. Налага се непрекъснато да ме държите в течение, така че нито една Част да не бъде изгубена — в противен случай ще бъде невъзможно да получим желаните Резултати, — но, за съжаление, сам знаете колко трудно е да сме сигурни в каквото и да било. Твърде Рисковано, а и Тежко е да се изнесе цял Ковчег, а и в Града (имам предвид катедралите Свети Петър, Свети Павел, Света Мария и църквата на Христос Спасителя) това е невъзможно. Зная колко Несъвършени бяха възсъздадените през Октомври и колко много живи Образци бяхте принудени да използвате, преди да откриете правилния Метод през лето 1766-о; ето защо оставам ваш Ученик във всички Деяния. Очаквам с нетърпение корабите ви и всеки ден дежуря на кея на господин Бидъл.“

Третото подозрително писмо било написано на неизвестен език с неизвестна азбука. В дневника на Смит, намерен от Чарлз Декстър Уорд, е съхранено едно-единствено копие (при това в ужасно състояние). Учените от университета „Браун“ в крайна сметка са разпознали писмеността като амхарска или абисинска^[12], макар че не са успели да разберат нито дума.

 

 

Нито едно от тези писма не било доставено на Къруин. Съвсем скоро обаче станало известно, че от Сейлъм е изчезнал някой си Джедедая Орн, което означава, че жителите на Провидънс се захванали сериозно с делото си. В Пенсилванския исторически музей също се пазят няколко любопитни писма, получени от доктор Шипън, в които става въпрос за някакъв подозрителен субект, намиращ се във Филаделфия.

Кампанията по унищожението на Джоузеф Къруин се разгръщала бавно, но сигурно. Опитните морски вълци на Ейбрахам Уипъл не изпускали от очи кейовете и складовете на търговеца, като се стараели да бъдат максимално незабележими. Въпреки всички предохранителни мерки обаче Къруин сякаш бил надушил нещо, защото никой не го бил виждал толкова обезпокоен и угрижен. Каретата му сякаш непрекъснато сновяла между градския му дом и къщата на Поутъксет Роуд — очевидци твърдят, че са я забелязвали в движение дори в потайна доба, — а на лицето му не останала и следа от доскорошната лъчезарна усмивка. Най-близките съседи на фермата му — семейство Фенър — зърнали една нощ ярък лъч светлина, надигнал се към черното небе от капандурата в покрива на тайнственото каменно здание с подобни на бойници прозорци, за което съобщили незабавно на Джон Браун в Провидънс. Господин Браун, който поел водачеството над групата граждани, решили да изтрият Джоузеф Къруин от Провидънс, уверил семейство Фенър, че в най-близко бъдеще ще бъдат взети решителни мерки срещу зловещия им съсед.

Браун сметнал това за необходимо, понеже те, така или иначе, щели да станат свидетели на нападението над фермата, само че им обяснил ситуацията по съвсем друг начин. Казал им, че Къруин е шпионин на нюпортските митничари, които били ненавиждани от всички шкипери, търговци и фермери в Провидънс. Не е известно дали семейство Фенър са му повярвали, но важното е, че приели с готовност тази версия и господин Браун им заръчал да наблюдават непрекъснато фермата, известявайки го за всичко, което се случва там.

Вероятно развръзката се ускорила от обстоятелството, че Къруин засилил бдителността си и предприел нови мерки, както свидетелствала и появата на онзи среднощен лъч над къщата. От дневника на Смит научаваме, че в десет часа вечерта в петък, 12 април 1771 година, около стотина мъже се събрали в голямата зала на кръчмата „Златен лъв“ в Уейбосет Пойнт, собственост на Тарстън. От групата, сформирана от капитан Джеймс Матюсън, освен него там били Джон Браун, доктор Боуън с хирургическия си комплект, директорът на колежа Манинг (той се появил без знаменитата си перука, смятана за най-пищната в колониите), губернаторът Хопкинс (загърнат в черен плащ и придружен от брат си Изех, когото посветил в тайната мисия със съгласието на останалите), Джон Картър и капитан Уипъл, който трябвало да поведе бойния отряд.

Отначало те се уединили в задната стаичка, след което Ейбрахам Уипъл отишъл в голямата зала, за да вземе последната клетва от моряците си и да им даде финалните си указания. Елизър Смит се намирал в стаята с главните заговорници и очаквал пристигането на Езра Уийдън, чиято задача се изразявала в това, да не изпуска Къруин от очите си и да съобщи незабавно на съратниците си, ако търговецът реши да напусне градския си дом и да се отправи към фермата на Поутъксет Роуд.

Около десет и половина вечерта от Големия мост се дочуло чаткане на копита, след което шумът постепенно заглъхнал в посока към моста Мъди Док. От този миг нататък необходимостта да чакат появата на Езра Уийдън, за да узнаят накъде се е насочил вещерът, отпаднала, но младият мъж се появил след по-малко от минута. Без да губят време, бойците и моряците, въоръжени с мускети, ловни пушки и харпуни се строили безмълвно на площада пред кръчмата. Уийдън и Смит също били сред тях, заедно с капитан Уипъл, капитан Изех Хопкинс, капитан Джеймс Матюсън, Джон Картър, Джеймс Манинг, доктор Боуън и Моузес Браун. Всички тези именити граждани на Провидънс и стотината матроси се отправили на път, а с всяка следваща стъпка на лицата им се изписвали все по-мрачни изражения. Те прекосили моста Мъди Док и поели по Броуд Стрийт, която щяла да ги отведе до Поутъксет Роуд.

 

 

Подир час и четвърт бойната група пристигнала, съгласно предварителната уговорка, пред имението на семейство Фенър, за да се запознае с последните известия около набелязаната жертва. Къруин дошъл във фермата си преди половин час и странната светлина отново озарила покрива и се издигнала към небето, въпреки че прозорците останали тъмни. В този миг още един лъч проблеснал в мрака и се насочил към южната част на небосклона, посявайки зловещо предчувствие в сърцата на всички присъстващи.

Капитан Уипъл заповядал на бойците си да се разделят на три отряда. Първият, който се състоял от двайсет души под командването на Елизър Смит, трябвало да отиде при реката и да охранява пристана, в случай че Къруин получи неочаквано подкрепление, докато вестоносецът не им донесе друга заповед. Вторият отряд също наброявал двайсет души и бил ръководен от капитан Изех Хопкинс; неговата задача била да се промъкне безшумно в речната долина зад фермата на Къруин и да разбие с брадви или изстрели дъбовата врата, извеждаща на стръмния бряг. А третият отряд, чиято численост била най-голяма (шейсет мъже), трябвало да се заеме с хълма и всички постройки, намиращи се в стопанството. Една трета от него, водена от капитан Джеймс Матюсън, щяла да се насочи към тайнственото каменно здание с тесните, подобни на бойници прозорци; втората третина (под командването на капитан Уипъл) имала за цел фермерския дом, а междувременно останалите двайсетина души щели да обкръжат стопанството и да чакат решаващия сигнал.

При единично изсвирване групата, отправила се към речния бряг, трябвало да разбие вратата и да вземе в плен всички, които се намирали зад нея. А две изсвирвания обозначавали заповед членовете й незабавно да се втурнат в подземието и да се сблъскат с враговете, притичвайки се на помощ на съратниците си. Отрядът, изпратен към загадъчното каменно здание бил длъжен да действа горе-долу по същия начин: при едно изсвирване — нахълтване с взлом, а при две — спускане под земята и съединяване с другите групи. Сигнал от три изсвирвания означавал светкавично завръщане на резервната бойна единица, разделянето й на две дружини от по десет човека и нахлуване в системата от подземни тунели през фермерската къща и каменната сграда с тесните прозорци. Ейбрахам Уипъл не се съмнявал и на йота в съществуването на катакомбите, ето защо не предвидил резервен план. Евентуалният проблем, от който се опасявал, бил запасният отряд да не различи добре звуковия сигнал, но в такъв случай адекватната комуникация между бойните единици щяла да бъде подсигурена чрез вестоносец.

 

 

Моузес Браун и Джон Картър се отправили заедно с капитан Хопкинс към речния бряг, а директорът на колежа Джеймс Манинг трябвало да съпровожда капитан Матюсън в каменното здание. Доктор Боуън и Езра Уийдън оставали на разположението на капитан Уипъл, за да щурмуват заедно с него фермерската къща. Било решено атаката да започне веднага след като вестоносецът на капитан Хопкинс донесе на Ейбрахам Уипъл известие за готовността на Хопкинс и неговия отряд. Тогава водачът на операцията щял да даде сигнал чрез единично отчетливо изсвирване, подир което всички дружини щели да се хвърлят в изпълнение на тактическите си задачи. Малко преди един след полунощ трите групи напуснали стопанството на Фенърови и се заели с реализацията на предначертания план.

Елизър Смит, който бил в първия отряд, отразил в дневника си някои интересни подробности от акцията. След продължително очакване на брега на реката, прекъснато от еднократен далечен сигнал, до слуха му достигнал странен приглушен рев, придружен от писъци и силен взрив, идващи от същата посока. По-късно един от спътниците му доловил още изстрели в далечината, а известно време след това самият Смит чул как въздухът сякаш потреперил от произнасянето на чудовищни, титанични слова.

Малко преди изгрев-слънце един вестоносец с изпито лице и изплашен поглед, от чиито дрехи се излъчвал зловещ и непонятен мирис, дошъл при тях и им казал, че е най-добре всички да си идат по домовете и да забравят завинаги за среднощната си експедиция и оногова, когото наричали Джоузеф Къруин. В този потресен човек имало нещо, което убедило бойците по-силно от всякакви думи; също като останалите, и той бил опитен моряк и мнозина го познавали, но след тази нощ душата му като че ли станала друга и до края на живота си странял от хората, сякаш някаква тъмна сила го жигосала завинаги с проклятието си.

Подобна била съдбата и на другите бойци, които преминали през зловещата обител на кошмара и с които отрядът на Смит се срещнал впоследствие. У всички тях настъпила някаква неизразима промяна, като че ли били изгубили или придобили нещо от изключително значение за вътрешния им свят. Те сякаш видели, чули или почувствали нещо, което не било предназначено за смъртните, и така и не могли да забравят за това. Гледката на вестоносеца, дошъл при отряда на Смит, изпълнила мъжете с необясним страх и запечатала завинаги устите им. Жителите на Провидънс не успели да изкопчат от тях почти никаква информация за случилото се и дневникът на Елизър Смит е единственият писмен документ, останал от експедицията, започнала от кръчмата „Златен лъв“ в тази звездна пролетна нощ.

Чарлз Декстър Уорд обаче съумял да открие косвени доказателства в писмата на Фенърови, до които успял да се добере в Ню Лондон, където, както му било известно, живеела друга издънка на тази фамилия. Както изглежда, Фенърови, от чието стопанство се откривал нелош изглед към съседната ферма, са наблюдавали отдалечаващите се редици на бойците и са чули яростния лай на кучетата на Къруин, както и първия сигнал на Ейбрахам Уипъл. Почти веднага след това нова светлинна експлозия озарила покрива на каменното здание, последвана от втори сигнал; тогава въздухът бил раздран от приглушени изстрели и онзи ужасен вой, който Люк Фенър изобразил в писмата си като „УОООООООРРРРР-РУОООООООРРР“. В този рев имало нещо, което не можело да се предаде с никакви букви, и Люк Фенър писал, че майка му паднала в несвяст в мига, в който го чула. Сетне воят се повторил още веднъж, макар и не толкова силно, мускетите отново загърмели и откъм реката отекнал силен взрив.

След около час всички кучета в околността залаяли като бесни и земята започнала да се тресе — Люк Фенър споменава, че сребърните свещници на полицата над камината зазвънели и един от тях дори се катурнал на земята. Въздухът се изпълнил със силна миризма на сяра и бащата на Люк казал, че чува и трети сигнал, макар че никой друг не го доловил. Отново отекнали приглушени изстрели от мускети и някой закрещял; това обаче не било вик, а смесица от отвратителна кашлица, гърлено ръмжене и клокочещи хрипове, която продължила изключително дълго и процепила въздуха със смразяваща сила.

Сетне на мястото на фермата сякаш изригнал гигантски пламък и там се появила огнена фигура. Хората закрещели отчаяно, а мускетите отново загърмели. Фигурата се строполила на земята, но почти веднага се появил и втори огнен силует. Фенър записал, че дори различил няколко думи, изкрещени с невъобразим ужас и безпределно отчаяние: „Защити, Всемогъщи, Агнеца свой!“.

Бойците отново открили огън и второто същество също паднало на земята. В продължение на близо четирийсет и пет минути царила тишина. После невръстният Артър Фенър, по-малкият брат на Люк, внезапно извикал, че вижда „червена мъгла“, която се издигала от прокълнатата ферма към звездите. Никой, освен детето не видял този феномен, ала Люк пише, че трите котки, намиращи се в помещението, изведнъж били обхванати от панически страх, гърбовете им се извили като дъги и козината им настръхнала.

След пет минути задухал леден вятър, понесъл нетърпимо зловоние, но то бързо се разсеяло и поради тази причина никой от хората на брега и в селището Поутъксет не го доловил. Фенърови за пръв път се сблъсквали с подобно нещо — сякаш стоели на ръба на разкопан гроб. В същия миг чули онзи ужасен глас, който нямало да забравят до края на живота си. Той прогърмял от небето, сякаш бил настъпил Денят на страшния съд, и когато затихнал, се чуло как звънтят стъклата в прозорците. Гласът бил нисък, звучен и властен като музика на огромен орган, ала в същото време бил зъл като забранените книги на арабите.

Никой не разбрал изреченото от него, защото думите били произнесени на непознат език, но въпреки това Люк Фенър се постарал да запише онова, което чул: „ДИЕСМИЕС — ДЖЕШЕТ — БОНЕДОСЕФ — ЕДУВЕМА — ЕНТТЕМОСС“. До 1919 година нито един човек не намерил нищо интересно в тези звукосъчетания и Чарлз Декстър Уорд пръв разпознал думите, които Мирандола^[13] с трепет нарича най-ужасното заклинание в цялата черна магия.

На този дяволски призив отвърнал човешки глас — но не на един човек, а цял хор от гласове, — след което към зловонието се прибавила още някаква нетърпима миризма. Чул се вой, който изобщо не приличал на предишните викове — той ту се усилвал, ту заглъхвал, — и накрая преминал в нещо като истеричен пъклен кикот. Сетне сякаш от десетки човешки гърла се изтръгнали вопли на безпределен ужас и ярост, които били чути съвършено ясно въпреки очевидната дълбочина, откъдето извирали, и се възцарила гробовна тишина. Задушлив дим се виел към нощното небе и затъмнявал звездите, въпреки че никъде не се забелязвала и следа от пожар, а на другия ден всички постройки на Къруин си стоели непокътнати по местата, сякаш нищо не се било случило.

Около разсъмване двама моряци, от чиито дрехи се излъчвало ужасно зловоние, похлопали на входната врата на Фенърови и помолили за бъчонка ром, за която заплатили щедро. Единият от тях казал, че с Джоузеф Къруин е свършено веднъж завинаги, а те не трябва да продумат никому ни дума за случилото се в тази ужасна нощ. Този матрос едва ли имал правото да заповядва на свободните граждани какво да правят, но във вида му имало нещо, което излъчвало авторитет и респект. Поради тази причина единственият източник на информация за събитията във фермата на Поутъксет Роуд си остават случайно съхранените писма на Люк Фенър, които той изпратил до родственика си в Кънектикът с горещата молба да ги унищожи веднага след като ги прочете.

Небрежното отношение на въпросния родственик към молбата на Люк попречило на писмата да потънат във вечно забвение. След продължителните си и безкрайни беседи с жителите на Поутъксет Чарлз Декстър Уорд бил в състояние да добави към разказа на младия Фенър само една подробност. Старият Чарлз Слокъм му казал, че до дядо му бил стигнал слухът за овъглен, обезобразен до неузнаваемост труп, намерен на полето седмица след обявяването на Джоузеф Къруин за мъртъв. Тази мълва се запечатала в умовете на рибарите от Поутъксет, защото тялото, доколкото можело да се съди по състоянието му, не принадлежало нито на човек, нито на животно.

Нито един от мъжете, взели участие в среднощната операция, не проронил и дума за нея впоследствие, ето защо всичко, което ни е известно, идва от хора, нямащи пряко отношение към последния сблъсък. Има нещо плашещо в начина, по който бойците заличили всички спомени за събитията от онази априлска нощ.

Осем матроси били убити и семействата, които не получили телата на близките си, трябвало да се задоволят с разказа за стълкновението с митничарите. Със същата причина обяснили и множеството рани, внимателно промити и бинтовани от доктор Джабез Боуън, който придружавал бойните отряди. Най-трудна за обяснение се оказала противната, нямаща никакъв аналог миризма, струяща от дрехите на матросите и жителите на Провидънс си шушукали какви ли не догадки за произхода й.

От водачите на експедицията най-много пострадали капитан Ейбрахам Уипъл и Моузес Браун и писмата на жените им потвърждават какво изумление и любопитство предизвиквали раните им. Освен това всички участници в събитията във фермата на Поутъксет забележимо остарели и помръкнали след онази зловеща нощ. За щастие, те били силни мъже и хора на действието, чиято искрена вяра и непоклатими морални ценности им помогнали да преодолеят потреса и да продължат напред. В този случай интроспективният, вглъбен характер и склонността към самоанализ и подлагане на съмнения на утвърдените истини само биха отворили черните бездни на безумието пред заличителите на Джоузеф Къруин.

Овдовялата Елиза Къруин получила запечатан оловен ковчег с доста необичаен вид — по всяка вероятност открит във фермата, — където, както й съобщили, лежало тялото на покойния й съпруг. Джон Браун я убедил, че търговецът загинал по време на сблъсъка с митничарите и я помолил да не говори много за това от съображения за сигурност. Това било последното, което се чуло за кончината на Джоузеф Къруин, откъдето се вижда, че Чарлз Декстър Уорд разполагал само с един смътен намек, въз основа на който по-късно изградил цялата си теория.

Нишката, в която се вкопчил младият Уорд, всъщност представлявала подчертан с трепереща ръка пасаж от задържаното писмо на Джедедая Орн, което впоследствие било частично преписано от Езра Уийдън. Въпросното копие било открито у потомците на Елизър Смит и можем само да гадаем дали Уийдън го е дал на приятеля си, за да осветли пъкления замисъл на Къруин или то се е озовало още по-рано в ръцете на Смит и той самият е подчертал откъса, след като е узнал това-онова от някогашния годеник на Елиза Тилингаст. Ето какво гласи пасажът, за който иде реч:

„Отново и отново ви повтарям — не призовавайте Оногова, когото не сте в състояние да удържите, защото Той може да ви стори нещо, срещу което цялата ви Власт да се окаже безполезна. Бъдете доволен и от малкото — ако Висшият не пожелае да ви Отвърне, обърнете се към Низш, за да не се озовете вие под чудовищната Власт на Призования от вас.“

Тези редове навярно са подхранили въображението на Чарлз Декстър Уорд. По всяка вероятност през ума му е минала мисълта, че победеният окултист би могъл да призове на помощ незнайни сили, което автоматично го е отвело към друга мисъл — че въпреки всички уверения в противното, не било изключено жителите на Провидънс да не са успели да погубят Джоузеф Къруин.

Ръководителите на експедицията положили немалко усилия, за да изтрият всички спомени за убития както от умовете на хората, така и от документите на Провидънс. В началото не били настроени толкова непоколебимо и позволили на вдовицата, баща й и дъщеричката й да останат в неведение относно истината за Джоузеф Къруин, ала капитан Тилингаст бил проницателен човек и след като съпоставил блуждаещите слухове, заповядал на дъщеря си и внучката си да променят на всяка цена фамилията си. Той изгорил семейната библиотека на търговеца и всичките му документи и дори заличил името му от надгробната плоча. Навярно решимостта му да унищожи всичко, напомнящо за зловещия му зет, е била продиктувана и от близкото му приятелство с Ейбрахам Уипъл, от когото Тилингаст е бил в състояние да почерпи предостатъчно сведения за Къруин.

Госпожица Тилингаст, както започнала да се нарича Елиза Къруин от 1772 година насетне, продала къщата на Олни Корт и се преместила заедно с баща си на Пауър Лейн, където живяла до кончината си през 1817 година. Фермата на Поутъксет Роуд била отбягвана от всяка жива душа и скоро потънала в запустение, а сградите се пропукали и се превърнали в руини. През 1780 година тухлените и каменните постройки все още били запазени, но сто години по-късно — през 1880 — от тях останали само безформени купчини от покрити с мъх камъни и ронливи тухли. Никой не смеел да се приближи до храстите на речния бряг, зад които навярно гниела дъбовата врата, водеща към хълма, и никой не се опитвал да си припомни обстоятелствата, при които Джоузеф Къруин напуснал сътворения от самия него кошмар.

Единствено старият капитан Уипъл промърморил веднъж под носа си в кръчмата:

— Чумата да го тръшне кучият му син… На кой нормален човек ще му е до смях, когато крещи… Ами ако проклетникът е скрил някой коз в ръкава си… Да зависеше от мен, щях да изгоря всичките му къщи…