Хауърд Лъвкрафт
Нещото на прага (3)

III

През следващите две години нашите срещи ставаха все по-редки и понякога минаваха няколко месеца, преди да чуя познатата комбинация от три плюс две похлопвания. Когато Едуард все пак си спомняше за мен или обратното — аз си спомнях за него и му отивах на гости (което, трябва да призная, също се случваше доста рядко), той имаше все по-малко желание да разговаряме на любимите си теми. С голяма неохота обсъждаше тематиката на окултните си изследвания, разказите за които често имаха повърхностен и фрагментарен характер, и предпочиташе изобщо да не говори за жена си. Трябва да отбележа, че тя бе остаряла значително след сватбата и последния път, когато я видях, ми се стори доста по-възрастна от своя съпруг. На лицето й сякаш завинаги се бе отпечатало изражението на подчертана крайна загриженост, а външният й облик бе станал още по-отблъскващ, макар че съм затруднен да кажа кое именно извикваше у мен подобни отрицателни емоции. Жена ми и синът ми също бяха забелязали това, ето защо престанахме да я каним у нас — за което, както ми призна Едуард в един от моментите си на момчешка откровеност, тя ни била безмерно признателна. От време на време семейство Дерби заминаваха нанякъде — може би в Европа, макар че Едуард веднъж ми намекна, че посещавали и далеч по-затънтени и мрачни кътчета на планетата.

Горе-долу година след сватбата хората започнаха да говорят за промените, настъпили у Едуард Дерби. Поначало тези шушукания имаха много несериозен характер, тъй като промяната беше чисто психологическа, но в тях се откриваха и редица интересни моменти. От време на време в изражението на Едуард и в неговите постъпки започна да се открива нещо коренно противоположно на вялата му, изнежена натура. Например, ако преди изобщо не умееше да управлява автомобил, то сега хората го виждаха как влиза или излиза от двора си, седнал зад волана на мощния „Пакард“ на Ейзенат. По градските улици младият Дерби умело лавирал между всевъзможните препятствия, демонстрирайки завиден шофьорски майсторлък — нещо, което изобщо не се вписваше в предишния му стил на живот. В подобни случаи той или се завръщал от пътуване, или тъкмо започвал ново; каква била целта на тези пътувания обаче никой не можеше да каже. Това, на което хората бяха обърнали внимание, беше, че често се движел по пътя, водещ към Инсмут.

Колкото и да е странно, тези метаморфози не правеха благоприятно впечатление на хората. По думите на виделите го минувачи в такива моменти Едуард приличал много на своята жена или на стария Ефраим Уейт, но не бива да се пренебрегва фактът, че тези моменти са изглеждали неестествено именно защото са били твърде редки. Понякога — обикновено няколко часа след заминаването си — хората забелязвали как той се прибирал у дома, апатично разположил се на задната седалка, докато зад волана седял непознат и явно нает шофьор или механик. В същото време поведението му на улицата се отличавало с предишната нерешителност, при което неговата незряла, почти детска безотговорност се набивала още повече на очи. На фона на остарялото лице на Ейзенат, това на Едуард — с редки изключения, когато на лика му се изписвало изражение на печал или дълбока замисленост — придобивало все по-отпуснати черти, подчертавайки с още по-голяма сила неговата инфантилна безотговорност към всичко произтичащо. Всичко това, естествено, немалко ме обезкуражаваше. Междувременно съпрузите все повече се отделяха от веселата университетска общност, но не толкова поради нежеланието си за контакти с нея, колкото заради същността на последните им опити и изследвания, които шокирали дори най-безчувствените и цинични техни сподвижници.

Някъде на третата година от сватбата Едуард започна да ми намеква смътно за появилите се у него страх и чувство на растяща неудовлетвореност. В неговите изказвания взеха да се прокрадват реплики от рода на „всичко това отиде твърде далеч“ или пък изведнъж ми заявяваше с тайнствен глас, че му е необходимо „отново да намери своята личност“. До известно време не обръщах внимание на подобни забележки, ала после започнах внимателно да го разпитвам, спомняйки си думите на дъщерята на моя приятел за хипнотичното въздействие на Ейзенат върху другите момичета от училището — случаите, когато на човек му се струвало, че се намира в нейното тяло, гледайки сякаш отстрани към самия себе си. В момента, в който засегнех подобни теми, Едуард сякаш изведнъж се събуждаше, започваше да ми благодари и дори веднъж измърмори, че по-късно трябва да поговори с мен за много неща.

Скоро след това почина старият господин Дерби — трябва да призная, че изпитах немалко облекчение, чувайки тази новина, понеже знаех колко силно се тревожеше той за сина си напоследък. Върху самия Едуард това събитие произведе доста потискащ ефект, макар и да не предизвика някаква явна дезорганизация в поведението му. След женитбата си той почти не беше контактувал с баща си, понеже Ейзенат бе съсредоточила към себе си цялото му внимание. Някои го нарекоха груб, безсърдечен и равнодушен към бащината смърт — особено след като автомобилните му пътувания зачестиха. Сега у него възникна желанието да се преместят в старата семейна къща, обаче Ейзенат настояваше да продължат да живеят в нейния дом, в който тя, изглежда, доста добре се бе устроила.

Не мина много време от кончината на стария господин Дерби и моята жена научи от една приятелка — вероятно от онези, които все още поддържали някакви връзки с Дерби — поразителна новина. Тази жена вървяла към тяхната къща на Хай Стрийт, за да поговори за нещо със семейството, когато от двора на старата сграда внезапно изскочила колата на Едуард — самият той седял зад волана, на лицето му бил изписан рядко самонадеян вид, а на устните му танцувала ехидна усмивка. Когато жената позвънила на вратата, й отворила вонящата на риба слугиня, съобщавайки й, че стопанката не е у дома. На тръгване тя се обърнала към къщата и за миг зърнала в един от прозорците на библиотеката някакво лице, което побързало да се отдръпне от прозореца. Изразът на това лице не се поддавал на описание, но доколкото можела да го определи, представлявал нещо като смесица от болка, песимизъм и горчива безнадеждност. Колкото и невероятно да звучи, жената била уверена, че е видяла лицето на отсъстващата в този момент Ейзенат, но без присъщата й маска на тържествуваща властност; същевременно би могла да се закълне, че взиращите се в нея печални, отнесени очи принадлежали не на кого да е, а на самия Едуард Дерби.

Скоро след това Едуард започна да ме посещава много по-често, а загадъчните му намеци взеха да придобиват по-конкретно съдържание. В това, което разказваше, беше невъзможно да се повярва, дори и в нашия обгърнат от древни легенди град Аркхам; той обаче говореше за работата и откритията си с такива жар и убеденост, че неволно изпитах безпокойство за психическото му здраве. Разправяше ми за зловещи срещи на пусти места, за циклопови руини в сърцето на мейнските лесове, откъдето започвали стръмните стъпала, водещи надолу в тайнствените бездни, за обърканите пътеки, чрез които човек се озовавал през невидими стени в други пространства и епохи, както и за чудовищните смени на личността, позволяващи да се изследват отдалечени и забранени места в други, намиращи се извън пространствено-времевия континуум територии.

Едуард подкрепяше безумните си доводи, показвайки ми най-различни предмети, които напълно ме стъписаха — неуловимо оцветени и незнайно от какъв материал изработени обекти, нищо подобно на които не бях виждал преди, чиито причудливи извивки и повърхности служеха на неизвестни цели и се подчиняваха на неизвестна геометрия. Тези неща, казваше той, дошли „отвън“ и само жена му знаела как да се отърве от тях. Понякога — но винаги с изплашен и двусмислен шепот — той започваше да разказва за стария Ефраим Уейт, когото, макар и рядко, беше виждал в библиотеката преди доста време. Тези намеци имаха твърде неясен и смътен характер, ала през цялото време се въртяха около някакви ужасяващи съмнения и подозрения, че старият вещер всъщност изобщо не е мъртъв — нито в духовен, нито във физически смисъл.

От време на време Дерби неочаквано прекъсваше потока на своите откровения и тогава неволно се замислях над невероятната възможност Ейзенат да слуша от разстояние неговата реч и посредством неведома телепатична връзка внезапно да я прекратява — бях чувал, че е правила нещо подобно в училището „Хол“. Тази жена без съмнение се е досещала за нещата, които Едуард ми споделяше, защото с времето започна да съкращава както количеството, така и продължителността на нашите срещи. Той с все по-големи усилия се мъчеше да изнамери поводи да ме види или пък се правеше, че отива съвсем другаде; въпреки това някаква невидима сила неочаквано възпрепятстваше пътуването му или го караше да забрави за известно време накъде е тръгнал. Обикновено идваше при мен, когато Ейзенат отсъстваше от къщи — когато тя, както се изрази веднъж самият Едуард, се отправяше „някъде далеч в собственото си тяло“. За нея не беше особено трудно да разбере за нашите срещи — слугите непрестанно следяха излизанията и прибиранията на Едуард, — ала изглежда си мислеше, че на този етап е още рано за по-решителни мерки.