Яна Язова
Бенковски (109)

3. Мухово

На разсъмване издигнатият в ръката на поп Недельо позлатен кръст, който светулкаше в здрача като пътеводна звезда, въведе дългата конна редица в коритото на река Тополница. В него се гушеха многобройните горски кошари на чисто българското село Мухово.

Скоро се показа и самото село.

Мечени и поибренци отново запяха бунтовна песен, а ранобудните петли на селото отвърнаха с ясен и бодър глас.

Да не би муховци да са сметнали, че е дошла пролет и са отишли вече вън по кошарите, какъвто им бе обичаят? Горски чеда бяха те. Затуй ли само петлите отвръщаха на бунтовната песен на юнаците?…

Къде бяха хората?

— Войводо — обади се един поибренец, който не бе твърде млад, но не и много стар, за да не бъде в редовете на първата конна войска. — В това село има много цигани, турски уши. Те ще се изпоплашат от нашето навлизане и ще се разбягат из околните села да съобщят на турските власти за нас. Между тия цигани има един Хасан, всички знаем как той подпомага турци да грабят български момичета, отвличат ги в гората и тия нещастните се връщат чак подир няколко дена…

Войводата сви вежди, очите му светнаха с червени искри, отмъстителни, зловещи, но той не каза нищо. Пред него бе вече Мухово. То изглеждаше събудено в тъмни зори или незаспивало цяла нощ. Населението му се виждаше отдалеч, раздвижено, забръмчало, да влиза и излиза от ниските къщурки, сякаш пчели влизаха и излизаха от кошерища. Пред вратните им бяха запрегнати коли, които тези работни стопани пълнеха с покъщнина. Върху ритлите бяха намятани шарени вълнени черги и накачени черни и калайдисани медници, цедилки и котлета. Зад ритлите се подаваха възглавници, вързопи с най-необходими дрехи за домашните, някоя по-ценна вещ от уредбата, поглеждана много пъти от стопанина и най-сетне сложена в колата, нощви за месене на хляб, чувал с брашно и каче със сирене, свесла жълти царевици, купчина патки и гъски с навързани на обща връв крака, мълчаливо и внимателно загледани в това, което вършеха стопаните им наоколо. Кокошки и пилета — навързани на други куп, притиснати около петли, уплашени повече от тях. До главите им — брадвата на стопанина, мотиката на стопанката, хурката със забодено вретено на момата, която тази пролет е чакала да мине под венчило. В някое кътче тя е мушнала набързо, когато баща й е бил залисан вкъщи, някое вързопче с най-милото и най-хубавото, което е ушила от своята прикя: копринена риза с дантели, плетени като че ли не с копринени конци, а с паяжина, някоя бяла блузка с шевица, на която разноцветните бодове никога не могат да се преброят, новия сукман, с който е мислила да отиде тази пролет при своя любим. Ако видеше това вързопче, бащата щеше да го намери за излишно, да го изхвърли от колата, а на негово място да натъкми качето със солена сланина. Навързани за опашките на колите, грухтяха шопари и прасета, които гледаха да се държат по-далеч от черните даначета, от телето, което винаги биваше най-разглезеното животно вкъщи, и от малките кончета, които обичаха да играят с всекиго, тъй като те бяха глупави и никак не можеха да бъдат загрижени за трудния и дълъг път, който ги чакаше, както можеше да бъде загрижена за това една тежка свиня.

Когато Бенковски войвода влезе в селото, стопаните, заети с товаренето на покъщнината си, оставиха колите и с пожълтели от безсъние и тревога лица се притекоха колкото се може по-бодро да посрещнат първата българска конница. Най-много те се зачудиха, когато видяха поибренския свещеник поп Недельо. Него всички муховци познаваха като тих и скромен духовен пастир. Той яздеше начело на въоръжената колона с позлатения кръст на поибренската черкова, високо издигнат в ръка.

— Защо товарите колите си, братя муховци? — запита Княза.

Наоколо по-възрастни селяни, заморени и запъхтени, заобиколиха неговия кон, свалиха калпаците си и му се поклониха.

— Ние сме въстанали, войводо — отвърнаха те. — Сега товарим едно-друго да вървим на определеното място — Еледжик.

Очите на войводата овлажняха.

— А откога? — запита той.

— Късно през нощта ни довтаса накървавеното писмо, в което се пишеше да въстанем.

В това време откъм мегдана на селото се зададоха бежешком десетина млади муховски юнаци, твърде особено накичени, с оръжия, които по богатство и блясък никой рая не можеше да има. Те тичаха към своите освободители, размахваха калпаци с лъвчета на чело и викаха със своите горски гласове, както се бяха научили да викат по вълци и мечки сред гъстата муховска гора:

— Да живей! Да живей Бенковски войвода!…

Когато пристигнаха запъхтени, с дрънкане на паласки, ножове и пушки, всички видяха, че техните паласки са сребърни, че техните ножове са акапазлии, а пушките, които красяха гърдите им — от най-нова система.

— Да живеят моите муховци!… — извика в отговор войводата. С тия момци той се бе разделил преди няколко дена в Оборище. — Какви са тия оръжия, които виждам по вас!?…

— Това са оръжията на бегликчиите турци, които вчера дойдоха да събират данъка на нашето село — отвърнаха момците.

Тогава най-възрастният от тях, който носеше увиснали черни мустаци, като че ли не бе ерген, а стопанин на голяма челяд, се изстъпи напред и като хвана с ръка пушката, която висеше на гърдите му, обясни какво се бе случило през нощта.

— Тези бегликчии бяха много лоши — започна той. — Те затвориха в плевнята на даскал Стояна няколко души наши селяни, които нямаха с какво да платят. А на нас, които чакахме реда си, викаха: „Който не си плати до утре, вързан ще върви до града!“ Страшна олелия настана из цялото село. До късно през нощта метохме хамбарите, развързвахме десет възела, тичахме по комшиите, дано да ни помогнат, няма, та няма!… А ония изедници се бяха разположили на конак в къщата на даскал Стояна. Тя е най-добрата в село. Ядат ли, ядат меки баници и тлъсти кокошки!… В това време пристигна накървавеното писмо, в което се пишеше да въстанем. Ние тозчас грабнахме мечкарските шишанета и отърчахме при агите в даскал Стояновата къща. Завардихме всички врати и прозорци. Показахме на вратата дългите шишанета и извикахме: „Никой да не е шавнал!“ Така се разправихме с царските хора. За доказателство на това ето всички оръжия техни върху нас… а още и 800 бели меджидии суха пара, която намерихме у тях. — Той бръкна в дълбокия си пояс, извади оттам скъпа кожена торба и я сложи върху седлото на Княза.

Последният повдигна тежката кожена торба и веднага я подаде на своите секретари, които яздеха след него, като каза:

— Издайте на муховските селяни разписка за приетото съкровище!

Тогава се обърна отново към селяните и повиши глас:

— Чувам, че в Мухово сте имали много цигани, които служили на турците. Тъй като селото е в движение, а и действията на моята чета трябва да останат незабелязани, навържете ги!… Додето селото се изнесе, да се държат под най-строга охрана!

— Войводо — обадиха се веднага няколко селяни муховци, — между тия цигани имаме един Хасан, отдавна щяхме да го премахнем, но се боехме да не ни намерите махна.

Войводата отново сви вежди. Поибренчанинът по пътя му бе говорил за същия Хасан, помагал на турците да грабят български момичета, които отвличали в гората.

— Тези дни Хасан обади няколко наши революционни работници на турските власти и сега те гният в ихтиманската тъмница! — добавиха развълнувано селяните.

— Да се накаже за пример на другите! — заповяда войводата.

Когато на края на конната редица се наредиха и муховците юнаци, над тридесет на брой, върху дребни, пъргави коне, свикнали да маневрират в гъсти гори, начело с тия, които носеха на гърдите си сребърните и нови оръжия, когато тази внушителна вече конница потегли вън от Мухово, на високия бряг на Тополница се показаха муховски въстаници, които тикаха пред себе си един едър и мрачен циганин с вързани на гърба ръце.

Той бе извлечен още сънен и замаян от своя бордей.