Джо Холдеман
Вечната война (3)

1.

— Бързо и мръсно.

Гледах към сержанта на взвода си, Сантестебан, но си говорех сам. И на всички, които слушаха.

— Аха — рече той. — Трябва да го направим в първите минута-две, инак яко го загазваме.

Думите му бяха сухи и лаконични. Допингът вече бе започнал да действа.

Редник Колинс дойде заедно с Холидей. Двете несъзнателно се държаха за ръце.

— Лейтенант Мандела? — гласът й трепереше леко. — Може ли да се сбогуваме поне за минутка?

— Една минута — отсякох аз. — Съжалявам, но трябва да сме тръгнали в пет.

Не бе лесно да се наблюдават тези двечките заедно. Нито една от тях не притежаваше боен опит. Но те знаеха онова, което бе известно и на всички останали; колко минимални бяха шансовете им да бъдат отново заедно. Свряха се в един ъгъл, шепнеха си нещо, механично се галеха, без страст, дори не и за утеха. Очите на Колинс блестяха, но не плачеше. Холидей изглеждаше мрачна и безчувствена. Тя бе по-хубавката от двете, но сега пламъчето на нейната жизненост бе отлетяло и бе останала всичко на всичко една добре оформена обвивка — сива и без блясък.

През тези няколко месеца, след като напуснахме Земята, вече бях свикнал с открития женски хомосекс. Дори спрях да съжалявам за това, че губех потенциални партньорки. Но все още ме побиваха тръпки при вида на мъже, които бяха завързали „близко приятелство“.

Съблякох се и влязох заднешком в твърдата черупка на костюма. Сегашните скафандри бяха много по-сложни с всичките тези нови биометрики и системи за противодействие на травмите. Обаче си струваше да ги носиш, дори и да пострадаш впоследствие. Връщаш се у дома с добра пенсийка и героична протеза. Обсъждаше се и възможността за регенерация, поне на откъснати ръце и крака. Дано по-скоро почнат да я прилагат, преди Хевън да се напълни с осакатели хора. (Хевън бе новата болнична и възстановителна планета.)

Завърших подготвителните процедури и костюмът се затвори сам. Стиснах зъби; за да понеса болката (която изобщо не се появи), когато вътрешните сензори и иглопроводи се мушнат в тялото ми. Програмиращ нервен байпас, след който чувстваш само леко неудобство. За препоръчване е пред усещането, че умираш от хиляди прорезни рани.

Колинс и Холидей вече навличаха костюмите, а останалите десетима бяха почти готови, затова отидох в залата за подготовка на трети взвод. Да кажа довиждане на Меригей.

Тя вече беше облечена и се бе запътила към мен. Вместо да използваме радиото, допряхме шлемовете си. Интимно.

— Добре ли си, скъпа?

— Да — отвърна тя. — Взех си хапчето.

— Да, време е да се почувстваме щастливи.

Аз също бях взел своето; предполагаше се, че човек трябва да се настрои оптимистично благодарение на транквилизатора, без това да навреди на вярната му преценка за нещата. Знаех, че повечето, от нас навярно щяха да загинат, но от това не ми ставаше кофти.

— Ще спиш ли при мен тази вечер?

— Ако и двамата се върнем отново тук — отвърна безстрастно тя. — Ще трябва и за това да взема хапче — опита се да се засмее. — Имах предвид приспивателно. Новите как се справят? Десет ли ти зачислиха?

— Да, десет, нищо им няма. Надрусани са, с четвърт доза.

— И аз постъпих така с моите; старая се да не ги ошашавя напълно преди акцията.

Всъщност единственият друг ветеран в моя взвод бе Сантестебан; четиримата ефрейтори бяха служили известно време в UNEF, но никога не бяха участвали в бойни действия.

Миниатюрният говорител до скулата ми изпращя и гласът на подполковник Кортес нареди:

— Стройте хората си! Имате на разположение две минути!

Взехме си довиждане и аз се върнах да проверя ятото си. Изглежда всички се бяха натъкмили без проблеми; строих ги. Изчакахме, както ни се стори, доста дълго.

— Добре, хайде качвайте ги.

След „ги“ вратата на отсека пред мен се отвори — явно въздухът вече бе изпомпан от подготвителния отсек — и аз поведох хората си към дрона-щурмовик.

Новите десантни дрони бяха грозни като смъртта. Представляваха просто една отворена рама, със скоби, чрез които те прикрепят на място, с въртящи се лазерни кули отпред и отзад и с малки тахионни енергийни източници под лазерите. Всичко беше автоматизирано; устройството щеше да ни приземи по възможно най-бързия начин и сетне щеше да излети светкавично, за да нападне противника. Тези бръмчила са за еднократна употреба и след боя никой не ги търси. Машината, която щеше да ни прибере, ако оцелеехме, бе паркирана наблизо и имаше далеч по-представителен вид.

Пристегнахме се и дронът-щурмовак се отдели от борда на крейсера „Сангре и Виктория“, включвайки едновременно двете реактивни струи на двигателя, за да изпълни маневрата. Сетне компютърът започна краткото предстартово броене отзад напред и ето че литнахме с ускорение четири g право надолу.

Планетата, която дори не си бяхме дали труда да кръстим, представляваше голям къс черна скала. В близост до нея нямаше ни една нормална звезда, която да я затопли. Отначало се ориентирахме къде се намираше само по липсата на звездите, които затуляше, но след като се спуснахме по-близо до нея, вече можехме да забележим едва доловимите нюанси на нейната тъмна повърхност. Спускахме се към едното полукълбо, противоположно на посоката, в която бе форпостът на тауранците.

Разузнаването ни бе установило, че лагерът им е разположен в средата на плоска равнина от застинала лава с диаметър няколкостотин километра. Беше доста по-примитивен в сравнение с другите бази на тауранците, които UNEF бе атакувала, но не бе възможно да се промъкнем незабелязано до него. Възнамерявахме да се снишим и да изскочим иззад хоризонта на около петнайсет километра от базата, с четири кораба, от различни посоки, и всичките четири бясно намаляващи скоростта, с надеждата да се стоварим право в скута им и да ги запукаме. Нямаше да има изобщо зад какво да се прикриваме.

Не се боях, разбира се. Разсеяно си помислих, че щеше да е по-добре, ако не бях си изпил хапчето.

На един километър височина от повърхността преминахме в хоризонтален полет успоредно на нея и се понесохме със скорост, по-висока от привличащата сила на скалистата планета, като непрекъснато се коригирахме, за да не излетим по допирателната. Земята се търкаляше под нас в тъмносиви неясни очертания; соплата на тахионните ни движители пръснаха светлинка от т.нар. сияние „псевдо-Черенков“, напускайки нашата и навлизайки в своя собствена реалност.

Тромавата ни „колесница“ се плъзга и подскача около десетина минути; сетне двигателят на носа изведнъж заработи и ние политнахме рязко напред, а от бързото намаляване на скоростта очите ни едва не изхвръкнаха от орбитите си.

— Готови за катапултиране — изрече женският механичен глас. — Пет, четири…

Лазерите на кораба откриха огън — продължаващи милисекунди проблясвания, при които земята под нас застиваше в накъсано стробоскопично движение. Местността ни се разкри като раздърпана смесица от пукнатини и грапави черни скали на няколко метра под краката ни. Спускахме се плавно.

— Три…

Броенето секна. Избухна ослепителна светлина и хоризонтът се изгуби някъде. Нашата трошка се вряза с опашката напред в почвата и в следващия миг ние се затъркаляхме ужасяващо, разхвърчаха се корпусни отломки и откъснали се от ремъците си десантници. Сетне се плъзнахме въртеливо и внезапно спряхме; опитах се да освободя крака си, но той бе притиснат от туловището на машината: мъчителна болка и сухо изхрущяване придружиха тласъка, с който стоманеният кил смаза крака ми. От пробития ми костюм въздухът излизаше с пронизително свистене; антитравмената система се включи на разрез, щрак, болката се увеличи, сетне изчезна и аз се търколих освободен, с малко пънче на мястото на крака; то оставяше кървава диря подире ми, която замръзваше лъскава и тъмна върху еднообразната, черна скала. Усетих метален вкус в устата си, червена омара скри всичко от погледа ми, после цветът и потъмня до кафяво като речна кал, после почерня и аз изгубих съзнание, а хапчето мислеше вместо мен: „Е, не беше чак толкова зле.“

 

 

Бойният костюм с конструиран така, че да запази тялото ти колкото е възможно повече. Ако загубиш част от ръка или крак, една от шестнайсетте остри като бръснач диафрагми се затваря около крайника ти със силата на хидравлична преса, клъцва го чистичко и запечатва костюма, преди да умреш от експлозивна декомпресия. След това системата обгаря остатъка, прелива изгубената кръв и ти инжектира „сока на щастието“ и анти-шокови лекарства. И тъй, или умираш щастлив, или, ако другарите ти продължат и надделеят в битката, те отнасят накрая до лечебницата на кораба.

Докато спях, потънал и черен памук, нашите бяха спечелили този рунд. Събудих се в лазарета. Беше претъпкано. Лежах в средата на дълга редица от болнични легла, във всяко от които се намираше някой, който беше до три четвърти (или в още по-малка степен) запазен благодарение способността на скафандъра си за травматично поддържане. Двамата корабни лекари не ни обръщаха внимание; застанали под яркото осветление на операционните маси, те се бяха отдали на кървавите си ритуали. Дълго време ги наблюдавах с присвити зеници. На силната светлина кръвта по зелените им престилки приличаше на грес, а обездвижените тела — на странни, крехки машини, които докторите настройваха. Тези машини проплакваха насън, а механиците им прошепваха окуражителни думи, докато подреждаха изпоцапаните си в червено масло инструменти. Гледах, спях и се събуждах всеки път на различни места.

Най-сетне отворих очи в обикновен отсек. Бях привързан и поставен на изкуствено хранене, тук-там по мен бяха закачени биосензорни електроди, но наоколо нямаше никой, единственият друг човек в малката стая бе Меригей, която спеше на койката до мен. Дясната й ръка бе ампутирана над лакътя.

Не я събудих, просто я гледах дълго, дълго и се мъчех да сложа в ред чувствата си. Опитвах да преодолея ефекта на психотропните лекарства, с които ме бяха натъпкали. Докато гледах пънчето на ампутирана й ръка, не изпитвах нито съчувствие, нито отврата. Насилих първата си реакция, сетне — втората, но в крайна сметка не се получи нищо. Възприемах я така, сякаш винаги е била в това състояние. Дали усещането ми се дължеше на наркотиците, на хипнозата или на любовта? Трябваше да почакам, за да разбера.

Клепачите й се повдигнаха внезапно и аз осъзнах, че е била будна отдавна, но ми бе дала време за размисъл.

— Здравей, счупена играчко — каза тя.

— Как… как се чувстваш? — Остроумен въпрос. Тя сложи пръст върху устните си и го целуна — познат жест.

— Тъпо и сковано, въобще не мога да отлепя. Радвам се, че вече не съм войник — усмихна ми се тя. — Казаха ли ти? Заминаваме за Хевън.

— Не. Знаех си, че ще отидем или на Небето, или на Земята.^[1]

— Хевън е за предпочитане.

— Както и навсякъде другаде, все ще ни е по-добре.

— Иска ми се вече да съм там.

— След колко време? — поинтересувах се аз. — След колко време ще пристигнем?

Тя се преобърна по гръб и се вторачи в тавана.

— Трудно е да се каже. С никого ли не си разговарял?

— Току-що се събудих.

— Пристигнала е нова директива, за която не си направиха труда да ни съобщят по-рано. „Сангре и Виктория“ има заповеди за изпълнение на четири бойни задачи. Трябва да продължим да се сражаваме, докато не изпълним и четирите. Или докато не претърпим такива загуби, че мисията ни да се обезсмисли.

— И докога така?

— Аз също се чудя. Вече изгубихме една трета от хората и въпреки това ни пращат на Алеф-7. Рейд за „гащи“.

Беше нов жаргонен израз за този тип операции, който означаваше, че трябваше да съберем таурански артефакти и да заловим пленници, ако е възможно. Опитах се да си обясня произхода на тоя израз, но единственото обяснение, което ми хрумна, беше наистина идиотско.

На вратата се почука само веднъж и в стаята нахлу доктор Фостър. Той плесна с ръце.

— И още сте в отделни легла? Меригей, мислех си, че си се възстановила.

Фостър бе готин тип. Пламенна педеруга, но проявяваше шеговита толерантност към неизлекуваните от хетеросексуалността.

Прегледа пънчето на Меригей, а сетне и моето. Мушна в устите ни термометри, за да не можем да бъбрим. Когато ни заговори, бе сериозен и прям.

— Изобщо не възнамерявам да ви баламосвам със сладки приказки. И двамата плувате в „сока на щастието“. Получените рани няма да ви безпокоят, докато сте на този режим. За мое собствено удобство ще ви държа упоени, докато стигнете до Хевън. Трябва да се грижа за двайсет и един човека с ампутирани крайници. Не можем да си позволим двайсет и един психиатрични случая. Радвайте се на спокойствието си, докато все още го имате. Особено вие двамата, след като навярно възнамерявате да останете заедно. Протезите, които ще получите на Хевън, ще работят чудесно, но всеки път, когато ти погледнеш механичния му крак, а ти пък — ръката й, ще си мислите какъв късметлия е бил другият. Непрекъснато ще ви навестява споменът за болката и чувството за загуба… И само след седмица може да се хванете за гушите. Или пък да споделите своята, макар и безрадостна обич през остатъка от живота си. Възможно е да успеете да преодолеете психологическата бариера и да си вдъхнете кураж и увереност един на друг. Но не се самозалъгвайте, ако това не стане.

Той провери показанията на термометрите и ги отрази в бележника си.

— Докторът знае най-добре как стоят нещата, нищо, че изглежда особняк по вашите старомодни стандарти. Не го забравяйте.

Извади термометъра от устата ми и непринудено ме потупа по рамото. След това стори същото и с Меригей. На вратата се спря:

— След около шест часа навлизаме в черна дупка. Една от сестрите ще ви отведе до новите резервоари.

Настанихме се в тях — бяха далеч по-удобни и по-безопасни от индивидуалните ускорителни клетки — и се спуснахме в колапсаровото поле на Тет-2, започвайки шеметните маневри с петдесет g, предназначени да ни защитят от противниковите крейсери, когато само микросекунда по-късно се появяхме край Алеф-7.

 

 

Както можете и да се очаква, кампанията на Алеф-7 бе жалък провал и ние закуцукахме оттам към Хевън, след като бяхме дали в двата й етапа общо петдесет и четирима загинали и трийсет и деветима ранени. Само дванайсет войника бяха все още в състояние да воюват, но и те не опъваха каишката с особен мерак.

За да стигнем до Хевън ни бяха необходими три колапсарови скока. Никой кораб не отиваше там направо от полето на битката, дори забавянето понякога да ни костваше допълнителни жертви. Хевън бе единственото място освен Земята, чиито координати тауранците не биваше никога да узнаят.

Това бе прекрасна, запазена и в много отношения подобна на Земята планета, олицетворение на онова, което Земята би била, ако хората се отнасяха към нея със съчувствие, а не разбойнически. Девствени гори, бели плажове, древни пустини. Няколкото десетки градове или се вписваха хармонично в пейзажа (единият от тях бе изцяло под земята), или бяха своето рода паметници на човешката изобретателност; Океанус бе разположен на коралов риф, а над прозрачния му покрив имаше почти шест сажена^[2] вода; Бореас бе кацнал на един изсечен планински връх насред полярната пустош, а прочутият Скай, огромният град-курорт, се носеше с пасатите от континент към континент.

Приземихме се, като всички останали, в Трешолд — града на джунглата. Три четвърти от територията му бе заета от болница. Той бе най-големият град на планетата, но човек не може да разбере това, докато слиза от орбита. Единственият признак за наличието на човешката цивилизация тук бе късата писта, която изникна изневиделица — малка бяла ивица, направо незначителна на фона на простиращата се на изток величествена тропическа гора, и могъщия океан, който господстваше над другата половина на хоризонта.

Едва когато навлезеше под вечно зеления дървесен покров, човек можеше да види по-голямата част от града. Ниските постройки, изградени от местен камък и чам, се разполагаха сред дебелите по десетина метра дървесни стволове. Свързваха ги едва забележими, постлани с каменни плочи просеки, а една широка алея лъкатушеше към брега. Слънчевите лъчи се процеждаха на снопове, във въздуха соленият дъх се смесваше със сладкия аромат на гората.

По-късно научих, че градът се простира върху площ от 200 квадратни километра и че човек може да вземе метрото докъдето поиска, при разстояния, които не можеше да бъдат извървяни пеша. Екологичният баланс на Трешолд бе грижливо уравновесен и поддържан така, че да напомня джунглата около града, като всички опасни и неудобни елементи бяха премахнати. Мощно отблъскващо поле държеше големите хищници на разстояние, както и онези насекоми, които не бяха необходими на растенията вътре в града.

Отидохме — някои на куц крак, други — на носилки — в най-близкото здание, което бе приемното отделение на болницата. Останалата й част се намираше под земята и заемаше трийсет подземни етажа. Всеки беше прегледан и му бе определена отделна стая; опитах да изпрося двойна за мен и Меригей, но не кандисаха.

Бе 2189 „земна“ година, а аз бях станал на 215 години, божичко, глей го ти този дъртак. Дайте лепта на бедния старец — е, не, няма нужда. Докторът, който ме прегледа, ми каза, че заработените от мен пари щели да бъдат прехвърлени от Земята на Хевън. С капитализираните лихви, чак ми беше неудобно, малко не ми достигаше да стана милиардер. Той отбеляза, че на Хевън съм щял да намеря достатъчно начини да си похарча милиарда.

Първо се заеха с най-тежко ранените, затова преди да ме оперират минаха няколко дни. Сетне се събудих в стаята си и видях, че бяха присадили протеза към пънчето ми — сложна структура от лъскав метал, която според моето необучено око наподобявате крак на човешки скелет. Протезата изглеждаше отвратително — бе поставена в прозрачна торба, пълна с течност; от нея излизаха жици и я свързваха с някакъв механизъм в долния край на постелята.

Влезе един санитар.

— Как се чувствате, сър?

Едва не му казах да зареже това проклето „сър“, бях извън армията и смятах да си стоя извън нея и за в бъдеще. Но може би на момчето му харесваше да ме възприема като по-старши.

— Не знам. Малко боли.

— Ужасно ще боли. Почакайте само нервите да започнат да растат.

— Нервите ли?

— Естествено — бърникаше той машината до леглото ми и същевременно разчиташе показанията на индикаторите й. — Как си представяте крак без нерви? Той просто ще си остане неподвижен.

— Нерви ли? Като нормалните нерви? Да не искаш да кажеш, че ако наредя на ходилото си „Помръдни!“ и това нещо ще се помръдне?

— Разбира се.

Той ме погледна с насмешка и отново се върна към заниманията си. Какво чудо!

— Протезирането очевидно с претърпяло голямо развитие.

— Про-те-какво?

— Как да ви кажа, изкуствените…

— О, да, като в книгите. Дървени крака, куки и прочее.

Тоя как ли са го взели на работа?

— Точно така, протези. Като това, което е скачено с остатъка от крака ми.

— Вижте, сър — той остави картона, върху който дращеше. — Отсъствал сте дълго. Това ще бъде крак, досущ като другия ви, само гдето не може да се счупи.

— Правят същото и с ръцете, нали?

— Разбира се, с всички крайници — той се върна към писането си. — И с черен дроб, бъбреци, стомаси, с всички органи. Още се работи по сърцата и белите дробове, но засега се налага да се използват механични заместители.

— Фантастично.

И Меригей отново щеше да бъде цяла.

Той сви рамене.

— Това се прави още отпреди да съм се родил. На колко сте години, сър?

Казах му и той подсвирна.

— Дявол да го вземе! Изглежда вие сте в играта от самото начало.

Акцентът му бе много особен. От граматична гледна точка всичките му думи бяха построени правилно, но звучаха някак фалшиво.

— Да. Участвах в нападението на Епсилон. Алеф-нула.

Бяха започнали да наименуват черните дупки с азбуката на иврит, по реда на откриването им, но буквите свършиха, понеже тези пущини се навъдиха прекалено много и осеяха цялото пространство. Затова почнаха да прибавят числа след буквите; последно чух, че били стигнали до Йод-42.

— Охо, антична история. И как беше тогава?

— Знам ли: по-малко пренаселено, по-хубаво. Преди година, по дяволите — преди столетие — бях на Земята. Зависи каква е гледната ти точка. Бе толкова зле, че отново постъпих в армията. Пълно е с щастливи зомбита, не че искам да обидя някого.

Той сви рамене.

— Никога не съм я посещавал, макар че на хората, които пристигат от там, изглежда им липсва. Може сега да е станало и по-добре.

— Какво, нима си роден на друга планета? На Хевън?

В такъв случай нямате защо да се учудвам на произношението му.

— Роден, пораснал и призован в армията — той прибра писалката в джоба си и сгъна болничния картон до размера на портфейл. — Да, сър. Ангел^[3] от трето поколение. Най-готината шибана планета в целия UNEF.

Той произнесе съкращението отчетливо, по букви, а не „юнеф“, както бях го чувал винаги досега.

— Е, лейтенант, аз тръгвам. Налага се да проверя още два монитора. — Той отиде до вратата. — Ако ви потрябва нещо, ей там на масата има звънец.

Ангел от трето поколение. Дядовците и бабите му сигурно са дошли от Земята, когато съм бил млад хлапак на стотина години. Запитах се колко ли още планети са колонизирали, докато ме нямаше. Губиш ръка, пораства ти нова, как ви се вижда това, а?

Хубаво би било човек да се установи тук за постоянно и да си поживее цяла година, съответстваща на истинската календарна.

Момчето не ме бе избудалкало за болката. И не беше само присаденият крак, макар и той да болеше ужасно. За да „прихванат“ новите тъкани, трябваше да бъде потисната съпротивата на тялото ми срещу чуждите клетки; на пет-шест места се появи рак и той трябваше да бъде лекуван отделно и при това доста болезнено.

Чувствах се изхабен физически, но все пак донякъде ми бе интересно да гледам как расте кракът. Белите нишки се превърнаха в кръвоносни съдове и нерви, първо висяха малко отпуснато, сетне дойдоха на мястото си, когато мускулатурата обви металната кост.

Свикнах да го наблюдавам как расте, затова гледката не ме отвращаваше. Но когато Меригей дойде да ме види, бях шокиран — тя бе на амбулаторен режим, макар че кожата на новата й ръка още не бе започнала да расте; изглеждаше като крачеща анатомична демонстрация. Преодолях обаче шока и тя ме посещаваше всеки ден за няколко часа. Играехме на нещо, разменяхме си клюки или тя просто седеше до мен и ми четеше, докато ръката й бавно растеше в пластмасовата си обвивка.

Когато разопаковаха крака ми и махнаха поддържащия механизъм, вече имах кожа от седмица. Беше ужасно грозен, без косми, мъртвешки блед и скован като метален прът. Но донякъде вършеше работа. Можех да се изправя на него и да се тътря насам-натам.

Прехвърлиха ме в ортопедията, за процедура по „изграждане на двигателни навици и пазене на равновесие“ — чудно определение за това бавно мъчение. Връзват те в една машина, която криви едновременно и стария, и новия ти крак. Новият се съпротивлява.

Меригей бе в съседното отделение, където методично извиваха ръката й. При нея сигурно е било още по-зле; изглеждаше съвсем изтерзана всеки следобед, когато се срещахме, за да идем горе и да подишаме чист въздух под пъстрата сянка.

С времето лечението губеше характера си на истинско изтезание и все повече се превръщаше в изнурителна тренировка. И двамата започнахме всеки ясен ден да плуваме около час в спокойните, защитени от силовата бариера води на морето. На сушата все още накуцвах, но във водата се оправях доста добре.

Единственото вълнуващо приключение, което имахме на Хевън — възбуждащо за нашите притъпени от боевете сетива — бе тъкмо в тези грижливо охранявани води.

Всеки път, когато се приземява космически кораб, се налага да изключват полето за част от секундата; иначе корабът просто ще рикошира от океана. Тогава от време на време се прокрадва по някое животно. Опасните сухоземни животни са прекалено бавни, за да го сторят. В морето обаче не е така.

Безспорният господар на океаните в Хевън бе едно грозно създание, което „ангелите“, в пристъп на оригиналност, бяха нарекли „акулата“. Но то би могло да глътне ято земни акули само на закуска.

Онова, което се промъкна тогава, беше средна на големина „бяла акула“; от дни се бе блъскала в стената на защитното поле, измъчвана от всичкия онзи протеин, които се плацикаше зад него. За щастие две минути преди полето да бъде изключено, се пускаше сирена, така че, когато тя се гмурна в защитените води, в тях нямаше никой. А звярът наистина се стрелна тъй бързо в безплодната си атака, че едва не изскочи на брега.

Съществото представляваше дванайсет метрова гъвкава мускулна маса с остра като бръснач опашка в единия край и купчина дълги колкото човешка ръка зъби в другия. Очите му, големи жълти глобуси, бяха издигнати на стълбчета на повече от метър над главата му. Устата му бе толкова широка, че когато бе отворена, човек можеше спокойно да се изправи в нея. И да си направи внушителна снимка за идните поколения.

Не можеха просто да изключат полето и да изчакат тази особа да си замине. Затова Комитетът по възстановяването организира ловна дружинка.

Не изпитвах особен ентусиазъм да се самопредложа за ордьовър на гигантската риба, но Меригей бе ловувала често с харпун като дете във Флорида и се запали много от предложението. И аз отидох с групата, след като се осведомих как щяха да ловуват; видя ми се достатъчно безопасно.

Тези „акули“ никога не нападали хора в лодка. Двамина, които имаха повече вяра в рибарските истории от мен, отплаваха до границата на защитното поле с гребна лодка, въоръжени само с половин теле. Изритаха месото зад борда и страшилото се озова там за частица от секундата.

Тогава настъпи моментът да се намесим и да се забавляваме. Бяхме двайсет и трима глупаци, застанали в очакване на брега, с плавници, маски, акваланги и до един въоръжени с копия. Копията обаче бяха страхотни, с реактивно задвижване и с островърхи високоексплозивни глави.

Хвърлихме се и заплувахме в редица под водата към хранещото се създание. Когато то ни зърна за пръв път, не ни нападна веднага. Опита се да си скрие храната, да не би някой от нас да се промъкне и да си похапне, докато „акулата“ се разправеше с останалите. Но всеки път, когато се опитваше да се гмурне надълбоко, се блъскаше в полето. И очевидно взе да му писва.

Накрая то просто остави телешкото, извърна се рязко и се устреми срещу ни. Страхотна гледка. В първата секунда изглеждаше голямо колкото кутре и се намираше далеч, в другия край на полето, а в следващия миг вече бе добило размера на съседа ми и продължаваше да се приближава шеметно.

Може би десет от копията го улучиха — моето не успя — и го разкъсаха на парчета. Но дори и след като едно точно или по-скоро късметлийско попадение отнесе част от главата му, заедно с едното му око, даже когато половината от тялото и вътрешностите му се носеха като кървав шлейф подире му, животното се стовари върху веригата ни и щракна челюсти около една от жените в групата, откъсвайки и двата й крака, преди най-сетне да му дойде на ум да умре.

Едва дишаше, когато я отнесохме на брега. Там ни чакаше линейката. Натъпкаха я с кръвен заместител и антишоков препарат и бързо я закараха до болницата, където оцеля, за да премине през агонията от порастването на два нови крака. Тогава взех решение да оставя лова на риби на останалите риби.

По-голямата част от престоя ни на Трешолд, след като лечението стана поносимо, бе доста приятна. Никакви военни порядки, доста четене и разни други занимавки. Ала пребиваването ни бе помрачено, защото за нас бе очевидно, че не са ни отписали от армията; бяхме просто строшена екипировка, която ремонтираха, за да я хвърлят отново в битката. Меригей и аз трябваше да служим още три години като лейтенанти.

Все пак крайниците ни бяха обявени за годни от лекарите, а ние разполагахме с шест месеца за почивка и възстановяване. Меригей я изписаха два дни по-рано, но остана да ме чака.

Спестяванията от заплатите ми възлизаха вече на 892 746 012 долара. За щастие не бях принуден да ги мъкна насам-натам под формата на бала пари; на Хевън използваха електронно разплащане, затова си носех богатството под формата на малка кредитна машинка с цифрово екранче. Когато купуваш нещо, набираш кредитния номер на търговеца и сумата автоматично се прехвърля от твоята в неговата сметка. Машинката имаше размерите на тънко портмоне и моята личност бе закодирана в нея с отпечатък от палеца ми.

Икономиката на Хевън съществуваше, благодарение на непрестанния поток от хиляди почиващи и възстановяващи се войници-милионери. Една скромна закуска струваше сто кинта, а стая за една нощувка — поне десет пъти повече. След като UNEF бе построил и притежаваше Хевън, бързотечната инфлация бе съвсем прозрачен и прост начин да приберат набъбналите ни спестявания и да вкарат парите ни отново в оборот.

Забавлявахме се отчаяно. Наехме аероплан и екипировка за къмпиране и със седмици изследвахме планетата. Имаше ледени реки, в които да поплуваш и оплетени джунгли, из които да пълзиш; ливади и планини, полярна пустош и пустини.

Бяхме напълно защитени от попълзновенията на околната среда. Можехме да спим голи по време на виелица (само нагласяхме индивидуалните си защитни полета), или пък да се откажем от полетата и да приемем природата такава, каквато е. По предложение на Меригей последното, което предприехме, преди да се върнем отново в цивилизацията, бе да изкачим един връх насред голата пустош, като преди това постихме с дни, за да се изострят сетивата ни (или да се притъпят възприятията ни, не съм много сигурен кое от двете), седяхме опрени гръб до гръб в изгарящата жега, наслаждавайки се на мързеливия ритъм на живота.

После — обратно в гъмжилото. Обиколихме всички градове на планетата, всеки от тях си имаше свой особен чар; най-накрая посетихме Скай, с намерение да прекараме остатъка от отпуска си там.

В сравнение със Скай всичко останало на планетата изглеждаше като бедняшки коптор. През четирите седмици, в които използвахме летящия купол на удоволствията за свой дом, аз и Меригей похарчихме поне по половин милиард долара. Играхме хазарт — понякога губехме по милион и повече долара на вечер — ядохме и пихме най-доброто, което планетата можеше да ни предложи, опитахме от всички услуги и продукти, които не бяха прекалено странни за очевидно архаичните ни вкусове. Всеки от нас разполагаше с личен прислужник, чиято заплата бе доста по-голяма от тази на генерал-майор.

Отчаяни забавления, както вече казах. Ако войната не променеше драстично своя ход, шансовете ни да оцелеем през следващите три години бяха микроскопични. Бяхме жертви на неизлечима болест, които се опитваха да поберат усещанията на цял един живот в половин година.

Оставаше ни утешението, че с колкото и къс отрязък от живота да разполагахме, поне щяхме да бъдем заедно. Кой знае защо никога не ми хрумна, че дори и това можеше да ни бъде отнето.

 

 

Наслаждавахме се на лек обяд на прозрачния „първи етаж“ на Скай и гледахме как океанът се плъзга под нас, когато дотърча вестовой и ни връчи пликовете. Бяха нашите заповеди.

На основание бойния ни опит и тестовете, които бяхме преминали на Хевън, Меригей бе повишена в чин капитан, а аз — в майор. Щях да командвам рота, а тя щеше да е първи заместник-командир.

Но в различни роти.

Тя трябваше да се присъедини към една нова рота, която се сформираше тук, на Хевън, а аз — да се върна на Старгейт, за „преподготовка и повишаване на квалификацията“, преди да поема командването.

Дълго време не можахме да произнесем и думица.

— Ще протестирам — процедих. — Не могат да ме направят насила командир.

Тя все още стоеше като онемяла. Това не бе просто раздяла. Дори ако войната свършеше и бихме отлетели към Земята, само с няколко минути разлика и с разни кораби, геометрията на колапсаровите скокове щеше да натрупа помежду ни десетилетия. И когато вторият пристигнеше на Земята, партньорът му най-вероятно щеше да е с половин век по-стар, а още по-вероятно — мъртъв.

Поседяхме известно време, без да докосваме изисканата храна, без да имаме очи за красотата около и под нас, погълнати един от друг и от двете парчета хартия, които ни разделяха с пропаст, широка и реална като самата смърт.

Завърнахме се на Трешолд. Направих възражение, но доводите ми бяха отхвърлени. Опитах се да прехвърля Меригей в ротата си, като мой помощник. Отвърнаха ми, че личният ми състав вече бил назначен. Изтъкнах, че повечето от тях навярно още не бяха родени. Няма значение, назначени били. Ще мине почти век, рекох, преди да стигна до Старгейт. Отвърнаха ми, че командването на Ударните сили планирало в рамките на векове.

Но не и в човешки рамки.

Оставаше ни да бъдем заедно един ден и една нощ. Колкото по-малко говорехме за това, толкова по-добре. Защото не ставаше дума само за изгубването на любовник. Меригей и аз представлявахме един за друг единствената нишка, свързваща ни с истинския живот, животът на Земята от осемдесетте и деветдесетте години. Не беше някаква извратена гротеска, която се стараехме да запазим. Отлитането на нейната совалка ми подейства като спускане на ковчег в гроба.

Изчислих орбиталните елементи на кораба й и времето на отлитане; открих, че ще мога да наблюдавам старта му от „нашата“ пустиня.

Приземих се на „нашия“ връх, където бяхме гладували заедно и, няколко часа преди изгрев, забелязах как над западния хоризонт се появи нова звезда, която блесна ярко и сетне избледня, отдалечавайки се, превръщайки се в една от многото близки звезди, сетне — в една от замъглените и далечни точици и накрая — в пустота. Застанах до ръба на върха и погледнах надолу към отвесния скалист склон и към неясните очертания на сякаш замръзналите вълни на дюните, на половин километър под мен. Седях провесил крака над пропастта, без да мисля за нищо, докато ко̀сите лъчи на слънцето не набраздиха дюните с примамливи светлосенки. Два пъти се размърдвах неспокойно, сякаш възнамерявах да скоча. Не го сторих, не от страх от болката или от отвъдното. Болката би била само една мигновена искра, а кончината ми — загуба единствено за армията. И това щеше да е окончателната им победа над мен — след като толкова години бяха управлявали живота ми, сега щяха да ме подтикнат към гибел.

Не, в крайна сметка за това си имаше тауранци.