Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Келър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hit Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Лорънс Блок

Заглавие: Убиец на повикване

Преводач: Вергил Немчев

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-607-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12573

История

  1. — Добавяне

6. Келър в сияйни доспехи

Келър тъкмо довършваше кръстословицата в „Таймс“, когато телефонът звънна. По всичко личеше, че този ден ще успее да попълни всички квадратчета. Това беше нормално, но един-два пъти седмично се случваше да търпи провал. Бразилско дърво с четири букви се засичаше с двуутробен бозайник от Стария свят, което го озадачи. Не че когато успяваше да реши кръстословицата, денят му беше хубав или обратното, но все пак бе важно за него.

Той остави писалката, за да вдигне телефона и да чуе гласа на Дот:

— Келър, не сме се виждали цяла вечност.

— Идвам — каза той и затвори.

Тя имаше право, не бяха се виждали цяла вечност и беше време да посети Уайт Плейнс. Старецът не му беше възлагал задача от месеци, а така, зает единствено с решаване на кръстословици, човек губи форма.

Не беше закъсал за пари. Келър живееше добре — в хубав апартамент на Първо авеню с изглед към моста „Куинсбъро“, носеше хубави дрехи, посещаваше приятни ресторанти. Въпреки това не можеше да се каже, че беше прахосник, той дори имаше навика да къта пари в сейфове и да разкрива спестовни сметки на чуждо име. Дойдеха ли черни дни, можеше да разчита на малко бели пари.

Но ако човек разполага със здравна застраховка, не означава, че изгаря от нетърпение да се разболее.

— Добро момче — каза той на Нелсън и го почеса зад ушите. — Чакай ме и пази къщата.

Беше отворил вратата, когато телефонът отново звънна. Дали да не го остави да си звъни? Не, по-добре да вдигне. Отново беше Дот.

— Келър — каза тя, — ти затвори ли ми?

— Помислих, че си свършила.

— Но защо? Аз казах здравей, а не довиждане.

— Не каза здравей, а че не сме се виждали цяла вечност.

— Това е по-близо до здравей, отколкото до довиждане. Както и да е. Важното е, че те хванах, преди да излезеш.

— Тъкмо — отвърна той — вече бях отворил вратата.

— Щях да се обадя веднага, но тук човек не може да намери монети. Ако помолиш някой да ти развали един долар, те поглежда, сякаш кроиш нещо незаконно.

Монети от четвърт долар ли? За какво са й?

— Знаеш ли какво — продължи тя. — На четири преки от теб има един италиански ресторант, казва се „Джузепе Джо“. Не ме питай на коя улица се намира.

— Знам го.

— Има маси отвън под тентата. Днес е хубав пролетен ден. Защо не изведеш кучето на разходка и не минеш покрай „Джузепе Джо“. Огледай се за някой познат.

* * *

— Ето го значи, прочутия Нелсън — каза Дот. — Симпатичен разбойник. Мисля, че ме харесва.

— Единственият човек, когото не харесва — отговори Келър, — е разносвачът от китайския ресторант.

— Сигурно е заради натриевия глутамат.

— Нелсън лае по него, а той почти никога не лае. В породата има една част динго, затова е от тихите.

— Нелсън кучето чудо. Какво има, Нелсън? Не обичаш ли свинско със зеленчуци? — Тя даде на кучето парченце. — Мислех, че е по-едър. Като чуе австралийски кетълдог, човек си представя колко са едри овчарските кучета, а кравите са по-едри от овцете и така нататък. Но той е идеален на ръст.

Ако не я търсеше нарочно, Келър можеше и да не разпознае Дот. Той никога не беше я виждал извън къщата на стареца на „Тонтън Плейс“, където тя винаги се мотаеше по домашна рокля или пеньоар. Този следобед беше облечена в костюм, шит по поръчка, и беше направила нещо с косата си. Келър си помисли, че прилича на матрона от предградията, дошла в града на пазар.

— Той си мисли, че пазарувам летни дрехи — каза тя, сякаш прочела мисълта му. — Изобщо не биваше да съм тук, Келър.

— Така ли?

— Занимавах се с лоши неща — продължи тя. — Нали знаеш, безделие и прочие. А ти, Келър? Изкара доста продължителен сушав период. В какво се изразяваше твоето безделие?

Келър погледна ръцете си.

— Нищо особено.

— Как си с парите?

— Оправям се.

— Но би поработил, предполагам.

— Разбира се.

— Затова беше толкова нетърпелив, че ми затвори и хукна към гарата. — Тя отпи от студения си чай и сбърчи нос. — Това струва два долара чашата, а го правят от готова смес. Питал ли си се защо не идвам в града? А е хубаво човек да поседи на открито.

— Приятно е.

— Ти сигурно го правиш всеки ден. Извеждаш кучето, купуваш си вестник и сядаш някъде да пиеш кафе. Да минава времето. Така ли е, Келър?

— Понякога.

— Много си търпелив, Келър, признавам. Аз се мъча с хиляди заобикалки да стигна до въпроса, а ти си седиш срещу мен, сякаш нищо не те вълнува. Но нали точно там е работата, а? Теб нищо не те вълнува и мен нищо не ме вълнува.

— Понякога няма работа — отговори той. — Ако няма поръчки…

— Имаше поръчки.

— Така ли?

— Аз не съм тук, ти не си ме виждал и не сме водили този разговор, ясно ли е?

— Ясно.

— Не знам какво му става, Келър. С него се случва нещо, но не знам какво. Сякаш е изгубил желание за работа. Хората звънят, искат да правят поръчки по твоята част. Той им отказва. Заявява, че в момента не разполага с човек. Казва им да се обадят другаде.

— А обяснява ли ти защо постъпва така?

— Винаги има някакво обяснение. С този не желае да си има работа, онзи няма да плати достатъчно, на третия не му е чиста работата. Поне три поръчки е отклонил тази година.

— Виж ти.

— А кой знае какви още запитвания е имало, за които не знам.

— Питам се какъв е проблемът.

— Предполагам, че ще премине — рече тя. — Само че кой знае кога? Затова направих нещо откачено.

— Така ли?

— Не ми се смей, чу ли?

— Няма.

— Знаеш ли списанието „Мърсенари Таймс“?

— Нещо като „Солджър ъв Форчън“.

— Подобно, но по-диво и откачено. — Тя извади екземпляр от чантата си и му го подаде. — Страница четирийсет и седем. Оградена е, не можеш да я сбъркаш.

Обявата беше тип поверителна, в раздел „Специални услуги“, оградена с червен флумастер. „Спешни поръчки. Специалист по отстраняване. Пишете за Токсични отпадъци, п.к. 1149, Йонкърс, Ню Йорк“.

— Токсични отпадъци? — учуди се той.

— Май не беше добра идея — призна тя. — Мислех, че звучи сериозно, студено, смъртоносно и застрашително. Получих няколко писма от хора, които искат да им изхвърлят химичните отпадъци или да им пресушат блатото, или да баламосат екологични организации. Освен това получавам покани да се абонирам за издание по въпросите на сметосъбирането.

— Но си получила и друго.

— Да, получих шест писма от хора, които са разбрали за какво отстраняване говоря. Чудех се що за идиот би отговорил директно на такава реклама и повечето бяха каквото си представяш. Изгорих пет от тях.

— А шестото?

— То беше прилежно напечатано на фирмена бланка, моля ти се. И то на английски език. Но ето, прочети го сам.

— Кресида Уолъс, 411 „Феървю авеню“, Мъскатийн, Айова 52761. Уважаеми господине или госпожо…

— Не на глас, Келър.

Уважаеми господине или госпожо, зачете той наум. Мога само да се надявам, че услугата по отстраняване, която предлагате, е от вида, който търся. Ако това е така, спешно се нуждая от услугите ви. Казвам се Кресида Уолъс, на четирийсет и една години, пиша и илюстрирам книги за деца. От петнайсет години съм разведена и нямам деца.

Макар животът ми никога да не е бил твърде вълнуващ, аз изпитвах удовлетворение от работата си и доволство от личния си живот. Докато преди четири години един напълно непознат човек не започна да превръща живота ми в кошмар.

Без да навлизам в подробности, ще ви кажа, че съм невинна жертва на воайор. Защо този човек е избрал мен, е пълна загадка. Не съм нито водеща на популярно шоу, нито млада тенис звезда. Имам приятна външност, но в никакъв случай не съм ослепителна красавица. Не го познавах и не съм вършила нищо, с което да привлека неговия интерес или зла умисъл. Но той не ме оставя на мира.

Паркира автомобила си от другата страна на улицата и ме наблюдава с бинокъл. Следи ме, когато изляза от дома. Звъни ми по всяко време. Отдавна престанах да вдигам телефона, но той не спира да оставя ужасно неприлични и заплашителни съобщения на телефонния ми секретар.

Когато всичко започна, живеех в щата Мисури, в предградие на Сейнт Луис. Не мога да изброя колко пъти съм сменила номера си. Той винаги успява да научи новия ми телефон. Нямам представа как. Може би разполага със свой човек в телефонната компания…

Той прочете писмото до края. В него се описваше постепенното увеличаване на тормоза. Онзи започнал да й казва, че ще я убие, и да описва начина, по който ще отнеме живота й. Няколко пъти прониквал с взлом в дома й в нейно отсъствие. Откраднал от коша за пране част от бельото й, срязал една картина и написал с червилото й на стената неприлично послание. Извършил редица вандалски актове върху автомобила й. След едно от проникванията в дома й тя си купила куче; седмица по-късно, прибирайки се вкъщи, установила, че кучето го няма. Скоро след това на телефонния й секретар било оставено ново съобщение. Никаква човешка реч, само лай и скимтене, приключили със звук, който тя описваше като изстрел.

— Господи! — възкликна Келър.

— Кучето, нали? Знаех си, че това ще ти въздейства.

От полицията ми заявиха, че нищо не могат да направят. И то в два различни щата. Издадоха заповед за охрана, но каква е ползата? Той я нарушава когато си поиска. Напълно безнаказано. Полицията е безпомощна и не е в състояние да предприеме нищо, докато той не извърши престъпление. Вече е извършил няколко, но все не оставя достатъчно доказателства, за да бъде обвинен. Съобщенията на телефонния ми секретар не могат да послужат като доказателство, защото той използва някакво устройство, което променя гласа му. Понякога преиначава гласа си на женски. Първия път вдигнах слушалката, защото си помислих, че не е той, но след това изведнъж чух противния му глас в ухото си. Той ме обвини в ужасни постъпки и се зарече да ми причини мъчения и смърт.

По неофициален съвет на един от полицаите си купих пистолет. Ако имах възможност, щях да застрелям този мъж без никакво колебание. Но дали когато ме нападне, пистолетът ще ми бъде подръка? Съмнявам се. Убедена съм, че той внимателно ще подбере момента и ще ме нападне, когато съм напълно безпомощна.

Съзнавам риска, който поемам, като пиша на човек, който е още по-непознат за мен от мъчителя ми. Несъмнено ще можете да използвате това писмо като инструмент за изнудване. Мога само да кажа, че ще загубите времето си. Няма да заплатя нито цент. Ако пък сте от службите и това е някакъв капан, в който да ме уловите, тогава си ловете на воля! Не ми пука.

Ако сте това, за което се представяте, моля, свържете се с мен на следния номер… Номера го няма в указателя, но вече е известен на моя враг. Представете се с фразата „Токсични отпадъци“. Ако съм у дома, ще вдигна. Ако не, просто затворете и се обадете пак по-късно.

Не съм богата, но постигнах известен успех в професията си. Спестих малко пари и ги инвестирах разумно. Ще заплатя всичко в рамките на възможностите си на онзи, който ме отърве от дяволския човек.

Той сгъна писмото, прибра го в плика и го подаде през масата.

— Е, Келър?

— Обади ли й се?

— Първо отидох в библиотеката. Тя е истинска. Издала е цял куп книги за деца. Сама ги пише и рисува илюстрациите. „Зайчето, което си загуби ушите“ и тям подобни.

— Как си е загубило ушите?

— Не съм чела книгите, Келър, само се уверих, че ги има. После я проверих в каталога за автори. Там присъстваше със стария си адрес в Уебстър Гроувс, Мисури. След това се прибрах у дома и го наблюдавах как реди пъзел. Сега това е любимото му занимание — да реди пъзели. Когато ги нареди, ги подлепва откъм гърба с картон и ги окачва на стената като трофеи.

— Откога е така?

— От доста време — отвърна тя. — След това слязох долу и включих телевизора, а на следващия ден излязох да намеря уличен телефон и се обадих в Мъскатийн. Докато бях в библиотеката, проверих и градчето. На Мисисипи е.

— Все някъде ще е.

— Как ти се струва, Келър? Кажи ми.

Той се пресегна и погали кучето.

— Мисля, че си търсиш белята. Ако този тип бъде пречукан, полицията ще пристигне при нея още преди да е изстинал трупът. Тя ще запее като славей. Искам да кажа, че тя вече ни разкри всичко, без дори да сме я питали.

— Така е. Тя ще се срине още щом потропат на вратата й.

— Е?

— Само че тя не знае нищо — отвърна Дот. — И не може да им каже нещо, което не знае, нали така? Това е първото, което й казах, след като изрекох „Токсични отпадъци“ и тя вдигна телефона. Обясних й всичко. Няма име, няма гонка. Дадох й един номер и казах половината предварително, половината при свършена работа. В брой, петдесетачки и стотачки. Опаковай ги хубаво и ги прати по „ФедЕкс“ на Джон Смит на адрес еди-коя си куриерска кутия в Скарсдейл.

— Джон Смит?

— Първото име, което ми хрумна. Веднага щом приключихме разговора, отидох и наех пощенска кутия на това име. Собственикът е афганец и не различава Смит от гастрит. По-добро е от пощата, защото можеш да се обадиш и да попиташ дали има нещо за тебе. Обадих се вчера и познай.

— Беше изпратила парите?

Тя кимна.

— Бях й казала: „Пратете половината и нашият полеви служител ще се обади, когато се захване със случая. Ще се представи и ще изиска нужната информация. Вие никога няма да се срещнете очи в очи, но той ще координира нещата с вас и ще има грижата за всичко. А след това ще получите едно последно обаждане, с което ще бъдете известена къде да изпратите остатъка от сумата“.

Келър се замисли.

— Има неща, които могат да проследят. Пощенския клон, куриерската кутия. Разпечатката от телефонните разговори.

— Винаги има по нещо.

— Тц. Каква цена поиска?

— Малко по-висока от стандартната.

— И ти получи половината пари, а тя няма идея на кого ги е изпратила.

— Което означава, че мога просто да ги задържа. Разбира се, помислих си го. Ако ти откажеш работата, сигурно това ще направя.

— Сигурно? Няма ли да върнеш парите?

— Не, но мога да звънна тук-там и да потърся друг стрелец.

— Още не съм отказал — забеляза той.

— Не бързай.

— Старият ще получи припадък. Нали се сещаш?

— Уф, добре че ми напомни за това, Келър. Никога не бих се сетила.

— А какво означава това „Няма име, няма гонка“? Чувал съм израза, разбирам значението, но каква е тази гонка, знаеш ли?

— Просто израз, за бога.

— Дай ми още веднъж писмото — каза той и го прочете набързо. — В повечето случаи хората, които наемат подобни услуги, имат и друг изход. Дори да не го осъзнават.

— Е?

— Но какъв избор има тя?

— Нелсън — каза Дот, — знаеш ли какво стана? Току-що видях как стопанинът ти се самонавива за нещо.

— Мъскатийн — изрече той. — Там кацат ли самолети?

— Не и доброволно.

— Какво правим? Отивам там, обаждам се, казвам „Токсични отпадъци“ и чакам да ми вдигне?

— Вече е „Токсична криза“. Смених паролата от съображения за сигурност.

— Слава богу — отвърна той. — В днешно време предпазливостта е всичко.

 

 

Когато се върна в апартамента, звънна на Андрия и се уговориха тя да се погрижи за Нелсън, докато отсъства. След това намери Мъскатийн на картата. Човек можеше и да лети дотам или поне до Девънпорт, но Чикаго не беше чак толкова далеч. „Юнайтед“ имаха директни полети до Чикаго на всеки час, а летище „О’Хеър“ е приятно анонимно място, от което човек може да наеме автомобил.

Той отлетя сутринта, там го очакваше кола под наем от „Херц“, пристигна в Мъскатийн и се настани в мотел още преди да е станало време за вечеря. Хапна в „Пица Хът“, прибра се и седна на ръба на леглото си. Беше използвал фалшива карта за самоличност, за да наеме кола на „О’Хеър“, а се беше регистрирал в мотела под друго име, плащайки предварително в брой за едноседмичен престой. Въпреки всичко не желаеше да звъни на клиента от мотела. Имаше си работа с аматьор, а съществуват два принципа, които следва да се спазват при работата с аматьори. Първият е ти самият да бъдеш свръхпрофесионалист. Вторият, уви, е никога да не се занимаваш с аматьори.

На съседната сграда имаше уличен телефон. Беше го забелязал, докато се връщаше от „Пица Хът“. Пусна монета от четвърт долар и избра номера, но след две иззвънявания се включи телефонният секретар и някакъв механичен глас повтори последните четири цифри от номера и го покани да остави съобщение след сигнала.

— Токсичен шок — изговори той.

Не последва нищо. Той остана на линия още петнайсет секунди и затвори.

Дали беше изчакал достатъчно? Може би тя си миеше ръцете или приготвяше в кухнята кафе. Той изрови още четвърт долар и позвъни отново. Отново същото.

— Токсичен шок — изрече той за втори път и почака трийсет секунди, преди да затвори.

Страшна система — помисли си на глас и се върна в мотела.

 

 

Когато се прибра в мотела, включи телевизора и изгледа втората половина от филм за жена, която кара любовника си да убие съпруга й. Не беше задължително човек да е гледал първата половина, за да разбере какво се случва или за да се досети, че накрая двамата ще се издънят. Аматьори.

Той излезе навън и позвъни още веднъж.

— Токсичен шок. — Не последва нищо.

По дяволите.

Върху бюрото в стаята му, освен половин дузина менюта от близки заведения за бързо хранене и местно издание за недвижими имоти, разкриващо прелестите на живота в Мъскатийн, имаше листовка, която го канеше да опита късмета си в някоя хазартна игра на параход по Мисури. Отначало идеята го привлече. Представи си стар кораб с лопатни колела, който се спуска надолу по реката към Ню Орлийнс, жени с кринолини и мъже с рединготи и тесни вратовръзки, но знаеше, че нещата не са такива. Първо на първо, корабът нямаше да се движи. Щеше да стои на котва и качването на борда му по нищо нямаше да се различава от влизането в хотел в Атлантик Сити.

Не, благодаря.

Докато разопаковаше багажа си, той намери сутрешния вестник, който беше прочел в самолета до Чикаго. Не бе успял да го дочете и сега го направи, оставяйки кръстословицата за накрая. Трябваше да се засече някакъв цитат, който се спускаше като стълба от горния ляв до долния десен ъгъл. Келър харесваше този тип кръстословици, защото ти оставят усещането, че с решаването им стигаш до решението на друга задача. Понякога цитатът се оказваше истинска перла на мъдростта, от онези, които ти се падат в кейк с късметчета.

Често обаче кръстословиците със скрит цитат се оказват трудни и тази беше от тях. На две места в кръстословицата се затрудни, а бяха важни места от цитата и той така и не успя да го разгадае.

Беше поместен трицифрен телефонен номер, на който човек можеше да се обади. Отпечатваха го заедно с кръстословицата всяка сутрин и срещу седемдесет и пет цента човек можеше да разбере отговорите на три от въпросите. Ако набере на телефона си 3-7-D, ще чуе отговора на въпроса от 37 надолу. Вероятно използваха компютри. Едва ли щяха да губят времето на човек с тази работа.

Интересно дали се обаждаше някой? Вероятно, иначе услугата не би съществувала. За Келър това беше объркващо. Той разбираше защо хората решават кръстословици, това е упражнение за мозъка и същевременно начин да минава времето. Но когато стигнеше до края на възможностите си, той просто хвърляше вестника и отново се захващаше с живота си.

Пък и ако си дотам любопитен, трябва само да почакаш до следващия ден, когато ще отпечатат кръстословицата попълнена. Защо да трошиш седемдесет и пет цента за три отговора, ако можеш да почакаш няколко часа и да получиш всичко за половин долар?

Той определи това като проява на незрялост. Беше чел, че истинското мерило за зрелостта е умението човек да отлага удоволствието.

Келър, който беше готов да излезе и да изпробва отново номера, реши да отложи удоволствието. Взе горещ душ и си легна.

 

 

На сутринта той слезе с колата в центъра на Мъскатийн и хапна в една закусвалня. Почти всички посетители бяха мъже, облечени в костюми. Келър, също костюмиран, прочете местния вестник над закуската си. Имаше и кръстословица, но той й хвърли един поглед и се отказа да я решава. Най-дългата дума в нея беше от шест букви: Северната ни съседка. Когато ставаше дума за кръстословици, при Келър нещата стояха така: „Таймс“ или нищо.

В закусвалнята имаше телефон, но той не желаеше разговорът му да бъде чут от местните. Дори никой да не отговореше, той не искаше да го чуят да казва „Токсичен шок“. Напусна закусвалнята и намери уличен телефон на една бензиностанция. Набра номера, изрече двете думи и почти в същия миг женски глас отговори „Ало, ало?“.

Телефон с металически звук, помисли си. Мизерна местна компания за телефонни услуги, какво друго да очакваш. Но все пак беше по-добре от електронния глас на телефонния секретар. Поне говориш с жив човек.

— Всичко е точно — каза той. — Пристигнах.

— Съжалявам, че пропуснах обажданията ви снощи. Трябваше да изляза…

— Да оставим това — прекъсна я той. — Да не приказваме по телефона повече, отколкото се налага.

— Съжалявам. Разбира се, прав сте.

— Трябва да разбера някои неща. Първо името на човека, с когото трябва да се срещна.

Последва пауза. След това тя каза внимателно:

— Бях останала с впечатлението, че няма да има среща.

— Другият човек — каза той, — с когото трябва да се срещна, така да се каже.

— О, не разбрах… Съжалявам, нямам опит в тези неща.

Шегуваш се, помисли си той.

— Казва се Стивън Лаудерхайм.

— Как мога да го намеря? Сигурно не знаете адреса му?

— Страхувам се, че не. Зная номера на колата му.

Той го записа заедно с уточнението, че става дума за двугодишно бяло субару. Тази информация е полезна, каза й, но той не може да кръстосва града в търсене на бяло субару. Къде паркира колата си?

— От другата страна на улицата пред дома ми — отвърна тя. — И то по-често, отколкото бих искала.

— В момента сигурно го няма там?

— Мисля, че не. Момент да погледна… Не, няма го. Снощи ми беше оставил съобщение. Между вашите съобщения. Гадно, противно.

— Бих искал да имам негова снимка — каза той. — Това би ме улеснило. Сигурно не разполагате…

Тя нямаше снимка, но го описа подробно. Висок, слаб, светлокестенява коса, възраст между трийсет и пет и четирийсет, дълго лице, квадратна челюст, едри бели конски зъби. А, да, на брадичката му има трапчинка като на Кърк Дъглас. О, и знае къде работи. Поне е работел там последния път, когато се е намесила полицията. Това ще помогне ли?

Келър вдигна очи към небето.

— Може би.

— Името на фирмата е „Лауд & Клиър Софтуер“ — отговори тя. — Намира се на булевард „Тайлър“ след „Файв Майл Роуд“. Той е компютърен програмист или техник, нещо такова.

— Ето как си набавя телефонния ви номер — каза Келър.

— Моля?

— Не му трябва човек от телефонната компания. Ако се оправя с компютрите, може да хакне системата на компанията и по този начин да научи непубликуваните телефонни номера.

— Нима това е възможно?

— Така знам.

— Е, аз съм безнадеждно старомодна. Все още използвам пишеща машина. Но поне е електрическа пишеща машина.

Той разполагаше с името, адреса, колата и точно описание. Трябваше ли му още нещо? Сякаш не.

— Няма да отнеме много време — каза той.

Той намери булевард „Тайлър“, намери „Файв Майл Роуд“, намери „Лауд & Клиър Софтуер“. Компанията се помещаваше в ниска бетонна сграда със служебен паркинг, на който бяха паркирани десетина-дванайсет автомобила, повечето японски, два от тях бели. Липсваше бяло субару, липсваше регистрационна табела, отговаряща на номера, който му беше дала Кресида Уолъс.

Ако Стивън Лаудерхайм не беше на работа днес, той вероятно следеше жертвата си. Келър се върна обратно в града и се насочи към „Феървю авеню“. Улицата се намираше в приятен квартал с къщи, строени преди войната, и с големи дървета. Докато караше бавно покрай номер 411, той безуспешно се оглеждаше за бяло субару, после обиколи района и паркира малко по-надолу от дома на Кресида Уолъс. Къщата беше широка триетажна постройка с храсти, закриващи наполовина прозорците на първия етаж. В една от стаите на третия етаж светеше лампа и Келър прецени, че там Кресида работи на своята електрическа пишеща машина, съчинявайки приятни поучителни приказки, населени с горски създания.

Той обядва и се върна при „Лауд & Клиър“. Нямаше никакво бяло субару. Почака известно време и се върна на „Феървю авеню“. Нямаше бяло субару, а лампата на третия етаж не светеше. Върна се в мотела.

 

 

Същата вечер по Ейч Би О даваха филм, който искаше да гледа, но мотелският телевизор не ловеше канала. Той се подразни и помисли да се премести в друг мотел малко по-надолу на същата улица, където табелата отпред обещаваше Ейч Би О, както и водно легло за някои от стаите. Реши, че това е глупаво и той е достатъчно зрял, за да отложи това удоволствие дори при условие че се налагаше да отложи удоволствието от това да отстрани Стивън Лаудерхайм и да се махне от Мъскатийн.

Прелисти указателя, търсейки абонат на име Лаудерхайм. Липсваше телефонен номер, което не го изненада. Потърси абонат на име Кресида Уолъс, макар да знаеше, че не е поместена в указателя. Имаше няколко абоната с фамилия Уолъс, но никой от тях не живееше на „Феървю“ и не се казваше Кресида.

Имаше абонати на име Келър, един от тях с инициал Дж., друг с инициали Дж. Д. Всеки от двамата можеше да се казва Джон.

Понякога правеше това. Търсеше името си в телефонните указатели на непознати градове, сякаш наистина беше възможно да открие там себе си. Не друг човек със същото име, това се случва понякога, неговото име не беше рядко срещано. А да намери именно себе си, водещ съвсем различен живот в някой друг град.

Но това беше само хрумване. Той не страдаше от шизофрения и знаеше, че това е невъзможно. Питаше се какво би казал за това онзи психотерапевт. Той определено си беше създал неприятности с въпросния терапевт, особено към края, но трябваше да признае, че беше стигнал до някои полезни открития. Но това, че търсеше себе си в Мъскатийн, Айова, би било предизвикателство за доктор Брийн.

Той излезе да потърси уличен телефон, напъха вътре няколко монети от четвърт долар и позвъни в апартамента си в Ню Йорк. Обади се Андрия.

— Ще се прибера утре или вдругиден — каза той, — не знам със сигурност.

— Жалко, че никога не ти казват колко време ще си там.

— Такава е работата.

— Сигурно ти носи голямо удовлетворение — каза тя. — Долиташ, оправяш всичко, превръщаш хаоса в ред.

Той й беше казал, че е бизнес консултант, когото пращат да оправи нещата, когато местните служители изпаднат в затруднение. После една вечер стана ясно, че тя знае с какво се занимава, но може да го преживее, стига да не я нарани. А сега сякаш беше забравила всичко.

— Остани колкото трябва — отвърна тя. — Ние с Нелсън си прекарваме чудесно.

— Знаеш ли какво направих? — изтърси той. — Потърсих името си в телефонния указател.

— Намери ли го?

— Не, но какво според теб означава това?

— Остави ме да помисля, става ли?

— Разбира се — каза той. — Помисли си колкото искаш.

 

 

На следващата сутрин Келър хапна в закусвалнята, завъртя покрай къщата на „Феървю авеню“, след което подкара към софтуерната фирма. Този път бялото субару беше на паркинга, а на регистрационните му табели бяха изписани търсените букви и числа. Келър паркира на удобно за наблюдение място и зачака.

По обяд няколко мъже и жени излязоха от сградата, качиха се на автомобилите си и отпътуваха. Никой от тях не отговаряше на описанието на Стивън Лаудерхайм и никой не се качи в бялото субару.

В дванайсет и половина двама мъже излязоха от сградата и тръгнаха навън заедно, увлечени в разговор. И двамата носеха зелени панталони, избелели дънкови ризи и маратонки, но във всяко друго отношение се различаваха ярко един от друг.

Единият беше нисък и дундест, с тъмна коса. Другият… другият просто трябваше да бъде Лаудерхайм. Той отговаряше на описанието на Кресида Уолъс до най-малката подробност.

Двамата се качиха на субаруто на Лаудерхайм. Келър ги проследи до италиански ресторант, част от щатска верига подобни заведения. После се върна обратно до „Лауд & Клиър“ и паркира на старото си място. В два без петнайсет субаруто се върна и двамата мъже влязоха в сградата. Келър напусна мястото и намери един супермаркет, откъдето купи пакет гранулирана захар и фуния. От железарски магазин в същия търговски комплекс си купи голяма отвертка, чук и двуметров кабел. Върна се при „Лауд & Клиър“ и се захвана за работа.

Пред капачката на резервоара на субаруто имаше вратичка, която беше заключена. Той нагласи отвертката върху ключалката, удари я рязко с чука и капачката се отвори. Свали капачката, пъхна фунията, изсипа захарта, върна капачката, затвори вратичката и се върна зад волана на своя автомобил.

Малко след пет служителите на „Лауд & Клиър“ започнаха да се точат навън от фирмата. Към шест часа на паркинга бяха останали само три коли. В шест и двайсет спътникът на Лаудерхайм излезе, качи се в кафяв буик сенчъри и отпътува. Останаха две коли, една от които — бялото субару, и в седем те все още бяха там. Келър седеше зад волана и отлагаше удоволствието. Беше закусвал леко, две понички и чаша кафе, и беше пропуснал обяда. Можеше да си вземе нещо за хапване, докато беше в магазина, но не се сети. Сега пропускаше вечерята си.

Гладът предизвика у него раздразнение. Две коли на паркинга и вероятно двама, най-много трима души в сградата. Вече се бавеха два часа след края на работното време и нищо не гарантираше, че няма да останат вътре цяла нощ. Може би Лаудерхайм изчакваше офисът да се опразни, за да може спокойно да се обади на Кресида.

Дали да не влезе вътре и да ги очисти и двамата? Нямаше дори да разберат откъде им е дошло. Двама на цената на един и чао. Полицията щеше да си помисли, че някой озлобен служител е превъртял. В днешно време такива работи се случват навсякъде, не само в пощенските станции.

Зрелост, призова той себе си. Зрелост, отложено удоволствие. И преди всичко — професионализъм.

 

 

В седем и половина вече беше готов да преосмисли отношението си към професионализма. Вече не изпитваше глад, но кипеше от ярост, насочена към Стивън Лаудерхайм.

Кучият му син.

Защо, по дяволите, ще дебне горката женица, която прекарва живота си на тавана, за да пише за котенца и зайчета? Да отвлече кучето й, да го измъчва, да го умъртви и да й пусне запис на предсмъртната агония на животното. Да умъртвиш това копеле е недостатъчно. Заслужава да му втъкнеш фунията в устата и да му сипеш препарат за почистване на печки.

За вълка говорим.

Стивън Лаудерхайм се появи и задържа вратата за някакъв смотльо с бяла престилка и рехави мустачки. Господи, дано не се отправят към една и съща кола. Не, застанаха до различни коли и Лаудерхайм се спря за миг, след като отключи субаруто, за да размени последни думи на раздяла със смотльото в престилка. Добре че не беше планувал да го причака на паркинга.

Смотльото отпътува първи. Келър седеше и наблюдаваше субаруто, докато Лаудерхайм не запали двигателя и не потегли към града.

Келър му даде две пресечки преднина и пое след него.

* * *

След „Фор Майл Роуд“ Келър спря зад осакатеното субару. Лаудерхайм вече беше вдигнал капака и се мръщеше над двигателя.

Келър слезе от колата и се приближи до него.

— Чух звука, който колата ти издаваше — каза му, — мисля, че се сещам какъв е проблемът.

— Трябва да е нещо по двигателя — отвърна Лаудерхайм, — но не мога да разбера какво. Не е правил такова нещо досега.

— Мога да го оправя.

— Сериозно?

— Имаш ли щанга?

— Би трябвало — каза Лаудерхайм и заобиколи колата, за да отвори багажника. Намери щангата и я подаде на Келър, но я дръпна обратно. — На гумите нищо им няма.

— Добре че ми каза — отвърна Келър. — Дай щангата.

— Добре, но…

— Абе не се ли познаваме. Ти си Стивън Лаудерхайм, нали?

— Да, познаваме ли се?

Келър го погледна, взря се в симпатичната трапчинка на брадичката и едрите бели зъби. Разбира се, че това беше Лаудерхайм. Кой друг би могъл да е? Все пак професионалистът иска да е сигурен. А и неотдавна се беше случило да сбърка и не желаеше това да се повтори.

— Много здраве от Кресида.

— Ъ?

Келър заби щангата в слънчевия му сплит. Резултатът беше обнадеждаващ. Лаудерхайм издаде ужасен звук, хвана се с две ръце за корема и се свлече на колене. Келър го сграбчи за ризата и го завлече отстрани, така че субаруто до ги скрие от пътя. След това вдигна високо щангата и я стовари върху главата на Лаудерхайм.

Мъжът се просна на земята все още в съзнание, като стенеше тихо. Дали да не го довърши с още два удара?

Не. Да се придържаме към сценария. Келър издърпа кабела от джоба си, разви около шейсет сантиметра и стегна врата на Лаудерхайм в примка. Възседна го, забивайки коляно в гърба му, и го удуши.

 

 

Мисисипи, легендарната майка на всички реки, погълна щангата, чука, отвертката, фунията. Празният пакет от захарта заплува по течението.

От един уличен телефон Келър се обади на клиента.

— Токсичен шок — каза той, чувствайки се като идиот. Не последва отговор. Той затвори.

Върна се в хотелската стая, опакова си багажа и го занесе в колата. Не беше необходимо да уведомява хотелския администратор. Беше платил за една седмица предварително и когато седмицата изтечеше, щяха да си вземат стаята.

Насили се да отиде до „Пица Хът“ и да си поръча нещо за хапване. Искаше единствено да стигне до летище „О’Хеър“ и да хване първия полет за Ню Йорк, но знаеше, че трябва да вкара малко храна в организма си. В противен случай щяха да почнат да му се привиждат неща, можеше да завие рязко в опит да избегне някое въображаемо препятствие и да хвърли колата в канавката. Професионализъм, повтаряше си той, докато изяде пицата с едно средно пепси.

След това се обади по телефона.

— Токсичен шок — изрече.

И тя отговори.

— Работата е свършена — съобщи й.

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа, че работата е свършена.

— Не мога да повярвам. Господи, не мога да повярвам.

Вече си добре, щеше му се да добави, можеш отново да живееш нормално.

Вместо това, хладно и професионално, той й каза как да извърши последното плащане. Сумата в брой, също както преди, изпратена по „Федерал Експрес“ до Мери Джоунс, в друга пощенска кутия, този път в Пийкскил.

— Не мога да ви се отблагодаря — изрече жената.

Келър замълча, само се усмихна и затвори.

 

 

Докато пътуваше на север и на изток през Илинойс, Келър премисли отново всичко. „Много здраве от Кресида.“ За какъв се мислеше, за ангел отмъстител? За рицар в сияйни доспехи?

Господи.

Но така става, когато цял ден караш на две понички и едно кафе. Това беше обяснението. Беше станал раздразнителен и кисел и го бе приел лично.

Но, продължи мисълта си той, след като върна колата и си купи билет, този Лаудерхайм безспорно беше много долно копеле. Светът не беше изгубил нищо.

Освен това в ушите му все още звучеше благодарността й, а това беше приятно.

 

 

— Мислих за това, дето си търсил името си в телефонните указатели — каза Андрия.

— И?

— Първо се сетих, че по този начин търсиш да откриеш себе си. Но после ми хрумна нещо друго. Мисля, че така се уверяваш, че не си случаен.

— Случаен?

— Ами ако те няма там, значи не си случаен.

 

 

Осем-девет дни по-късно се обади Дот. По някакво съвпадение той тъкмо решаваше кръстословицата.

— Келър — каза тя, — познай какво не получи Мери Джоунс по пощата.

— Странно — каза той. — Още ли ги няма? Може би трябва да й се обадиш. Може „ФедЕкс“ да са объркали пратката.

— Късно живееш, момче. Вече го направих.

— И?

— Абонатът е закрит… Келър, чуваш ли ме?

— Опитвам се да мисля. Сигурна ли си, че…

— Обадих се отново и чух същото съобщение. „Номерът, с който се опитвате да се свържете, тези и тези цифри, е закрит.“ Не оставя място за съмнение.

— Не.

— Парите не пристигнаха, а абонатът е закрит. Това не те ли кара да се замислиш?

— Може да са я арестували, преди да успее да изпрати парите — предположи той.

— После са я затворили в килия и са я оставили там? Една кротка женица, която пише приказки за глухи зайци?

— Е…

— Чакай да се изнеса вляво, за да задмина няколко бавнодвижещи се превозни средства — каза тя. — Това, което направих, беше да се обадя на „Услуги“ в Сейнт Луис.

— В Сейнт Луис ли?

— Уебстър Гроувс е предградие на Сейнт Луис.

— Уебстър Гроувс ли?

— Мястото, където Кресида Уолъс живее според справочника в библиотеката.

— Но тя се е преместила — възрази Келър.

— Човек би предположил това, нали? Само че на „Услуги“ имаха телефонния й номер и аз взех, че се обадих. И познай какво?

— Стига, Дот.

— Обади се жена. Никакъв телефонен секретар, никакви електронни глупости. „Ало?“ „Кресида Уолъс, моля.“ „На телефона.“ Не беше същият глас. „Писателката Кресида Уолъс ли е?“ „Да.“ „Авторката на «Зайчето, което изгуби ушите си»?“

— И тя отвърна, че да?

— Според теб колко жени носят името Кресида Уолъс? Не знаех как да продължа. Казах й, че съм от някакъв вестник в Мъскатийн и исках да узная впечатленията й от града. Келър, тя нямаше и най-малка представа за какво говоря. Наложи се да й обясня в кой щат се намира Мъскатийн.

— Човек би очаквал поне да е чувала за него. Не е толкова далече от Сейнт Луис.

— Мисля, че не пътува много. Според мен си седи у тях и си пише приказките. Това е, което установих. Живее в Уебстър Гроувс от трийсет години.

Той пое рязко въздух.

— Къде се намираш, Дот?

— Къде се намирам ли? На един уличен телефон на километър от нас. И дъждът ме мокри.

— Прибери се — каза й той. — Дай ми един час и ще ти звънна.

* * *

— И така — поде той, около два часа по-късно. — Ето какво се оказва. Стивън Лаудерхайм не е бил извратеняк, който се занимава със следене на невинни жени.

— И аз стигнах до този извод.

— Бил е съдружник в „Лауд & Клиър Софтуер“. Той и някакъв тип на име Рандал Клиъри основали фирмата. Лаудерхайм и Клиъри — „Лауд & Клиър“.

— Хитро.

— Лаудерхайм бил женен, баща на две деца, участвал в шампионата по боулинг, бил член на „Ротари“ и на Младежката камара.

— Не ми прилича на човек, който би отвлякъл и измъчвал куче.

— Нали?

— Кой го е натопил? Жена му?

— Мисля, че съдружникът му. Фирмата се развивала прекрасно и една от големите компании в Силиконовата долина искала да я купи. Предполагам, че единият е искал да продава, а другият не. Или е имало някаква застраховка на съдружието. Примерно ако единият съдружник почине, другият изкупува дела му на предварително определена цена и изплаща на вдовицата обезщетението по застрахователната полица. Разбира се, сега фирмата струва двайсет пъти повече от сумата, за която е било сключено споразумението.

— Как разбра всичко това, Келър?

— Обадих се в редакцията на мъскатийнския вестник, казах им, че пиша репортаж за злополуката за някакво компютърно списание и ги помолих да ми изпратят по факса некролога и официалната информация по убийството.

— Ти имаш факс?

— В сладкарницата зад ъгъла имат факс. Всичко, което онзи от Мъскатийн ще разбере от номера, който му дадох, е, че се намира в Ню Йорк.

— Хубаво.

— Факса, който получих, ми даде идея за някои други източници. Можех да прекарам още един час на телефона и да разбера повече, но прецених, че това е достатъчно.

— Повече от достатъчно — рече тя. — Келър, това дребно лайно ни измами. И освен това ни избомби с парите.

— Точно това не мога да разбера — отвърна той. — Защо трябваше да ни бомби? Трябваше само да прати парите и повече никога нямаше да се сетя за Айова, освен ако не прелитам над щата със самолет. Всичко му беше тип-топ. Трябваше само да се издължи.

— Подло копеле — каза Дот.

— Няма логика. Плати половината, без да знае изобщо на кого изпраща сумата. Щом може да си позволи да направи това, представи си за какви пари става дума.

— Излязъл е на далавера.

— Той да, а ние не. Тъпо.

— Много тъпо.

— Знаеш ли какво си мисля? — продължи той. — Мисля, че парите са най-малкото. Мисля, че той е искал да изпита превъзходство над нас. Иначе защо ще си прави труда с цялата тази история с Кресида Уолъс? Да не ме смята за бойскаут, който не си е свършил доброто дело за деня?

— Смятал ни е за аматьори, Келър. Смятал е, че трябва да ни надъха.

— Е, сметките му са грешни — отвърна той. — Трябва да си събера багажа, полетът ми е след час и половина, а трябва да се обадя и на Андрия. Ще си приберем парите, Дот, не се притеснявай.

— Не се притеснявам — каза тя.

 

 

Кой от двамата е Клиъри, питаше се той. Дебелият, с когото бяха излезли на обяд, или смотанякът с бялата престилка, който излезе с него на паркинга?

А може би е някой друг, когото Келър още не бе виждал. Клиъри като нищо може да е бил извън града същия ден, за да си осигури алиби.

Без значение. Не е нужно да знаеш как изглежда човек, за да му се обадиш по телефона.

Клиъри, също като съдружника си, имаше необявен домашен телефон. Но фирмата „Лауд & Клиър Софтуер“ бе вписана в указателя. Келър позвъни от мотелската си стая — този път беше отседнал там, където предлагаха Ейч Би О. Той включи електронната джаджа, която си беше купил от магазина, и когато вдигна жена, той каза, че желае да говори с Рандал Клиъри.

— За кого да предам?

Каза „кого“, а не „кой“, забеляза той. Доста културно като за Мъскатийн, Айова.

— Кресида Уолъс — отвърна той.

Тя постави връзката в режим на изчакване, но не му се наложи да чака дълго. Секунди по-късно чу непознат мъжки глас:

— Клиъри на телефона. Кой се обажда?

— А, господин Клиъри. Обажда се Кресида Уолъс.

— Едва ли.

— Напротив — продължи Келър, — научих, че използвате името ми непозволено и ужасно се разстроих.

Откъм Клиъри настъпи тишина. Келър изключи джаджата, която досега променяше тона на гласа му.

— Токсичен шок — изговори вече с истинския си глас. — Тъпо копеле.

— Възникна проблем — каза Клиъри. — Ще изпратя парите.

— Защо не се обади?

— Щях да го направя. Не можете да си представите колко зает бях.

— Защо си изключи телефона?

— Мислех, че се досещате — за сигурност.

— Ясно — каза Келър.

— Ще платя.

— Несъмнено — каза Келър. — Още днес. Ще изпратиш парите по „ФедЕкс“ още днес. Бърза пратка. Мери Джоунс трябва да ги получи утре. Ясен ли съм?

— Абсолютно.

— Освен това цената се повиши. Помниш ли колко трябваше да изпратиш?

— Да.

— Умножи по две.

Настъпи тишина.

— Невъзможно. Това е изнудване, за бога.

— Слушай — натърти Келър, — улесни си живота и си събери акъла.

Отново настъпи тишина, но този път за кратко.

— Добре.

— В брой, утре трябва да са там. Разбрано?

— Разбрано.

 

 

Обади се на Дот от уличен телефон, вечеря и се прибра в стаята си. Имаше Ейч Би О, затова пък, разбира се, не даваха нищо интересно. Така му беше тръгнало.

На другия ден той подмина закусвалнята и хапна в „Денис“ на магистралата. След това подкара към Девънпорт и по пътя се отби на две места — в един магазин за спортни стоки и в една железария. Прибра се в мотела и към два следобед се обади в Уайт Плейнс.

— Обажда се Кресида Уолъс — заяви той. — Някой да ме е търсил?

— Брей, работи! — възхити се Дот. — Звучиш като жена.

— Но плача като малко момиченце.

— Много смешно. Спри това чудо. Звучиш като жена, но говориш като себе си със своите интонации. Искам да чуя Келър, когото познавам така добре.

Той изключи джаджата.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре. Твоят човек изпрати нещата.

— Не е объркал адреса значи.

— Не.

— Изглежда, тази джаджа за гласа свърши работа — каза той. — Стана му ясно, че всичко знаем.

— И без това щеше да плати — отвърна тя. — Само трябваше малко да го пораздрусаш. Просто си искал да изпробваш новата си играчка. Кога се прибираш?

— Не веднага.

— Това ми е ясно.

— Мисля да се позабавя няколко дни — отвърна Келър. — Точно сега той е малко наежен и внимава. Но следващата седмица ще свали гарда.

— Сигурно.

— Освен това градът не е лош.

— Господи, Келър.

— Какъв е проблемът?

— Градът не бил лош. Хващам се на бас, че ти си първият човек, който го казва, включително председателят на местната туристическа камара.

— Наистина не е лош — настоя той. — Телевизията в хотела има Ейч Би О. На съседната улица има „Пица Хът“.

— Не казвай това на никого, Келър, че всички ще се юрнат натам.

— Освен това трябва да свърша малко работа.

— Какво например?

— Първо една металопластика. И искам да купя някои неща за Андрия.

— Само не пак обеци.

— Обеците никога не са прекалено много — отвърна той.

— Така си е — съгласи се тя. — Не мога да не се съглася.

Той затвори, извади ножовката, която беше купил от железарията, и отряза по-голямата част от дулата на двуцевката, която беше купил от магазина за спортни стоки, след което смени ножа на ножовката и отряза по-голямата част от приклада. Зареди и двете цеви и пъхна пушката под матрака. След това се разходи с колата покрай реката, докато намери подходящо място, където изхвърли отрязаните цеви, ножовката и кутията патрони в Мисисипи. Токсични отпадъци, помисли си той и поклати глава, представяйки си що боклук се изхвърля в тази река.

После се разходи с колата, за да се порадва на хубавия ден, и се върна в мотела. Точно в този миг Рандал Клиъри си внушаваше, че всичко е наред, вече се е издължил и няма от какво да се притеснява. Но все още не беше съвсем убеден в това.

Няколко дни по-късно щеше да се убеди. Може би дори щеше да си помисли, че не е трябвало да се връзва на блъфа на Келър или поне да не се съгласява да плаща двойно. Но проблемът беше никакъв, ставаше дума само за пари, а пари той имаше бол.

Тъп аматьор.

Кой от двамата беше все пак? Смотанякът с рехавите мустачки? Или дебелакът? Или някой непознат?

Е, щеше да разбере.

С ясно съзнание за своя професионализъм и зрелост, Келър се облегна назад и вдигна краката си на масата. Това да отлагаш удоволствието можеше да се окаже по-забавно, отколкото някога би си помислил.