Хауърд Лъвкрафт
Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите (3)

Трета част
Шест изстрела на лунна светлина

Не е много обичайно да стреляш шест пъти подред с револвера си, когато и един изстрел навярно би бил достатъчен, ала в живота на Хърбърт Уест имаше много странни неща. Не толкова често например на един млад лекар, току-що завършил университета, се налага да крие истинските причини, от които се ръководи при избора си на дом и месторабота, макар че в случая с моя приятел нещата стояха точно така. Когато двамата с него получихме дипломите си от университета „Мискатоник“ и се захванахме с лекарска практика, не казахме на никого, че дълго време търсехме къща, която хем да е достатъчно уединена и отдалечена от пътища и съседи, хем да се намира близо до бедняшкото гробище на Аркхам.

Подобна дискретност винаги има своите основания; така беше и в нашия случай. Спецификата на проучванията и експериментите ни диктуваше всичко останало и ние се съобразявахме с това обстоятелство, без да се оплакваме. Бяхме лекари само погледнато отвън; всъщност преследвахме велика и страховита цел, обусловена от факта, че Хърбърт Уест бе посветил цялото си същество на изследванията на тъмните и забранени сфери на неведомото. Той искаше да разбули тайната на живота и да се научи да съживява вкочанените трупове, заровени на два метра под земята. Подобна изследователска страст изисква не съвсем обикновен материал — казано съвсем прямо и недвусмислено, за тази цел са необходими пресни човешки трупове, — а за да се попълват редовно запасите от подобни „съставки“, трябва човек да се засели в близост до местата, откъдето да се снабдява с тях, без да привлича излишно внимание.

Вече споменах, че двамата с Хърбърт Уест се запознахме в университета, където никой, освен мен не одобряваше зловещите му експерименти. С течение на времето се превърнах в негов верен помощник и предан приятел, ето защо след като се дипломирахме, решихме да продължим да работим заедно. Не беше лесно да се намери работа за двама лекари едновременно, ала накрая — не без помощта на Медицинския факултет — ни се удаде да получим място в близкия Болтън, известен най-вече с множеството си фабрики. Болтънската тъкачна фабрика е най-голямата в долината Мискатоник, а разноезичните й, принадлежащи към най-различни националности, работници не са сред предпочитаните от местните лекари пациенти.

Къщата, в която се заселихме, представляваше невзрачна и занемарена постройка в края на Понд Стрийт. Петте сгради в съседство пустееха, а бедняшкото гробище започваше веднага след поляната, чийто северен край граничеше с гъста гора. Разстоянието до гробището не беше толкова малко, колкото ни се искаше, но това не ни притесняваше особено, понеже по-важното изискване бе между къщата ни и мястото, откъдето се снабдяваме с трупове, да няма никакви други постройки, за да можем безпрепятствено да пренасяме трофеите си.

Колкото и да е странно, още от самото начало бяхме засипани с толкова много работа, че нямахме никакво време за потайните си изследвания. Това обстоятелство навярно би зарадвало едни млади лекари, но не и онези медици, чиито истински интереси лежат другаде. Работниците във фабриката се отличаваха с доста буен нрав и безчислените сблъсъци помежду им, в които често взимаха участие и ножовете им, ни създаваха доста главоболия и ни пречеха да се отдадем на забранените си експерименти в лабораторията ни. Въпросната лаборатория се намираше в сутерена; бяхме я оборудвали с дълга маса и мощни електрически лампи, под чиято ослепително ярка светлина нерядко впръсквахме приготвения от Хърбърт разтвор във вените на бездиханните ни жертви, домъкнати от бедняшкото гробище. За тези цели избирахме часовете преди зазоряване и с охота се лишавахме от драгоценния сън в името на научните си опити. Уест упорито търсеше точния състав, способен да възстанови замрелите двигателни функции на покойниците, прекъснати от така наречената смърт, ала на пътя му непрекъснато изникваха всевъзможни и най-неочаквани препятствия. Всеки път се налагаше да приготвяме нов разтвор — онова, което вършеше работа при морските свинчета, се оказваше неподходящо за хора, а на всичко отгоре различните екземпляри реагираха по различен начин на един и същ химикал.

Отчаяно се нуждаехме от пресни трупове, понеже дори най-незначителните процеси на разпад в мозъчните клетки бяха в състояние да доведат до нежелани последствия. Случаите на частично или несъвършено съживяване, за които си спомняхме с трепет, ни плашеха много повече от пълните провали. След кошмарния инцидент в изоставената къща на Медоу Хил в Аркхам над нас надвисна смъртна опасност; дори русокосият, синеок и невъзмутим Уест, чийто хладен и рационален ум сякаш бе имунизиран срещу параноята и фобиите, не можеше да се отърси от натрапчивото усещане, че някой го следва крадешком по петите. Аз съм твърдо убеден, че този страх от преследване водеше началото си не само от разклатените му нерви, но и от онова тревожно обстоятелство, че поне един от опитните ни образци беше жив — кръвожадният човекоядец, затворен в тапицираната килия на психиатричната клиника в Сефтън. Освен това не знаехме нищо за съдбата на първата ни жертва — младият мъж с кестенява коса и простонародни черти, който се бе удавил в езерото.

Що се отнася до материала за експериментите ни, в Болтън имахме много по-голям късмет, отколкото в Аркхам. Преди да е изминала и седмица от нанасянето ни, успяхме да се сдобием с жертва на нещастен случай, която изровихме в нощта след погребението й. След инжектирането на разтвора тя отвори очи и изражението на лицето й загатваше за наличие на висша нервна дейност, ала след няколко секунди ефектът от препарата изчезна. Покойникът бе изгубил едната си ръка и двамата с Хърбърт бяхме единодушни, че резултатите щяха да са далеч по-добри, ако мъртвецът беше цял и невредим. После в периода до следващия януари се сдобихме с още три трупа. С първия претърпяхме пълен неуспех, при втория се наблюдаваше ясно изразена мускулна дейност, а третият здравата ни стресна, понеже се надигна рязко до седнало положение и издаде гърлен звук. Сетне късметът ни изневери — просто нямаше достатъчно погребения, а тези хора, които все пак биваха заравяни в бедняшкото гробище, умираха или от тежки болести, или от сериозни физически травми и осакатявания. Двамата с Хърбърт следяхме неотлъчно всички смъртни случаи и всеки път се осведомявахме за точната причина, довела до прекратяването на живота.

Една мартенска нощ в ръцете ни попадна покойник, който не бе погребан в бедняшкото гробище. В Болтън, където цареше пуританският дух, боксът се намираше под възбрана и както обикновено става в подобни случаи, сред работниците във фабриките започнаха да се провеждат тайни, лошо организирани боеве, в които от време на време участваха второразредни професионалисти. В края на зимата се състоя един подобен мач, завършил с пагубен резултат; посред нощ на вратата ни похлопаха двама изплашени до смърт поляци и започнаха да ни умоляват да прегледаме тайно пострадалия, който се намирал в крайно тежко положение. Двамата с Хърбърт ги последвахме до един изоставен хамбар, където оредялата тълпа притихнали чужденци наблюдаваше грамадно черно тяло, проснато неподвижно на пода.

Боксовата среща се провела между Кид О’Брайън — едър и тромав младок с доста странен за ирландец гърбав нос, чиито колене трепереха от страх, и Бък Робинсън, по-известен с прозвището си „Харлемската чернилка“. Негърът бе претърпял сериозен нокаут и, както показа прегледът, вече нямаше шансове да излезе от него. Тялото му беше огромно и наподобяваше туловище на горила с ненормално дългите ръце, които се изкушавам да нарека „предни крайници“, а лицето му извикваше асоциации за най-мрачните тайни на Конго и глух тътен на там-тами под призрачната луна. Навярно приживе този чернокож бе изглеждал още по-уродливо и застрашително, ако изобщо беше възможно подобно нещо. Всички присъстващи се бяха вцепенили от страх, понеже не знаеха какво наказание ги грози по закон, ако истината за случилото се тази нощ излезе наяве. Ето защо любителите на нелегалния бокс изпитаха неизразимо облекчение, когато Хърбърт Уест им предложи да ги избави от трупа, при което аз машинално потреперих.

Над оголения от снега пейзаж ярко светеше луната, но като облякохме мъртвеца и го хванахме подръка от двете страни, започнахме да го влачим по безлюдните улици досущ като в онази кошмарна нощ в Аркхам. Приближихме се към къщата откъм задната й страна, което означаваше да прекосим поляната, но за щастие, никой не ни забеляза. Щом пристигнахме, спуснахме мъртвеца по стълбите на сутерена и го подготвихме за обичайните си изследвания. Въпреки че бяхме разчели времето си така, че да не се натъкнем на някой полицейски патрул, едва сега си позволихме да въздъхнем облекчено и да забравим опасенията си.

Ала въпреки всички положени усилия не успяхме да постигнем никакъв резултат. Макар че покойникът имаше доста застрашителен вид, той не реагира на нито един от разтворите, които инжектирахме в широките му вени (навярно неуспехът ни се дължеше и на обстоятелството, че тези препарати бяха приготвени за бели). Ето защо с приближаването на изгрева постъпихме с мъртвия боксьор по същия начин, както постъпвахме с всички други трупове — отнесохме го през полето в гората, недалеч от бедняшкото гробище, и го заровихме в набързо изкопан в замръзналата земя гроб. Изкопът бе доста плитък, ала щеше да свърши работа, както беше станало с предшественика на гигантския чернокож, който внезапно се бе надигнал, надавайки гъргорещи звуци. Накрая, като си светехме със затъмнените фенери, покрихме внимателно гроба с листа и сухи клонки, уверени, че полицаите едва ли ще намерят някакви улики в гъстата гора.

На следващия ден със свито сърце зачаках полицейския обиск, понеже от пациентите си узнахме, че из града се носят слухове за незаконен боксов мач, завършил със смъртта на един от участниците. Хърбърт от своя страна имаше допълнителна причина за безпокойство, защото една от лекарските му визити завърши доста прискърбно. През деня го бяха извикали при една италианка, изпаднала в истерия от обстоятелството, че синът й — петгодишен малчуган — излязъл от къщи рано сутринта и не се върнал за обяд. Жената проявявала доста опасни за болното си сърце симптоми, което не било никак добре за нея; на всичко отгоре според Уест тревогите и притесненията й били напълно неоснователни, понеже детето и преди било изчезвало за известно време от дома си. Италианските селяни обаче са изключително суеверни и здравата наплашили клетата женица, но не с факти, а с ужасни поличби. Вечерта около седем часа тя издъхнала, а обезумелият й от мъка съпруг вдигнал неописуем скандал и дори се опитал да убие Хърбърт, задето не бил успял да спаси половинката му. Той извадил камата си и се нахвърлил върху Уест, като в последния момент приятелите му едва смогнали да го удържат. В края на краищата моят другар все пак съумял да напусне пропития с отчаяние и ярост дом, макар и под неистов порой от проклятия, обвинения, заплахи и най-цветисти сицилиански ругатни. Явно озверелият от нещастието субект съвсем забравил за изчезналото си дете, което не се появило вкъщи дори след здрачаване. Някой от приятелите на семейството предложил да организират търсене в гората, но всички били заети с починалата италианка и умопомрачения й съпруг. Нервите на Хърбърт бяха обтегнати до скъсване и той не спираше да се терзае от мисли за полицията и заплашващия го вдовец.

Легнахме си около единайсет, но и двамата не можахме да поспим. Макар и малка, полицията в Болтън е учудващо добра и аз мрачно размишлявах каква ли каша ще се забърка, ако истината за вчерашното произшествие излезе наяве. Това би означавало край на всички наши изследвания плюс съвсем реалната възможност да се озовем зад решетките. Плъзналата из града мълва за незаконния боксов мач никак не ме радваше. След като часовникът удари три след полунощ, луната започна да свети право в очите ми, но аз се обърнах на другата страна, защото се чувствах уморен да стана и да дръпна завесите. Скоро след това дочух как някой блъска по задната ни врата.

Продължих да лежа в някакво вцепенение, докато не се похлопа отново — този път на вратата на спалнята ми. Хърбърт беше по халат и чехли, а в ръцете си държеше револвер и електрическо фенерче. Щом зърнах оръжието, разбрах, че той си мисли не толкова за полицията, колкото за безумния италианец.

— Най-добре да отидем двамата — прошепна ми Уест. — Трябва да проверим кой е. Може пък да е някой пациент — понякога тези глупаци си мислят, че щом е тъмно, задната врата е за предпочитане.

Спуснахме се на пръсти по стълбата, обзети от страх, който хем имаше своите основания, хем се дължеше и на малките часове на нощта. Неизвестният посетител продължаваше да блъска и да драска по вратата. Щом слязохме долу, издърпах внимателно резето и я отворих. Лунните лъчи едва бяха осветили стоящата на верандата фигура, когато Хърбърт направи нещо доста необичайно. Забравяйки, че шумът от гърмежите може да привлече вниманието на съседите и да насочи вниманието на полицейските следователи към нас, той изстреля всичките шест патрона от барабана на револвера в среднощния ни гост.

Този посетител не беше нито обезумелият от скръб италианец, нито съвестно изпълняващ задълженията си полицай. На фона на сияещата луна се чернееше уродлив гигантски силует, който можеше да бъде съзрян единствено в кошмарен сън — мастиленочерен демон с изцъклени очи, оплескан със съсирена кръв и с полепнали по гигантското му туловище листа, клонки и спечени буци пръст. В проблясващите си зъби той стискаше нещо белезникаво и продълговато, завършващо с мънички бели пръстчета.