Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (14)

14

Ние пиехме в моя кабинет бял вермут, силно разреден със сода. Капитан Димов седеше в ъгъла, точно под декоративната саксия с аспарагуса, така че в тоя момент ми приличаше на речен бог с коси от водорасли, които се сипеха по широките му плещи. Масивното му лице бе малко унесено от спомените, погледът му не се откъсваше от моя евтин зелен бележник. Навярно си мислеше в тоя миг, че един истински писател би трябвало да има бележник, подвързан най-малко със змийска кожа.

— Ами да ви кажа право и аз не разбрах кой е убиецът…

— Така ли? — попита той без учудване.

После се усмихна с широката си усмивка, погледът му се премести на върха на носа ми. Трябва да кажа, че доста ме смущаваше този негов навик да съсредоточава погледа си в неудобни за мене места. Преди малко бях констатирал, че обувките ми се нуждаят от грижливо почистване, а картината зад гърба ми е по-добре да бъде преместена в кухнята.

— Аз ви дадох всички условия на задачата! — каза той. — И то най-честно, без нищо да скрия и без да се опитвам да ви подвеждам, както много често правят някои ваши колеги.

— Ааа, скрихте нещо! — казах аз. — Това, което сте говорили с кмета на Войниково през последната нощ.

— Да, наистина! — той се усмихна още по-широко. — Но тогава трябва да дам тая задача не на вас, а на сина ви.

— Там е работата — казах аз, — че съм много слаб математик. Досега през живота си нито една задача не съм решил като хората…

— Ами въображението?

— Прекалено много го натисках през тия няколко часа.

— Тогава какво да правим, да почнем от началото — каза той.

— Но да ви налея ли преди това чашка хубав коняк?

— Не, не! — каза той решително. — Имам да работя следобед.

— Няма да споря — казах аз, като си налях в чашата добра порция „Плиска“.

— А сега ще ви кажа само фактите, които се доказаха при следствието — започна Димов. — С много малки коментари. Наистина в дъното на цялата тая история стои Кирил Кушев, макар че за него знаем най-малко. Както е известно, мъртвите не приказват, а на живите той никак не се е доверявал, даже на своите помощници. Кушев е основал местния земс, макар че по това време той се е легитимирал като демократ. Лично той е поддържал връзката с опозиционния център. По-късно е донесъл и директивата за терористични действия. Ние не можем да установим дали е имал пряк контакт с някое чуждо разузнаване, но според мен това е близко до ума. Образувала се е терористична тройка — Янко Несторов, неговият братовчед от Войниково Добри Несторов и Слави Кънев…

— Даже Кънев?

— Да, и той, разбира се. По това време Добри Несторов бил ученик в Перник, рядко идвал на село. Кушев им дал идеята като първа акция да бъде нападението на бригадирския лагер, който бил на около десетина километра от Гулеш, по посока на границата. Янко имал пистолет, а освен това и една бомба бухалка, която бил откраднал от тъста си. Другите двама са били без оръжие. Но на уречената среща през нощта Славчо Кънев не дошъл. Защо не е дошъл, ние можем само да гадаем. Може би се е изплашил, а може би се е бил доста откъснал от своите бивши съмишленици. Тогава Янко и Добри решават да извършат акцията сами. Те пристигат край лагера, Янко убива часовия с обикновен дървен колец — тук доктор Станков излезе прав. След това влизат в лагера. Бомбата е хвърлил Янко като по-опитен във военните работи, той е стрелял, като се е завързала престрелката. Но в тая престрелка е бил ранен, макар и леко Добри. Да се върне с рана в Перник те са смятали немислимо — всеки би свързал мигновено тая рана с нападението върху лагера. Тогава Добри се отправил към границата и успял да я прехвърли, макар че била дадена гранична тревога. Изчезването му било констатирано два месеца по-късно и никой не го свързал с нападението на лагера. Сметнали го за обикновена момчешка авантюра…

— И къде е заминал? — запитах аз.

— По-късно ще говорим за него. Янко се върнал в Гулеш. Сега вече със Славчо го свързвало не само старото приятелство, но и общата тайна. Разбира се, Славчо не е участвал непосредствено в нападението, но той знаел, че ако атентаторите рано или късно бъдат открити, за него ще има само смекчаващи вината обстоятелства. Много е трудно да се прецени по-късната еволюция на Славчо — естествена ли е била или е представлявала само едно обикновено, ловко замаскирано притворство. Лично аз съм по-склонен да вярвам в първия вариант, в полза на който говорят и по-късните му действия. Но с Янко положението не било същото. Той вече е бил извършил жестоко убийство, и то над съвършено невинни младежи. Междувременно зле вървял и неговият семеен живот. Тъстът му разбрал, че една от бомбите липсва. Не знаем дали е подозирал, че именно с тая бомба е било извършено нападението над бригадирския лагер. Но така или иначе постоянно се е заканвал, че ще го издаде на властта. И сигурно щял да го направи, ако не е знаел, че ще разруши живота на дъщеря си. Междувременно Янко се запознава с втората си жена, завързва с нея скрита връзка. И решава с един удар да се отърве от жена си и от тъста си…

— Зер е възможно? — възкликнах аз стреснат.

— Да, и аз не го вярвах! — каза Димов. — Виждаше ми се прекалено невероятно. Но сам той си призна всичко с най-големи подробности.

— Но нали уж бил в кръчмата?

— Да, бил е. И умишлено си е създал това алиби. Напил е своите приятели до пълно изумление. След това използвал, че кръчмарят влязъл в избата. Излязъл бързо, хвърлил бомбата и се върнал — уж бил отишъл до клозета. Всички били така пияни, че изобщо не забелязали неговото излизане. А на другия ден никой нищо не помнел, пък и да помнел, надали би вкарал в беда близкия си приятел… Следствието било крайно немарливо, никому през ума не е минавало, че убиецът може да бъде Янко. По-късно Янко се оженва за своята любовница, построява си нова къща. В живота му настъпва дълго, мирно затишие. Това продължава, докато в страната се завръща неговият братовчед Добри Несторов. И пожарът отново пламва. Няма да ти разправям историята на Добри Несторов, тя е дълга и широка. Той пристига в България с лека кола и с паспорт на името на западногермански гражданин. Минали са повече от десет години, той доста се е изменил, пък и бил претърпял лека пластична операция на носа. В България той предава колата и преправения паспорт на човек, който трябвало да напусне нелегално България. Тоя номер успява, колата напуснала България през турската граница. Но със самия Добри се случва беда. Оказва се, че неговият резидент не е налице — просто се изплашил и се скрил вдън гори тилилейски. Като останал съвсем без връзка, Добри решил да потърси своя братовчед и да се крие при него, докато влезе в някакъв контакт със своята агентура. Той се обадил на Янко като клиент от Перник, срещата се състояла.

— Да, сещам се! — казах аз. — И тогава ги е видял Евтим Дъбев.

— На другия ден — усмихна се Димов — двамата братовчеди решили Добри да се установи у Кушев. Но все пак на Лазар му бил нужен един ден, за да провери дали Кушев ще се съгласи. Кушев се съгласил веднага, дори казал, че има готово скривалище. Защо Кушев го е построил, крил ли е в него други нелегални, ние не знаем, защото в това отношение той никому не се е доверявал, даже и на Янко. Но според мен това е съвсем близко до ума. Бързото съгласие на Кушев според мен говори, че не е бил искрен в отношенията си с учителката. Иначе какво го е задължавало да рискува цялото си бъдеще без никаква видима нужда, освен своите убеждения? Двамата решили Добри да се прехвърли късно вечерта с мотоциклета на Янко, облечен в неговите дрехи. Двамата доста си приличат и не си приличат — зависи с какво око ще ги погледне човек. А Янко е трябвало да се прибере у дома си късно през нощта с друг мотоциклет. Те си разменят дрехите и се разделят. За беда тъкмо тогава Дъбев вижда откъм гърба Добри и си помисля, че това е Янко. Решил да го спре и да го попита кога ще бъде готов велосипедът. Наистина го спира, но вижда, че това е друг човек. Не знам дали се е усъмнил, че тоя друг човек е Добри. Възможно е, тъй като го е познавал. Но аз си мисля, че не го е познал, иначе по-късно надали би се отнесъл така доверчиво с Янко Несторов.

— Да, сега вече всичко ми е ясно! — казах аз.

— Нали? Двамата братовчеди отново се срещат, Добри му разказва какво се е случило. И двамата са в недоумение дали Евтим Дъбев го е познал. Тогава Янко решава да провери дали Дъбев подозира нещо. Той се качва на влака в последния момент на задната платформа. После слиза на Косер и тръгва след него. Янко твърди, че първоначално не е имал намерение да убива Дъбев, а само да подразбере истината. Но глухата и пустинна местност като че ли сама го подтикнала към това действие.

— А фланелата?

— Да, правилно, щях да забравя тая колкото и случайна, толкова и фатална за тях бяла фланелата. Същия ден Славчо я донесъл в Перник, за да я даде на боядисване. Но Янко, без да казва нищо на Добри, успял да я измоли от него. Скривалището на Кушев било доста влажно, нелегалният имал нужда от фланелата. След като Янко отскубнал колеца, той го завил с пуловера да не личи. Всичко друго се развило, както го разказахме. Янко не може да обясни защо е нанесъл ударите с нож. „Причерня ми!“ — казва. Това са глупости, доктор Станков е съвсем прав. Янко е роден убиец и садист, убийството е сякаш в кръвта му. След убийството се връща отново в Перник и взема мотоциклета си. После предава фланелата и продуктите на Кушев. Както виждаш, грабежът си е грабеж, той казва, че продуктите трябвали за братовчеда му, той и без това проектирал тоя ден да купи нещо за храна.

— Представям си как Кушев е пържил кюфтета — казах аз. — Той по нищо не е отстъпвал на другите.

— Сигурно! — кимна Димов. — Там тримата скрояват своя план за действие и в тоя план Славчо е трябвало да играе особена роля. Да не се впускам в подробности, но като доверено на властта лице той е трябвало да им отвори път за една много опасна акция. С вербуването на Славчо се е заел Кирил Кушев и както се опасявали — ударил на камък. Според Янко той решително е отказал да им сътрудничи, въпреки заплахите на Кушев. Старият хитрец се опитал да го шантажира с неговото минало, с участието му в неговата нелегална бойна група, но Славчо не се съгласил. И сигурно е решил в себе си да ликвидира тоя опасен свидетел. Оръжие имал — това е същият пистолет, с който Янко направил нападението над лагера. По-късно той го дал на съхранение у Славчо, тъй като му се струвало, че там ще е в по-голяма безопасност. Освен това Славчо не е знаел, че в комбинацията е замесен Янко Несторов, от него той не се страхувал. И убийството на Кушев е станало, макар и преждевременно, но до голяма степен случайно. Разгневен, възбуден от алкохола и кавгата, той се упътва към дома на Кушев. Вижда осветения прозорец, фигурата на своя враг, която така отчетливо се мярка пред него. Тогава събира кураж и стреля. На петия куршум револверът му прави засечка, Славчо побягва, без да го види някой. Добри, който е бил в скривалището, също чува изстрелите и побягва. Именно него е видял отрядникът, който живее насреща. Без да си приличат особено, във фигурите на Янко и Добри има нещо много сходно, както често се случва между братя и близки роднини. Това го е подвело да смята, че видял Янко вечерта, това ни подведе и нас. Добри успява да избяга чак на полето, където цяла нощ се е крил в една купа сено. Там прекарва и деня, късно след полунощ влиза в селото и намира Янко в дома му.

— Но нали къщата е била наблюдавана?

— Не къщата, а хората. И то само през деня, когато са будни. Както и да е, Янко укрива братовчеда си в задната стаичка на своята работилница. На него веднага му става ясно кой е убил Кушев. Той разобличава своя приятел, който твърде лесно и лекомислено му признава, че е извършил убийството. И даже му дава пистолета си, за да го поправи, тъй като той съвсем го бил развалил, като се опитвал да отстрани засечката. От своя страна, Янко му разказва за Добри и иска от него помощ. За тримата като че ли няма друг изход, освен да бягат през граница. Към това ги подтиква и тяхното откритие, че ние сме били при плетачката. Славчо изведнъж се вижда в капан. Ако той ни каже, че е дал фланелата на Янко, ние веднага ще го арестуваме. Притиснат от нас, Янко ще издаде кой е истинският убиец на Кушев. Не по-малко се е страхувал и Янко. Ако Славчо Кънев го издаде, че му е дал фланелата, той не може да даде никакво свястно обяснение, какво е направил с нея. Двамата трескаво се съвещават, монтьорът съветва приятеля си да се скрие за известно време, да избяга през границата. Славчо се колебае, но за всеки случай си иска пистолета обратно. И точно тук монтьорът прозира своя шанс за спасение. За него е било много лесно да привлече Славчо в горичката. Той му казал, че е поправил пистолета, но не бил сигурен в поправката. Предложил му да го пробват и да го крият там, тъй че да могат да го вземат винаги, когато им потрябва. Много по-трудно е било, разбира се, да се установи алиби. Тук им помага случайността. Когато закупчикът Рангелов влиза в двора с мотоциклета си, Добри веднага разбира какво трябва да направят. Янко се скрива в задната стаичка, преговорите за поправките води Добри. След това всичко е лесно. Монтьорът излиза от дома си с чуждия мотоциклет. Някъде между Войниково и Косер под едно малко мостче го чака Добри. Сменят си бързо дрехите, монтьорът потегля по най-прекия път за мястото на срещата. Останалото е ясно.

— Не ми е ясно защо е трябвало да те нападнат.

— Това вече е инициатива на Добри. Той е разбирал, че позицията на арестувания не е много здрава. Ами ако ни хрумне да направим очна ставка с Рангелов? Наистина очна справка се прави, когато се явят някакви противоречия, но има очни ставки и за идентификация. Самият факт, че ние не сме го освободили веднага, вече подсказва евентуални опасности. Добри е разбрал от разказите на Янко, че главната опасност идва от мене. Тогава той решава да ме премахне. Ударът в тоя случай е двоен. Първо, премахва се най-опасният враг. И второ, другите разбират, че убиецът не е заловен, че е вън, на свобода. Забравих да кажа, че Добри е възнамерявал да надупчи моя нещастен стомах не по-лошо, отколкото това правил неговият братовчед. Тогава моите помощници естествено щяха да се подведат и да освободят Янко Несторов. Добри, вън от всяко съмнение щял да установи връзка със своята агентура и да напусне страната. Интересно е, че Янко не е възнамерявал да бяга с него. Колкото се отнася до Манасиев, неговата работа се оказа много проста. Един негов приятел от гаража му съобщил, че ние знаем неговата история и се интересуваме от него. И той побягнал, защото смятал, че ние ще го задължим да плати обезщетението на пострадалия монтьор.

Капитанът млъкна и се усмихна. Известно време двамата мълчахме, аз пестеливо отпивах от чашата си.

— А Янка? — попитах аз внезапно.

Ударът наистина беше ненадеен, Димов леко се поизчерви.

— Какво — Янка? Нищо, живее си момичето… Предполагам, че вече не лошо пече глината.

— Сигурен съм, че много си я харесал.

— Може би…

— Не разбирам тогава защо човек трябва да става жертва на предразсъдъци — казах аз неопределено.

— Това не са предразсъдъци — някак сурово ми отвърна капитанът и хубавото му лице съвсем потъмня. — Нейният брат е убиец. Какви предразсъдъци са това?

Не му отвърнах. Изведнъж ми стана тъжно, всичко в стаята сякаш потъмня. Хиляди неща разделят хората, много малко са тия, които ги събират.