Лорънс Блок
Убиец на повикване (7)

7. Изборът на Келър

Седнал зад волана на взет под наем плимут, Келър държеше под око къщата на дебелия. Тя беше грамадна, с колони, моля ви се, с автомобилна алея, завършваща в кръг, и с безбрежна поляна. Келър, който беше окосил достатъчно поляни като юноша, се запита колко би получил един хлапак за косенето на такова чудо.

Труден въпрос. Проблемът беше, че не разполагаше с база за сравнение. Беше получавал по два-три долара за поляни, които изглеждаха като пощенски марки в сравнение с този зелен океан. Имайки предвид разликата в размерите и неумолимото обезценяване на долара с времето, колко можеше да струва косенето на такава поляна? Двайсет долара? Петдесет долара? Повече?

Друг възможен отговор, заподозря Келър, беше, че хора с такива поляни не наемат хлапета да бутат косачката. Те си имат градинари, които редовно се появяват с подходящите за сезона инструменти, през лятото косят, през есента събират окапалите листа, през зимата ринат сняг. Срещу определена месечна сума, приятна кръгла сума, която за богатия не означава нищо, защото той най-вероятно я минава като разход на компанията или я приспада от данъците си. Или с по-усърден счетоводител прави и двете.

Келър, който живееше в неголям апартамент в центъра на Манхатън, нямаше поляна за косене. Пред блока им имаше дърво, засадено и обгрижвано от отдела по озеленяване към общината; листата на дървото окапваха през есента, но никой не ги събираше. Вятърът с лекота ги издухваше нанякъде. Снегът, ако не се стопеше от само себе си, се изриваше от портиера на блока, който се грижеше за асансьорите, сменяше изгорелите лампи в общите части и отстраняваше по-леките повреди по инсталациите в блока. Всъщност Келър водеше доста безгрижен живот. Трябваше единствено да плаща наема си навреме, за всичко останало се грижеха други хора.

Така му харесваше. Въпреки това, когато работата му го откъсваше от дома, той често си задаваше въпроси. Фантазиите му като цяло витаеха около по-прости и обичайни начини на живот. Малка уютна къщичка в някое от предградията, не много отговорна професия. Живот, лишен от усложнения.

Тузарската къща, разположена в престижен район северно от Синсинати, не беше нито уютна, нито малка. Келър не знаеше с какво точно се занимава дебелият, с изключение на факта, че приемаше много посетители и прекарваше доста време в колата си. Не можеше да прецени дали работата му е отговорна, макар да подозираше, че вероятно е такава. Не знаеше и дали съществуването на дебелия беше лишено от усложнения. Това, което със сигурност знаеше, беше, че някой желае да прекрати това съществуване.

Което, разбира се, изискваше намесата на Келър и беше причината той да виси на улицата в наетия от „Авис“ автомобил, наблюдавайки имението на дебелия. Правилно ли беше да го нарече така? Каква е разликата между къща и имение? Какъв беше критерият — размерът или цената? Той помисли над въпроса и реши, че вероятно е комбинация от двете. Обикновена къща от кафяви тухли на Източна шейсет и шеста улица си беше къща, а не имение, дори да струваше пет или десет пъти повече от земята на дебелия. От друга страна, някой фургон, разположен в центъра на сто декара земя, сам по себе си не представлява имение.

Още разсъждаваше върху това, когато часовникът на ръката му изпиука, напомняйки му, че патрулната кола ще мине след пет минути. Той завъртя ключа в стартера, хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към къщата (или имението) на дебелия и потегли.

 

 

В мотелската си стая Келър включи телевизора и превъртя програмите с помощта на дистанционното управление, без да напуска стола си. Беше забелязал, че напоследък в повечето прилични мотели имаше дистанционно управление за телевизорите. По едно време бяха започнали да прикрепват дистанционните към нощните шкафчета, но това е удобно само ако гледаш телевизия, докато седиш на леглото. Иначе е досадно. Ако трябва всеки път да става и да ходи до леглото, за да сменя канала или да спира звука на рекламите, то по-добре да прекрачи до самия телевизор.

Разбира се, целта беше да не се крадат дистанционните. Свободно плаващото дистанционно може да отплава с куфара на някой гост завинаги. По същия начин към мебелите бяха закрепени нощните лампиони и самите телевизори. Но това не е проблем, човек не държи да размества нощните лампи или телевизионните апарати. Дистанционното обаче е нещо различно. Това е все едно да заковеш хавлиите в банята.

Той изключи телевизора. Наистина сега не беше проблем да сменя каналите, но беше ужасно трудно да намери нещо интересно за гледане. Взе някакво списание и го разлисти. Това беше четвъртата му вечер в този мотел, а той все още не беше изнамерил подходящ начин да очисти дебелия. Начин имаше, не можеше да няма, но той все още не го беше намерил.

Представи си, че притежава къща като тази на дебелия. Той често фантазираше за къщи, които можеше да купи, и за животи, които би могъл да води. Беше скътал достатъчно пари, за да си позволи да купи някъде прилична къща, заплащайки в брой, но не би могъл да събере дори капарото за имот като този на дебелия. (Можеше ли да се нарече имот? Какво точно е имот? Каква е разликата между имот и имение? Дали се отличават чисто географски по това, че именията са на североизток, докато имоти наричат къщите със земя на юг и на запад?)

Все пак си представи, че разполагаше със средствата не само да закупи къщата, но и да я поддържа след това. Примерно спечелил е от лотарията и може да си позволи да държи градинар, камериерка и каквото още там се полага. Щеше ли да се радва на придобивката си, докато минаваше от стая в стая, за да разглежда картините по стените, щеше ли да се наслаждава на галещата дебелина на килимите? Щеше ли да е щастлив от разходките в градината, песента на птиците и аромата на цветята?

На Нелсън това би му харесало. Да лудува из една такава поляна.

Той поседя така, клатейки глава. После се премести на другия стол и взе телефона.

Избра своя номер в Ню Йорк и се включи телефонният секретар, който изрече: „Имате. Шест. Съобщения.“. И му ги пусна. Първите пет представляваха безмълвно затваряне на телефона. Шестото беше от познат глас: „Здрасти, Е. Т. е. Обади се вкъщи.“.

* * *

Той се обади от уличен телефон на триста метра надолу по шосето. Дот вдигна и в гласа й прозвуча радост от това, че го чува.

— Най-после — каза тя. — Сто пъти ти звънях.

— Имаше само едно съобщение.

— Не исках да оставям съобщение. Мислех да кажа на Как-й-беше-името.

— Андрия.

— Да, а тя да ти каже, когато се обадиш. Но не вдигна телефона. Сигурно разхожда кучето чак до Бронкс и обратно.

— Възможно е.

— Затова оставих съобщение и ето че най-после си бъбрим като стари дружки. Явно не си свършил задачата, за която замина.

— Този път не е толкова просто — каза той. — Може да отнеме повече време.

— С други думи, нашият човек все още диша.

— Освен ако не се е научил да се мотае наоколо бездиханен.

— Е — отвърна тя, — радвам се да го чуя. Знаеш ли какво си мисля, Келър? Мисля си, че ще е най-добре да напуснеш мотела и да се качиш на самолета.

— И да се прибера?

— Веднага ме разбра, Келър, винаги си бил досетлив.

— Клиентът ли се отказва?

— Не точно.

— Тогава…

— Вземи самолет до дома, а после хвани влака до Уайт Плейнс и аз ще ти сервирам чаша хубав студен чай. И ще ти обясня всичко.

 

 

Оказа се не студен чай, а лимонада. Той седеше в плетен стол на верандата на голямата къща, намираща се на „Тонтън Плейс“, и отпиваше от голяма чаша. Дот, по синьо-бял пеньоар и бели чехли, седеше на перилото.

— Получих ги едва вчера — каза тя, сочейки с пръст. — Вятърни камбанки. Гледах телешопинг канала и ме хванаха в момент на слабост.

— Добре че не си взела джобна въдица.

— Същата работа — отвърна тя. — Тук и без това няма никакъв вятър. Но какво ще кажеш за това съвпадение, Келър? Ти си в командировка, вършиш работа в Синсинати, и изведнъж се обажда друг клиент с поръчка на твоята улица.

— На моята улица ли?

— Или в твоя квартал. Мисля, че изразът с улицата е британизъм, а тук е Америка, така че майната му. В твоя квартал.

— Щом казваш.

— И няма да познаеш къде живее този втори клиент.

— В Синсинати — отвърна той.

— Дайте пура на човека.

Той се намръщи.

— Значи се получават две поръчки за един и същи град — каза той. — Това означава, че е най-добре да бъдат изпълнени с една командировка, ако е възможно. Което ще спести пътни разноски, ако това има значение. Освен това ще спести търсенето на квартира и адаптирането към обстановката. Вместо това се върнах тук, без да бъде изпълнена нито едната поръчка, което е нелогично. Значи има нещо, което не знам.

— Дайте пура на човека и му я запалете.

— Паф-паф — отвърна Келър. — Двете поръчки имат нещо общо и е добре да науча всичко предварително, да не взема да си настъпя онази работа.

— А не желаем нищо да се случи на онази ти работа.

— В никакъв случай. Каква е връзката? Да не би един и същи клиент да стои зад двете поръчки?

Тя поклати глава.

— Значи клиентите са различни. Да не би мишената да е една и съща? Да не би дебелият да е ядосал двама души до такава степен, че и двамата да ни потърсят в рамките на няколко дни?

— Това би било необичайно, нали?

— Да ядосваш хората не е кой знае какво — възрази той. — На някои им се удава по-лесно. Но май не е това.

— Не е.

— Различни мишени значи?

— Страхувам се, че е така.

— Различни мишени, различни клиенти. По едно и също време, на едно и също място, но останалото е различно. Е? Помогни ми, Дот. Не мога да стопля.

— Келър, справяш се отлично.

— Четирима различни човека. Дебелият и човекът, който ни нае да го очистим, мишена номер две и клиент номер две, и…

— Започна ли да ти просветва?

— Дебелият иска да ни наеме да очистим първоначалния клиент.

— Дайте на човека гърмяща пура.

— А ни наема да очистим В, а В ни наема да очистим А.

— Това е прекалено алгебрично за мен, но отговаря на ситуацията.

— Поръчките не са постъпили директно. Някой е посредничил, нали? Тъй като дебелият не е бандит. Може да се е пооткрехнал малко, както става с някои бизнесмени, но няма да знае да се обади тук.

— Да, той направи поръчката чрез друг човек — потвърди Дот.

— Така е постъпил и другият. Различни посредници, разбира се.

— Разбира се.

— Но и двамата са се обадили тук. — Той погледна многозначително към тавана. — И той какво? Прие и двете поръчки?

— Точно това направи.

— Защо? Вече имаме клиент, не можем да поемем ангажимент да го ликвидираме, особено от някой, когото вече сме приели да очистим.

— Етиката ли те притеснява тук, Келър?

— Много приятно — каза той, повдигайки чашата. — Нещо разтворимо ли е?

— Домашно приготвена. От истински лимони и истинска захар.

— Друго си е — отбеляза той. — Етиката ли? Какво разбирам аз от етика? Просто така не се прави бизнес. Какво ще си помисли посредникът?

— Кой посредник?

— Този, чийто клиент умре. Какво ще си каже?

— Ти какво би направил, Келър? Ако беше на негово място и получеше второ обаждане няколко дни след първото.

Той се замисли.

— Щях да кажа, че в момента не разполагам с хора, но ще имам подходящ човек след две седмици, когато се прибере от Аруба.

— От Аруба ли?

— Примерно. После, когато дебелият се превърне в мърша и мине една седмица, откакто съм се върнал, се обаждаш пак и питаш дали договорът още е отворен. И той ще отвърне нещо като „Не, клиентът промени решението си“. Дори да се досети кой е очистил неговия човек, всичко си остава точно, чисто и по правилата. Или може би не мислиш така?

— Напротив — отвърна тя, — напълно съм съгласна с теб.

— Само че той не е постъпил по този начин — забеляза Келър — и аз съм озадачен. Какво си е помислил? Да не се страхува, че ще породи подозрения?

Тя го погледна безмълвно. Той срещна погледа й, прочете в него нещо и разбра.

— О, не.

— Мислех, че се оправя — каза тя. — Не отричам, че в един момент се отдадох на пожелания, Келър. Внушавах си, че като си пожелаеш да не е така, и то ще се оправи.

— Разбираемо е.

— Първо онзи случай, в който ти даде грешен номер на хотелската стая, но в крайна сметка там нещата се оправиха.

— За нас да — забеляза Келър, — но не и за онзи, който беше в стаята.

— Така е — съгласи се тя. — После изпадна в странно настроение и започна да отказва всички обаждания. Чудех се дали, ако докторът му даде прозак, това няма да помогне.

— Не съм много сигурен за прозак. В този бизнес…

— Да, и аз това си помислих. Депресията е лошо нещо, но дали унесът е по-добро? Може да се окаже контрапродуктивен.

— Може да се окаже катастрофален.

— Да, това също — каза тя. — А и не можеш го накара да отиде на доктор, така че все едно. Той изпада в странни състояния, може би това е като с времето. Пристига фронт на ниско атмосферно налягане и всичко, което можеш да направиш, е да си седиш на верандата с чаша студен чай. След това фронтът се изнася, на негово място се настанява свеж канадски въздух и всичко си става като едно време.

— Едно време.

— Вчера проведе разговор по телефона, после ми позвъни и аз му занесох чаша кафе. „Обади се на Келър, казва, имам малко работа за него в Синсинати.“

— Дежавю.

— Именно. Дежавю като никога преди.

Обяснението й беше прекалено сложно — какво казал старецът, какво си помислила тя, какво имал предвид той, ала-бала. Цялата работа се свеждаше до това, че първоначалният клиент, някой си Бари Монкриф, изпаднал във възторг, че проблемите му с дебелия скоро ще се решат, и той споделил това с поне един човек, който не умее да пази тайна. Историята стигнала до ухото на дебелия, чието име беше Артър Странг.

И докато Монкриф, изглежда, беше забравил, че е добре да си държи езика зад зъбите, то Странг очевидно помнеше, че най-добрата защита е нападението. Той се е обадил тук-там и накрая телефонът в къщата на „Тонтън Плейс“ звъннал, старецът приел обаждането и поръчката.

Когато Дот забелязала произтичащите усложнения, т.е. това, че техният нов клиент вече е записан за екзекуция, а услугата е платена от човека, който току-що се е превърнал в новата им мишена, станало ясно, че старецът съвсем е забравил за първоначалния договор.

— Той дори не помнеше, че си в Синсинати — обясни тя. — Нямаше спомен да те е пращал там или където и да е. Сигурно си е мислил, че си излязъл да разхождаш кучето, ако изобщо помни, че имаш куче.

— Но когато му каза…

— Той не видя проблем. Продължих да му обяснявам, докато не осъзнах какво правя. Аз се опитвах да духна електрическата крушка.

— Паф-паф — каза Келър.

— Той просто не разбираше. „Келър е добро момче, каза. Остави тази работа на Келър. Келър знае какво да направи.“

— Така ли каза?

— Дума по дума. Изглеждаш малко объркан, Келър. Не ми казвай, че старецът греши.

Той се замисли.

— Дебелият знае, че са го поръчали. Това обяснява защо беше толкова трудно да се доближа до него.

— Ако беше успял — забеляза Дот, — щях да вдигна рамене и да кажа станалото станало, точка. Но за добро или зло ти си прослуша телефонния секретар навреме.

— За добро или зло.

— Да, и не ме питай кое от двете е. Най-лесно ще е, ако ми кажеш да се обадя на двамата посредници и ги уведомя, че отказваме поръчките. Най-добрият ни човек счупил крак в ски злополука, затова се обадете другаде. Какво?

— Ски? По това време на годината?

— В Чили, Келър. Използвай въображението си. Както и да е, излизаме от играта.

— Може би така ще е най-добре.

— Не и от финансова гледна точка. Няма да получиш хонорар и ще върнем парите на двамата клиенти, които или ще потърсят услугите на други предприемачи, или ще се изпозастрелят сами. Много мразя да връщам пари, които вече са преведени.

— Какъв е случаят, предплатили са половината?

— Не. Обичайната схема.

Той се намръщи, търсейки изход от ситуацията.

— Прибери се у вас — каза тя. — Погали Андрия и целуни кучето или беше обратното? Преспи и утре ще ми кажеш какво си решил.

 

 

Той се качи до „Гранд Сентръл“ и се прибра пеш, взе асансьора и отключи апартамента си. Жилището беше тъмно и тихо, точно както го беше оставил. Паничката с храната на Нелсън беше в ъгъла на кухнята. Келър я погледна и се почувства като майка на загинал войник, която пази стаята му непокътната. Даваше си сметка, че трябва да прибере паничката или направо да я изхвърли, но сърце не му даваше да го направи.

Той разопакова багажа си и взе душ, после отиде до ъгъла за бира и бургер. След това се разходи, но не му беше забавно. Върна се в апартамента и се обади на авиолиниите. Отново си приготви багажа и повика такси до летище „Кенеди“.

Докато чакаше да обявят полета му, позвъни в Уайт Плейнс.

— Тръгвам — каза на Дот.

— Не спираш да ме изненадваш, Келър. Бях убедена, че ще останеш за нощта.

— Няма защо.

Настъпи пауза. После тя каза:

— Келър? Случило ли се е нещо?

— Андрия си е тръгнала — изрече той за своя изненада. Мислеше да не го споменава. Може би по-късно, но не сега.

— Много неприятно — отвърна тя. — Мислех, че сте щастливи заедно.

— И аз така си мислех.

— О.

— Тя трябва да открие себе си — каза Келър.

— Все чувам хората да говорят така и не мога да разбера какво, по дяволите, искат да кажат. Първо, как изобщо можеш да изгубиш себе си? И, второ, как ще разбереш къде да се търсиш?

— И аз съм се чудил.

— Но пък тя е още много малка, Келър.

— Така е.

— Прекалено малка за теб, биха казали някои хора.

— Някои така биха казали.

— Но сигурно ти липсва. Да не говорим за Нелсън.

— И двамата ми липсват — каза той.

— Искам да кажа, че тя липсва и на двама ви — поясни Дот. — Я чакай. Какво каза?

— Обявиха полета ми — каза той и затвори.

 

 

Летището на Синсинати се намира оттатък реката в Кентъки. Келър беше върнал колата, наета от „Авис“ същата сутрин, и реши, че ще изглежда странно, ако отиде на същото гише, за да вземе нова. Затова отиде при „Бъджет“ и нае хонда.

— Колата е японска — обясни служителят, — но е произведена тук, в Съединените американски щати.

— Олекна ми — отвърна Келър.

Той се регистрира в един мотел на километър разстояние от предишния и се обади от телефона в ресторанта. Имаше куп въпроси относно Бари Монкриф, човекът, който представляваше едновременно Клиент №1 и Поръчка №2. Вместо да отговори, Дот го заразпитва.

— Какво искаше да кажеш с това, че и двамата ти липсват? Къде е кучето?

— Не знам.

— Да не би да е избягала с кучето? Това ли искаш да кажеш?

— Тръгнали са си заедно — отвърна той. — Никой не е бягал.

— Добре, тя си е тръгнала заедно с кучето ти. Сигурно й трябва, за да й помогне в търсенето на себе си. Какво е направила — чупила се е от града, докато си бил в Синсинати?

— Преди това. И не се е чупила от града. Обсъдихме нещата и тя каза, че според нея ще е най-добре, ако вземе Нелсън със себе си.

— И ти се съгласи?

— Донякъде.

— Донякъде ли? Какво означава това?

— И аз това се питам. Тя каза, че не ми остава време за него, много пътувам и… не знам.

— Но това куче беше твое дълго преди да я срещнеш. Ти я нае да го разхожда, докато отсъстваш.

— Да.

— После малко по малко тя заживя при теб. И сега изведнъж тя ти заявява, че е най-добре да вземе кучето.

— Да.

— И си заминаха.

— Да.

— А ти не знаеш къде, нито дали ще се върнат.

— Да.

— Кога се случи това, Келър?

— Преди около месец. Малко повече може би, около шест седмици.

— Ти не си споменал нищо.

— Не.

— Аз ти разправях как да го погалиш и да я целунеш, а ти нищо не каза.

— По някое време щях да кажа.

Те замълчаха за момент. После тя го попита какво смята да прави. За кое, попита той.

— Как за кое? За кучето и приятелката ти.

— Помислих си, че имаш предвид това, но можеше да питаш за Монкриф и Странг. Но отговорът и на двата въпроса е един и същ. Не знам.

 

 

Всичко се свеждаше до следното. Той трябваше да направи избор. Негово беше решението коя от двете поръчки да изпълни и коя да отмени.

Как обаче се взима подобно решение? Двама души настояваха за услугите му, а само единият щеше да ги получи. Ако Келър беше картина, отговорът щеше да е очевиден. Прави се търг и онзи, който предложи най-висока цена, си тръгва с нещо красиво, което да окачи над канапето. В конкретния случай обаче наддаване не можеше да има, защото цената беше определена предварително, и двете страни, независимо една от друга, я бяха приели. И двамата клиенти бяха предплатили половината и когато работата бъдеше свършена, единият щеше да доплати още 50 процента, а другият можеше да си поиска парите обратно, ако посмееше.

В този смисъл сделката беше дори по-изгодна от обичайното, тъй като щеше да струва един път и половина повече. Беше едно и също, както и да подходеше. Ако убиеше Монкриф, Странг щеше да плати остатъка от цената. Ако убиеше Странг, Монкриф щеше да доплати.

Кого да избере?

Монкриф се беше обадил първи. Старецът беше сключил с него сделка, а в такава уговорка логично присъства клауза за изключителност. Ако наемеш човек да очисти някого, не е нужна допълнителна гаранция, че същият този човек не може да бъде нает от въпросния някой, за да убие теб. Това се подразбира.

Така че първоначалната сделка беше с Монкриф и всякакви договори със Странг бяха недействителни. Сумата, получена от Странг, не ги обвързваше юридически, тя по-скоро попадаше в графата на случайните печалби и нямаше място в отчета. Можеше дори да се каже, че приемането на аванса, платен от Странг, е напълно позволен тактически ход, чиято цел е да приспи вниманието на жертвата и да улесни атаката.

От друга страна…

От друга страна обаче, ако Монкриф си беше държал проклетата уста затворена, Странг нямаше да бъде предупреден и следователно подготвен. Тъкмо Монкриф, който се беше раздрънкал за намерението си да очисти дебелия, беше предизвикал Странг да се обади на някого, който се беше обадил на друг, за да стигне цялата работа до стареца в Уайт Плейнс.

И тъкмо бъбривостта на Монкриф беше превърнала Странг в толкова трудна цел. В противен случай достъпът до дебелия нямаше да се окаже така труден и Келър отдавна щеше да е приключил задачата. И вместо да седи самичък в мотелска стая в околностите на Синсинати, щеше да си седи самичък в апартамента на Първо авеню.

Монкриф, който не беше държал езика си зад зъбите, беше донесъл гибел сам на себе си. Монкриф, неспособен да пази тайна, сам беше саботирал договора, който с такава охота беше сключил. Нима не можеше да се твърди, че неговите действия, довели до тези нежелани резултати, даваха основание да се отмени договорът? В който случай старецът беше напълно в правото си да задържи депозита, като същевременно приеме контраофертата на друга заинтересована страна.

Което означаваше, че Келър следваше да приеме дебелия за истинския клиент, а Монкриф (дебел или слаб, висок или нисък, Келър не знаеше) — за истинската мишена.

От друга страна…

* * *

Монкриф държеше панорамния апартамент на най-горния етаж във висока сграда недалеч от „Ривърсайд Стейдиъм“. „Редс“^[1] играеха домакински мач и Келър си купи билет и евтин бинокъл, за да гледа срещата. Мястото му беше високо над десния аутфийлд, достатъчно отдалечено, за да не бъде единственият зрител с бинокъл. До него седяха баща и син, и двамата навлекли бейзболни ръкавици с надеждата да уловят някоя заблудена топка. Никой от питчърите нямаше шанс и двата отбора удариха голям брой дълги топки, но хлапето и баща му се вълнуваха само когато някой удареше дълга топка към дясното поле.

Келър се озадачи. Ако им трябваше бейзболна топка, защо просто не си купеха такава от някой спортен магазин? Ако пък искаха да поиграят, можеха да накарат продавача да я подхвърля във въздуха, за да може хлапето да я лови.

По време на прекъсванията Келър насочваше бинокъла си към прозорците на един апартамент, който по негови сметки трябваше да е жилището на Монкриф. Запита се дали Монкриф е почитател на бейзбола и дали се възползва от позицията си да гледа мачовете през прозореца. Щеше да му е нужна много по-добра оптика, но щом Монкриф можеше да си позволи подобен панорамен апартамент, значи нямаше да му е проблем да си набави и мощен телескоп. Ако пък си вземеше от онези апарати, с които можеш да преброиш пръстените на Сатурн, то със сигурност щеше да види съвсем ясно кривата на фалца.

В това имаше повече смисъл, отколкото да отидеш на мача с ръкавица. Ако човек като Монкриф обаче искаше да гледа мача, той можеше да си позволи ложа над резервите на „Редс“. Разбира се, точно през този период той можеше да предпочете да си стои у дома и да гледа мача ако не през телескоп, то поне по телевизията, тъй като това можеше да му стори по-безопасно.

А доколкото Келър можеше да прецени, Монкриф не поемаше излишни рискове. Ако не беше се досетил, че дебелият може да отвърне на удара, като на свой ред го „поръча“, то той беше по природа твърде предпазлив. Обитаваше недостъпно жилище, което рядко напускаше, а когато го правеше, никога не беше сам.

След като не успя да избере жертвата си въз основа на етични съображения, Келър реши просто да бъде прагматичен. В крайна сметка занятието му не беше хазартно. Нямаше да получи бонус за това, че е извършил нещо по-трудно. Така че щом трябва да очисти един от двамата мъже, по-добре да избере по-лесния.

Към момента, в който напусна стадиона след загубата на „Редс“ срещу „Филис“ след допълнителни ининги, Келър беше посветил три пълни дни на въпроса. Единственото заключение, до което беше стигнал, гласеше, че никой от двамата мъже не беше лесен за убиване. И двамата обитаваха крепости, единият високо в небето, другият — далеч в полето. Никой от двамата не представляваше невъзможна цел — невъзможна цел не съществува — но и никой от двамата не беше лесен.

Беше успял да разгледа Монкриф, прониквайки във фоайето на сградата с погрешно адресиран пакет, който предизвика у портиера озадачено изражение, докато Монкриф влезе през входа, заобиколен от двама широкоплещести младоци с издутини под мишниците на саката си. Монкриф беше около петдесетте, пооплешивял, с увиснали ъгълчета на устата и отпуснати бузи като на басет.

Той също беше тлъст. Келър можеше да го нарече дебелия, ако вече не беше използвал това название за Артър Странг. Монкриф не беше чак толкова дебел, колкото Странг, това не се удава на много хора, но и далеч не можеше да мине за анорексик. Трябва да беше трийсет-четирийсет килограма по-лек от Странг. Странг едва пристъпяше, докато Монкриф се клатушкаше като гълъб.

Когато се върна в мотела, Келър изгледа новините и репортаж от мача, който току-що беше посетил. Той изключи телевизора, взе бинокъла и се запита защо го беше купил и какво да го прави сега. Хвана се, че мисли за Андрия и как би й се харесало да гледа птиците в Сентръл Парк с този бинокъл. Заповяда си да спре и отиде да си вземе душ.

Никой от двамата нямаше да е лесен за убиване, но вече съзираше няколко подхода и към двамата. Степента на трудност, както би се изразил някой олимпиец, беше приблизително еднаква. Така както и степента на риска, доколкото можеше да прецени.

Хрумна му една мисъл. Може би единият от двамата го заслужаваше.

 

 

— Артър Странг — каза жената. — Когато се запознахме, беше дебел. Мисля, че си е такъв по рождение. Но не като сега. Тогава беше просто пълен.

Името й беше Мари, беше висока жена с неубедително червена коса. Трийсет и няколко годишна. С голяма уста и големи очи. Имаше хубаво тяло, но според Келър можеше да свали два-три килограма. Разбира се, нямаше да й го каже.

— Когато се запознахме — продължи тя, — той беше пълен, но носеше добре скроени италиански костюми и изглеждаше добре. Но гол — забрави.

— Забравено.

— Ъ? — Тя се сепна, но глътка питие възвърна самообладанието й. — Преди да се оженим, той дори отслабна, колкото и да е невероятно. Но щом надянахме хомота, той започна да се тъпче с две ръце. Така се казва.

— Значи се тъпчеше само с една ръка?

— Не, глупи! „Надянахме хомота.“ Оженихме се в църква. Както и да е, Артър не би надянал лесно и обръч от каца. Бракът ни продължи три години, той качваше по десет-петнайсет кила на година. След това, преди около три години, се разведохме и виждал ли си го скоро? Станал е като будка за вестници.

Колкото голяма будка за вестници, помисли си Келър, но далеч не колкото имение.

— Знаеш ли, Кевин — каза тя, хващайки го за ръката, — тук е ужасно задимено. Забраниха пушенето в заведения, но хората продължават да си пушат. Какво ще им направят, няма да ги арестуват, я.

— Можем да излезем на въздух — предложи той и на лицето й засия усмивка.

Когато влязоха в дома й, тя каза:

— Той си имаше предпочитания, Кевин.

Келър кимна окуражително, питайки се дали някога е бил наричан Кевин. Имаше нещо приятно в начина, по който тя го казваше.

— Всъщност — вметна тя мрачно — той беше сексуално извратен.

— Сериозно?

— Искаше да върша разни неща — каза тя, галейки крака му. — Направо няма да повярваш какви работи ме караше да правя.

— Наистина?

Тя му описа.

— Беше ми отвратително — каза тя, — но той настояваше и накрая това ни раздели. Но искаш ли да ти призная нещо наистина странно?

— Добре.

— След развода — каза тя — станах по-разкрепостена в това отношение. Няма да повярваш, Кевин, но съм доста откачена.

— Стига бе.

— Даже това нещо, което ти разказах преди малко за Артър, нали се сещаш, онова много гадно нещо? Трябва да си призная, че то вече не ме отвращава. Даже…

— Да?

— О, Кевин — каза тя.

Тя наистина се оказа откачена и страстна и след това той си каза, че греши за килограмите. Така си беше идеална.

— Чудех се — каза той вече на вратата, — твоят бивш падаше ли си по кучета?

— О, Кевин — отвърна тя, — а си мислех, че аз съм откачена. Това е прекалено. Кучета?

— Нямам предвид това.

— Хайде де. Кевин, скъпи, ако не си тръгнеш на секундата, може да не те пусна изобщо. Кучета?

— Само като домашни любимци — каза той. — Дали обича кучета? Или ги мрази?

— Доколкото ми е известно, Артър Странг няма никакво отношение към кучетата. Никога не сме обсъждали темата.

 

 

Лоръл Монкриф, втората от трите жени, с които Бари беше надянал хомота, не желаеше да говори за килограмите на бившия си съпруг, нито за това какво обича или не обича да прави, след като дръпне пердетата. Беше работила като секретарка на Монкриф, беше го отмъкнала от първата му жена и се беше постарала следващите му секретарки да бъдат от мъжки пол.

— След това кучият му син започна да ходи на фитнес — каза тя — и накрая ме заряза заради инструкторката си. Захвърли ме като използвана кърпичка.

Тя нямаше вид на нещо, с което човек би си избърсал носа. Беше фина тъмнокоса жена, запознанството с която не се оказа по-трудно, отколкото с Мари Странг, вкарването й в леглото — също. Тя не сподели с него никакви любопитни отклонения, нейни или на бившия й съпруг, но той не получи повод за недоволство.

— О, Кевин — каза тя.

Може би тайната беше в името. Може би трябваше да го използва по-често, може би му носеше късмет.

— След като живееш сама — каза той, — не си ли мислила някога да си вземеш куче?

— Пътувам много често — отговори тя, — няма да е добре нито за мен, нито за кучето.

— Много хора са така — възрази той, — но са свикнали да имат куче и не се отказват.

— Все едно. Никога не съм имала куче, а нали знаеш какво казват хората. Може да ти липсва само нещо, което си имал.

— Явно и бившият ти не е имал куче.

— Не и докато не ме разкара и не се ожени за мръсницата с вълшебните пръсти.

— Тя ли имаше куче?

— Тя беше кучето, скъпи. Имаше физиономия на ротвайлер. Но и тя слезе от сцената и никоя още не я е заместила. Хак да й е, мене ако питаш.

— Значи не знаеш какво е отношението на Бари Монкриф към кучетата.

— Имаш предвид животните? Мисля, че нямаше никакво отношение. Но как изобщо се захванахме с такава тъпа тема? Защо не легнеш да ме целунеш, Кевин, скъпи?

 

 

И двамата даряваха суми за благотворителност. Странг изпитваше потребност да поддържа изкуствата, докато Монкриф даряваше повече за борба с различни заболявания и за храна за бездомните. И двамата се славеха като безскрупулни играчи. И двамата нямаха деца и бяха необвързани към дадения момент. Никой от двамата нямаше куче и никога не беше имал. Никой от двамата нямаше отношение към кучетата. Щеше да му е от полза, ако знаеше например, че Странг е голям спонсор на Дружеството за предотвратяване на жестокостта спрямо животните и на Обществото против вивисекциите, или пък че Монкриф обича да посещава някакъв сутерен в Кентъки, за да гледа бой с питбули, където залага големи суми пари.

Но той не откри подобна информация и колкото повече мислеше върху това, толкова по-неуважителен му се струваше този критерий. От къде на къде въпрос на живот и смърт ще се решава по нечие отношение към кучетата? Пък и кой беше Келър, та да определя тези неща? Той самият нямаше куче. Вече не.

— Никой от двамата не е Алберт Швайцер — каза той на Дот — и никой от двамата не е Хитлер. И двамата са някъде по средата, така че е невъзможно да се вземе решение по морални подбуди. Това си е чисто убийство.

— Не, не е — възрази тя. — Това е проблемът, Келър. Намираш се в Синсинати, а времето минава.

— Знам.

— Какви морални подбуди? В този бизнес няма морални подбуди.

— Права си — каза той. — Пък и кой съм аз да изпитвам морални подбуди?

— Не се прави на скромен — отвърна тя. — И аз като теб съм полудяла. Хрумна ми идеята да се обадим и на двамата посредници и да ги накараме да се свържат с клиентите и да им обяснят, че поради нововъзникнали обстоятелства и така нататък се нуждаем от предварително плащане на пълната цена.

— Мислиш ли, че ще се вържат?

— Ако единият от тях го направи, това ще определи решението. Него ще очистим, а другия ще оставим да си доплати — още един доволен клиент.

— Страхотно — каза той и се замисли. — Само че…

— Аха, чатна ли се? Онзи, който ни съдейства и се постарае да бъде коректен клиент, ще получи за награда смъртта си. Ценя иронията, но ми се струва, че това е прекалено.

— Освен това — забеляза Келър — с нашия късмет и двамата ще вземат да платят.

— И ще ни върнат в изходна позиция. Келър?

— Какво?

— В крайна сметка ни остава само един изход. Имаш ли четвърт долар?

— Сигурно. Защо?

— Хвърляй — каза тя. — Ези или тура.

 

 

Ези.

Келър вдигна монетата, която беше хвърлил, и я постави в процепа. Набра номера и докато телефонът отсреща звънеше, се запита колко разумно беше да се взима решение чрез хвърляне на монета. Стори му се твърде произволно, но пък, от друга страна, такъв беше целият свят. Може би някъде над облаците седеше белобрад старец и взимаше решения на живот и смърт по същия начин — хвърляйки монети, вдигайки рамене с безразличие и предизвиквайки влакови катастрофи или инфаркти.

— Свържете ме с господин Странг — каза той на човека отсреща. — Кажете му, че е във връзка с новия договор.

Последва продължителна пауза и Келър изрови нова четвъртдоларова монета, в случай че времето на разговора изтече. Тогава Странг се обади. Гласът му се стори познат на Келър, макар никога да не беше го чувал. Беше звучен като на оперен певец, макар и не особено мелодичен.

— Не ви познавам — каза Странг, — а не говоря по работа с непознати по телефона.

Като дебел човек, досети се Келър. Звучеше като дебелак.

— Много разумно — отвърна Келър. — Все пак трябва да обсъдим една работа и аз също смятам, че не бива да го правим по телефона. Трябва да се срещнем, но никой не бива да ни вижда заедно, нито да знае за тази среща. — Той изслуша отговора. — Вие сте клиентът. Очаквах вие да предложите времето и мястото. — Отново изслуша репликата отсреща. — Добре — каза той. — Ще бъда там.

— Но ми се струва нередно — каза Странг с капризна нотка, каквато човек не би чул у Павароти. — Не разбирам защо е нужно това.

— Ще разберете — отвърна Келър. — Гарантирам.

Той прекъсна разговора, разтвори дланта си и погледна монетата, която държеше. Замисли се за миг — за стареца в Уайт Плейнс, а след това и за стареца на небето. Онзи с дългата бяла брада, който също хвърляше монети и по този начин управляваше вселената. Помисли за обратите в собствения си живот и за хората, които бяха влезли и излезли от този живот.

Претегли монетата в ръката си — не тежеше никак — и я хвърли във въздуха, после я улови и я плесна на опакото на ръката си.

Тура.

Взе слушалката.

— Този път ще пием леден чай — каза Дот. — Предния път ти обещах леден чай, а те черпих лимонада.

— Лимонадата беше хубава.

— Леденият чай също е хубав. Направен е от истински чай.

— И от истински лед, сигурен съм.

— В кана студена вода се пускат няколко торбички чай и каната се поставя на слънце да престои няколко часа. След което се слага в хладилника.

— Не кипваш ли водата?

— Не трябва. Дълги години си мислех, че така се прави, но това е неправилно. Забравих за какво ти говорех. Леден чай, да. Този път ти се обади и каза: „Тръгвам. Приготви лимонадата“. Така че очакваше лимонада, а аз ти сервирам леден чай. Разбираш ли, Келър? Всеки път получаваш обратното на онова, което си очаквал.

— Ако въпросът е студен чай или лимонада — отвърна той, — мисля, че ще го преживея.

— Винаги си успявал да се адаптираш към новите условия — каза тя. — Това е една от силните ти страни. — Тя наклони глава и се загледа в тавана. — Та като стана дума, ти беше горе и сте говорили. Как ти се стори?

— Изглежда ми добре.

— Както преди?

— Не чак. Но ме изслуша и каза, че съм постъпил правилно. Мисля, че се престори. Мисля, че нямаше представа къде съм ходил и се престори.

— Напоследък често го прави.

— Знаеш ли, има аромат на истински чай. А изобщо не се вари, а?

— Само ако много бързаш. Келър?

Той вдигна очи от чашата чай. Дот седеше на перилото на верандата с кръстосани крака и поклащаше джапанката на върха на пръстите си.

— Защо и двамата? Ако премахнеше единия, другият щеше да доплати. А така не остана човек, който да подпише чека.

— Нима приема и чекове?

— Така се казва. Имам предвид, че не остана кой да плати. И не само че за втория не получаваш никакво възнаграждение, ами дори ти е струвало допълнителни средства да го направиш.

— Да, знам.

— Обясни ми, моля те.

Той се замисли, без да бърза да отговори. Накрая каза:

— Не ми харесваше процесът.

— Какъв процес?

— На взимането на решение. Нямаше как да направя избор, а хвърлянето на монета не ми вършеше работа. Все пак изборът си оставаше, тъй като трябваше да избера дали да приема избора на монетата, ако ме разбираш.

— Следата е неуловима, но я следвам като хрътка.

— Прецених, че трябва да получат еднакъв шанс — обясни той. — Затова хвърлях два пъти и първия път се падна ези, а втория — тура, и си уговорих срещи и с двамата.

— Срещи ли?

— И двамата бяха по тайните срещи. Странг ми каза как да вляза в имението му откъм задната страна. То е оградено с телена ограда с ток, но на едно място може да се прескочи.

— И той даде на лисугера ключа от кокошарника.

— Кокошарник нямаше, но имаше барака.

— И същата фатална сутрин в него влязоха двама мъже, за да излезе само единият — обобщи Дот. — След което ти препусна за срещата с Монкриф?

— В хотел „Омни“ в центъра. Той харесваше ресторанта и искаше да обядва там. Тоалетната е обща с фоайето на хотела. Така щяхме да се срещнем, без изобщо да попадаме на едно и също публично място.

— Умно.

— Бяха умни мъже и двамата. Както и да е, нещата се получиха идеално, също както със Странг. Използвах… но май не държиш да чуеш тази част.

— Не особено.

Той замълча за момент, отпивайки от чая си, заслушан в звъна на камбанките при всеки повей на вятъра. После звънът утихна и той каза:

— Бях ядосан, Дот.

— Усетих нещо такова.

— Знаеш ли, по-добре ми е без онова куче.

— Нелсън.

— Беше добро куче и аз много го харесвах, но кучетата са голям проблем. Хранене, разхождане.

— Така е.

— И нея харесвах, но аз съм човек, който цял живот е карал сам. Бива ме единствено да живея сам.

— Така си привикнал.

— Именно. И въпреки това, Дот. Както си вървя по улицата, виждам на някоя витрина чифт обеци и аха да вляза да й ги купя, докато се усетя, че няма смисъл.

— Колко обеци подари на това момиче!

— Тя им се радваше, а пък на мен ми беше приятно да ги купувам и нещата се получаваха. — Той въздъхна. — Но започнах да се ядосвам все повече и повече.

— На нея, нали?

— Не, тя постъпи нормално. Нямам причина да се ядосвам на нея. — Той посочи нагоре. — Хвана ме яд на него.

— Заради това, че те изпрати в Синсинати.

Той поклати глава.

— Не на него. А на по-големия началник, старецът на небето, който хвърля всички монети.

— О, на Него ли?

— Разбира се, когато дойде време да действам, вече ми беше минало. Бях си пак аз. Вършех си моята работа.

— Ти си професионалист.

— Така му се вика.

— И си уважаваш работата.

— Винаги.

— Сезонно намаление — каза тя. — Двама на цената на един.

Келър се заслуша в звъна на камбанките, после в настъпилата тишина. По-късно щеше да се наложи да се прибере в апартамента си и да измисли какво да прави с кучешката паничка. По-нататък щеше да се наложи двамата с Дот да измислят какво да правят със стареца. Засега обаче той искаше да бъде точно там, където беше, отпивайки от чаша леден чай.