Хауърд Лъвкрафт
Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите (1)

Първа част
От мрака

За Хърбърт Уест, който ми беше добър приятел в университета и в по-нататъшния ми живот, си спомням единствено с ужас и трепет. Страхът ме обхваща не само при мисълта за зловещото му неотдавнашно изчезване, но и при спомена за необичайните изследвания, на които се бе посветил. Тази история започва преди седемнайсет години — в университета „Мискатоник“ в Аркхам, в чийто медицински факултет двамата с Хърбърт бяхме първокурсници. Всеки път, когато се събирахме, дяволските му експерименти едновременно ме привличаха и отблъскваха, ала в крайна сметка обаянието надделя над отвращението и аз се превърнах в негов най-близък приятел и помощник.

Първият кошмарен инцидент, който се случи след запознанството ни, ме хвърли в такъв шок, че дори сега при спомена за него неволно потръпвам. Както вече обясних, двамата с Хърбърт следвахме в медицинския факултет, където той съвсем скоро придоби скандална известност с дръзките си теории за природата на смъртта и изкуствените способи за преодоляването й. Неговите възгледи, осмени от преподавателите и студентите, се основаваха на изцяло механистични разбирания за същността на живота. С помощта на управляема химическа реакция Хърбърт Уест се надяваше отново да задейства механизма на човешкото тяло след прекъсването и замирането на естествените процеси. По време на експериментите си с различни съживяващи разтвори той изгуби несметно количество зайци, морски свинчета, котки, кучета и маймуни, настройвайки целия факултет срещу себе си. На няколко пъти му се удаваше да открие признаци на живот в опитни образци в състояние на предполагаема смърт, ала Хърбърт скоро разбра, че усъвършенстването на процеса ще отнеме цял живот изследователска дейност. Другият извод, до който достигна, беше, че един и същ разтвор действа по различен начин на различните животински видове — това провокира решението му да насочи изследванията си към човешки трупове. Именно тогава възникна и конфликтът на Уест с ръководството на факултета и правото да провежда по-нататъшни експерименти му бе отнето от самия декан, доктор Алън Халси, чиито неуморни грижи за страдалците и до днес пораждат умиление у по-възрастните жители на Аркхам.

Лично аз винаги съм се отнасял с толерантност и търпение към изследванията на Хърбърт Уест и често обсъждах с него хипотезите и теориите му с всичките им безкрайни следствия и изводи. Придържайки се към възгледите на Хекел, според които животът се свежда единствено до физични и химични процеси, а така наречената „душа“ не е нищо повече от мит, приятелят ми смяташе, че успехът на изкуственото съживяване зависи единствено от състоянието на тъканите в организма на умрелия; и ако процесите на разложение не са започнали, с помощта на интелигентно подбрани средства съхраненото тяло може да бъде върнато в първоначалното си състояние, известно като „живот“. Същевременно Уест си даваше сметка, че дори най-незначителното увреждане на чувствителните мозъчни клетки, което по принцип настъпва в първите минути след смъртта, е в състояние да повлече подир себе си нарушения във физическата или умствената дейност на подложения на съживяване обект. Отначало Хърбърт се опитваше с помощта на особени реактиви да породи в умиращото тяло искрица жизнена енергия, но поредицата неуспешни експерименти с животни го накара да се убеди в несъвместимостта на естествените и изкуствените жизнени прояви. Точно това обстоятелство предизвика скептицизма на факултетното ръководство; въз основа на повърхностните си впечатления учените мъже решиха, че опитните образци само са „изглеждали“ мъртви, ала не престанаха да държат под наблюдение дейността на моя приятел.

Скоро след като забраниха на Уест да използва лабораторията, той ми съобщи за решението си да се сдобива с пресни трупове по различни начини и да продължи тайно страховитите си изследвания. Побиха ме тръпки, докато слушах тези му думи — студентите от Медицинския факултет никога не се снабдяваха с материал за експерименти сами. Понеже нямаше как да се обърнем за съдействие към моргата, прибягнахме до услугите на двама местни чернокожи, които не задаваха излишни въпроси. По това време Уест беше среден на ръст, строен очилат младеж с изящни черти на лицето, светли коси и тих глас; странно бе човек да го слуша как говори за преимуществата на бедняшките пред черковните гробища (и по-специално тези на църквата на Исуса Христа), понеже всички покойници там се балсамираха, а това се отразяваше пагубно на експериментите ни.

По това време бях негов активен и предан помощник и не само му оказвах съдействие при добива на материал за отблъскващите му опити, но и изнамерих подходящо място за провеждането им. Именно аз си спомних за изоставения фермерски дом на Чапмън, разположен от другата страна на Медоу Хил. На първия етаж си устроихме операционна и лаборатория, като закрихме прозорците с тежки драперии, които да придадат дискретност на среднощните ни занимания. Въпреки че къщата се издигаше далеч от пътя и наблизо нямаше други постройки, предохранителните мерки ни най-малко не бяха излишни; слухове за странни светлини, забелязани от случайни минувачи, можеха да сложат край на изследванията ни. Двамата се уговорихме да наричаме операционната си химична лаборатория, в случай че се стигнеше до по-сериозни разследвания. Малко по малко двамата с Хърбърт оборудвахме мрачното си убежище с материали, закупени в Бостън или тихомълком отмъкнати от университета, като положихме всички усилия да им придадем такъв вид, че непосветените да не могат да се досетят за предназначението им. Запасихме се и с порядъчно количество мотики и лопати, които щяха да ни трябват за закопаването на труповете в мазето. В Медицинския факултет за подобни цели използвахме пещ, подобна на малък крематориум, ала поради финансови съображения не можехме да си позволим закупуването на такова полезно устройство. Проблемът с избавянето от труповете винаги е присъствал — дори малките телца на морските свинчета, с които Хърбърт Уест провеждаше опити в стаята си, ни причиняваха немалко главоболия. Със стръв на вампири следяхме всяко известие за смъртен случай, понеже не всеки покойник беше подходящ за експериментите ни. Търсехме сравнително скорошни, незасегнати от болести мъртъвци, за чието съхранение не бяха използвани изкуствени средства. Най-добри за целите ни бяха жертвите на нещастните случаи. Понякога в продължение на много седмици не можехме да открием нищо подходящо, въпреки че редовно правехме справки в моргата и болницата от името на Медицинския факултет. С тази практика обаче не биваше да се прекалява, защото можехме да предизвикаме нежелани подозрения. Щом узнахме, че правото на първия избор принадлежи на университета, двамата с Хърбърт решихме да останем в Аркхам през лятото, когато там се провеждат летни курсове. Най-накрая щастието ни се усмихна: един прекрасен ден съдбата ни поднесе на тепсия идеален случай — здрав и млад работник, удавил се в езерото предишната сутрин, погребан за сметка на града в бедняшкото гробище без излишни формалности и забавяния. Още същия следобед двамата с моя приятел намерихме пресния гроб и единодушно решихме да се върнем при него веднага след полунощ.

Едва ли е необходимо да уточнявам, че рискът, който поехме със среднощната си експедиция, бе огромен. Веднага след като пристигнахме на набелязаното място, без никакво размотаване се захванахме за работа. По това време никой от нас още не се боеше от гробищата — този страх се всели доста по-късно в душите ни. Носехме лопати и затъмнени маслени лампи, понеже в онези години електрическите фенери не бяха толкова надеждни както днес. Разкопаването на гроба се оказа изнурителна и мръсна работа — навярно, ако бяхме хора на изкуството, щяхме да открием нещо поетично и мрачно-очарователно в потайното си дело, ала ние бяхме студенти по медицина с трезви и практични умове и съзирахме единствено суровата проза на деянието си. След цяла вечност лопатите ни се удариха в дърво и от гърдите ни се отрониха въздишки на облекчение. Продължихме да копаем с удвоено усърдие и съвсем скоро пред погледа ни се разкри скромният боров капак на общинския ковчег. Хърбърт скочи в изкопа, отвори капака, извади пресния труп и се опита да го вдигне. В същото време аз се наведох над ямата и с общи усилия издърпахме бездиханното тяло на младия работник от разровения гроб. Сетне започнахме трескаво да запълваме зейналия изкоп, като се стараехме да му придадем предишния вид. Нервите ни бяха обтегнати до краен предел — за това допринасяха и вкочаненото тяло, и восъчножълтото лице на първия ни трофей, — ала все пак успяхме да заличим всички следи от идването ни. Когато и последната буца пръст бе върната върху опустошения гроб, а повърхността му беше прецизно изравнена, напъхахме мъртвеца в голям брезентов чувал и се запътихме към старата Чапмънова къща зад Медоу Хил.

Когато я положихме върху ярко осветената от мощна ацетиленова лампа маса за дисекции, нашата придобивка вече не изглеждаше толкова зловещо и призрачно. Сега можехме да разгледаме покойника значително по-добре. Пред нас лежеше набит и як младеж с неособено интелигентен вид и обикновени, простонародни черти — с кестенява коса, сиви очи и дебели кости; същинско животно, лишено от психологическа изтънченост, жизнените процеси на което навярно са се отличавали със завидна простота и здраве. Ако не беше инцидентът в езерото, вероятно този човек без проблеми щеше да доживее до преклонна възраст.

Както си лежеше със затворени очи, удавеният юноша изглеждаше по-скоро заспал, отколкото мъртъв; внимателният преглед обаче, проведен от Хърбърт Уест, не оставяше място за съмнения относно състоянието му. Най-сетне имахме възможността да направим онова, за което приятелят ми копнееше от толкова време — най-накрая разполагахме с труп, готов да приеме разтвора, специално приготвен за човек в съответствие с най-прецизните изчисления и теории. И двамата страшно се вълнувахме. В същото време не позволявахме на вълнението да замъгли трезвия ни разум и не разчитахме на стопроцентов успех — по-скоро се опасявахме от непредсказуемите последствия на частичното съживяване. Особено ни безпокоеше състоянието на мозъка и психиката на удавника; за времето, изминало от момента на настъпването на смъртта, бе напълно възможно нежните и деликатни мозъчни клетки да са претърпели сериозни увреждания. Аз пък от своя страна още не се бях отърсил от традиционните представи за така наречената душа и изпитвах известна боязън при мисълта за тайните, които можеше да разкрие завърналият се от царството на мъртвите младеж. Какво ли е зърнал в недостижимите за простосмъртните сфери, от които никой досега не бе успял да се завърне? Тези мисли обаче не бяха успели да обсебят напълно съзнанието ми, защото и аз споделях материализма на приятеля си, който се държеше значително по-уверено от мен. Докато аз се отдавах на метафизични и отвлечени размишления, Хърбърт Уест хладнокръвно заби една спринцовка в ръката на трупа и вля във вените му достатъчно количество от приготвения предварително разтвор, подир което бинтова внимателно китката му.

Времето се точеше бавно и мъчително, ала Хърбърт не изгуби самообладание дори за миг. На определени интервали от време той допираше стетоскоп до гърдите на покойника и философски отбелязваше отсъствието на каквито и да било признаци на живот. След четирийсет и пет минути той с огорчение констатира, че разтворът не действа. Ала преди да се разделим с нашия зловещ трофей, приятелят ми реши да използва предоставилата ни се възможност и да изпробва върху трупа един нов препарат. Още през деня бяхме изкопали яма в мазето и възнамерявахме да я запълним преди разсъмване — макар че всички врати и прозорци на къщата бяха здраво залостени, искахме да елиминираме вероятността някой да узнае за светотатствените ни занимания, а и бездруго следващата нощ трупът вече нямаше да е достатъчно свеж. Ето защо, като занесохме единствената ацетиленова лампа в съседната стая, ние оставихме безмълвния си гост в тъмнината и се заехме с приготовлението на новия разтвор, претегляйки и отмервайки нужните съставки с почти фанатична прецизност.

Ужасното събитие, което се случи, ни връхлетя внезапно и неочаквано. Тъкмо преливах нещо от една епруветка в друга, а Уест се занимаваше със спиртната лампа, която използвахме вместо газова горелка, когато от съседното тъмно помещение се разнесоха най-ужасяващите и кошмарни звуци, които бяхме чували през живота си. Не съм способен да опиша тези адски писъци, от които кръвта се смразяваше във вените; сякаш самата преизподня се бе разтворила и от недрата й се изтръгваше воят на прокълнатите. В чудовищната какофония се сливаха свръхестествен ужас и вселенско отчаяние. Никой не би могъл да назове тези вопли човешки, защото в тях просто нямаше нищо човешко. Забравили за амбициозните си научни изследвания, ние се хвърлихме към най-близкия прозорец, събаряйки епруветки, реторти и лампи, и побягнахме като ранени зверове в нощта. Мисля, че и двамата крещяхме като обезумели по време на неистовия си бяг, ала щом наближихме покрайнините на града, възвърнахме самообладанието си и започнахме да вървим бавно и спокойно, сякаш бяхме невинни младежи, излезли да глътнат малко чист въздух след запивка с приятели.

Ала вместо да се разотидем по домовете си, ние отидохме в стаята на Хърбърт, където цяла нощ си шептяхме всевъзможни хипотези за случилото се на мъждукащата светлина на малка газова лампа. Едва на зазоряване, успокоени донякъде от рационалните теории и начертали нови планове за изследвания, двамата легнахме да поспим, пропускайки учебните занятия за този ден. Вечерта обаче две известия във вестника, лишени от връзка едно с друго, отново ни лишиха от сън. От едното научихме, че поради неизвестни причини Чапмъновият дом бил изгорял до основи (най-вероятно заради преобърната от нас лампа), а от другото — че на бедняшкото гробище бил извършен опит за оскверняване на току-що изкопан гроб; сякаш някой безуспешно, но упорито се опитвал да разрови земята с нокти. Последното доста ни озадачи, понеже двамата с Уест се бяхме погрижили достатъчно внимателно да изравним повърхността на гроба след изваждането на покойника.

Седемнайсет години след това Хърбърт често се озърташе през рамо и ми споделяше, че долавя тихи стъпки зад гърба си. А ето че неотдавна моят добър приятел и колега от университета изчезна безследно.