Барбара Делински
Страст и илюзии (1)

Първа глава

Моника Грант посегна за поредната книга, която щеше да прибави към купчината в ръцете си. Взе томче с меки корици, прегледа го и го върна на полицата. Действието се развиваше на Карибските острови. Вече беше избрала една история от тази част на света плюс още няколко от чужбина. Не, помисли си тя, мрачно изучавайки изложеното пред нея. Беше в настроение за нещо американско, нещо съвременно, нещо драматично. Прехвърли още две книги, преди да се спре на трета, която натъпка под мишницата си при останалите. После крадешком се огледа.

За нейно облекчение книжарницата беше полупразна. Един човек разглеждаше книгите по-наляво в секцията „Игри и хоби“, през две редици вдясно, в отдел „Психология“, също имаше клиент, още няколко бяха пръснати покрай полиците с документални книги. Но „Романтични истории“ бяха изцяло нейни.

С доволна усмивка тя сложи най-отгоре едно списание, за да прикрие избраните книги, най-близки до сърцето й, после небрежно пое към лавиците с бестселъри. Все водачи в класациите по продажби, от автори, които тя се надяваше да интервюира по време на предстоящите им представяния в Бостън. Огледа се още веднъж внимателно наоколо и тръгна към касата.

Късметът беше на нейна страна. На гишето за плащане бяха само тя и касиерът — внимателен младеж, който тактично таксува покупките й, без да коментира нито избора й, нито смутения й поглед, който тя се мъчеше усърдно да прикрие. Прииска й се да я беше попитал нещо, за да му разкаже историята за приятелката си в болницата, която е безнадеждно пристрастена към любовните истории. Но той не я попита нищо и тя си тръгна, без никой да я забележи.

Чак когато книгите бяха прибрани на сигурно място в чантата й и скрити от чужди погледи, тя се осмели да вдигне очи към касиера.

— Благодаря. — Вече бе по-спокойна и му се усмихна.

Той й кимна.

— Заповядайте пак.

— Разбира се — каза тя и знаеше, че ще е така. Следващата седмица, следващия месец или по-следващия… зависи кога ще й свърши запасът, тя ще се върне пак тук.

Моника притисна съкровището към гърдите си и излезе под ярката светлина на късното утро. Пое дълбоко и с удоволствие въздух и тръгна към къщи. Но изведнъж нечие тяло се удари силно в нейното и я притисна до бетонната стена на сградата. Тя загуби ума и дума и се свлече на тротоара, останала без дъх, глуха за крясъците около себе си. Изведнъж точно до ухото си чу дълбок глас:

— Добре ли сте, госпожице?

Простена, борейки се да си поеме въздух, без да помръдне от мястото, на което бе паднала — до стената, със свити под себе си колене. Все още здраво стискаше багажа си към гърдите, сякаш да го предпази от посегателство. Главата й бе наведена и светлокестенявите й къдрици се спускаха пред лицето като воал, зад който тя бавно възвръщаше спокойствието си.

— Госпожице? — чу тя пак дълбокия глас и една внимателна ръка отметна косите й. — Ранена ли сте?

Все още със затворени очи, Моника поклати глава.

— Струва ми се, че не — прошепна, но почувства смъдяща болка на челото и на рамото си.

— Можете ли да се изправите?

Тя пак поклати глава:

— Дайте ми една минута.

Мъжът, притекъл й се на помощ, леко я хвана за ръката и посегна към джоба на ризата си.

— Ето. Притиснете това до главата си. — Но веднага го направи сам. — Одраскана сте на слепоочието. Не изглежда сериозно. Някъде другаде боли ли ви?

Тя вдигна трепереща ръка, взе носната му кърпа и я притисна към слепоочието си.

— Рамото. — Чак тогава отвори очи, за да прегледа сама удареното. Щеше да е по-добре, ако това се бе случило през зимата и тя бе навлечена от глава до пети. Но беше средата на юни, беше горещо и тя носеше рокля с гол гръб, която не можа да я защити, когато се блъсна в стената. Рамото й бе зле ожулено, досещаше се вече каква гледка представлява и челото й.

— Можете ли да си движите ръката?

Направи опит, от който лицето й се сгърчи, но успя да я вдигне.

— Всичко е наред. Предполагам, че е само натъртена. — След това видя насъбралата се в полукръг около нея тълпа и премигна с неприязън.

— Хайде, приятели. — Мъжът, който се грижеше за нея, веднага разбра, че има нужда от спокойствие и махна с ръка към хората. — Разотивайте се. Тя е добре.

Моника усети авторитетната нотка в гласа му и тогава за първи път вдигна очи, за да погледне човека, който й се бе притекъл на помощ. Той бе приклекнал до нея, едното му коляно бе опряно на тротоара. Носеше тъмносини панталони и същата на цвят риза със значка на предния джоб и полицейски нашивки на ръкава. На главата му имаше униформена шапка като на всички патрулиращи полицаи. Ако не беше изненадващо доброжелателната дълбочина на кафявите му очи, тя щеше инстинктивно да се стегне. Вместо това, объркано се взря в него, докато събере сили да се изправи.

Той остана с нея и й предложи подкрепата си. Хвана я за лакътя и през кръста. Когато стана ясно, че ще може да се задържи на крака, той я пусна.

— По-добре ли сте? — Гласът му беше дълбок и топъл като погледа му.

— Все още треперя… но, да. — Попи челото си с чистата носна кърпа, която той й бе дал, сгъна я и пак я сложи на подутината на слепоочието си. — Сигурно по-късно ще имам ужасно главоболие — засмя се тя едва-едва. Чувстваше се странно притеснена. — А между другото какво ме удари? — Осмели се да погледне през рамото му и видя, че минувачите са се разпръснали, нямаше и следа от любопитната тълпа.

— Джебчията — отвърна той тихо.

Моника се ококори невярващо и вдигна очи към проницателния поглед на полицая.

— Джебчията?

Устните му се свиха.

— Ако партньорът ми не го хване, няма как да разберем, нали?

Проследи погледа му, насочен нагоре по улицата, после обърна очи към дамската си чанта и сака с книгите. Изглеждаха недокоснати. Тя несъзнателно ги притисна още по-близо до себе си.

— Мислех си, че джебчиите са ловки. А този, който ме блъсна, май не знаеше значението на тази дума.

За нейно раздразнение полицаят се засмя:

— Не представлявате голямо предизвикателство за един джебчия. — Очите му се плъзнаха по стройната й фигура и тя силно се изчерви. — Не виждам да имате джобове. Освен ако — продължи той спокойно, преди тя да може да реагира на огледа му — не е търсел жертва. Той бягаше от нас.

— Това обяснява всичко — сопна се Моника с блеснали очи. — Защо толкова хора пострадват, когато вие, момчета, тръгнете да преследвате някого? — Изви глава и погледна с неприязън към рамото си.

Спасителят й изглеждаше невъзмутим.

— Неприятно е, като се случи, но не можем да направим нищо, когато някой като вас се носи унесен из тълпата. — Той направи пауза, достатъчно дълга, за да намекне за колебанието му, после продължи двусмислено: — Предполагам, че е било чиста случайност.

— Случайност? — извика тя и изгледа ядосано лицето му под сянката на козирката. — На мен ми се случи нещастие, ето какво стана. И ако намеквате, че аз нарочно съм се блъснала в този човек и сама съм си търсела белята… — Но в този миг разбра какво всъщност искаше да каже той и го погледна втренчено. — Почакайте, почакайте… — Тя примижа и си спомни за нещо, станало по друго време и на друго място, и потрепери, преди да може да се овладее.

— Добре ли сте? — попита той още по-внимателно, притеснен от внезапната й бледост. Протегна се и я прихвана, но преди тя да успее да му отговори, се приближи партньорът му, очевидно ядосан. — Нямаме късмет, така ли?

Новодошлият свали шапката си и си избърса челото с ръка.

— Съжалявам, Майк, изпуснах го. Сигурно познава всяка уличка и алея наоколо. Тя знае ли нещо? — кимна към Моника, която в момента искаше единствено да се върне на хладно в апартамента си. Не й харесваше жегата. Не й харесваха и втренчените погледи на минувачите. И определено не харесваше полицаите.

— Опитвам се да разбера — каза полицаят, когото партньорът му бе нарекъл Майк. Той се извърна отново към Моника. Бръкна в задния си джоб, извади малък бележник и го отвори. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, госпожице.

Моника въздъхна и се опита да си спомни каква прекрасна утрин се откриваше пред нея само преди няколко минути.

— Абсолютно ли е необходимо? Искам да си ходя. — Меко кресло, разхладителна напитка и първият от тези разведряващи романи — това й се струваха най-желаните неща в момента.

— Необходимо е. — Той извади писалка от джоба си. — Името ви?

Миналото пак я връхлетя.

— За какво ви е името ми?

— Обичайна формалност. Може да ни помогнете да го хванем, който и да е той. — Завъртя глава в посоката, в която бе изчезнал заподозреният.

— Но аз не го видях — продължи да спори Моника. — Ако го бях видяла, щях да го избегна. Иска ми се да помогна, но…

— Може ли да видя чантата ви? — попита той учтиво. Учтиво… но твърдо.

Тя почувства, че настръхва.

— Разбира се, че не! Не можете да спирате хората по улиците и да…

— Ако преценя, че пречите на правосъдието, мога.

— Преча на правосъдието? Това е абсурдно! Аз най-невинно си купувах книги в книжарницата… — Спомни си за книгите си и ги обгърна по-здраво с ръце.

Полицаят вече си водеше бележки.

— Ето че се разбрахме. — Партньорът му се отдалечи, за да докара колата и да се обади в управлението. — Тогава какво се случи?

Объркана, тя се облегна на стената.

— Платих си книгите, излязох от магазина и тръгнах по улицата. И тогава… храс! Останалото го знаете.

— Накъде отивахте? — Той внимателно я разглеждаше, обаче тя не продумваше, раздразнена от посегателството върху личната й свобода. Караницата с него не й бе помогнала много. Мълчанието можеше да се окаже по-резултатно. Полицаят усети номера й и свали долу бележника си. — Наоколо ли работите?

Моника го гледаше с колкото можеше по-голям инат и се опитваше да го презира, но само установи, че е най-хубавият полицай, когото някога беше виждала. Висок, загорял от слънцето, с волеви черти. От него се излъчваше изисканост, с която можеше да мине за съвсем почтен гражданин на Бостън, освен за служител на полицията на града. А и беше настойчив и много умен.

— Да не би да криете нещо? — попита той по-бавно и присви подозрително очи.

Зададе й единствения въпрос, който тя не можеше да отмине с мълчание, от страх да не се издаде сама.

— Разбира се, че не!

— Тогава ми кажете името си.

Поколеба се за кратко, като пак се зачуди как е могъл да стане полицай. Очите му… кафяви, почти златисти от топлотата в погледа му… бяха по-убедителни от всякаква заплаха на закона.

— Моника. Моника Грант.

— Моника Грант — каза той на глас, за да провери как звучи и тя за миг се уплаши, че ще я разпознае. Но на работа използваше второто си име. Трябваше да има друга причина за мълчанието му. Тогава той сякаш си спомни задълженията си, рязко вдигна бележника и записа името. — Адрес?

Е, сега вече нямаше как да не разбере.

— „Уест Седар“ 145.

— А-а, Бийкън Хил.

— Точно така. — Зачака обичайната подигравателна забележка, но не я чу. Вместо това, той пак свали бележника.

— Хубав квартал. Отдавна ли живеете там?

Знаеше, че не му влиза в работата, но без да се усети, отговори:

— Вече четири години.

Той се усмихна и тя се почувства възнаградена.

— Не сте родена в Бостън, нали? Говорите по-различно от тукашните. — Изглеждаше искрено заинтригуван, по-скоро като мъж, отколкото като полицай. Не можа да се въздържи и отвърна на усмивката му с усмивка.

— Също като вас. — Стори й се, че бе чула акцент и в неговия говор, който доста се различаваше от бостънското наречие. — Средния изток… предполагам?

Той повдигна едната си вежда.

— Почти улучихте. — Но повече нищо не каза. В този момент партньорът му докара колата. Високият полицай първо съсредоточи вниманието си върху патрулката, после отново се обърна към Моника: — Ще трябва да преровя чантите ви. Има вероятност нашият човек да е изпуснал нещо в тях.

— Това е невъзмож…

Вдигна ръка, за да спре избухването й.

— Без ваше знание, разбира се.

— Казвам ви, че нещата ми са недокоснати.

— Такава ми е работата, госпожице Грант. Погледнете разумно. От няколко месеца някакъв тайнствен ловък крадец тероризира този квартал. Ако е докоснал нещо ваше, ще можем да свалим отпечатъци от пръсти. Това е все някакво начало.

Моника разбираше, че в предположението му има смисъл, но въпреки това идеята да бъде претърсена не й харесваше.

— Значи… аз пак ставам изкупителната жертва?

Той не обърна внимание на сарказма и направи още една крачка към нея, като й говореше внимателно, почти нежно:

— Разбирам, че това ви се струна неловко тук, на улицата. Може да седнем в колата, да отидем у вас или… да ви откараме до управлението.

— Управлението? — възкликна тя, после бързо снижи глас. — Не искам да ходя в полицейския участък. Това е абсурдно!

— Може и така да е — той не откъсваше очи от нейните, — но трябва да ви проверя.

Чувстваше се изтощена и внезапно усети пулсираща болка в слепоочието, затова наведе глава и затвори очи. Умореният й вид явно реши нещата.

— Хайде, ще ви закараме у вас. Малко лед върху удареното ще ви дойде добре. — Без да каже нищо повече, той я хвана за ръката и я заведе до колата, внимателно я настани на задната седалка и седна до партньора си на предната.

Пътуваха до апартамента й по-малко от пет минути. Моника се бе облегнала безнадеждно назад и се чувстваше жертва не само на беглеца, който я бе ударил и изчезнал, но и на самия закон. Разбра, че нямаше аргумент, който да отклони полицая от намерението му да я претърси. Очевидно бе твърдо решен и ако продължаваше да се опъва, можеше по-скоро да си навреди, вместо да си помогне. По отношение на закона нямаше какво да крие. В дамската й чанта имаше обичайните женски дреболии. Но книгите… когато видеше тези книги…

Скоро полицейската кола спря на улица „Уест Седар“. Моника слезе и хукна по стълбите, но преди да ги преполови, красавецът я настигна. Беше прекалено устремена към сградата и не чу, че патрулката си замина. Неколкоминутната почивка в колата я бе освежила. Със забележителна пъргавина взе двете стълбищни площадки до апартамента си, а може би бе нетърпелива да избяга от своя пазач? Той я следваше само на едно стъпало разстояние и търпеливо изчака, докато тя отключи вратата.

Като влязоха, Моника хвърли дамската си чанта на канапето във всекидневната, шмугна се за секунди в спалнята, за да остави чантата с книгите на свободното място на полицата, където лесно можеше да я наглежда, после влезе в банята. Един поглед към огледалото я накара да простене, после я обхвана паника и накрая се наведе към стъклото пред себе си.

— Голяма цицина, нали? — чу тя глас, който идваше откъм вратата.

Моника трепна уплашено.

— О! Вие ли сте? — извика тя. Бе очаквала, че поне тук ще й бъде позволено да се усамоти.

— Помислих си, че може да имате нужда от помощ — отвърна той невъзмутимо, разглеждайки удареното слепоочие.

Тя се извърна и също започна да го разглежда.

— Защо не ми казахте, че е толкова зле?

— На улицата не можехте да направите нищо за раната си. Елате, нека да погледна. Имате ли кърпа?

Моника коленичи до шкафчето под мивката, извади чиста кърпа и му я подаде.

— Как се казвате? — попита тя съвсем спонтанно.

Полицаят мълчеше, докато слагаше кърпата под топлата струя на чешмата и изстискваше излишната вода.

— Хората обикновено не се интересуват от такива подробности. Ченгето си е просто ченге. — Започна внимателно да почиства раната на слепоочието й.

Тя стисна зъби, за да не се издаде, че я боли.

— Да, но това ченге стои в банята ми и се прави на доктор и аз бих искала да знам как да се обръщам към него. Ох! — Тя трепна. — Внимавайте!

— Боли ли?

— Мммм.

— Съжалявам. Опитвах се да го почистя. — Той продължи да обработва раната, изплакна кърпата и пак я вдигна към слепоочието й.

Моника се загледа в отражението му в огледалото.

— Е?

Той прецизно почистваше раната.

— Няма нужда от шевове. Ако си мислех, че трябва да се зашие, щях да ви закарам направо в болницата. Имате ли някакъв антисептик?

— Името ви?… — И тя можеше да бъде инат.

Мъжът се изправи и хвърли кърпата в мивката. После я погледна в очите.

— Майкъл. Майкъл Шоу. — И протегна напред своята силна, но фина ръка. — Антисептикът, моля?

Тя го погледа още няколко мига, опитвайки се напразно да разгадае кодираното послание в очите му. Изведнъж банята й се стори много, много малка.

— А?… Да. Сама ще се погрижа за това — заекна тя и отдели очи от неговите. Отвори аптечката и извади един спрей, който той веднага взе от ръцете й.

— Затворете си очите — нареди й и тя се подчини. Изви ръка и я сложи над веждата й за допълнителна защита, напръска раната и мрежата от драскотини около нея.

Моника изохка при внезапната болка, но веднага след това почувства облекчение.

— Е, така е по-добре. — Когато антисептикът изсъхна, вече дишаше по-леко. Но облекчението й не трая дълго, защото Майкъл Шоу се зае с рамото й, преди да успее да предвиди следващото му действие. — Мога и сама — възпротиви се тя, но никой не я чу. Той хвана здраво ръката й и повтори лечението върху по-малката от двете рани.

Но въпреки че бе по-малка, беше по-болезнена. Моника ставаше все по-чувствителна към докосването му, към начина, по който пръстите му с лекота обвиваха ръката й, към загара на шията му, която се виждаше през отворената яка на ризата, и как й се налагаше да вдига високо поглед, за да види лицето му.

— Доколкото разбирам, живеете сама — отбеляза той, като за миг отклони внимание от раната.

— Това за протокола ли е? — подразни го тя доброжелателно.

— А искате ли да бъде?

— Не особено. Предпочитам хората да предполагат, че с мен живеят двама бодигарда и ръмжащ доберман.

Той приключи с почистването на раната и посегна към антисептика.

— Имали ли сте неприятности досега?

— Не — каза тя, — но никак не ми се иска да викам злото. — Затаи дъх, когато хладните капчици докоснаха раната, после бавно издиша.

— Ето, готово — каза той и сложи капачката на спрея. — Мисля, че това е достатъчно.

Моника огледа сръчната му работа.

— Добре се справихте, Шоу. Това беше повече, отколкото задълженията ви повеляват. — За миг, зареден с електричество, погледите им се срещнаха и тя прошепна още по-нежно: — Благодаря.

Той също се вгледа в нея за няколко секунди, сякаш се учуди на нещо, после бавно се усмихна.

— Удоволствието беше мое — каза той и имитира, че вдига въображаема шапка от главата си. И чак тогава тя видя, че той наистина има фуражка. Косата му беше гъста и здрава. В тъмнорусата маса се виждаха и сиви нишки и му придаваха още по-голямо достойнство. Ако не носеше униформа, никога не би предположила, че е полицай. — Нещо не е ли наред? — попита я. По устните му още имаше следа от усмивка.

Почувства, че не може да контролира въображението си и откъсна поглед от неговия.

— Ще отида за малко лед — промърмори тя и тръгна към кухнята.

Появи се след минути с торбичка лед, притисната до слепоочието си, и намери Шоу във всекидневната. Той много спокойно и целенасочено претърсваше чантата й. Раздразни се, но знаеше, че няма как да го спре, затова отиде до любимото си пъстро камъшитено кресло и потъна в удобните възглавници на него.

— Намерихте ли нещо интересно? — попита тя хладно и кръстоса крака. Опитваше се да се прави на безразлична.

— Още не — отвърна той и разпръсна принадлежностите й на масичката. — Портмоне, чекова книжка, чантичка за гримове… — Вдигна поглед. — Мислех, че не носите грим.

— Не нося.

— Но понякога се гримирате?

— Понякога. — Когато излизаше, и на работа. В дни като този по правило оставаше естествена. Чу, че ципът на чантичката за гримове се отваря и след това се затваря. — Други въпроси?

— Празна кутия за очила. Защо е празна?

Ръката на Моника се стрелна към главата й.

— Слънчевите ми очила! О, не! Сигурно са паднали, когато ме блъснаха!

Той вдигна поглед, леко развеселен.

— И какво правеха на главата ви?

— Държаха косата ми, за да не ми пада в очите — предложи тя шеговито. — Освен това, слънцето светеше страшно силно и в книжарницата. — После стана сериозна. — Жалко. Бяха страхотни.

— По предписание ли ги носехте?

— Не. Просто… просто… страхотни. — „Маркови“ щеше да прозвучи претенциозно, а тя по принцип не се държеше така. — Има ли шанс да ги намерим?

Полицаят поклати глава и продължи да рови в разнообразната купчина от карти и касови бележки, разпръснати в чантата й.

— Съмнявам се. Някой вече си ги е присвоил, особено ако са толкова страхотни, колкото казвате. — Размаха връзка ключове. Беше различна от тази, с която отвори вратата. — За къде са?

— За работното ми място.

— Къде е то?

Пое си въздух, канейки се да протестира, но той й хвърли един строг поглед и тя се отказа.

— „Бойлстън“ 110.

— Харпър Билдинг?

— Аха. — Вече ставаше напечено и тя предчувстваше какво ще последва.

— Какво работите?

— Работя в радио.

— УБКБ?

— Точно така. Вие доста добре познавате Бостън. — Един от начините да избегне най-лошото бе да смени темата колкото се може по-бързо и непринудено. — Откога живеете тук? — Все още в гласа му се долавяше този неопределим акцент.

Видя как Майкъл разтърси чантата, за да не би да пропусне нещо.

— Няколко седмици. — Внимателно започна да връща вътре всичко, което беше извадил.

— Няколко седмици? Не е възможно да сте новак… — Тя се настани по-удобно на стола, подпря лакът на страничната облегалка и пак притисна торбичката с лед към главата си.

Той се облегна по-непринудено назад.

— Защо не?

Моника се поколеба, защото й се искаше да бъде тактична.

— Обикновено новаците са момчета. Вие сте мъж. — В момента, в който го каза, вече съжаляваше. Прозвуча като подценяване.

— Вие сте забелязали? — Той се усмихна кисело.

Благодарна бе, че ледът охлаждаше пламналите й страни и помагаше да не се поддаде на забележката му.

— Няма как да не забележа. Сигурно от възрастта сте станали по-бавен. Оставихте партньора си сам да тича след крадеца.

Дълбоките му кафяви очи светнаха развеселено.

— Може би съм избрал да остана с вас. Както вече казахте, аз съм мъж.

„А аз съм жена“ — довърши тя мисълта. Колкото и да се опитваше да не обръща внимание на намеците му, не можеше.

— Вие сте полицай — припомни тя и на двамата. — На колко години сте? — Чувстваше се съвсем в свои води, като преобръщаше разговора по този начин.

Майкъл задоволи любопитството й:

— Трийсет и осем.

— И току-що сте постъпили в полицията? — попита тя изненадано.

— Всъщност аз съм в командировка.

— В командировка. Това е нещо ново. Какво означава?

— Означава — обясни той търпеливо, — че ще патрулирам по улиците само през лятото.

— А-а. Прехвърлен сте от друг участък? — поинтересува се тя. Той кимна и тя продължи да разпитва: — От Средния изток?

— Уисконсин.

— Интересно. — Така си беше. Въпреки нощните си спорове по радиоефира със и за полицията, никога не бе чувала за подобно нещо. Но преди да му зададе още въпроси, той се изправи и се заразхожда из всекидневната. — О, претърсването не е приключило, така ли? — заяде се тя, докато той прелистваше купчина списания на полицата до стереоуредбата.

— Проявявате любопитство. Аз също.

На Моника смътно й се струваше, че не полицаят, а мъжът в него беше любопитен. Пак усети как присъствието му изпълва стаята. А имаше и нещо около мъжете в униформа…

Притеснена от последните си мисли, тя се сви в стола си.

— Къде е партньорът ви?

Майкъл стоеше до камината и разглеждаше множеството дървени фигурки, които отрупваха полицата. Цялата стая, а и целият апартамент бяха бели, просторни и слънчеви. Тъмните фигурки ясно се открояваха.

— Отиде да обядва… Вие ли сте ги правили?

— Не… Вие не ядете ли?

— По-късно… Кой ги е правил? Много са добри. — Вдигна любимата фигурка на Моника — майка с дете на ръце. Нещо, за което напоследък тя все по-често мечтаеше. Имаше нещо страшно лично в начина, по който пръстите на този мъж докосваха дърворезбата.

— Един приятел — отвърна тя по-спокойно. — Живее в Северен Върмонт и излиза от усамотението си само веднъж годишно.

Майкъл кимна и внимателно върна фигурката на мястото й, после обиколи около дивана и пак седна. Наведе се напред и подпря лакти на коленете си, а пръстите му бяха преплетени. Приличаше на оживял „Мислител“. Моника го разглеждаше и се чудеше какви дълбоки мисли се въртяха в главата му, беше любопитна против волята си. Но той бе полицай.

— Да не би да съм под домашен арест? — каза тя настъпателно, но тихо.

Той вдигна поглед и се засмя:

— Не съвсем.

— Все още ли съм основният заподозрян?

— Изглеждате съвсем невинна. Но все пак не мога да проумея защо се държахте така враждебно там.

— А вие как бихте реагирали, ако бяхте на мое място? Излизате от книжарницата и ви блъскат в стената, после ви подлагат на разпит. — Тя спря в очакване. Но единственото, което чу, бе позвъняването на вратата.

Майкъл веднага се изправи.

— Аз ще отворя. Това е Джо.

От удобното си място Моника го наблюдаваше как натиска копчето, за да говори с партньора си по домофона, после натисна друг бутон, с който отвори вратата на фоайето. Отиде до вратата на апартамента й и след секунди се върна с няколко чанти в ръце… но без Джо.

— А сега какво? — Усети, че по гласа й пролича колко е раздразнена заради странната промяна в този ден, който в началото се очертаваше да бъде съвсем спокоен.

— Обяд — обяви той и веднага се насочи към кухнята. Държеше се като у дома си.

— Почакайте малко! — Тя скочи от креслото си и го последва към кухнята. — Това е моят апартамент. Аз май не съм ви поканила. Какво си мислите, че правите?

Възмущаваше се заради принципа, но това ни най-малко не го развълнува.

— Разопаковам две порции италиански сандвичи. А сега, ако имате салфетки и нещо охладено за пиене, ние сме уредени.

— Ние?

Той се спря, трогателно несигурен.

— Ще ми правите компания, нали? Пратих Джо чак до северната част на града за тези сандвичи. Там ги правят най-добре. Но не мога да изям два.

Моника вдигна едната си вежда.

— Да не би участъкът да черпи?

Той веднага я контрира:

— Аз черпя.

Искаше й се да попита защо, но не можеше.

— В хладилника има кана със студен чай. Ако знаех, че ще идвате, щях да заредя с бира. — Тя се обърна да изтърси пакетчето с лед в мивката и взе две чаши от шкафа. Когато пак се обърна към него, Майкъл стоеше с ръце на кръста.

— Не пия бира.

— Предполагах — промърмори тя импулсивно.

— От къде на къде?

Сви рамене и остави чашите на кръглата масивна маса.

— Не знам. Предполагам, че заради образа на мъжкаря. — Изведнъж й стана топло и включи белия вентилатор, който висеше на тавана. Тихият му шум беше малката цена, която трябваше да платят, за живителното раздвижване на въздуха.

— Какво имате против полицията? — Той извади студения чай и наля в чашите. Тя забеляза уверените му движения и златния часовник, който блестеше на фона на загорялата кожа на китката му. Беше хубав часовник, а не евтина имитация.

— Толкова ли си личи?

— Е… от мен няма какво да криете, но се дърпахте да съдействате на разследването.

— Никой не обича да го юркат — о, думата не е много точна. — Тя предотврати протеста му, като сама се поправи: — Хората не обичат да ги принуждават да правят нещо.

— Аз не питам за хората. Питам за вас. Какво ви разстрои толкова много?

— Това влиза ли в разследването?

— Не и в полицейското разследване. — Личният му интерес остана недоизказан.

Моника се отпусна на един стол и посегна към сандвича, който Майкъл й предложи. Постави го на масата пред себе си, загледа се в множеството му подправки и й се прииска мислите й да не са толкова натоварени. Но храната беше в унисон с настроението й, което в момента представляваше смесица от много силни впечатления.

Намръщи се, докато търсеше най-точния отговор на въпроса му.

— Загубата на контрол — каза тя накрая. — Не обичам да ме притискат в ъгъла.

— Имахте избор. Аз си спомням, че ви дадох три възможности — отвърна той съвсем на място.

Слушаше дълбокия му глас и чувстваше как неприязънта й се стопява и на нейно място се появява ироничност, насочена и към двамата.

— Защо не си спомням да съм правила някакъв избор?

Той помълча, после се засмя:

— В този случай не, нали? Моят избор грешен ли се оказа?

— Като се имат предвид алтернативите… не.

— Най-накрая постигнахме съгласие — обяви той. Захапа сандвича си и я погледна за миг, после обходи с очи стаята. — Домът ви подхожда.

— О? — Тя се облегна назад, чудейки се колко ли е наблюдателен. Все още не бе забелязал, че е скрила чантата с книгите. — Обяснете — подкани го тя кокетно.

— Всичко тук е открито и нелустросано, дори и вие. — Очите му се плъзнаха по нея. — Небрежна прическа, семпла рокля, отворени сандали — никакви ограничения. Цените свободата си, нали?

Моника бе удивена колко близо до истината бе предположението му.

— Май сте си сбъркали професията. Имате усета на психолог.

— Прав ли съм?

— Доста близо до целта. — Тя се смръщи, искрено учудена. — Какво правите в полицията? Вие сте съвсем различен от останалите ченгета.

— Много ли познавате?

— Достатъчно.

В топлите му кафяви очи имаше и скептицизъм, но и закачливост.

— Не е за вярване… хубава, спазваща закона гражданка като вас.

В погледа й блеснаха светкавици.

— Аха. Вижте какво се случи днес на тази хубава, спазваща закона гражданка. На всичкото отгоре я държат под арест.

Той вдигна глава и тя забеляза, че челото му загрижено се е набраздило, а това още повече я обърка. Наистина беше различен.

— Не е точно така. Ами ако бяхте сериозно ранена? Нямаше ли да искате от нас да останем и да ви осигурим възможно най-бързо медицинска помощ? Ами ако този наистина ви беше окрал или нападнал? Нямаше ли тогава да се зарадвате на присъствието ни?

— При всички случаи — призна тя милостиво. — Но едва ли бих очаквала да хванете този човек.

— Това е преднамерено отношение.

— Съжалявам.

— Наистина ли?

— Да.

— Защо?

Моника се опита да не гледа толкова враждебно, но и така отношението й си личеше.

— Защото смятам, че повечето полицаи само удовлетворяват егото си в работата. Не ги интересува изходът, а тръпката на преследването. Всичко е заради перченето с оръжието и палката, възможността да командваш и да караш другите да ти се подчиняват, правото да дърпаш невинни хора — наблегна на последните думи — от улицата по каквато причина ти хрумне. Власт. Нали за това става въпрос?

Майкъл довърши напитката си и я погледна право в очите.

— Така ли?

Тя изви очи към тавана и направи гримаса.

— На мен винаги така ми се е струвало.

— Може би затова и вие така се грижите за егото си — каза той предизвикателно. Гласът му беше охладнял като чая, който току-що изпи. Тя се почуди къде изчезна топлотата му и й се стори, че й липсва.

— Как можахте да го кажете? Не знаете нищо за мен!

— Знам ви вас, либералните жени. В телата ви са вградени сигнални устройства срещу всеки, който има X и Y хромозоми. Комплекс от най-първичен вид.

— Това е абсурдно! — Тя млъкна и се замисли. — Всъщност е доста смешно. И го чувам за първи път!

Но на Майкъл не му беше забавно. Продължаваше да се взира в нея.

— Не е смешно, когато не искате да си държите езика зад зъбите. Този тип жени трябва непрекъснато да унижават мъжете, за да се чувстват добре. Навират грешките им в очите, за да омаловажат своите собствени. Тяхната заявка за власт. Правят го, когато са заплашени.

Изглежда, сърцето на красивия Майкъл Шоу определено е било разбито в някой миг от 38-годишния му живот. В неговия глас имаше решителност, която наистина беше страховита.

— Обобщение, което важи само за крайните случаи — каза тя по-малко хапливо.

— Точно като вашето обобщение…

Имаше известно право, но тя не можеше напълно да се съгласи. Струваше й се важно да запази някакво напрежение между тях двамата. Преди малко се бе чувствала прекалено добре с него.

— Патова ситуация, полицай Шоу. Вие имате вашите предразсъдъци, аз си имам моите. — Тя стана и заговори с най-убедителния си вид. Може би бе дошло времето да се сложи край на това приключение. — А сега… ако не е прекалено нахално да поискам да остана сама… предполагам, че си свършихте работата, както и обяда.

Майкъл стана на свой ред. Изражението му беше сдържано, очите — непроницаеми.

— Значи ме гоните? — попита той. В тона несъмнено имаше нотка на сдържана ирония, но тя не я оцени. Само стана още по-твърда.

— Точно така. — Постара се да се усмихне колкото се може по-безразлично. — Сигурна съм, че ще си намерите друга форма на следобедно развлечение. — Излезе от кухнята, прекоси всекидневната и се отправи директно към входната врата, която отвори със замах. В края на краищата беше неин ред да демонстрира малко власт. Майкъл се приближи до нея, но ни най-малко не изглеждаше притеснен.

— Хареса ли ви обядът? — Както бе очаквал, тя не му отговори, само го изгледа. Той направи още една крачка към нея и тя трябваше да отметне глава назад. Нямаше представа какво бе намислил, но й стана ясно, че в него нямаше и капка разкаяние. — Знаете ли, Моника Грант — започна той по-нежно, отколкото й се нравеше, — не сте толкова съвременна, колкото ви се иска хората да вярват, че сте.

— Какво имате предвид?

Очите му срещнаха нейните, после се преместиха на едната й страна, брадичката и накрая се спряха на устните.

— Книгите ви. Дълбоко в сърцето си сте старомодно момиче.

Значи ги е видял! Тя отпусна гнева си, за да прикрие притеснението.

— Претърсили сте апартамента ми? — Но кога?

— Не. Само чантата от книжарницата.

— Нямате право!

— Влизаше ми в задълженията. Нали не сте забравили нашия джебчия? — отвърна й той с дълбокия си спокоен глас. Знаеше, че ще се опита да избяга от темата и реши да не й позволи. — Почти разбирам защо криехте тази чанта. Разваля имиджа ви на безгрижна самка, освободена жена в разцвета на силите си, а?

— Това е удар под кръста.

— Не е под кръста, Моника. Право в лицето. — Изведнъж й се стори ядосан и много, много близо до нея. — Обзалагам се, че има моменти, в които ви се иска да се отдадете на някой мъж, да го оставите той да взема решенията за разнообразие. Но все ще се намери някой да ви каже, че трябва да бъдете силна и да стоите здраво стъпила на земята, независимо какво става. Не се ли уморявате в края на краищата… да сте все сама?

Проницателността му я разтърси до мозъка на костите й.

— Какво ли знаете вие за самотата и женската природа?

— Може би не става въпрос само за женската природа. Самотата е всеобщо явление. Знам, че аз самият се уморявам… — Гласът му заглъхна и изражението му се смени. Изведнъж очите му станаха по-топли, но по различен начин. Тя потъна в тях, те я погълнаха и жената вече не можеше да види нищо друго — освен душата на мъжа, отразена в погледа му.

Моника не можеше да помръдне. Искаше й се да крещи, да го изгони, да възвърне остатъците от достойнството си и да се потопи в самотата си. Но той я разбираше, познаваше я.

Дори й се стори, че се кани да я целуне, но нямаше сили да избегне устните му. Те докоснаха нейните леко, проучвателно, после по-настойчиво и с повече топлота. Усети как жарта му прелива в нея и се движи по тялото й. Умът й се опита да си спомни кой бе той, че всичко това беше неговото доказване на превъзходство, но усилието й бе напразно. Това бе мъж, когото тя намираше за изключително привлекателен, и предизвикателствата му бяха неустоими.

Устните му се приближиха към нейните и нежно потърсиха взаимност. Тя усети, че съпротивата й започва да се топи. Беше стопроцентов мъж. Грешно ли бе да се отдаде на насладата на мига, да си представи, че той е нейният герой? Помежду им определено имаше физическо привличане, да не говорим за сблъсъка на характери, който обикновено е достатъчен, за да се напише първата глава. И за разлика от романите, това се случваше в действителност и тя можеше да спре когато поиска.

Отвори се бавно към него, позволи си да вкуси езика и устните му, а той обви с длани лицето й. Чувстваше се покорена и в същото време странно силна по свой собствен начин. Отвърна на целувката му и усети как той потрепери. Ръцете му се плъзнаха около нея и я придърпаха още по-плътно. Тя инстинктивно вдигна длани към гърдите му. Но вместо чувствената извивка на плътта, която очакваше, пръстите й се натъкнаха на твърдата метална значка.

Стресна се и се отдръпна.

— Моля ви!… — каза тя задъхано и той я пусна. В мига, в който ръцете й се отпуснаха, почувства, че сърцето й бие ускорено.

— Не е лошо… от време на време, нали? — попита я той нежно.

Моника извърна поглед и притисна пръсти до устните си. Но Майкъл я хвана за брадичката и вдигна лицето й нагоре, така нямаше избор и трябваше да срещне огнените му очи. Огънят в тях преля и в нейния поглед.

— Може би имате нужда точно от мъж, който да ви укроти — каза по-твърдо, но не сърдито.

— Нямам. — Тя произнесе думата отчетливо, меко и ниско.

— Нали така би направил дръзкият герой от вашите романи? — С вдигнатите си вежди и проницателния си поглед, униформата, оръжието, значката и изваяната си фигура той би могъл да бъде един от тези герои.

— Това, че чета такива неща, не означава, че ги желая.

— Сигурна ли сте? — попита той. Погледът му погали за последен път устните й и я накара още повече да настръхне.

— Да! — извика тя, но не беше уверена. В романтичните истории, които четеше, съществуваха измислици, за които не бе сигурна, че имат много общо с нейната собствена мечта. А и нямаше намерение да го обсъжда с Майкъл Шоу.

Той усети непреклонността й и тръгна да си ходи.

— Главата ви вече добре ли е?

— Да.

— На всяка цена отидете на лекар, ако почувствате замайване или гадене.

— Добре съм. — Но сграбчи дръжката на вратата. Искаше да бъде по-стабилна във внезапно разразилата се борба между желанието и отричането му, която се усили още повече, когато той се наведе и прошепна в ухото й:

— Защо не започнете с „Мечтание за екстаз“? Изглежда ми доста добра. — Той тръгна по стълбите точно навреме, преди да бъде изблъскан. Но на средата се спря. — И, Моника? — Без да продума, тя се смръщи въпросително. — Извинявайте за бъркотията в кухнята. Ще я почистите като добро момиче, нали?

Ако имаше нещо в ръката си, щеше да го замери. Но той вече бе завил по площадката между стълбите и се спускаше по втората отсечка, преди тя да успее да измисли достатъчно жлъчен отговор. Стъпките му ритмично отекваха като барабанен ритъм и постепенно заглъхваха надолу по старите дъски на стъпалата. Когато накрая чу вратата на фоайето да се отваря и затваря, тя усети, че още стои на прага. Внезапно даде воля на безсилния си гняв и затвори с ритник вратата.