Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thing on the Doorstep, –1937 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Х. Ф. Лъвкрафт

Заглавие: Некрономикон

Преводач: Адриан Лазаровски

Година на превод: 2002; 2007; 2012

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-619-164-023-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/786

История

  1. — Добавяне

IV

Дерби беше женен вече над три години, когато в един августовски ден получих телеграма от Мейн. Не го бях виждал от два месеца, но бях подочул, че бил заминал „по работа“. Изглежда Ейзенат също пътуваше с него, макар че любопитните съседи бяха забелязали зад плътно спуснатите щори на втория етаж движение на някакъв тъмен силует. Те не пропускаха да забележат и какви покупки правят в магазините слугите на семейството. И ето че сега получих телеграма от началника на полицията в градчето Чесанкук, в която ми съобщаваше, че в участъка му се намира овалян в кал и мръсотия безумец, който с неистови вопли избягал от гората и започнал да моли за помощ и спасение. Както се изясни, това се оказа самият Едуард — по някакъв начин той успял да си спомни името и адреса си.

Чесанкук е разположен в непосредствена близост до дълбокия, див и съвсем слабо изследван горски масив на щата Мейн, поради което успях да пропилея цял ден, лъкатушейки по изолирани пътища и провирайки се из фантастични дъбрави, докато се добера дотам с колата си. Намерих Дерби в местната ферма, а състоянието му беше нещо средно между буйството и апатията. Веднага ме позна и започна да излива към мен нескончаем поток от безсмислени и неразбираеми фрази.

— Дан — за Бога! Ямата на шаготите! Шест хиляди стъпала надолу… най-отвратителното от най-отвратителните неща… Никога не бих й позволил да ме отведе, но после се намерих там… Йа! Шаб-Ниггурат! Сянката се появи над олтара, а имаше петстотин други, които виеха… Онова с качулката повтаряше: „Камог! Камог!“ — това бе тайното име на стария Ефраим в сборището… Аз бях там, където тя бе обещала, че няма в никакъв случай да ме заведе… Една минута преди това стоях заключен в библиотеката, а после изведнъж се озовах там, където тя бе отишла с тялото ми — в това място на най-страшното светотатство, в нечестивата яма, където започват черните владения, а на портите има страж… Видях един шагот — той промени формата си — не мога да издържа това — ще я убия, ако някога пак ме прати там — ще убия това изчадие — нея, него… Ще го убия! Ще го убия със собствените си ръце!

Отне ми повече от час, за да го успокоя, и в крайна сметка той се посъвзе. На следващия ден му купих чисти дрехи от градчето и се отправихме заедно към Аркхам. Пристъпът на истерия бе преминал; Едуард предпочиташе да мълчи, макар че когато минахме през Огъста, започна да мърмори нещо под носа си, сякаш гледката на града събуди у него неприятни спомени. Беше съвършено ясно, че не иска да си ходи у дома, а отчитайки тези фантастични представи, които хранеше относно жена си — представи, възникнали най-вероятно от някой хипнотичен сеанс, — реших, че ще му се отрази добре да поживее за определен период от време на друго място. Сметнах, че за няколко седмици ще мога сам да се грижа за него, без значение какви търкания щяха да възникнат с Ейзенат. По-късно бих могъл да му помогна да получи развод, защото вече не таях и най-малките съмнения, че този брак го убива. Когато отново излязохме сред открита местност, мърморенето на Едуард секна изведнъж и той тихо задряма на предната седалка.

По-късно вечерта, когато минавахме през Портланд, Дерби отново взе да си мърмори нещо, но този път къде-къде по-ясно и аз чух абсолютно откачени дрънканици по повод жена му. Нямаше никакво съмнение, че тя му действа доста негативно на нервите, защото той бе съчинил и се зае да ми разказва цял куп очевидни небивалици по неин адрес. Излизаше, че случилото се с него напоследък е само един епизод от дълга серия аналогични събития. Ейзенат сякаш постепенно го обсебвала и Едуард се страхувал, че един ден ще го завладее напълно. Тя редовно отнемала тялото му и пътешествала с него из най-невероятни места, а той самият оставал в нейното тяло, заключен в библиотеката на втория етаж. По думите му обаче още не й се удавало да го удържа за дълго време, затова понякога внезапно бивал засмукван в собственото си тяло, намиращо се на някакви отдалечени, пусти и вероятно неизвестни места. В редица случаи подобни опити се оказвали безрезултатни, но повечето пъти успявала да извърши промяната — в резултат на това той се оказвал в такова затруднено положение, в каквото го бях заварил днес. Често му се налагало дълго да търси обратния път към дома, помолвайки някой от местните хора да кара колата вместо него (когато я откриел, естествено).

Най-лошото било, че всеки следващ път Ейзенат го обсебвала за все по-дълго и по-дълго време. Тя искала да бъде мъж — ето защо се била прилепила към Едуард. Тази жена сякаш инстинктивно долавяла у него съчетанието от добре организиран интелект и слаба воля. Някой ден щяла да го измести напълно от телесната му обвивка и да изчезне в неговото тяло — да изчезне, за да се превърне в голям черен магьосник като баща си, докато самият Едуард щял да бъде заключен за цял живот в този женски облик, който даже не би могъл да се нарече човешки.

Да, сега той знаел за съществуването на чуждата, инсмутска кръв. Преди много-много години жителите на Инсмут сключили страховита сделка с някакви същества от морето — било ужасно… Старият Ефраим знаел за тази тайна и когато остарял, извършил нещо чудовищно, за да остане жив — да живее вечно, — а Ейзенат щяла да го последва, тъй като бил проведен още един успешен експеримент.

Докато Дерби ми говореше всичко това, аз се обръщах към него от време на време и се взирах внимателно в лицето му, опитвайки се да разбера доколко е вярно моето предишно, макар и повърхностно умозаключение. Колкото и парадоксално да звучи, сега той ми изглеждаше в по-добра форма от обичайно — видът му беше по-решителен, от него се излъчваше зрялост, като не се усещаше дори и намек от онези умора и вялост, следствие на неговите предишни навици. Създаваше се впечатлението, че за първи път през своя изнежен живот се чувстваше наистина активен, борбен и опитен човек, и си помислих, че неведомата за мен тъмна сила на Ейзенат навярно е спомогнала по някакъв начин животът му да стане по-напрегнат и раздвижен. Въпреки това разсъдъкът на Едуард в този момент се намираше в състояние, достойно за съжаление — той бърбореше безспир за всевъзможни дивотии и явно преувеличаваше, говорейки за жена си, черната магия, стария Ефраим и някакви откровения, които по неговите думи щели да убедят дори и мен. Повтаряше ми имена, които бях срещал по страниците на забранени книги, и веднъж или два пъти наистина ме накара да потръпна от определената логическа последователност и убедителната митологична обосновка на неговото на пръв поглед несвързано бръщолевене. Накрая Дерби направи дълга пауза, като че ли опитвайки се да събере смелост за някакво окончателно и страшно разкритие.

— Дан, Дан, не си ли го спомняш — дивият поглед и невчесаната брада, която така и не побеля?!

Той се вгледа в мен веднъж и оттогава не мога да забравя този поглед.

— Сега тя ме гледа така. И аз знам защо! Ефраим бе открил това в „Некрономикон“ — формулата! Още не се осмелявам да ти кажа страницата, но когато го сторя, ще прочетеш и ще проумееш всичко. Тогава ще разбереш с какво съм се сблъскал. Отново, отново, отново и отново — от тяло към тяло — той иска да живее вечно. Сиянието на живота — той знае как да разкъса връзките… то може да продължи да блещука за известно време, дори и след като тялото е мъртво. Ще ти намекна за някои неща и навярно сам ще се досетиш. Слушай, Дан, знаеш ли защо жена ми винаги с такъв труд пише със своя наклонен на другата страна почерк? Виждал ли си някога записки, дело на стария Ефраим? Искаш ли да узнаеш защо се разтрепервам винаги когато видя някои бележки, които Ейзенат набързо е нахвърляла? Ейзенат — има ли изобщо такъв човек? Откъде тръгнаха догадките, че в стомаха на Ефраим след смъртта му уж била открита отрова? Защо съседите — семейство Гилман — шептят как е крещял, досущ уплашено дете, когато полудял и Ейзенат го заключила в мансардата със закованите прозорци, където вече са се намирали… другите? Дали душата на стария Ефраим е била затворена там? Кой в кого е затворен всъщност? Защо старецът с месеци издирваше някого, който има силен ум и слаба воля? Защо сипеше такива проклятия, след като му се роди дъщеря, а не син? Кажи ми, Даниел Ъптон, каква дяволска подмяна е била извършена в онзи кошмарен дом, където на пълната милост на това чудовище е било оставено доверчивото, слабоволево, получовешко дете? Не направи ли той тази подмяна необратима — както сега тя иска да постъпи с мен? Кажи ми защо това същество, което се нарича Ейзенат, пише така различно, когато остане насаме, че е невъзможно да отличиш почерка му от…

След това се случи нещо странно. Гласът на Дерби се извиси до силен и пронизителен вик, а после изведнъж сякаш беше изключен от някакво копче. Спомних си за тези случаи вкъщи, когато разказът му внезапно прекъсваше — тогава имах чувството, че в нашия разговор се намесва тъмната телепатична сила на Ейзенат, която искаше да го накара да млъкне. Това обаче беше доста по-различно — и неизмеримо по-ужасно. За един миг лицето на седящия до мен човек се изкриви до неузнаваемост, а цялото му тяло бе разтърсено от резки конвулсии — сякаш всички кости, органи, мускули, нерви и жлези на организма му се престрояваха, заемайки съвършено ново положение и превръщайки го в съвършено друга личност.

Какъв беше точно източникът на обхваналия ме ужас, навярно никога не бих могъл да кажа; знам само, че ме заля огромна вълна на погнуса и отвращение — такова вледеняващо, парализиращо усещане на пълно отчуждение и анормалност, че едва не изгубих контрол над автомобила. Седящата до мен фигура приличаше не толкова на моя дългогодишен приятел, колкото на някакъв чудовищен пришълец от друг свят — средоточие на прокълнати, неведоми и злонамерени космически сили.

Причерня ми пред очите за миг, но моят спътник светкавично сграбчи волана и ме накара да разменим местата си. Здрачът се бе сгъстил и светлините на Портланд бяха останали далеч зад нас, ето защо не можех да видя много от лицето му. Блясъкът на очите му обаче беше феноменален, от което си направих извода, че сега той се намира в едно от онези свръхвъзбудени състояния, толкова нетипични за него, в които хората често го бяха виждали. Изглеждаше странно — дори невероятно, — че вялият, апатичен и отпуснат Едуард Дерби, който не можеше даже да управлява автомобил, ще започне да ми нарежда какво да правя и ще ми отнеме волана на собствената ми кола; точно това обаче се случи в действителност. За известно време и двамата запазихме мълчание, за което аз, обзет от неописуем ужас, му бях неимоверно признателен.

На светлината от Бидърфорд и Сако зърнах плътно стиснатите му устни и потреперих при гледката на блестящите му очи. Хората бяха напълно прави — намирайки се в подобно настроение, той наистина дяволски напомняше за жена си и стария Ефраим. При това изобщо не ме учудваше обстоятелството, че в това си състояние излъчва неприязън, защото в целия му облик сякаш се появяваше нещо неестествено, а предишните му брътвежи усилваха и без това зловещото му излъчване. Този човек, когото познавах от целия му съзнателен живот като Едуард Пикман Дерби, сега ми се струваше съвършено непознат; нещо повече — сякаш бе незнаен пришълец от другаде, дошъл от неведомите черни дълбини на Вселената.

Докато не се озовахме на дълга и права отсечка от пътя, той не промълви и дума; а когато заговори, гласът му изобщо не ми звучеше познато. Сега беше по-дълбок, по-твърд и по-дебел, като в него изпъкваше някаква решителност, която не бях чувал преди. Акцентът и произношението му също се бяха изменили — в тях се долавяше нещо, което смътно и обезпокоително ми напомняше за някого, но кого точно, не можех да се сетя. В тембъра на гласа му можеше да се различи явна ирония, дори насмешка, но това не беше онази бляскава, натруфена и, общо взето, безобидна насмешливост на „изтънчените интелектуалци“ от колежа, на които Дерби често подражаваше, а по-скоро мрачен, извиращ от дълбините на душата зъл сарказъм. Бях учуден от собственото си самообладание, продължавайки да слушам това диво, но едновременно с това и пронизано от невероятна паника мърморене.

— Надявам се, че ще забравиш онези изпълнения, Ъптон — рече Едуард. — Знаеш, че нервите ми напоследък са доста обтегнати и затова знам, че ще извиниш постъпките ми. Искрено съм ти благодарен, задето ме намери и ми помогна да се прибера вкъщи. Моля те също да забравиш и онези дивотии, които ти наговорих по адрес на жена си — както и всичко останало. Ето какво се получава, когато се занимаваш така усърдно с онези неща, над които работя в момента. В моята философия се сблъскват най-различни концепции и когато разсъдъкът се умори да възприема подобна мешавица от всевъзможни абсурдни идеи, той започва да си измисля всякакви небивалици. Трябва наистина добре да си почина вече, поради което за известно време сигурно няма да можем да се виждаме. Само не обвинявай за това Ейзенат. Нашето пътуване може да ти се струва малко странно, но работата всъщност е много проста. В северната част на големия горски масив и досега са се съхранили остатъци от индианска култура — всички тези каменни стълбове и прочие неща, — което е много интересно от гледна точка на фолклорните проучвания, а ние с Ейзенат работим точно върху тях в момента. Търсенето на това място се оказа доста трудно и вероятно затова съм се преуморил. Веднага щом се прибера вкъщи, ще гледам да изпратя някого да прибере колата. Смятам, че най-много до един месец ще съм си отпочинал добре.

Сега вече не помня какво беше моето участие в разговора, тъй като цялото ми внимание бе съсредоточено върху стъписващата промяна, протичаща в спътника ми. С всяка секунда все повече се поддавах на гнетящия космически ужас, докато не усетих почти маниакалното желание това пътуване да свърши колкото се може по-скоро. Дерби не ми предложи отново да седна зад волана и аз искрено се зарадвах на бясната скорост, с която профучахме покрай Портсмут и Нюбърипорт.

На мястото, където шосето се разклонява към Инсмут, докато главният път продължава направо, почувствах смътното безпокойство, че моят спътник ще завие по крайбрежния път, водещ директно в онова прокълнато място. Това обаче не се случи и ние продължихме да се носим със същата бързина, подминавайки Роули и Ипсуич. В Аркхам пристигнахме малко преди полунощ и забелязах, че прозорците на старата къща на семейство Дерби още светят. Приятелят ми излезе от колата и набързо ми благодари, след което аз се насочих към къщи, изпитвайки странно чувство на облекчение при мисълта, че вече съм сам в колата. Пътуването беше ужасно — още по-ужасно го правеше фактът, че не можех да си обясня защо — и изобщо не съжалявах за предстоящото дълго отсъствие на Едуард от полезрението ми.

Следващите два месеца бяха изпълнени с всевъзможни слухове. Хората говореха, че постоянно забелязвали Дерби в приповдигнато състояние на духа, докато Ейзенат почти не излизала от къщи; дори редките посетители на дома на Хай Стрийт рядко я виждали. Мен Едуард ме посети само веднъж — за няколко минути се отби вкъщи с колата си, която явно бе успял да открие, за да вземе обратно някои книги, които ми беше дал да прочета. Беше в добро настроение — навярно бе възстановил силите си — и когато говореше, правеше дълги паузи, явно за да придаде особено значение на тази или онази дума. Бе съвършено ясно, че докато се намира в това приповдигнато настроение, няма никакво желание да обсъжда с мен каквито и да било проблеми — още по-малко пък лични. Не ми убягна и фактът, че не се възползва от своя стар сигнал — три плюс две похлопвания, — когато почука на вратата ми. Също като онази вечер, когато пътувахме с моята кола, внезапно почувствах смътна, неопределена тревога, която не бих могъл да обясня; ето защо с голямо облекчение посрещнах заминаването му.

В средата на септември Дерби отново замина някъде за седмица и някои от нашите общи познати от колежа започнаха да намекват, че отивал да се срещне с известния водач на една религиозна секта, изгонен от Англия и установил се понастоящем в Ню Йорк. Що се отнася до мен, не можех да забравя за пътуването си до Мейн и обратно. Неочакваната и чудовищна метаморфоза, случила се с Едуард тогава, ми беше подействала изключително силно и аз отново и отново се опитвах да осмисля станалото, както и онова кошмарно усещане, което то беше породило у мен.

Но най-странните слухове се отнасяха до риданията, дочути в старата къща на Хай Стрийт. Гласът приличал на женски и някои млади хора се кълняха, че наподобявал този на Ейзенат. Звуците се чували доста рядко, при което се създавало впечатлението, че веднага след началото им са насилствено заглушавани. Говореше се даже за евентуално разследване, което да хвърли повече светлина по въпроса, но тези предложения бързо бяха забравени, след като веднъж на улицата излязла самата Ейзенат и оживено, и весело започнала да разговаря със своите познати. Жената се извинявала, че отсъствала толкова дълго и отдавна не се е виждала с тях, и сякаш мимоходом споменала за една приятелка от Бостън, дошла й наскоро на гости, която претърпяла нервна криза и пристъп на истерия. Тази гостенка така и не била видяна от никого, ала след думите на Ейзенат всички като че ли се успокоили и вече нямало какво да кажат. Тогава някой усложни още повече ситуацията, твърдейки, че на няколко пъти е чувал от дома друг, без съмнение мъжки глас.

Веднъж в средата на октомври до ушите ми достигна познатият сигнал три плюс две. Отворих вратата и видях Едуард, като веднага обърнах внимание на това, че външността му отново си е същата, както преди. Не го бях виждал такъв от онзи далечен ден, когато извършихме страшничкото пътуване от Чесанкук. На лицето му бяха изписани доста странни емоции, сред които явно преобладаваха страхът и възбудата, защото докато затварях вратата, той тревожно се оглеждаше през рамо.

— Ейзенат си тръгна, Дан. Миналата вечер, когато слугите ги нямаше вкъщи, имахме продължителен и доста напрегнат разговор и аз я накарах да обещае, че ще спре да ме тормози. Разбира се, използвах някои окултни способи за защита, за които никога по-рано не съм ти разказвал. Наложи й се да отстъпи, за което тя страшно се ядоса. После просто си събра багажа и замина за Ню Йорк — даже успя да се качи на влака в 8,20 за Бостън. Много добре разбирам, че сега хората ще започнат да приказват какви ли не глупости, но повярвай ми — просто не бях в състояние да търпя това повече. Моля те, не споменавай пред никого, че сме имали някакви неприятности — ако стане въпрос, казвай, че е заминала на дълго изследователско пътешествие. Мисля, че вероятно ще отседне при своите „приятели“, които, както и тя самата, са склонни да вършат наистина ужасни неща. Иска ми се да вярвам, че се е отправила на запад, за да оформи развода — все пак я накарах да обещае да се разкара оттук и да ме остави на мира. Знаеш ли, Дан, беше ужасно… Може би няма да ми повярваш, но тя… похищаваше тялото ми… изхвърляше ме от него и ме превръщаше в някакво подобие на пленник. Известно време не се съпротивлявах и си давах вид, че й позволявам да върши подобни неща, но вътрешно бях нащрек. Проявявайки достатъчна бдителност, можех да планирам своите действия, понеже не можеше да чете мислите ми. Удаваше й се само да долови общото настроение на моя протест — а тя винаги разчиташе на това, че съм абсолютно безпомощен. Знаех, че никога няма да мога да се отърва от нея, но имах две-три неща наум, които свършиха работа.

Дерби отново погледна през рамо и си наля още уиски.

— Платих на онези мръсни слуги на сутринта, когато се върнаха, и ги отпратих. Те се държаха доста наперено, задаваха въпроси, но накрая се подчиниха. Същите са като нея — инсмутска паплач — и винаги са я поддържали. Надявам се да не ме закачат, но не ми хареса смехът им, когато си тръгваха. Трябва да наема колкото се може повече хора от старата прислуга на татко. Връщам се в стария си дом — отпи от чашата си и продължи: — Навярно ме мислиш за побъркан, Дан, но самата история на Аркхам би трябвало да ти даде някакъв намек, който да ти помогне по-добре да разбереш онова, което съм ти разказвал и което възнамерявам да ти разкажа. Ти самият беше свидетел на една от моите промени — тогава, когато пътувахме с колата ти на връщане от Мейн и аз ти говорех за Ейзенат. Това беше един от случаите, когато тя за пореден път ме докопа и изхвърли от тялото ми. Последното, което съм запомнил от нашия разговор тогава, беше как се опитвам да ти разкажа що за демон всъщност е Ейзенат. После тя ме завладя и за някаква си част от секундата вече се намирах в библиотеката, където тези дяволски слуги веднага ме заключиха… в тялото на онова същество… което въобще не е човек… Не можеш да си го представиш, но твоят спътник в колата онази вечер не бях аз, а тя — и именно нея си откарал у дома. Кажи, не забеляза ли разликата?

Неволно потреперих, когато Едуард направи пауза. Разбира се, че бях почувствал разликата, но можех ли да приема такова безумно обяснение на случилото се? В същото време речта на моя разтревожен събеседник с всяка минута ставаше все по-неистова:

— Трябваше да направя това, за да се спася — трябваше, Дан! В противен случай тя щеше да ме обсеби завинаги на Хелоуин! Недалеч от Чесанкук имаше сабат и жертвоприношението беше подготвило нещата. Тя окончателно и безвъзвратно щеше да ме прогони от тялото ми — щеше да се превърне в мен, а аз — в нея — завинаги! Когато тялото ми станеше нейно, Ейзенат най-сетне щеше да се превърне в мъж, в истински човек, какъвто от толкова отдавна жадуваше да стане. Мисля, че след това щеше на всяка цена да се отърве от мен — да убие вече бившето си тяло, точно както бе правила и преди — както тя, той или то са го правили преди!

Лицето на Едуард се бе изменило до неузнаваемост; той се приближи до мен на неловко разстояние и гласът му се превърна в шепот:

— Трябва да узнаеш всичко онова, за което само ти намекнах в колата — това въобще не е Ейзенат, а самият старец Ефраим! Преди година и половина само го подозирах, но сега го знам със сигурност. Почеркът й я издава, особено щом започне да пише бързо и да не го следи. Понякога използва фрази, които са същите като бащините й — едно към едно, — а и говори такива неща, които никой друг, освен него не би могъл да знае. Усетил приближаването на смъртта, старецът е разменил тялото си с нейното — тя се оказала единственото същество, което го е устройвало напълно — с подобаващо развит интелект и достатъчно слаба воля. Тогава той завинаги я е прогонил от тялото й — точно както се опита да стори и с мен, — а после е отровил старото си тяло, в което вече се е намирала нейната личност. Нима не си забелязвал десетки пъти, че от очите на този женски демон в теб се взира душата на самия Ефраим — както и през моите очи, когато ме е обсебила?!?

Шепнещият Едуард буквално се задъхваше, докато ми говореше всичко това и беше принуден да прекъсне за малко своя разказ. Аз стоях безмълвен; когато той заговори отново, гласът му звучеше почти нормално. Типичен случай за психиатрията, казах си, макар да бях твърдо убеден, че не аз ще съм този, който би го пратил там. Може би времето и липсата на Ейзенат, която очевидно му влияеше зле, ще му помогнат да се оправи и сам. Сигурен бях обаче, че няма да се занимава повече с тъмни окултни дела.

— Ще ти разкажа още неща по-късно — сега трябва добре да си почина. Ще разбереш в какви ужасяващи, неведоми кошмари ме въведе тя — древни ужаси, които са оцелели по незнаен начин до наши дни, и зловещи жреци ги призовават към живот. Има хора, които знаят такива тайни за Вселената, които никой не би трябвало да знае, и са способни да правят неща, които никой друг не е в състояние да стори. И аз бях затънал в тези работи до козирката, но това е краят. Ако бях библиотекар, бих изгорил този проклет „Некрономикон“ и всички останали противни книги в университета. Но сега вече тя няма да ме намери. Колкото е възможно по-скоро ще напусна този прокълнат дом и ще се преместя в бащината къща. Знам, че ако ми потрябва помощта ти, ще мога да разчитам на нея. Тези дяволски слуги, нали разбираш… а ако хората започнат да разпитват прекалено много… не мога да им дам адреса й. Освен това има една група последователи на древни култове, които надали ще се отнесат благосклонно към нашата раздяла… Знаеш какви особени идеи и методи имат подобни хора. Сигурен съм, че ако нещо се случи, ти няма да ме изоставиш — дори и ако ти кажа нещо, което ще шокира даже самия теб…

Оставих Едуард да спи в една от стаите за гости през онази нощ и на следващата сутрин той изглеждаше значително по-добре и беше малко по-спокоен. Захванахме се да обсъждаме някои детайли от предстоящото му преместване в родителското имение и аз се надявах, че няма да протака нещата. Той не се отби у нас вечерта, но през следващите седмици се виждахме доста често. Говорехме колкото се може по-малко за тайнствени и неприятни неща и наблягахме главно върху планираното преустройство на дома му и замисленото от нас съвместно пътешествие, което Дерби, моят син и аз щяхме да направим следващото лято.

За Ейзенат не споменавахме почти нищо, тъй като усещах, че темата е доста болезнена за Едуард. Слуховете обаче изобилстваха с какви ли не предположения, което не беше никак странно с оглед на старата слава на къщата на Хай Стрийт. Това, което не ми хареса, научих от банкера на Дерби в клуба — оказа се, че той редовно превеждал определена парична сума в Инсмут на имената на Мойсей и Абигейл Сарджънт, както и на Юнис Бабсън. По този начин излизаше, че бившите слуги на приятеля ми получават от него своеобразно периодично възнаграждение, за което той нищо не ми беше казал.

Що се отнася до мен, аз мечтаех колкото се може по-скоро да дойде лятото, а заедно с него и ваканцията на сина ми в Харвард, за да можем да заведем Едуард в Европа. Бързо се убедих, че той изобщо не се възстановяваше така бързо, както се надявах; от време на време, когато изпадаше във весело настроение, в речта и поведението му се усещаха истерични нотки, но по-често се намираше в състояние на страх и депресия. Старата семейна къща бе напълно готова към декември, Едуард обаче нещо все се бавеше с нанасянето. Въпреки обстоятелството, че сегашният му дом всяваше страх и омраза в душата му, в същото време той беше някак си странно омагьосан от него. Все не можеше да си опакова багажа, измисляйки си всевъзможни поводи и извинения да отложи пренасянето. Когато веднъж му споменах за това, Дерби изведнъж се ужаси. Престарелият иконом на баща му — който го обслужваше в старата къща на Хай Стрийт заедно с наетите отново слуги — ми каза, че Едуард се държи някак особено по време на оставащия му престой в постройката; че често слиза до мазето и поведението му е не само необичайно, но и нездраво. Зачудих се да не би пък Ейзенат да му праща някакви неприятни писма, но икономът ме увери, че в пристигащата поща няма нито едно писмо от нея.

Една вечер малко преди Коледа Едуард се отби при мен и именно тогава получи поредния пристъп на незнайната си болест. Бях насочил разговора към темата за предстоящото лятно пътуване, когато той внезапно изкрещя и скочи от креслото, а на лицето му бе изписан див и необуздан страх — зловещ, неземен ужас, който може да връхлети нормалния разсъдък само в най-черните глъбини на кошмара.

— Мозъкът ми! Мозъкът ми! Господи, Дан — то го дърпа — от отвъдното — чука — раздира — тази дяволска жена — дори сега — Ефраим — Камог! Камог! Ямата на шаготите — Йа! Шаб-Ниггурат! Козирогът с хилядното потомство!… Пламъкът — пламъкът — отвъд тялото, отвъд живота — в земята — Боже Господи!…

С труд го положих обратно в креслото и насила налях малко вино в гърлото му, докато бясната му ярост се превръщаше в тъпа апатия. Той не се съпротивляваше, но устните му се движеха, сякаш говореше сам на себе си. Накрая разбрах, че се опитва да ме заговори, и се наведох над него, за да уловя немощните му думи.

— Отново, отново — тя се опитва — трябваше да се сетя — нищо не може да спре тази сила; нито разстоянието, нито магията, нито смъртта — тя винаги ще идва през нощта — не мога да си тръгна — ужасно е — о, Господи, Дан, само ако знаеше, както знам аз, колко ужасно е това…

Когато отново застина в неподвижно вцепенение, положих под главата му възглавница и почаках сънят да го обхване. Не извиках лекар, защото предполагах какво ще каже за състоянието на разсъдъка му, поради което възложих всичките си надежди на природата. Той се събуди около полунощ и аз го заведох в спалнята на горния етаж, обаче на сутринта го нямаше там. Навярно си е тръгнал тихичко от къщата — по-късно ми позвъни икономът му и ми съобщи, че Едуард сега е у дома и се разхожда нервно из библиотеката.

След този случай приятелят ми взе буквално да се разпада на части. Той не се отби повече при мен, макар че аз продължавах всеки ден да го навестявам. Често седеше в библиотеката, устремил поглед в пустотата, сякаш постоянно и неестествено се вслушваше в някакви неведоми звуци. От време на време говореше свързано и логично, но само на обикновени, битови теми. Всяко споменаване на обхваналите го проблеми, бъдещи планове или, не дай си боже! — Ейзенат — го хвърляше в неистова лудост. Икономът ми разказа, че нощем го обхващали такива страшни пристъпи, че докато траели, можел да си причини доста сериозни наранявания.

След продължителни разговори с неговите доктор, банкер и адвокат, най-накрая доведох при Едуард един лекар с двама санитари. Още след първите ни въпроси той изпита жестоки и мъчителни спазми, а по-късно същата вечер линейката закара треперещото му тяло в Аркхамската психиатрия. Аз бях определен за негов опекун и го навестявах два пъти всяка седмица, едва сдържайки плача си, докато слушах неистовите му вопли, зловещия шепот и глухото, монотонно повторение на такива фрази като: „Трябваше да направя това — трябваше да го сторя — то ще се добере до мен — то ще ме намери — долу — там, долу, в мрака — Мамо! Мамо! Дан! Спасете ме! Спасете ме!…“

Никой не беше в състояние да каже доколко реални бяха надеждите ни за неговото оздравяване, обаче аз се стремях да съхраня оптимизма си. В този случай, ако Едуард успееше да се измъкне от бездната на лудостта, той трябваше да разполага със свой собствен дом, ето защо преместих всичките му слуги в къщата на семейство Дерби, на която той като здравомислещ човек би трябвало да спре избора си. Що се отнася до сградата на Хай Стрийт, с цялата й усложненост и огромна колекция от невъобразими предмети, нямах ни най-малка представа как да постъпя и временно оставих нещата такива, каквито бяха. Дадох разпореждане веднъж в седмицата там да се бърше прахът в главните стаи, а огнярят да поддържа огъня в камината.

Зловещата развръзка настъпи точно преди Сретение — и сякаш по нечия горчива ирония я предшестваше кратък проблясък на надежда. В една късна януарска утрин ми позвъниха от психиатрията и ми съобщиха, че Едуард си е възвърнал разсъдъка. Вярно, паметта му била в плачевно състояние, обаче за никакво безумие вече не можело да става дума. Естествено, още за известно време трябвало да остане под лекарско наблюдение, но нямало никакви съмнения, че процесът на оздравяване почти е приключил. И така, след не повече от седмица Едуард ще бъде изписан от болницата и ще може да се прибере вкъщи.

Обзет от пристъп на възторжено ликуване, веднага долетях в болницата, но когато сестрата ми отвори вратата на стаята на Едуард и ме въведе вътре, за миг се вцепених. Болният се бе повдигнал на леглото и ми протягаше приятелски ръка, усмихнал се вежливо; в облика му обаче се откриваше някаква несвойствена за него енергична възбуденост, изключително чужда на човека, когото познавах преди. Пред очите ми стоеше един напълно уверен в себе си мъж, което — колкото и да е странно — породи у мен неясно безпокойство, понеже по думите на Едуард именно такъв ставаше той, след като Ейзенат обсебваше личността му. Отново видях тези блестящи очи, така напомнящи за Ейзенат и стария Ефраим, и отново зърнах тези здраво стиснати устни, а когато заговори, отново усетих в гласа му мрачната и самодоволна ирония — онзи зъл сарказъм, който сякаш загатваше за прикрита заплаха. Това несъмнено беше онзи човек, който седеше зад волана на колата ми в онази нощ преди пет месеца — човекът, когото не бях виждал от онзи момент, когато той се отби у нас за кратко посещение, забравяйки отдавнашния си сигнал „три плюс две“ и пробуждайки в душата ми мъгляви опасения. Присъствието му в момента отново пробуди тези мрачни страхове, примесени с болезненото усещане за нещо светотатствено, чуждо и зловещо.

Дерби извънредно учтиво се заприказва с мен за подготовката на предстоящото му изписване от психиатрията, така че не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с него, въпреки значителните бели петна в паметта му и пълната му амнезия по отношение на съвсем скорошни събития. Имах усещането, че нещо не е наред, че цялата тази работа е чудовищна и анормална, а думите му са ужасяващи, макар и да не бях в състояние да си го обясня. Виждах пред себе си един напълно здравомислещ човек, но дали това бе самият Едуард Дерби? Този Едуард Дерби, когото познавах цял живот? Ако не бе така, кой (или какво) беше това и къде се намираше Едуард сега? Трябваше ли да го изписват, или напротив — да го задържат завинаги тук? Във всичко, което каза съществото, имаше някакъв неясен намек за нещо зловещо, докато очите — същите като на Ейзенат — придаваха особен, насмешлив и подигравателен нюанс на думите му за ранното му изписване, като че ли ставаше дума за награда за неговото жестоко затваряне! С една дума, чувствах се доста неловко и изпитах истинско облекчение, когато напуснах тази стая и вратата се затвори зад гърба ми.

През целия следващ ден и остатъка от този непрекъснато обмислях възникналата ситуация. Какво се беше случило всъщност? Чий разсъдък се взираше в мен през блестящите очи от лицето на Едуард? Не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен за тази мрачна и зловеща енигма, като от време на време се мъчех да се захвана със собствените си дела, но без особен успех. На следващата сутрин ми позвъниха от психиатрията и ми съобщиха, че състоянието на пациента се е запазило непроменено, но до вечерта самият аз вече бях на границата на нервен срив — което, както смятат мнозина, в значителна степен било повлияло на възприятията ми в редицата на последвалите събития. Лично аз не мога да кажа нищо по този въпрос, но определено ще заявя, че не моето безумие бе причината за онова, което се случи впоследствие.