Лорънс Дърел
Маунтолив (8) (Александрийски квартет. Част трета)

VIII

— Сто пъти съм ти казвал да не използваш бръснача ми — оплака се Помбал, — но ти продължаваш. Знаеш много добре колко ме е страх от сифилис. Какво ли ще потече от някоя твоя пъпка, като я порежеш?

— Mon cher collegue^[62] — каза му Пърсуордън през зъби (тъкмо бръснеше устната си) и с гримаса, която трябваше да изразява накърнено достойнство, продължи, — какво искаш да кажеш? Аз съм англичанин. Hein?^[63]

Спря да се бръсне, започна да си тактува с бръснача и издекламира тържествено:

Англичанинът все гледа как кола без кон да ти изобрети,

как в брачното си ложе от секс да се спаси.

И скоро ще ни повели, че връзка позволена

е само таз със синдиката му скрепена.

— Кръвта ти може да е заразена — изпъшка приятелят му, седнал на бидето, докато се мъчеше да опъне счупения жартиер над оголения си дебел прасец. — В края на краищата, човек никога не знае.

— Аз съм писател — отвърна му Пърсуордън, сякаш още повече и по-дълбоко засегнат. — Следователно аз знам. Във вените ми няма кръв. Плазма — каза мрачно и изтри края на ухото си, — това тече във вените ми. Иначе как бих могъл да се справя с всичко, което върша? Помисли си само. В „Спектейтър“ съм Юбикве^[64], в „Ню Стейтсман“ съм Мене Сана. В „Дейли Уъркър“ се подписвам като Корпоре Сано^[65]. Освен това съм и Парализис Аджитанс^[66] във вестник „Таймс“ и Еякулацио Прекокс^[67] в „Ню Върс“. Аз съм… — Но тук вече находчивостта му изневери.

— Веднъж не съм те видял да работиш — каза Помбал.

— Като работя малко, печеля още по-малко. Ако с моята работа можеше да се печели повече от сто лири на година, тогава как бих могъл да намеря убежище в позата на неразбрания. — И изхълца задавено.

— Compris^[68]. Пил си. Като влязох, видях бутилката на масичката в антрето. Защо толкова отрано?

— Защото исках да съм пределно честен и откровен. В края на краищата, виното си е твое. Не искам нищо да крия. Отпих глътка-две.

— Празнуваш ли нещо?

— Точно така. Тази нощ, скъпи ми Жорж, ще направя нещо доста недостойно за мен. Отървах се от опасен враг и напреднах в кариерата с цяла педя. В нашата работа това се смята за нещо достатъчно достойно, за да злорадстваш. Ще поднеса специални поздравления на себе си.

— Кой ще плаща?

— Ще поръчам, изям и платя всичко сам.

— Не е кой знае какво.

Пърсуордън направи нервна, нетърпелива физиономия в огледалото.

— Точно обратното — възрази. — Една тиха, спокойна вечер е това, от което имам нужда. Ще съчиня още няколко фрагмента от моята автобиография с помощта на превъзходните стриди от Диамандакис.

— Какво е заглавието й?

— „Увъртания“. Започва с думите: „За пръв път срещах Хенри Джеймс в един публичен дом в Алжир. И на двете му колена седеше по една гола хурия.“

— Доколкото знам, той е бил педераст.

Пърсуордън пусна водата на душа докрай, влезе под него и извика:

— От франсета литературна критика не приемам. Моля, моля!

С мъчителна припряност Помбал прокара гребен през тъмната си коса и погледна часовника си.

— Merde!^[69] — извика. — Пак ще закъснея.

Пърсуордън нададе вик на задоволство. Двамата често се впускаха в езикови авантюри и се радваха като ученици на грешките, които извираха от общите им разговори. Всяка грешка, особено грубата, се посрещаше с възторжен крясък, който приличаше на боен вик. Пърсуордън подскачаше от удоволствие, ликуваше неудържимо под съскащата вода:

— Защо не останеш да се насладиш на една емисия ноктюрно на къси коси, а? — (Предишния ден Помбал беше описал едно предаване по радиото по този начин и оттогава Пърсуордън не спря да му го натяква.) Сега се опули, направи се на уж подразнен.

— Не съм го казвал — рече той.

— О, каза го и още как!

— Не казах „къси коси“, а „къси вълни“ — des ondes courtes.

— Още по-ужасно. Какви хора има във вашето Ке д’Орсе^[70], направо съм шокиран. Моят френски може и да не е перфектен, но никога не бих казал…

— Да не започна аз с твоите грешки… ха-ха!

Пърсуордън продължи да танцува под душа, като крещеше с цяло гърло: „Емисия ноктюрно на къси коси.“ Помбал го замери със свит на руло пешкир и се изниза от банята, за да избегне ответния му удар.

Ругателният им разговор продължи, докато французинът нанасяше допълнителни корекции върху тоалета си пред огледалото в спалнята.

— По-късно ще ходиш ли в „Етоал“ за кабаретната програма?

— Иска ли питане? — отвърна му Пърсуордън. — Ще танцувам фокстрот макабър с приятелката на Дарли или със Свева. Дори няколко танца фокстрот макабър. А после, като истински изследовател, на когото е свършило сушеното месо, само и единствено за да си сгрея тялото, ще си избера някоя и ще я завлека право в „Хълмът на лешоядите“, за да си наостря ноктите в плътта й. — Издаде звук, който си въобразяваше, че издават лешоядите, докато кълват месо — приглушено гърлесто подкрякване. Помбал потрепери.

— Чудовище! — извика му. — Тръгвам… довиждане.

— Довиждане. Toujours la maladresse!^[71]

— Toujours. — Това беше бойният им вик.

Останал сам, Пърсуордън взе да си свирука тихо, докато се бършеше с износения пешкир, след което приключи тоалета си. Несигурността във водоснабдителната система на хотела „Хълмът на лешоядите“ често го караше да отскача от другата страна на площада до апартамента на Помбал, за да си вземе на спокойствие една вана и да се избръсне. Освен това от време на време, когато Помбал излизаше в отпуск, той на практика се пренасяше там и си го делеше, макар и доста неохотно, с Дарли, който си кротуваше потайно в единия му край. Защото понякога е добре да избягаш от уединението на хотелската си стая, както и от необятната купчината изписани листове, която нарастваше застрашително покрай следващия му роман. Да избяга, винаги да избяга… Желанието на писателя да остане насаме със себе си — „писателят, най-самотното от всички животни“. „Разбира се, че цитирам великия Пърсуордън — каза той на отражението си в огледалото, докато се бореше с вратовръзката си. — Днес ще вечерям бавно, за собствено удоволствие, съвсем сам!“ Много елегантно беше отказал на колебливата покана на Еръл, която — и той го знаеше много добре — щеше да го въвлече в една от онези нетактични и неясни вечери, прекарани в игра на бридж или някоя друга игра за дебили. „Господи, Боже мой — беше казал Помбал, — как само сънародниците ти си прекарват свободното време! И тези стаи, които изпълват с чувството си за вина! За да изразиш една идея, трябва ли да спреш вече поелата по релсите си вечеря и да предизвикаш неловкост, умълчаване… Правя, каквото мога, но винаги имам чувството, че съм направил гаф. На следващата сутрин механично изпращам цветя на домакинята… Що за нация сте вие! Колко интригуващо за нас, французите, да погледаме вашия отвратителен начин на живот!“

Бедният Дейвид Маунтолив! Пърсуордън гледаше на него със състрадание и нежност. Каква цена само трябва да плати един дипломат за плодовете на властта! „Сигурно мечтите му са вечно помрачени от мисълта за тъпоумието, което трябва да понася — да понася съзнателно в името на онова, което е най-свято в тази професия, а именно желанието да угодничиш, решимостта да омайваш, за да имаш влияние. Е, какво да се прави. Всякакви хора са нужни, за да се опропасти този свят.“

Докато сресваше косата си назад, се улови, че мисли за Маскелин, който точно сега сигурно вече се е настанил в експреса за Йерусалим, друса се вдървено, седи невъзмутимо и смуче лулата си, докато влакът препуска сред пясъчни дюни и портокалови горички; седи в някое задушно купе, изтормозен от мухите вътре и вътрешно нажежен от корпоративната гордост на една традиция, която е на изчезване… А защо трябва да е на изчезване? Маскелин, обсебен от усещането за провал, от унижението на новата длъжност, която уж носела повече възможности за издигане. Последният неумолим напън. (Споменът за това накара Пърсуордън да почувства угризение, защото никак не подценяваше характера на лишения от себичност и кариеризъм воин.) Тесногръд, жлъчен, суховат като човек, въпреки това писателят у него ценеше Маскелин, докато човекът го осъждаше. (Истината е, че си беше водил подробни бележки за него — факт, който със сигурност би изненадал Маскелин, ако го знаеше.) Начинът, по който държеше лулата си, по който вирваше нос, по който изразяваше сдържаността си… Защото нищо чудно един ден да реши да го използва. „Реалните човешки същества не се ли превръщат в продължения на използваеми архетипове и това не ни ли отдалечава малко от тях? Да. Тъй като наблюдателността хвърля кръг светлина около наблюдавания човек или предмет. Да. И прави безусловния отговор по-труден, онзи, засягащ обичайните обвързаности, привързаности, любов и така нататък. Но това не е проблем само на писателя, то е проблем на всички нас. Да пораснеш означава да се откъснеш в интерес на по-доброто, по-ясното и смислено приобщаване… Боже!“ Все пак можеше да се утеши, да оправдае собствената си тайна симпатия, която хранеше към Маскелин, като си припомни някои от малкото му на брой големи глупости. И неговата арогантност! „Скъпи ми приятелю, когато човек прекара толкова години в мрежата на «Р», колкото съм бил аз, развива интуиция. Виждаш нещата на мили разстояние от теб.“ Самата идея за човек като Маскелин, развил интуиция, му се стори прекрасна. Пърсуордън нададе продължителен грачещ смях и протегна ръка към сакото си.

Спусна се по стълбите с леки стъпки, прекрачи в сумрака навън, преброи си парите и се усмихна. Това беше най-хубавият час на деня в Александрия — улиците бавно се обагряха в металносиньото на индигото, но все още изпускаха горещината на слънцето. Не всички светлини бяха запалени в града и големите бледоморави кълба на спускащия се мрак се олюляваха тук-там, като размиваха очертанията на всичко и пребоядисваха изрязаните контури на сгради и хора в опушеносиво. Задрямалите кафенета се пробуждаха с хленча на мандолини, примесен с острото свистене на прегрели гуми върху настилката, а улиците се раздвижваха от фигури, загърнати в бели мантии, и от играещите петна на аленеещи фесове. Откъм сандъчетата на первазите се долавяше миризмата на влажна пръст и урина. Големите лимузини напускаха тържествено борсата с глухи клаксони и плавен ход, сякаш лъскавия полет на ято гъски. Да се чувства полузаслепен от бледоморавия здрач, да докосва с рамо минувачите, да усеща покоя на сухия въздух и неговия екстаз… това са редките моменти на щастие, на които попадаше случайно, ненадейно. Плочниците бяха още напечени, също като дините, когато ги разрежеш по мрак. Влажна топлина бавно се просмукваше през подметките на обувките. Морският бриз прииждаше, за да хвърли върху града наметка от прохлада, но засега тя се усещаше само на моменти. Човек се носеше през сухия въздух, така зареден със статично електричество (пращенето на гребена в косата), сякаш плуваше в топло лятно море, кръстосвано от студени течения. Вървеше бавно към „Бодро“ и току попадаше в малки откъслечни облачета от ухания — парфюмът на отминаваща жена, силната миризма на жасмин, идваща откъм тъмен сводест проход — със съзнанието, че много скоро влажният морски въздух ще ги обезличи. Сега, в припадащия мрак — беше съвършеният момент за един аперитив.

Дългите дървени балкони, обрамчени със саксии, които привечер дъхтят на полята пръст, бяха пълни с посетители, полуразмити от миража, сякаш набързо нахвърляни карикатури с жестове, които още ненаправени, и вече изчезваха. Пъстрите навеси припляскваха лениво над сините воали, които се носеха неспокойно в сумрачните сокаци, сякаш наоколо блуждаеха нервните окончания на влюбени, заети от мисълта за уговорени срещи, с жестове, потръпващи като крилете на пеперуда, опиянени от обещанията на Александрия. Скоро вечерната мараня щеше да се вдигне и светлините щяха да заблестят върху прибори и бели покривки, върху обеци и лъскави бижута, върху пригладените с брилянтин коси и грейнали в мрака усмивки — тъмна кожа, разрязана от бели зъби. После щяха да заприиждат колите от северната част на града, натоварени с елегантни нерешителни клиенти — търсачи на храна, удоволствия и танци… Това беше най-прекрасният час на деня. Седнал тук, опрял гръб върху решетката на дървената облегалка, той гледаше премрежено широката улица — съвършено непознат и от никого непоздравяван. Не можеше да различи дори фигурите от съседната маса — просто очертания на човешки силуети. В този сумрак гласовете им стигаха мудно до слуха му, загърнатите в теменужени воали вечерни гласове на александрийци, които обсъждаха цените на добитъка или пък омайни строфи от арабски любовни стихове — кой можеше да каже?

Какъв превъзходен вкус имаше „Дюбоне“-то с zeste de citron^[72] и с конкретния спомен, който носеше, за една отдавна напусната Европа, която все пак продължаваше да живее незабравена под повърхността на този призрачен живот в дрипавата столица на Александър Велики! Опита го и със завист си помисли за Помбал, за неговата ферма в Нормандия, в която приятелят му се надяваше да се оттегли един ден с цяло, непокътнато сърце. Колко хубаво би било, ако можеше и той да има същите уравновесени отношения с родната си страна, същата увереност, че един ден ще се върне в нея! Но гърлото му се сви при тази мисъл и заедно с това го обзе мъка и съжаление, че трябва да е така. (Тя му каза: „Прочетох книгите, но много бавно, не защото не мога да чета бързо на брайловата азбука, а защото исках да се потопя в силата и сърцевината на всяка дума, в слабостите и жестокостите, да стигна до същността на мисълта.“) Същността! Това беше фраза, която отекваше в слуха му като свистенето на куршум, който профучава твърде близо. И тя изникна пред взора му — мраморната белота на лицето на морска богиня, косата, сресана назад, се спуска до раменете, поглед, втренчен през парка, където обрулените есенни листа и клони току проблясват и дъхтят; една Медуза сред снега, загърната в стария си кариран шал. Слепите прекарват цял ден в тази мрачна подземна библиотека с кръгове светлина и сенки, пръстите им се движат като мравки по перфорираната повърхност на книги, гравирани за тях от специална машина. („Толкова много исках да разбера, но не успях.“) Божичко, тук вече те избива студена пот, тук се обръщаш на триста шейсет и пет градуса — човешкото земно кълбо — за да заровиш лице във възглавницата със стенание! (Ето, вече започнаха да запалват светлините, воалите на синята мъгла се вдигнаха нагоре в нощта, изпариха се. Лицата на хората…) Наблюдаваше ги напрегнато, почти похотливо, сякаш искаше да ги изненада сред най-потайните им намерения, най-подмолните им кроежи — флегматични светулки, които влизат и излизат от жълтата светлина на баровете; ръка с пръстен потрепва, обица проблясва, златен зъб стърчи насред прелъстителна усмивка. „Келнер, каман уахед, още едно, моля.“ Полуформулираните мисли заплуваха отново в ума му (невинни, изчистени от мрака и от алкохола): мисли, които по-късно може и да се наконтят, да се маскират като стихове… Прелетни птици от други селения.

Да, ще остане още една година — още цяла година, само заради привързаността си към Маунтолив. Ще се постарае да бъде смислена година. После преместване — но за това изобщо не искаше да мисли, защото можеше да се окаже поредния провал. Цейлон? Сантус? Нещо в Египет с неговите пламтящи безвъздушни пространства и нереализирана безбрежност — гротескните гранитни гробници на мъртви фараони, гробници, които са станали градове, нещо тук го задушаваше. Не беше място на спомени, а и рязката ръбеста реалност на ежедневието му идваше в повече. Отворени рани, секс, парфюми и пари.

С викове разнасяха вечерните вестници — гърлен, клокочещ буламач от езици, в който основните продукти бяха гръцки, арабски и френски. Момчетата тичаха, крещейки, по улиците като крилати вестоносци от долната земя, известявайки какво… падането на Византия? Белите им роби се заплитаха между коленете. Виеха жаловито, сякаш умираха от глад. Той се наведе през дървената преграда на балкона и си купи вечерен вестник, за да има какво да чете по време на самотната си вечеря. Да чете, докато се храни, беше друго удоволствие, от което не можеше да се откаже.

След това пое бавно край сводестите безистени, по улици и кафенета, покрай моравата джамия (извисяваща се високо в небето), библиотека, после храм (с надпис: „Някога тук е почивало тялото на великия Александър“) и още по-надолу покрай криволичещите стръмни сокаци, които водеха към брега. Студените течения продължаваха да вилнеят наоколо, щипеха бузите.

Неволно се блъсна във фигура с шлифер и макар със закъснение, разпозна в нея Дарли. Смутено си размениха любезности, натежали от взаимно чувство на притеснение. Но тази вежлива размяна ги прикова един за друг, иначе казано, ги залепи за улицата, сякаш тя се беше превърнала в мухоловка. Най-накрая обаче Дарли успя да се измъкне и тръгна надолу по една тъмна пресечка, като каза:

— Виж, не искам повече да те задържам. Капнал съм от умора. Ще се прибера да си взема душ.

Пърсуордън остана на място за миг, загледан подире му, силно озадачен от собственото си объркване и сконфузен от спомена за мокрите парцаливи пешкири, които беше оставил да се търкалят по пода в банята на Помбал, както и от онази сивкава черта по умивалника — от сапуна за бръснене, примесен с косми… Бедният Дарли! Но как така се получаваше, че макар и да го харесваше и уважаваше, никога не успяваше да се държи непринудено в негово присъствие? Изведнъж започваше да любезничи с неестествен за него тон, само от нерви. И затова сигурно звучеше грубо и надменно. Все едно бодряшкият поучителен тон на селски лекар, който се шегува с пациента си… по дяволите! Някой път трябва да го заведе в хотела за по едно питие на четири очи и да се опита да го опознае по-добре. На няколко пъти се беше опитвал да се сближи с него по време на онези техни зимни разходки. Обясни си недоволството, като си каза наум: „Клетото копеле, но той продължава да се интересува от литература.“

Доброто му настроение обаче се върна, когато стигна малката гръцка кръчма на брега, в която приготвяха стриди. Покрай стените й бяха наредени бъчви и бурета с всякакви размери, а кухнята й на талази бълваше пушек и миризма на пържени в зехтин херинга и октопод. Седна тук, сред дрипавите лодкари и левантийските моряци на шхуни, за да си хапне стриди, да си изчете вестника, и ето че вечерта се сгъсти около него, обгърна го отвсякъде, приласка го, освободи го от мислите и необходимостта да води обичайните разговори, пълни със злонамерени блудкави баналности. По-късно вероятно щеше да е в състояние отново да пренесе идеите си в книгата, която се опитваше да довърши, макар и бавно, мъчително, в онези трудно извоювани скришни мигове, откраднати от безцелния му професионален живот, откраднати дори от обстоятелствата, с които сам се беше обградил поради собствената си леност и стадно чувство. („Нещо против едно питие? — Защо не?“ Колко много вечери бяха прахосани по този начин!)

Ами вестниците? Зачиташе се най-вече в колонките Faits Divers^[73] — тоест онези дребни странности в хорското поведение, които отразяваха истинското положение на човека, но присъстваха отвъд светските абстракции, защото търсеха смешното и невероятното в живота, изгубил чувствителност поради сивотата на своето ежедневие и поради диктата на голия разум. До едно от огромните заглавия, което още на следващия ден трябваше да коментира в официален рапорт до Маунтолив — „Арабският съюз отново обжалва“, попадна на трогателна човешка слабост в „Известен религиозен водач заседнал в асансьор“ или „Луд ограбва банката в Монте Карло“, които отразяваха макабреното безумие на съдбата и обстоятелствата.

По-късно, под влиянието на отличната храна във „Френския кът“, започна да консумира вечерта по по-приятен начин — като лула опиум. Вътрешният свят с неговите напрежения взе да отпуска натегнатите си пружини, разля се навън и надалеч в контури на мисълта, които проблясваха на пресекулки в съзнанието му като морзова азбука. Сякаш се беше превърнал в истински приемник — редките моменти на добри внушения свише!

В десет часа на гърба на писмо от банката си записа няколко афористични фрази, които пасваха на книгата му. Като например: „Десет. Тази седмица нямаше атаки от хипогрифа. Ами речите за стария Пар?“ А после, под тях, някак несвързано следваха думи, които, като роса от кондензирани капки, покриваха мозъка му и които впоследствие можеха да бъдат изпипани, префасонирани и вложени в общата арматура от действия на неговите герои.

а) С всяко напредване от познатото към непознатото мистерията се задълбочава.

б) Ето ме, вървя на два крака, притежавам и име — цялата интелектуална история на Европа от Рабле до Дьо Сад.

в) Човек ще бъде щастлив, когато боговете му успеят да се усъвършенстват.

г) Дори светецът умира с всички свои несъвършенства.

д) Ето такъв човек, който и презрян от хората, не заслужава порицание от Бога.

е) Да притежаваш нечие човешко сърце — това е неизлечима болест.

ж) Всички велики книги са пътувания в състраданието.

з) Мечтата на жълтото просо е нашият общ път.

По-късно тези пророчески мисли, леко шлифовани, щяха да влязат в устата на стария Пар, на чувствения Тирезий от неговия роман, макар че избълвани по този безразборен начин, те не предлагаха никакъв ключ към окончателния порядък, в който би трябвало до се появят.

Прозя се. Чувстваше се приятно пиян след втория си арманяк. Извън периметъра на сивеещите тенти градът отново беше приел истинската пигментация на нощта. Черни лица се размиваха в тъмнината, човек виждаше дрехи, сякаш празни, които се разхождат наоколо като в „Невидимият“. Червени кепета върху изличени лица, тъмата на тъмите. С тихо подсвиркване той плати сметката, излезе навън и отново пое по Корниш, където — в края на тясна уличка — зеленият полусферичен прозрачен покрив на „Етоал“ блестеше примамливо. Потъна в тясното гърло на стълбището, за да се появи в душната бална зала, полузаслепен от болезнено бляскавата светлина, като спря само за миг, колкото Золтан да поеме връхната му дреха, за да я отнесе в гардероба. За пръв път не го обзе страх заради неплатените сметки, тъй като беше изтеглил голям аванс от новата си заплата.

— Имаме две нови момичета — дрезгаво му подшушна на ухо дребният келнер, — и двете от Унгария. — После облиза устни и се усмихна. Изглеждаше като печен на много бавен огън в зехтин, докато придобие тъмнокафява коричка.

Заведението беше препълнено, а кабаретната програма — почти приключила. Наоколо, слава Богу, не се виждаха познати лица. Светлините угаснаха, светнаха в приглушено синьо, после пак се затъмниха и ето че в кръга на сребристия прожектор с дрънчене на дайрета и силно думкане на барабани се появи и последната изпълнителка. Пайетите й припламваха при всяко завъртане, блещукаха като викингски кораб, за да заглъхнат после надолу по миризливия коридор към гримьорните.

Рядко беше разговарял с Мелиса след запознанството им преди месеци, а и посещенията й в апартамента на Помбал почти не съвпадаха с неговите. Освен това Дарли беше болезнено потаен — вероятно от ревност или от срам. Кой можеше да знае? Разменяха си по една усмивка и се поздравяваха при среща на улицата, когато пътищата им се пресичаха — това беше всичко. Сега се загледа умислено в нея, докато пиеше уискито си, и усети как светлините започнаха бавно да просияват по-ярко вътре в него, как ходилата му откликват на монотонния сладникав ритъм на негърската музика. Той обичаше да танцува, тътренето на крака в стъпка от четири такта му доставяше удоволствие, както и мелодията, която се просмукваше в пода под краката му. Дали да не потанцува?

Но беше твърде добър танцьор, за да си позволи волности в случая, затова само пое Мелиса в обятията си и без да си дава много труд, я завъртя лекичко по дансинга, тананикайки си мелодията „Jamais de la vie“^[74]. Тя му се усмихваше, изглеждаше доволна, че е зърнала познато лице от външния свят. Усети нежната й длан с тънка китка върху рамото си, пръстите, които стискаха сакото му като ноктите на врабче.

— Ти си en forme^[75] — каза му тя.

— Аз съм en forme — отговори й той.

Започнаха да си разменят безсмислени любезности, съвсем в стила на мястото и вечерния час. Ужасният й френски му беше интересен, дори по някакъв начин приятен. След това тя седна на масата му и той й викна две coups de champagne^[76] — задължителната почерпка, която управата на заведението изисква при всички лични разговори. Тъй като тази вечер Мелиса беше дежурна и всеки танц струваше определена сума, тя прие паузата с благодарност, тъй като и без това краката я боляха. Говореше сериозно, подпряла брадичката си с ръка, и докато я наблюдаваше, той откри, че е много красива, но в същото време някак повехнала. Имаше добри очи — плувнали в плахост, която по всяка вероятност отразяваше душевния потрес, с който голямата искреност регистрира живота. Но въпреки това не само изглеждаше, а очевидно беше болна. Той набързо си записа: „Нежният цъфтеж на белодробната туберкулоза.“ Уискито беше подобрило настроението му и няколкото му шеги бяха възнаградени с непринуден смях, който — за негова най-голяма изненада — страшно му допадна. Започна, макар и смътно, да разбира какво намира Дарли у нея — безпризорната привлекателност на града, онази крехкост и простота: отговорът, с който малкият гамен отвръща на жестокия свят. Когато стана отново да потанцува с нея, той й каза, но вече с леко пиянска ирония:

— Melissa, comment vous defendez-vous contre la foule?

А отговорът й, неизвестно защо, го прониза в сърцето. Обърна към него погледа си, преливащ от цялата искреност на преживяното от нея, и рече:

— Monsieur, je ne me defends plus.^[77]

Меланхолията на усмихнатото й лице беше недокосната от самосъжаление. Тя направи отривист жест, сякаш показваше целия свят, и каза:

— Погледни. — Жалките апетити и мераци на постоянните клиенти на „Етоал“ с тела от тлъстини, които се носят навред в това душно мазе. Той разбра много добре и изведнъж му се прииска да се извини за това, че никога не я беше възприемал сериозно. Беше бесен на себе си заради самодоволството си. Съвсем импулсивно притисна буза до нейната — с любов, като брат. Тя беше съвършено естествена!

Човешката бариера помежду им падна и двамата установиха, че могат да си говорят съвсем спокойно един с друг, като стари приятели. Докато вечерта напредваше, той продължи да танцува с нея все по-често и по-често. Това като че ли й харесваше, въпреки че на самия дансинг той танцуваше мълчешком, непринуден и щастлив, сякаш изпитваше облекчение. Не предприе никакви жестове на интимност, но усещаше, че тя го приема. После, към полунощ, един тлъст богаташ — сирийски банкер — пристигна и започна много сериозно да се домогва до нейната компания. С голямо раздразнение Пърсуордън установи, че това страшно го ядосва и че изпитва истинска собственическа ревност. Това го накара да изпсува наум. Но ето че онзи се приближи и седна на една маса близо до дансинга, за да може пръв да я покани, щом музиката започне. Мелиса обаче сякаш не забелязваше това яростно съперничество. Виждаше се, че е уморена. Най-накрая той я попита:

— Какво ще правиш, като свършиш тук тази вечер? При Дарли ли ще отидеш? — Тя се усмихна при споменаването на това име и поклати глава уморено. — Имам нужда от пари, за да… няма значение — промълви тихо, след което ненадейно избухна, сякаш се боеше, че няма да й повярват: — За да си купя зимно палто. Нямаме никакви пари. В тази работа човек трябва да е добре облечен. Разбираш ли?

— Само не и с този отвратителен сириец — отвърна й Пърсуордън. Пари! — помисли си с болка. Мелиса го гледаше със сдържан присмех. Каза му тихо, но без да набляга на това и без срам:

— Той ми предложи петстотин пиастра, ако отида с него у тях. Сега му отказах, но по-нататък… Предполагам, че ще ми се наложи. — И сви рамене.

Пърсуордън изпсува тихо.

— Не! — отсече. — Ела с мен. Аз ще ти дам 1000, щом се нуждаеш.

Тя ококори очи при споменаването на такава голяма сума пари. Можеше да си я представи как ги брои монета по монета, как ги опипва като топчетата на дървено сметало, как ги разпределя за храна, наем, дрехи.

— Сериозно ти говоря — каза и с рязък тон, след което побърза да добави: — Дарли знае ли?

— О, да — призна му тихо. — Знаеш ли, той е много добър. Нашият живот е борба, но той ме познава добре. Има ми доверие. Никога не ме разпитва за подробности. Стига му да знае, че един ден, когато имаме достатъчно пари, за да се махнем оттук, аз ще преустановя тази работа. За нас тя не е важна. — Прозвуча му странно, като някакво ужасно богохулство от устата на дете.

Пърсуордън се изсмя:

— Хайде! — подкани я категорично; умираше от желание да я притежава, да я приласкае и задуши с грозните си целувки на фалшиво състрадание. — Хайде, Мелиса, скъпа — каза й, ала тя примигна и пребледня при това обръщение и той разбра, че е направил грешка, защото всяка секссделка трябваше да се сключва извън периметъра на нейната лична привързаност към Дарли. Отврати се от себе си, но въпреки това беше безсилен да действа другояче. — Знаеш ли какво — продължи да й говори, — по-късно този месец ще дам на Дарли доста пари, достатъчно, за да се махнете оттук. — Но тя като че ли не го слушаше.

— Ще си взема палтото — отвърна му механично, тихо. — Ще се видим във фоайето. — После отиде да успокои управителя, докато Пърсуордън я чакаше, обзет от мъчително нетърпение. Това беше съвършено попадение, защото по този начин можеше да уталожи угризенията на пуританската съвест, които се спотайваха под безгрижната маска на аморалния му живот.

Няколко седмици преди това беше получил чрез Несим кратка бележка от Лейла, написана с изящен почерк, която гласеше следното:

„Скъпи г-н Пърсуордън,

Пиша ви, за да поискам от вас малко необичайна услуга. Току-що почина мой любим вуйчо. Той беше голям почитател на Англия и на английския език, който владееше по-добре и от родния си; в завещанието си е оставил напътствие на гроба му да се постави плоча с епитаф на английски — проза или поезия — но по възможност оригинална. Много бих искала да почета паметта му по най-подходящ за него начин и да изпълня последното му желание, именно затова се обръщам към вас: да ви помоля да приемете това предложение — една съвсем обичайна услуга за поетите в древен Китай, но съвсем необичайна днес у нас. С удоволствие ви предлагам като възнаграждение сумата от петстотин лири за тази задача.“

Епитафът беше надлежно предаден и парите бяха депозирани в банката му, но за своя изненада Пърсуордън откри, че не е в състояние да ги докосне. Започна да го терзае някакво странно суеверие. Никога преди това не беше писал поезия по поръчка, а най-малкото пък — епитаф. Реши, че тази голяма сума ще му донесе лош късмет, затова тя продължаваше да стои в банката му недокосната. И сега изведнъж го осени мисълта, че трябва да я предостави на Дарли! Освен всичко друго така би могъл да изкупи вината си за пренебрежителното си отношение към таланта му, както и за скованото си поведение.

Тя тръгна към хотела с него, притисна се в него като ножница към бедрото — професионалната походка на уличница. Не размениха нито дума. Улиците бяха празни.

Старият мръсен асансьор, с неговите седалки, обточени с прашни кафяви плетени ширити, и огледалата с прокъсани дантелени завески, ги раздруса бавно нагоре в покрития с паяжини мрак. След малко, помисли си той, ще падне през онзи люк с краката надолу, с извити назад ръце, устни до устни, докато почувства как примката се стяга около гърлото му и звездите започнат да избухват зад очните му ябълки. Взрив и после забвение — какво друго може да иска човек от непознатото тяло на жена?

Пред вратата той я целуна бавно и настойчиво, силно притисна мекия конус на свитите й устни, докато зъбите им се срещнаха с леко потракване. Тя не отвърна на желанието му, но не се и отдръпна, поднесе му дребното си безизразно лице (безоко в тъмнината) като парче заскрежено стъкло. У нея нямаше страст, само дълбока и всепоглъщаща умора от света. Ръцете й бяха ледени. Той ги взе в своите и веднага го обзе непреодолима меланхолия. Пак ли щеше да остане сам със себе си? Побърза да се скрие в убежището на развеселеното пиянство, което знаеше много добре как да изиграе и което, с помощта на думите, щеше да вдигне високо скеле около реалността, щеше да я разбърка и разстрои.

— Viens, viens!^[78] — извика той припряно, като възприе онази фалшива комичност, с която обикновено се обръщаше към Дарли, но в същия момент си даде сметка, че наистина е доста пиян. — Le maitre vous invite^[79]. — Без да се усмихва, покорна като агне, тя прекрачи прага, влезе в стаята и се огледа. Той успя да напипа ключа на нощната лампа, но тя не работеше. Запали свещта, която стоеше в малка чинийка върху нощното шкафче, и се обърна към нея — тъмни сенки танцуваха около ноздрите и орбитите на очите му. Погледнаха се и той съвсем користно пусна в действие яростното си говорене, за да прикрие собственото си притеснение. После млъкна, защото тя беше твърде уморена, за да му се усмихва. Без да се усмихва, без да говори, тя започна да сваля дрехите си една по една, като ги захвърляше върху протрития килим.

Дълго време остана да лежи, като само изучаваше слабото й тяло с извитите ребра (същата структура като листата на папратта) и малките й, недоразвити, но твърди гърди. Обезпокоена от мълчанието му, тя въздъхна и каза нещо недоловимо за слуха.

— Laissez. Laissez parler les doigts… comme ca^[80] — прошепна той, сякаш да я накара да замълчи. Искаше да й каже някоя проста и ясна дума. В настъпилата тишина усети как тя се бори с дълбокия мрак, с напористите сили на желанието му, мъчеше се да затвори чувствата си в отделна преграда, да ги разграничи от ежедневието и неговите бездушни сделки за оцеляване. Отделна преграда, помисли си той, с надпис „Смърт“? Беше си наумил да се възползва от нейната слабост, нежността бушуваше във вените му на приливи и отливи, ала собствената му морална сила като че се сви и изпуши. Пребледня и забоде блесналите си трескави очи в изронения таван, взря се назад във времето. Отнякъде се чу часовник, който проехтя рязко, и звукът на часовете разбуди Мелиса, прогони изтощението й и отново го замени с тревожност, както и с желание да свършва, за да може да потъне отново в съня, който се мъчеше да пребори.

Започнаха любовната си игра с преструвка за някаква неубедителна страст, която беше подигравка към собствения си произход, тъй като нито можеше да се запали от само себе си, нито да се угаси. (Може цяла вечност да лежиш с разтворени устни, с разтворени крака и да си казваш, че това е нещо, което просто си забравил, че е на върха на езика ти, още малко и ще се сетиш. Но за нищо на света да не можеш да си спомниш какво е — нито името, нито града, нито деня, нито часа… биологическата памет ти е изневерила.) Тя изсумтя тихо, сякаш хленчеше, притискаше го с тези нейни бледи, умислени пръсти така нежно, както човек държи паднало от гнездото голо птиче. По лицето й се редуваха изражения на съмнение и тревожност, сякаш самата тя беше виновна за прекъснатия ток, за проваленото общуване. После изпъшка и той разбра, че тя си мисли за парите. Толкова голяма сума! Неговата разточителност никога не можеше да бъде повторена от друг! А сега — нетактичната й загриженост и тази прагматична грубост започнаха да го ядосват.

— Cheri. — Прегръдките им бяха като сухи допирания на восъчни фигури или на фигури, изваяни от гипс за някаква гробница в класически стил. Ръцете й го галеха без ласки, движеха се по изпъкналите ребра на гръдния му кош, по слабините, по шията, лицето; притискаше пръсти тук и там в мрака, сякаш пръстите на слепец, които търсят тайник в стената или забравен ключ, който с едно завъртане да освети един друг свят, извън времето. По всичко личеше, че усилията са напълно безполезни. Тя се огледа наоколо с див поглед. Лежаха под един кошмарен прозорец, изпълнен с морска светлина, пред който някаква завеса се поклащаше лекичко като отпуснато корабно платно и с това й напомняше леглото на Дарли. Стаята беше пълна с миризмата на вкиснато, на разлагащи се ръкописи, както и на ябълките, които не спираше да дъвче, докато работи. Чаршафите бяха мръсни.

Както обикновено, на едно ниво под изследването на унижението и отвращението от себе си, той все пак продължаваше да пише — бързо и гладко летеше перото му наум. Изписваше лист след лист. В продължение на толкова години вече беше свикнал да описва живота си мислено, че живеенето и писането при него вървяха едновременно. Прехвърляше на хартия физическия момент още докато го изживяваше, още топъл от пещта, гол и уязвим…

— Виж — обади се тя сърдито, защото за нищо на света не искаше да изгуби обещаните пиастри, които във въображението си беше похарчила, тъй като си мислеше, че вече са нейни — сега ще ти направя La Veuve^[81]. — Той си пое дъх с въодушевление, възбуден от тръпката, че отново чува този прекрасен жаргонен израз, откраднат от едновремешните прозвища на френската гилотина, с неговия страховит намек за зъби, скрит в метафората за комплекса за кастрация. La Veuve! Гъмжащото от акули море на любовта, чиито води се затварят над главата на моряка удавник с беззвучната парализа на съня, дълбоководния сън, който бавно те завлича все по-надолу, разкъсван и разкъсващ… докато с вулгарния звук на едно клъцване стоманеното острие пада, обърканата мислеща глава („използвай си тиквата“) тупва в кошницата с едно „бух!“, блъвва слуз, мята се, гърчи се като риба… — Mon coeur^[82] — изграчи той дрезгаво, — mon ange^[83] — колкото да опита вкуса на най-изтърканите метафори, търсейки в тях изгубената нежност, разкъсана, захвърлена сред снеговете. — Mon ange. — Морска вдовица, превърната в нещо богато и странно. Най-неочаквано тя извика отчаяно: Божичко! Какво става? Ти просто не искаш, нали? — Гласът й се извиси до вой. Тогава взе меките му, доста женствени ръце, сложи ги върху коляното си, разтвори ги като книга и наведе безутешното си, но пълно с любопитство лице над тях. Премести свещта така, че да вижда по-добре линиите, и прибра към тялото тънките си крака. Косата падна над лицето й. Той докосна розовата светлина върху рамото й и каза подигравателно:

— На ръка ли ще ми гледаш? — Но тя не вдигна поглед. Отвърна му кратко:

— В града всички гледат на ръка. — Дълго останаха така, като жива картина. „Caput mortuum^[84] на една любовна сцена“ — помисли си той. Но ето че Мелиса въздъхна като че с облекчение и вдигна глава:

— Сега разбирам — каза тихо. — Ти целият си се затворил, сърцето ти е затворено напълно, докрай. — Тя долепи показалец до показалеца, палец до палеца в жест, с какъвто се душат зайци. Очите й блестяха съчувствено. — Твоят живот е мъртъв, затворен. Не е като на Дарли. Неговият е широк… много широк и… отворен. — Тя разтвори ръце за миг, после пак ги отпусна в скута си. След това добави с огромна, убедителна и несъзнавана прямота: — Той все още е в състояние да обича.

Пърсуордън се почувства като че някой е забил юмрук в ченето му. Пламъкът на свещта потрепери.

— Погледни още веднъж — каза й гневно. — Кажи ми и други неща. Но тя пренебрегна гнева и огорчението в гласа му, наведе се пак над загадъчната бяла ръка.

— Всичко ли да ти кажа? — прошепна и за миг дъхът й спря.

— Да — отвърна той рязко. Мелиса се усмихна странно, потайно, като че на себе си.

— Не съм много добра — промълви. — Ще ти кажа само това, което виждам. — После впи честните си очи в него и добави: — Виждам смърт наскоро. — Пърсуордън се усмихна мрачно:

— Добре — каза. Мелиса отметна косата си назад, зави я с пръст около ухото си и отново се приведе над ръката му.

— Да, много скоро. Ще чуеш за нея до няколко часа. Каква глупост! — И тя се изсмя отривисто. След това, за негово най-голямо учудване, продължи, като описа сестра му. — Сляпата… не е жена ти. — Мелиса затвори очи и протегна напред противните си ръце като сомнамбул.

— Да — каза й Пърсуордън, — това е тя. Това е сестра ми.

— Сестра ти ли? — учуди се Мелиса и пусна ръката му. Никога преди това, гледайки на ръце, не беше познавала в предсказанията си. Пърсуордън й каза мрачно:

— Двамата с нея бяхме любовници. Никога повече няма да можем да обичаме другиго. — И в този миг, вече започнал изповедта си, той изведнъж откри, че му е лесно да продължи, да й каже и останалото, да й каже всичко. Съвсем на себе си, напълно се владееше, докато тя го гледаше с умиление и жал. Дали пък не му беше толкова лесно, защото двамата си говореха на френски? На френски истината на страстта изпъква хладно и безмилостно под изпитателния поглед на човешките преживявания. По собствената му странна фраза, той винаги го бе смятал за „неподхилкващия се език“. Или пък причината беше в това, че мимолетната симпатия на Мелиса улесняваше споделянето на подобни неща? Самата тя никога не съдеше, за нея всичко беше познато, всичко беше преживяно. Тя кимаше сериозно, докато той й разказваше за любовта си и за това как нарочно я беше напуснал, за опита си да се ожени, завършил с неуспех.

Между съжалението и възхищението те се целуваха, вече страстно, свързани от досега с описаните изживявания, от усещането за нещо доверено.

— Видях го изписано на ръката — каза му тя, — на твоята ръка. — Тя беше малко уплашена от непривичната точност на способностите си. А той? Той винаги беше търсил човек, пред когото да може да говори открито — но трябваше да е някой, който да не разбира всичко докрай! Пламъкът пак потрепери. Върху огледалото със сапун за бръснене беше написал подигравателното стихотворение за Жюстин, което започваше така:

Отвори ли се твоето ухо да чува

и твоето око — да вижда, вместо да сънува,

тогаз ужасна е задръжката, що спира,

а и агонията е непоносима!

Той си повтори думите в уединението на собствения си ум, докато си мислеше за тъмните улегнали черти, които беше виждал тук под светлината на свещта — мургавото тяло, седнало в съвършено същата поза, която Мелиса беше заела сега, да го гледа с брадичка, опряна върху коляното, и да държи ръката му състрадателно. И докато той продължаваше да говори тихо за сестра си, за неутолимото преследване на наслади, по-силни от онези, които помнеше и които беше оставил съзнателно, други стихове нахлуха в ума му; хаотичните тълкувания, подсказани му колкото от прочетеното, толкова и от преживяното. Когато отново си представи бялото мраморно лице с къдрава черна коса, отметната назад, покрила тила на тънката шия, меката част на ушите, брадичката, разполовена от трапчинка — лице, което винаги го отвеждаше назад към онези огромни празни очни орбити, той чу ума си да повтаря:

Любов могъща ви терзае!

А лудостта й колко ли ще трае?

Че любовта и тя кат’ навик става,

държи ли тръпката, забрава няма.

Чуваше се да казва неща, които повече подхождаха за друго място. Например през горчив смях: „Англосаксонците са измислили думата «разврат», защото не могат да повярват, че съществуват различни видове любов.“ И Мелиса, докато кимаше сериозно и с разбиране, започна да изглежда по-важна, защото най-накрая пред нея стоеше мъж, който споделяше неща, които тя не разбираше, съкровища от онзи мъжки свят, който винаги се люшкаше между пиянска сантименталност и брутално насилие! „В моята страна почти всички истински приятни неща, които можеш да направиш с една жена, представляват углавни престъпления и основание за развод.“ Тя се плашеше от гръмкия му дрезгав смях. Изведнъж й се стори много грозен. После той отново сниши глас и продължи нежно да притиска ръката й до бузата си, както човек притиска наранено място; а отвътре безгласният коментар не спираше:

Какво е Раят според тез закони разни?

Агапе или Ерос — разполовени сте, това ви дразни.

Затворен там, в омагьосания замък, между страшните целувки и близости, които никога не ще се върнат, те изучаваха Ла Лиоба! Каква лудост! Нима се бяха престрашили да попълнят списъците напук на други любовници? Jurata fornication^[85] — стиховете бавно капеха в ума му; а тялото й, като при Рудел^[86], „меко, нежно, красиво“. Той въздъхна, отметна спомените, като че бяха паяжина, и си каза: „По-късно, по-късно, докато търсеше askesis^[87], пое подир пустинните отци към Александрия, към едно място между две пустини, между двете гърди на Мелиса. О, morosa delectation^[88].“ И зарови лице там, между дюните, покрити с живата й коса.

После се умълча, загледа се в нея с изчистени бистри очи, треперещите му устни за пръв път се осмелиха да проронят нежности — ту разпалени, ту огнено страстни. И тя изведнъж потрепери, защото разбра, че няма да може да му се изплъзне, че трябва докрай да му се подчини.

— Мелиса — обади се той победоносно.

Сега вече се насладиха един на друг — смирено и нежно, като приятели, които отдавна са се търсили и намерили сред простосмъртната тълпа, изпълваща ехтящите пространства на този град. И това беше точно онази Мелиса, която възнамеряваше да намери — затворени очи, топла отворена уста, откъсната от съня с целувката на розовия пламък на свещта.

— Време е да тръгвам. — Но тя се притисна още по-силно към тялото му и простена от изнемога. Той я гледаше с обич, докато лежеше в сгъвката на ръката му.

— Ами краят на твоето предсказание? — попита весело.

— Глупости, всичко това са глупости — отвърна му сънено. — Понякога успявам да науча нещичко за човека от линиите на ръката му, но бъдещето!… Не съм толкова проницателна.

Зората се беше сипнала зад стъклото. По силата на внезапно обзел го импулс Пърсуордън влезе в банята и пусна водата да напълни ваната. Тя потече съвсем гореща, шуртеше със свистенето на пара! Колко типично за хотела „Хълмът на лешоядите“ — да има гореща вода точно по това време на деня и по никое друго. Възбуден като ученик, той й извика:

— Мелиса, ела да наквасиш умората на кокалите си, иначе няма да те изпратя до вас. — Мислеше си по какъв начин да даде онези петстотин лири на Дарли, и то така, че източникът на подаръка да остане скрит. Той не биваше да узнава, че те идват от епитафа на един умрял копт! — Мелиса! — извика Пърсуордън отново, но тя беше заспала.

Взе я на ръце и я пренесе в банята. Настани я удобно в топлата вана, тя се събуди, излезе от обятията на съня като някое от онези прекрасни японски хартиени цветя, които се разтварят във вода. Топлината обля хлътналите й гърди и тя засия, бедрата й порозовяха. Пърсуордън седна на бидето, потопи едната си ръка във водата и започна да й говори, докато напълно се събуди.

— Не трябва много да се бавиш — каза й, — защото Дарли ще се сърди.

— Дарли ли! Боже! Снощи не се прибра, пак е бил с Жюстин. — Тя седна във ваната и започна да сапунисва гърдите си, вдишваше уханието на сапуна и водата, както човек отпива скъпо вино. Изсъска името на съперницата си с раболепна неприязън, което не беше в стила й. Пърсуордън се учуди. — Такива хора, тия Хоснани! — изрече Мелиса презрително. — А бедният Дарли им вярва, и в нея вярва. Тя само го използва. Той е прекалено добър, прекалено простодушен.

— Използва ли го?

Тя пусна душа и забулена в облаците от пара, кимна към него с изпитото си лице:

— Знам всичко за тях.

— Какво знаеш?

Усети как изведнъж го обзе неловкост, така натрапчива, че нямаше име. Тя щеше да преобърне света му така, както човек неволно прекатурва мастилница или аквариум със златни рибки. При това през цялото време милата усмивка не слизаше от лицето й. Застанала сред облаците пара, приличаше на ангел, слязъл от небето — като в гравюра от седемнайсети век.

— Какво знаеш? — попита я пак.

Мелиса продължи да разглежда дупките в зъбите си в малко огледалце, тялото й още мокро и блестящо.

— Ще ти кажа. Бях любовница на един много важен човек — Коен, много важен и много богат. — Имаше нещо жалко в това хвалене. — Той работеше с Несим Хоснани и ми е разправял разни неща. Освен това говореше и насън. Но почина. Мисля, че беше отровен, защото знаеше твърде много неща. Той му помагаше, когато вкарваха оръжие в Близкия изток и в Палестина по поръчка на Несим Хоснани. В огромни количества. Обичаше да казва: „За да взривим англичаните!“ — Тя изтръгна думите от себе си отмъстително и след като помисли малко, ненадейно добави: — Той вършеше такива неща. — Същинска гротеска — начинът, по който имитираше Коен как свива пръсти да ги целуне, после ги разтваря, махва с ръка и казва: „Целият съм твой, вечно твой, Джон Бул^[89]!“ Лицето й се сгърчи, за да изимитира злобата на покойник.

— Сега се облечи — каза й Пърсуордън тихо. Влезе в другата стая и за момент остана разсеяно вторачен в стената над лавицата с книги. Сякаш целият град се беше стоварил върху главата му.

— Ето защо не харесвам семейство Хоснани — извика му Мелиса от банята със заядливата интонация на рибарска съпруга. — Те тайно мразят англичаните.

— Обличай се! — извика й той рязко и отчетливо, сякаш говореше на кон. — И да тръгваме.

Изведнъж опомнила се, тя излезе на пръсти от банята и рече:

— Приготвям се веднага. — Пърсуордън остана съвсем неподвижен, загледан в стената с отнесен, невиждащ поглед. Като че бе паднал от някаква друга планета. Толкова неподвижен, че човек можеше да вземе тялото му за статуя, излята от тежък метал. Мелиса поглеждаше към него крадешком, докато се обличаше.

— Какво има? — попита, но той не й отговори. Размишляваше трескаво.

След като се приготви, Пърсуордън я хвана под ръка, двамата заслизаха по стълбата и в пълно мълчание излязоха на улицата. Вече се развиделяваше. Все още някои от уличните лампи светеха и хвърляха сенки. Тя поглеждаше лицето му от време на време, но то беше съвършено безизразно. С приближаването до всяка улична лампа сенките им се удължаваха, ставаха по-тесни и разкривени, за да изчезнат отново в полумрака, преди да възвърнат предишните си очертания. Пърсуордън крачеше бавно, с уморени, целенасочени, тежки стъпки, като все още я държеше под ръка. Във всяка от тези източени играещи сенки сега вече виждаше ясно силуета на победения Маскелин.

На ъгъла до площада спря и със същото отнесено изражение на лицето каза:

— Виж ти! За малко да забравя. Ето ти обещаните хиляда. Целуна я по бузата и тръгна обратно към хотела си, без да каже нищо повече.