Камбъл Блак
Похитителите на изчезналия кивот (10)

РАЗКОПКИТЕ В ТАНИС

Те вървяха покрай изоставените разкопки към импровизираната самолетна писта, прокарана сред пустинята от германците. На пистата, до палатката с провизии, бяха паркирани две цистерни с гориво. Край тях с ръце на кръста се въртеше някакъв човек, очевидно механик, ако се съдеше по работния комбинезон. След малко към него се приближи някаква фигура. Марион позна адютанта на Дитрих Гоблер.

Изневиделица се разнесе шумът на мотор и от прикритието си двамата с Инди видяха как на пистата кацна самолет.

Гоблер крещеше на механика:

— Веднага го подкарваш! Трябва да си готов за незабавно излитане с много важен товар!

— Смятат да транспортират Кивота с този самолет — каза Инди.

— И какво ще правим? Ще му махнем за сбогом?

— Не. Когато натоварят Кивота, ние вече ще сме в самолета.

Тя го погледна изпитателно:

— Пак ли кроиш нещо?

— Щом дотук сме стигнали, продължаваме.

Те притичаха зад палатката с провизии. Механикът вече слагаше подпори пред колелата на самолета. После закачи маркуча от цистерната, за да допълни резервоара. Перките все още се въртяха, моторът ревеше оглушително.

Още повече се приближиха към пистата, без да забележат друг един механик, рус младеж с татуирани ръце, който идваше откъм гърба им. Той пълзеше към тях с вдигнат гаечен ключ в ръка и се целеше в главата на Инди. Първа Марион видя сянката му и извика. Инди се обърна малко преди да го уцели ключът, скочи на крака, сграбчи германеца и го повали на земята. Марион притича зад едни щайги, чудейки се как да помогне.

Двамата мъже се затъркаляха по пистата. Първият механик се отдалечи от самолета, надвеси се над боричкащите се фигури, дебнейки удобен момент да нанесе ритник на Инди. По едно време Инди взе надмощие, но младежът с татуировките напираше да се бие и те продължиха да се търкалят към самолета. Перките се въртяха лудо. Всеки момент можеш да станеш на кайма — помисли си Инди. Той усещаше как порят въздуха.

Опита се да оттласне момчето по-далеч от перките, но то беше силно. Инди го хвана за гърлото и го стисна, ала то се отскубна и се нахвърли върху него с още по-голямо настървение. Марион, която ги гледаше откъм щайгите, видя как пилотът се измъква от кабината, изважда пистолет и се прицелва в Инди. Тя се втурна към пилота, вдигна една от подпорите, удари го по главата; той падна в кабината върху педала на газта и моторът изрева.

Самолетът започна да се върти в кръг, на блокираните си колела. Марион се протегна към кабината, като внимаваше да не попадне под перките, и се опита да премести безжизненото тяло на пилота. Не успя. Беше много тежък. Още малко и самолетът щеше да се наклони и да затисне Инди или да го смели. Само като си помисля какво правя за теб, Инди! Тя се провря в кабината и затвори плексигласовия капак над себе си. Самолетът продължаваше да се върти, крилото мина на косъм от мястото, където Инди и германеца се биеха. Ужасена, Марион видя как Инди събори противника си, но той отново се изправи, Инди го удари и онзи попадна между перките. Марион затвори очи. Самолетът продължаваше да се върти в кръг. Тя отвори очи, опита се да излезе от кабината, но разбра, че е херметизирана. Заудря с юмруци по капака, ала и това не помогна. Първо в кош, сега в кабина — помисли си тя. — Няма ли край!

Инди се спусна към самолета, беше видял как Марион се мъчи да излезе. Крилото се счупи, беше се врязало в цистерната с непоколебимостта на хирургически нож, и сега по пистата се лееше гориво като кръв от упоен пациент. Инди се подхлъзна, запази равновесие, пак се подхлъзна, падна, изправи се и хукна отново. С един скок се качи на крилото и запълзя към кабината.

— Излизай! Това чудо ще гръмне! — провикна се той, опитвайки се да отвори кабината отвън. Най-после я разби; миризмата на гориво ставаше нетърпима. Марион го гледаше умолително.

Сандъкът, пазен от трима въоръжени германци, стоеше пред палатката на Дитрих. Вътре трескаво се опаковаха документи, сгъваха се карти, разглобяваха се радиостанции. Белок наблюдаваше разсеяно подготовката за заминаване. Умът му беше изцяло погълнат от съдържанието на сандъка, от Кивота; изгаряше от нетърпение да го разгледа. Трудно му беше да се владее, да се прави на нехаен и спокоен. Припомняше си ритуалите, които трябваше да се спазват при отварянето му. Странно — години наред като че ли се бе подготвял за този момент, бе живял с тези заклинания, които сега с лекота можеше да възпроизведе. На нацистите няма да им хареса, но първо ще си свърша работата, а после да правят, каквото щат с Кивота — мислеше си той. — Нека да си го транспортират, да си го складират в някой отвратителен музей. Староеврейските заклинания определено няма да им харесат. Мисълта му се стори забавна. — Ако всичко, което е чел за Кивота, е вярно, ако древните легенди за неговата мощ почиват на истина, той ще е първият земен жител, влязъл в контакт с нещо, създадено в отвъдното, в необозримия за човека безкрай.

Белок излезе от палатката. В далечината се чу тътен от експлозия — огнен стълб се вдигна нагоре, сякаш някой от небето дирижираше събитията.

Но там беше пистата!

Разтревожен, французинът се втурна към местопроизшествието.

Дитрих и Гоблер, който току-що се бе върнал, хукнаха след него. Цистерните бяха експлодирали и самолетът гореше.

— Саботаж! — викна Дитрих. — Но кой, кой го е направил?

— Джоунс — отвърна Белок.

— Джоунс ли? — учуди се Дитрих.

— Този човек има няколко живота, но рано или късно те ще се изчерпят.

Тримата гледаха пламъците безмълвно.

— Трябва веднага да махнем Кивота оттук — каза Белок. — Да го натоварим на един камион и да го откараме в Кайро. Оттам ще излетим. — Удивително целенасочен беше този Джоунс, майстор на оцеляването. Невероятно жизнеспособен. Не биваше да се пренебрегват неговата комбинативност и силата на духа му. Човек винаги е склонен да подценява противника си. — Трябва ни сериозна охрана, Дитрих — добави той.

— Разбира се. Ще го уредим.

Белок се извърна. Излитането от Кайро беше лъжа, разбира се, той вече бе предал радиограма до острова без знанието на Дитрих. Веднъж да стигнат в Кайро, ще му олекне! Сега най-важното беше да отвори Кивота, преди да бъде изпратен в Берлин.

В лагера беше настанала суматоха. Войниците, стекли се при пистата, сега се връщаха, объркани, смутени. Група въоръжени мъже с почернели от експлозията лица вече товареха Кивота на един камион, покрит с брезент. Дитрих наблюдаваше операцията, раздаваше заповеди с пискливия си истеричен фалцет. Ще си отдъхне, когато този проклет сандък пристигне най-после в Берлин. Нямаше доверие на Белок. Беше забелязал особени пламъчета в очите му. Французинът кроеше някакъв пъклен план и бе вглъбен като страничен наблюдател. Нещо маниакално, налудничаво има в този човек — помисли си Дитрих, смутен, че е забелязал същото и при Фюрера на срещата в Бавария. Може би двамата си приличат — Фюрера и французинът. Може би именно силата и лудостта им ги отличават от другите хора. Дитрих можеше само да гадае. Той видя как натовариха Кивота и мислите му се насочиха към Джоунс. Отдавна трябваше да е мъртъв в онзи зловещ кладенец. Французинът обаче беше сигурен, че в саботажа имат пръст американците. Ето на, и тази враждебност, тази надпревара помежду им беше също резултат от лудостта на французина.

Може би.

Сега нямаше време да размишлява върху неговото състояние. Пред тях бяха Кайро и страхът от нови саботажи по мътя дотам. Плувнал в пот, изпълнен с ярост към потискащата пустиня и смазващата жега, той изкрещя още нещо на товарачите. Жал му беше за тях. И те като него бяха много далеч от родината.

Марион и Инди се промъкваха между варелите и гледаха как изплашените араби се суетят, как германците товарят Кивота. Лицата им бяха целите в сажди от експлозията, но дори и под чернилката Марион беше бледа като платно от ужаса и натрупаната умора.

— Много се забави! — оплака се тя.

— Нали те измъкнах!

— Да, в последния момент. Всичко правиш в последния миг.

Той я погледна, потри с пръсти бузата й и по ръката му полепнаха сажди.

— Ще карат някъде Кивота, а това в момента най-много ме интересува.

Неколцина араби тичаха към тях и Инди зърна Салах. Протегна крак и спъна египтянина. Той се надигна. Лицето му светна от радост.

— Инди! Марион! Мислех, че съм ви изгубил завинаги.

— И ние също — каза Инди. — Какво стана?

— На нас арабите те почти не ни обръщат внимание, приятелю. Смятат ни за глупаци, изобщо не могат да ни различават едни от други. Пък и не ни следяха много зорко.

Салах се шмугна зад варелите, дишайки тежко.

— Значи ти предизвика експлозията.

— Точно така.

— Сигурно не знаеш, че се готвят да откарат Кивота с камион в Кайро.

— В Кайро ли?

— И оттам вероятно в Берлин — добави Марион.

— Съмнявам се, че Белок ще допусне Кивотът да замине за Германия, преди да си е поиграл с него.

До камиона спря джип. Белок и Дитрих се качиха в него заедно с шофьор и охрана. Десетина въоръжени до зъби редници наскачаха в каросерията при Кивота.

— Безнадеждно е — въздъхна Марион.

Инди не отговори. Гледай! — каза си той. — Гледай и се съсредоточи. Мисли!

Още един джип се приближи — в задната му част беше монтирана картечница.

Гоблер седна зад волана, а до него — Арнолд Тохт.

При вида на Тохт Марион си пое дълбоко въздух:

— Този човек е едно чудовище! — каза тя.

— Всички са чудовища — отвърна Салах.

— Чудовища или не, положението става все по-безнадеждно.

Картечница, въоръжена охрана — пресмяташе Инди, — може би ще измисля нещо. Не мога да се откажа. Той видя как конвоят бавно потегли, колите се заклатушкаха из пясъка.

— Тръгвам след тях — обяви той.

— Как? — попита Марион. — Да не би да тичаш подире им?

— Хрумна ми нещо — рече Инди и се надигна. — Вие двамата се връщате колкото се може по-бързо в Кайро и уреждате транспортирането до Англия. С каквото и да е — кораб, самолет, няма значение.

— Защо до Англия? — попита Марион.

— Няма езикова бариера и нацисти — отговори Инди и се обърна към Салах: — Къде можем да се срещнем в Кайро?

Салах се замисли:

— В гаража на Омар. Нали знаеш Змийския площад?

— Ама че мрачен спомен — каза Инди. — Как бих могъл да го забравя?

— В Стария град — добави Салах.

— Ще бъда там.

Марион се изправи:

— Как да бъда сигурна, че ще пристигнеш там цял и невредим?

— Вярвай ми!

Тя го хвана за ръката и той я целуна.

— Чудя се дали цял живот така ще ме зарязваш — каза Марион.

Инди ги остави и се затича подир конвоя.

— Можем да се качим в моя камион — предложи Салах. — Бавен е, вярно, но е сигурен.

Марион гледаше безучастно пред себе си. Защо толкова се тревожеше за Инди? Не беше нежен с нея. Не се знаеше дори дали изпитва някакви чувства. Беше като прелетна птица — ту идваше, ту си отиваше. Тогава защо толкова се вълнуваше тя? Пълна загадка, която беше безсмислено да се опитва да разреши.

На идване, някъде между пистата и разкопките, Инди бе видял два жребеца под едно брезентово платнище: единият бял, другият черен. И сега, след като се раздели с Марион и Салах, той се втурна към тях с надеждата, че са още там. И наистина ги завари. Имам късмет! — зарадва се той и се приближи внимателно към конете. Не беше яздил от години и се чудеше дали и ездата като колоезденето не се забравя. Надяваше се да е така. Черният жребец, който пръхтеше и тупаше с копита, се отдръпна, като го приближи. Белият, напротив, го погледна покорно. Инди се метна на гърба на белия, дръпна го за гривата, той леко се опъна, но тръгна в желаната посока. Хайде, конче! — викна Инди и го пришпори. Животното препусна в елегантен галоп, отвръщайки безропотно на всяка негова команда. Оставяха зад гърба си дюни, хълмове, падини. Трябваше да пресече пътя на конвоя някъде в планината. А след това? Каквото сабя покаже!

Колко вълнуващи бяха спонтанните решения. И тръпката на преследването!

Конвоят тръгна нагоре по тесния планински път, който се виеше над проходи и главозамайващи пропасти. Яхнал своя жребец, Инди го наблюдаваше отгоре. Колите пълзяха една след друга, мъчително напредваха по стръмния наклон. Войниците в тях, макар да бяха униформени роботи, все пак имаха оръжие. А човек трябва много да внимава с въоръжените си себеподобни. Особено, когато са цяла, макар и малобройна армия, а ти си сам, на арабски кон, и съветник ти е по-скоро безразсъдството, отколкото разумът.

Инди препусна надолу през храсталаците; копитата на коня потъваха в меката глинеста земя и образуваха ямички. Той излезе на пътя точно зад последния джип. Цяло чудо ще бъде да не ме видят!

В миг картечницата затрака, обсипвайки ездача с дъжд от куршуми. Конят се подплаши, заподскача. Изстрелите отекнаха в склоновете отсреща. Инди пришпори жребеца с всички сили, подмина джипа. Германците го гледаха смаяни. Картечарят завъртя оръжието си и забълва огън срещу него, докато свърши пълнителя. Тохт, който седеше до шофьора, извади пистолета, но Инди вече се беше скрил зад камиона, яздейки успоредно с него. Германецът изстреля патроните си, ала само нацепи брезента.

Хайде, опитай си късмета! — каза си Инди, скочи от коня, залови се за вратата на кабината и я отвори. Войникът, който седеше до шофьора, се прицели, Инди се сборичка с него, мъчейки се да изтръгне оръжието от ръцете му, а онзи запъшка в безсилието си да го използува. Инди изви ръцете му, чу се хрущене на китки, вик, и Инди го изблъска през вратата.

А сега шофьорът. Хвърли се върху якия мъжага със златни зъби. Камионът занесе към пропастта. Инди изправи волана, но шофьорът го цапна през лицето и го зашемети, след което се опита да удари спирачка. Инди изрита крака му от педала. Двамата се вкопчиха един в друг и камионът отново занесе. Гоблер рязко изви волана, за да не се блъсне в него. При маневрата картечарят изхвърча в пропастта. Полетя надолу с разперени ръце, като хвърчило, заредено с олово. Писъкът му отекна в дълбокия каньон.

Белок, който беше в предния джип, се извърна да види какво става. Отново Джоунс — помисли си той. — Не може да бъде друг. Пак се опитва да отмъкне Кивота. Наградата никога няма да бъде твоя, драги! Той погледна към Дитрих, после отново се извърна назад, но слънцето го заслепяваше и не можа да види какво става в кабината.

— Мисля, че отзад има някакъв проблем — каза нехайно Белок.

Вече бяха изкачили билото и сега навлизаха в остър завой, при което леко се удариха в мантинелата и я изкривиха. Шофьорът овладя колата, войникът отзад насочи автомата си към предното стъкло на камиона.

Белок го спря:

— Можеш да убиеш шофьора и египетското подаръче за твоя Фюрер ще политне в пропастта. Какво ще им кажа после в Берлин?

Обезпокоен, Дитрих кимна строго.

— Това пак лудориите на твоя приятел американеца ли са, Белок?

— Чудя се как се е решил на подобна стъпка при такова неравно съотношение на силите. Именно затова се плаша.

— Ако нещо се случи с Кивота — Дитрих не се доизказа, гласът му секна.

— Нищо няма да му се случи — успокои го Белок.

Инди беше хванал шофьора за врата, камионът сплеска мантинелата, вдигайки облак прах, преди Инди да успее да го отклони от ръба на пропастта. Пушилката заслепи Гоблер и Тохт отзад в джипа. Тохт държеше празния си пистолет насочен напосоки. Гоблер се разкашля от праха, очите му се насълзиха и той замига, но последното нещо, което видя, беше счупената мантинела, а последното нещо, което чу — вледеняващият писък на Тохт. Джипът, притеглен към ръба на пътя като от магнит, се гмурна в пропастта, застина за частица от секундата във въздуха по някаква шега на гравитацията и започна да пада, да пада, докато накрая се удари в склона и експлодира.

По дяволите! — ядосваше се Инди. Щом нападнеше шофьора, камионът ги подкарваше към сигурна смърт. А германецът си го биваше. Силен беше като бик. Инди забеляза в страничното огледало, че войниците, вкопчени в камиона, с лица, изопнати от страх и решителност, се мъчат да се доберат до кабината. В див пристъп на ярост той отмести шофьора, отвори вратата и го блъсна навън. Германецът изхвърча и падна в прахта.

— Съжалявам! — каза Инди, сграбчи волана и натисна газта, настигайки предната кола.

Изведнъж го обгърна мрак. Беше влязъл в тунел. Той подкара в зигзаг. Камионът се остъргваше в стените на тунела. Войниците изпопадаха един след друг. Инди нямаше как да разбере колко са останали. Излезе от тунела, ярката светлина го заслепи. Той се приближи до предната кола и леко я блъсна. Войникът отзад гледаше нагоре и сочеше към покрива на камиона.

Издаде ги! — помисли си Инди. — Ако на покрива има хора, им провали плановете. По-добре читав, отколкото мъртъв — каза си той и рязко удари спирачка. От покрива полетяха двама и се хласнаха в скалите край пътя.

Започваше спускането. Инди даде газ, отново се приближи до джипа и го побутна. Колко е хубаво да знаеш, че не могат да стрелят по теб заради скъпоценния товар! Обзе го чудна волност. Знаеше, че рано или късно ще трябва да ги изпревари. Непременно трябваше да ги задмине преди Кайро.

В далечината вече се виждаше силуетът на града. Сега ставаше най-рисковано. В момента, в който видеха, че няма опасност да се обърне в пропастта, щяха да предприемат нещо.

Сякаш подтикнат от някаква коварна телепатия, войникът откри огън по него. Куршумите пробиха предното стъкло, някои пронизаха на места брезента, други попаднаха в каросерията, трети просвистяха край ушите на Инди. На всяка цена трябваше да задмине джипа. Все още се виеха завой след завой. Дръж се! — каза си Инди. — Дръж се и действай! Наближаваха остър завой. Той даде газ, изравни се с джипа под нов залп от куршуми, блъсна го и видя как той изхвърча от пътя и заседна в канавката.

Първата крачка беше успешна. Но те скоро щяха да се оправят и да продължат преследването. Той погледна в страничното огледало: да, разбира се. Изпълзяваха на пътя. Инди натисна до дупка газта. Хайде, камионче, покажи какво можеш!

Вече навлизаше в околностите на града. Джипът беше по петите му. Из градските улици трябваше да сменят играта.

Тесни кръстовища. Инди префучаваше през кошове със стока, търговци, птици, преобръщаше сергии, панери с плодове. Минувачите се изпокриваха, просяците се разпръскваха. Камионът навлезе в още по-тесни улички, погледът на Инди шареше, той търсеше площада с гаража на Омар, представяйки си картата на Кайро. Един уж сляп просяк отскочи от пътя му, изтърва просешката си паничка и вдигна тъмните си очила, за да го види по-добре.

Инди подкара още по-бързо. Джипът го настигаше.

Той завъртя волана. Навлезе в поредната тясна уличка. Някакви магарета отскочиха встрани от пътя му, един човек падна от една стълба, някакво бебе се разпищя.

— Съжалявам — промърмори Инди. — Бих слязъл да поднеса лично извиненията си, но точно сега нямам време.

Не можеше да се отърве от джипа.

И ето, че излезе на въпросния площад. Видя табелата над гаража, вратата зееше отворена и той направо вкара камиона вътре. Вратата мигновено се затвори и няколко арабчета започнаха да метат отпред, за да заличат следите, а той отпусна чело върху волана, чудейки се в тъмното дали се е справил или не.

Джипът намали, прекоси площада и продължи направо. Белок и Дитрих се оглеждаха на всички страни, тревога и паника беше изписана върху лицата им.

Отзад в каросерията, на сигурно място в дървения сандък, Кивотът тихо забуча. Сякаш някакъв механизъм, монтиран дълбоко в него, ненадейно се бе задействал.

Вече беше тъмно, когато Салах и Марион пристигнаха в гаража. Инди беше поспал малко върху един нар и сега се събуждаше гладен. Той потри очи и в същия миг над главата му проблесна нещо. Марион бе успяла да измие някъде косата си и изглеждаше великолепно. Беше се надвесила над него, когато той отвори очи.

— Изглеждаш пребит — каза тя.

— Само няколко драскотини — отговори той и се надигна на кушетката, простенвайки, защото тялото го болеше.

В този момент влезе Салах и Инди тутакси забрави болката и умората.

— Намерих кораб — каза Салах.

— Надежден ли е?

— Пиратски, ако мога така да се изразя. Но можеш да им се довериш. Капитан Катанга е почтен човек, въпреки че върти съмнителна търговия.

— Ще ни вземат ли с товара?

Салах кимна:

— Срещу определена цена.

— Хайде тогава! — Инди се надигна тежко, като вдървен. — Да караме към пристанището! — Той хвърли поглед към Марион и добави: — Имам чувството, че нашият ден още не е завършил.

 

Немското посолство се помещаваше в една от най-красивите сгради на Кайро. Дитрих и Белок седяха в кабинета на посланика, оцелял след чистките на Хитлер, и сега с радост им бе предоставил всичко на разположение. От известно време седяха и мълчаха. Белок беше вперил поглед в портрета на Хитлер, Дитрих пушеше нервно една след друга египетски цигари.

От време на време телефонът иззвъняваше. Дитрих отговаряше, поставяше слушалката и поклащаше глава.

— Ако сме изпуснали Кивота. — Дитрих запали нова цигара.

Белок се изправи и обиколи стаята, махайки с ръка. Не му се мислеше за това.

— Изобщо не допускам подобна възможност, Дитрих. Какво стана с прекрасната ви египетска шпионска мрежа? Защо не могат да намерят онова, което вашите хора така нехайно загубиха?

— Ще го намерят. Сигурен съм, че ще го намерят!

— Сигурен! Де да имах частица от вашата увереност!

Дитрих затвори очи. Дотегнала му бе язвителността на Белок. Пък и го беше страх да се върне с празни ръце в Берлин.

— Каква липса на професионализъм! Каква чудовищна некомпетентност! — продължаваше да се възмущава Белок. — Как може сам човек, сам, нали помните, да разбие цял конвой и да изчезне! Ама че тъпотия! Просто не мога да повярвам.

— Това вече го чух — каза Дитрих с досада.

Белок отиде до прозореца и се загледа в мрака. Някъде, обвит в плаща на непрогледната каирска нощ, се криеше Джоунс. И Кивотът беше у него. Проклет да бъде този Джоунс! Не можеха да изпуснат Кивота точно сега! Само при мисълта нещо в него се преобръщаше.

Телефонът иззвъня. Дитрих вдигна слушалката и изведнъж изразът му се промени. Щом затвори, погледна французина победоносно.

— Нали ви казах, че агентите ми ще открият нещо?

— И какво са открили?

— Според тях един египтянин на име Салах, тоест приятелят на Джоунс, е наел търговския кораб „Попътен вятър“.

— Може да ни заблуждават — усъмни се Белок.

— Може, но си струва да се провери.

— Е, и без това не ни остава нищо друго.

— Да тръгваме тогава.

Забързани напуснаха посолството и отидоха право на пристанището, където разбраха, че преди час търговският кораб е отплавал в неизвестна посока.