Тахере Мафи
Възпламени ме (11)

Единайсета глава

Взимам си един бърз душ, внимавайки да не мокря косата си. Измила съм я снощи, а и тази сутрин май е хладно; ще излизаме навън и моментът не е подходящ да настивам. Трудно ми е обаче да преодолея изкушението да остана по-дълго време под душа и под топлата вода в банята на Уорнър.

Обличам набързо дрехите, които Уорнър ми е оставил сгънати на един рафт. Тъмни дънки и мек тъмносин пуловер. Чисти чорапи и бельо. Нов чифт маратонки.

Размерите са точните.

Разбира се.

Не съм носила дънки от толкова много години, че първоначално допирът на твърдата материя ми е странен. Прилепват плътно по краката ми и се стесняват надолу; свивам колене, за да поразтегна дънковия плат. Но когато нахлузвам и пуловера през глава, вече се чувствам удобно в новите си дрехи. И макар униформата да ми липсва, има нещо приятно в това да носиш обикновено облекло. Не само рокли, войнишки панталони и еластични костюми. Просто дънки и пуловер, като нормален човек. Чувството е странно.

Поглеждам се набързо в огледалото, примигвайки срещу отражението си. Ще ми се да имаше с какво да вържа косата си, в базата на Пункт Омега бях свикнала да я вдигам от лицето си. Обръщам се с примирена въздишка, готова да поставя началото на деня час по-скоро. Но веднага щом открехвам вратата на банята, дочувам гласове.

Замръзвам намясто. Заслушвам се.

— … че е безопасно, сър?

Гласът на Дилайло.

— Простете — побързва да добави възрастният мъж, — дано не се засегнете, но не мога да не се притеснявам…

— Всичко ще е наред. Просто се погрижи в онази зона да не патрулират наши войници. Едва ли ще се забавим повече от няколко часа.

— Да, сър.

Тишина.

И тогава:

— Джулиет — казва Уорнър и аз едва не падам в тоалетната. — Излез, скъпа моя. Грубо е да се подслушва.

Излизам бавно от банята с лице, зачервено от топлата вода, и гузност заради детинската ми постъпка. Внезапно започвам да се чудя къде да дяна ръцете си.

Уорнър видимо се забавлява, наблюдавайки срама ми.

— Готова ли си?

Не.

Не, не съм.

Ненадейно започвам да се задушавам от надежда и страх и си напомням, че трябва да дишам. Не съм готова да се изправя лице в лице с гибелта на приятелите ми. Естествено, че не съм.

Но…

— Да, разбира се — е отговорът, който изричам на глас.

Подготвям се психически за истината, в каквато и форма да пристигне.