Джон Броснан
Краят на небесните господари (31)

Глава тридесет и първа

Капитан Вюшков огледа замислено уреда, сложен на бюрото му и отново съсредоточи вниманието си върху момичето. Тя стоеше между двама войници. Струваше му се уплашена, но и твърде непокорна. Носеше изцапани бели шорти и жълта фланелка с къси ръкави. Краката й бяха боси. В кабинета на Вюшков присъстваше и лейтенант Брушки.

— Значи казваш, че това не е оръжие? — попита Вюшков.

— Да — твърдо отговори тя. — Това е уред за рязане под вода. И работи само под вода.

— Това последното може и да е вярно — намеси се Брушки. — Въобще не можах да го включа.

— Как се казваш, момиче?

— Айла Хедън.

Вюшков сви вежди.

— Хедън, казваш… Да не си дъщеря на Лон Хедън?

Тя кимна. Вюшков се озъби и почеса наболата си брада. Лон Хедън беше един от бившите управници на Палмира, също и един от мъжете, които брат Джеймз спаси от бесилката по-рано през деня. Значи брат Джеймз искаше точно това момиче. И защо тя не е с него сега?

— Познаваш брат Джеймз, нали?

Тя се поколеба забележимо, но кимна.

— Виждала ли си го тази вечер?

— Не. В осем часа трябваше да се срещнем в болницата, но той не дойде.

Вюшков вече не се съмняваше, че става нещо крайно нежелателно. Обърна се към лейтенант Брушки:

— Искам да започне издирване на брат Джеймз. Използвайте и почиващата смяна. Бих искал да го намерите бързо.

— Слушам.

Лейтенантът отдаде чест и припряно изскочи от кабинета. Вюшков впи поглед в момичето.

— Какво знаеш за машината, която излезе от морето преди малко?

— Нищо… — каза тя и добави — … господине.

— Кажи ми истината.

— Казвам я. Никога не съм виждала тази машина. И не знам каква е.

— Значи твърдиш, че е чиста случайност появата ти на брега малко преди онова нещо да отлети?

— Ами да, така излиза.

— И както си казала на лейтенант Брушки, смятала си да поправяш морската стена. Сама и през нощта… с това. — Той вдигна уреда от бюрото си.

— Да.

— Лошо скалъпена история, даже ако си я съчинила набързо при залавянето ти. Какво всъщност се опитваше да направиш?

Тя сведе очи. Не отговори. Вюшков стовари юмрук на бюрото и изкрещя:

— Стига с тези лъжи! Искам да ми кажеш истината!

Тя се сви, но го изгледа дръзко.

— Точно истината ви казвам.

Той въздъхна. Налагаше се да приложи насилие, за да изтръгне сведенията от нея. Не му харесваше да постъпва така с жена, но нямаше избор. Трябваше да научи какво означава появата на тази машина. Не беше възможно да съществува, и все пак съществуваше. Можеше да застраши цялото им начинание на Земята. На всяка цена искаше да узнае истината.

 

Майлоу лежеше, изтощен от ярост. Не можеше да помръдне, не виждаше и не можеше да говори. Отказа се от усилията да се освободи от пашкула. Невъзможно беше. И безпомощността едва не го подлуди, когато слушаше войниците да разпитват французина за брат Джеймз. Те го търсеха, стояха до него и не го откриха! Идиоти. Един даже вдигна одеялото от бинтованата му глава, погледна небрежно и пусна одеялото на мястото му. Идиот. Идиот! А беше жизненоважно да стигне до Вюшков с информацията за онази проклетница Дорвин. Тя вещаеше лошо бъдеще. От коя адска дупка изскочи тази гадна жена? Вюшков трябваше да бъде предупреден — очакваха ги неприятности.

Още не можеше да преглътне каквото чу от нея за своя оригинал. Бил мъртъв. И не знаеше как е станало. Малката кучка го халоса със стола, преди Дорвин да завърши разказа. А после и Дорвин го удари, и то къде по-сполучливо от Айла. След това не помнеше нищо, да пукне дано онази! Ако се срещнат пак, резултатът няма да й хареса, ама никак.

По дяволите, ставаше по-зле, сега страшно му се пикаеше.

 

Капитан Вюшков мрачно и уморено разглеждаше Айла Хедън. Тя седеше тежко отпусната на стола пред него и би се свлякла на пода, ако един войник не я придържаше за раменете. Главата й се люлееше хлабаво, очите й едва гледаха. Отоци и кървящи рани покриваха лицето й, ръцете и краката. Вюшков се съмняваше дали има здраво място по тялото й. Въоръжени с дръжки от метли вместо тояги, двама от хората му на три пъти я пребиха безмилостно. Вюшков с отвращение гледаше как върху момичето се сипят удар след удар, а тя се свиваше на кълбо и пазеше главата си с ръце. Отвращаваше го и собствената му възбуда от виковете на момичето. Това си беше мръсна работа, но се надяваше да свърши скоро. Жертвата им накрая не издържа и започна да вика нечие име. Джан Дорвин. За него то не означаваше нищо, но все пак имаше с какво да започне.

— Айла! Ела на себе си! Говори! — заповяда той.

Тя се размърда. Отвори очи и се опита да вдигне глава.

— Искам… вода… — изфъфли с разбитите си устни.

— Ще получиш вода, когато ми кажеш всичко. Коя е Джан Дорвин?

— Небесната Жена… дойде в болницата… тази вечер. Брат Джеймз… Майлоу… я доведе.

— Майлоу? Кой е той?

— Майлоу е брат Джеймз… истинското му име… така каза.

— Това ли е истинското му име? — попита Вюшков, ставаше все по-неспокоен. — И къде е намерил тази жена, Джан Дорвин?

— Не знам. Мисля… стари приятели са… Познават се… отдавна.

Това пък какво беше? Как е възможно? Струваше му се безсмислено. Нали брат Джеймз… или Майлоу идваше от Белведере. Дали беше така? Вюшков и преди беше забелязал, че брат Джеймз по нищо не прилича на другите хора от Белведере.

— И коя всъщност е тази Джан Дорвин? — настояваше той.

— Много могъща… Тя е Небесната Жена… най-силната… на Земята. Владее… огромна флотилия Небесни Господари… страшна армия…

Вюшков смаяно се взираше в пребитото момиче. Не се сдържа и започна да вика:

— Къде е тя? Къде е нейната база? Къде да я намеря?

Но момичето не отговори. Вюшков махна на войника и той я пусна. Тя бавно падна от стола.

— Да не е умряла? — попита Вюшков.

Войникът коленичи и опипа шията й.

— Не, господин началник.

Влезе лейтенант Брушки.

— Капитане, никъде нито следа от брат Джеймз.

Още по-тревожна новина. Дали брат Джеймз… тоест Майлоу… дали наистина се е съюзил с тази Джан Дорвин? Дали е отлетял заедно с нея в онази машина? Изглежда това беше единствено възможният отговор. Този човек е предател. И заговорничи срещу него — капитан Вюшков. Само Бог знае какво замислят с жената. Той рязко стана от стола си.

— Лейтенант, връщам се в кораба. От съображения за сигурност.

 

— Джан? Джан?

— Какво има? — тя се ядоса. Преживяваше най-чудесния, най-съвършения сън в живота си. Не беше честно Фибъс да го прекъсва.

— Няма да те безпокоя дълго. Искам само да поговорим.

— Да поговорим?

Джан леко се озадачи. Виждаше само мека синя светлина. И сякаш плуваше във въздуха. Въобще не усещаше тялото си.

— Фибъс, къде съм?

— На сигурно място. Отпусни се.

И Джан се отпусна. Напълно. Изцяло. Никога не беше изпитвала такова спокойствие.

— Сега ме слушай — каза Фибъс. — Ще си припомниш заради мен всичко, което стана тази вечер, когато отиде в онзи град. В паметта ти ще оживее всеки миг, без последните, след като си влязла във водата. Разбираш ли?

— Да, Фибъс.

— Да започваме.

И Джан отново видя всичко, което й се случи в Палмира. Но щом влезе във водата, за да плува към Играчката, отведнъж отново се намери сред синята светлина.

— Благодаря — каза Фибъс. — Сега можеш пак да заспиш.

Джан така и направи. Прекъснатият сън продължи.

 

Хирургът Стивън влезе в стаята с вид на грохнал човек. Жан-Пол веднага извика:

— Нещо ново да си чул за Айла?

Лекарят уморено завъртя глава.

— Не, за съжаление не съм.

— Но минаха часове! Нещо й се е случило! Сигурно лежи ранена някъде навън. Трябва да я откриеш!

— Моят дълг е да остана тук при пациентите си. Не мога да рискувам живота си, като играя на криеница с патрулите. Трябва да приемеш най-вероятното, Жан-Пол — или са я арестували, или са я убили.

— Не, не вярвам! Няма да ти повярвам! — възмутен възкликна Жан-Пол.

— Е, до сутринта нищо не можем да направим… освен едно — той застана до леглото на Майлоу. — Ще освободя този нещастник. Не може още дълго да лежи така. Не е изключено да умре. — Стивън извади резачката за тел от джоба на престилката си.

— Не! — възбудено каза Жан-Пол. — Не бива да правиш това! Помисли за Айла! Ще я изложиш на голяма опасност!

— Според мен тя е вече в голяма опасност — каза лекарят и дръпна одеялото на омотаното тяло на Майлоу.

— Поне го остави така още два-три часа! — помоли се Жан-Пол. — Нещо ще се случи преди съмване! Нещо, което може да промени всичко в Палмира.

Стивън вече размотаваше бинтовете от главата на Майлоу.

— Аз съм лекар, Жан-Пол. Не мога да гледам човек, подложен на подобни мъки, дори ако е нашественик.

Махна парцала от устата на Майлоу.

— Благодаря ви, докторе — каза му той.

 

Нощта минаваше тежко за капитан Иля Вюшков. Ходеше напред-назад из командната кабина, но очите му бяха все в радарните екрани. Поддържаше и непрекъсната радиовръзка с радарната кула на Палмира. Засега в небето не се появяваше нищо, но това не вдъхваше чувство за сигурност на Вюшков. По едно време дори обмисляше дали да не зареже всичко и да заповяда подготовка за отлитане, щом успее да събере хората си в кораба. Но никак не му се искаше да прави това. Само при мисълта за такова позорно завръщане в Караганда се свиваше от болка. Не, твърде много беше заложил. Трябваше да поеме риска и да остане тук до край.

— Ще проверя защитните системи — каза на дежурните в командната кабина.

Още веднъж обиколи „Христина“, провери готови ли са четирите преносими излъчвателя, разположени около кораба. Все поглеждаше напрегнато нагоре. Вече се канеше да влезе, но дотича адютант с радиостанция.

— Сър, един патрул е намерил брат Джеймз. Искал незабавно да говори с вас.

Адютантът му подаде микрофона.

— Ей ти, каквото и да ти е името, що за мръсотии правиш? — изсъска Вюшков.

Оглушително свирване му попречи да чуе отговора на брат Джеймз. Вюшков вдигна глава, след секунда мощен взрив го хвърли настрани. Зашеметен, с тежък звън в ушите, той се надигна на длани и колене и видя, че разположеният наблизо излъчвател вече не съществува. Наоколо бяха разпръснати димящи парчета метал и керамика. И парчета от хора.

Отново същото свистене. Последва взрив, но от другата страна на кораба. Вюшков стана и се втурна с адютанта си към главния люк на кораба. Докато се добере до командната кабина, отекнаха още два взрива. Разбра, че вече не разполагаше с нито един от четирите външни излъчвателя. В кабината цареше смут и паника.

— Защо не стреляте и вие?! — изрева Вюшков и заглуши останалия шум. — Защо не използвате лъчевото оръдие на кораба?!

— Няма в какво да се прицелим! — извика един офицер. — Радарът нищо не показва, инфрачервеният скенер също, нито автоматичната система за следване на оръдието.

Корабът се разтресе. Сега той беше на прицел. Някой започна да се моли. Вюшков се дотътри до централния пулт и сграбчи микрофона.

— Капитан Вюшков до всички! Мъжът, известен ви като брат Джеймз, да бъде застрелян незабавно! Повтарям, незабавно!

Нещо пак раздруса кораба, светлините угаснаха.

 

Майлоу не знаеше какво става, но все едно — не му харесваше. Хората от патрула, които срещна на излизане от болницата, просто стояха и объркано слушаха тътнещите взривове.

— Капитане? — извика отново Майлоу, но радиостанцията не издаваше звук.

Захвърли я и загледа неспокойно проблясъците червена светлина.

— Това е корабът, ясно — каза. — Нещо го атакува, но какво е то?

Обърна се към войниците, точно когато един от тях го простреля с лъчевата си пушка. Лъчът се заби в гърдите на Майлоу и излезе през гърба му.

— Да ти го начукам! — промърмори той. — Защо по дяволите направи това?

Войникът го гледаше невярващо, точно както и други петима.

— Заповед на капитан Вюшков… току-що я получихме — заеквайки, каза войникът и докосна слушалките на главата си.

Защо Вюшков иска да го убият, чудеше се Майлоу, докато вървеше към патрула. Имаше намерение да избие войниците, но не можеше да се движи бързо. Вложените в него от генинженерите възможности за възстановяване бяха изключителни, но даже и те не стигнаха, за да се справят със страшните вътрешни увреждания, причинени от лъча. Майлоу с изненада усети, че краката му се подгъват и пада на колене. Изведнъж осъзна, че умира.

— Говняна работа! — изсъска той. Бавно се приведе напред, подпря се на длани, главата му увисна. — Това си е една шибана несправедливост. Всички тези години във вонящото Белведере, а сега това…

Войниците предпазливо пристъпваха към него. Не отместваха дулата от оръжията си. Той с усилие вдигна глава и ги погледна.

— И знаете ли кое е най-несправедливото!

Те се спогледаха нервно, но никой не отговори.

— Дори веднъж не наебах момичето! — каза той и умря.