Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (13)

13

На другия ден беше все така горещо и ясно. Дойчинов още от тъмно започна да полива своите цветя. Когато Димов го срещна след малко в кухнята, напрежението все още не беше преминало, макар че хазайката си беше ласкава и любезна, както винаги. Подполковникът едва дочака да излезе на двора и се обърна към Димов.

— Слушай, Димов, ти знаеш, че аз с радост гледам на тебе като мой заместник. Така че твоята бележка вчера беше хептен на вятъра.

Изненадан от атаката, Димов се мъчеше да налучка някакъв отговор.

— Аз съм се наслужил! — продължи огорчен Дойчинов. — И вярно, изморил съм се. Но точно ти да ми кажеш това…

Димов внезапно се усмихна.

— Прав сте, другарю подполковник — каза той. — Но аз съм прост българин, банишорец. И просто не знам как да се извиня за грешката си.

Подполковникът го потупа облекчено по рамото.

— На мен и това ми стига — каза той. — Не съм от най-придирчивите.

След малко Димов беше вече в участъка. Макар че работното време още не беше започнало, почти всички бяха на местата си. Паргов го чакаше в кабинета си, нещо подсказваше, че даже се е обръснал. Но по гладкото му лице не личеше нито капчица радост.

— От Манасиев все още никаква следа — каза той.

Но Димов като че ли не обърна внимание на думите му.

— Добре, а сега доведи ми Несторов.

След малко монтьорът седеше на същия стол както предната вечер, макар че тоя път жълтата каска липсваше. Лицето му изглеждаше подпухнало и отегчено.

— Слушай, Несторов, твоят приятел Славчо снощи не се е прибрал у дома си. И нито пък се е обадил къде отива. Имаш ли някаква идея къде може да бъде?

— Абсолютно никаква! — отвърна монтьорът. — И откъде мога да знам, като ме държите тук вързан?

— Вие сте се виждали предния ден — продължи спокойно Димов. — Били сте у Славчови… Нещо да ти е направило впечатление в неговото държане.

Янко се позамисли.

— Не, нищо — отвърна той.

— Кажи, кажи…

— Видя ми се нещо загрижен и разтревожен… Не беше съвсем на себе си. И ми поиска…

Несторов неуверено спря.

— Компас ми поиска. Аз имах едно малко компасче, кажи-речи детска играчка, но го загубих.

— Ти не го ли пита за какво му е?

— Да, каза ми, че искал да означи посоките на някаква скица.

— Слушай, вие сте приятели със Славчо. И не може да не сте коментирали убийството на Кушев. Той какво мисли по тоя въпрос?

— Нищо особено. По-право аз му подметнах туй, което си мислех. Казах му, че тук няма кой да убие бай Киро… И няма защо… Сигурно е забъркал някоя каша, докато е бил в лагера, пък сега му го връщат. Кой знае защо, Янко не го обичаше, даже ми се видя зарадван.

— Виждал ли си в него оръжие?

— Не съм. Но може да е имал… Чувал съм го да казва, като е много ядосан „Ще го застрелям като куче“. Може да е имал служебен револвер, вие си проверете. Ние сме приятели, но по служебни въпроси никога не говорим.

— Да не би да е загазил нещо по женската част? — попита загрижено Паргов. — Ти по-добре го познаваш…

— Дай боже да е тъй! — поусмихна се монтьорът.

След малко го върнаха в ареста. Тоя път Несторов покорно тръгна нататък, без да протестира, че са го задържали незаконно. Изглеждаше притихнал и успокоен в същото време, сякаш се беше примирил с изпитанията.

— Какво ти е впечатлението? — попита Димов.

Паргов вдигна рамене.

— Имам чувство, че поведението му от приятелска гледна точка не беше на особена висота.

— Точно така! — каза оживено Димов. — Той просто не го щадеше никак. А може би защото знае, че Славчо Кънев вече не е в състояние с нищо да го опровергае…

— Вярваш ли в тоя намек за компаса?

— Да, това беше най-интересното! — съгласи се Димов. — Сякаш искаше да ни внуши, че се е готвел някъде да бяга. Зад граница, да речем. И му е бил нужен компас да се ориентира.

— Точно тъй! — кимна Паргов.

 

 

След малко газката вече подскачаше по неравния път за гарата. В себе си Димов не се надяваше на успех, но все пак тая възможност трябваше да се провери. И какво беше учудването му, един от разузнавачите домъкна след малко прашен велосипед.

— Намерих го зад гърба на гаровата постройка, в градинката — каза той. — Просто лежеше в тревата зад един храст.

Двамата с Паргов го гледаха така, сякаш не вярваха на очите си.

— Да не е на някой от служителите? — попита учудено Паргов.

— Не, те си имат специално място, където оставят велосипедите — каза разузнавачът.

— Все пак да се провери! — каза Димов. — А ти, Паргов, разпитай дежурния персонал. Може някой нещо да е видял.

Като остана сам, Димов най-напред потърси място да се скрие от палещото слънце. Той излезе на перона, седна замислено на една от пейките. По всичко изглеждаше, че хипотезата им за движението на убиеца ще се потвърди. Той е излязъл с велосипеда на шосето между града и Калково, дошъл е след това на гарата и по всяка вероятност се е качил на влака за Перник. След малко Паргов се върна, лицето му не предвещаваше новини.

— Нищо — каза той. Нито билетопродавачът, нито дежурният по движението са забелязали някакъв непознат или подозрителен човек.

— Ами сигурно — поклати глава Димов. — Убиецът не е стърчал тъй, че да го видят всички.

И разузнавачът се върна без новини. Оказа се, че всички служители, които имат велосипеди, знаят къде се намират те.

— Да, това е добре — каза Димов. — Собственикът на велосипеда ще установим по номера. А самият велосипед ще се прати веднага на експертиза. Много е възможно убиецът да е оставил някакъв отпечатък, макар и случайно.

Те се върнаха отново в участъка. Проверката на номера се оказа лесна и бърза, велосипедът беше наистина на Славчо Кънев. Оставаше да се направи експертизата на отпечатъците.

— Ти замини с газката за Перник — обърна се Димов към помощника си. — И ме чакай в окръжното управление. Натисни ги да направят експертизата колкото може по-бързо.

След това нареди да му доведат Несторов. Докато чакаше, той извади от бюрото си една папка и привидно се задълбочи в нея. Скоро вратата се отвори и въведоха монтьора.

— Седни! — каза Димов, без да го погледне.

Той прехвърли още няколко листа в папката, после погледна към Несторов.

— Няма ли да попиташ за твоето приятелче? Или не си любопитен — каза Димов иронично.

Несторов мрачно мълчеше.

— Все още го няма — каза Димов. — Но не съм те извикал да ти давам информация. Снощи ти ни излъга.

— Нищо не съм излъгал — каза глухо Несторов. — Дори за дреболия. Зная какви сте, от най-малката неточност ще направите капитал.

— Вчера към четири часа са те видели тук, в нашия град — каза Димов. — Тъкмо си влизал в гарата.

— Това не е вярно! — каза рязко Несторов. — Питайте Рангелов къде съм бил по това време.

— Казваш, че си бил при него към три часа. Но какво си правил в четири часа в нашия град?

— Не съм го дори помирисал.

— Видели са те. Ще доведа човека тук на очна ставка.

— Какво значение има тая работа? — попита Несторов раздразнено. — Зер не съм свободен да ходя където си искам?

— Аз те питам още веднъж — бил ли си на гарата или не си бил?

— Не съм бил! — каза твърдо Несторов. — И как да дойда? Аз вече нямах никакво превозно средство.

— Славчо е изчезнал с велосипеда си. Помниш ли какъв велосипед имаше?

— Не помня. И не ме интересува! — каза Несторов нервно. — Ще престана да отговарям на вашите въпроси.

— Добре! — каза Димов. — Но в края на краищата ти ще съжаляваш.

Той го отпрати и поръча да му донесат вещите, които са били намерени у Несторов при арестуването. Имаше връзка с ключове, шест на брой. Два лагера за мотоциклет, които навярно бе купил от магазина за резервни части. Химикалка, малко джобно ножче. И никакъв бележник, нито един ред, написан от ръката му. Парите също бяха малко — едва единайсет лева. Нямаше паспорт. Единственият му документ беше картата за правоуправление, издадена преди няколко години. На снимката изглеждаше много по-различен от сегашния си вид. Беше много по-слаб, с тесни мустачки, по-дълги от края на устните му. И изражението му беше по-сухо и зло, много повече, отколкото сега издаваше силна и страстна натура.

Но не намери това, което търсеше, не намери носната му кърпичка. Наистина не беше задължително монтьор от село Гулеш да носи непременно носна кърпичка, но все пак беше естествено. Така или иначе наличието на една носна кърпичка доста би го оневинила. Без съмнение убиецът е изтрил ръкохватките на велосипеда с носната си кърпичка, за да изличи следите. След това е хвърлил тая кърпичка през прозореца на влака. Сред вещите на Несторов нямаше носна кърпичка.

Димов взе един от служебните мотоциклети и се отправи за Перник. Както се бяха уговорили, Паргов го чакаше в окръжното управление. Рангелов работеше като закупчик в предприятието на „Градска търговия“. Службата не предизвикваше кой знае какво доверие, оставаше да видят човека. Намериха го в неговата тясна канцелария, при това сам, така че успяха да проведат веднага разпита. Рангелов се оказа необикновено дебел човек, с двоен корем и врат като прахосмукачка. При тоя му вид никак не беше чудно как е спраскал амортисьорите на мотоциклета си. Срещата между милиция и закупчик винаги предполага някакъв инцидент, но Рангелов им се стори съвсем спокоен. Той ги покани да седнат, след това впери в тях невинните си очи. „Отвратителен шмекер!“ — помисли Димов неясно.

— Познавате ли Янко Несторов? — започна той.

— Кой, монтьора ли? Да, познавам го…

— Отдавна ли?

— Ами, отдавна… Виждал съм го само веднъж, тоест два пъти. Когато му дадох мотоциклета си и когато ми го докара.

— Ами защо го дадохте точно на него? При това в някакво си загубено село? В града има толкова сервизи.

— Колко сервизи? — изпуфтя закупчикът недоволно.

— Не съм ги броил, но има. Защо трябваше да си мъкнете мотоциклета цели четиридесет километра за някакви си амортисьори?

— Тук трябва да чакаш цяла седмица за най-малката поправка — отвърна закупчикът. — А на мен моторът ми трябва всеки ден, без него съм като без ръце. Пък бях и бездруго по работа в Гулеш. Един приятел ми каза: „Дай го на Янко, от него по-добър монтьор няма в целия окръг. Той ще ти го направи за един ден“.

— Сам ли го закара?

— Сам. Намерих го в неговата работилница, тя е в дома му, от задната страна на къщата. Бързо направихме пазарлъка. Каза ми, че разгеле имал два амортисьора и на другия ден може да ми докара мотоциклета в Перник.

— Той ли ти предложи да го докара сам в Перник?

— Май че той. Да, той… Каза ми, че бездруго имал работа в града. За мен това беше много удобно. Дадох му адреса, уговорихме се да го чакам в три часа у дома. На другия ден той наистина го докара, макар че хич не ми се вярваше на тая работа.

— И точно в три часа?

— Татък някъде, да е било най-много три и десет. Накара ме да седна, да проверя новите амортисьори, попита ме доволен ли съм. Казах му, че съм доволен, платих му и толкоз.

— Готов ли си да потвърдиш тия показания и в съда?

Закупчикът се намръщи.

— Не обичам съдилищата, но ако се наложи…

Димов погледна към Паргов, той само повдигна рамене.

— С какво беше облечен, като дойде при вас?

— Де да помня! — каза закупчикът с досада. — Жълта каска имаше на главата си.

Те излязоха навън, Паргов, намръщен, мълчеше.

— А сега какво ще кажеш? — попита Димов.

В тона му се чувстваше лека заядливост.

— Това алиби е нагласено! — избухна внезапно Паргов. — Те са се наговорили. Тоя Рангелов е негов човек.

— Как негов? Ами той казва, че се виждат за първи път.

— Всичко е нагласено, те са цяла банда разбойници.

— Добре! Оставям на теб да го докажеш! И без това Жечев обеща да го пресее през най-гъстото сито.

— През цялото време имах чувството, че ме лъже! — каза Паргов.

 

 

Те се върнаха в окръжното управление. Специалистите по отпечатъците бяха заминали на някакъв оглед, експертизата още не беше готова. Паргов остана в Перник да дочака резултата и данните от проверката на Рангелов. Димов нямаше повече работа тук, качи се отново на мотоциклета си и се върна в участъка.

Остатъкът от деня се промъкна бавен и неприятен. И все пак Димов тоя път беше пълен с надежди. Не можеше да не се случи нещо, трябваше да се случи. Тоя път убиецът прекалено много се беше разхождал пред очите на хората. И то посред бял ден. Не беше възможно някой да не го е видял, с нещо да не се е издал. А експертизата на колелото все още му вдъхваше някакви надежди.

Към шест часа Паргов му се обади по телефона. Имаше една хубава новина — Манасиев бил забелязан в София от един негов приятел. По всичко изглежда, че скоро ще влязат в следите му. Експертизата на колелото открила отпечатъци по рамката на велосипеда от ръката на Славчо Кънев и от още двама души, които не са идентифицирани. Не са открити следи от ръката на Несторов. Обработването на данните за Рангелов вървели в най-усилен темп, но сега-засега нищо подозрително.

— Сигурно ще се върнат към девет часа — завърши Паргов. — Вярвам дотогава да свършат.

Да, не оставаше нищо, освен да чакат. Повече от скука, отколкото от някаква реална нужда той отвори бележника си и отново се вдълбочи в него. Към осем и двайсет продължително иззвъня прекият телефон. Димов вдигна слушалката.

— Кой, моля?

Гласът малко се забави, след това долетя далечен и неясен.

— Другарю Димов, вие ли сте?

— Да, аз съм… Кой?

— На телефона е Спиридон. Бай Спиридон, председателят на тепекато във Войниково. Ти май че ме знаеш, другарю Димов, аз бях на погребението на Кушев.

— Да, сетих се… Какво има, бай Спиридоне?

— Другарю Димов, нещо лошо става около мене. Трябва веднага да дойдеш! — гласът звучеше почти умолително.

— Какво лошо?

— Не можем по телефона. Ела веднага, молим ти се. В моята канцелария — тя е на втория етаж. Аз съм се заключил, ти потропай, обади ми се. Може да не е страшно, но нали съм стар човек…

— Добре, бай Спиридоне, идвам веднага!

Димов затвори телефона и се замисли. Газката бе останала в Перник, можеше да отиде с мотоциклета. В края на краищата не му бяха нужни хора оттук, щеше да вземе местните от Войниково. Той остави бележка на масата си къде отива, след това извади пистолета си и грижливо го зареди. Не, не му миришеше на хубаво тая история във Войниково. Току-виж, старецът заминал на оня свят, докато стигне до селото. Да, трябва да се побърза. Той пъхна пистолета в страничния джоб на панталона си и излезе навън. Мотоциклетът му беше петстотин кубика, достатъчно силна машина, за да пристигне навреме. Не беше голям специалист по мотоциклетите, но умееше да се справя. Той изведе мотора на улицата и запали. Корзото беше оредяло съвсем, та не беше много трудно да се измъкне от движението. Щом излезе на чист път, веднага наду газта, машината литна. Не, не, малко по-спокойно! Там го чакаше застрашен човек, не трябва да се рискува.

Но не се чувстваше никак спокоен, макар че свежият въздух го биеше в лицето и охлаждаше мислите му. Пътят беше съвсем пуст — настигна го само един велосипедист, съвсем без светлини в мрака. Пуст и тъмен, сякаш се намираше в края на света. На един от завоите той видя луната — съвсем пълна, едва изцедила от себе си руменината на изгрева. Беше се показала над някакъв черен и мъртъв хълм, причудливо назъбен — светла, спокойна и чиста като вечността. И изведнъж, кой знае защо, му се стори глупаво и нелепо, че бърза някъде към някакъв човек, изплашен от смъртта. Не можеше да бъде вярно — толкова спокоен и вечен изглеждаше светът под това небе, осеяно с океан от звезди.

И изведнъж чувството за опасност някак съвсем неочаквано експлодира в него, по-точно в стомаха му, и бързо се издигна към глътката. Какво, по дяволите, се беше случило? Пътят беше все така безлюден и пуст. Но моторът, който бумтеше, му пречеше да чува. И нищо нямаше в огледалото за обратно виждане, което силно трепереше от друсането по неравния терен. И той забави хода, макар че му се искаше в тоя момент да даде пълна газ. Не, нещо имаше, което той инстинктивно чувстваше зад гърба си. Някаква тъмна маса, която го връхлиташе. Той обърна светкавично глава назад, без да намалява повече бързината. Кола без фарове! Вълк, който скача от мрачната сянка на своето леговище. В мига, който острите му нокти почти го докосваха, той възви рязко надясно и, кой знае защо, силно стисна спирачките.

След това никога вече не можа да си спомни какво точно се беше случило. За миг загуби съзнание, след това се свести пронизан от остра болка. Лежеше проснат на земята, устата му беше пълна с пръст. Направи опит да се огледа, макар че беше загубил всяко чувство за посоките. И изведнъж видя точно пред себе си стръмен бряг, тъмен и сенчест. Да, наистина, това беше насипът на шосето, който точно на това място се издигаше няколко метра над околния терен. Но къде беше изчезнала колата?

След миг той видя черния силует, спрял на двайсетина метра по продължението на шосето, все тъй с напълно угасени светлини. Видя и човека, който бавно вървеше към него по ръба на пътя и се взираше полунаведен в мрачната сянка на насипа. Нямаше никакво съмнение, че търсеше нещо. В дясната си ръка държеше някакъв къс предмет — може би пистолет или електрически фенер, който в момента не светеше. Димов със светкавична бързина посегна към пистолета си, но болката така силно го сряза, че той едва чуто изохка.

Човешката фигура спря и се ослуша.

Въпреки болката Димов успя да измъкне пистолета си, но не чувстваше изтръпналата си ръка. Бързо го премести в лявата и сега плътно усети хладната грапавина на дръжката, мекотата на спусъка.

Човекът на брега се изправи и пристъпи още няколко крачки. На Димов се стори, че познава тая фигура, че я вижда не за пръв път. Сега луната го осветяваше много добре — бяла фланела, тясно прилепнала до силно мъжко тяло. Но лицето все още не се виждаше, не можеше да се види. Димов вдигна пистолета до нивото на очите си.

Човекът от брега отново се приведе, целият му вид подсказваше, че внимателно се вслушва, че напрегнато се вглежда в тъмнината. Може би точно сега е мигът, докато така ясно е изрязан на фона на светлото небе. След миг той ще се спусне по стръмнината, ще се слее с нейната сянка. Димов се прицели, знаеше, че ще улучи. Не беше възможно да не улучи — по-добър стрелец от него нямаше в целия курс. Ето сега е мигът — натисна спусъка.

Гръм! Още един!

Човекът от брега изчезна от погледа му. Ами, разбира се, сега лежи проснат на пътя. Димов се повдигна мъчително, залитна и бавно се упъти към стръмнината. Всички проблеми бяха вече решени, възмездието бе дошло по най-неочакван начин.

И точно в тоя миг той отново зърна човека. Той тичаше с все сила към колата. Димов беше толкова смаян, че в първия миг дори не успя да реагира. Непознатият хлътна в колата си. Едва сега Димов вдигна отново пистолета си и започна да стреля. Той чу как моторът изрева, колата подскочи напред като животно. Той стреля, докато свърши пълнителят. Колата изчезна.

И тишина. Само звездите все тъй безучастно мигаха.

Той се огледа. Мотоциклетът беше на десетина метра от него. Моторът му не работеше, светлините бяха угаснали. Ръката все така остро го болеше. Той се досети какво се бе случило. След натискането на спирачката бе изхвръкнал от седалката. Освободен, моторът бе продължил сам напред, след това се бе обърнал. Може би моторът не бе повреден, но той усещаше, че не би могъл да го изведе на шосето само с една ръка. И странно как не бе улучил, не можеше да не улучи. Като че ли бе стрелял по самия дявол.

Той тръгна по насипа и за свое учудване го изкачи много по-лесно, отколкото очакваше. Шосето бе все тъй пусто, луната меко осветяваше глухото поле. Да чака някое превозно средство му се виждаше почти безсмислено, той бързо се запъти по посока на града. Умът му трескаво работеше, материалът, който така грижливо бе събирал ден след ден, сега се изграждаше и сглобяваше пред очите му за минута и за мигове. Той вече знаеше, мислеше, че знае, беше убеден в това. Скоро цялата сграда беше съвсем готова, оставаше да даде само ключовете на самия стопанин…

И все пак му провървя. Не бе изминал дори един километър, когато го застигна камион. Димов застана така упорито сред шосето, че шофьорът веднага спря. А може би го бе привлякъл твърде необикновеният вид на тоя млад човек с издраскано лице и скъсан ръкав на сакото. Шофьорът го зяпаше любопитно и мълчаливо, повдигна някаква мрежа, за да може да седне. Когато най-сетне камионът тръгна, той нехайно попита.

— Какво, бате? Някой да не те е цункал?

— Катастрофирах с мотоциклета — отвърна късо Димов.

— И как стана тая работа?

— Ами един москвич ми помогна да изляза от пътя.

— Тия с москвичите не са чак толкова нахални! — каза учудено шофьорът. — Видя ли му поне номера?

— Не успях — отвърна искрено Димов.

Скоро влязоха в града, вече съвсем опустял въпреки не много късния час.

— Слушай, тъй и тъй ме доведе дотук, ами поне ме закарай в участъка.

— Дадено, бате! Само че няма смисъл, няма да ти помогнат. Тук са едни мърльовци, ще ти треснат на всичко отгоре някаква глоба.

Шофьорът го докара до участъка, даже любезно му отвори вратата. Но когато милиционерът на вратата стреснато отдаде чест, доста по-стреснат от него изглеждаше човекът зад кормилото.

— Паргов върна ли се? — запита бързо Димов.

— Ей сега, преди малко.

Паргов го чакаше в кабинета му. Като видя шефа си в такова състояние, той едва не подскочи на стола.

— Какво е станало? — възкликна Паргов, като не сваляше от него смаяния си поглед.

— Малка авария! — усмихна се Димов. — Много приятна авария. Ще я запомня за цял живот. Какво излезе от експертизата?

— Нищо особено. А що се отнася до Рангелов…

— Това вече е без значение — прекъсна го Димов. — И без това аз знам всичко.

— Всичко? — попита Паргов недоверчиво.

— Почти всичко! Трябва да се попълнят само няколко дребни детайли.

Паргов все още го гледаше с невярващ поглед.

— Ама като те гледам — да не си им попадал в ръцете?

— Кажи-речи! — засмя се доволно Димов. — Освободи ли шофьора?

— Не още.

— И добре си направил! Защото дясната ми ръка май не е нещо в ред.

Оказа се, че Паргов разбира малко нещо от знахарство. Той дълго и внимателно опипва наранената ръка, лицето му изглеждаше необикновено съсредоточено.

— Няма счупено, само е навехната. Боли ли много?

— Ако кажа обратното, ще те излъжа.

— Аз мога да ти направя обезболяваща блокада — каза Паргов. — Имаме в служебната аптека…

 

 

След десет минути те вече се носеха с газката по шосето за Войниково. Димов подробно му бе разказал за нощното си приключение. Но своите изводи той, разбира се, спести, остави ги като последна изненада.

— Значи, тоя път не е Несторов! — каза Паргов с нотка на съжаление. — Най-сетне и той да има едно свястно алиби.

— Винаги е имал свястно алиби! — отвърна Димов сериозно. — Но не си напрягай ума, няма да се сетиш. Работата излезе много по-опасна, отколкото я мислехме.

— По-опасна? — запита Паргов. — А сега къде отиваме? Нима няма да арестуваме убиеца?

— А, не — с тая работа ще се заемат повечко хора. Ние ще направим само още няколко справки…

— Ако знаеш само как не я обичам тая калпава дума! — каза Паргов с искрено недоволство. — Вече ми се повръща от справки!

— И знаеш ли как грешиш! — поклати глава Димов. — В нашата работа всичко са справките… Другото могат да го свършат и чираците.

Те скоро влязоха във Войниково, съвсем заспало и безлюдно в късния час, и спряха пред дома на председателя на селсъвета. Добродетелният човек, разбира се, отдавна спеше, та стана нужда да го събудят.

— Ти заминавай веднага за Гулеш — каза Димов. — Двамата с Първан ще се справите. Но ми пратете веднага колата.

— Да, ясно! — кимна Паргов, макар че никак не му беше ясно защо трябва да търсят посред нощ паспорта на Янко Несторов.

Димов прекара при председателя на селсъвета четвърт час. После двамата излязоха заедно и тръгнаха по тъмните улици в селото. И хубавият двуетажен дом, пред който спряха, беше също тъй потънал в мрак и спокойствие. Те отвориха външната врата, някъде в дъното на двора басово и яростно се разлая куче.

Отново чукане по вратата, сънливи гласове, кратък разговор. Две снимки се озоваха в портфейла на Димов.

— Не знам дали има смисъл да търсим бай Спиридон! — каза той, докато крачеше към селсъвета. — Убеден съм, че е излишно…

— И без друго ни е на пътя — каза председателят. — И сигурно вече се е наспал, ляга с кокошките.

Още докато се качваха по стъпалата на къщата, над главите им светна лампа. Бай Спиридон, като че ли само тях чакаше, щракна ключ, вратата се отвори. На прага се появи червеното му носле, но очите му изглеждаха съвсем будни.

— Усетих ви още като влязохте — каза той. — Какво има?

— Бай Спиридоне, обажда ли ми се по телефона тая вечер?

Бай Спиридон подръпна нагоре дългите си платнени гащи.

— Аз ли? За какво да ти се обаждам, сигурно грешка е станало. Може да е бил някой друг!

— Рече да дойда веднага при тебе.

— Дума да не става! — поклати глава председателят. — Арен човек си, но за какво си ми?

— Днес към колко се прибра у дома?

— Към шест.

— И след това никъде ли не си излизал?

— Никъде! Решавахме най-напред задачи с унучето — докъм осем. После погледах малко телевизия.

— Какво даваха по телевизията?

— Балет имаше от Полша… Не беше дип хубаво… Нашата ръченица си е чиста работа — той се засмя и повдигна отново платнените си гащи.

Димов си помисли с чиста съвест, че може да прекрати разпита. Очевидно червеното носле не можеше да бъде съучастник на бандата, поначало това противоречеше на здравия разум.

— Е добре, бай Спиридоне, прощавай за безпокойството.

Пред селсъвета вече ги чакаше газката. Димов се прости с председателя, колата полетя към Гулеш. Пристигнаха за няколко минути пред къщата на Несторов и спряха. Всички прозорци на двуетажния дом светеха. Зад белия екран на прозореца се мярна позната фигура. Изглежда, че Паргов бе чул шума на колата, защото излезе да го посрещне.

— Намерихте ли паспорта?

— Не, няма ни помен от него.

— Това е много добре! — каза Димов доволно.

— Едно не ми е ясно, защо не попитахме Несторов — каза Паргов. — Той най-добре знае къде му е паспортът.

— Нямаше смисъл — усмихна се Димов. — Знам какво ще ми каже. Кои са горе?

— Първан и Наско.

— Много добре! — кимна Димов. — Ние с теб заминаваме за Перник. Но за тях има още работа тук. Домът на Кушев нали е запечатан?

— Да, още от оная нощ.

— Добре, нека го разпечатат и отново да го претърсят. Там трябва да има скривалище.

— Какво скривалище? — попита Паргов недоверчиво.

— Скривалище за хора. Не е сигурно, че ще намерят, но по всяка вероятност има. Защото не ми се вярва да се е крил в кухнята. Би било твърде рисковано!

— Кой мислиш, че се е крил там?

— После ще разбереш… А сега предай задачата и да вървим.

След малко двамата с Паргов се качиха на газката и полетяха с пълна скорост към Перник. Всъщност нощта за тях едва сега започваше, най-трудното и най-опасното все още им предстоеше.

— Сполучливи ли излязоха справките? — запита Паргов.

— Да, напълно.

— Излиза, че отиваме да арестуваме престъпника?

— Само двама с теб надали ще успеем — каза Димов. — Ще трябва да ни помогнат.

— Ако го беше улучил…

Димов поклати замислено глава.

— Точно това ми е най-чудно! Как може да не го улуча? Той беше близо, аз го виждах отлично. И се прицелих много внимателно… Да не би пък да е носел броня под фланелата?

— Аз пък не виждам нищо чудно — каза Паргов. — Как ще го улучиш с тая навехната ръка.

— Стрелях с лявата — каза Димов. И изведнъж се плесна по челото.

— Паргов… — възкликна той. — Ами, разбира се! Та работата е съвсем проста. Стрелях с лявата ръка, но се прицелих с дясното око… Как ще го улуча?

Той помисли и добави.

— Нищо, така е по-добре! За нас жив той е много по-интересен… Ще видиш, че има какво да разкаже.

 

 

В окръжното управление намериха само дежурния офицер. Наложи се да събудят майор Жечев и да го почакат, докато пристигне. Той изслуша мълчаливо Димов, изражението му подсказваше, че малко нещо се съмнява в цялата история.

— Ако наистина е така, трябва да уведомим Държавна сигурност — каза той накрая. — И то незабавно.

— Но това не пречи ние да си направим справките…

— Да, това можем — каза майорът колебливо. — Но крайно внимателно. Ако пилето усети нещо и излети — ние ще отговаряме.

— Това вече от теб зависи! — каза Димов. — Тук ти си познаваш хората.

Отново се наложи да чакат — и резултата от справките, и началника на Държавна сигурност. През това време майорът успя да свари как да е по едно кафе, наля им по-солидна порция във водните чаши.

— Ръката боли ли те? — запита Жечев.

— Да ти кажа право, започна отново да се обажда.

— Ами да извикаме доктор Станков.

— Не може ли някой друг? — измърмори Димов. — Съвестно ми е да го будим…

— Какво будене, той играе белот сега — каза Жечев убедено.

И вдигна телефона. Не се разбра дали лекарят играе белот, но наистина се оказа буден и обеща да пристигне веднага с новокаина. Малко след това се обадиха и от КАТ по справката. Днес рано следобед в града наистина бил откраднат един москвич, син на цвят, модел 407. За цвета Димов не можеше да каже нищо повече от това, че беше едноцветен, но за модел беше сигурен — 407. До тоя момент откраднатият москвич не беше намерен. Малко след това съобщение пристигна и началникът на Държавна сигурност, нисичък, жилест подполковник с остри нервни движения. Като чу цялата история, лицето му светна.

— Има си хас да е вярно! — каза той оживено. — Това ще бъде истински удар.

И бързо се залови за телефона. От неговите заповеди на Димов стана ясно, че мобилизира едва ли не всичките си налични сили. И изведнъж го достраша. Ами ако е сбъркал? Ако хипотезата му за паспорта излезе невярна? В края на краищата нямаше никаква гаранция, че престъпникът ще отседне именно в пернишки хотел. С москвича той би могъл да отиде където си иска. Но сега не му оставаше нищо, освен да седи до отворения прозорец и да чака.

Скоро пристигна доктор Станков, пийнал и весел. Като го видя наранен и издран, той изведнъж изтрезня.

— Нали ти казах, че е дошъл твоят ред? — каза лекарят. — Пак евтино си се отървал.

Щом ръката престана да го боли, Димов се почувства много по-бодър. И ето най-сетне пристигна Паргов, лицето му сияеше.

— Там е! — каза той с тържествуващ глас. — В хотел „Витоша“…

Той се отпусна на един стол, въздишката му на облекчение изпълни цялата стая.

— Другите останаха да охраняват хотела, аз дотичах дотук — продължи той малко задъхано. — Там е, видях му името, записано в книгата. Дежурният се оказа наш човек, но все пак ние питаме за съвсем друг пътник — измислено име. После уж не му повярвахме, взехме да търсим по книгата. Записан е на името на Янко Несторов, дали са му стая двайсет и четири на втория етаж. Не посмяхме да питаме, но предполагам, че е единична стаята…

— А отде знаеш, че е в хотела? — попита Димов.

— Ключът не беше на таблото.

— Да, това е добре! — обади се подполковникът. — Действали сте предпазливо. Те са хора опитни, мъчно е да ги надхитриш!

— Ами, опитни, да се напъха сам в капана! — каза Паргов презрително.

— Точно това говори и за кураж, и за интелигентност! — каза подполковникът. — Той е разбирал, че ще го търсим всякъде другаде, но не и в джоба си…

И като се огледа, доволно добави.

— Хайде сега на работа!

 

 

Операцията им отне цели два часа. Най-трудното в задачата беше да се блокира по абсолютен начин хотелът, да не се даде ни най-малка възможност на престъпника да избяга. През това време беше направена вътрешна справка. Човекът, записан под името на Янко Несторов, се беше прибрал към 10 и 30 часа, взел ключа и се качил в стаята си. Изглеждал сравнително млад човек, скромно облечен. Не, не е имал бяла фланела, администраторът беше категоричен. Бил приветлив и спокоен, не носил нищо със себе си. Взел ключа и бавно се изкачил по стълбите. Стаята му наистина била единична, на втория етаж, като за първи етаж се смята партерът. Номер 24 гледала към задно дворче, около три метра широко, заградено с ниска тухлена ограда.

Докато ставаше тая проверка, Димов и Паргов чакаха в един тъмен вход на лицевата улица. Паргов изглеждаше искрено огорчен от пасивното си поведение, непрекъснато поглеждаше часовника си.

— Ама наистина ли нищо няма да правим? — попита той нервно. — Ще стоим и ще гледаме като на кино?

— Какво се тревожиш? — усмихна се Димов. — Ние сме интелектуалци, черната работа е за другите.

Истинската операция започна едва в три и пет. Един от разузнавачите се качил на етажа и почукал на вратата с номер 24. Късо мълчание, след това се обадил мъжки глас.

— Кой е?

— Търсят ви по телефона, другарю Несторов.

— Кой ме търси?

— Казва, че е ваш братовчед…

Разбира се, никой не очаквал тоя прост номер да мине, но все пак…

— Добре, сега идвам — обадил се спокойно пътникът.

Разузнавачът се отдалечил. Без да пали лампата, мнимият Несторов бързо се облякъл в тъмното, пъхнал пистолета във външния десен джоб на сакото си. След това отворил безшумно прозореца и се огледал. Дворчето било тъмно и изглеждало съвсем пусто. Той бързо прекрачил през рамката. Три метра до земята не е кой знае какво, стига човек да умее да се спусне добре. Той се провесил на перваза, така че до земята останало разстояние, не по-голямо от ръста му. И все пак не скочил добре, при докосването на земята паднал по гръб. Но успял почти мигновено да извади пистолета си.

Димов и Паргов, скрити във входа, чуха няколко изстрела, толкова близко един след друг, че не успяха да ги преброят. Паргов полетя към улицата, но Димов го дръпна грубо за ръкава.

— Не ставай глупак! — каза той ядосано. — Не разбираш ли, че сме вън от цялата комбинация. Току-виж, че някой от нашите по погрешка ти тегли куршума.

Това бяха единствените изстрели. Градът стана тъмен и ням, само в хотела светнаха няколко стаи. След малко група мъже изведоха през официалния вход мъж с белезници на ръцете. Като излязоха на светлото, те видяха, че е млад и силен човек, около трийсет и пет годишен. Сухото му скулесто лице бе пребледняло като на смъртник. Димов веднага позна в него човека, който го бе нападнал на шосето. Наистина не носеше бялата фланела. Но в замяна на това имаше едни мустачки повече, които навярно бяха фалшиви. Арестуваният мина много близо до тях, но не ги погледна. И нямаше смисъл да ги гледа, беше много късно за всичко.

— Значи, това е убиецът? — запита сякаш сам себе си Паргов.

— Как така — убиецът? Ами, разбира се, че не е! — отвърна Димов учудено.

Паргов го гледаше с недоумение.

— Ти шегуваш ли се? — каза той ядосано. — Тогава за какъв дявол е цялата операция?

— Аз пък мислех, че си разбрал! — каза Димов разочаровано.

През това време към тях се приближи подполковникът.

— Стреля три пъти, но слава богу никого не улучи…

— Това е наистина чудно — измърмори Димов. — При тяхната подготовка…

— Подготовката им е добра, но страхът е голям — усмихна се подполковникът.

Те вървяха мълчаливо няколко крачки.

— Смятам сега да се приберем, другарю подполковник — каза Димов. — Най-добре е да поговорим утре, като се наспим.

— Нямам нищо против — каза подполковникът. — Към колко да ви чакам?

— Ами да речем — към девет часа.

Те се разделиха на ъгъла, Димов и Паргов закрачиха към колата си. Сега изведнъж разбраха, че нощта не е така топла, както досега им се струваше. Тънък нощен ветрец идваше от дефилето и гонеше по паважа със сух станиолен шум рано окапалите листа. Може би утре времето щеше да се развали? Да, непременно! Около чистата пълна луна, климнала далеч на запад, сега се виждаше широк светъл кръг, едва видимо обагрен от нежните тонове на дъгата. Те все още крачеха и стъпките им се губеха в нощта — двете самотни фигури — едната малко гротескна с дългите си размахани ръце, другата спокойна и солидна.