Барбара Делински
Страст и илюзии (10)

Десета глава

Когато суетенето около нея престана и тя се върна в реалността, Моника се намери в тиха, приглушено осветена стая. Лежеше на неудобно легло. Всичко я болеше и се чувстваше много, много уморена.

Майкъл седеше на стол недалеч от леглото с подпрени на коленете лакти и здраво стискаше юмруци. При първото й помръдване той се приближи.

— Как си? — попита я нежно.

Тя му отговори, като едва движеше устни:

— Ужасно. — Но той беше добре. Той беше добре! Видя ясно лицето му и нежността, изписана по него, й стигаше, за да забрави за физическия дискомфорт. Силната болка беше утихнала, но се чувстваше слаба и отпаднала. Усети, че пръстите му отмятат косата от лицето й. Докосването му й действаше успокоително. Въздъхна и пак се унесе в сън.

Когато се събуди, той все още беше там. Изглеждаше уморен, но веднага се раздвижи, когато тя извърна глава върху възглавницата. Приближи се към нея и вдигна ръката й към устните си, после я стисна между дланите. В погледа, който й отправи, бе отразена цялата му душа.

— По-добре ли си?

Тя направи опит да помръдне, после спря изнемощяло.

— Защо съм толкова отпаднала? — прошепна, като едва намери сили да го произнесе.

— Преживя голямо изпитание. Нормално е да се чувстваш така, след като са ти промили стомаха.

Простена и пак затвори очи. Беше прекалено болезнено да си спомня, да преживява отново последните няколко часа. Единственото, което имаше значение, беше, че Майкъл е добре. Всичко друго можеше да почака.

Но само до следващото й пробуждане. Тогава въпросите нахлуха в ума й. Беше сутрин, както ставаше ясно по бледата светлина, която се процеждаше през щорите на прозорците. Чувстваше се много по-отпочинала, но все още всичко я болеше. Майкъл стоеше на стола, но се сепна и се събуди, когато тя посегна към чашата с вода на нощното шкафче. Той веднага й наля.

— Ето. Пий бавно. — Той й поднесе чашата и тя започна да пие през сламката.

— Боли ме гърлото. Съвсем е пресъхнало — каза тя дрезгаво. Беше прегракнала.

— Ще те боли още ден-два. Иначе добре ли се чувстваш?

Тя кимна. Не можеше да откъсне очи от лицето му. Изглеждаше ужасно — напрегнат и уморен. Но се движеше сам, а тя не можеше да каже такова нещо за себе си.

— На теб не ти ли прилоша? — попита тя невярващо.

Той остави чашата на шкафчето и седна на леглото до нея. Ръката му покриваше нейната.

— Той е инжектирал само някои от бонбоните с отровата. Било е като руска рулетка. Аз извадих късмет. Ти… не.

— Какво беше? — Гласът й беше отслабнал.

— Само малко стрихнин.

— Стрихнин?

— Шшт. Опитай да си починеш.

— Стрихнин… отрова за мишки?

— Същата. Но вече не е в теб. Няма защо да се тревожиш. Стомахът ти е съвсем чист, като нов.

Но шегата му не й направи никакво впечатление, защото умът й вече бе зает с други неща.

— Майкъл, аз…

— Шшт. — Той сложи пръст на устните й. Почувства, че пак й се приспива, но знаеше, че трябва да му каже нещо, което повече не можеше да отлага.

— Обичам те, Майкъл — прошепна тя. — Просто исках да го знаеш. — Клепачите й натежаха и тя ги отпусна. Нямаше значение каква щеше да е реакцията му сега, след като му каза каквото искаше.

Думите още бяха на устните й и Майкъл още седеше на леглото, когато пак отвори очи. Беше час по-късно и затова доста по-светло. Той наблюдаваше как цветът бавно се връща по страните й и показа задоволството си от това, като започна да гледа по-ведро. Очите му бяха топли. Стараеше се да не показва умората си, за да успокои Моника.

— Здравей — прошепна той с нежна усмивка.

— Обичам те. Толкова се страхувах, че може нещо да ти се е случило. — Тя изстреля думите наведнъж, отчаяно искаше да му каже всичко. — Наистина те обичам. — Гласът й беше дрезгав и в друга ситуация би звучал доста съблазнително.

Майкъл се наведе напред и леко докосна с устни нейните.

— Не говори. Пази си гласа.

Но тя имаше нужда да се изповяда, затова не му обърна внимание.

— Бях такъв инат. Беше глупаво от моя страна. А ти се оказа прав за толкова много неща.

Видя как Майкъл се напрегна.

— Трябва да ти кажа някои неща — каза той тържествено. — И аз постъпих глупаво. Има неща, за които трябваше да знаеш от самото начало.

Моника усети как сърцето й заби по-бързо в тялото й, което още се чувстваше отпаднало. Болката сигурно се изписа на лицето й, защото Майкъл я взе в обятията си и я прегърна необуздано. Точно в този момент лекарят реши да влезе.

За късмет по време на краткия преглед той не накара Моника да върши нещо особено, само да кима или да поклаща глава. Майкъл говореше повече и тя се изключи от разговора им, затвори очи и се извърна настрани. „Неща, за които трябваше да знаеш от самото начало.“ Какви неща? През цялото време знаеше, че има някаква загадка около него, че някои факти не съвпадат с представата й за полицаите. Чу разказа за миналото му, решението да облече униформа. Но Уисконсин… и Бостън… и тази програма за обмен, за която никога не беше чувала. Или може би… Тя се намръщи, като все още държеше очите си затворени. Ами ако в живота му имаше друга жена? Ами ако тя не беше нищо повече от удобно лятно развлечение?

Едни нежни устни докоснаха бръчките на челото й и тя рязко отвори очи.

— Би ли искала да се облечеш и да си тръгнеш веднага… или ще почакаш до закуската? — попита той благо и кротко.

— Да си тръгна ли? — Трябваше й минута, за да го осъзнае. Но след това имаше по-наложителни въпроси. — Какви неща, Майкъл? Кажи ми.

Той взе ръцете й и я изправи да седне.

— Да се махаме оттук. Можем да поговорим по-късно.

— Не… сега! — избухна тя задъхано. — Какви неща е трябвало да знам от самото начало?

Майкъл поклати глава и прокара пръсти през косата си.

— Права си. Наистина си голям инат.

— Какви неща? — Тя се взря в него и видя как изражението му стана отбранително. Никога не го беше виждала такъв. — Ти не си разведен?

— Разбира се, че съм разведен. И то от години.

— В Уисконсин те чака жена?

Той поклати озадачено глава:

— Не.

Очите й се разшириха и се изпълниха с болка.

— Друга жена тук?

— Не!

— Тогава какво?

Той въздъхна дълбоко, помръдна от неудобство и наведе глава.

— Всъщност съм тук не точно по програма за обмен, Моника.

— Ето какво било — прошепна тя, но той продължи, без да я чува.

— Казах ти, че в Уисконсин съм бил в управлението на полицията. — Тя затаи дъх, когато той вдигна поглед към нея. — Последните три години бях шеф на полицията там. А… от следващата седмица, изглежда… ще стана шеф на полицията тук.

— И?…

Той я погледна учудено.

— Това е.

— Това ли е голямата ти тъмна тайна? — Почувства прилив на огромно облекчение.

— Малко ли е? Реших, че ти… въпреки че връзката ни стана толкова интимна…

— О, Майкъл — въздъхна тя. — Мислех, че нещо наистина не е наред! — Посегна и хвана ръцете му. — Това е прекрасна тайна! Толкова се гордея с теб.

— Гордееш се с мен… след като през всичките тези седмици крих истината от теб?

— Да. Гордея се с теб. — Тя се усмихна удивително ведро въпреки предчувствието, което се прокрадваше у нея. Сега искаше да чуе само още едно нещо. Преди двайсет и четири часа не би се осмелила да се надява на него. Но той дойде при нея в болницата, седя до нея цяла нощ, сега й признаваше засрамено, че не е бил докрай искрен с нея. Само едно нещо… Тя се хвана за надеждата и зачака.

— Но аз излъгах доверието ти! — възкликна той ядно.

— Нищо не си излъгал — отвърна му тя нежно. Харесваше й да го утешава за разнообразие. — През цялото време беше прав за толкова много други неща. Сигурна съм, че си имал някакви причини. — Тя затаи дъх и зачака.

— Не бяха много благородни — каза той извинително.

— Сигурно си мислел, че са основателни. — Е?…

— На моменти… да. — Той млъкна, а тя го погледна въпросително. Но той пак отказваше да й каже двете обикновени думи. — Дойдох в Бостън през юни при пълна анонимност. Исках да опозная града и полицейското управление от ниските етажи. Назначението ми беше добре пазена тайна между кмета, един-двама души от неговата администрация и сегашния шеф на полицията. Когато те срещнах за първи път, бях в пълна нелегалност. Когато разбрах коя си и ми проглушиха ушите с тази твоя ужасна репутация, се уплаших двойно повече. Ако изпуснеше нещо в програмата си, прикритието ми щеше много лесно да падне. Ти вече ясно ми беше обяснила какво изпитваш към полицаите.

— Така ли? — Тя си спомни този първи спор и се усмихна.

Но в очите му се четеше болката, която сигурно е почувствал тогава.

— От самото начало те смятах за очарователна. Предизвикателна. И ми се струваше, че у теб виждах копнеж, който те правеше… различна от… бившата ми жена. — Той пое въздух. — Но се опитвах да стоя настрани от теб.

— Спомням си — прошепна тя. Започваше да се чуди дали надеждите й не са неоснователни. Той явно печелеше време. Или може би за него нещата не стояха така. Дали я обичаше… или може би не?

— След това нещата се усложниха още повече — продължи той съсредоточено. — Когато разбрах, че ме привличаш толкова силно, започнах да се крия зад тази униформа. — Погледна надолу към тъмносините дрехи. — Така по-лесно можех да спазвам дистанцията между нас.

— Не се получи — каза тя.

— Не. — Той се засмя заговорнически и показа, че чувството му за хумор се възвръща. Целуна я нежно, устните му се задържаха дълго върху нейните.

Моника лежеше неподвижно и ставаше все по-нетърпелива. Но това беше негова стъпка и тя реши да го остави да я направи, когато сметне за необходимо.

— Всъщност стана точно обратното! Не можех да спазвам дистанцията, но колкото повече се приближавах, толкова по-трудно ставаше да продължавам да те заблуждавам. Исках да знаеш истината, но не бях сигурен дали мога да ти се доверя. Когато се уверих, че мога, се почувствах ужасно виновен, че бях крил от теб, че нямах кураж да ти го кажа. — Гласът му стана по-несигурен. — Уплаших се, Моника — обясни й и я погали по бузата. — Страхувах се, че ще ме намразиш.

— Как бих могла да те намразя? Обичам те — каза тя задъхано, после затаи дъх. Хайде, Шоу! Кажи го вече.

— Така ли? — попита той. Изглежда, искрено се съмняваше. — Та ти ми се нахвърляше буквално всеки път, когато ме срещнеше.

— Не и последния уикенд — каза тя дрезгаво. — Това не ти ли говори нещо? — Хайде… хайде…

Той сви невярващо чело.

— Можеше да бъде просто плътска страст. Добре ни беше заедно, нали?

— Добре? Беше невероятно!

— Шшт. Звучиш като прегракнал коментатор.

Тогава не ме карай да чакам повече!

— Но съм права — продължи тя с по-приглушен дрезгав глас. — Плътската страст е само част от отношението ми към теб. Трябваше да го разбереш. Но като си помисля пак, не, не трябваше. Ти си мъж! Какво ли знаят мъжете за любовта? — Беше идеалното предразполагане. Ако изобщо нещо можеше да го накара да произнесе думите, това беше.

Но не го накара.

— Пак с твоята феминистка пропаганда. Точно когато реших, че вече си станала по-разумна. — Тя се хвана на въдицата и сви заядливо очи.

— Ти си безсърдечен звяр. Нямам представа защо те обичам толкова.

— Може би защото си започнала да се помиряваш със старомодното момиче, което живее дълбоко у теб. — Той прокара опакото на дланта си по нощницата й между гърдите и чак до пъпа.

— Майкъл!

— Да?

— Какво правиш? — Вече беше раздразнена по няколко причини.

— Аз ли? Нищо.

— Това не е нищо. И не е честно. Аз съм болна. И уморена от чакане.

— Не си болна. Можеш да си тръгнеш веднага с мен. Като отидем у нас, ще ти направя закуска.

Значи я канеше в бърлогата си без никакви обещания? Ама че самонадеян…

— Нали каза, че не можеш да готвиш?

— Няма проблеми. Ти и без това си на много строга диета. Това са указанията на лекаря за уикенда. Чай, препечени филийки и само лека храна. При мен има всичко.

— Няма да дойда у вас.

— Защо не?

— Мога да се прибера вкъщи… — Но затаи дъх, защото мисълта за любимия й апартамент я изпълни с ужас. — Не мога! Той знае! Той ми изпращаше тези неща — цветята и бонбоните.

— Знам — каза Майкъл самодоволно.

Спокойствието му веднага я направи подозрителна.

— Какво още знаеш? — попита тя, отчаяна, че ще чуе скоро изповедта му.

— Той е в ареста.

— Какво?

— Шшт. Гласът ти.

— Разкажи ми, Майкъл!

— Снощи се обадил в програмата, за да разбере какво се е случило с теб.

— Програмата! — възкликна тя дрезгаво. — Напълно забравих за нея.

— Сами те е заместил с Бен Торп. Когато твоят приятел се обадил…

— Той не ми е приятел!

— Шшт, Моника… говори по-тихо.

Тя погледна към тавана, сякаш там можеше да намери търпението, което вече я бе напуснало.

— Добре — прошепна тя. — Продължавай.

Майкъл изпитваше удоволствие да я държи в напрежение.

— Когато Джебчията се обадил, бил много разстроен, почти в паника, че си болна. Искал само да те уплаши и така да се почувства по-силен. Казал — Майкъл я погледна обвинително, — че те е предупредил да не ядеш прекалено много.

Така беше.

— Изядох само три.

— Три е прекалено много… но това няма значение. Бен успял да го задържи достатъчно дълго в ефир, за да…

— … проследят обаждането му. — Тя кимна, сякаш това беше най-логичното нещо… а и така си беше. — О, Майкъл… държах се глупаво! Късогледо!

— Аха!

Тя се отпусна пак на леглото. Чувстваше се уморена и обезкуражена.

— И толкова сбърках за приятелите ти. Стив Райт е прекрасен човек, а онези двамата — Джон и Тони — които дойдоха вкъщи вчера, бяха също страхотни. Пристигнаха точно когато имах нужда от тях.

— Аха.

Извърна глава настрани и затвори очи. Нещо все още липсваше, но тя нямаше сили да попита. Не можеше да принуди Майкъл да я обича и всичката надежда на света не можеше да го предизвика, ако вече не се беше случило. Снощи изпадна в паника при мисълта, че ще го загуби заради шегичките на някакъв луд. Но сега разбираше, че той всъщност никога не е бил неин.

Паренето в очите й нямаше нищо общо с физическото изпитание, което беше преживяла, както и стягането в гърлото й. Една сълза, после втора бавно се търкулна под клепача й. Прехапа устни, за да спре треперенето на брадичката си.

Тогава усети, че той се навежда над нея, почувства топлия му дъх точно до ухото си.

— Казах ли ти колко много те обичам? — попита той тихо. В кадифения му глас имаше огромна, непозната досега нежност.

Моника веднага отвори очи, които бяха пълни със сълзите на надеждата.

— Не, не си! — извика тя с дрезгав глас. — Каза ми всичко друго, всички второстепенни неща! Но за единственото нещо, което лежа и чакам да чуя, не си направи труда!

Майкъл плъзна пръсти в косата й и изтри сълзите й внимателно с палеца си.

— Е, сега си правя този труд. — Думите му достигнаха до душата й. — Обичам те, Моника.

— О… Майкъл… — Сълзите потекоха още по-бързо и тя се почувства като новородена. Но усмивката й беше съвсем женствена, както и докосването на ръцете, които се протегнаха нагоре към него. Когато той я прегърна, тя разбра, че е намерила своя мъж.

 

 

По-късно същия ден, докато лежаха прегърнати в хамака на балкона на Майкъл, те заговориха за бъдещето.

— Ще имаш ли нещо против да се омъжиш за ченге?

— Не бих те нарекла точно ченге. — Тя погали с пръст меките косми по гърдите му.

— Почти ченге тогава. Въпрос на семантика.

— Майкъл. — Тя пое въздух. — Бих се омъжила за теб дори да беше боклукчия, толкова съм влюбена в теб.

— Сигурна ли си? — попита той. Имаше нужда от потвърждение.

— Напълно… Знаеш ли — тя вдигна глава и го погледна, — във Финикс живях с един мъж. Бяхме заедно почти две години. После просто… се разделихме безболезнено. Беше преди доста време, но след това често се чудех дали някога пак ще мога да повярвам в любовта. Искам да кажа, че си мислехме, че сме влюбени, държахме се, все едно е така, говорехме каквото трябва. А се разделихме, без да пролеем и сълза. Дали ще мога да се отдам на брака… като знам, че любовта е… ефимерна?

— Ще можеш ли?

— Да. — Тя се усмихна без никакво съмнение. — Ето това е любов и е различна от всичко, което съм преживявала преди това. Цяла седмица бях в агония, защото знаех, че те обичам, но се страхувах, че ти не изпитваш същото. Знаех, че ще те обичам вечно, дори и това да означава, че трябва да живея с болката. Когато ми прилоша, помислих, че и на теб ти е зле. — Тя потръпна и зашепна тъжно: — Не мисля, че бих могла да продължа да живея… ако нещо ти се случи.

— Ще продължиш — опроверга я той нежно. — Ти си силна жена. Това е едно от нещата, които обичам у теб. И ако имаш намерение да ме глезиш… недей!

Моника се засмя:

— Не мисля, че бих могла да се променя чак толкова. И без това извървях дълъг път.

— Не е точно така, любов моя. Ти току-що започна да се отърсваш от първичния си копнеж по любов, доверие и отдаване. За някого, на когото от време на време да се облягаш. Копнеж, който всички изпитваме — по любовта. — Вечерната тишина ги приласка за кратко. — Още от първия ден подозирах, че в теб има топлота. Когато те закарах у вас и видях онези фигурки на камината… нали се сещаш… които приятелят ти от Върмонт е правил? — Тя кимна. — Не можех да забравя майката с детето. Така ли ще държиш и нашето дете след време?

Тя изчака гърлото й да се отпусне и потърка бузата си на топлите му мамещи гърди.

— Няма как да е другояче — прошепна. Очите й блестяха и показваха, че мечтата й се е сбъднала.

— Аз не бих искал да си друга. Нали го знаеш? — Той се извъртя и наведе устни към нейните, после я целуна и това беше най-доброто доказателство за думите му. — И аз се гордея с теб, Моника. Направила си вълнуваща кариера. — Гласът му съблазнително се снижи. — Сега само трябва да видим как да преместим програмата ти през деня, за да имаме на разположение целите нощи.

На Моника идеята й се стори божествена.

— Мисля, че Сами ще каже каквото трябва на шефовете. Харесва ми да съм с теб, когато слънцето залязва, както сега. Сигурно говори романтичната ми същност.

— Значи ставаме двама — промърмори той до устните й миг преди да я целуне дълго и влюбено.

После въздъхнаха дълбоко и потънаха в изпълнена с интимност тишина. Думите бяха излишни в хармонията, която ги стопляше въпреки летния бриз. Никога преди не се беше чувствала така доволна и щастлива, съвсем същото изпитваше и Майкъл. Когато слънчевите отблясъци над пристанището станаха оранжеви, той пак заговори делово:

— В понеделник сутринта ще има пресконференция, на която ще бъде обявено по-ранното пенсиониране на шефа на полицията.

— Как е той?

— Когато му се обадих преди малко, беше добре. Но възстановяването ще е бавно и той е повече от щастлив да се отърве от управлението. Там бях миналата седмица, в Кейп, да говорим делово с него. Няма да си отдъхне, докато не свали от плещите си грижата за полицията и нейното бъдеще. С това разклатено здраве и бездруго щеше да обяви оттеглянето си следващия месец. Сега малко ще избързаме. — Той спря да говори, изглеждаше несигурен. — А що се отнася до тази пресконференция…

— Да?

— Искам да си с мен. Ще… дойдеш ли?

— Ти съмняваш ли се?

— Е, знам какво мислиш за полицията.

— Да върви по дяволите! Аз те обичам! Не бих си и помислила да бъда някъде другаде в понеделник сутринта!

Майкъл простена и я притисна силно до голото си тяло.

— С какво успях да те заслужа? — промълви той. Гласът му беше станал по-дрезгав от нейния.

— Ти си пълнокръвен американски герой… а аз съм неизлечима романтичка. Как иначе би могло да свърши всичко това?

Той я стисна за наказание.

— Тази сутрин не беше толкова сигурна в това.

— Защото мозъкът ми беше размътен. Едно е да го четеш, съвсем друго да го живееш. Ако можех да седна и спокойно да анализирам какво се случи, щях да разбера, че става въпрос за неразбирателство, което ще доведе до развръзката. Нали разбираш: аз се чувствам наранена, защото ти изглеждаш отчужден, ядосвам се, тогава ти си мислиш, че аз съм се забъркала с някой друг, затова ме обвиняваш, че съм мръсница, тогава пък аз се ядосвам още повече…

— Моника?

— Да, Майкъл? — Обичаше миризмата му, би могла да я вдишва часове наред.

— Стига толкова!

— Но аз не казах нищо за другия проблем. — И кожата му — толкова стегната. Обичаше да го докосва — навсякъде.

— Какъв друг проблем?

— От тази сутрин. Ти трябваше да ми кажеш, че ме обичаш в мига, в който се събудих! Не трябваше да ме оставиш да чакам часове наред, преди неохотно да ми го съобщиш — скара му се тя на шега.

— Това, скъпа жено, е разликата между книгите и реалността. Имам право да те изненадвам от време на време.

Моника се усмихна широко и се сгуши любящо в мъжа, който я вълнуваше толкова много. „Краят на дъгата“ не беше нищо. Двамата с Майкъл имаха всичко.