Камбъл Блак
Похитителите на изчезналия кивот (8)

КАЙРО

Следобедът беше слънчев, небето — изпепелено. Стени, дрехи, стъкла бяха побелели, като посипани със скреж от светлина.

— Защо трябваше да вземаме маймуната? — попита Инди. Двамата с Марион се провираха през навалицата покрай откритите сергии.

— Не съм я вземала, тя просто ни последва — отвърна младата жена.

— Значи се е привързала към теб.

— Не толкова към мен, Инди. Сигурно те смята за свой баща, и без това ти е одрала кожата.

— На мен кожата, а на теб всичко останало.

— Ей, защо не се ожени за някое добро момиче, което да ти народи девет деца?

— Кой каза, че не съм?

Тя го изгледа. Той се зарадва на паниката и ревността, които за миг помрачиха лицето й.

— Ти да поемеш такава отговорност! Баща ми много правилно те беше преценил. Според него ти си един негодник.

— Колко ласкаво!

— Най-способният негодник, когото някога е обучавал, но все пак негодник. Той те обичаше, знаеш ли? Големи усилия трябваше да положиш, за да го отчуждиш от себе си.

— Не искам пак да предъвкваме случилото се, Марион! — въздъхна Инди.

— И аз не искам — каза тя, — но понякога ми е приятно да ти го напомням.

— За да ми поддържаш тонуса, нали?

— За да те поставям на мястото ти.

Инди ускори ход. От време на време, въпреки хладнокръвието му, тя успяваше да го раздразни. Същото се бе получило и предната нощ. Не ми трябват чувства. Не ми трябва нищо. Любовта изисква някакъв ред, а аз не мога да вирея при ред, аз съм човек на настроенията, на поривите.

— Още не си ми съобщил къде отиваме — каза Марион.

— Виждаме се със Салах и отиваме при неговия специалист, имама.

— Хубаво е, че ме влачиш навсякъде. Напомняш ми баща ми — той така ме влачеше по света като опашка.

Стигнаха до едно кръстовище. Маймуната се отскубна от ръцете на Марион и хукна напред, провирайки се из тълпата.

— Ей! — викна Марион. — Върни се!

— Зарежи я — каза Инди с облекчение.

— Тъкмо започнах да свиквам с нея.

Инди й хвърли убийствен поглед, хвана я за ръката и я застави да върви редом с него.

Маймуната тичаше по оживената улица, избягвайки протегнатите ръце на минувачите, които се опитваха да я погалят. После зави зад един ъгъл и се шмугна в някакъв вход. Там я чакаше човекът, който я бе дресирал. Той я прегърна, пъхна един бонбон в устата й и излезе навън. Маймуната тръгна след него — беше много по-добра от ловджийска хрътка, сто пъти по-хитра.

Дресьорът вдигна поглед нагоре към покривите и помаха. От един покрив наблизо му махнаха в отговор. Той потупа животното по гърба. Много добре си бе свършило работата, проследило бе двамата, които трябваше да бъдат ликвидирани с ловкостта на хищник, но с далеч повече финес и чар. Добре — каза си дресьорът. — Много добре.

Инди и Марион излязоха на някакво площадче, отрупано със сергии и гъмжащо от хора. Инди изведнъж се спря. Старата му интуиция се бе обадила. Крайниците му изтръпнаха. Нещо ще се случи — помисли си той.

Огледа се. Какво ли?

— Защо спряхме? — попита Марион.

Инди не отговори.

И тази тълпа. Как да разбере какво му готвят сред гъмжащия мравуняк? Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и напипа дръжката на камшика. Насреща му идваха група мъже, крачеха по-енергично от останалите.

Няколко араби и двама-трима европейци.

Блясък на метал. Нож. Инди зърна острието му в ръката на единия от арабите. Камшикът му изплющя, преряза въздуха и се уви около ръката на египтянина. Онзи изтърва камата. Но след него идваха други. Инди трябваше бързо да решава.

— Изчезвай оттук! — викна той на Марион и я бутна. — Бягай!

Но Марион грабна една метла от близката сергия, замахна с нея и шибна през гърлото другия арабин, който се просна на земята.

— Тичай! — кресна Инди. — Бягай оттук!

— Как ли не!

Много са — помисли си Инди. — И двама да сме, пак са много. Светна острие на брадва. Той отново уви камшика си — този път около врата на арабина. Стегна хватката, нападателят му изстена и се строполи.

Сега един от европейците се нахвърли върху него, мъчейки се да изтръгне камшика от ръцете му. Инди с ритник го запрати върху насрещната сергия, отрупана с всевъзможни плодове. Зърна врата в зида, отвори я, бутна вътре Марион и я заключи въпреки виковете и протестите й. След това се развъртя с камшика, изпосъбори стоката от сума ти колички и сергии. На площада настана хаос и олелия. Видя, че към него полетя нож, наведе се и стоманеното острие профуча над главата му. В следващия миг камшикът му се уви около глезените на арабина и той се сгромоляса сред купа изпотрошени грънци; продавачът се разкрещя.

Инди се огледа, за да види дали не идват още нападатели. Така беше загрял, че нямаше спиране.

Никой не помръдваше, само търговците се суетяха край разпиляната си стока. Инди тръгна заднишком към вратата, по която Марион риташе и блъскаше с все сила. Посегна към бравата, но в този момент някакъв мъж с мачете се нахвърли отгоре му. Инди го хвана за китката, вкопчиха се един в друг. Марион престана да блъска, затърси изход към площада. Проклетият Инди! Какво си въобразява? Че има право да ме защитава? Що за средновековен манталитет! Тя излезе на една тясна уличка и изведнъж замръзна на място — към нея тичаше някакъв арабин. Марион хукна да бяга.

В ушите й отекваха стъпките на преследвача.

Задънена улица. Стена.

Тя се покатери върху зида, прехвърли се от другата страна и се скри между две къщи задъхана, с разтуптяно сърце. И какво направи, като стана напечено? Скри се! — каза си тя, съзирайки един плетен кош. — Да, да, чувстваш се като един от Четиридесетте разбойници, но имаше една поговорка, че в бурята всеки подслон е добре дошъл. Марион се пъхна в коша, клекна вътре и дръпна капака над главата си. Тихо! Не мърдай! През цепнатините видя двамата си преследвачи, които я търсеха навсякъде и говореха на развален английски. „Я виж там!“, „Тук вече гледал.“

Марион се спотаи. За съжаление не можеше да види маймуната, седнала върху един стобор наблизо. Изведнъж чу възбудени крясъци, но не можа в първия момент да разбере откъде идват тези звуци. Ах, тази маймуна! Проследила ме е и ме е предала. Махай се, маймунке, остави ме! Изведнъж усети, че я вдигат заедно с коша. Арабинът и европеецът я бяха нарамили като кофа със смет. Тя се замята в коша, заудря с юмруци по капака.

През това време Инди я търсеше. Двама души в дъното на улицата носеха някакъв кош. Къде, по дяволите, беше изчезнала? Изведнъж дочу гласа й, сякаш изпод земята. Кошът! Инди видя как капакът помръдваше, докато завиваха зад ъгъла. В същото време странни звуци привлякоха вниманието му. Той се обърна и видя маймуната, която сякаш му се подиграваше. Идеше му да изтегли пистолета си и да я застреля на място. Вместо това той се втурна след двамата мъже, които хукнаха напред.

Как ли тичат толкова бързо с този товар? — зачуди се Инди. Не можеше да ги настигне. Но не биваше да изпуска коша от очи. Блъскаше се, проправяше си път. Само да не ги изгуби от поглед!

И в този миг чу странен стон, озърна се и изведнъж разбра, че ги е загубил. Кошът вече не се виждаше.

Инди продължи да тича. Отново се разнесе плачевният стон, този път по-силно, по-пронизително.

Той се спря. Недалеч пред него двама араби носеха плетен кош. Камшикът му изплющя, уви се като змия около крака на единия, кошът падна. Ни следа от Марион! Разпиляха се оръжия и амуниции. Объркан, Инди пак затича и се озова на друг площад, пълен с просяци, сакати, болни и слепи, които протягаха ръце за милостиня. Вонята на изпражнения и урина беше непоносима. Той подмина просяците и внезапно спря като закован. Вече знаеше откъде идва плачът. Задала се бе внушителна погребална процесия. Очевидно погребваха някоя видна личност, защото ковчегът беше закрепен на два коня, мюезини припяваха от Корана, забулени жени и слуги вървяха след тях и виеха, а най-отзад тромаво крачеше жертвен бивол.

Край нямаха. Как да премине? Ковчегът беше пищен, богато украсен. И в този миг Инди зърна двамата мъже с коша, които се бяха упътили към някакъв камион, покрит с брезент, паркиран в другия край на площада. През литаниите той сякаш дочу гласа на Марион.

Тъкмо щеше да се втурне натам, когато от камиона откриха огън и погребалното шествие, просяците, всичко живо се разпръсна. Само мюезините останаха да пеят край ковчега, докато не го простреляха и него. Разхвърчаха се дъски, мумифицираното тяло на мъртвеца се плъзна и падна на земята. Оплаквачките завиха отново. Инди хукна на зигзаг към един кладенец в дъното на площада, скри се зад него и след миг, като подаде глава, видя как мятат коша в камиона. В този момент, без той да забележи, потегли една черна лимузина. Камионът също потегли. Преди да изчезне от погледа му, Инди се прицели старателно и натисна спусъка. Шофьорът падна върху волана. Камионът занесе, заби се в една стена и се преобърна. Инди беше готов да се втурне към него, когато чу силен взрив и се вцепени от ужас. Прониза го остра болка. Никога не бе изпитвал такава мъка и тревога. Камионът беше избухнал, целият се бе превърнал в магма от пламъци и обгорял метал. И кошът беше вътре!

Марион бе мъртва! Той я уби! Не може да бъде! Инди затвори очи, вече нищо не чуваше. Слънцето изгаряше клепачите му. След време тръгна и вървя дълго — всичко му бе станало безразлично. Как можа да застреля шофьора! Защо го направи? Трябваше да предположи, че ще се взриви. Първо й провали живота, а сега й го отне — упрекваше се Инди. Вървеше по тесните улици сред тълпата и място не можеше да си намери.

Болеше го повече, отколкото бе предполагал, непоносима мъка го душеше. Имаше само един лек. Той се отправи към кръчмата, където се бе уговорил да се срещне със Салах. Цялата история около Кивота вече принадлежеше към едно далечно минало, към друг живот, друг свят.

Той самият бе станал друг човек. Наближи кръчмата. Окаяно място. От прага го обви гъст тютюнев дим, лъхна го миризмата на разлян алкохол. Инди седна на един от високите столове край бара, поръча си пет чаши уиски и започна да ги пресушава една след друга, чудейки се все по-настоятелно защо едни хора се гипсират от алкохола, а други стават шумни като пренавити часовници. Какъв беше този механизъм, така необходим за общуването между хората, който едни притежаваха, а други не? Този въпрос доста се повъртя в ума му, докато накрая се обезсмисли и взе да блуждае сред алкохолните възприятия като призрачен кораб.

Инди тъкмо се пресягаше за друга чаша, когато нещо го докосна по ръката. Той се извърна и видя маймуната, седнала на бара. Глупавия примат, към когото Марион толкова се бе привързала. Спомни си, че това гадно създание целуна Марион по бузата. Добре, Марион те харесваше, затова ще те изтърпя.

— Искаш ли да пийнеш, маймунке?

Маймуната наклони глава, вперила очи в него. Барманът същото гледаше, сигурно го мислеше за избягал от лудницата. В този момент го наобиколиха трима европейци — германци, ако се съдеше по акцента им.

— Един човек иска да се види с вас.

— Тук съм седнал да пия с моя приятел.

Маймуната се поразмърда.

— Един човек не моли, а настоява да се види с вас.

Вдигнаха го от стола и го повлякоха към някаква стая. Маймуната се разбъбри, разпищя се и ги последва.

В стаята беше много задимено, очите го засмъдяха.

Зад една маса в дъното седеше някакъв човек. Инди отдавна знаеше, че срещата с французина е неизбежна. Рьоне Белок пиеше вино и въртеше на пръста си верижка, на която беше окачен часовник.

— Сега пък маймуна! — възкликна Белок. — Няма що, наистина подбираш приятелите си!

— Ще се пръснеш от остроумие, Белок!

Французинът сви устни:

— Винаги са ме смайвали готовите ти отговори. Още от студентските години. Много са сдържани. Не може да се каже, че са дръзки.

— Идва ми да те убия.

— А-а, разбирам порива ти. Но трябва да ти напомня, че не бях аз този, който въвлече мис Рейвънуд в тази печална история. Безпокои те съвестта ти, драги, чувството ти за отговорност, прав ли съм?

Инди се отпусна в стола срещу Белок, който се наведе напред:

— Дразни те и това, че ти чета мислите, Джоунс. Истината е, че донякъде си приличаме.

— Не ставай гаден! — промърмори Инди. Очите му бяха налети с кръв.

— Ето например — продължи Белок, — археологията винаги е била нашето кредо, нашата религия. И двамата малко или много сме се отклонили от така наречения прав път. И двамата сме се посветили на случайните съмнителните сделки. Методите ни не се различават кой знае колко. Аз съм нещо като твое отражение. Колко му е да станеш като мен, професоре? А? Като понаточим малко инстинкта ти за унищожение?

Инди мълчеше. Думите на Белок достигаха до него приглушени, като в мъгла.

Говореше глупости, чисти глупости, които звучаха убедително заради чаровния френски акцент, а Инди чуваше само съскането на скритата зад помпозните фрази змия.

— Не си ли съгласен, Джоунс? Сам прецени: Какво те води тук? Безумното желание да намериш Кивота, нали така? Старата мечта да откриеш античната безценна реликва, жаждата за, може да е някакъв вирус, който подклажда страст към миналото. — Белок се усмихваше, продължавайки да върти верижката. — Я виж този часовник. Евтиния. Боклук. Занеси го в пустинята и го зарови. След хиляда години ще бъде безценен. Хората ще се избиват заради него. Хора като теб и мен, Джоунс. Кивотът, разбира се, е друго нещо. Той няма да ни донесе кой знае каква печалба, никой от нас не се заблуждава. Но сме трескави, алчни, приятелю. Това е общият ни порок.

Французинът стана сериозен. Погледът му беше изцъклен, зареян, невиждащ. Все едно говореше на себе си.

— Нали разбираш какво представлява Кивотът? Той е като радиопредавател, чрез който може да се общува с Бога. И аз съм на път да го открия, почти съм го открил. От години чакам този момент. Не ме интересува печалбата, материалните придобивки. Искам да видя какво има вътре.

— Значи ти вярваш в мистичното, в силата на Кивота, така ли, Белок? — попита Инди.

Белок го погледна снизходително и се облегна назад, допирайки пръстите си един в друг.

— А ти не вярваш ли?

Инди сви рамене.

— А-а, не си сигурен, така ли? Дори и ти не си сигурен. — Белок сниши глас: — Аз пък съм повече от сигурен, Джоунс. Абсолютно съм категоричен. И за миг не се съмнявам. Всичките ми проучвания ме водят до това заключение. Просто знам.

— Не си с всичкия си — каза Инди.

— Жалко, че не се разбрахме — продължи Белок. — Доста пъти си ме амбицирал, а това е такава рядкост за отегчени хора като мен.

— Радвам се, че е така, Белок.

— И аз се радвам наистина. Но всяко нещо има край.

— Мястото не е много уединено за извършване на убийство.

— Няма значение. Арабите няма да се месят в отношенията между европейци. Не ги интересува дали се избиваме или не.

Белок се изправи усмихнат и кимна към помощниците си.

— Надявам се, че си научил нещо от разговорчето си с Бога, Белок — каза Инди, опитвайки се да печели време.

— Естествено.

Инди изтрезня. Нямаше да успее да извади пистолета си, нито пък камшика. Екзекуторите седяха точно зад гърба му.

Белок погледна часовника си.

— Кой знае, Джоунс? Може би има задгробен живот и нашите души отново ще се срещнат. Забавно ми е, като си помисля, че и там ще те правя на глупак.

Внезапно избухна врява — хор от детски възбудени гласчета като в коледна утрин.

Белок погледна смаян към вратата и в този миг нахълтаха деветте деца на Салах и обкръжиха Инди — по-малките седнаха в скута му, а по-големите го наобиколиха. Едно тръгна да се катери по раменете му, а друго прегърна глезените му. Белок се намръщи:

— Да не мислиш, че ще отървеш кожата? Че този щит от детски телца ще спаси живота ти?

— Нищо не мисля.

— Типично за теб!

Децата вече дърпаха Инди към вратата. Сигурно Салах е решил да ги пусне вътре, за да го спасят, като го измъкнат от този бар. Как е могъл да рискува така?

Белок отново седна и скръсти ръце. На лицето му беше изписана досадата на родител, отегчен от ученическо представление. Той поклати глава:

— На следващото заседание на Международната асоциация по археология ще развеселя аудиторията, като й разкажа как престъпваш законите за експлоатация на детски труд, Джоунс.

— Ти дори не си член на тази асоциация.

Както гледаше усмихнат децата, Белок изведнъж подаде знак на своите съдружници и те прибраха оръжието си.

— Децата и кучетата са слабото ми място, Джоунс. Можеш да изразиш благодарността си в удобна за теб форма. Но не се надявай, че и следващия път, когато се срещнем, ще те спасят разни дребни дечица.

Инди бързо отстъпваше назад. Прекрачи прага и се измъкна навън. Децата се бяха вкопчили в него като в любима играчка. Пред входа чакаше камионът на Салах — това беше първата приятна изненада за Инди в този ден.

Белок допи виното си и чу как камионът потегли. Докато шумът от мотора заглъхваше, той, изненадан от самия себе си, разбра, че не е готов да убие Инди. Още не бе дошло времето. И то не заради децата, те не играеха никаква роля, а по-скоро заради нещо дълбоко в него самия, което му нашепваше, че трябва да запази Джоунс, да го остави да поживее още малко.

Има и по-ужасни неща от смъртта — помисли си той.

Предвкусваше агонията, която ще преживее Джоунс. Първо момичето — естествено прекрасно наказание, прекрасно мъчение, и второ — прощаването с Кивота, който щеше да му се изплъзне.

Белок отметна назад глава и се разсмя. Неговите съдружници, немците, неуспели да задоволят садистичния си апетит, го гледаха недоумяващо.

— Твоите деца имат страшен усет — улучиха точния миг, на което биха завидели и офицерите от американския флот, Салах — каза Инди в камиона.

— Разбрах какво става и трябваше да действам бързо — отвърна Салах.

По тъмната, слабо осветена улица притичваха хора, бързаха да се отдръпнат от пътя му. Децата отзад пееха и се смееха. Невинни душици — помисли си Инди, спомняйки си онова, което искаше да забрави.

— Марион.

— Да, знам — каза Салах, — научих какво е станало. Много ми е мъчно. Как да те утеша? Как да ти помогна да надвиеш мъката си?

— Нищо не помага, Салах.

— Разбирам.

— Но можеш да ми помогнеш за друго. Да натрия носовете на онези негодници.

— Дадено, Индиана. По всяко време. Салах замълча, наближаваха къщата му.

— Има доста новини — каза той след малко. — Някои от тях не са много добри. Отнасят се за Кивота.

— Хайде, разправяй, не ме щади!

— Ей-сега. Нека влезем вътре. А по-късно, ако искаш, ще идем при имама, за да ти разчете надписите.

Инди започваше да усеща махмурлука. Тъпа болка пулсираше в главата му. Ако беше трезвен и интуицията му не бе притъпена от алкохола, навярно щеше да забележи мотора, тръгнал още от самия бар подир тях. Но дори и да го бе забелязал, нямаше да разпознае мотоциклетиста, който беше много добър дресьор на маймуни.

Инди и Салах седнаха на открито, във вътрешния двор. Салах стана и неспокойно закрачи напред-назад.

— Белок се е сдобил с медальона.

— Какво? — Инди машинално бръкна в джоба си и пръстите му напипаха старата вещ. — Грешиш.

— Има копие на същия медальон с кристал в средата и надписи по края.

— Не разбирам — каза Инди ужасен. — Никога не съм предполагал, че може да има дубликат. Нищо не разбирам.

— И още нещо, Индиана.

— Казвай!

— Сутринта Белок влезе в Залата с картите и когато излезе, ни даде инструкции къде да копаем — на ново място, доста встрани от разкопките.

— Кладенецът на душите — каза Инди примирено.

— Така предполагам, ако е направил изчисленията в Залата с картите.

Инди запляска нервно с ръце. Отново извади медальона.

— Сигурен ли си, че беше като този?

— Видях го.

— Пак го разгледай, Салах. Египтянинът взе медальона и внимателно го огледа.

— Може би има разлика.

— Какво?

— Мисля, че медальонът на Белок има надписи само от едната страна.

— Сигурен ли си?

— Горе-долу.

— Добре — каза Инди. — Сега единственото, което искам, е да разгадаем надписите.

— Тогава да вървим.

И те тръгнаха. Инди бързаше напред, Салах го следваше мълчаливо. Сега вече не го интересуваше единствено Кивотът. Заради паметта на Марион трябваше да стигне до Кладенеца на душите преди Белок. За да не се обезсмисли смъртта й. Ако изобщо смъртта можеше да има някакъв смисъл.

В камиона ги чакаше маймуната. Кога ли ще се отървем от това животно? — помисли си Инди. — Още малко, и ще започне да ме нарича „татко“. Беше се сетил за шегата на Марион, че приличала на него. Маймуната бъбреше нещо и потриваше ръце.

Камионът се отдалечи. Не след дълго от мрака изникна мотоциклетистът и го последва.

Къщата на имама се намираше на едно възвишение в покрайнините на Кайро. Странната постройка напомняше на Инди на обсерватория. И наистина, когато се приближиха със Салах и маймуната, от един отвор в покрива се подаде дулото на огромен телескоп.

— Имамът е човек с разностранни интереси, Индиана. Свещеник, учен, астроном. Ако някой може да разчете надписите, това е той.

Едно момче им отвори и им кимна да влязат.

— Добър вечер, Абу — каза Салах. — Това е Индиана Джоунс. Индиана, това е Абу, ученикът на имама.

Инди поздрави и се усмихна. Нямаше търпение да се види с учения, който в това време излезе да ги посрещне. Старецът беше облечен в протрити дрехи; ръцете му бяха осеяни с кафяви петна от възрастта, но очите му светеха от жизненост и любознателност. Той наведе глава за поздрав. Последваха го в кабинета му — просторна стая, отрупана с ръкописи, възглавници, карти, пергаменти. По всичко личеше, че този човек е посветил целия си живот, всеки миг от съществуването си на познанието. Инди му подаде медальона. Той го взе и се упъти към масата в дъното на стаята, където под светлината на настолната лампа заразглежда надписите. Въртеше предмета в ръце, присвиваше очи. Инди и Салах седнаха на възглавниците, а маймуната се настани помежду им. Салах я поглади по врата.

Тишина.

Старецът отпи глътка вино и записа нещо на едно листче. Инди беше неспокоен, изгаряше от нетърпение. За имама времето сякаш изобщо не съществуваше.

— Търпение — прошепна Салах.

Бързай! — умоляваше го наум Инди.

 

Мотоциклетистът спря на известно разстояние от къщата. Остави мотора си и се прокрадна покрай осветените прозорци, докато намери кухнята. Прилепи се до стената, за да не го види Абу, който миеше фурми на умивалника, и зачака. Абу сложи фурмите в една купа, постави я на масата. Преследвачът не помръдваше, беше станал почти безплътен, като сянка. Момчето нареди върху една табла гарафа с вино и няколко чаши и излезе от кухнята. Чак тогава преследвачът прескочи през прозореца, извади едно шишенце от джоба си, огледа се предпазливо и поръси с някаква течност фурмите. После се спря, защото чу стъпките на момчето и безшумно се прехвърли обратно през прозореца на улицата.

Имамът все още не се бе произнесъл. Инди поглеждаше от време на време към Салах, който бе придобил изражението на човек, свикнал да проявява огромно търпение. Вратата се отвори, Абу влезе и постави таблата с виното върху масата. Виното изкушаваше Инди, но той не се помръдна. Тишината го притесняваше. Момчето излезе и след малко отново се върна с поднос, върху който сред сиренето и плодовете имаше купа с фурми. Салах разсеяно посегна към сиренето, взе си едно парче и го задъвка замислено. Фурмите изглеждаха много апетитни, но Инди не беше гладен. Маймуната се настани под масата. Инди се наведе напред и си взе една фурма. После отметна глава назад, подхвърли фурмата и се опита да я улови с уста, но тя се удари в брадичката му и падна на пода. Абу го изгледа неодобрително — сякаш този начин на поведение му беше абсолютно непонятен, — взе фурмата и я пусна в пепелника.

По дяволите! — каза си Инди. — Координацията ми никаква я няма.

— Елате да видите! — каза неочаквано имамът.

Странният му дрезгав глас прозвуча тържествено в наситената тишина, като молитва. На такъв глас се откликваше тутакси. Инди и Салах застанаха зад него.

— Тук това е предупреждение да не се пипа Ковчега на Закона.

— Точно това ми трябваше — каза Инди.

Той се наведе напред, почти докосвайки крехките рамене на имама.

— Останалото са указания за височината на жезъла на Ра, върху който трябва да се закрепи тази вещ. Иначе тя сама за себе си е непотребна.

Устните на стария човек бяха леко почернели и той от време на време ги навлажняваше с език.

— Значи Белок е изчислил височината на жезъла по надписа — каза Инди.

Салах кимна.

— Колко трябва да е висок той? — попита Инди.

— Шест кадама.

— Около метър и половина — обясни Салах.

Маймуната се въртеше край храната на масата, взимаше си ту от това, ту от онова. Инди грабна една фурма изпод пръстите й.

— Не съм свършил — продължи имамът. — От другата страна има още. Сега ще ви го прочета: „И отнемете един кадам за прослава на Бога на израилтяните, чийто Кивот е това.“

Ръката на Инди, поднесла фурмата към устата му, застина във въздуха.

— Сигурен ли си, че медальонът на Белок има надпис само от едната страна, Салах? — попита той.

— Абсолютно.

Инди се разсмя:

— Тогава жезълът на Белок е с двайсет и пет сантиметра по-дълъг! Те копаят на грешно място!

Салах също се разсмя. Двамата се прегърнаха.

— Не зная кой е Белок — продължи имамът, — но предупреждението да не се пипа Кивота е сериозно. Там пише още, че този, който отвори Кивота и пусне силата му, ще умре, ако я погледне. Аз бих се съобразил с това предупреждение, приятели.

Ала Инди беше толкова възбуден от грешката на французина, че не можа да възприеме сериозността на предупреждението. Победа! — зарадва се той. — Чудесно! Искаше му се да види лицето на Белок, когато не успее да открие Кладенеца на душите. Подхвърли фурмата нагоре и отвори уста. Но Салах я грабна във въздуха.

— Я виж! — викна той, сочейки под масата, където маймуната лежеше безжизнена. Около нея бяха разпилени остатъци от фурми. Единият й крак потрепера и очите й бавно се склопиха, след което тя не помръдна повече.

Инди се обърна учуден към Салах.

— Лоши фурми — каза египтянинът.