Колин Грийнланд
Открадни си свят (17)

7.

— Какво смяташ, докторе? — проскърца старецът в количката, когато засвири познатата заключителна музика и нагоре по екрана запълзяха имената на участниците. — Дали Брайън ще успее да стигне навреме, преди да го усети онази проклета дъртачка? Ами принцеса Вилхелмина? Дали анестезиологът я е познал? Мисля, че той беше онзи, дето се навърташе тогава под прозорците й, а?

— За мен всички еднакви — призна докторката, като подръпваше замислено ушите си, сякаш за да се събуди след визуалния транс.

Какво? Хайде стига, докторе! Та това е „Трудна професия“! Всички го гледат. И Глория даже…

Което бе напълно възможно. Глория винаги следеше сапунените опери, като се кискаше и ревеше на правилните места. Вярно, че в нейната стая това бяха двете й основни занимания — да се киска и плаче, докато тъпче гигантското си тяло с кренвирши и сладкиши, а останките им да размазва по всичко, до което достига. Чичо Чарли бе успял да запише един от последните епизоди и сега го пускаше в обратна посока и на висока скорост. Астрологичните мандали по стените сияеха в оранжева, отразена светлина. Из въздуха се носеха странни миризми от запалените кандила.

Докторката бе дошла, за да го прегледа във връзка с някаква загадъчна болка, която чичо Чарли твърдеше, че усеща в гърдите. След известно губене на време, което включваше и смазването на сложните механизми на неговата количка, болката изчезна също толкова загадъчно, колкото се бе появила. Но старецът настоя доктор Ирск да остане, за да гледат заедно неговия видеозапис. Съвсем типично за обречени на постоянна самота пациенти, сметна докторката. Всички от персонала се оплакваха от подобни неща.

— Клив, не мисля, че разбираш напълно последствията от това, което ми говориш — рецитираше една от героините на екрана. Епизодът отново бе тръгнал в нормална посока и с нормална скорост.

Веспанката разгъна крака и се надигна несръчно от кушетката.

— Аз трябва върви — каза тя. — Трябва иде провери за другите, чичо Чарли.

Тя произнесе внимателно името му. Знаеше, че се сърди, когато го бърка. А сърдитият чичо Чарли можеше да бъде опасен. Тогава започваше да буйства, да се носи с пълна скорост из стаята, да се блъска в мебелите и да троши уредите. Сестрите се оплакваха, че ги притискал в някой ъгъл и ги опипвал с изсъхналата си ръка. Каквито и количества успокояващи да му наливаха, организмът му по някакъв начин все успяваше да ги неутрализира. Стига само да пожелае.

Чичо Чарли се извъртя внезапно и препречи пътя на докторката.

— Чакай сега, бе жена, ти трябва да имаш свое собствено мнение! — захленчи той. — Мнение на специалист! Каква според теб е диагнозата? — Определено обичаше да я дразни. — Ей, виж — той посочи екрана. — Знаеш ли кой е това? Доктор Маршал, нали? Този, който се опитва да отведе дъщерята на Клив.

— Тежък — произнесе доктор Ирск, опитвайки се да използва един от любимите изрази на чичо Чарли.

— Тежък! Правилно! — закрещя той доволно. На екрана затрептяха и продължиха да се сменят образи. Докторката нямаше представа нито какво показват, нито схващаше значението му.

— Разбира се, че има надежда, Джек! — отекна глас от говорителите. — Винаги има надежда!

— Аз трябва върви и върне пак по-късно — обеща доктор Ирск и побутна лекичко пациента. Тя се изправи в целия си ръст и се приготви да прескочи количката — ако това бъде необходимо.

Чичо Чарли поклати глава.

— Не — инатеше се той. — Не искам да си вървиш, докторе. — Говореше като напълно разумен човек. — Защото имам нещо за теб.

Доктор Ирск плесна с перки, което беше типичен израз на досада и нетърпение.

— Моля да пусне ме — произнесе бавно тя.

— Както желаеш…

Сребристата метална лонгета, обхващаща лявата предмишница на стареца се отдели с тихо бръмчене от подложката на инвалидната количка. Тя се издигна на максимална височина, докато потрепващите пръсти на чичо Чарли се изравниха с гърдите на доктор Ирск.

— Чао, докторе.

Едно миниатюрно черно отворче в предния край на лонгетата изплю облаче газ и в тялото на доктор Ирск се появи голяма червена дупка. Веспанката се закашля мъчително, изпищя и се строполи в предсмъртен гърч на килима, докато всичките й мехури изпразниха едновременно съдържанието си. Стаята се изпълни с ужасна воня.

— Страхотно изпълнение, човече — промърмори доволно застарелият убиец. Той се премести до масата и запали още няколко ароматични свещички. След това повика три от сестрите да отнесат тялото. Сестрите пристъпиха прага с безизразни лица, освен една, чиято дясна вежда потрепваше нервно, сякаш някаква част от сложните механизми вътре се бе развалила. Не беше никак лесно да се управляват и трите едновременно.

— Трябва да внимавам да не се преуморя — обясняваше той на събралите се пред него сестри.

За целта първо си пусна едно страхотно старо рок парче. Междувременно сестрите откриха дистанционното устройство на доктор Ирск и му го донесоха. След това коленичиха и положиха отпуснатото тяло на доскорошната си началничка в носилка. Накрая се изправиха и го изнесоха бавно и тържествено от стаята.

— Почивай в мир — изпроводи ги чичо Чарли и вдигна два пръста.

След това усили докрай музиката.

 

 

След известно време вратата се отвори и в стаята влезе мъж е ръчно шит костюм и тъмночервена вратовръзка, пъхнал небрежно ръце в джобовете. Черната му лъскава коса беше гладко сресана. Носеше чифт старомодни очила със златни рамки. Очите му бяха с цвета на капка мастило в пълна вана.

— Вече си мислех, че никога няма да го направиш — отбеляза новодошлият на висок глас, за да надвие воя на колоните.

Чичо Чарли кимна ухилено.

— Дявол те взел, човече, никога ли не чукаш на вратата?

— Е, чак пък никога — завъртя глава новодошлият. — Понякога ми се случва да вляза, да се поразходя насам-натам…

— Какво? — смръщи вежди старецът, не чул нищо от последните думи. Той вдигна дистанционното и намали звука. Нещо на екрана привлече вниманието му и той го посочи с пръст.

Посетителят дори не си направи труда да завърти глава.

— Принцеса Вилхелмина! — възкликна чичо Чарли и се изкиска, сякаш в самото име се криеше някаква шега.

— Готов ли си? — попита го мъжът в сиво.

 

 

В коридора ги очакваше добре сложен негър с голяма обеца и пистолет.

— Това е Дан — представи го Грант Непреклонния и го чукна по бронираните гърди, когато преминаваха покрай него. — Ще ти го отстъпя за известно време.

Главата на чичо Чарли се завъртя като купол на боен робот върху туловището.

— Да не застреляш сестричките, човече — извика той през рамо. — Те ми принадлежат. Ама всичките.

Излязоха в коридора и минаха покрай стая № 4, стая №3, стая № 2 и стая № 1. Всички врати бяха затворени. В другия край на коридора ги очакваха двама мълчаливи, въоръжени мъже. Спряха пред вратата на мониторната зала. Грант взе дистанционното на доктор Ирск от чичо Чарли и го приближи към сензора. Разнесе се тихо бръмчене, бравата щракна и вратата се отвори. Той се отмести встрани и даде път на чичо Чарли.

Старецът нахлу вътре с пълна скорост и огледа с щастливо изражение апаратурата, фризерите и екраните на мониторите. Малките движещи се фигури на мониторите привлякоха вниманието му. Дали пък, помисли си той, това не е някой епизод от „Трудна професия“, който още не е гледал.

— Хей, човече, я погледни тук — закиска се той. — Ами че това е Кони!

 

 

На екрана госпожа Орифлейм изпробваше новите си ръце. Тя свиваше периодично рамене и разкършваше китки. Изглежда й бяха пуснали някаква учебна програма по телевизора.

— Точно така, Консуела — ободряваше я нечий глас. — Поддържай този ритъм!

Докато размахваше ръце и мърдаше от усилие дебелите си бузи, Консуела Орифлейм приличаше на някакъв странен хибрид между грамадна птица и пеперуда, която се опитва да литне.

— Франки! — проплака тя. — Франки, защо си отиде, Франки? — Тя заскърца със зъби. По бузите й се стекоха сълзи. — Ще те намеря, Франки!

— Не мисля, че ще успееш, скъпа — поклати глава Грант Непреклонния. Той въведе еладелдийска командна парола, за да получи достъп до централния пулт за управление, и го превключи на персоналната честота на чичо Чарли.

Чичо Чарли вече бе изгубил интерес към госпожа Орифлейм.

— Я да видим какво прави Катлийн — промърмори той.

— Каквото заповядате, господарю — кимна невъзмутимо Грант Непреклонния.

— Ма-а-мка му! — възкликна старецът. — Накрая ще ми пръснеш черепа, знам си аз!

Грант Непреклонния погледна отражението си в мониторното стъкло.

— Напълно възможно — отвърна той. — Зависи.

 

 

Грамадното гуменоподобно тяло на доктор Ирск бе твърде масивно, за да се отърват с лекота от него, но от друга страна нямаше заповед да го разчленяват и ето защо въпреки нареждането на чичо Чарли сестрите го увиха в един голям чаршаф и го изнесоха пред вратите на пещерата.

— Все някой ще го вземе — подхвърли първата на другите две.

— Ами да, тя като че ли имаше роднини — кимна втората.

— Някъде на борда — потвърди третата и се загледа към мрака на тунела, като че се надяваше всеки миг оттам да се зададе веспанска погребална церемония.

Първата сестра се намръщи озадачено. Тя оформи устни в едно „к“, за да попита „Къде точно са тези роднини?“, но мисълта й убягна и тя замълча. И без това отговорът нямаше да значи нищо за нея. Задържани от програмираната лоялност на собствените си имплантанти, нито една от трите не бързаше да си тръгне.

Те отново сведоха погледи към увития в чаршаф труп, след това се обърнаха и закрачиха механично към болницата и тъй като липсваха по-нататъшни указания, заеха се с всекидневните си задължения.

 

 

Екранът в мониторната стая бе изпълнен с разцъфнали слънчогледи, ярки и добре оформени, почти като нарисувани. Камерата се изви надолу към неголемия, открит участък между цветята, където бившата пилотка на изтребители седеше в желязното си кресло. Тя протегна хилавата си ръка и се опита да откъсне едно несъществуващо цвете. Очите й бяха зареяни в далечината.

Лейтенант Катлийн Бюфорт носеше болнична пижама и върху нея разръфана плетена жилетка. Над главата й кръжеше любимото й „куче“, като някаква прекомерно голяма пчела, и стискаше в лапички края на разплетения от жилетката вълнен конец, сякаш с всяко завъртане се опитваше да оплете все повече своята господарка.

— Ей, човече, мога ли да говоря с нея? — попита чичо Чарли и Грант Непреклонния му показа как да го направи.

— Добро утро, лейтенант! — произнесе с ясен глас по военному чичо Чарли. — Надявам се, нямате нищо против, че ви безпокоя в този прекрасен ден. Исках само да ви съобщя, че доктор Ирск си отиде — последните думи бяха казани с престорена мъка и загриженост. — Сега вече аз отговарям за всичко. Не е ли чудесно?

Лейтенант Бюфорт се озъби на камерата. Белегът караше лицето й да прилича на някаква оптична измама, като че ли бе съставено от две непасващи си части. Тя придърпа „кучето“ за конеца, сякаш беше попаднала в мрежата на паяк плячка.

— Ох, красиво бебче! — пропя монотонно чичо Чарли.

Объркана от този глас, който идеше отникъде, Катлийн Бюфорт започна да върти глава наляво и надясно. Тя сграбчи една голяма хризантема и се зае да къса едно по едно листенцата й.

— Ама не ме ли помниш? Аз съм чичо Чарли! — гърмеше от високоговорителя. — Скоро ще оживя това замряло местенце.

Катлийн Бюфорт продължаваше да къса листенцата на хризантемата. Чичо Чарли се разсмя.

— Красиви цветя имаш! — провикна се той. — Искаш ли малко водичка да ги полееш?

Той протегна треперещата си ръка и включи противопожарната инсталация на стая № 4. Разпръсквателите на тавана бликнаха в многобройни струи върху цветята и обитателката на стаята.

— Приятно къпане, Кати! — кискаше се старецът. Ветеранката от безброй въздушни сражения не направи опит да се скрие от пороя, само свиваше гневно устни. Пижамата бе полепнала плътно по измършавялото й тяло.

— Добре ли си, Кати? — кресна чичо Чарли в микрофона. — Искаш ли да ти го разредя с малко вода?

На екрана се появи „хвърчащото куче“ което бе кацнало точно под тавана и се оглеждаше изплашено. Изведнъж то започна да дращи по лещите на обектива.

Чичо Чарли се смя толкова много, че водата в уринаторната му торбичка започна да бълбука. Смя се, докато по хриптенето му можеше да се заключи, че се задушава.

Грант Непреклонния го разглеждаше изпод вежди, с едва забележим намек за отвращение. Той му подаде кутия с различни лекарства.

— Я прегледай тези, ако обичаш.

Чичо Чарли откъсна поглед от екрана, където ветеранпилотът на изтребители късаше ядно цветя.

— Амии, до-обре — кимна бавно той и се захили тъповато.

 

 

Ако се изключеха боядисаните в бяло бутилки на животоподдържащата система, стая №3 бе съвсем празна. Потънал във вечен сън, Лерой Гълс не се нуждаеше нито от цветя, нито от барче с напитки, нито от защитна силова сфера. Както обикновено той лежеше изтегнат по гръб, опънал ръце покрай тялото си, със затворени очи и розовото му лице изглеждаше съвсем здраво. На пръв поглед не беше повече от трийсет и пет годишен. Около и над него потракваха, мъркаха и бръмчаха различни сложни апарати, част от които протягаха жици като пипала към главата му.

Господин Гълс дишаше. Вдишваше и издишваше, равномерно и последователно, стотици пъти и всеки дихателен цикъл пораждаше на екрана гърбава, хипнотична вълна. Но ето че се случи нещо, което не се бе случвало никога досега, дори откакто „Изобилие“ бе напуснала своята орбита. Господин Гълс пое въздух и спря да диша. Спря само за момент сякаш му бе хрумнала интересна мисъл или бе стигнал до съдбоносно решение във вътрешния лабиринт на своите сънища. Стрелката на циферблата потрепери. И тогава господин Гълс въздъхна и клепачите му трепнаха. Стрелката помръдна обратно и отново зае изходно положение.

Само дето на стола до леглото на господин Гълс — където би трябвало да седи една от сестрите и сигурно щеше да седи, ако не се бе наложило и трите да изнесат безжизненото тяло на доктор Ирск — сега имаше бяла чаша за чай и чинийка.

Изглеждаше като съвсем обикновена чаша с чинийка, с петънца от разлят чай и една-две мънички бисквитки и вероятно нямаше нищо забележително в нея, освен факта, че нито чашата, нито чинийката бяха там допреди миг и че от дръжката на чашата висеше и се полюшваше малка, златна верижка.

Имаше още нещо чудновато в тази чаша, което би я отличило от всички подобни. Тя не беше направена от истински китайски порцелан, нито от пластмаса, а от светлина, като холограма, въпреки че сред множеството сложни апарати в стая №3 не фигурираше никакъв холопроектор. Във всеки случай както източникът, така и причината за появата на подобна холограма си оставаше пълна загадка. Сигурно и несъмнено бе само това, че в следващия миг господин Гълс отново спря да диша и този път пак само за секунда. А когато стрелката на циферблата се раздвижи, загадъчната чашка с чинийката изчезна също толкова светкавично и внезапно, колкото се бе появила.

 

 

— Познавам човек, който ще се погрижи както трябва за проблемите със здравето ти — обеща Грант Непреклонния. Беше нагласил всичко така, както го поиска старият мошеник: компютърната мрежа, хранителните разтвори, рециклаторите. Чичо Чарли почти не му обърна внимание. — Единственото, което го интересуваше, бе как да се разпорежда в аптеката. Което беше напълно достатъчно, като се имаше предвид, че точно за това бе нужен.

Грант Непреклонния подпря крак на бюрото с пултовете и изтупа една невидима прашинка от панталоните си.

— И къде е този тип, с когото трябва да се срещна? — попита той.

— Правилно, човече! — възкликна щастливо чичо Чарли. — Дог Шварц. Старият Доги. Той ще ти хареса, Грант. Двамата ще си допаднете, обзалагам се.

Грант обаче не беше привикнал да му казват какво трябва да прави.

— Времето ще покаже — промърмори неохотно той.

— Я ми покажи как да надниквам при Глори — поиска реликвата.

— Стая № 2 — кимна Грант Непреклонния. Той се пресегна и докосна лекичко едно от копчетата на пулта. На екрана се появи изображение на свръхзатлъстялата жертва на „Персифракс“, заспала в своя защитен мехур. Под нея стоеше причудлива и колоритна фигура, бръкнала с ръце в джобовете.

— Ей, Дог! — извика чичо Чарли. — Какво правиш там, воайорстваш ли?

От говорителя долетя нечленоразделен отговор.

— Е, аз съм в мониторната — обясни радостно чичо Чарли. — Тук има един джентълмен, който иска да се срещне с теб!

Грант Непреклонния извади джобно гребенче и започна да нанася малки корекции в прическата си.

След минута вратата се отвори и в стаята влезе едрият мъж, размахвайки масивните си като лопати ръце, сякаш бяха маховици на вечни машини.

— Дог, това е Грант — представи ги чичо Чарли.

— Брей, тъй ли? — попита мъжът, когото нарекоха Дог. Гласът му беше почти музикален: уелски тенор, загрубял от цигарения дим. Не изглеждаше никак впечатлен.

— Познавам Грант отпреди да се качиш на борда — похвали се чичо Черли. — Приятелчета сме от стари времена.

Дог Шварц смръкна и разтри енергично носа си. Грант Непреклонния погледна към върха на дясната си обувка.

Чичо Чарли зае позиция между двамата.

— Дог, Грант иска да чуе твоята история.

— Брей, тъй ли? — повтори едрият мъж. — И коя история по-точно иска да чуе?

Погледът на Грант Непреклонния се плъзна по месестото му лице.

— Чух, че сте стари познайници с нашия капитан, господин Шварц — рече той.

Дог Шварц повдигна крачолите на шарените си панталони и разкърши рамене, сякаш мускулите му се бяха схванали.

— Да, когато тя беше още хлапе — призна неохотно той. — Бяхме в една банда, или общинска служба — ако искате да го кажем другояче.

— Кажи му какво правехте — подкани го чичо Чарли. Дог Шварц въздъхна през стиснати зъби и се почеса с палец по веждата.

— Бяха ни изкарали отвън, да почистваме корпуса — заговори той монотонно. Викаха ни дращачите.

— Къде беше това, господин Шварц? — прекъсна го Грант.

— На Честност-2 — отвърна Дог и се потърка унесено по брадичката. — Точно така. Хъм. — Той оглеждаше скришом тайнствения приятел на чичо Чарли, опитвайки се да прецени що за птица е. И защо го наричаше господин Шварц?

— С какво се занимавате, господин Шварц? — попита Грант Непреклонния, сякаш го интервюираше за работа. — Как запълвате свободното си време?

Дог повдигна учудено рамене.

— С туй-онуй — рече той. — Тук и там. Гледаме да сме заети с нещо.

Грант Непреклонния пъхна ръце в джобове.

— Господин Шварц, мисля, че трябва да си поговорим откровено.

— Тъй ли смятате, значи? И за какво искате да си говорим?

Грант Непреклонния оголи равните си зъби в неясно подобие на усмивка.

— Капитанът — предложи тема за дискусия той. — Миналото. Бъдещето. А също и за чичо Чарли.

Стаята се изпълни с хленчещ, хриптящ, неравен шум. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнаят, че това бе смехът на чичо Чарли.

— Знаех, че двамата ще си паснете, човече! — хъркаше доволно античният киборг. — Шибана карма, мой човек!

 

 

Веднага щом излязоха в коридора, двамата въоръжени часовои заеха позиции зад господаря си.

— Чакай малко, бе човек, господа, почакайте — извика чичо Чарли, който бързаше да ги настигне, все още стиснал с единствената си подвижна ръка всемогъщата вълшебна пръчица на доктор Ирск. — Пуснете ме до вратата. — Очевидно нямаше търпение да опита новата си играчка. Пръстите му пробягнаха по разноцветните копчета.

Или беше сгрешил, или в последния миг ръката му бе трепнала, а може би бе проговорило странното му чувство за хумор. В края на краищата обаче, се отвори вратата на стая № 4.

На прага застана Катлийн Бюфорт. Тя забеляза бързо отдалечаващата се група и без много да му мисли се втурна след нея. Разгневеният й, безумен писък разтърси стените.

В коридора бяха общо петима, всичките въоръжени и опасни. А срещу тях бе само невъоръжената Катлийн и нейното кибернетично „куче“. Изглежда пенсионираният пилот ги бе сметнала за фраски, които трябва да бъдат унищожени. Или пък смяташе, че това е последният й бой. А може би се надяваше да си осигури път към свободата. Разнесоха се уплашени викове, изстрели и писъци.

Привлечени от шумотевицата, от манипулационната дотичаха сестрите.

Намериха пациентката си просната на пода с един от въоръжените телохранители, застанал над нея. Краката й бяха извити под неестествен ъгъл. Тя притискаше лявата си ръка и ревеше от болка. В коридора миришеше на обгоряла плът и барут. Телохранителят извади нов пълнител и презареди, след което се прицели отново.

Последният изстрел преметна тялото на лейтенант Бюфорт, сякаш беше парцалена кукла. Грамадна тъмночервена локва кръв започна да се разлива бавно по пода. Катлийн Бюфорт беше смачкана морска звезда в мокра нощница. На лицето й бе застинала гримаса на недоволство, сякаш бе установила, че е била измамена или нещо подобно.

Разнесе се пронизително електрическо бръмчене, последвано от нови викове и изстрели. Няколко куршума се забиха в тавана. Осиротялото „куче“ ги избягна без видимо усилие. То кръжеше отгоре като озъбена закана за отмъщение. Не обърна никакво внимание на хората с оръжие и се метна право върху чичо Чарли, който се бе ококорил от ужас. Кибернетичното „куче“ го ухапа и отскочи бързо назад. Тялото му остави синкава бразда в разпръснатия около инвалидната количка репелент.

Дребният войнствен киборг тупна парализиран на пода и започна да се върти с отчаяно жужене. Чичо Чарли подкара количката и го прегази няколко пъти.

— Отвратителна гадинка — повтаряше той.

— Остави го — посъветва го Грант Непреклонния. — Не го унищожавай. И без това са дефицитни. Ей, ти — Грант се обърна към една от сестрите. — Я вземи това нещо и ми го донеси. Не се бой, нищо няма да ти стори.

И трите сестри пристъпиха едновременно към тялото на Катлийн Бюфорт.

— О, не нея! — извика ядосано Грант. — „Кучето“!

 

 

По-късно сестра Рикс стоеше на вратата на стая № 5 и надничаше в озарената от трепкащи свещи вътрешност. Музиката кънтеше като стенобитна машина зад стената. Чичо Чарли бе само неясно очертание в сумрака.

— Привет, сестричке. Какво имаш да ми кажеш?

Сестра Рикс почувства, че устата й се отваря и устните й изговарят без да го е искала:

— Почистено е и готово за проверка, господине.

— О, по дяволите, колко досадно — поклати той глава. — Разкарахте ли лудата Кати оттам?

— Да, сър.

— А какво прави нейният дребосък?

— Разглобен и прибран, сър.

— Къде е прибран? Къде сложихте миниатюрното кибернетично захарче на татко?

— Във фризер номер петнадесет, сър.

— Достатъчно далеч — одобри старецът. — А сега ела тук и се съблечи.

Пламъчетата на свещите трепкаха по стенните украшения, прашните огледала и подрязаните цветя във вазите. Добре съхраненият полутруп се подрусваше в своята инвалидна количка като някакъв склерозирал Цезар, с гердан от мъниста на шията. Той закима бавно с глава, следвайки ритъма на музиката.

— Лудата Кати… — промърмори съжалително. — Доктор Ирск…

Сестрите изпълняваха всички негови желания. Очите им бяха стъклени, умовете им — впрегнати здраво в примките на програмите за подчинение. Влажната им плът лъщеше на жълтото сияние.

— Ако продължаваме в същия дух — оплака се гласно новият им началник, — скоро тук няма да остане живо същество.

 

 

Но и в други райони на кораба нещата също не вървяха на добре. Животът в кварталите, предназначени за инсектоподобните фраски, беше все по-труден. В Ню Литъл Фоксборн кучетата ставаха все по-неспокойни, нощем лаеха неистово и нападаха непознатите. Козината им кой знае защо плесенясваше.

В долните секции оцелелите по време на пътешествието човешки деца, с изкривени черепи и кореноподобни крайници, празнуваха своите рождени дни с ястия от червеи и личинки, донесени право от Висящите градини. Най-много се ценяха тукашните лишеи заради техните психотропни секрети.