Лорънс Дърел
Маунтолив (1) (Александрийски квартет. Част трета)

I

Като изключително обещаващ начинаещ дипломат, докато очакваше своето първо назначение, той беше изпратен в Египет за една година, за да усъвършенства арабския си, и там беше прикрепен към Върховния комисариат, където задълженията му бяха по-скоро писарски, но въпреки това вече се държеше като млад секретар на легацията, напълно наясно с отговорностите на бъдещата си служба. За разлика от друг път обаче, точно днес му беше трудно да бъде сдържан, тъй като страшно се беше запалил по риболова.

Сякаш напълно беше забравил някогашните си добре изгладени спортни панталони за тенис, колежанския блейзър, както и факта, че плискащите се вълни проникваха през дъските на лодката и оставяха тъмни петна по върховете на платнените му обувки. В Египет човек като че непрекъснато се запленяваше от различни неща. Благославяше късмета си, че макар и съвсем непреднамерено, се беше сдобил с препоръчително писмо, което му отвори вратите към имението на Хоснани с неговата разпръсната, безразборно построена къща край свързани помежду си езера и диги недалеч от Александрия. Да.

Плоскодънната лодка, в която се намираше в момента, се носеше леко, тласък подир тласък, по мътната вода, но ето че бавно зави на изток, за да заеме мястото си в големия полукръг от каици, който постепенно щеше да се затвори около целта, маркирана от острите като бодил черни тръстикови прътове на мрежите. И докато обграждаха мястото, замах след замах, над тях се спускаше египетската нощ — отведнъж всичко наоколо се смали и заприлича на барелеф върху златистовиолетова основа. На земята пък предметите се сгъстиха като плътно извезан гоблен, и облени от теменуженото вечерно сияние, ту тук, ту там потрепваха неспокойно като воден мираж на фона на издигащите се изпарения, а хоризонтът ту се разтваряше, ту се свиваше и човек започваше да си мисли, че светът стои отразен в сапунен мехур, който потреперва, преди да се пукне. Над водата гласовете също проехтяваха ту гръмогласно, ту тихо, но отчетливо. Собствената му кашлица прелетя над езерото като размахани отведнъж пърхащи криле. Свечеряваше се, а беше все още горещо; ризата лепнеше по гърба му. Пипалата на мрака, които се протягаха към тях, сварваха само да очертаят силуетите на обрамчените с тръстика островчета, накацали по водата като щръкнали игленици, като ноктести лапи, като туфи трева.

Бавно, с темпото на мудна молитва или мечтателно съзерцание, голямата дъга от лодки се оформяше и затваряше в кръг, но тъй като земята и водата се втечняваха със същия ритъм, това продължаваше да подхранва у него илюзията, че се носят по небето, а не по наносните води на Мареотис. И някъде в далечината чуваше подкрякването на гъски, а ето че на едно място вода и небе се разделиха, когато ято птици излетяха и проточиха след себе си нестройна диря към устието на реката като хидроплани, надаващи диви крясъци. Маунтолив въздъхна и се загледа в кафявата вода, подпрял с длан брадичката си. Не беше свикнал да се чувства толкова щастлив. Младостта е възраст на отчаянието.

Зад себе си дочуваше малкия брат Наруз със заешката устна, който сумтеше при всяко оттласкване с пръта, докато поклащането на лодката отекваше в слабините му. Калта, гъста като меласа, капеше обратно във водата с лениво „пльок-пльок“, а прътът я засмукваше лъстиво. Истинска прелест, но вече всичко потъваше в нощта. За негова най-голяма изненада миризмите на гниене от устието му харесаха. Поривите на вятъра откъм морето — някъде в далечината — се завихряха край тях от време на време и освежаваха ума. Песента на рояци насекоми жужеше като сребърен дъжд в окото на залязващото слънце. Паяжината на променящите се цветове възпламени ума му. Заслушан в собствения си незабързан пулс, той се обади:

— Наруз, чувствам се толкова щастлив.

Младежът се изсмя с типичния за него съскащ стеснителен смях и отвърна:

— Хубаво, хубаво. — Наведе ниско глава и додаде: — Но това е нищо. Само почакай. Още не сме затворили кръга.

Маунтолив се усмихна:

„Египет — каза си наум, както мъж повтаря името на жена. — Египет.“

— Ей там — рече Наруз с дрезгавия си мелодичен глас, — патиците не са ruses^[1], нима не знаеш ли? (Английският му беше слаб, но го използваше претенциозно.) — Незаконният им лов е лесна работа (за патици казвате „лов“, нали така?) Гмуркаш се във водата под тях и ги хващаш за краката. По-лесно е, отколкото да ги стреляш, нали? Ако искаш, утре ще го направим. — Той изсумтя отново, натисна пръта и въздъхна.

— Ами змиите? — попита Маунтолив. Беше видял няколко доста големи във водата същия следобед.

Наруз изпъна яките си плещи и изхихика:

— Няма змии — отвърна му и пак се изсмя.

Маунтолив се обърна на една страна и опря буза върху носа на лодката. С ъгълчето на окото си виждаше своя другар как бута лодката с пръта, застанал прав, виждаше ръцете му, покрити с косми от горе до долу, и здравите му крака със стегнати мускули.

— Да завия ли? — попита го той на арабски. Беше забелязал, че на домакините им става много приятно, когато говори на родния им език. Отговорите им, обикновено придружени с усмивка, приличаха на топла прегръдка. — Да завия ли?

— Разбира се, че не — отвърна му Наруз, пусна грозната си усмивка, която само красивите му очи и дълбок глас можеха да компенсират. Пот капеше от къдравата му черна коса с един кичур, израснал по средата на челото му. След което, тъй като не искаше отговорът му да прозвучи нелюбезно, добави: — Настъплението ще започне по мрак. Знам какво правя, ти трябва само да си отваряш очите, за да видиш рибата. — Двете малки розови дипли от плът в края на непришитата му устна блестяха навлажнени от слюнката му. И той намигна приятелски на английския младеж.

Мракът вече препускаше към тях, а светлината издъхваше. Изведнъж Наруз извика:

— Сега е моментът. Погледни там. — Плесна шумно с ръце, провикна се през водата и стресна приятеля си, който вдигна глава и проследи с поглед протегнатия му пръст.

— Какво? — Глухият кънтеж на пушка откъм най-отдалечената лодка разтърси въздуха и ето че хоризонтът беше отново разполовен, когато друго ято излетя, този път по-бавно, и отдели земята от въздуха под формата на розова пътуваща рана; като сърцевината на нар, която прозира през кората му. После се обагри от розово в алено, накрая побеля и взе да се сипе по повърхността на езерото като сняг, който се стопява при допира си с водата.

— Фламинго — извикаха двамата в един глас и се разсмяха, а тъмнината ги погълна и всмука целия видим свят.

Притихнаха задълго, само дишаха дълбоко, изчакваха очите им да привикнат отново с мрака. По пътя си пресрещаха гласове и смях, които идваха откъм лодките в далечината. Ето че някой извика: „Я, Наруз — и отново, — я, Наруз.“ Той само изсумтя. Скоро долетя отсеченият синкопиран ек на малък барабан — музика, чиито ритми се запечатваха на мига в главата на Маунтолив, така че той усети как собствените му пръсти барабанят по планшира на лодката. Сега вече езерото сякаш нямаше дъно, жълтата тиня беше изчезнала — меката наслоена тиня от праисторически разседи на земните пластове, или битуминозната тиня, която Нил избутваше пред себе си, докато се спускаше надолу към морето. Мракът все още миришеше на тази тиня. „Я, Наруз“ — проехтя отново и Маунтолив различи гласа на по-големия му брат Несим, понесен от морския бриз, който накъсваше думите му: „Време е… да пуснем… светлините.“ Наруз се провикна, отвърна му и изсумтя доволно, докато търсеше кибрита.

— Сега ще видиш — каза му той гордо.

Кръгът от лодки се беше свил, за да обгърне таляна, а в горещината на мрака кибритените клечки започнаха да припламват и скоро карбидните лампи на носа на лодките лумнаха с потрепващи като цветя жълти пламъци, които взеха колебливо да се извисяват и така дадоха възможност на изостаналите лодки да се изравнят с останалите. Наруз се наведе внимателно над госта си и взе да опипва носа. Маунтолив подуши потта на силното му тяло, докато той търсеше да напипа гумения маркуч, а после разклащаше старата бакелитна кутия на лампата, пълна с твърд карбид. Наруз завъртя едно ключе, драсна клечка кибрит и за миг гъстият пушек погълна и двамата; затаиха дъх, докато пушекът се разнесе, а после под тях се откриха грейналият като огромен цветен кристал полукръг от езерна вода, светъл като истински магически фенер, и подплашените сенки на рибите, които първо се пръснаха, после се прегрупираха, а резките им движения издаваха изненада, любопитство, дори може би удоволствие. Наруз изпусна дъха си шумно и се върна на мястото си.

— Гледай надолу — разпореди се и добави: — Така, че главата ти да е много наведена. — Когато Маунтолив, който се озадачи от този съвет, понечи да го попита защо, той продължи: — Завий си главата с някаква дреха. Сините рибарчета пощръкляват при вида на рибата, а не виждат на тъмно. Последния път ми разкървавиха бузата, а на Соби му извадиха едното око. Затова лицето напред и надолу.

Маунтолив послуша съвета му и се наведе. Носеше се, загледан в нервно потрепващия кръг светлина на лампата. Дъното приличаше на истински кристал, а не на тиня, шаваше като живо, гъмжеше от водни костенурки, жаби и плавно отминаващи риби — всички езерни обитатели изглеждаха обезпокоени от това нашествие. Лодката пак се залюля, но продължи напред, а една студена вълна плисна и образува локва около върха на обувките му. С ъгълчето на окото си той забеляза, че сега вече големият полукръг от светлини, синджирът от лумнали цветя, се затваряше все по-бързо; и сякаш да послужи за ориентир и насърчение, отнякъде проехтя думкането на барабан, придружено с песен — приглушена и меланхолична, но завладяваща. Усети подръпването на лодката, която се завъртя, усети го и в червата си. Тези усещания не му напомняха за нищо преживяно, бяха съвършено нови.

Сега водата беше станала сбита, плътна и непрозирна като овесена каша, която бъркаш бавно на слаб огън, за да се сгъсти. Но когато се вгледа отблизо, видя, че илюзията идва не от водата, а от гъмжилото на самите риби. Бяха навсякъде, блъскаха се, стрелкаха се в пасажи, превъзбудени от огромния си брой, носеха се, бутаха се в големия наплив, ала всички следваха една и съща посока. Кордонът вече ги пристягаше като примка и не повече от пет-шест метра деляха лодка от лодка, един кръг восъчна светлина от следващия. Лодкарите започнаха да издават гърлени звуци и да удрят водата, самите те възбудени от предчувствието за това стълпотворение от риби, които се тълпяха по мекото езерно дъно и ставаха все по-неспокойни с приближаването на плитчините, когато вече разбираха, че са в капана на грейналия кръг. Това тяхно струпване и кръжене приличаше на делириум.

Неясни мъжки силуети започнаха да размотават нагънатите мрежи в лодките и провикванията се умножиха. Маунтолив усети как вълнението учести пулса му.

— Само след миг — извика Наруз. — Не мърдай.

Водата се сгъсти като лепило и сребристи тела взеха да скачат нагоре в пълния мрак, след което тупваха обратно във водата — блеснали като монети сред тъмните сенки. Кръговете светлина се доближиха, докоснаха, застъпиха и обръчът се затвори. Отвсякъде долиташе шумният плясък на тъмни тела, които скачаха насред сенките, пълнеха дългите, свързани в краищата мрежи, чиито дълбоки джобове вече набъбваха от мятащите се риби, издуваха се като коледни чорапи. Изглежда рибите бяха уплашени, защото паническите им скокове накъсваха цялата повърхност на таляна и хвърляха студени пръски, от които лампите започваха да пращят, после се озоваваха в лодките — неспокойна, потръпваща реколта от студени люспи и пляскащи опашки. Задъханата им борба на живот и смърт действаше възбуждащо, също както думкането на барабаните преди това. Смях раздра въздуха, когато мрежите се затвориха. Маунтолив седеше загледан в арабите с техните дълги бели роби, навити на кръста, които протягаха ръце напред да се хванат за носа на лодките, да успокоят движението им и внимателно да ги приближат, докато мрежите се срещнат. Светлината блестеше върху гладките им бедра. Мракът преливаше от варварското им веселие.

Но ето че последва друго неочаквано явление; небето над тях започна да притъмнява също като водата под тях. Тъмнината изведнъж набъбна от неясни форми, тъй като подскачащата риба беше събудила заспалите твари по брега и с кресливи несвързани писъци новите гости от обраслото с острица устие се включиха в лова — стотици пеликани, фламинги, жерави и рибарчета заприиждаха по неравни траектории, за да се нахвърлят, да грабят и лапат мятащите се риби. И във водата, и във въздуха кипеше див живот; в същото време рибарите изравниха мрежите си и започнаха да изтеглят гъмжащия улов в лодките или направо ги обръщаха така, че изливаха бликащите бързеи от сребро направо през планшира, докато кормчиите стояха до глезените във водата насред възврелия въртоп от тела. Щеше да има премного за всекиго и да остане — и за хора, и за птици; докато големите блатни обитатели тромаво разгъваха и сгъваха криле като някакви старомодни изрисувани чадърчета или бавно кръжаха на тумби над кипналата вода, сините рибарчета и гларусите се стрелкаха от всички страни с мълниеносна скорост — пощръклели от лакомия и възбуда, спускаха се самоубийствено, някои си счупваха врата при сблъсъка с лодките, други забиваха човки в телата на рибарите и в ужасяващата си ненаситност успяваха да разкъсат я нечия буза, я нечие бедро. Кипежът на водата, прегракналите викове, тракащите човки, припляскващите криле и влудяващото барабанене придаваха на цялата тази картина незабравимо великолепие, което смътно напомни на Маунтолив забравените фараонски стенописи от мрак и светлина.

Тук-таме мъжете започнаха да отблъскват птиците, като удряха тъмнината с пръчки, докато насред сгърчените свитъци на улова човек можеше най-неочаквано да зърне пера с магическите оттенъци на небесната дъга и счупени човки, кръвта от които се процеждаше по сребристите рибешки люспи. Три четвърти час нищо не се промени в тази сцена, докато се видя, че рибарските лодки са вече препълнени. Несим се появи наблизо и извика на всички:

— Време е да се връщаме. — Посочи един фенер, който се поклащаше над водата и създаваше илюзията за топла пещера от светлина, в която зърнаха гладките неспокойни хълбоци на кон и назъбени в края палмови листа. — Мама ни чака — извика Несим. Красивата му до съвършенство глава се наведе, попадна в края на един от кръговете светлина и се усмихна. Имаше византийско лице, от онези, които се срещат по стенописите в Равена — с бадемови черни очи и чисто изрязани черти. Но Маунтолив гледаше, така да се каже, през него към лицето на Лейла, неговата майка, с която толкова си приличаха.

— Наруз! — извика той дрезгаво, защото по-малкият брат беше скочил във водата да пристегне мрежата. — Наруз! — Едва ли можеше нещо да се чуе в тази врява. — Трябва да се връщаме!

Най-накрая двете лодки — всяка с по едно циклопско око от светлина — се обърнаха и потеглиха през черната вода към пристана в далечината, където Лейла им беше довела конете и ги чакаше търпеливо в гъмжащата от комари тишина. Новата луна беше изплувала.

Гласът й проехтя звънливо над останалите звуци на езерото, сгълча ги, че закъсняват, а Наруз се изсмя.

— Носим богат улов — извика Несим. Тя стоеше, силуетът й по-тъмен от мрака наоколо, ръцете им се срещнаха неволно, като че направлявани от някакъв усъвършенстван инстинкт. Сърцето на Маунтолив се разтуптя, когато се изправи да изкачи пристана с нейна помощ. Двамата братя бяха едва стъпили на брега, когато Наруз извика:

— Да се надбягваме до вкъщи, а, Несим! — И хукнаха към конете си, които пристъпваха нетърпеливо и се стреснаха от гръмогласния им смях.

— Внимавайте! — извика рязко подире им Лейла, но не беше минала и секунда, и те вече препускаха, копитата думкаха по отъпканата пътека на дигата, а Наруз се кикотеше като Мефистофел. — Какво мога да направя? — оплака се тя с престорено примирение и в този миг управителят на имението излезе напред с техните два коня.

Яхнаха ги и поеха към къщата. Лейла заповяда на мъжа да язди отпред с фенера и приближи коня си така, че коленете им се докоснаха — този допир им донесе утеха. Отдавна не се бяха любили — има-няма десет дни — въпреки че за младия Маунтолив това време представляваше цяло столетие, цяла вечност на отчаяние и нега. Той беше получил образованието си в Англия, следователно беше научен да не дава воля на чувствата си. Всички други безценни уроци беше успял да усвои докрай въпреки младостта си — да посреща както салонните, така и уличните проблеми с хладнокръвие; но по отношение на личните емоции можеше да противодейства единствено с нервната сдържаност на своята национална чувствителност, упоена до състояние на вечно сконфузена мълчаливост: едно образование на стеснителност, редуваща се с прикритост. Чувствителността и възпитанието рядко вървят ръка за ръка, въпреки че разривът може да се замаскира със заучени маниери и други форми на общуване със света. Той беше чувал и чел за големи страсти, но смяташе, че никога няма да стигне дотам. И ето че сега именно това измъчваше до полуда потайния му живот, който, като на някой поотраснал гимназист, се разиграваше автономно зад кулисите на ежедневието с неговите обичайни жестове, дела, думи и пристрастия. Социалният човек у него беше вече презрял още преди духовният да порасне. Лейла го беше преобърнала, както се преобръща стар дънер, и беше хвърлила душата му в смут. И той взе да подозира, че е страшно сантиментален, прекалено млад и неопитен, че запасите му от студенина са изчерпани. Почти възмутен от себе си, все пак си даде сметка, че най-накрая тук е намерил нещо, за което е готов дори да умре — нещо, чиято незрелост носи със себе си крилатото послание, което го пронизваше до мозъка на костите. Дори в мрака можеше да усети, че се изчервява. Беше абсурдно. Да си влюбен беше абсурдно, същата ситуация като да ти издърпат стола, преди да седнеш. Улови се как си мисли какво ли ще каже майка му, ако можеше да ги види сега как яздят с допрени колене сред сенките на палмите край езеро, в което се отразяваше новолунието.

— Щастлив ли си? — прошепна тя и той усети устните й върху китката си. Влюбените не знаят какво да си кажат един на друг, няма нищо, което да не е казвано или неказвано хиляди пъти преди това. Целувката е измислена, за да превърне тези безсмислия в рани. — Маунтолив — обади се тя отново, — Дейвид, скъпи.

— Да.

— Толкова си мълчалив. Реших, че си заспал.

Маунтолив се намръщи, изправен пред собствената си разкъсана душа.

— Бях се замислил — отвърна й и отново усети устните й върху китката си.

— Скъпи.

— Скъпа.

Продължиха да яздят с допрени колене, докато старата къща изникна пред погледа им — здраво стъпила на земята, четвъртита, построена върху мрежа от диги, които преграждаха широкото устие и сладководните канали. Във въздуха се стрелкаха прилепи. Горните балкони на къщата бяха ярко осветени и точно там недъгавият седеше прегърбен в инвалидната си количка, ревниво загледан в нощта. Чакаше ги. Съпругът на Лейла умираше от някаква неясна болест на мускулатурата, прогресивна атрофия, която още по-жестоко подсилваше и без това голямата разлика във възрастта на двамата. Неговата сакатост го беше превърнала в куха мъртвешка черупка, завита с одеяла и шалове, от които стърчаха само две дълги изящни ръце. Човек мрачен по природа и с грубовата външност, която се долавяше и в лицето на по-малкия му син, сега главата му беше килната на една страна върху рамото и под определен ъгъл на светлината приличаше на онези карнавални маски, които се носят набучени на прът. Остава само да се добави, че Лейла го обичаше!

„Лейла го обичаше.“ Във вцепенението на ума си Маунтолив не можеше да се сети за тези думи, без мислено да ги изкрещи като папагал. Как е възможно? Беше се питал неведнъж. Как е могла?

Като чу чаткането на копита по калдъръма на вътрешния двор, съпругът подкара инвалидната си количка към перилото на балкона и се провикна сприхаво:

— Лейла, ти ли си? — попита с гласа на възрастно дете, готово да се засегне от приветливата й усмивка, обърната нагоре към него, и от дълбокия мелодичен контраалт, с който му отвърна, примесвайки ориенталско покорство с нещо като утешение, което можеше да разбере само дете.

— Скъпи. — Тя изтича нагоре по дългата дървена стълба, прегърна го и рече: — Всички сме тук, живи и здрави.

Маунтолив слезе бавно от коня, чу как болният мъж изпусна въздишка на облекчение. Предпочиташе да се прави, че затяга ремъците на коня, отколкото да види тази тяхна прегръдка. Не че ревнуваше, но вроденият му скептицизъм го пронизваше до болка. Беше толкова отвратително да си млад, не много тактичен и да се чувстваш напълно безпомощен. Как се случи всичко това? Живееше, сякаш е на милион мили от Англия; миналото му приличаше на отдавна захвърлена стара кожа. Топлата нощ ухаеше на жасмин и рози. По-късно, ако тя влезе в стаята му, той ще се вцепени като закован, безмълвен и безразсъден, ще вземе в обятията си това учудващо младо тяло без особено желание или разкаяние, после ще затвори очи, както прави човек, застанал под леденостуден водопад. Изкачи бавно стъпалата. Тя го караше да се чувства висок, строен и красив.

— Маунтолив, хареса ли ти? — изграчи инвалидът с глас, в който се смесиха (като олио във вода) гордост и подозрение. Висок негър, един от слугите им, вкара малка масичка на колелца, върху която стоеше гарафа уиски — свят на аномалии: да пиеш „приспивателно“, подобно на белите в колониите, и то в тази разпръсната във формата на четириъгълник къща, пълна с великолепни килими и старинни мебели в турски стил от времето на Втората империя, със стени, покрити с южноафрикански копия, пленени при Омдурман.

— Седни — каза му той и Маунтолив се усмихна, седна и веднага забеляза, че дори и тук, в гостната, имаше книги и пръснати наоколо списания — символ на неутолимия глад за знания, от който Лейла беше винаги обзета. Тя обикновено държеше книгите и книжата си в харема, но неизвестно как те винаги успяваха да се озоват из цялата къща. Съпругът й нямаше участие в този свят. Тя се опитваше, доколкото беше възможно, да го държи настрана, тъй като се боеше от неговата ревност, която ставаше все по-непоносима, колкото повече се влошаваше физическото му състояние. Синовете му се миеха — Маунтолив дочу шума от течаща вода. Скоро и той щеше да се извини и да се оттегли, за да се преоблече в белия си костюм за вечеря. Отпиваше и разговаряше с прегърбения мъж в инвалидната количка с тих, напевен глас. В същото време си мислеше, че е направо ужасно и крайно неприлично да е любовник на неговата съпруга, но и винаги се изумяваше, като наблюдаваше как естествено и нормално Лейла разиграва тази измама. (Студеният й меден глас и така нататък; не биваше да се отплесва в мисли за нея.) Смръщи чело и допи питието си.

Толкова трудно му беше да се ориентира на това място, когато пристигна за пръв път, за да връчи препоръчителното си писмо: пътят, както и досега, стигаше само до реката, след което през каналите до къщата можеше да се отиде само на кон. Откъснат отвсякъде, беше останал в колата си близо час, преди да се намери един любезен минувач, който му предложи кон, за да стигне целта си. През онзи ден в къщата нямаше другиго освен инвалида. Маунтолив се беше забавлявал, докато го гледаше как чете въпросното писмо, съчинено в цветистия висок стил на арабския — инвалидът измънкваше обичайните любезности в отговор на комплиментите, които изчиташе, сякаш написалият писмото присъстваше в стаята. После вдигна рязко глава, вгледа се нежно в лицето на младия англичанин и му каза нещо, на което Маунтолив кимна.

— Ще дойдеш да живееш с нас. Това е единственият начин да усъвършенстваш арабския си. За два месеца например. Моите синове знаят английски и с удоволствие ще разговарят с теб, жена ми също. За тях ще бъде истинско щастие да се появи ново лице, гост в къщата. А моят скъп Несим, макар и още съвсем млад, учи в Оксфорд и вече е последна година там. — Гордост и задоволство грейнаха в хлътналите му очи за миг, после пак угаснаха, за да направят място на обичайния му израз на болка и огорчение. Болестта буди презрение. И всеки болен го знае.

Маунтолив беше приел и отказвайки се както от почивката у дома, така и от един нормално прекаран отпуск в Египет, си бе издействал разрешение да остане два месеца в къщата на този копт, едър земевладелец. За него това представляваше пълно откъсване от всичко познато, но и включване в модела на семеен живот със стари традиции, подхранвани от несъзнаваната пищност на един феодализъм, който се простираше назад във времето до Средните векове, че и преди тях. Светът на Бъртън^[2], Бекфорд^[3], лейди Хестър^[4]. Нима те все още съществуваха? Но тук, през погледа на човек отвътре, участник в грандиозното пано, което собственото му въображение бе изрисувало, той изведнъж откри как екзотичното става нормално. Поетиката сияеше именно поради тази непринуденост, с която изпълваше ежедневието. Маунтолив вече беше успял да постигне своето „Сезам, отвори се“ с езика, който му беше винаги „подръка“, и изведнъж си даде сметка, че за пръв път наистина прониква в тази чужда страна и в нейните moeurs^[5]. Чувстваше онова, което човек винаги чувства в подобна ситуация — удоволствие, от което ти се замайва главата, защото усещаш как губиш стария си „аз“ и на негово място отглеждаш нов. Забеляза как той му се изплъзва, как контурите му се размиват, така да се каже. Това ли е истинската стойност на образованието? Беше започнал да пресажда цял един огромен и непокътнат свят от полето на собственото си въображение в истинската почва на новия си живот.

Семейство Хоснани се оказа странно в своята разновидност. Изисканият Несим и неговата майка бяха хора на духа и принадлежаха към емоционалния свят на висока интелигентност и изострена чувствителност. Той, по-големият, винаги гледаше да бъде в услуга на майка си във всичко — било да й отвори вратата или да вдигне от пода падналата й носна кърпа. Неговият английски, както и френски бяха перфектни, безупречни като обноските му, изящни и овладени като тялото му. После идваха другите двама, които седяха с лице към тях отсреща на масата и се гледаха през запаления свещник: инвалидът с одеялата и по-малкият син — як, набит и грубоват като булдог с едно не много ясно изражение, винаги нащрек, сякаш готов всеки миг да откликне на боен зов. С тежко телосложение и грозно лице, той въпреки това беше много мил; по захласнатия вид, с който попиваше всяка изречена от баща му дума, си личеше кого предпочита да обсипва със своята любов и преданост. Неговата наивна сърдечност блестеше в очите и той също беше готов да е винаги в услуга; когато работата на полето не изискваше неговото присъствие, той начаса освобождаваше безмълвния дребен слуга, който дежуреше зад инвалидната количка, за да е на разположение на баща си; изпълнен с гордост, преливащ от радост, че може да го пази, да го вземе на ръце, да го вдигне и да го пренесе до тоалетната. Гледаше майка си с нещо като гордост и детска тъга, която проблясваше и в очите на инвалида. Въпреки това, макар и различни, братята бяха като две маслинови клонки, нищо не ги делеше — бяха от един корен и добре го съзнаваха, обичаха се истински, защото всъщност се допълваха; единият силен там, където другият беше слаб. Несим се страхуваше от кръв, от физическа работа и от груби обноски, докато Наруз умираше за тях. А Лейла? Разбира се, Маунтолив я възприемаше като красива загадка, докато би могъл, ако имаше повече опит, да долови в нейната непринуденост съвършената простота на духа, а в екстравагантната й природа — темперамент, на който е отказано пълноценно развитие и който с готовност е приел да прави компромиси. Този брак, например, с мъж много по-възрастен от нея, беше станал по договорка — но все пак това беше Египет. Богатството на нейното семейство беше свързано с богатството на Хоснани — и съюзът им по-скоро приличаше, като всички подобни, на сливане на две големи компании. Дали самата тя ще е щастлива или нещастна, изобщо не се обсъжда. А тя беше гладна, това е всичко, просто гладна за света на книгите и срещите, които ставаха извън обсега на старата къща, извън големите отговорности, свързани със земята, от която идваше богатството им. Беше покорна и отстъпчива, предана като добре дресирано животно. Измъчваше я само тягостното еднообразие. Като млада беше завършила образованието си в Кайро с отличен успех и в продължение на няколко години хранеше илюзия, че може да замине за Европа и там да продължи обучението си. Искаше да стане лекар. Но по онова време жените в Египет се смятаха за късметлийки, ако могат да се отърват от фереджето, да не говорим за строгите ограничения на египетските обичаи и обществения манталитет. За египтяните Европа беше просто търговски център, който богатите посещават. Естествено, на няколко пъти тя беше ходила в Париж заедно с родителите си и се беше влюбила в града, както става с всички нас, но що се отнася до това да прескочи бариерите на египетската традиция и изцяло да пренебрегне зависимостта от родителите — да избяга в живот, който може да подхрани будния й ум — там беше ударила на камък, камъка на нейните родители и техния консерватизъм. Длъжна е да се омъжи и Египет да бъде нейният дом — така отсекли те хладнокръвно и побързали да й намерят най-добрия по душа и най-способния сред най-богатите си познати. Застанала на ръба на всички тези мечтания, все още красива и богата (в александрийското общество била известна като „черната лястовица“), Лейла видяла как всичко пред очите й губи смисъл и се размива в неясна призрачност. Била длъжна да се съобразява и толкоз. Разбира се, никой не би имал нищо против да посещава Европа със съпруга си през няколко години, за да пазаруват, да ходят на почивка… Но животът й трябваше да принадлежи на Египет.

И тя се беше предала, реагирайки отначало с отчаяние, после с примирение към живота, който й бяха предопределили. Съпругът й беше мил и внимателен, но не блестеше интелектуално. Животът беше изсмукал волята й. Предаността й беше такава, че тя взе присърце делата му и продължи да живее — защото той искаше така — далеч от единствената столица, чийто живот, макар и смътно, наподобяваше европейския — Александрия. В продължение на години се беше подчинявала на затъпяващото влияние на Делтата и на еднообразното съществуване в земите на Хоснани. Живееше предимно чрез Несим, който учеше в чужбина и чиито редки визити внасяха оживление в къщата. Но за да задоволи своето все още живо любопитство към света, тя се беше абонирала за книги и списания на всичките четири езика, които владееше не по-зле от родния си, дори може би по-добре, защото никой не може да мисли или чувства единствено чрез неизмеримата отживялост на арабския. Бяха минали вече много години на усилия да се примири със съдбата си, но елементът на отчаяние се бе проявявал под формата на различни нервни страдания, за които съпругът й винаги предписваше едно нелишено от разум лекарство — десетдневна ваканция в Александрия, която успяваше да върне руменината по страните й. Но след време дори и тези посещения започнаха да стават все по-нередовни: без да усети, тя се беше откъснала от обществото и откри, че вече почти не умее да води онези незначителни разговори на незначителни теми, върху които почиваше неговото съществуване. Животът на града я отегчаваше. По правило той беше повърхностен като водите на голямото езеро; с течение на времето способностите й за самовглъбяване се изостриха и след като повечето нейни приятели се разпръснаха, останаха само няколко имена и лица — доктор Балтазар например, както и Амарил и неколцина други. Много скоро обаче Александрия щеше да стане по-скъпа на Несим, отколкото на нея. Когато приключи с образованието си, той щеше да постъпи в банка с бързо разрастваща се мрежа от нови клонове — корени, които се пресягаха към корабостроенето, към петролната промишленост, производството на волфрам, корени, които имаха нужда от напояване… Но дотогава Лейла вече щеше да се е превърнала в отшелник.

Поради този самотен живот тя се оказа някак съвсем неподготвена за Маунтолив, за появата на един непознат сред тях. През онзи първи ден се върна късно от езда в пустинята и все още приятно възбудена, зае мястото си, бързо и безшумно, между съпруга си и неговия гостенин. Маунтолив почти не я погледна, но развълнуваният й глас събуди странни леки потрепвания в сърцето му, които той регистрира, без повече да се задълбочава. Тя носеше бели бричове за езда и жълта риза с шал. Гладките й малки ръце бяха бели и без пръстени по тях. Нито един от синовете не се появи за обяд през този ден, но след като приключиха с яденето, именно тя предложи да го разведе из къщата и градината, тъй като вече беше приятно изненадана от приличния арабски и отличния френски на младия мъж. Държеше се с него с разбираемата загриженост на жена към единствената й мъжка рожба. Искреният му интерес и желание да учи я изпълниха с чувство на благодарност, което изненада самата нея. Беше нелепо, но от друга страна, никога преди това чужденец не беше проявявал каквото и да е желание да ги изучава и преценява — тях, тяхната религия и традиции. Обноските на Маунтолив бяха толкова изискани, колкото уязвимо се оказа самообладанието му. Тръгнаха да се разхождат в градината с рози, заслушани в гласовете си като в сън. И двамата се чувстваха като останали без дъх, сякаш се задушаваха.

Същата вечер, когато каза „лека нощ“, след като вече беше приел поканата на съпруга й да се върне и да им гостува, тя не се появи. Само един слуга донесе бележка, в която пишеше, че е неразположена, че има главоболие и трябвало да лежи. Но тя очакваше завръщането му решително и с неясни опасения.

Той, разбира се, се запозна с двамата братя още първия ден, защото Несим се появи следобеда — току-що се беше върнал от Александрия. И Маунтолив веднага разпозна в него сродна душа — човек на установените принципи. Откликнаха един на друг напрегнато, като в музикална хармония.

И Наруз.

— Къде е добрият ни Наруз? — обърна се Лейла към съпруга си, сякаш той отговаряше за втория син, а не тя, сякаш той беше неговият залог в света.

— Вече четирийсет дни е при инкубаторите. Утре ще се върне.

Лейла се смути.

— Той е фермерът в семейството, докато Несим е банкерът — обърна се да обясни на Маунтолив и леко се изчерви. След това пак извърна лице към съпруга си и каза:

— Може ли да заведа Маунтолив при Наруз, да види къде работи?

— Разбира се.

Маунтолив беше очарован от начина, по който произнесе името му. Каза го с френска интонация „Монтолиф“ и на него му прозвуча много романтично. Тази мисъл също беше нещо ново. Тя го хвана под ръка и двамата поеха през градината с рози, прекосиха палмовите плантации и се озоваха при инкубаторите, които се помещаваха в дълга ниска сграда от глинени тухли, построена доста под нивото на земята. Почукаха един-два пъти на хлътналата врата, но най-накрая Лейла я блъсна нетърпеливо, тя се отвори и двамата влязоха в тесен коридор с десет глинени пещи, наредени от двете страни една срещу друга.

— Затворете вратата — провикна се дълбок глас и в същото време Наруз се надигна сред гнездо от паяжини, изникна от мрака и чак тогава разпозна натрапниците. Маунтолив се сепна при вида на навъсения му поглед и заешката устна, както и от грубия начин, по който се беше провикнал; сякаш въпреки младостта му пред тях стоеше дрипав отшелник от скално убежище. Кожата му беше жълтеникава, а около очите му имаше бръчки от дългото бдение. Но когато ги разпозна, той се извини и остана много доволен, че някой си е дал труда да го навести. Изведнъж се почувства много горд и бързо започна да обяснява как работят инкубаторите, а Лейла тактично го остави да обсеби разговора. Маунтолив беше наясно, че излюпването на яйца с помощта на изкуствена топлина е нещо, с което Египет се славеше от най-дълбока древност, и с интерес се заслуша в описанията на Наруз. В този подземен овраг, потънал в прастари паяжини и непометена мръсотия, двамата разговаряха за техники и температури под подозрителния поглед на жената, чиито тъмни очи сравняваха различните им телосложения и обноски, различните им гласове. Живият интерес на госта като че го възбуждаше и Наруз се впусна в най-незначителни подробности като онази странна техника, при която измерваш топлината на яйцето без термометър, притискайки го до окото си.

По-късно, на връщане през розите с Лейла, Маунтолив рече:

— Приятно момче е синът ти. — А тя неочаквано се изчерви и сведе глава. Отговори му тихо и развълнувано:

— Вечно ще тежи на съвестта ни, че не зашихме навреме заешката му устна. Като беше малък, селските деца му се подиграваха, викаха му „камила“ и той много страдаше от това. Нали знаеш, че устната на камилата е разцепена на две? Не ли? Така е. Наруз трябваше да преодолее много неща. — И младият мъж до нея внезапно усети как сърцето му се свива от съчувствие. Но нищо не каза. А после, същата вечер, тя изчезна.

Още в началото появилите се у него чувства го смущаваха, но той нямаше навика да се самонаблюдава, тъй като не беше наясно, така да се каже, с потенциала на собствената си личност — с една дума, тъй като беше млад, успешно ги игнорира. (След време си повтаряше всичко това наум, спомняйки си с тъга всяка подробност, докато се бръснеше пред старомодното огледало или връзваше вратовръзката си. Маниакално си припомняше цялата история отново и отново, като че ли заради другиго, за да провокира и осмисли целия съвършено нов диапазон от емоции, които Лейла освободи у него. От време на време изпускаше едно „по дяволите“ под сурдинка, през стиснати зъби, сякаш мислено си възстановяваше някакво страшно нещастие. Колко неприятно е да те карат да пораснеш, но и колко вълнуващо. Той гравитираше между страха и гротескното въодушевление.)

Двамата често яздеха заедно в пустинята, подканени от съпруга й, и веднъж, в една пълнолунна нощ, легнали върху дюната, леко засипани с пясък от тихия бриз, очертал силуетите им като сняг или прах, той изведнъж се озова пред едно ново лице на Лейла. Бяха вечеряли и разговаряха под призрачната светлина.

— Чакай — ненадейно се обади тя. — На устната си имаш троха. — Наведе се напред и нежно я взе с езика си. Той усети как малкият й топъл език на египетска котка се задържа за миг върху долната му устна. (Точно тук мислено винаги си казваше „по дяволите“.) При това движение той пребледня и за малко да припадне. Но тя беше толкова близо до него, безобидно близо, усмихна се, сбърчи нос и на него не му оставаше нищо друго, освен да я вземе в обятията си и да продължи неуверено напред като мъж в огледало. Техните мълвящи силуети се срещнаха като отражения във водата на езеро. Умът му се пръсна на хиляди парченца, които литнаха край тях над пустинята. Толкова лесно станаха любовници и самият акт завърши с толкова очевидна липса на преднамереност, че известно време самият той едва бе в състояние да осъзнае какво се е случило. Когато дойде на себе си, веднага си пролича колко е млад, тъй като запелтечи:

— Но, Лейла, защо избра мен? — сякаш тя разполагаше с безброй възможности на този свят. Много се изненада, когато тя се отпусна назад и повтори думите му с нещо като мелодично презрение — детинският му въпрос я беше раздразнил.

— Защо теб ли? Защото… — и тук за най-голямо удивление на Маунтолив с тих приятен глас тя му изрецитира цял абзац от един от нейните любими автори.

„Сега за нас е възможна друга съдба — най-високата цел, поставяна някога пред нация, която можем да приемем или отхвърлим. Ние все още не сме дегенерирали като раса; все още сме раса, в която кипи най-добрата кръв на Севера. Все още не сме станали разпуснати по нрав, още владеем твърдостта да управляваме и благоволението да се подчиняваме. Научили са ни на религия на святото милосърдие, на която сега за сетен път трябва или да изменим, или да се научим да я тачим, като я следваме. Имаме богато наследство от примери за чест и достойнство, завещани ни през хилядолетията на внушителна история, които — и това трябва да бъде наша всекидневна задача — сме длъжни да браним и множим с ненадминат блясък, така че англичаните, ако грях е да жадуваш честта, да бъдат най-грешните души на този свят.“^[6]

Маунтолив стоеше заслушан в гласа й с удивление, съжаление и срам. Ясно, че онова, което тя виждаше в него, беше нещо като прототип на нация, която сега съществуваше само в нейното въображение. Тя целуваше и жадуваше един отдавна изваян образ на Англия. За него това беше най-необикновеното изживяване в света. Усети как очите му плувват в сълзи, докато тя продължи с прекрасната заключителна част, преправяйки звънкия си глас в съзвучие с мелодичността на прозата. „Защото вие, младостта на Англия, отново ще превърнете страната си в трон за крале и кралици, в остров на скиптъра, в източник на светлина за целия свят, център на мира, господар на науката и изкуството, предан пазител на свети спомени сред непочтителни и ефимерни видения, верен слуга на изпитани във времето принципи, защитавани от изкушения, от примамливи експерименти и безпътни желания, от жестоката и креслива завист на нациите, страна, боготворена заради необикновената доблест и добронамереност?“ Думите вече вибрираха, думкаха по черепа му.

— Престани! Престани! — извика рязко той. — Лейла, вече не сме такива. — Това беше абсурдна, подхранвана от книгите мечта, която тази коптка беше открила и превела. Той се почувства така, сякаш всички тези доскорошни омайващи прегръдки са били спечелени с измама — сякаш нелепите й мисли принизяваха случилото се, смаляваха мащаба му до нещо съмнително и нереално като, да речем, сделка с уличница. Възможно ли е да се влюбиш в каменна статуя на мъртъв кръстоносец?

— Нали ме попита защо — каза тя все още с презрителен тон. — Защото — въздъхна — ти, предполагам, си англичанин. (Той винаги се изненадваше, когато мислено се връщаше към тази случка, и само една ругатня можеше да изрази удивлението му. „По дяволите.“)

И тогава, като всички неопитни любовници, откакто свят светува, той не пожела да остави нещата, както са си, не, трябваше с ясно съзнание да ги проучи и прецени. Още повече че отговорите, които получи от нея, му дойдоха като гръм от ясно небе. Ако споменеше съпруга й, тя веднага се разгневяваше и го прекъсваше със смразяваща прямота:

— Обичам го. Не разрешавам да го намесваш без нужда. Той е благороден човек и аз никога не бих го наранила.

— Но… но… — запелтечи младият Маунтолив и ето че тя се изсмя на неговото недоумение, отново обви ръце около него и каза:

— Глупак. Дейвид, ти си глупак! Та именно той ми каза да ти стана любовница. Помисли — не е ли мъдър посвоему? Бои се да не ме изгуби изцяло по някакво неволно стечение на обстоятелствата. Жадувал ли си някога за любов? Не знаеш ли колко е опасна любовта?

Не, той не знаеше.

Как, по дяволите, един англичанин можеше да приеме този начин на разсъждение, тази объркана и противоречива лоялност? Той беше като онемял.

— Само че аз не трябва да се влюбвам и няма да го направя. — Дали пък не беше избрала този начин да обича Англия — чрез него, вместо да обича самия Маунтолив? На това той просто не можеше да намери отговор. Липсата на зрялост му връзваше езика. Затвори очи и се почувства така, сякаш пропада назад в черното пространство. А Лейла, предусещайки всичко това, откри у него невинност, която сама по себе си й беше симпатична: в известен смисъл тя си беше поставила за цел да направи от него мъж, използвайки всяка женска уловка на интимна близост и топлота. За нея той беше едновременно и любовник, и нещо като нещастен мъж дете, когото можеше да направлява по пътя на собственото му възмъжаване. Само че (сигурно съвсем ясно си бе дала сметка и за резервите, които би имал той) трябваше да внимава да не събуди у него неприязън към това нейно наставничество. Затова прикри собствения си опит и се превърна в приятелка връстница, съучастничка, равна с него по невинност и толкова безупречна, че дори чувството му за вина беше приспано и чрез нея той започна да добива нова решителност и самоувереност. Тогава си каза също така твърдо, че трябва да зачита нейните резерви и да не се влюбва, но точно това разграничаване е невъзможно за младите. Той не умееше да прави разлика между своите, при това най-различни емоционални нужди, между страст-плюс-любов и онзи вид романтична любов, която се подхранва от нарцисизъм. Желанието му го душеше, давеше го. Той не можеше да го квалифицира. И тук английското образование му пречеше на всяка стъпка. Не можеше да се почувства щастлив, без да се чувства гузен. Но всичко това не му беше никак ясно: той само смътно се догаждаше, че е открил нещо повече от любовница, нещо повече от съучастница. Лейла не само беше много по-опитна, но за свое най-голямо огорчение сам разбра, че тя е и много по-начетена, че беше изгълтала много повече книги от него, и то на неговия език, че беше по-добре образована. Да, беше образцова приятелка и любовница, но никога не му го показваше. Една жена с опит знае толкова много хитрини. Тя винаги намираше убежище в нежността, която се изразяваше в закачки. Гальовно го упрекваше за липсата му на знания и по този начин провокираше любопитството му. Забавляваше се с начина, по който му влияеше страстта й — целувките, с които го обсипваше, падаха върху лицето му като пръски вода върху нажежено желязо. През нейните очи той прогледна и видя Египет — един Египет, разгърнат в нови измерения. Да владееш езика все още е нищо, каза си той; защото Лейла му беше разкрила кухотата на познанието, когато е лишено от разбиране.

Като човек, който има непоправимия навик да си води записки, той откри, че джобното му тефтерче се беше издуло от информация, която бе събрал по време на дългите им разходки на кон, но тя засягаше главно страната, тъй като той не смееше да запише и дума за чувствата си или дори само да спомене името на Лейла. Ето какво се получаваше:

„Неделя. Яздим през бедно, оплюто от мухи село и моята събеседничка ми показва нещо като клиновидно писмо, издраскано по стените на къщите, и ме пита дали мога да го прочета. Като същински глупак казвам: «Не, вероятно е на амхарски?» Смях. Обяснението е, че имало един възрастен търговец, които минавал през селото веднъж на шест месеца и носел къна от Медина, много търсена тук, тъй като идвала от свещения град. Но повечето хора били бедни и не можели да си платят, затова търговецът им давал на вересия, но от страх да не забрави, а и те също, правел отметките си върху кирпичените стени на къщите.

Понеделник. Али казва, че падащите звезди са камъни, с които ангелите на небето замерят злите духове, за да ги пропъдят, докато се опитват да подслушват разговорите в Рая и така да научат тайните на бъдещето. Всички араби се страхуват от пустинята, дори бедуините. Странно.

И още: умълчаванията насред разговор, за които ние казваме «минават ангели», тук се наричат другояче. След моментно умълчаване някой казва: «Уахед-ху», или «Един е Бог», при което цялата компания повтаря ревностно «Ля Илях илля Аллах», или «Няма друг Бог освен единия Бог», преди нормалният разговор да се поднови. Тези дребни подробности са изключително трогателни.

И още: моят домакин използва странна фраза, когато говори за това, че се е оттеглил от бизнеса. Нарича го «да си дойде душата на място».

И още: никога преди това не бях опитвал йеменско кафе с малко амбра в чашата. Чудесно е.

И още: при една наша среща Мухамад Шебаб ми предложи да помириша уханието на жасмин от капачката на шишенце — така както ние в Европа предлагаме цигара.

И още: те всички обичат птици. В едно порутено гробище видях гробници с малки кладенчета, изрязани в мрамора, които, както ми поясни моят събеседник, жените в селото пълнели при петъчните си посещения.

И още: Али, негърът прислужник — грамаден евнух — ми каза, че най-много се боят от сини очи и червена коса, тъй като били знаци на злото. Странно, че изпитващите ангели в Корана имат сини очи и това е тяхната най-противна черта.“

Така младият Маунтолив записваше и разсъждаваше върху странните привички на хората, сред които беше дошъл да живее, и то старателно, както би постъпил всеки изследовател на нрави, много далечни от собствените му. И в същото време като в екстаз търсеше да установи нещо като поетическо съответствие между действителността и картината от съновидения за Изтока, която си беше създал от прочетените книги. Тук имаше по-малко разминавания, отколкото в двойните образи, които хранеше Лейла — поетическата представа за Англия и нейния носител в лицето на стеснителния и в много отношения неопитен и неук младеж, когото бе взела за свой любовник. Но той не беше чак толкова глупав; вече усвоил двата най-важни урока в живота: да си честен в любовта и да не спираш да размишляваш.

Имаше и други случки и сцени, които го бяха трогнали и развълнували по по-различен начин. Един ден всички се качиха на конете и поеха през плантациите, за да отидат при старата бавачка Халима, която се беше оттеглила да живее в заслужена почивка. Била главната бавачка на момчетата и техен другар през детството.

— Дори ги кърмеше, когато млякото ми спря — обясни Лейла.

Наруз се изсмя дрезгаво.

— Беше и нашият „дъвкач“ — добави той, като се обърна към Маунтолив. — Знаеш ли какво означава това? — В Египет по това време малките деца са били хранени от слугите, които трябвало да сдъвкват храната, преди да им я дадат с лъжичка.

Халима беше освободена черна робиня от Судан и сега тя също се беше отдала на отдих, за „да й дойде душата на място“. Живееше в малка, направена от плет къща сред полетата със захарна тръстика, в щастливата компания на безброй деца и внуци. Беше невъзможно да кажеш на колко години е. При вида на младите Хоснани полудя от радост и Маунтолив наистина се разчувства от начина, по който двамата скочиха от конете си и се втурнаха в разтворените й обятия. А и Лейла беше много привързана към нея. Когато старата негърка дойде на себе си, настоя да изиграе кратък танц в чест на гостите си; странно, но той не беше никак лишен от грациозност. Наобиколиха я и с много любов започнаха да пляскат в такт, докато тя се завъртя първо на едната пета, после — на другата, а след като изпя песента си докрай, всички отново взеха да я прегръщат през смях. Тази проява на непринудена, спонтанна нежност достави голямо удоволствие на Маунтолив и той погледна любовницата си с блеснали очи, в които тя можеше да прочете не само любовта му, а и едно ново преклонение. В този момент умираше да остане насаме с нея, да я прегърне, но търпеливо се заслуша, докато старата Халима му разказваше за семейството и добротата им и как на два пъти й позволили да посети свещения град като отплата за работата. Докато говореше, гальовно положила ръка върху ръкава на Наруз, тя го поглеждаше в лицето от време на време с предаността на куче. Когато той извади от старата прашна ловджийска чанта, която винаги носеше със себе си, подаръците, които й бяха донесли, усмивките и смущението взеха да се редуват върху лицето на старицата като затъмненията на луната. Разплака се.

Имаше и други случки, може би не толкова приятни, но също така показателни за нравите в Египет. Една ранна сутрин Маунтолив стана свидел на кратко спречкване във вътрешния двор, точно под прозореца му. Мургав младеж, доста притеснен, стоеше изправен пред един непознат за него Наруз — гледаше навъсено и враждебно, с немигащ нагъл поглед в сините си очи. Докато си четеше в леглото, Маунтолив беше чул думите: „Господарю, това не беше лъжа“, изречени на два пъти с тих отчетлив глас, след което се надигна и отиде до прозореца точно навреме, за да види как Наруз, който повтаряше приглушено и натъртено, стиснал думите между зъбите си така, че те излизаха като съскане: „Ти пак излъга“, след което направи нещо, от чиято физическа бруталност Маунтолив потрепери, защото неговият домакин извади нож от пояса си и отряза парче от меката част на ухото на момчето. Направи го бавно и съвсем безшумно, както човек би отрязал чепка грозде с градинарски нож. Кръвта рукна и обагри шията на слугата, но той не се помръдна от мястото си. „Сега си върви — заповяда му Наруз със същото сатанинско съскане — и кажи на баща си, че за всяка лъжа ще отрязвам парче от месото ти, докато стигнем до истинската част, онази част, която не лъже.“ Момчето залитна и хукна да бяга, изохка и изчезна. Наруз избърса острието на ножа в торбестите си панталони и тръгна да се изкачва по стълбите, като си подсвиркваше. Маунтолив беше слисан!

А после (разнообразието на подобни случки беше онова, което най-много го объркваше), същия този следобед, докато двамата с Наруз яздеха, стигнаха до края на имението, откъдето започваше пустинята, и точно на това място видяха огромно свещено дърво, цялото обкичено с ex-voto^[7] от бездетни жени и страдащи хора от селото. От всяко клонче като че бяха пораснали стотици потрепващи на вятъра парцалчета. Наблизо се намираше и гробницата на някакъв стар отшелник, отдавна умрял, чието име дори беше забравено от всички, освен може би неколцина по-стари селяни. Порутената гробница обаче продължаваше да е място за поклонения и молитви както за мюсюлмани, така и за копти. Там Наруз слезе от коня и каза с най-небрежния си тон:

— Тук винаги казвам по една молитва. Хайде да се помолим, какво ще кажеш?

Маунтолив се смути, но слезе от коня, без да каже дума, двамата застанаха един до друг пред прашната малка гробница на незнайния светец и Наруз вдигна очи към небето — лицето му изразяваше демонично смирение. Маунтолив го имитираше буквално, сви дланите си като чаша и ги постави върху гърдите си. После и двамата сведоха глави и започнаха да се молят. След известно време Наруз изпусна дъх в продължително тихо изсъскване, като че ли с облекчение, и прокара пръсти надолу през лицето си в жест, който означаваше, че по този начин поема благословията, която идва в резултат на молитвата. Маунтолив направи същото. Беше силно развълнуван.

— Добре. Помолихме се — отсече решително Наруз, след което отново се метнаха на конете и поеха през полята, смълчани под грейналото слънце, и само нагнетателните помпи нарушаваха тишината, докато смучеха и хриптяха, изпомпваха водата от езерото, за да тръгне по напоителните канали. В края на просторните сенчести плантации попаднаха на друг, по-познат звук — шептенето на дървените водни колела, така наречените сакии на Египет, и ето че Наруз килна глава, наостри одобрително слух и се заслуша във вятъра.

— Чуй! — каза. — Чуй, това са сакии. Знаеш ли тяхната история? Или поне това, което хората от селото разказват? Александър Велики имал магарешки уши, но само един човек знаел тази негова тайна. Неговият бръснар, който бил грък. Ала трудно се пази тайна, ако си грък! Затова бръснарят, за да му олекне на душата, излязъл насред полето и казал тайната на тези сакии. Оттогава колелата тъжно си подвикват едно на друго: „Александър има магарешки уши“. Не е ли странно? Несим казва, че в музея в Александрия има портрет на Александър с рогата на Амон и може би оттам идва тази легенда. Никой не може да знае.

Продължиха да яздят, умълчаха се за малко.

— Съжалявам, че следващата седмица трябва да си тръгна — каза Маунтолив. — Прекарах чудесно. — Странно изражение се появи върху лицето на Наруз, смесица от недоверие и неясно удоволствие, а някъде между тях и нещо като животинска омраза, която Маунтолив реши, че му прилича на ревност — ревност към майката ли? Загледа се с любопитство в строгия му профил, без да знае как по-точно да изтълкува тези неща за себе си. В края на краищата това, което вършеше Лейла, си беше лично нейна работа, нали така? Или пък тяхната любовна история представляваше някакво посегателство срещу семейните ценности, чувства и връзки, които в случая със семейство Хоснани бяха наистина здрави — и деловите, и личните. Би желал да може да говори свободно с братята. Несим поне би го разбрал, дори би му съчувствал, но като си помислеше за Наруз, го обземаха съмнения. По-малкият брат… човек някак не можеше да му има доверие. Първоначалното отношение на благодарност и възхищение от госта се беше променило едва забележимо, въпреки че не можеше да се долови и следа от открита враждебност или резервираност. Не, ставаше въпрос за нещо съвсем невидимо, което трудно можеше да се определи. Може би, каза си Маунтолив, това негово усещане се дължи изцяло на чувството му за вина. Почуди се дали е така, докато съзерцаваше мрачния, навъсен профил на Наруз. Яздеше до него, дълбоко потънал в мисли.

Той, разбира се, не можеше да предположи какво занимава ума на по-малкия брат след малката случка, която се беше разиграла без знанието на останалите една нощ преди няколко седмици, когато всички спяха. Понякога инвалидът решаваше да остане навън до по-късно от обикновено, седеше на балкона в количката си и четеше, най-често някакъв наръчник по управление на земеделски земи, гори или нещо подобно. В такива моменти преданият Наруз се настаняваше на дивана в съседната стая и чакаше търпеливо като куче да получи сигнал от баща си и да го занесе в леглото. Той самият, ако можеше да си го спести, никога не отваряше книга или вестник. Затова пък обичаше да се излежава под жълтеникавата светлина на лампата, да си чопли зъбите с кибритена клечка и да си мисли нещо, докато си чуе името, извикано с дрезгавия язвителен глас на баща му.

През въпросната нощ сигурно беше задрямал, защото щом се събуди, с изненада откри, че наоколо вече е тъмно. Ярка лунна светлина огряваше стаята, както и балкона, но лампите бяха изгасени от неизвестна ръка. Той се сепна. Странно, но балконът беше празен. За миг Наруз реши, че може би сънува, тъй като никога преди това баща му не си беше лягал сам. Но застанал така, насред лунната светлина, докато все още си блъскаше главата, обзет от недоумение и подозрителност, нещо му се счу — звук като от придвижване на гумените колела на инвалидната количка по дървения под в спалнята на баща му. Това беше невероятно отклонение от установената практика. Прекоси балкона на пръсти и продължи по коридора. Беше направо слисан. Вратата на бащината му стая стоеше отворена. Надникна вътре. Стаята беше огряна от луната. Чу как колелата се чукнаха в скрина, а после нещо като дращене на пръсти, които се домогват до валчестата дръжка. Ето че долови звук от отварянето на чекмедже, озадачи се, защото помнеше, че в него се пази един стар револвер „Колт“, който беше на баща му. И изведнъж като че чу как пълнителят се отваря, както и онзи безпогрешен звук на шумоляща хартия — звук, който умът му веднага разтълкува. Установи, че не е в състояние да помръдне от мястото си, нито да нададе глас. Последва краткото изщракване на патрони, които влизат в гнездата на пълнителя. Наруз се чувстваше като в капана на някой от онези сънища, в които човек уж бяга с всички сили, но не помръдва от мястото си. Когато пълнителят се затвори и оръжието бе заредено, той събра кураж, твърдо решен да прекрачи дръзко в стаята, но установи, че е като парализиран. По гърба му плъзнаха „иглички“, крайниците му бяха изтръпнали, а отзад на врата косата му беше настръхнала. Обзет от едно от онези ужасяващи вцепенения, които помнеше от ранното си детство, той не можеше да стори друго, освен да направи една-единствена спъната крачка напред и да се закове на прага, стиснал зъби, за да не тракат.

Луната светеше право в огледалото и в отразената й светлина той видя баща си, който седеше с изправен гръб в инвалидната количка, загледан в собствения си образ с изражение на лицето, което Наруз не беше виждал никога преди това — пусто, невъзмутимо и мрачно. В тази призрачна светлина, която идваше откъм тясното дълго огледало между двата прозореца, то изглеждаше оголено и лишено от всякакви човешки чувства, от емоциите, които години наред бяха дълбали страните му. По-малкият брат гледаше като хипнотизиран. (Веднъж, в ранното си детство, беше виждал подобно нещо — не такава студенина, не такова отчуждение, ала все пак нещо подобно. Беше когато баща му описваше смъртта на злия слуга Махмуд и каза навъсено: „Тогава те дойдоха и го вързаха за едно дърво. Et on lui a coupe les choses^[8] и ги натъпкаха в устата му.“ Като дете, на Наруз му стигаше само да повтори думите и да си припомни изражението върху лицето на баща си, за да му призлее. Сега споменът за тази случка отново го споходи с двойно по-голям ужас, като видя инвалида, изправен пред собствения си огрян от луната образ, бавно да вдига пистолета, да се прицелва — не в темето си, а в огледалото, и да изграчи дрезгаво: „А ако тя се влюби, знаеш какво трябва да направиш.“)

След малко настана тишина, чу се само сухо уморено проплакване. Наруз усети как очите му плувваха в сълзи на съчувствие, но магията продължи да го държи в плен — не можеше нито да помръдне, нито да проговори, нито да се разплаче. Баща му оброни глава на гърдите и отпусна ръката, която държеше пистолета, после Наруз чу глухия удар на цевта в пода. Продължителна напрегната тишина изпълни стаята, коридора, балкона, градините, всичко — тишината на облекчението, което отново раздвижи смразената му кръв във вените и сърцето. (Някъде, въздишайки в съня си, Лейла се обърна на една страна и пъхна пословично белите си ръце на хладно между възглавниците.) Един-единствен комар изжужа. Магията изчезна.

Наруз отстъпи назад по коридора, излезе на балкона, където остана миг, помъчи се да преглътне сълзите си, преди да извика: „Тате!“ Гласът му беше писклив и нервен като на ученик. Веднага лампата в стаята на баща му светна, едно чекмедже се затвори и той чу изскърцването от колелата с гуми върху дъсчения под. Изчака една много дълга секунда и след малко проехтя познатото му сприхаво изръмжаване: „Наруз!“, което му показа, че всичко е наред. Той си издуха носа в ръкава и забърза към спалнята. Баща му седеше с лице към вратата и с книга в скута.

— Мързелив хайванин — каза му той, — не можах да те събудя.

— Съжалявам — отвърна Наруз. Изведнъж се беше развеселил.

Толкова голямо беше облекчението му, че ненадейно му се прииска да бъде унижаван, руган, малтретиран. — Да, мързелив хайванин, безмозъчна свиня, прогнила плява — допълни енергично, като се надяваше да предизвика баща си да продължи с обидните упреци. Усмихваше се. Жадуваше да се потопи в гнева на болния мъж.

— Сложи ме да легна де! — сопна му се инвалидът и синът му се наведе с чувствена нежност, вдигна изнемощялото тяло от инвалидната количка и почувства лекота от това, че то все още диша…

Но как Маунтолив можеше да знае всичко това? Той само забеляза една сдържаност у Наруз, която липсваше у приветливия усмихнат Несим. А що се отнася до баща им, той и от него се притесняваше — с тази негова болна, вечно сведена надолу глава и самосъжалението, което издаваше гласът му. Но за нещастие имаше и друг конфликт, който трябваше все някак да намери своето разрешение, но точно тогава Маунтолив съвсем неволно го задълбочи, като направи един от онези гафове, от които дипломатите — повече от всяко друго съсловие — се боят и треперят, а споменът за тях може да ги държи будни по цели нощи години наред. Беше съвършено нелепа грешка на езика, но именно тя даде повод на болния съпруг да избухне — нещо, което Маунтолив знаеше, че е типично за него. Всичко се случи на масата по време на вечеря и отначало компанията се разсмя весело, а в кръга на тяхното общо забавление нямаше и следа от обида, с изключение на едно усмихнато възражение от страна на Лейла: „Но, скъпи Дейвид, ние не сме мюсюлмани, а християни като теб.“ Той, разбира се, го знаеше много добре, но как можа да остави думите да се изплъзнат от устата му? Беше една от онези ужасни реплики, които, веднъж изречени, изглеждат непростими, но и непоправими. Несим обаче я посрещна по-скоро със задоволство, отколкото с обида, и с присъщата си тактичност не си позволи да се изсмее гръмогласно, без преди това да докосне китката на приятеля си, да не би по някаква случайност Маунтолив да си помисли, че смехът му е насочен към него, а не просто към неволно допуснатата грешка. Въпреки това, след като смехът стихна, по каменното изражение на мъжа в инвалидната количка, който единствен не се засмя, Маунтолив веднага усети, че е отворил стара рана.

— Не виждам нищо смешно. — Пръстите пощипваха лъскавите странични облегалки. — Абсолютно нищо. Тази грешка изразява много точно британската гледна точка — гледната точка, с която ние, коптите, е трябвало винаги да се съобразяваме. Преди те да дойдат в Египет, никога не е имало никакви разногласия между нас и мюсюлманите. Англичаните подкокоросаха мюсюлманите да ни намразят, да ни дискриминират. Да, Маунтолив, англичаните. Запомни го.

— Съжалявам — изпелтечи Маунтолив, като все още се мъчеше да изкупи грешката си.

— Аз обаче не! — отсече инвалидът. — Много добре, че стана дума, че открито спомена този въпрос, защото коптите го носят ето тук, в отчаяните си сърца. Англичаните насъскаха мюсюлманите да ни потискат. Прочети Предписанието им. Поговори с твоите сънародници за коптите и веднага ще доловиш тяхното презрение и омраза към нас. Те заразиха мюсюлманите с нея.

— О, сър, сигурно е така! — обади се Маунтолив, сгърчен в опита си да поднесе извинение.

— Сигурно, я! — отсече с тържествен глас болният мъж и поклати глава върху тънкия си изкривен врат. — Ние знаем каква е истината. — Лейла направи някакъв неубедителен неволен жест, почти сигнал, за да спре съпруга си, преди да се впусне надълго и нашироко в пламенна тирада, но той не й обърна никакво внимание. Отпусна се назад, дъвчеше къс хляб, после смотолеви: — Но какво знаеш ти, какво знаят англичаните и дали изобщо коптите ги интересуват? Неясна религиозна ерес, така си мислят, дегенерирал език за богослужение, който е безнадеждно объркан от вмешателството на арабския и гръцкия. Винаги е било така. Когато първите кръстоносци завзели Йерусалим, било изрично наредено нито един копт да не припари в града — нашия Свещен град. Толкова неспособни били тези западни християни да направят разлика между мюсюлманите, които ги победили в битката при Аскалон, и коптите — единственият клон на християнската църква, който е напълно интегриран в Ориента! И тогава вашият добър епископ на Солсбъри открито заявил, че според него тези ориенталски християни са по-лоши и от неверниците, а кръстоносците това и чакали, за да ги избият с радост. — Мрачното огорчение премина в жестока усмивка, която огря лицето му за миг. Но ето че обичайното му навъсено изражение на виновно куче се появи отново, той облиза устни и пак се хвърли в спора, чиято тема — Маунтолив си даде сметка чак сега — очевидно не му беше давала мира още от първия ден на неговото пристигане. Несъмнено отдавна беше носил в себе си този разговор, изчаквайки подходящ момент, за да го започне. Наруз гледаше баща си с разбиране и обожание, чертите на лицето му имитираха неговото изражение според изречените слова — гордост при думите „нашия Свещен град“, гняв при „по-лоши и от неверниците“. Лейла седеше пребледняла и умислена, извърнала поглед към балкона. Само Несим изглеждаше съвсем сериозен, но и във ведро настроение. Наблюдаваше баща си със симпатия и уважение, но без видимо вълнение. Почти се усмихваше.

— Знаеш ли ти как ни наричат — искам да кажа, мюсюлманите? — И пак поклати глава. — Ще ти кажа. Gins Pharoony. Да, ние сме genus Pharaonicus — истинските потомци на древните фараони, истинската същност на Египет. Ние наричаме себе си Gypt — тоест древни египтяни. Но все пак сме християни като теб, само че от много по-стара и чиста жилка. И през цялото това време ние сме били умът на Египет — дори по времето на хедивите. Въпреки преследванията винаги сме запазвали почетното си място тук; нашето християнство винаги се е радвало на почит. Тук, в Египет, не там, в Европа. Да, мюсюлманите, които винаги са мразели гърците и евреите, признаха на коптите това, че са истинските наследници на древните египтяни. Когато Мухамад Али^[9] идва на власт в Египет, той предоставя всички финансови дела на страната в ръцете на коптите. Така прави и неговият наследник Исмаил. Безброй са доказателствата, които свидетелстват, че фактически Египет е бил управляван от нас, презрените копти, защото сме по-умни и по-честни от другите. И още в началото, когато Мухамад Али идва на власт, той посочва един копт и на него възлага всички държавни дела, прави го свой Велик везир.

— Ибрахим Е. Гохари — обади се Наруз с тържествуващия вид на ученик, който си е издекламирал урока безгрешно.

— Точно така — рече баща му с не по-малко тържествуващ вид. — Той е бил единственият египтянин, на когото е било разрешено да пуши лула в присъствието на първия от хедивите. Един копт!

Маунтолив се проклинаше за допуснатата грешка, заради която сега трябваше да изтърпи тази поучителна проповед, но в същото време слушаше с голямо внимание. Изредените неправди очевидно го зясягаха дълбоко.

— А когато Гохари умира, към кого, мислиш, се обръща Мухамад Али?

— Към Гали Дос — отговори Наруз с нескривано задоволство.

— Точно така. Като министър на финансите той е имал неограничена власт върху приходите и облагането с данъци. Един копт. И още един копт. Синът му Базилий е бил удостоен с титлата „бей“ и назначен за член на Личния кралски съвет. Тези мъже са управлявали Египет с чест и достойнство. И много други са получили различни назначения.

— Седарус Такия в Есна — обадите Наруз, — Шехата Хасабаллах в Асют, Гиргис Якуб в Бени Суеф. — Очите му искряха, докато говореше, и като змия на слънце се приличаше под лъчите на бащиното си одобрение.

— Точно така — извика инвалидът и плесна по страничните облегалки на количката си. — Точно така. И дори при управлението на Саид и Исмаил коптите са играли важна роля. Главният прокурор във всяка провинция е бил копт. Даваш ли си сметка какво означава това? Удостояването с такова доверие на едно християнско малцинство? Мюсюлманите ни познават, те знаят, че сме първо египтяни, а после християни. Египтяни християни — замисляли ли сте се някога вие, англичаните, с вашите романтични представи за мюсюлманите, какво означават тези думи? Единствените ориенталци християни, които са били напълно интегрирани в мюсюлманска държава? За германците би било истинска мечта да открият такъв ключ към Египет, нали така? Навсякъде християни на важни постове, на ключови позиции като мюдюри, губернатори и така нататък. При управлението на Исмаил министерството на войната е било поверено на копт.

— Аят Ханна Бей. — Наруз произнесе името с нескривана наслада.

— Точно така. Дори при Араби имаше министър на правосъдието копт. Както и дворцов церемониалмайстор. И двамата копти. И други, много други назначения имаше за коптите.

— Как така всичко това се промени? — попита тихо Маунтолив, при което болният мъж се надигна с все одеялата си, посочи госта си с разтреперан пръст и каза:

— Англичаните го промениха със своята омраза към коптите. Горст сложи началото на дипломатическото приятелство с хедива Абас и в резултат на неговите интриги и един копт не остана нито в дворцовия антураж, нито в министерските служби. Ако поговориш с хората от обкръжението на този корумпиран, отвратителен човек, подкрепян от англичаните, тогава със сигурност ще решиш, че врагът е именно християнската част на нацията. Нека ти прочета нещо.

И ето че Наруз, като добре обучен помощник, бързо стана, отскочи до съседната стая и се върна с книга с отбелязана страница. Отвори я в скута на баща си и мигом се върна на мястото си. Болникът се прокашля и зачете със сипкав глас:

— „Когато англичаните поемат контрола в Египет, коптите заемат много от най-високите постове в държавата. За по-малко от четвърт век почти всички копти, които са оглавявали ведомства и министерства, изчезват. В началото са били добре представени сред съдиите, но постепенно броят им намалява до нула; процесът по тяхното отстраняване и преграждането на пътя им към нови назначения продължава, докато са обезкуражени до такава степен, че изпадат в отчаяние!“ Това са думи на англичанин. Чест му прави, че ги е написал. — Затвори книгата шумно и продължи: — Днес, при британското управление, коптите не могат да станат губернатори, нито дори мамюри — тоест административни магистрати в дадена провинция. Дори онези, които работят за правителството, са принудени да се трудят в неделя, тъй като от уважение към мюсюлманите петък е обявен за ден за молитва. Докато в същото време никакви облекчения не са предвидени за коптите и тяхната религия. Те дори не са представени както подобава в правителствените съвети и комисии. Плащат високи такси за обучение, но не съществува клауза, която да постановява, че тези пари трябва да отидат за християнското образование. Всичко е ислямско. Но няма да те отегчавам повече с другите наши неволи. Казвам ти го, колкото да разбереш защо смятаме, че Англия ни мрази и желае да ни смаже.

— Не мисля, че това е така — плахо се обади Маунтолив, почти останал без дъх от тази пряма критика, на която не знаеше как да реагира. Всичко това беше съвършено ново за него, тъй като обучението му се свеждаше до изчитането на общоприетия учебник на Лейн, който минаваше за библията върху Египет. Болникът кимна отново, сякаш с всяко поклащане на главата втълпяваше все по-убедително гледната си точка. Наруз, чието лице отразяваше като огледало различните емоции, провокирани от разговора, също закима. След това бащата посочи големия си син.

— Несим — каза той, — погледни го. Истински копт. Умен, блестящ, резервиран. Какъв безценен принос би представлявал той в египетските дипломатически служби. А? Като бъдещ дипломат ти би трябвало да можеш да го прецениш по-добре от мен. Но, не. Той ще стане бизнесмен, защото ние, коптите, знаем, че е безсмислено, безсмислено. — И отново удари с юмрук страничните облегалки на инвалидната си количка, а от устата му излетяха слюнки.

Това изглежда беше сгодният случай, който Несим беше чакал, защото взе ръкава на баща си и го целуна покорно, като в същото време каза усмихнато:

— Дейвид и без това сам ще научи всичко това. Засега стига. — После се усмихна на майка си и по този начин й разреши да даде знак на слугите, че вечерята е приключила.

Изпиха кафето си в неловко мълчание на балкона, където инвалидът седеше мрачно на разстояние от останалите, загледан в мрака, и малкото опити да подхванат общ разговор се провалиха. Справедливостта обаче изисква да се каже, че сега и самият болник се чувстваше засрамен от това, че си беше позволил да избухне. Беше се заклел пред себе си никога да не зачеква тази тема пред госта си и много добре си даваше сметка, че по този начин беше нарушил законите на гостоприемството. Но в този миг не виждаше как би могъл да поправи стореното, тъй като по време на разговора взаимността на добрите им чувства, на която се бяха радвали толкова дълго, беше макар и временно престъпена.

И тук отново Несим с неговата тактичност се притече на помощ, взе Лейла и Маунтолив и ги изведе в градината с розите, където известно време тримата продължиха да крачат в мълчание, с умове, замаяни от силното нощно ухание на цветята. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от балкона, големият син подхвърли небрежно:

— Дейвид, надявам се, не си се засегнал от думите на баща ми. За него тази тема е много болезнена.

— Знам.

— Освен това — побърза да се намеси Лейла, искаше да се сложи край на темата и отново да се възстанови обичайната приятелска атмосфера — чисто фактически той е прав, както и да се е изразил. Положението ни е незавидно и това изцяло се дължи на вас, англичаните. Ние живеем като някакво тайно общество — най-свестните, най-кадърните, които навремето сме били каймакът на обществото в собствената си страна.

— Нищо не разбирам — каза Маунтолив.

— Не е чак толкова трудно за разбиране — отвърна му Несим безгрижно. — Ключът е във войнстващата църква. Странно ли ти се струва, че за нас никога не е съществувала истинска война между Кръста и Полумесеца? Това е измислица, изцяло сътворена от Западна Европа. Както и внушението за жестоките мюсюлмански неверници. Мюсюлманите никога не са преследвали коптите по религиозни причини. Точно обратното, дори в Корана се казва, че Исус е почитан като истински пророк, като предтеча на Мухаммад^[10]. Онзи ден Лейла ти цитира онова кратко описание на детето Исус в една от сурите — спомняш ли си? Как вдъхва живот на глинените птички, които е изваял заедно с другите деца…

— Спомням си.

— Да не говорим за това, че дори в гробницата на Мухаммад — продължи Лейла — има една празна стая, запазена за тялото на Исус. Според пророчеството той трябва да бъде погребан в Медина, самия извор на исляма, спомняш ли си? Тук, в Египет, никой не таи други чувства, освен на дълбоко уважение и любов към християнския Бог. Дори в наше време. Попитай когото и да е, попитай всеки мюезин. (Все едно да кажеш: „Попитай всеки, който казва истината“ — защото се смята, че никой нечист човек, пияница, луд или пък жена не е достоен да призове мюсюлманите за молитва.)

— Вие още пазите кръстоносеца в сърцето си — каза тихо Несим с ирония, но и с усмивка, която продължаваше да играе върху устните му. Обърна се, пое безшумно между лехите с рози, остави ги насаме. Лейла веднага потърси с ръка познатата й длан.

— Не обръщай внимание на всичко това — каза му тя спокойно, вече с друг глас. — Един ден ние пак ще намерим пътя към центъра на нещата със и без ваша помощ! Имаме стари традиции!

Седнаха за малко един до друг върху отломък от повален мраморен блок, разприказваха се за други неща, винаги забравяха тези важни въпроси, когато са сами.

— Колко тъмно е тази нощ. Виждам само една-единствена звезда. Което означава, че има мараня. Знаеш ли, че според исляма всеки човек си има собствена звезда, която се появява при раждането му и угасва при смъртта му? Може би това е твоята звезда, Дейвид Маунтолив?

— Или твоята?

— Прекалено ярка е, за да е моя. Звездите избледняват, нали разбираш, когато човек остарява. Моята трябва да е доста бледа, защото трябва да е минала средната възраст. А когато ни напуснеш, тя ще избледнее още повече. — И двамата се прегърнаха.

Започнаха да говорят за плановете си да се срещат колкото е възможно по-често, за неговото намерение да се върне, щом успее да вземе отпуск.

— Но няма да си задълго в Египет — каза тя с почти фатален поглед и усмивка. — Скоро ще получиш назначение, нали? Чудя се, къде ли? Ще ни забравиш — не, не, англичаните остават винаги верни на старите си приятели, нали така? Целуни ме.

— Нека не мислим за това точно сега — отвърна й Маунтолив. Наистина, чувстваше се съвършено безсилен да посрещне тази раздяла хладнокръвно. — Да поговорим за други неща. Виж, вчера бях в Александрия и дълго обикалях, докато намеря нещо подходящо за подарък на Али и другите прислужници.

— И какво откри?

В куфара в стаята си имаше вода от Мека в запечатани сини шишенца от свещения извор Замзам. Искаше да им ги даде като pourboires^[11].

— Как смяташ, дали ще погледнат с добро око, като е от неверник? — попита колебливо, но Лейла беше очевидно възхитена.

— Чудесна идея, Дейвид. Колко уместно и колко тактично от твоя страна! О, какво ще правим, като си отидеш? — Той се почувства поласкан, но заедно с това някак глупаво и нелепо. Възможно ли е да дойде време, когато двамата няма да се прегръщат както досега, няма да седят един до друг, хванати за ръка в мрака, и да усещат как в тишината пулсът им тихо отмерва времето — опустелите полета на отминали преживявания? Отпъди мисълта от ума си, едва се съпротивяваше на трънливата истина. Но ето че тя пак се обади: — Не се бой от нищо. Вече съм планирала нашите отношения за години напред; не се усмихвай — може да се окаже, че е дори по-добре, когато спрем да се любим и започнем да… какво? Не знам — някак като си мислим един за друг от неутрална позиция, искам да кажа като влюбени, които са били принудени да се разделят, които по всяка вероятност никога повече няма да се любят. Ще ти пиша често и тогава ще започне нещо като нова връзка.

— Моля те, спри — каза й той, защото усети как го обзема отчаяние.

— Защо? — отговори му тя, усмихна се и леко докосна с устни слепоочието му. — Аз съм по-опитна от теб. Ще видим. — Под привидната й безгрижност обаче той можеше да усети нещо здраво, устойчиво и трайно — самата същност на обиграност, която му липсваше. Той беше сърцат човек, а само сърцатите посрещат несгодите мъжествено. Но в нощта, преди да си замине, тя въпреки обещанието си не влезе в стаята му. Беше достатъчно зряла жена, за да знае, че е по-добре да изостри болката от раздялата, защото само така тя щеше да продължи по-дълго. И неговият посърнал поглед и отпаднал вид по време на закуската я изпълниха с неотслабващо задоволство при вида на очевидното му страдание.

Когато той потегли, Лейла тръгна с него към ферибота, но в присъствието на Наруз и Несим личните разговори бяха невъзможни и тя отново се зарадва на това. Всъщност нямаше какво повече да си кажат. А и тя, макар и интуитивно, искаше да избегне досадните повторения на едно и също, които са част от любовните отношения и които в крайна сметка ги изхабяват. Предпочиташе образът му да остане неопетнен и отчетливо на фокус, защото единствено тя си даваше сметка, че тази раздяла сочи определена тенденция, че е един вид предшественик на друга раздяла, много по-окончателна и безвъзвратна, раздяла, която — ако връзката им трябва да остане само в полето на изписаните върху хартия думи — можеше да завърши с това да изгуби Маунтолив. Не можеш да напишеш повече от десетина писма, без да почнеш да се чудиш какво още да кажеш. Най-силното човешко изживяване е и най-ограничено в словесния си израз. Думите убиват любовта, както убиват и всичко друго. Вече бе планирала да премести връзката им в друга, по-богата плоскост, но Маунтолив беше все още прекалено млад, за да се възползва от това, което тя беше в състояние да му предложи — съкровищата на въображението. Първо трябваше да му даде време да порасне. За себе си знаеше съвършено ясно, че го обича силно, но в същото време и че е способна да се затвори в себе си и никога повече да не го види. Нейната любов беше овладяна, беше надмогнала загубата на своя обект — а с това и собствената си смърт! Тази мисъл, дълбоко врязана в ума, й даваше огромно предимство спрямо него, защото той продължаваше да се мята в бурното море на собствените си непоследователни, объркани чувства, желания, себелюбие и всички други младежки безпокойства на незрялата любов, докато тя вече извличаше сила и самоувереност от самата безнадеждност на собствения си случай. Гордият й дух и интелектът й я захранваха с нова, неподозирана сила. Една част от ума й съжаляваше, че Маунтолив си отива толкова скоро, макар да се радваше, че той страда, докато тя беше подготвена никога повече да не го види, и което е повече — знаеше, че вече го притежава, и по един парадоксален начин й беше лесно да се сбогува с него.

Сбогуваха се при ферибота, тримата се прегърнаха — дълга, прощална прегръдка. Беше свежо, звънливо утро, ниско плъзналата мараня размиваше очертанията на голямото езеро. Несим беше поръчал кола, която сега стоеше под една палма по-нататък — черна потрепваща точка. Преди да стъпи на борда, Маунтолив се огледа с неспокойни, обезумели очи, сякаш искаше завинаги да попие всички подробности на пейзажа, и тези три лица, които му се усмихваха и му пожелаваха късмет на родния му език и на своя.

— Ще се върна пак! — извика им той, но в тона му тя долови безпокойство и болка. Наруз размаха ръка за поздрав и се усмихна накриво, докато Несим прегърна Лейла през рамо и помаха. Много добре си даваше сметка как се чувства тя, въпреки че не беше в състояние да намери думи за толкова двусмислени, за толкова истински чувства.

Корабът потегли. Свърши се. Край.