Джо Холдеман
Вечната война (4)

1.

Какъв бе онзи стар експеримент, за който ни разказваха в часовете по биология в гимназията? Вземаш един плосък червей и го научаваш как да плува в лабиринт. Сетне го размазваш и нахранваш с него друг глупав плосък червей и хоп! — глупавият червей също започва да плува през лабиринта.

В устата си имах гадния вкус на генерал-майор.

Всъщност, предполагах, че от моите години в гимназията насам сигурно бяха усъвършенствали методиката. Поради разширението на времето, разполагаха с цели 450 години за изследвания и развитие.

В заповедта ми се казваше, че на Старгейт трябвало да премина през „системно обучение и образование“, преди да поема командването на собствените си ударни сили. Както все още наричаха ротата.

При обучението ми на Старгейт не ми сервираха кълцани генерал-майори с майонеза. Всъщност три седмици не ми даваха нищо друго, освен глюкоза. Глюкоза и електричество.

Обръснаха тялото ми до последното косъмче, сложиха ми инжекция, от която се превърнах на парцал, прикрепиха към главата и тялото ми десетки електроди, потопиха ме в резервоар, пълен с оксидиран флуоровъглерод и ме закачиха към КУИСЖ. Което означава „Компютър за ускорено изучаване на ситуациите в живота“. С него не можеш да скучаеш.

Предполагам, че на машината й бяха необходими десетина минути, за да прегледа какво бях запаметил преди това от областта на, простете за израза, военното изкуство. И сетне се зае да ми преподава.

Научих как най-удачно да използвам всяко оръжие — от камъка до нова-бомбата. И не само теоретически; ето защо бяха всичките тези електроди. Кибернетично контролирана кинестезийна обратна връзка; усещах оръжията в ръцете си и виждах как действам с тях. И повтарях отново и отново, докато не се справех както трябва. Илюзията за реалност бе пълна. Мятах копие заедно с племето на воини-масаи и когато погледнах тялото си, установих, че то бе станало дълго и черно. Изучавах фехтовка с един жесток на вид мъж с контешки дрехи, в някакъв френски замък от осемнайсети век. Седях си тихо в клоните на едно разлистено дърво, въоръжен с пушка „Шарп“ и се прицелвах в облечените в сини униформи мъже, които се промъкнаха с прибежки по калното поле към Виксбърг. За три седмици избих няколко полка електронни призраци. Стори ми се, че това продължи повече от година, но КУИСЖ оказва странно въздействие върху усещането на човека за време.

Обучението в използването на безполезни екзотични оръжия бе незначителна част от подготовката, всъщност, частта за отдих. Защото, когато не бях в състояние на кинестезия, машината поддържаше тялото ми напълно отпуснато и тъпчеше мозъка ми с натрупаните за четири хилядолетия военни данни и теории. И не бях в състояние да забравя нищичко! Не и докато киснех в резервоара.

Искате ли да узнаете кой е Сципион Емелиан! Аз не искам. Звездата на Третата пуническа война. Войната е територия на опасността, ето защо смелостта е основното качество на война, твърди Клаузевиц. Никога няма да забравя и поетичните бисери на словото, като: „Вторият след авангарда отряд обикновено се движи в колона, начело с щаба на взвода, следван от лазерно отделение, отделението за масиран удар и второто лазерно отделение; колоната организира наблюдение за защита на фланговете си, освен когато теренът и видимостта не налагат използването на малочислени групи по охраната им и в този случай командирът на отряда трябва да инструктира някой от сержантите…“ И така нататък. Това са цитати от „Наръчник на командира на малък ударен отряд“, сякаш може да бъде наречено наръчник нещо, което заема цели две микрофишови карти, тоест близо 2000 страници.

Ако желаете да се превърнете в напълно еклектичен експерт в област на познанието, която ви отвращава, постъпете в UNEF и се запишете за офицер.

 

 

Бяха сто и деветнайсет души и аз отговарях за 118 от тях. В това число включвах и себе си, но изключвах комодора, който навярно и сам можеше да се погрижи за собствената си персона.

По време на двете седмици отпуска, дадени ми след сесията с КУИСЖ, не се видях с никого от ротата си. Преди първата ни сбирка трябваше да се явя при Офицера по временна ориентация. Обадих се да ми назначат среща с него и секретарят му ме осведоми, че полковникът щял да се срещне с мен след вечеря в офицерския клуб, където ходеха предимно командири от шесто ниво нагоре.

Отидох по-рано, като си мислех да вечерям там, но не предлагаха нищо друго, освен закуски. Хапнах някаква пихтиеста каша, която съвсем малко напомняше на стриди и погълнах остатъка от калории под формата на алкохол.

— Майор Мандела?

Твърде зает със седмата си по ред бира, не бях забелязал пристигането на полковника. Понечих да се изправя, но той ми даде знак да си остана седнал и се отпусна тежко на стола срещу мен.

— Много съм ти задължен — рече той. — Отърва ме от свършека на една отегчителна вечер. — Той ми подаде ръка. — Джак Кайнък на твоите услуги.

— Полковник…

— Не ме полковничи и аз няма да те майоря. Ние, старите изкопаеми трябва да… си сътрудничим, Уилям.

— Нямам нищо против.

Поръча някакво питие, за което изобщо не бях чувал.

— Откъде да започнем? Според досието ти, за последен път си бил на Земята през 2007 година.

— Точно така.

— Не ти хареса много, нали?

— Не. Зомбита, щастливи роботи.

— Е, нещата се пооправиха. После отново се влошиха. Благодаря. — Един редник му донесе питието, искряща смес, зеленикава на дъното на чашата, но нагоре просветляваше до цвета на шартрьоз. Той отпи. — Сетне пак се оправиха, после се влошиха, сетне… Не знам. Цикли.

— И какво е все пак положението?

— Ами… не съм много сигурен. Получаваме купища доклади и тям подобни, но е трудно човек да отсее пропагандата. Не съм се връщал от двеста години; тогава бе доста зле. Всъщност, зависи какво харесва човек.

— А в момента как е?

— О, чакай да си спомня. Има доста вълнения. Чувал ли си за движението на пацифистите?

— Не, не мисля.

— Хм. Името подвежда. Всъщност става дума за война, за партизанска война.

— А аз си въобразявах, че мога да ти съобщя името, ранга и серийния номер на всяка война от Троянската насам.

Той се усмихна.

— Тая сигурно са я пропуснали. И са имали причина. Подразбрах, че била дело на ветерани — оцелелите от Йод-38 и Алеф-40; уволнили ги заедно и те решили, че могат да завземат управлението на UNEF на Земята. Получили и подкрепата на населението.

— Но загубили.

— Ние все още сме тук — той разтлачка питието си и цветовете му се промениха. — За съжаление всичко, което зная, се основава на слухове. Последният път, когато бях на Земята, бунтът на ветераните вече бе потушен, ако изключим някои спорадични саботажи. А и тогава това не бе съвсем безопасна тема за разговори.

— Малко съм учуден — рекох аз, — да не кажа изумен. Че населението на Земята изобщо би се заело с нещо… против волята на правителството.

Той издаде нечленоразделен звук.

— Особено пък — с революция. Когато бяхме там, човек не можете да чуе и една проклета думица срещу UNEF — или срещу местните власти. Бяха психопрограмирани от главата до петите да приемат статуквото такова, каквото е.

— А, това също е цикличен процес. — Той опря гръб в облегалката на стола си. — Не става въпрос за техника. Ако бе поискало, правителството на Земята можеше да има пълен контрол върху… всяка нетривиална мисъл или действие на своите граждани от люлката до гроба. Не го правят, защото би било фатално. Защото войната продължава. Вземи например твоя собствен случай: беше ли мотивационно хипнотизиран, докато бе в „кюпа“?

Замислих се за миг.

— И да съм бил, не е задължително да го знам.

— Така е. Поне отчасти. Но аз те уверявам, че те са оставили тази област от мозъка ти непокътната. Всяка промяна в отношението ти към UNEF или към войната, или към войните изобщо, произтича от новопридобитото познание. Никой не си е играл с базовите ти мотивации. И би трябвало да си наясно защо.

В лабиринта от нови знания пробягаха имена, дати, фигури.

— Тет-17, Сед-21, Алеф-14. Комисията Ласло… Докладът на „Извънредната комисия Ласло“…

— Правилно. И ако се върнем още по-назад, твоят собствен опит от Алеф-1. От роботите не стават свестни войници.

— А би трябвало — рекох аз. — Съгласно очакванията на двайсет и първи век. Програмираното поведение трябваше да даде отговор на всеобщата мечта. Да създадеш армия, събрала в едно най-добрите черти на SS, Преторианската гвардия, Златната орда, рейдърите на Мозби, Зелените барети.

Той се изсмя над чашата си.

— Изправи тази армия срещу отделение мъже в модерни бойни скафандри. Сражението ще свърши за броени минути.

— Стига всеки боец в това отделение да е с акъла си. Тогава той ще се бие като истински дявол, за да отърве кожата си.

Поколението войници, което бе станало причина за появата на Доклада на „Комисията Ласло“, бе програмирано от раждането си да се съобразява с представата за идеалния боец. Действаха чудесно като екип, бяха направо кръвожадни, без да дават и пет пари за собственото си оцеляване — и въпреки това тауранците ги направиха на кайма. Тауранците също се биеха, без да щадят своя живот. Но при тях всичко се получаваше някак си по-добре, а и винаги имаха числено превъзходство.

Кайнък си поръча ново питие и се зазяпа в цветовете му.

— Прегледах психологическия ти портрет — рече накрая той. — Преди да дойдеш тук и след обучението ти в „кюпа“. В най-общи линии е един и същ — и преди, и след това.

— Успокои ме — казах аз и си поръчах още бира.

— Не бива да си чак толкова доволен.

— Какво, да не би да подсказва, че от мен няма да излезе офицер? Казах им го от самото начало. Не ставам за лидер.

— Донякъде е вярно, донякъде — не. Искаш ли да чуеш какво включва портретът ти?

Свих рамене.

— Секретен е, нали?

— Да — отвърна той. — Но сега си майор. Можеш да получиш досиетата на всички, които са под твое разпореждане.

— Предполагам, че портретът ми не съдържа големи изненади.

Но все пак ме глождеше известно любопитство. Кое животно не изгаря от любопитство пред огледалото?

— В него се твърди, че си пацифист по убеждение. При това си се провалил и поради тази причина имаш лека невроза. С която се справяш, като прехвърляш товара на личната си вина връз армията.

Бирата бе тъй студена, че зъбите ми изтръпнаха.

— Дотук — никакви изненади.

— Ако се наложи вместо тауранец да убиеш човек, не съм сигурен дали ще можеш да го сториш. Макар навярно да знаеш хиляди начини, по които да го направиш.

Не знаех какво да му отговоря, което сигурно означаваше, че беше прав.

— А що се отнася до това дали можеш да бъдеш лидер, разполагаш с определен потенциал. Но той по-скоро подхожда на учител или свещеник; би ръководил, изхождайки от състраданието и съчувствието. Имаш желанието да внушаваш на хората идеи, а не да им налагаш волята си. Което ще рече, че ще бъдеш адски кофти офицер, освен ако не се промениш.

Трябваше да се засмея.

— В UNEF сигурно са знаели всичко това, още когато са ме пратили на офицерските курсове.

— Тук имат значение и други параметри — рече той. — Например, ти се приспособяваш лесно, умерено интелигентен си, притежаващ аналитично мислене. И си един от единайсетте души, които са преживели цялата война.

Не можах да се въздържа:

— Оцеляването е качество за един редник. А офицерът трябва да е в състояние да даде пример със смелостта си. Да загине с кораба си. Да върви по парапета, сякаш изобщо не го е страх.

— Но не и когато предполагаемата ти смяна се намира на разстояние хиляда светлинни години.

— И все пак, нещо не се връзва. Защо ще ме изтеглят чак от Хевън и ще ме обучават, след като навярно една трета от хората тук, на Старгейт, са по-подходящ изходен материал? Боже мой, колко типично армейско мислене!

— Подозирам, че по-скоро бюрократичното мислене има пръст в твоя случай. Прекалено си възрастен, за да бъдеш обикновен войник.

— Дължи се на „разширеното“ време. Участвал съм само в три кампании.

— Да, но това е с два и половина пъти повече, отколкото може да преживее един средностатистически войник. Момчетата от пропагандата навярно ще те превърнат в народен герой.

— Народен герой. — Сръбнах от бирата си. — Къде е сега Джон Уейн^[1], когато имаме най-голяма нужда от него?

— Джон Уейн ли? — Той поклати глава с недоумение. — Никога не съм влизал в кюпа. Знаеш ли, не съм специалист по военна история.

— Забрави.

Кайнък довърши питието си и помоли редника да му донесе — кълна се във всевишния — „Ром Антарес“.

— Е, предполага се, че аз ще бъда твоя офицер по темпорално ориентиране. Какво искаш да узнаеш за настоящето? Или по-скоро за онова, което минава за настояще.

Все още не ме оставяше на мира една мисъл:

— Никога не си бил в кюпа?

— Не, вътре попадат само бойните офицери. Компютърните мощности и енергията, необходими за триседмичното ти обучение там, ще стигнат на цялата Земя за няколко дни. Прекалено скъпо удоволствие за нас, сухоземните плъхове.

— Според наградните ти лентички, ти също си воювал.

— На практика аз съм бивш военен.

Ромът „Антарес“ бе налян във висока, тънка чаша и представлявате бледокехлибарена течност, върху която плаваше малко ледче. На дъното стоеше яркочервено хапче с размера на нокът; от него се издигаха червени вълма.

— Какво е туй, червеното?

— Канела. По-скоро, малко естер с канела. Хубаво е… искаш ли да го опиташ?

— Не, благодаря, ще си остана на бира.

— На първо равнище, в библиотечния компютър, има блок за времева ориентация, който моите служители попълват ежедневно с нова информация. Можеш да прибегнеш до него с всякакви въпроси. Но най-много бих искал да те подготвя за… срещата с Ударната ти сила.

— Какво, нима всички са киборги? Или клонинги?

Той се засмя.

— Не, не е законно да се клонират хора. Главният проблем се състои в това, че… ъ-ъ-ъ, си хетеросексуален.

— О, няма никакъв проблем. Толерантен съм.

— Да, психологическият ти портрет сочи същото… смята се, че си толерантен, но проблемът не е точно в това.

— Нима?

Ясно ми бе какво щеше да последва, не в подробности, а по същество.

— В UNEF се призовават само емоционално уравновесени хора. Знам, че ти е трудно да го възприемеш, но хетеросексуалността се смята за емоционална деформация. Относително лесно лечима.

— Ако си мислят, че ще им позволя да ме…

— Успокой се, прекалено си възрастен. — Той отпи малка глътка. — Няма да ти е чак толкова трудно да си общуваш с тях, колкото ти се…

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че всички в ротата ми са хомосексуалисти? Всички, освен мен?

— Уилям, всички на Земята са хомосексуалисти. С изключение на около хиляда души — ветераните и неизличимите.

— Аха. — Какво можех да кажа? — Този способ да се решат демографските проблеми ми се вижда жестокичък.

— Може би. Но въпреки това е ефикасен; населението на Земята е устойчиво, малко под милиардната граница. Когато някой умре или замине за друга планета, се „отглежда“ следващият.

— Значи не се „ражда“?

— Ражда се, да, но не и по стария начин. Вашият старомоден термин за този акт бе „бебе в епруветка“, но, естествено, вече не се използват епруветки.

— М-да, на това му викат постижение.

— Във всяка детска ясла има изкуствена утроба, която поема грижата за човека през първите осем или десет месеца от живота му. Събитието, което би нарекъл „раждане“, се извършва за няколко дни; вече не е онова неочаквано, сурово явление, каквото е било в миналото.

О, какъв прекрасен нов свят, помислих си аз.

— И травмата при раждането отсъства. Един милиард идеално приспособени хомосексуалисти.

— Идеално приспособени към днешните условия на Земята. Аз и ти бихме ги намерили малко необичайни.

— Това е меко казано. — Допих си бирата. — Ти самият, ти… да не би да си хомосексуалист?

— О, не — отвърна той и аз се успокоих. — Но всъщност вече не съм и хетеро. — Той се плесна по бедрото при което отекна странен звук. — Бях ранен и се оказа, че съм получил рядка болест на лимфната система, не мога да регенерирам. От кръста надолу съм само метал и пластмаса. Ако използвам твоето одевешно определение, май съм нещо като киборг.

Много повече, както би казала майка ми.

— Хей, редник — извиках сервитьора аз, — я ми донеси един „Антарес“.

Да си седиш тук, в бара, с един безполов киборг, който навярно е единственият нормален човек на цялата проклета планета!

— Направи го двоен, моля те.

2.

Когато изпълниха лекционната зала, където на следващия ден се състоя първият ни сбор, те изглеждаха съвсем нормални. Само дето бяха доста млади и малко напрегнати.

Повечето от тях бяха излезли от детските домове преди седем или осем години. Домовете бяха контролирани, изолирани от останалия свят заведения, до които имаха достъп само някои специалисти — най-вече педиатри и учители. Когато човек напусне дома на дванайсет или тринайсет годишна възраст, той първо си избира име (фамилното се взема от донора-родител с най-висок генетичен рейтинг) и вече се смята за възрастен, макар и с изпитателен срок, а образованието му на този етап фактически е равно на онова, което аз бях получил след първата си година в колежа. Мнозина продължават да учат и специализират, но някои директно получават служба и започват направо да бачкат.

Наблюдават ги отблизо и ако някой покаже признаци на социопатия, например хетеросексуални наклонности, веднага го изпращат в поправително училище. Или го излекуват, или остава там за цял живот.

Всички постъпват в UNEF на двайсетгодишна възраст. Повечето вършат чиновническа работа в координационните отдели в продължение на пет години, след което ги уволняват. Неколцина щастливци, приблизително един на осем хиляди, биват приканени да встъпят доброволно в бойните действия. Отказът се счита за признак на асоциално поведение, въпреки че поканата означава по същество да подпишеш за още пет години допълнителна военна служба. А шансът да оживееш през следващите десет години е толкова малък, че почти е равен на нула; досега никой не бе оцелял. Остава единствената възможност войната да свърши преди десетте ти субективни години да са изминали. И надеждата, че разширението на времето ще удължи паузите между отделните сражения.

След като знаеш, че влизаш в бой приблизително веднъж на една субективна година, и след като 34 на сто оцеляват след всяка битка, лесно можеш да изчислиш шансовете си да преживееш десет години. Те съставляват около две хилядни от процента. Или, казано по друг начин, вземаш един старомоден шестзаряден револвер и играеш на руска рулетка — шестте патрона са в барабана, Поздравления, ако успееш да натиснеш спусъка десет пъти под ред, без да изплескаш отсрещната стена! Вече си цивилен.

След като в бойните части на UNEF има около шейсет хиляди бойци, може да се очаква, че през следващите десет години от тях ще оцелеят 1,2. Не ми се вярваше сериозно аз да съм този щастливец, макар да бях преминал половината от службата.

Колцина от тези млади войници, които сега изпълваха залата, бяха наясно, че са обречени? Опитах се да свържа лицата им с досиетата, които преглеждах цяла сутрин, но не бе никак лесно. Всички бяха подбрани в съответствие с едни и същи строги критерии и удивително си приличаха: високи, но не много, мускулести но не и набити; интелигентни, но не и завеяни… Земята очевидно бе станала много по-хомогенна в расово отношение, отколкото в моя век. Повечето от тях напомняха донякъде на полинезийци. Само двамина — Каябанда и Лин — изглеждаха чисти представители на определени расови типове. Почудих се дали останалите нямаше да ги вземат на подбив.

Мнозинството жени не блестяха с особена красота, но и аз не бях в състояние да ги преценя обективно. Цяла година вече съхранявах целомъдрие — откакто се бях сбогувал с Меригей на Хевън.

Питах се дали някоя от тях не притежаваше и следа от атавистични наклонности. Някоя, която не би се надсмяла над ексцентричността на командира си. Абсолютно е забранено офицер да завързва сексуална връзка с подчинените си. Каква деликатна формулировка! Нарушаването на това правило се наказва с отнемане на заплащането и разжалване в чин редник, а, ако тази връзка влияе върху бойната ефективност на частта — с незабавна екзекуция. Ако всички правила на UNEF бяха нарушавани така небрежно и непрекъснато както това, тя щеше да е една много безгрижна армия.

Нито едно от момчетата не ми хареса обаче. Нямах и бегла представа как щяха да ми изглеждат след година.

— Ми-и-и-рно!

Това бе лейтенант Хилибоу. Благодарение на новите си рефлекси, не скочих на крака. Всички останали в залата се изопнаха.

— Името ми е лейтенант Хилибоу и съм вашият втори помощник.

На времето това бе длъжността първи полеви сержант. Беше сигурен признак, че армията съществуваше вече толкова отдавна, та започваше да се претрупва с офицери.

Хилибоу наистина изглеждаше като корав, професионален солдат. Навярно всяка сутрин, докато се бръснеше, крещеше заповеди пред огледалото. Но аз бях чел досието й и знаех, че бе влизала в бой само веднъж, при това само за няколко минути. Изгубила ръка и крак и досущ като мен отново бе призована в армията, след като бе преминала през тестовете, които ти дават да попълниш в клиниката по регенерация.

По дяволите, преди да преживее тази травма тя може да е била и твърде приятна личност; достатъчно мъчително е, дори когато ти израства само един крайник.

Пробутваше им обичайните сержантски пиперлия приказки от типа на „строго, но справедливо“: не ми губете времето с дреболии, спазвайте субординацията, повечето проблеми могат да бъдат решени до пето командно ниво.

Всичко това ме наведе на мисълта, че щеше да е добре, ако бях намерил време предварително да поговоря с нея. Командването на Ударните сили ни бе спешило за този сбор, защото на следващия ден трябваше да се товарим на кораба и затова можах да разменя с офицерите си само по няколко думи. Но те явно не бяха достатъчни, защото се оказа, че между мен и Хилибоу съществуваха доста различни представи по отношение на управлението на една рота. Вярно, че прякото ръководство бе нейна работа; аз само командвах. Но тя създаваше потенциална ситуация от категорията „добър тип — лош тип“, използвайки серия от команди, за да се изолира от хората с по-нисък от нейния ранг. Аз възнамерявах да не се държа чак толкова отчуждено и да отделям по един час всеки ден, в който войниците можеха да идват при мен с оплаквания или предложения, без разрешение на преките си началници.

И двамата бяхме заредени с една и съща информация по време на трите си седмици, прекарани в „кюпа“. Интересно, че бяхме стигнали до тъй различни заключения относно водачеството. Политиката на „отворените врати“, например, бе дала добри резултати в „модерните“ армии на Австралия и Америка. И изглеждаше особено подходяща за нашата ситуация, при която всички щяха да бъдат затворени в ограничени пространства с месеци, дори цяла година. Бяхме използвали тази методика на „Сангре и Виктория“, последният космически кораб, на който служих, и там тя успешно разслабваше напрежението.

Докато рецитирате речта си за организацията на вътрешния военен порядък, Хилибоу бе дала заповед „Свободно“; съвсем скоро щеше да им изкомандва „Мирно“ и да ме представи. За какво трябваше да им говоря? Възнамерявах да им кажа само няколко встъпителни думи, да обясня политиката си на „отворени врати“ и да ги предам на комодор Антопол, която да им съобщи това-онова за „Масарик II“. Но май бе по-добре да отложа обясненията си, докато не поговоря надълго и нашироко с Хилибоу; всъщност най-добре щеше да е тя да обясни тази политика на мъжете и жените, за да не си помислят, че ние двамата сме се хванали за гушите.

Спаси ме първият ми помощник — капитан Мур. Той нахлу през страничната врата (този тлъстичък метеор винаги тичаше), козирува чевръсто и ми подаде плика, в който се намираха бойните ни заповеди. Проведох шепнешком едно бързо съвещание с комодора и тя се съгласи, че нямаше да ни навреди, ако им съобщяхме накъде сме се запътили, макар че по принцип редовите войници „няма нужда да знаят“.

Едно от нещата, които не ни притесняваха в тази война, бяха вражеските агенти. След хубаво пребоядисване всеки тауранец може да се дегизира най-много като лабораторна гъба. Винаги готов да предизвика подозрение.

Хилибоу ги призова към внимание и в следващия миг вече им разправяше с чувство на дълг какъв добър командир щях да им бъда; също, че съм участник във войната от самото й начало и ако възнамеряват да оцелеят, за препоръчване е да последват примера ми. Не спомена, че бях посредствен войник с таланта да не бъда улучван. Нито пък им каза, че бях напуснал армията при първата възникнала възможност и сетне се бях върнал в нея, само защото условията на Земята бяха непоносими.

— Благодаря, лейтенант — заех мястото й на подиума. — Свободно! — разгърнах единствения лист, върху който бяха написани заповедите ни и им го показах. — Имам за вас две новини: добра и лоша.

Това, което преди пет века звучеше като шега, сега бе обикновена констатация.

— Ето заповедите ни за кампанията на Сейд-138. Добрата новина е, че навярно няма да се сражаваме, поне не веднага. Лошата е, че ще играем ролята на мишена.

След тези думи те се поразмърдаха, но никой не каза нищо и никой не свали очи от мен. Добра дисциплина. Или може би — просто фатализъм; нямах представа колко реалистично си представяха бъдещето. И по-точно — липсата на бъдеще.

— Това, което ни е заповядано да предприемем, е… да намерим най-голямата входно-изходна планета в системата на Сейд-138 и да построим база на нея. Сетне да останем в базата, докато не ни сменят, т.е. приблизително две или три години. През това време почти сигурно ще бъдем нападнати. Както мнозина от вас навярно знаят, командването на Ударните сили е разкрило стандартния модел, по който врагът се придвижва от една черна дупка към друга. Надяват се да съумеят да проследят тази сложна закономерност във времето и пространството и да открият родната планета на тауранците. Засега обаче единственото, което началниците ни могат да направят, е да пращат групи за прехващане, които да ограничават експанзията на противника. В общи линии нашата задача се състои тъкмо в това. Ще бъдем една от няколкото десетки ударни групи, които ще блокират маневрите на тауранците, в близост до техните териториални граници. Никога няма да е достатъчно често, нито достатъчно силно напомнянето ми колко е важна тази наша задача — ако UNEF успее да ограничи експанзията на противника, може би ще успеем да го обградим. И да спечелим войната.

За предпочитане — преди да сме се превърнали в пушечно месо. Искам едно нещо да е ясно: възможно е да ни атакуват в деня, в който се приземим, както е възможно и просто да поседим там десет години и сетне да се върнем у дома. — Шансът за последното май бе равен на нула. — Но каквото и да се случи, през цялото време всеки от нас ще трябва да бъде в съвършена бойна форма. Докато траят преходите, ще поддържаме редовна програма по физическа подготовка и ще преговаряме наученото. Особено по строителна техника — ще трябва да изградим отбранителните си съоръжения за възможно най-кратко време.

Господи, тонът ми заприличваше на офицерски!

— Въпроси? — Нямаше въпроси. — Тогава бих искал да ви представя комодор Антопол. Комодор?

Комодорът не се опита да скрие отегчението си, докато изброяваше пред аудиторията, съставена от хлапетии, характеристиките и възможностите на „Масарик II“. По време на принудителното ми обучение в кюпа аз бях усвоил повечето от фактите, които съобщаваше тя, ала последните й думи ме заинтригуваха.

— Сейд-138 ще бъде най-далечната черна дупка, до която е достигал човек. Тя дори не се намира в нашата галактика, а е по-скоро част от Големия Магеланов облак, на около 150 000 светлинни години оттук. Пътуването ни ще изисква четири колапсарови скока и ще трае около четири субективни месеца. Маневрите за навлизане в колапсара ще ни пратят в момента на сближаване със Сейд-138 с около триста години след календара на Старгейт.

Ето ти още седемстотин изминали години, ако оживеех, за да се завърна. Не че имаше голямо значение; с Меригей се бяхме разделили навеки, а на света не съществуваше друг човек, който означаваше нещо за мен.

— Както каза и майорът, не бива да допускате тези цифри да ви въведат в заблуждение. Противникът също се е насочил към Сейд-138; възможно е да пристигнем там в един и същи ден. Аритметиката на ситуацията е сложна, но можете да вярвате на думите ни; състезанието ще бъде много оспорвано.

— Майор, имате ли още нещо за тях?

Започнах да се изправям.

— Ами…

— Ми-и-и-рно! — изкрещя Хилибоу.

Трябваше да свикна с това.

— Искам само да уведомя старшите офицери от четвърто ниво нагоре, че бих желал да се видя с тях за няколко минути. Взводните сержанти, отговаряте хората ви да са построени в отсек 67 утре, в четири сутринта. Дотогава всички могат да разполагат с времето си. Свободни сте.

 

 

Поканих петте офицера в кабината си и извадих бутилка истински френски коняк. Струваше ми двумесечна заплата, но какво друго можех да направя с парите си?

Раздадох чашите, но Алсивър, лекарката, се поколеба. Вместо да пийне, тя строши малка капсулка под носа си и вдъхна силно. После без особен успех се опита да прикрие еуфоричното си изражение.

— Нека първо да решим един основен проблем, който засяга личния състав — рекох аз, докато им наливах. — Знаете ли всички, че не съм хомосексуално ориентиран?

Смесен хор от „да, сър“ и „не, сър“.

— Смятате ли, че това би могло да… усложни положението ми на командир? Поне що се отнася до редовия състав?

— Сър, аз не мисля… — започна Мур.

— Няма нужда да ме титулувате — рекох, — не и в този ограничен кръг; преди четири години, искам да кажа, по моята обективна времева скала, бях все още редник. Когато войниците не се навъртат наоколо, за вас аз съм просто Мандела или Уилям. — В мен се породи чувството, че допуснах грешка, още докато го казвах. — Продължавай.

— Ами добре, Уилям — подкара направо той, — това би могло да се превърне в проблем преди сто години. Знаеш как са се чувствали хората тогава.

— Всъщност не знам. Единственото, което знам за периода между двайсет и първи век и наши дни е военната история.

— О, така ли? Ами, това се е считало, ъ-ъ-ъ, как да се изразя? — той плесна с ръце.

— Било е квалифицирано като престъпление — вметна лаконично Алсивър. — По времето, когато Съветът по евгеника се стараел да прокара в обществото идеята за еднополовия секс.

— Съвет по евгеника ли?

— Поделение на UNEF. Има власт само на Земята — тя вдъхна дълбоко от счупената капсула. — Идеята им била да убедят хората, че не бива да правят деца по естествен път. Защото, „А“, хората проявявали осъдителна липса на разум при избора на генетичен партньор. И „Б“: — Съветът преценил, че расовите различия водят до ненужно разделение в редовете на човешкото братство; така само няколко поколения след въвеждането на тотален контрол върху раждаемостта, цялото население на планетата щяло да се обедини в една раса.

Не предполагах, че бяха стигнали чак дотам. Макар че бе логично.

— И ти одобряваш всичко това? Като лекар?

— Като лекар ли? Не съм много сигурна. — Тя извади от джоба си нова капсула, повъртя я между палеца и показалеца си, загледана в нищото. Или в нещо, което ние, останалите не можехме да съзрем. — Сегашното положение донякъде облекчава работата ми. Множество болести просто вече не съществуват. Но се боя, че шефовете не знаят чак толкова много за генетиката, колкото си мислят. Това не е точна наука; възможно е да допуснат някоя грешка, а резултатите от нея да се проявят чак след векове.

Тя строши ампулата под носа си и вдиша дълбоко на два пъти.

— Но като жена аз съм изцяло „за“.

Хилибоу и Ръск закимаха енергично.

— Заради това, че не ти се налага да раждаш ли?

— Отчасти — да — тя събра очите си по смешен начин, вгледана в капсулата, докато вдишваше за последно. — Но най-вече поради… поради това… че не се налага да си с мъж. Да влиза в мен. Отвратително е, нали разбираш?

Мур се разсмя.

— След като не си го опитвала, Даяна, недей да…

— О, замълчи — и тя го замери на шега с празната капсула.

— Но това е съвсем естествено — възразих аз.

— Естествено е и да скачаш от дърво на дърво. Да ровиш земята за корени с тъпа сопа. Напредък, мой добри майоре, напредък.

— Както и да е — рече Мур, — това е било смятано за престъпление само за един относително кратък период от време. Сетне било преценено, че е, ъ-ъ-ъ, лечимо…

— Деформация.

— Благодаря. А сега, днес, то е такава рядкост… Съмнявам се, че някои от мъжете и жените изобщо ще му обърнат внимание.

— Просто ще го възприемат като проява на ексцентричност — обобщи великодушно Даяна. — Не е като да ядеш бебета.

— Точно така, Мандела — присъедини се и Хилибоу. — На мен, например, ми е съвършено безразлично.

— Аз… радвам се.

Страхотно. Почваше да ми става ясно, че нямах и най-бегла представа как да се държа с хората. Доколкото моето „нормално“ поведение се базираше върху сложния, неписан кодекс на сексуалния етикет. Трябваше ли да се отнасям и с мъжете, както с жените, и обратно? Беше дяволски объркващо.

Гаврътнах чашата си и я оставих.

— Добре, благодаря ви, че ме окуражихте. Това бе главното, което исках да изясня… Мисля, че имате да довършвате доста неща, да се сбогувате и прочее. Нека да не ви задържам повече.

Всички се оттеглиха, с изключение на Чарли Мур. Двамата с него отидохме да се отдадем на прощален запой из офицерските клубове в сектора. Влязохме в дванайсет и може би щяхме да посетим всичките, но реших да поспя няколко часа преди сбора на следващия ден.

В един момент Чарли тръгна да ме сваля и го направи много учтиво. Надявам се отказът ми да е бил също тъй учтив — предположих обаче, че тепърва щях да натрупам доста опит в това отношение.

3.

Паякообразните конструкции на първите ни междузвездни кораби притежаваха своеобразна деликатна красота. Но след различни технологични подобрения се оказа, че структурната якост е по-важна от икономията на маса (някой от старите кораби сигурно ще се разтегли като акордеон, ако опитате с него маневра при ускорение от 25 g). Това се отрази и на дизайна им: изглеждаха бездушни, тежки, прекалено функционални. Единствената украса на нашия бе името му — „Масарик II“, изписано върху обсидиановня му корпус с убито сини букви.

Совалката ни прелетя покрай името по пътя си към товарния отсек; екип от мъже и жени, които изглеждаха съвсем дребни, работеше нещо по поддръжката на корпуса. Вземайки техния ръст като база за сравнение, можахме да преценим, че буквите на името бяха високи поне по стотина метра. Корабът бе по-дълъг от километър (1036,5 метра, съобщи латентната ми памет), с широчина около една трета от дължината (319,4 метра).

Това не означаваше, че щяхме да се разполагаме нашироко в него. Корабът носеше в търбуха си шест големи изтребителя с тахионни двигатели и петдесет робота-дрони. Пехотата бе сбутана в единия му ъгъл. Войната е територия на противоречията, казва Клаузевиц; имах чувството, че щяхме да подложим твърдението му на проверка.

Оставаха ни шест часа, преди да се потопим в ускорителните резервоари. Захвърлих сака си в тясната кабина, която щеше да бъде моят дом през следващите двайсет месеца, и тръгнах да проуча обстановката.

Чарли ме бе изпреварил и пръв се бе възползвал от привилегията да оцени качеството на кафето в офицерския салон на „Масарик II“.

— Жлъчка от носорог — изсумтя той.

— Все пак не е соя — отвърнах аз и го кусах внимателно. М-да-а, май че само след седмица вече щях да си мечтая за соята.

Стаята ни за отдих и развлечение представляваше кабинка с размери около три на четири метра, с метален под и стени, с кафе-машина и четящо устройство към библиотеката. Имаше и шест твърди стола и маса с клавиатура на нея.

— Готино местенце, а? — той разсеяно извика на четящото устройство индекса на заглавията. — Маса военна теория.

— Това е добре. За освежаване на паметта ни.

— Сам ли постъпи на обучение?

— Аз ли? Не. По заповед.

— Поне си имаш извинение. — Той изключи терминала и се загледа в потъмняващия екран. — Аз постъпих доброволно. Никой не ми каза, че ще се чувствам така.

— Аха. — Той нямаше предвид сложните ни морални проблеми, например за товара на отговорността и т.н. — Казват, че нещата се уталожват с отминаването на времето.

След всичката онази информация, с която те наблъскват; това постоянно, безмълвно нашепване.

— А, ето къде сте били.

Влезе Хилибоу и ни поздрави. Огледа набързо стаята и стана очевидно, че спартанското обзавеждане срещна одобрението й.

— Ще се обърнеш ли към ротата преди да влезем в ускорителните резервоари?

— Не, не виждам защо… е необходимо.

Едва не казах „желателно“. Изкуството да наказваш подчинените си е твърде деликатно. Разбрах, че щеше да се наложи непрекъснато да припомням на Хилибоу, че не тя е командирът.

Или да си сменя отличителните знаци с нея. Да я оставя да изпита докрай радостта от командването.

— Събери, ако обичаш, взводните командири и преговорете процедурата по потапянето. По-късно ще проведем и тренировки за бързина. Но засега смятам, че войниците могат да си починат няколко часа.

Особено ако бяха махмурлии като командира си.

— Слушам, сър.

Тя се обърна и излезе. Малко се засегна, защото това, което я накарах да направи, влизаше в задълженията на младшите лейтенанти Райлънд и Ръск.

Чарли отпусна възпълното си тяло върху един от твърдите столове и въздъхна.

— Двайсет месеца на тази гадна машина. При това — с нея. По дяволите!

— Е, ако се държиш добре с мен, няма да ви настаня заедно.

— Благодарско. Завинаги ще бъда твой роб. Начиная от… ами, следващия петък. — Той се взря в чашата си и реши да не допива утайката. — Сериозно погледнато, тя наистина ще ни създава ядове. Как възнамеряваш да постъпиш с нея?

— Не знам.

Разбира се Чарли също се държеше непокорно. Но той беше моят първи заместник и не биваше да го наказвам. Пък и нали трябваше да имам поне един приятел.

— Може би ще омекне, след като потеглим.

— Сигурно си прав.

На практика ние вече бяхме на път, пълзяхме към колапсара на Старгейт с ускорение 1 g. Но това бе само заради удобството на екипажа; при безтегловност на мнозина им призлява. Същинското ни пътуване щеше да започне след като влезехме в резервоарите.

Салонът беше прекалено потискащ, затова Чарли и аз използвахме останалото време, докато все още свободното движение бе възможно, за да огледаме кораба.

Комодорският мостик наподобяваше компютърна зала; вече се бяха отказали от лукса на видеоекраните. Държахме се на почтено разстояние от Антопол и нейните офицери, които правеха последни проверки, преди всички да се намърдаме в ускорителните резервоари, поверявайки съдбата си на машините.

В навигационната все пак имаше илюминатор, дебел пластмасов балон, разположен отпред. Лейтенант Уйлямс не бе зает, операциите, които той трябваше да извърши преди скока, бяха напълно автоматизирани, и затова се зарадва като ни видя.

Почука с показалец по илюминатора.

— Да се надяваме, че при това пътуване няма да ни се наложи да го използваме.

— И защо?

— Прибягваме до услугите му само когато се загубим. — Ако ъгълът на навлизане в черната дупка бъде сгрешен само с хилядна от радиана, може да се окажем чак на другия край на галактиката. — В състояние сме да установим приблизително местоположението си чрез спектрален анализ на най-ярките звезди. Нещо като пръстови отпечатъци. Ако идентифицираме три от тях, можем да си изчислим координатите.

— И след това да открием най-близката черна дупка и да се върнем на курса — допълних аз.

— Тъкмо в това се състои проблемът. Сейд-138 е единствената черна дупка, която ни е известна в Магелановия облак. И знаем за нея, благодарение на подслушано противниково съобщение. Дори и да успеем да намерим друга черна дупка, ако се изгубим в Облака, няма да сме наясно откъде да навлезем в нея.

— Не думай!

— Но всъщност много е вероятно и въобще да не се изгубим — рече той с дяволито изражение. — Можем да се пъхнем в резервоарите, да се насочим към Земята и да отлетим с пълна мощност. Ще пристигнем на нея след три месеца корабно време.

— Разбира се — рекох аз. — Което означава 150 000 години напред в бъдещето.

При 25 g достигате до девет десети от скоростта на светлината за по-малко от месец. А оттам насетне вече сте в ръцете на Свети Алберт.

— Е, това му е неудобството — рече той. — Но поне ще разберем кой е спечелил войната.

Човек не можеше да не се запита колко ли народ бе изкръшкал от войната тъкмо по този начин. Имаше четирийсет и две пропаднали някъде ударни групи, за които нищо не се знаеше. Напълно възможно беше всички те да се носят сега в нормалното космическо пространство със скорост, близка до светлинната, и една по една през следващите няколко века да се появят на Земята или на Старгейт.

Ето подходящ начин да те обявят за безследно изчезнал, тъй като, след като излезеш от веригата колапсарови скокове, ще бъде вече невъзможно да бъдеш засечен. За нещастие последователността на скоковете се програмира от Командването на Ударните сили; щурманът на кораба се намесва в работата на компютъра само в случай, когато грешка в изчисленията ни набута в грешен „червеен тунел“ и изскочим някъде на майната си в космоса.

Чарли и аз отидохме да видим физкултурния салон, който бе достатъчно просторен, за да поеме десетина души наведнъж. Накарах го да състави разписание, така че, след като излезехме от резервоарите, всеки от нас да може да тренира по един час дневно.

Столовата бе съвсем малко по-голяма от салона — дори и на четири смени, храненето щеше да става плътно рамо до рамо — а салонът на редовия състав въздействаше на психиката дори по-депресиращо и от офицерския. Щях да си имам проблеми с настроенията на подчинените си далеч преди да изтекат двайсетте месеца.

Отсекът на оръжейниците се равняваше по размери на физкултурния салон, столовата и двете стаи за отдих, офицерската и на редниците, взети заедно. Не можеше да бъде и другояче, след като в последните векове се бе достигнало до такова огромно разнообразие от пехотинско въоръжение. Основният вид оръжие си оставаше бойният скафандър, макар той да бе много по-усъвършенстван от онзи първи модел, в който ме бяха набутали малко преди кампанията на Алеф-нула.

Лейтенант Райлънд, оръжейникът, наблюдаваше четиримата си подчинени, по един от всеки взвод, които проверяваха за последен път как е складирано оръжието. Може би това бе най-отговорната работа на целия кораб, като си помисли човек какво може да се случи с всичките тези тонове експлозиви и радиоактивни вещества при ускорение 25 g.

Отвърнах на небрежния му поздрав.

— Всичко наред ли е, лейтенант?

— Тъй вярно, сър, с изключение на тези проклети саби. — Използваха се в условията на стазисно^[2] поле. Пропастта между днешната физика и моята докторска дисертация бе толкова голяма, колкото онази, която разделя Галилей и Айнщайн. Но ефектът от действието му ми бе известен.

Нищо не може да се движи със скорост, по-голяма от 16,3 метра в секунда вътре в полето, което е полусферично (в космоса — сферично) кълбо с радиус от около петдесет метра. Вътре в него не съществуваше електромагнитно излъчване; никакво електричество, никакъв магнетизъм, никаква светлина. Докато си в скафандъра си, виждаш околността в призрачно черно-бяло — явление, което ми бе правдоподобно обяснено като дължащо се на „фазово изместване на квази-енергия, която се процежда от прилежащата тахионна реалност“. Стана ми съвсем ясно.

Резултатът от него обаче бе, че превръщаше всички конвенционални оръжия в безполезна железария. Дори и една нова-бомба в полето става на инертна буца от метал. А всяко същество, било то земянин или тауранец, веднъж попаднало в полето без съответната изолация, умира за частица от секундата.

На пръв поглед изглеждаше, че сме изобретили идеалното оръжие. Проведени бяха пет схватки, в които цели таурански бази бяха изтрити от лицето на земята, без изобщо да се дадат жертви при полевите сражения. Единственото, което трябваше да направи човек, е да приближи полето до противника (четирима яки войници могат да се справят с него при гравитация, равна на земната) и да гледа как „телетата“ измират, след като преминат през непрозрачната му стена. Хората, които носят генератора, са неуязвими, освен в кратките мигове, когато се налага да го изключат.

Но на шестия път, при който използвахме полето, тауранците вече се бяха подготвили за него. Бяха облечени в защитни костюми и въоръжени с остри копия, с които можеха да пробият скафандрите на войниците-носачи на генератора. След този случай носачите вече се движеха въоръжени.

Имаше сведения само за три подобни битки, макар десетина ударни групи да бяха заминали със стазисни полета. Останалите или още се биеха, или пътуваха, или бяха напълно разгромени. Нямаше друг начин да разберем какво им се бе случило, освен да изчакаме завръщането им. А и на тях не им се препоръчваше да се връщат, ако тауранците все още контролираха „определените“ им за завоюване територии — защото това щеше да означава „дезертиране от битката“, последвано от екзекутиране на всички офицери (макар да се носеха слухове, че просто им промивали изцяло мозъците, препрограмирали ги и отново ги пращали в боя).

— Ще си послужим ли със стазисното поле, сър? — попита Райлънд.

— Навярно. Но не и в началото, стига, разбира се, тауранците да не са вече там. Никак не ми харесва перспективата да живея денем и нощем, облечен в скафандър.

Още по-малко — идеята да използвам сабя, копие и нож за хвърляне; независимо колко неприятели бих изпратил посредством тях до Валхала.

Погледнах часовника си.

— Е, най-добре да отиваме в резервоарите. Нека да се уверим, че всичко върви наред.

Оставаха два часа преди навлизането ни в черната дупка.

Помещението, в което се намираха резервоарите, приличаше на някоя химическа фабрика; подът бе поне около сто метра в диаметър, а залата бе натъпкана с обемисти апарати, еднообразно боядисани в бледосиво. Осемте резервоара бяха разположени почти симетрично около централния лифт, симетрията се разваляше само от това, че единият от тях бе два пъти по-голям от останалите. Това трябва да беше командният — предназначен за старшите офицери и за специалистите, които бяха на тяхно разположение.

Иззад единия от резервоарите изникна сержант Блазински и отдаде чест. Не отвърнах на козируването му.

— Какво, по дяволите, е това? — в цялата тази сива вселена имаше едно цветно петно.

— Котка, сър.

— Хайде де! — Беше голяма, при това и яркооранжева. Кацнала на рамото на сержанта, тя изглеждаше доста нелепо. — Нека формулирам въпроса си по-иначе: какво, по дяволите, търси тая котка тук?

— Тя е талисманът на отделението по поддръжката, сър.

Котката повдигна глава, колкото да ми изсъска с половин уста, след което отново възвърна мързеливата си поза.

Погледнах към Чарли и той вдигна рамене.

— Вижда ми се някакси жестоко — рече той и се обърна към сержанта: — Този кадем няма да ви е от голяма полза. След ускорението с 25 g от нея ще остане само козина и разплескани вътрешности.

— О, не, сър! Сърове. — Той разроши козината на създанийцето между раменете. Там имаше имплантиран флуоровъглероден фитинг, досущ като поставения над бедрената ми кост. — Купихме я от един магазин в Старгейт, готова, преустроена. Напоследък ги има на много кораби, сър. Комодорът ни подписа разрешителното.

Е, да, това бе нейно право; екипите по поддръжката бяха едновременно под нейно и мое разпореждане. А и това си бе нейният кораб.

— Не можахте ли да вземете куче? Господи, как мразя котките. Все се промъкват наоколо.

— Не, сър, те не могат да се адаптират. Безтегловността не им понася.

— Ще се наложи ли да я нагаждате чрез специални приспособления към резервоара? — попита Чарли.

— Не, сър. Имаме една свободна койка за нея. — Страхотно, значи щях да споделям резервоара си с животно. — Трябваше само да скъсим коланите. На котето му е необходимо и лекарство за усилване на клетъчните стени, но то си влиза в цената.

Чарли я погали зад ухото. Тя тихо замърка, но не помръдна.

— Вижда ми се доста глупаво. Животното, де.

— Предварително го упоихме.

Нищо чудно, че бе толкова инертно; наркотикът бе намалил метаболизма му до степен, достатъчна едва-едва да поддържа живота.

— Така по-лесно ще го настаним.

— Добре, нека остане — рекох аз. Може би щеше да се отрази положително на настроението им. — Но ако вземе да се мотае из краката ми, аз лично ще я пратя в регенератора.

— Тъй вярно, сър! — съгласи се той с явно облекчение. Очевидно бе решил, че не бих могъл да постъпя зле с това мило вързопче от козина. Почакай, приятелче.

Огледахме всичко и единственото, което пропуснахме, освен двигателите, бе огромният трюм, където се помещаваха изтребителите и дроните, пристегнати към гнездата си за предстоящото ускорение. Чарли и аз отидохме да погледнем, но откъм нашата страна на въздушния шлюз липсваха прозорци. Знаех, че вътре имаше илюминатори, но камерата бе изпразнена и не си струваше да минаваме през целия цикъл пълнене-затопляне, само за да задоволим любопитството си.

Започнах да се усещам излишен. Извиках Хилибоу и тя докладва, че всичко с под контрол. Тъй като ни оставаше още един час, отидохме в салона и поискахме от компютъра да моделира за нас една игра на „Kriegspieler“^[3] — и тя тъкмо взе да става интересна, когато прозвуча предупредителният сигнал. Разполагахме с десет минути да се приведем в готовност.

Резервоарите гарантираха „полуживот — полусмърт“ за пет седмици; това ще рече, че човек имаше шанс петдесет на петдесет да остане невредим, потопен в продължение на пет седмици, преди някоя клапа или тръба да поддаде и да бъде размазан като хлебарка под ботуш. Престоят в резервоарите повече от две седмици подир това можеше да доведе до страхотна авария. По време на този първи етап от пътуването ни щяхме да стоим в тях само десет дни.

За нас обаче щеше да е без значение дали ставаше дума за пет часа или за пет седмици. След като налягането се вдигне до оперативно ниво, човек губи представа за времето. Тялото и умът се втвърдяват като бетон, нито едно от сетивата не излъчва информация и можеш с часове да се напъваш, опитвайки се да си спомниш името буква по буква.

Затова, когато изведнъж се оказах сух, с тяло, което потрепваше, докато възстановяваше усещанията си, изобщо не се изненадах, като че ли не бе изминал дълъг период от време. Помещението се изпълни със звуци, издавани сякаш от конгрес на астматици, заседаващ на цветна ливада; трийсет и девет души и една котка кашляха и кихаха, за да се освободят и от последните остатъци флуоровъглерод. Додето се оправях непохватно с коланите, вратата се отвори и резервоарът се изпълни с болезнено ярка светлина. Котката изскочи първа от общата блъсканица. В името на достойнството си, останах последен.

Навън се тълпяха повече от сто души; протягаха се и разтриваха схванатите си мускули. Достойнство ли? Заобиколен от тонове млада женска плът, аз се взирах в лицата им и отчаяно се опитвах да реша на ум някакво диференциално уравнение от трета степен, за да потисна любовния рефлекс. Способ с временно действие, но успях да се добера някак си до подемника.

Хилибоу крещеше заповеди, строяваше хората и със затварянето на вратите забелязах, че всички от първи взвод имаха еднакви кръвонасядания по телата. Щеше да се наложи да поговоря за това и с техническите екипи, и с медицинския персонал.

Но първо трябваше да се облека.

4.

В продължение на три седмици пътешествахме с ускорение 1 g, като от време на време оставахме в безтегловност и правехме проверка на навигацията; курсът на „Масарик II“ описваше една дълга и тясна „примка“ до черната дупка Реш-10 и обратно. Началният период мина гладко, хората се приспособиха към начина на живот на кораба. Оставих ги на режим, който позволяваше минимална уставна заетост и максимално преговаряне и тренировки — беше за тяхно добро, макар да не бях толкова наивен да вярвам, че и те ще го приемат така.

След около още една седмица на 1 g редник Рудкоски (помощникът на готвача) разполагаше с казан, който произвеждаше по осем литра 95-процентов етилов спирт, Не исках да го възпирам — животът и без това бе безрадостен; нямах нищо против, стига хората да изпълняваха задълженията си трезви — но бях дяволски любопитен да узная как успяваше да отклони суровините при нашия „заключен“ вътрешен цикъл и как хората плащаха алкохола си. Използвах субординационните си правомощия и възложих на Алсивър да разбере. Тя попита Джарвил, който подпита Карерас, който от своя страна се разговори с Орбан, готвача. Оказа се, че сержант Орбан е подредил всичко, оставяйки мръсната работа на Рудкоски, и направо си умирал да се похвали за това на някой, комуто може да се довери.

Ако се хранех с редовия състав, може би щях да установя сам как ставаше всичко. Но схемата не се разпростираше чак до територията на офицерите.

Чрез Рудкоски Орбан бе сътворил основаваща се на алкохола икономика, която обхващаше целия кораб. Ето как действаше тя.

На всяко ядене се приготвяше по един много сладък десерт — желе, крем карамел или плодова пита, който можеш и да изядеш, ако си в състояние да се справиш с пресищащия му вкус. Но ако десертът останеше на таблата ти, когато я носиш на гишето за рециклиране, Рудкоски ще ти даде десетцентов купон и ще хвърли шекереното удоволствие в казана за ферментация. Той разполагаше с два двайсетлитрови казана и докато единият се пълнеше с материал, другият бе „в действие“.

Десетцентовият купон стоеше в основата на системата, която даваше възможност да закупиш половин литър чист етил (с подправки на вкус) за пет долара. Отделение от пет души, изцяло отказали се от десертите си, можеше да си купи около литър седмично, достатъчно да се организира купон и в същото време — недостатъчно за да създаде здравни проблеми.

Когато Даяна ми сведе тази информация, тя донесе също и бутилка от най-гадния алкохол на Рудкоски; беше с миризми, които явно не се бяха харесали. Бутилката бе преминала по цялата йерархия и нивото на течността в нея бе намаляло само с няколко сантиметра.

На вкус напомняше ужасна комбинация от ягода и кимион. С перверзните си наклонности на човек, който рядко пие, Даяна много го хареса. Поисках да ни донесат вода с лед и само след час тя се гипсира напълно. Аз също си сипах от питието, но не можах да го допия докрай.

Докато бе още на половината път до пълната забрава, изричайки тихи, окуражителни монолози към черния си дроб, тя най-неочаквано наклони глава и ме зазяпа с детинска откровеност.

— Ти имаш истински проблем, майор Уилям.

— Той е нищо в сравнение с онзи, който ти ще имаш утре сутринта, лейтенант доктор Даяна.

— О, няма страшно — и тя махна пиянски с ръка. — Малко витамини, малко глю… коза… м-ъ-ъничко адреналин, ако нищо друго не помогне. Ти… имаш… истински… проблем.

— Виж какво Даяна, не искаш ли да…

— Това, от което се нуждаеш… е да си запишеш час при онзи готин ефрейтор Валдес. — Валдес бе съветникът на мъжете по сексуалните въпроси. — Той има опит. Т’ва му е работата. Той ще ти помогне да…

— Нали вече говорихме на тази тема, не помниш ли? Държа да си остана такъв, какъвто съм.

— Нали всички това искаме? — Тя избърса една сълза, която навярно съдържаше цял процент алкохол. — Знаеш ли, че ти викат „Старата кримка“. Не, не ти викат така.

Тя заби поглед в пода, сетне вдигна очи към стената.

— „Обратния дъртак“, ето как ти викат.

Бях очаквал и по-лоши прякори от този. Но не и толкова скоро.

— Не ме интересува. На командира винаги му вадят прякори.

— Знам, но… — неочаквано, тя се изправи и се олюля — Пийнах твърде много. Ще си лягам.

Обърна се към мен и се протегна толкова силно, че ставите й изпукаха. Сетне изсвистя някакъв цип, тя се измъкна от туниката си и отиде на пръсти до леглото ми. Седна на него и потупа по дюшека.

— Хайде, Уилям. Единствена възможност.

— За Бога, Даяна, няма да е честно.

— Всичко е честно — изкикоти се тя. — И освен това, аз съм доктор. Няма да се разболея, нищо няма да ми стане. Помогни ми, моля ти се.

След всички тези петстотин години, те все още носеха сутиени, които се закопчаваха отзад.

Някой учтив джентълмен би й помогнал да се съблече и после тихичко би се оттеглил. Друг учтив джентълмен би напуснал стаята веднага. Но тъй като не бях нито от единия, нито от другия тип, аз се приготвих за атака.

За щастие тя заспа, преди да успеем да свършим нещо. Възхищавах се дълго на тялото ни на допира до него, чувствайки се като абсолютен простак, след което успях да събера нещата й и да я облека.

Вдигнах я от леглото, какъв сладък товар, и сетне осъзнах, че ако някой ме видеше да я нося към кабината й, тя щеше да се превърне в мишена за слуховете до края на кампанията. Обадих се на Чарли, казах му, че сме пийнали, че Даяна я е хванало и го попитах дали би дошъл да ми помогне, за да пренесем добрата леля докторка у дома й.

Когато Чарли почука на вратата, тя вече бе облечена и съвсем ненинно похърквате леко на стола си.

Щом я зърна, той се усмихна.

— Докторе, излекувай се сам.

Предложих му шишето, като предварително го предупредих. Той го помириса и направи гримаса.

— Какво е това, лак за дърво ли?

— Готвачите са го измайсторили. С вакуумен казан. Той остави шишето толкова внимателно, сякаш се страхуваше да не избухне.

— Мога да предскажа, че клиентелата им ще намалее — Май скоро ще има мор. Тя наистина ли пи от тая отврат?

— Ами, готвачите сами са си признали, че не са сполучили с последната партида; другите им марки очевидно са с по-добро качество и са годни за пиене. Да, на нея много й хареса.

— Е… — засмя се той. — По дяволите! Какво предлагаш, ти да я хванеш за краката, а аз — за ръцете?

— Не, виж, нека и двамата да я подхванем под мишниците. Може би ще я заставим да повърви.

Когато я вдигнахме от стола, тя изстена леко, отвори едното си око и рече:

— Здрасти, Чарли.

Сетне затвори око и се остави да я повлечем към кабината й. Никой не ни видя как я замъкнахме, но съкафезничката й Лаасонен още не си бе легнала и четеше.

— Наистина ли е изпила това чудо, а? — Тя изгледа приятелката си състрадателно начумерена. — Чакайте, дайте да ви помогна.

С общи усилия успяхме да се преборим с нея и да я сложим в леглото. Лаасонен махна косите й от очите и ги приглади.

— Тя обяви, че всичко това било само един експеримент.

— По-предана е на науката, отколкото аз самият — отбеляза Чарли. — И има по-здрав стомах.

Защо ли го каза?

 

 

Даяна глупаво си призна, че след първата чаша не помнела нищо. Тя смяташе, че Чарли е бил там през цялото време. Което, разбира се, бе за хубаво. Но о, Даяна, моя прекрасна потайна хетеросексуална дама, чакай само да ти купя една бутилка скоч, веднага щом кацнем на първия наш космопорт. След около седемстотин години.

За скока от Реш-10 до Каф-35 се върнахме обратно в резервоарите. Прекарахме две седмици при ускорение от 25 g, а сетне — още четири седмици при рутинното 1 g.

Бях обявил моята политика на отворени врати, но на практика никой не се възползва от нея. Рядко се виждах с войниците и при всички наши срещи резултатът бе незадоволителен. Проверявах как върви подготовката им, наказвах ги и от време на време им изнасях лекции. А и те рядко разговаряха по същество с мен, освен когато отговаряха на някой прям въпрос.

За повечето от тях английският бе или матерен, или втори език, но той чувствително се бе променил през последните 450 години, едва го разбирах, а когато говореха прекалено бързо — почти нищо не схващах. За щастие по време на първоначалното си обучение всички бяха учили английски от началото на XXI век; този език или по-скоро диалект служеше за постоянен lingua franka, посредством който войникът от двайсет и пети век можеше да общува с някой, който с бил съвременник на предците му отпреди деветнайсет поколения. Ако изобщо понятието предци все още имаше смисъл.

Спомних си за първия си боен командир — капитан Стот — когото мразех толкова сърдечно, колкото го ненавиждаше и цялата останала рота, и се помъчих да си представя какво ли бих изпитвал, ако той бе със сексуални отклонения и за да си общувам с него се налагаше да уча нов език.

Разбира се, имахме проблеми с дисциплината, та как иначе. Но беше истинско чудо, че въобще съществуваше някаква дисциплина. Хилибоу отговаряше за това; и колкото и да не я харесвах лично, трябваше да й отдам заслуженото: тя държеше изкъсо войниците. Повечето от надписите в корабните тоалетни бяха на тема невероятните сексуални отношения между втория помощник-командир и нейния началник.

 

 

От Каф-35 прескочихме до Самик-78, от там — на Аийн-129 и най-накрая — на Сейд-138. Скоковете не бяха по-дълги от няколкостотин светлинни години, но последният бе на разстояние 140 000 — може би най-големият колапсаров скок, извършван някога от земен кораб с екипаж.

Времето, прекарано в „червеевия тунел“ при преминаването от един колапсар до друг, бе винаги едно и също, независимо от разстоянията помежду им. Когато учех физика, се смяташе, че времетраенето на колапсаровия скок е равно на нула. Но няколко века по-късно бе проведен сложен експеримент, чрез който се доказа, че скокът всъщност трае малка част от наносекундата. Това незначително наглед откритие наложи основен ремонт на физиката на колапсаровия скок; цялата проклета наука трябваше да се обръща с хастара навън, тъй като бе установено, че за да се стигне от точка А до точка Б, минавало известно време.

И физиците все още продължаваха да спорят по въпроса.

Но когато излязохме от Сейд-138 и отхвърчахме от колапсаровото й поле със скорост, равна на три четвърти от скоростта на светлината, ние си имахме далеч по-неотложни вътрешни проблеми. Нямаше как да разберем веднага дали тауранците ни бяха изпреварили. Изстреляхме програмиран дрон-сонда, който трябваше да направи предварителен оглед. Той щеше да ни предупреди, ако засечеше кораби в системата или откриеше някакви следи от тауранците из околните планети.

След като дронът бе вече изстрелян, ние се напъхахме в резервоарите и докато корабът намаляваше скоростта си, компютрите ни вкараха в триседмична обходна маневра. Нямаше никакви проблеми, освен дето три седмици са адски дълъг срок да стоиш обездвижен в резервоара; няколко дни след това всички се влачеха като престарели инвалиди.

Ако дронът бе изпратил съобщение, че тауранците вече са се появили в системата, ние веднага щяхме да слезем на 1 g и да започнем да разполагаме изтребители и дрони, снабдени с нова-бомби. Или изобщо нямаше да сме живи, за да го сторим: понякога тауранците прехващаха корабите ни само няколко часа след навлизането им в съответната система. Смъртта в резервоара навярно нямаше да е от най-приятните.

Трябваше ни месец, за да се върнем на две-три астрономически единици разстояние от Сейд-138, където дронът бе открил планета, отговаряща на изискванията ни.

Беше странна планета, малко по-малка от Земята, но с по-висока плътност. Не бе съвсем като криогенните дълбокозамразяващи фризери, каквито бяха повечето входно-изходни планети; това се дължеше както на топлината, излъчвана от нейното ядро, така и на факта, че „С“ Дорадус, най-ярката звезда в Облака, се намираше само на една трета светлинна година от нея.

Най-необикновената й характеристика бе пълното отсъствие на собствена география. От космоса изглеждаше като леко повредена билярдна топка. Щатният ни физик лейтенант Гим се постара да изясни произхода й. Според него аномалната й, характерна повече за кометите орбита, навярно е причината, поради която тя се бе носила в междузвездното пространство като „планета-скитник“ през по-голямата част от живота си. Извадила е късмет, че не се е сблъскала с нито един метеорит, преди да попадне във владенията на Сейд-138 и да бъде заловена — принудена да съществува в обкръжението на всичкия боклук, който една черна дупка влачи около себе си.

Оставихме „Масарик II“ на орбита (той бе в състояние да кацне, но така щяха да се ограничат видимостта и времето за евентуалното ни оттегляне) и пренесохме строителните материали на повърхността с шестте изтребителя.

Беше приятно човек да излезе от кораба, въпреки че планетата не можеше да се нарече гостоприемна. Атмосферата й представляваше лек, студен ветрец от водород и хелий, тъй като дори по пладне бе толкова студено, че никаква друга субстанция не можеше да съществува в газообразно състояние.

„Пладне“ бе когато „С“ Дорадус се намираше точно над главите ни — мъничка, болезнено ярка искрица. През нощта температурите бавно падаха от около 25 до 17 градуса по Келвин, което ни създаваше проблеми, защото малко преди изгрев водородът започваше да кондензира и всичко ставаше толкова хлъзгаво, че не можехме да правим нищо друго, освен да седим и да чакаме зазоряването. При изгрев едва доловима, пастелна дъга внасяше единственото разнообразие сред черно-бялата монотонност на ландшафта.

Почвата беше коварна, покрита с гранулки от замръзнал газ, които се носеха полека с безспирния анемичен бриз. Човек трябваше да върви бавно и разкрачен, за да остане прав; от четиримата, които щяха да умрат при строежа на базата, трима щяха да станат жертви на най-обикновени падания.

Хората не бяха доволни от решението ми първо да построим противокосмическата и периферната отбрана, преди да сме издигнали жилищните помещения. Но така си беше по правилата, а и освен това след един „ден“, прекаран на планетата, получаваха по два дни почивка на кораба — което, признавам, не бе кой знае каква щедрост, тъй като денонощията на кораба се състояха от 24 часа, а един ден на планетата от изгрев до изгрев бе дълъг 38,5 часа.

Базата бе завършена за по-малко от четири седмици и конструкцията й наистина бе забележителна. Периферията — кръг с диаметър един километър, се защищаваше от 25-гигаватови далекобойни лазери, които се насочваха и стреляха автоматично за хилядна от секундата. Те щяха да реагират на движението на какъвто и да е достатъчно едър предмет между периметъра на укреплението и хоризонта. Понякога, когато вятърът бе подходящ за това, а почвата — влажна от водорода, малките ледени гранулки се слепнеха и образуваха рехава снежна топка, която започваше да се търкаля. Не бе в състояние обаче да стигне далеч.

За да се осигури ранна защита, която да предвари противниковото настъпление, базата бе разположена в средата на огромно минно поле. Заровените мини щяха да реагират на достатъчно силно нарушаване на гравитационните им полета: един-единствен тауранец би взривил мината, приближавайки се на двайсет метра до нея; всеки малък кораб на километър височина също би я детонирал. Мините бяха 2800 на брой, повечето 100-микротонни ядрени заряди. Петдесет от тях бяха унищожително мощни тахионни устройства. Всичките бяха пръснати в груба окръжност, която се простираше на още пет километра отвъд ефективния обхват на лазерите.

Вътре в базата разчитахме на персоналните си лазери, на микротонни гранати и на тахионно-захранвани ракетомети, които още не бяха изпитвани в бой — по един на взвод. В краен случай около жилищните помещения щеше да се включи стазисното поле. Под неговия непроницаем сив купол имаше обикновено толкова палеолитни оръжия, че с тях можеше да спрем Златната орда, освен това бяхме скрили една спасителна лодка, в случай че изгубехме всичките си летателни апарати, а спечелехме битката. С нея дванайсет души можеха да издрапат обратно до Старгейт.

Не исках да се замислям продължително върху факта, че останалите оцелели трябваше да седят и да чакат, докато не ги освободи или новопристигнало подкрепление, или смъртта.

Жилищните и административните помещения се намираха изцяло под земята, за да бъдат защитени от преки попадения. Това обаче не служеше за повдигане на духа. Независимо от относителната безопасност, пребиваването извън сградите не се поощряваше, дори когато се касаеше за извършването на изнурителна или опасна работа. Не исках войниците да излизат на повърхността в свободното си време, както заради опасностите, така и поради административните главоболия непрекъснато да се проверява екипировката на влизане и на излизане и да се държи сметка кой къде е в момента.

Но накрая трябваше да клекна и да разреша на хората да излизат по няколко часа седмично. Нямаше нищо за гледане, освен безличната равнина и небето (доминирано през деня от „С“ Дорадус и през нощта — от огромния мъжделив овал на галактиката), но все пак бе нещо, особено ако дотогава си зяпал само стените и тавана от стопен камък.

Удоволствие бе да отидеш до периферията и да хвърляш снежни топки пред лазера; да метнеш колкото се може по-малка топка и въпреки това тя да задейства оръжието. Струваше ми се, че развлекателната стойност на този спорт бе равна приблизително на това да гледаш как капе кранът на една чешма, но от него нямаше никаква вреда, тъй като оръжията стреляха само навън, а и разполагахме с достатъчно излишна енергия. Пет месеца живяхме спокойно. Нови проблеми не възникнаха, а като пещерни хора ние се чувствахме къде по-безопасно, отколкото скачайки от колапсар на колапсар.

Когато Рудкоски монтира отново казана си, аз си затворих очите. Всичко, което разнообразяваше живота на гарнизона бе добре дошло, а разменните купони не само носеха на войниците алкохол, но бяха и нещо, с което можеше да се играе и хазарт. Поставих само две възбрани: никой не биваше да излиза навън, ако не бе напълно трезвен и никой нямаше право да продава сексуални услуги. Може би в мен бе заговорил пуританът, но и в този случай решението ми съответстваше на инструкциите. Мнението на специалистите бе разделено. Лейтенант Уилбър, офицерът-психиатър, бе съгласен с мен; съветниците-сексолози Кайджи и Валдес — не.

Но петте месеца на уютно отегчителна рутина така или иначе отминаха и след това се случи историята с редника Гробър.

 

 

По обясними причини в жилищните помещения не бе разрешено да се внася оръжие. Хората бяха така подготвени, че дори юмручен двубой можеше да се превърне в смъртоносен дуел, а нервите ни бяха доста изтънели. Стотина нормални люде навярно щяха да се хванат за гърлата само след едноседмичен престой в нашите пещери, но тези войници бяха подбирани един по един, според способността им да се спогаждат в ограничени пространства.

И въпреки това имаше побои. Гробър едва не уби бившия си любовник Шон, задето онзи му направил гримаса, докато били на опашката за ядене. Получи седмица карцер в единочка (Шон — също, за това, че го бе предизвикал), след което последваха съвети от психиатъра и непоряди. Преместих го в четвърти взвод, за да не се вижда всеки ден с Шон.

Но когато за пръв път се срещнали отново в коридора, Гробър поздравил Шон със свиреп ритник в гърлото и се наложи Даяна да му прави нова трахея. Гробър получи още по-интензивен карцер, психиатрични съвети и непоряди — по дяволите, не можех да го преместя в друга рота — и сетне две седмици той се държа като добро момче. Преустроих разписанията им за работа и за хранене така, че никога да не бъдат заедно в едно помещение. Но те отново се срещнаха в коридора и този път резултатът бе почти реми: Шон приключи с две счупени ребра, но Гробър имаше разкъсан тестис и изгуби четири зъба.

Ако това продължеше, щях да храня една уста по-малко.

Съгласно военния кодекс можех да заповядам Гробър да бъде екзекутиран, защото фактически ние се намирахме в състояние на война. Може би точно така и трябваше да постъпя, веднага и на място. Но Чарли предложи по-хуманен изход от ситуацията и аз го приех.

Нямахме достатъчно помещения, за да държим Гробър непрестанно затворен, което изглежда бе единственото разумно и все пак практично решение, но на борда на носещия се в орбита „Масарик II“ имаше достатъчно място. Обадих се на Антопол и тя се съгласи да се погрижи за него. Дадох й разрешение, ако й създаде неприятности, да го изхвърли в космоса.

Свиках общо събрание, за да обясня нещата, така че да не отиде напусто урокът с Гробър. Тъкмо започнах да говоря иззад каменната катедра на седналата пред мен рота (офицерите и Гробър бяха отзаде ми), когато онзи ненормалник реши да ме убие.

Както и всички други, Гробър бе нарочен да тренира пет часа седмично в стазисно поле. Под внимателно наблюдение войниците се упражняваха с копия и саби и какво ли не още върху чучела на тауранци. Гробър някакси бе успял да скрие едно от оръжията — индуска чакра, която представлява метален кръг с остър като бръснач външен ръб. Не е лесно за употреба оръжие, но след като се научиш да го използваш, може да бъде много по-ефикасно от метателен нож. Гробър бе експерт в тази област.

За част от секундата той обезвреди двамината, които стояха от двете му страни. Стовари лакътя си в слепоочието на Чарли и същевременно с ритник строши капачката на коляното на Хилибоу, после измъкна чакрата от туниката си и я спокойно я запокити по мен. Преди да успея да реагирам, тя вече бе изминала половината от разстоянието до шията ми.

Инстинктивно вдигнах ръка да я спра и едва не изгубих четири пръста. Острият ръб разряза дланта ми, но успях да я отклоня. Гробър се хвърли към мен, с оголени зъби и такова изражение на лицето, каквото се надявам да не видя никога повече през живота си.

Може би не съзнаваше, че „Обратния дъртак“ бе всъщност само с пет години по-възрастен от него самия; че „Обратния дъртак“ имаше бойни рефлекси и бе изкарал триседмична тренировка, придружена с кинестезия. Във всеки случай се оправих толкова лесно, че чак ми домиля за него.

Десният му крак бе вдигнат; знаех, че при следващата крачка щеше да предприеме свиреп скок. Направих къса стъпка „балестра“, за да коригирам разстоянието помежду ни, и в мига, в който и двата му крака бяха във въздуха, го ритнах странично и немилостиво в слънчевия сплит. Изпадна в безсъзнание, още преди да падне на земята.

Ако трябва да убиеш човек, бе казал Кайнък, не съм сигурен дали ще можеш да го сториш. В малката стая присъстваха над 120 души, но единственият звук, който нарушаваше тишината, идваше от постоянното капене на кръвта от дланта ми. Макар сигурно да знаеш хиляди различни начини да го направиш. При условие, че го бях ритнал с няколко сантиметра по-високо и под малко по-различен ъгъл, щях да го убия моментално. Кайнък се оказа прав — не притежавах инстинкта да убивам.

Ако го бях утрепал при самозащита, неприятностите ми щяха да свършат, вместо изведнъж да се умножат.

Командирът може да затвори един-единствен психар-причинител на беди и да забрави за него. Но не може да постъпи така с неуспял убиец. Нямаше нужда от социологическо проучване, за да разбера, че екзекутирането му едва ли щеше да подобри отношенията ми с войниците.

Осъзнах, че Даяна бе клекнала на колене до мен и се опитваше да разтвори пръстите ми.

— Виж Хилибоу и Мур — смотолевих аз и се обърнах към ротата: — Свободно! Разотивайте се!

5.

— Не ставай магаре — рече Чарли. Държеше мокра кърпа върху цицината на главата си.

— Нима не смяташ, че трябва да го екзекутирам?

— Не се дърпай! — Даяна се мъчеше да събере ръбовете на раната ми, за да ги залепи. Усещах ръката си от китката надолу като парче лед.

— Не и собственоръчно, не. Можеш да определиш някого. Чрез жребий.

— Чарли е прав — съгласи се Даяна. — Нека теглят листчета от купа.

Добре, че Хилибоу спеше дълбоко на другата койка. Не ми трябваше мнението й.

— Ами ако избраният откаже?

— Наказваш го и викаш следващия — каза Чарли. — Нищо ли не си усвоил от „кюпа“? Не можеш да уронваш авторитета си, като се заемеш публично с работа… която очевидно трябва да бъде възложена другиму.

— Всяка друга — да. Но точно тази… никой от ротата още не е убивал. Отстрани ще изглежда така, сякаш прехвърлям на другиго своя дял от задълженията си.

— Щом е чак толкоз дяволски сложно — рече Даяна — защо тогава не се изправиш пред хората и не им обясниш всичко. След което нека да теглят от клечките. Не са деца.

Някога е съществувала армия, в която са постъпвали именно по този начин, съобщи силната ми квази-памет. Марксистката милиция на интербригадите от Испанската гражданска война, в началото на двайсети век. Подчиняваш се на заповед, само след като ти я обяснят подробно; можеш да откажеш да я изпълниш, ако ти се види безсмислена. Офицерите и войниците пиели заедно, никога не отдавали чест и не използвали в обръщенията си един към друг звания. Изгубили са войната. Но и противниците им не са се забавлявали особено.

— Край — Даяна отпусна безчувствената ръка в скута ми. — Не се опитвай да я използваш в следващия половин час. Едва като почне да боли, ще можеш да си служиш с нея.

Огледах раната отблизо.

— Линиите не съвпадат. Не че се оплаквам.

— Нямаш основания. По всички правила би следвало да имаш пънче, вместо ръка. А отвъд Старгейт не съществуват условия за регенерация.

— Пънчето би трябвало да е на врата ти — рече укоризнено Чарли. — Не виждам защо изобщо имаш угризения. Трябваше още в началото да видиш сметката на негодника.

— Знам това, по дяволите! — и Чарли, и Даяна подскочиха в резултат на избухването ми. — Съжалявам, мамицата му. Вижте какво, я ме оставете сам да се тревожа за себе си.

— Вие двамата защо не смените темата на разговора — изправи се Даяна и почна да прибира съдържанието на медицинската си чанта. — Имам да преглеждам още един пациент. Гледайте да не се разгорещите съвсем.

— Гробър ли? — попита Чарли.

— Точно така. За да се уверя, че ще може да се изкачи на ешафода без чужда помощ.

— Ами ако Хилибоу…

— Тя няма да дойде в съзнание още половин час. Ще пратя Джарвил, за всеки случай.

— Ешафод ли… — изобщо не бях се замислял за това. — Как, по дяволите, ще го екзекутираме? Не можем да го сторим вътре, за да не накърним самочувствието на войниците. Отделение за разстрел — вижда ми се прекалено рисковано.

— Изхвърли го през въздушния шлюз. Не му дължиш никаква церемония.

— Май че си прав. Как не се сетих по-рано. — Питах се дали Чарли някога бе виждал трупа на човек, умрял по такъв начин. — Може би ще е най-добре да го пъхнем в рециклиращата машина. Там да свърши.

Чарли се засмя.

— Това е целта.

— Но малко ще трябва да го поокастрим. Отворът не е достатъчно широк.

Чарли имаше няколко предложения как да се справим с положението. Джарвил дойде и не ни обърна много-много внимание.

Изведнъж вратата на лазарета се отвори с трясък. Вкараха пациент на количка; Даяна вървеше до него и притискаше гърдите на мъжа, а един боец буташе количката. Двамина други редници ги следваха, но се спряха на вратата.

— Ей там, до стената — нареди тя. Беше Гробър.

— Опита се да се самоубие — рече Даяна, макар че това бе съвсем очевидно. — Сърцето му е спряло.

Беше направил с колана си примка, която все още висете хлабаво около врата му.

На стената бяха окачени два големи електрода с гумени дръжки. Даяна ги грабна с една ръка, а с другата разкъса туниката му.

— Пусни количката! — тя раздалечи електродите, тласна с коляно някакъв бутон и ги натисна върху гръдния му кош. Чу се леко избръмчаване, тялото му потрепери и замря. Замириса на изгоряло месо.

Даяна поклати глава.

— Пригответе го за операция — рече тя на Джарвил. — Извикай и Дорис.

Тялото клокочеше, но звукът бе механичен, все едно че идеше от водопровод.

Тя изключи тока и пусна електродите, свали пръстена от ръката си и отиде да мушне ръце в стерилизатора. Джарвил започна да маже гръдния кош на Гробър с някаква ужасно миризлива течност.

Между двете изгаряния от електродите имаше малък червен белег. Почудих се какво означаваше той. Пристъпих да огледам отблизо врата на Гробър.

— Махни се, Уилям, не си стерилен — Даяна опипа прешлените на врата му, слезе малко по-надолу и направи разрез оттам до края на гръдната кост. Рукна кръв и Джарвил й подаде някакъв инструмент, който приличаше на голяма, хромирана ножовка. Отклоних погледа си, но нямаше как да не чуя, когато това нещо изхрущя в ребрата му. Докато се връщах на мястото си, тя поиска ретрактори и тампони. С ъгълчето на окото си видях, че работеше направо в гръдния му кош и че масажираше директно сърцето.

Чарли изглеждаше така, както аз се чувствах.

— Хей, Даяна, да не се преумориш.

Тя не отвърна. Джарвил донесе изкуствено сърце и й подаде две тръби. Даяна взе скалпела и аз отново извърнах поглед.

Половин час по-късно той бе все така безжизнен. Изключиха машината и го покриха с чаршаф. Даяна изми ръцете си от кръвта и каза:

— Трябва да се преоблека. Ще се върна след минута.

Станах и отидох до кабината й, вратата й бе съседната. Трябваше да разбера. Вдигнах ръка да почукам, но тя така ме заболя, сякаш през нея премина ток. Почуках с лявата. Даяна отвори веднага.

— Какво… а, искаш нещо за ръката ли. — Бе полуоблечена и имаше отнесено изражение. — Помоли Джарвил.

— Не, не е за това. Какво се случи, Даяна?

— Е, ами… — тя навлече туниката си през глава. Гласът й бе приглушен. — Предполагам, че вината с моя. Оставих го за минута сам.

— И той се е опитал да се обеси.

— Точно така. — Тя седна на леглото, а на мен предложи стол. — Когато се върнах, той беше вече мъртъв. И Джарвил го нямаше, бях го пратила при Хилибоу, защото не исках да я оставя дълго без наблюдение.

— Но, Даяна… по врата му нямаше никакви белези. Никакви ожулвания, нищо.

Тя вдигна рамене.

— Не го е убило обесването. Получил е инфаркт.

— Някой му е бил инжекция. Точно в сърцето.

Тя ме изгледа с любопитство.

— Аз го направих, Уилям. Адреналин. Обичайната процедура.

Човек получава такава червена точица, ако се отдръпне рязко от иглата на спринцовката, докато му слагат инжекцията. Иначе лекарството преминава през порите и не оставя белег.

— Беше ли умрял, когато му сложи инжекцията?

— Професионалното ми мнение е такова. Нямаше сърдечна дейност и пулс, не дишаше. Твърде малко заболявания имат подобни симптоми…

— Разбирам…

— Да не би нещо… какво има, Уилям?

Или бях невероятен късметлия, или Даяна бе много добра актриса.

— Нищо. Ще отида да взема от Джарвил лек за тази ръка. — Отворих вратата. — Избави ме от маса неприятности.

— Така е — погледна ме тя право в очите.

Всъщност отървах се от една неприятност, за сметка на друга. Въпреки обстоятелството, че при кончината на Гробър имаше няколко непредубедени свидетели, тръгна упоритият слух, че съм накарал Док Алсивър да го ликвидира, защото не съм искал да се главоболя с военен съд.

Истината бе, че според Всеобщия военен кодекс Гробър изобщо не заслужаваше процес. Единственото, което трябвате да сторя, бе да река: „Ти, ти и ти. Изведете, моля, навън този мъж и го разстреляйте.“ И горко му на онзи редник, който откажеше да изпълни заповедта.

Отношенията ми с войниците в известен смисъл се подобриха. Поне външно те демонстрираха по-голямо уважение към мен. Но подозирах, че отчасти това бе евтиното уважение, което един главорез получава, след като е доказал, че е опасен и непредвидим.

И така, новото ми прозвище бе „Убиеца“. Тъкмо бях свикнал вече с „Обратния дъртак“.

Базата бързо се върна към обичайната практика на тренировки и постоянно дебнене. Почти с нетърпение очаквах появата на тауранците, само и само всичко да свърши най-сетне по един или друг начин.

По съвсем очевидни причини войниците много по-лесно от мен се приспособиха към ситуацията. Те си имаха конкретни задължения, които трябваше да изпълняват, и предостатъчно свободно време за обичайното войнишко противодействие на скуката. Моите задължения бяха по-разнообразни, но ми носеха незначително удовлетворение, тъй като проблемите, които ме изстискваха бяха от типа „Поемам отговорността“. Другите решения, които не изискваха чак такава отговорност, се вземаха от по-ниските командни нива.

Никога не се бях интересувал особено от спорт или от някакви развлекателни игри, но сега се улових, че все по-често и по-често се обръщах към тях като към изпускателен клапан. За пръв път през живота си в тази ограничена, клаустрофобична обстановка, не можех да избягам в четенето или ученето. Затова фехтувах със сабя или тояга с другите офицери, потях се до премала на тренировъчните машини и дори държах въженце за скачане в кабината. Играех на шах с повечето офицери, но те обикновено ме биеха — когато спечелех, имах усещането, че ми отстъпват нарочно. Игрите на думи ми бяха трудни, защото говорех на един архаичен за тях диалект и те мъчно го разбираха. А не ми достигаше нито време, нито талант, за да се усъвършенствам и „модерния“ английски.

За известно време се оставих Даяна да ме тъпче с антидепресанти, но кумулативният им ефект бе плашещ — започнах да се привързвам към тях по начин, който в началото бе достатъчно недоловим, за да ме разтревожи — и именно затова ги спрях. Сетне ходих на психоаналитични сеанси при лейтенант Уилбър. Нищо не излезе. Макар той да знаеше всичко за моите проблеми по научен път, ние просто не разговаряхме на един и същ език; получените съвети относно любовта и секса в исторически смисъл бяха все едно аз да седна да поучавам един крепостник от четиринайсети век как да се държи със свещеника и господаря си.

А тук, в крайна сметка, бе коренът на проблемите ми. Бях сигурен, че щях да се справя с напрежението и разочарованията си като командир; с това, че съм затворен в една пещера с тези хора, които понякога изглеждаха съвсем малко по-неприятелски настроени от противника; дори и с това, че последващите събития щяха да доведат само до една мъчителна смърт в името на безполезна кауза. Щях да се справя с всичко, стига Меригей да бе с мен. И това чувство с течение на времето се засилваше все повече и повече.

Уилбър ме смъмри строго и ме обвини, че съм романтизирал положението си. Каза, че знаел какво е любовта; самият той се бил влюбвал. И сексуалната полярност на двойката нямала никакво значение. Добре, можех да приема, че самото понятие с било превърнато в клише от поколението на родителите ми (по мое време вярата в него вече бе разколебана). Любовта, твърдеше той, е крехко цвете; любовта е нежен кристал; любовта е неустойчива реакция с период на полуразпадане осем месеца. Глупости, отвърнах аз и го обвиних, че в културно отношение е с капаци на очите; трийсетте века на предвоенното общество ни учеха, че любовта е единственото тайнство, което трае до смъртта ни, та дори и след нея, и, ако той бе роден, а не излюпен в колба, щеше да разбере какво му говорех! След което Уилбър надяваше начумереното си, търпеливо изражение и започваше да ми повтаря, че съм станал жертва на собствената си сексуална фрустрация и на романтичните си заблуди.

 

 

Обръщайки сега поглед назад, към миналото, си мисля, че добре си прекарвахме в спорове един с друг. Но да ме излекува — не можа.

Имах си нов приятел, който непрекъснато седеше в скута ми. Беше котаракът, който притежаваше таланта да се крие от хората, които харесват котки, и да се залепва за онези, които имат проблеми със синузита или просто не обичат промъкващите се край тях малки животинчета. Но помежду ни имаше нещо общо, тъй като, доколкото знаех, това бе единственото хетеросексуално мъжко животно в цялата обозрима околност. Естествено той бе кастриран, но при стеклите се обстоятелства това нямаше значение.

6.

От деня, в който започнахме изграждането на базата бяха минали точно 400 дни. Седях зад писалището си и изобщо не се занимавах с новото разписание на дежурствата, съставено от Хилибоу. Котаракът бе в скута ми и мъркаше силно, макар да не го галех. Чарли се бе разположил на стола си и четеше нещо на монитора. Телефонът иззвъня, обаждаше се комодорът.

— Те са тук.

— Какво?

— Казах, те са тук. Един таурански кораб току-що изскочи от колапсаровото поле. Скорост 0,8 от светлинната. Намаляване на ускорението — приблизително 30 g.

Чарли се бе привел напред.

— Кога ще започнете преследването? — попитах и пуснах котката на пода.

— Веднага щом затворите телефона.

Затворих и отидох до логистичния компютър, който бе „близнак“ на този на „Масарик II“ и имаше пряка линия за обмен на данни с него. Докато набирах цифровия код, Чарли се зае с визуалния дисплей.

Дисплеят представляваше холографски екран с площ около един квадратен метър и половин метър в дълбочина, и бе програмиран да показва позицията на Сейд-138, на нашата планета и на още някой и друг метеоритен камънак в системата. Зелени и червени точки сочеха местоположението на нашите и на тауранските кораби.

Според компютъра минималното време, необходимо на тауранците, за да снизят скоростта и да довтасат на тази планета, щеше да бъде малко повече от единайсет дни — при максимално ускорение с последващото му намаляване през цялото време, по най-късия курс; можехме да ги прехванем и да ги размажем като мухи върху стената. Но и те като нас бяха в състояние да променят произволно посоката на полета си и степента на ускорение. Основавайки се на стари данни от поведението на противника при неколкостотин подобни случая, компютърът ни даде следната таблица за вероятните срокове:

	Дни до контакт	Вероятност
	11	0,000001
	15	0,001514
	20	0,032164
	25	0,103287
	30	0,676324
	35	0,820584
	40	0,982685
	45	0,993576
	50	0,999369
Среден показател:	28,9554	0,500000

Освен, разбира се, ако Антопол и нейната банда весели пирати не успееха да ги ликвидират. Шансовете това да стане, както бях научил в „кюпа“, бяха малко по-малки от петдесет на петдесет.

Но независимо дали до пристигането на тауранците щяха да изминат 28,9554 дни или две седмици, ние, които оставахме на планетната повърхност, можехме само да седим със скръстени ръце и да чакаме търпеливо. Ако на Антопол й провървеше, тогава нямаше да ни се налага да се бием до идването на редовния гарнизон, който щеше да ни смени, за да отлетим към следващата черна дупка.

— Още не са започнали.

Чарли използваше най-малкия мащаб; на екрана планетата приличаше на бяла топка с размерите на голяма диня, а „Масарик II“ бе зелена точка на около осем такива дини разстояние от нея; на екрана не можеше едновременно да видиш и кораба, и планетата.

Докато наблюдавахме, една малка зелена точка се отдели от точката на кораба и се отдалечи от нея. Последва я втора, а легендата в долната лява част на екрана я обозначи като „2 — Дрон-преследвач“. Другите надписи идентифицираха последователно „Масарик II“, изтребителя за планетарна защита и четиринайсетте дрона в отбранителната зона. Тези шестнайсет обекта още не се бяха раздалечили достатъчно един от друг, за да бъдат представени от отделни точки на екрана.

Котаракът се отъркваше о глезена ми; вдигнах го и го погалих.

— Кажи на Хилибоу да събере хората и да им съобщи.

Новината не се понрави много на бойците и не бих могъл да ги виня за това. Всички бяхме очаквали тауранците да нападнат далеч по-рано, но понеже те упорито не идваха, у нас се бе породило чувството, че Командването на Ударните сили бе сгрешило и че те никога нямаше да се появят.

Изисках от ротата да започне веднага сериозни тренировки с оръжие; не бяха използвали оръжия с висока мощност от две години. Затова активирах лазерните им „пръсти“ и раздадох гранатометите и ракетометите. Не можехме да се упражняваме вътре в базата, поради опасения, че ще повредим външните сензори и отбранителния лазерен кръг. Затова изключихме половината от кръга с беваватовите^[4] лазери и излизахме на около един километър извън периметъра — всеки взвод по отделно, придружаван или от мен, или от Чарли. Ръск следеше отблизо екраните на системата за ранно оповестяване. Ако се зададеше нещо, тя щеше да изстреля сигнална ракета и взводът трябваше да се прибере вътре в кръга, преди противникът да се е появил на хоризонта, а в това време лазерите отново щяха да се включат автоматично. Те щяха да ликвидират не само непознатия обект, но и да изпарят взвода за по-малко от 0,2 секунди, в случай, че не действахме синхронизирано.

Не можехме да се лишим от нищо от базата, което да използваме като мишена, но първата тахионна ракета, която изстреляхме, изрови яма с дължина двайсет метра, широчина десет и дълбочина пет метра; скалните отломъци се превърнаха в множество мишени, височината на някои от които надвишаваше двукратно средния човешки ръст.

Хората ми бяха много по-обиграни, отколкото с примитивните оръжия в стазисното поле. Най-точните лазерни стрелби се превърнаха в своего рода стрелба по панички; войниците се разделят по двойки, единият застава зад другия и хвърля пред него камъни на неравни интервали от време. Този, който стреля, трябва да прецени траекторията на камъка и да го улучи преди да е паднал на земята. Координацията между окото и ръката при тях бе впечатляваща (най-сетне и от Съвета по евгеника да има някаква полза). При стрелбата по камъни с размерите на дребен чакъл повечето от хората постигаха девет успешни попадения от десет възможни. А аз, старата кримка, без намесата на биоинженерите, можех да ударя седем от десет, като при това имах много повече практика от тях.

Те еднакво добре определяха траекторията и с гранатомета, който бе далеч по-удобно оръжие от преди. Вместо да изстрелва само гранати от един микротон със стандартен пропулсивен заряд, сега той имаше вече четири различни заряда и избор от гранати от по един, два, три или четири микротона. А за съвсем близък бой, когато ставаше опасно да се използват лазери, пълнителят му можеше да се свали и да бъде зареден със „сачми“. Всеки изстрел разпръскваше разширяващ се облак от хиляди миниатюрни стрелички, които причиняваха моментална смърт на пет метра разстояние, а на шестия метър се превръщаха в безвредна па̀ра.

Тахионният ракетомет изобщо не изискваше сръчност. Трябваше да внимаваш единствено при стрелба да няма хора зад гърба ти; реактивната струя бе опасна на няколко метра зад пусковата тръба. Иначе само вкарваш целта в кръстчето на прицела и натискаш бутона. Няма нужда да се безпокоиш за траекторията; ракетата си лети по права линия и достига максималното си ускорение за по-малко от секунда.

Забавлението да разорават ландшафта с новите играчки повдигна духа на бойците. Но ландшафтът не отговаряше на огъня. Независимо колко впечатляващи бяха оръжията, ефективността им щеше да зависи от това с какво щяха да отвърнат тауранците. Една гръцка фаланга може да изглежда много внушително, но няма да струва и пет пари срещу един-единствен боец с огнехвъргачка в ръце.

А както и при всяко друго сражение, поради разликите във времето, породени от пътуванията, беше невъзможно да се разбере с какъв вид оръжие щяха да разполагат те. Можеше даже и да не бяха чували за стазисно поле. Или биха могли само да изрекат някоя вълшебна дума и ние да изчезнем.

Когато Чарли се обади и ме помоли да се върна по спешност, бях навън с четвърти взвод и се занимавахме със стопяване на камъни. Оставих командването на младши лейтенант Хеймоф.

— Още един ли?

На холографския дисплей нашата планета изглеждаше сега като грахово зърно, на около пет сантиметра разстояние от кръстчето, което бележеше местоположението на Сейд-138. По дисплея бяха пръснати четирийсет и една червени и зелени точки; 41-и номер бе разшифрован като таурански крейсер 2.

— Обади ли се на Антопол?

— Да. — Той изпревари следващия въпрос. — Ще мине почти цял ден, докато съобщението стигне дотам и отговорът се върне.

— Досега никога не се е случвало да изпратят втори кораб — рекох, но, разбира се, Чарли знаеше това.

— Може тази черна дупка да е особено важна за тях.

— Така изглежда.

Следователно бе почти сигурно, че щяхме да се бием на земята. Дори ако Антопол успееше да ликвидира първия крейсер, тя нямаше да има равни шансове да се пребори с втория. Едва ли щяха да й стигнат изтребителите и дроните.

— Не бих искал сега да съм на мястото на Антопол.

— Тя просто ще поеме удара първа.

— Хм. Ние тук се намираме в доста удобно укритие.

— Остави тези приказки за бойците, Уилям.

Той промени мащаба на дисплея така, че на него се виждаха само два обекта: Сейд-138 и новата червена точка, която пъплеше бавно.

 

 

Следващите две седмици прекарахме в наблюдение на премигващите точки. А когато човек знае как и накъде да гледа, може да излезе навън и да види следното: ярко бяло петънце, което изгасва за около секунда.

В тази секунда избухналата нова-бомба е развила над милион пъти мощността на едингигаватов лазер. Тя образува миниатюрна звезда с диаметър половин километър, гореща като сърцевината на слънцето. Поглъща всичко, до което се докосне. Радиацията в близост до взрива може непоправимо да съсипе електрониката на един кораб — два изтребителя, един наш и един техен, очевидно бяха постигнати от такава участ и безмълвно се понесоха извън системата с постоянна скорост и без двигатели.

В предишните етапи на войната ние бяхме използвали още по-мощни нова-бомби, но дегенериралата материя, с която си служехме за направата им, бе нестабилна в големи количества. Бомбите проявяваха тенденция да експлодират още докато са на борда на кораба. Очевидно и тауранците имаха същия проблем — или пък бяха копирали процеса от самите нас — защото и те бяха намалили мощността на нова-бомбите — използваха вече по около сто кила дегенерирала материя за заряд. Употребяваха ги също като нас: преди да достигне целта, бойната глава се разделяше на десетки части, от които само една бе същинската нова-бомба.

Може би след като се разправеха с „Масарик II“ и кортежа му от изтребители и дрони, щяха да им останат няколко нова-бомби. Така че навярно само си губехме времето с учебни стрелби.

В съзнанието ми се прокрадна мисълта, че можех да събера единайсет души и да се качим на изтребителя, който бяхме скътали безопасно в стазисното поле. Той бе програмиран да ни отведе обратно на Старгейт.

Стигнах дори до там да съставям наум списъка на единайсетте, в стремежа си да определя кои ще са тези единайсет, които означават за мен повече от останалите. Анализът ми приключи с това, че шест места останаха незаети.

Отхвърлих обаче мисълта за бягство. Имахме известен, даже дяволски добър шанс, макар и срещу един напълно въоръжен крейсер. Нямаше да им бъде лесно да ни хвърлят нова-бомба толкова близо, че да попаднем в смъртоносния й радиус.

Освен това, щяха да ме екзекутират за дезертьорство. Тогава защо да си давам зор?

 

 

Духът ни се повиши, когато един от дроните на Антопол унищожи първия таурански крейсер. Освен летателните съдове, предназначени за планетарна защита, тя все още разполагаше с осемнайсет дрона и два изтребителя. Макар и непрестанно атакувани от петнайсет вражески дрона, те се насочиха, за да прехванат втория крейсер, който по това време беше само на няколко светлинни часа разстояние.

Единият от чуждите дрони улучи Антопол. Спомагателните й кораби продължиха атаката, макар че от това вече нямаше особена полза. Един от изтребителите ни и три дрона напуснаха панически битката с максимално ускорение, преминаха над планетата по еклиптиката и не бяха преследвани. Гледахме мрачно как противниковият крейсер се върна малко назад, за да се подготви за боя с нас. Изтребителят ни се бе насочил обратно към Сейд-138, за да се спаси. Никой не винеше екипажа му. Тъкмо обратното, изпратихме им пожелание за щастливо завръщане; но естествено, те не ни отговориха, бяха се напъхали в ускорителните резервоари. Ала нашата радиограма щеше да се запише при тях автоматично, тъй че все някога щяха да я прочетат.

На противника му бяха необходими пет дни, за да се върне отново към планетата и да се установи уютничко на стационарна орбита от другата й страна. Ние се подготвихме за неизбежната първа фаза на сражението, която щеше да е въздушна и да се води напълно автоматизирано — техните дрони срещу нашите лазери. Поставих група от петдесет мъже и жени в стазисното поле, в случай, че някой от дроните успееше да пробие отбраната ни. Всъщност, това бе излишен жест; противникът можеше просто да си седи, да ги чака търпеливо да изключат полето и в следващия миг да ги изпече живи.

На Чарли му хрумна щура идея, която едва не приех.

— Можем да минираме базата.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Та тя е минирана на двайсет и пет километра околовръст.

— Не, нямам предвид разните мини и тям подобни наоколо ни. Имам предвид самата базата, долу, под земята.

— Давай нататък.

— В изтребителя има две нова-бомби — той посочи стазисното поле, от което ни разделяха двеста метра разхвърляни камънаци. — Можем да ги донесем тук, да ги настроим на дистанционно управление и сетне всички да се скрием в стазисното поле и да чакаме.

Предложението бе донякъде съблазнително. Така щях да се освободя от отговорността да вземам решения и да оставя всичко на случайността.

— Не мисля, че това ще сработи, Чарли.

Той май се засегна.

— Разбира се, че ще сработи.

— Не, гледай сега. За да спечелим наистина, всички тауранци, всички до един, трябва да се намират в смъртоносния радиус на бомбата, преди тя да се взриви. След като веднъж пробият отбраната ни, те обаче няма да ни нападнат вкупом. Най-малко пък, ако базата изглежда напусната. Ще заподозрат нещо и ще изпратят разузнавателна група. И след като авангардът им взриви бомбите…

— Ще се окажем пак там, откъдето започнахме. Само че без базата. Съжалявам.

Вдигнах рамене.

— Това бе просто една идея. Продължавай да мислиш, Чарли.

Отново насочих вниманието си към дисплея, където се разиграваше неравната космическа война. Съвсем логично противникът се стремеше да унищожи висящия над главата му изтребител, който осъществявате планетарната ни защита, преди да се заеме с нас. Изглежда единственото, което ни оставаше, бе да наблюдаваме как червените точки пълзят около планетата и се опитват да отбележат попадение. Дотук пилотът на изтребителя успяваше да унищожи всички приближили го дрони; засега врагът не беше пратил свой изтребител срещу него.

Бях предоставил на пилота възможността да управлява пет от наземните лазерни установки в нашия периметър. Но и те не можеха много да му помогнат. Един гигаватов лазер изстрелва милиард киловата в секунда на разстояние от сто метра. На хиляда километра височина обаче мощността на лъча намалява до десет киловата. Би могъл да нанесе известно поражение, ако улучи някой оптичен сензор или поне да пообърка малко нещата.

— Добре би ни дошъл още един изтребител. Или още шест.

— Дроните му свършиха — отбелязах.

То се знае, имахме друг изтребител при себе си и един придаден към нас смотаняк от флота, който да го пилотира. Можеше да се окаже, че той е последната ни надежда, ако ни натикат в стазисното поле.

— Колко далеч е другият тип? — попита Чарли. Имаше предвид пилота на изтребителя, който си бе подвил опашката. Увеличих мащаба и зелената точка се появи в десния край на екрана.

— На около шест светлинни часа.

Бяха му останали два дрона, които се намираха прекалено близко до него, за да се появят като отделни точки на дисплея, а един бе изразходвал, за да прикрие оттеглянето си.

— Престана да ускорява, но все още се движи с 0,9 g.

Не би могъл да ни е от полза, дори да искаше да помогне. Щеше да му е необходим цял месец, за да убие скоростта.

Тъкмо в този труден момент светлинката, която обозначаваше нашия отбранителен изтребител изчезна от екрана.

— Мамицата му!

— Е, веселбата започна. Да кажа ли на хората да се подготвят и да се изкачат горе?

— Не… нареди им да облекат скафандрите, в случай, че вражеските удари ни разхерметизират. Но мисля, че ще мине известно време, преди да ни атакуват по суша.

Отново увеличих мащаба. Четири червени точки вече пълзяха около глобуса, насочвайки се към нас.

 

 

Навлякох бойния си костюм и се върнах в командната зала, за да наблюдавам фойерверка на мониторите.

Лазерите работеха перфектно. И четирите дрона едновременно се съсредоточиха върху ни; и четирите бяха прехванати и унищожени. Всички нова-бомби с изключение на една се взривиха отвъд хоризонта (визуалният хоризонт бе на около десет километра разстояние, но лазерите бяха монтирани високо и обсегът им бе двойно по-голям). Бомбата, която избухна по-наблизо, остави една полукръгла яма, която тля яркобяла в продължение на няколко минути. Един час по-късно тя все още грееше бледооранжево, а температурата отвън се бе повишила до 50 градуса над Абсолютната нула. Повечето от снега се стопи и разкри неравната сива повърхност.

И следващата атака завърши за частица от секундата, но този път тя бе осъществена от осем дрона и четири от тях успяха да ни наближат на разстояние десет километра. Лъчението от тлеещите кратери вдигна температурата почти до 300 градуса. Това бе над точката на Топене на леда и аз започнах да се безпокоя. Бойните скафандри бяха пригодени за температури доста над 1000 градуса, но скоростта на автоматичните лазери зависеше от работещи при ниските температури свръхпроводници.

Попитах компютъра какъв е лимитът на температурите при лазерите и той извади на екрана инструкцията ТК-398-734-009-265, „Някои аспекти на приспособимостта на криогенните артилерийски системи, използвани в обстановката на относително високи температури“. В нея имаше предостатъчно полезни съвети как бихме могли да изолираме оръжията, стига да имаме достъп до напълно обзаведена оръжейна. Отбелязваше се, че времето за реакция на автоматичните прицелни устройства нараства с увеличаването на температурата и че над известна „критична стойност“ оръжията изобщо не ще могат да се прицелват. Нямаше обаче начин да се предскаже индивидуалното поведение на всеки лазер, само се посочваше, че най-високата критична температура, регистрирана някога, с била 790 градуса, а най-ниската — 420.

Чарли се взираше в дисплея. Гласът му прозвуча безстрастно по вътрешната връзка.

— Този път — шестнайсет.

— Изненадан ли си?

Едно от малкото неща, които ни бяха известни за психологията на тауранците, бе тяхната слабост към числата, особено към неделимите или делимите на две.

— Да се надяваме, че не са им останали още 32. Разпитах компютъра по този въпрос; всичко, което можа да ми съобщи, бе, че до този момент крейсерът бе изстрелял 44 дрона и че някои техни крейсери са имали на борда си до 128 дрона.

Оставаше повече от половин час до връхлитането на дроните. Можех да евакуирам всички в стазисното поле и те щяха да бъдат временно в безопасност, ако някоя от нова-бомбите проникнеше в базата. В безопасност — да, но и в капан. Колко време щеше да мине преди кратерите да изстинат, ако три или четири — да не говорим за шестнайсет — от бомбите паднеха в базата? Не можеше да се живее вечно в бойния скафандър, макар че той рециклираше всичко с безпощадна ефективност. Една седмица ти е достатъчна да се почувстваш напълно нещастен. Две седмици — за да помислиш за самоубийство. Никой досега не е преживял три седмици в условията на стазисното поле.

Освен всичко останало, тази отбранителна позиция може да се окаже и смъртоносна клопка. Противникът има неограничени възможности, след като куполът е непрозрачен; единственият начин да разбереш какво е замислил, е да подадеш главата си навън. Нямаше нужда да се нахвърлят отгоре ни с примитивни оръжия, освен ако не горяха от нетърпение. Можеха да засипят купола с лазерен огън и да чакат да изключим генератора. Междувременно щяха да ни нападат постоянно, мятайки вътре в купола копия, камъни, стрели — можеш да им отвърнеш, но е почти безполезно.

Разбира се, ако един боец останеше в базата, другите можеха да изчакат следващия половин час в стазисното поле. Ако той не дойдеше да ги измъкне оттам, те щяха да знаят, че навън е доста горещо. Набрах с брадичка комбинацията на честотата, която щеше да ме свърже с всички от пето командно ниво нагоре.

— Говори майор Мандела. — Тези думи още ми звучаха като лоша шега.

Очертах им обстановката и ги помолих да съобщят на бойците си, че на цялата рота се разрешава да влезе в стазисното поле. Аз щях да остана навън и да ги изведа, ако събитията се развиеха благоприятно за нас. Това не бе продиктувано от някакво мое благородство; пред бавната и сигурна смърт под сивия купол предпочитах да бъда изпарен за една наносекунда.

Включих се на честотата на Чарли.

— Ти също можеш да отидеш. Аз ще се погрижа за нещата тук.

— Не, благодаря — отвърна бавно той. — По-скоро бих… Хей, виж!

Крейсерът бе изстрелял друга чернена точка. Легендата на дисплея я идентифицираше като нов дрон.

— Това е любопитно.

— Суеверни копелета — констатира безстрастно той.

Оказа се, че само единайсет души бяха решили да се присъединят към петдесетте, които стояха под купола. Това не биваше да ме учудва, но все пак се учудих.

С приближаването на дроните Чарли и аз се вторачихме в мониторите. Избягвахме да гледаме холографския дисплей, постигнали мълчаливо съгласие, че по-добре ще бъде да не знаем кога щяха да се намират на минута от нас, на трийсет секунди… И сега, както и преди, всичко свърши, преди още да сме разбрали, че бе започнало. Екранът побеля, сетне се разнесе пукотът на статичното електричество, а ние още бяхме живи.

Този път обаче на хоризонта — или по-близо! — имаше петнайсет нови ями и температурата се качваше с такава скорост, че последната цифра на скалата за отчитане не можеше да се разчете — тъй бързо се променяше. Температурата се вдигна над 800 градуса, а след това започна да спада.

Изобщо не видяхме някой от дроните, не бе и възможно в тази частица от секундата, необходима на лазерите да се прицелят и да стрелят. Но малко по-късно седемнайсетият робоснаряд блесна на хоризонта, прелетя в лудешки зиг-заг и спря точно над нас. Един миг изглеждаше като увиснал във въздуха и после започна да пада. Половината лазери го бяха засекли, стреляха постоянно, но никой не можеше да се прицели както трябва; бяха се застопорили на крайната си стрелкова позиция.

Докато се спускаше, огледално полираният му строен корпус блестеше и отразяваше бялата жарава на кратерите и фееричното проблясване на постоянния, но безплоден лазерен огън. Чух как Чарли си пое дълбоко въздух. Дронът се приземи толкова близо, че човек можеше да види паякообразните таурански числа, изписани по корпуса, както и прозрачният люк, разположен до носа му. Сетне двигателят му лумна и той изведнъж изчезна.

— Какво, по дяволите…? — възкликна тихо Чарли. — Защо дронът имаше илюминатори?

— Може би беше разузнавателен?

— Така и предполагах. Бяха недосегаеми за лазерите ни и го знаеха.

— Лазерите може скоро да възобновят дейността си. — Не ми се виждаше много вероятно. — Най-добре е да приберем всички под купола. Включително и самите себе си.

Той изтърси със страст една дума, чието звучене се бе променило с вековете, но смисълът й беше повече от ясен.

— Няма нужда да избързваме. Нека да видим какво ще предприемат.

Изчакахме няколко часа. Външната температура се стабилизира на 690 градуса — малко под точката на топене на цинка, припомних си кой знае защо; след което се опитах да поема ръчно управлението на лазерите, но те все още бяха блокирали.

— Ето, идват — рече Чарли. — Отново са осем.

Взрях се в дисплея.

— Май ще трябва да…

— Чакай! Не са дрони.

Дисплеят ги идентифицираше като „Пехотни транспортни машини“.

— Допускам, че искат да превземат базата — рече той.

— Непокътната.

Да, и може би — да изпитат нови оръжия и технологии.

— Не рискуват кой знае колко. Винаги могат да се оттеглят и да ни пуснат някоя нова-бомба в скута.

Обадих се на Брил, наредих й да вземе всички от взвода си, които бяха в стазисното поле, и да организира кръгова отбрана в североизточния и северозападния квадрант. Подредих останалите от хората в другия полукръг.

— Чудя се — рече Чарли. — Може би не бива да изкарваме всички едновременно навън. Поне докато не узнаем колко са тауранците.

Той имаше право. Запази резерви, накарай противника да недооцени силата ти.

— Това е идея… Може да са само шейсет и четирима в осемте кораба.

Или 128, или 256. Бих искал нашите шпионски спътници да имаха по-голяма разделителна способност. Но не можеш да натъпчеш кой знае каква техника в машина с големината на гроздово зърно.

Реших седемдесетте души на Брил да съставят нашата първа отбранителна линия и им наредих да заемат кръгова позиция в окопите, които бяхме подготвили извън периметъра на базата. Всички останали щяха да стоят под земята, докато не станеше нужда да влязат в боя.

Ако се окажеше, че тауранците ни превъзхождат в жива сила или разполагат с нова технология и могат да проведат атака, която не сме в състояние да отблъснем, щях да наредя всички да се приберат в стазисното поле. Между жилищните помещения и купола имаше подземен тунел, тъй че хората можеха направо да минат по него и да се озоват в безопасност. Онези в окопите щяха да паднат под огъня. Ако изобщо някой останеше жив, когато щях да отдам заповедта си.

Извиках Хилибоу и наредих тя и Чарли да следят за лазерите. Ако се деблокираха, щях да поискам Брил и хората и да се върнат. Щяхме да включим системата на автоматичен прицел и сетне да седнем, за да гледаме шоуто. Но дори и блокирали, лазерите можеха да ни бъдат от полза. Чарли маркира на мониторите огневите сектори, в които трябваше да бъдат насочени лъчите им; той и Хилибоу можеха да стрелят ръчно с тях, когато нещо попаднеше в обсега на оръжията.

Оставаха ни около двайсет минути. Брил заемаше позициите със своите хора и ги разставяше отделение по отделение в окопите, така че огневите им линии да се припокриват. Намесих се и настоях да подреди тежките оръжия тъй, че да примами авангарда на противника в обсега на лазерите.

Нямаше какво повече да се прави, освен да се чака. Помолих Чарли да изчисли скоростта на противника и да ни даде точни данни, сетне седнах зад писалището си и извадих листи, за да начертая схема на разположението на хората на Брил и да видя дали бих могъл да го оптимизирам.

Котаракът се намърда в скута ми, мяукайки жалостиво. Очевидно не можеше да разпознава хората, когато бяха облечени в бойните си скафандри. Никой друг обаче не сядаше зад това писалище. Посегнах да го погаля, но той скочи и избяга.

Първата линия, която начертах, прокъса четири листа хартия. Отдавна не бях вършил фина работа, облечен с боен костюм. Спомних си как по време на обучението ни принуждаваха, наредени във верига, да упражняваме управлението на усилвателите, като си подавахме един на друг яйца — голямо цапотене беше. Интересно дали все още има яйца на Земята.

Свърших с диаграмата. Не виждах какво повече можеше да се добави към нея. При толкова томове теория, наблъскани в главата ми, имаше сума съвети по тактиката на кръговата отбрана, но всички изхождаха от съвсем различни гледни точки. Ако ти си този, който е обкръжен, не ти остават много възможности. Залягаш и се биеш. Отговаряш бързо на съсредоточаването на противниковите сили, но запазваш гъвкавостта си, така, че врагът да не може да прибегне до отвличаща маневра, за да намали съпротивата ти и някои предварително избран сектор на отбраната. Използвай пълноценно въздушното и космическото прикритие — един винаги полезен съвет. Зарови глава, па макар и с навирен нос, и се моли да дойде кавалерията. Удържай позицията си и не мисли за Диен Биен Фу, Аламо и битката при Хейстингс.

— Излетяха още осем транспортни машини с войници — осведоми ме Чарли. — Остават пет минути до пристигането на първата група.

Значи възнамеряваха да ни нападнат на две вълни. Най-малко две. Какво бих направил, ако бях на мястото на тауранския командир? Не беше трудно да се досетя; на тауранците им липсваше тактическо въображение, бяха склонни да копират действията на човеците.

Първата вълна би могла да бъде пожертвана, атака тип камикадзе, която да ни отслаби и да разкрие отбраната ни. Втората вълна щеше да настъпи по-методично и да довърши работата. Или обратното: първата група щеше да се окопае за двайсет минути, а втората щеше да прелети над главите им, за да връхлети право върху нас, да разкъса отбранителните линии и да унищожи базата.

Възможно е да изпращат две групи, просто защото две бе магическо число. Или пък бяха в състояние да изстрелват само по осем транспортни съда едновременно (това не бе на добро, тъй като означаваше, че тези съдове са големи; при различни предишни ситуации те бяха използвали транспорти с капацитет от четирима до 128 бойци).

— Три минути.

Вторачих се в мониторите, на които се виждаха различни участъци от минното поле. Ако извадехме късмет, без да се усетят, щяха да се приземят върху му. Или да прелетят достатъчно ниско, така че да детонират мините.

Изпитвах смътно чувство на вина. Намирах се в безопасност в дупката си, драсках си тука, готов да почна да раздавам заповеди. А какво ли си мислеха за отсъствието на командира си онези седемдесет жертвени агнеца?

Тогава си спомних какво бях чувствал аз самият спрямо капитан Стот при онази първа бойна акция, когато той бе решил да остане в безопасност на орбита, докато ние се биехме на земята. Приливът на омраза бе толкова силен, че трябваше да потисна пристъпа на гадене.

— Хилибоу, можеш ли сама да се оправиш с лазерите?

— Не виждам причини да не мога, сър.

Хвърлих писалката и се надигнах.

— Чарли, поеми координацията на частите; можеш да се справиш не по-зле от мен. Аз се качвам горе.

— Не бих ви посъветвала да го сторите, сър.

— По дяволите, Уилям, не бъди кръгъл идиот.

— Аз не изпълнявам заповеди, аз ги отдав…

— Там няма да оцелееш и десет секунди — каза Чарли.

— Ще поема риска като всички останали.

— Не чуваш ли какво ти казвам? Те ще те убият!

— Нашите ли? Глупости. Знам, че не ме обичат много, но…

— Не си ли слушал общата честота?

Не, защото когато разговаряха помежду си, не използваха моя „архаичен“ английски.

— Те смятат, че си ги поставил в първата линия на отбраната за наказание, заради страхливостта им. При това след като им бе казал, че всички могат да се приберат под купола.

— Нима не е така, сър? — попита Хилибоу.

— За наказание ли? Не, разбира се, че не. — Поне не и съзнателно. — Те просто бяха горе, когато ми потрябваха… Лейтенант Брил не им ли е казала нищо?

— Поне аз не съм я чул — отвърна Чарли. — Може би е прекалено заета.

Или пък бе съгласна с тях.

— Най-добре е да…

— Ето ги! — извика Хилибоу.

Първият противников катер се очерта на единия от мониторите, който показваше минното поле; другите се появиха в следващата секунда. Идваха от различни посоки и не бяха равномерно разпределени около базата. Пет в североизточната четвърт и само един — в югозападната. Предадох информацията на Брил.

Ние обаче бяхме предвидили логиката на поведението им; всички те се снишаваха към пръстена на минното поле. Един от апаратите, който имаше твърде странна аеродинамика, се приближи достатъчно, за да възпламени тахионното устройство. Взривът се стовари върху задната му част, той се преобърна напълно и се заби с нос в земята. Страничните люкове се отвориха и тауранците изпълзяха навън. Бяха дванайсет, навярно четирима бяха останали вътре. Ако и другите съдове превозваха по шестнайсет души, те щяха да бъдат съвсем малко повече от нас на брой.

При първата вълна.

Останалите се приземиха без инциденти. Да, наистина бяха по шестнайсетима. Брил размести няколко отделения, за да попречи на концентрацията на противниковите сили и зачака.

Те се придвижваха бързо из минното поле, вървяха с единна стъпка, олюлявайки се като кривокраки, свръхтежки роботи и не променяха ритъма си, дори когато някой от тях се пръснеше на парченца под напора на взривила се мина, което се случи общо единайсет пъти.

Когато се показаха над хоризонта, причината за очевидно неравномерното им разпределение стана ясна: бяха анализирали предварително кой подход към нас щеше да им осигури най-голямо естествено прикритие — покрай камънака, разхвърлян от нападението на дроните.

Нямаше да можем да се прицелим в тях, преди да наближат базата на около километър и половина. А бойните им скафандри имаха усилващи системи, сходни с нашите тъй че можеха да преодолеят един километър разстояние за по-малко от минута.

Брил нареди на бойците си моментално да открият огън, повече за повдигане на духа, отколкото с надеждата да поразят врага. Може би все пак удариха неколцина, трудно бе да се разбере. Тахионните ракети представляваха най-малкото величествена гледка. Те буквално превръщаха канарите в купчини чакъл.

Тауранците отвърнаха на огъня с някакво оръжие, подобно на тахионните ракети, може би — съвсем същото. Рядко улучваха обаче; нашите хора бяха или скрити в окопите, или под земята, или залегнали, а ако ракетата не се удареше в нещо, тя продължаваше пътя си по права линия завинаги, амин. Все пак те засегнаха един от беваватовите ни лазери и вибрациите, които достигнаха до нас, бяха толкова силни, че ме накараха да съжаля, дето не се бяхме заровили по-дълбоко от двайсет метра.

Гигаватовите лазери не вършеха особена работа. Тауранците сигурно бяха разбрали накъде бяха насочени и ги заобикаляха отдалеко. Това ни донесе късмет, защото стана причина Чарли да отклони за миг вниманието си от мониторите на лазерите.

— По дяволите!

— Какво има, Чарли?

Аз не свалях очи от мониторите в очакване на нови неприятности.

— Корабът им — изчезнал е!

Погледнах холографския дисплей. Беше прав. Единствените червени точки върху него обозначаваха транспортните им средства.

— Къде ли е отишъл? — попитах тъпо.

— Чакай да върнем записа назад.

Той програмира дисплея да покаже събитията отпреди няколко минути и увеличи мащаба така, че да се виждат едновременно и планетата, и колапсарът. Крейсерът се появи, а заедно с него — и три зелени точки. Нашият изтребител — „страхливец“ го атакуваше само с два дрона.

Той обаче се ползваше и от малката подкрепа на физическите закони.

Вместо да навлезе в черната дупка, той се бе плъзнал около колапсаровото поле и го бе заобиколил по силно изтеглена орбита, като заметнат с прашка проектил. Движеше се със скорост девет десети от скоростта на светлината, а дроните летяха с 0,99 право към противниковия крейсер. Планетата се намираше на около хиляда светлинни секунди от колапсара, тъй че тауранският крейсер разполагаше само с десет секунди, за да засече и спре и двата дрона. А при такава скорост няма значение дали ще те улучат с нова-бомба или с плюнка.

Първият дрон напълно унищожи крейсера, а вторият, който го следваше на 0,1 секунди, се спусна надолу и се вряза в повърхността на планетата. Изтребителят пък се размина с нея на не повече от неколкостотин километра и изфуча в космоса, намалявайки ускорението с максималните 25 g. Щеше да се върне назад след около два месеца.

Тауранците обаче не възнамеряваха да го дочакат. Те бяха наближили достатъчно, за да открият лазерен огън и от двете ни страни, но също така бяха навлезли и в обсега на гранатометите ни. Достатъчно едрите камъни им осигуряваха защита срещу лазерите, но гранатите и ракетите ни направо ги смилаха.

Отначало бойците на Брил имаха съкрушително преимущество; гърмяха от окопите и единствено щастливо вражеско попадение или съвършено точно хвърлена граната можеше да им нанесе вреда (тауранците мятаха гранатите с ръка на разстояние стотина метра). Брил бе изгубила четирима души, а изглежда тауранските сили се бяха стопили наполовина.

Ландшафтът обаче бе вече достатъчно надупчен и повечето от тауранците потърсиха укритие в прясно изровените ями. Битката се сведе до безшумни индивидуални лазерни дуели, прекъсвани от време на време от тътнежа на по-тежките оръжия. Но не бе разумно срещу отделни тауранци да се използва тахионна ракета, не и при наличието на следващата вълна от неизвестно колко на брой тауранци, която се намираше само на няколко минути път.

Нещо ме безпокоеше и то бе свързано с холографския запис. Сега, след като битката позатихна, вече знаех какво бе то.

Какви ли поражения бе нанесъл вторият дрон, когато се блъсна в планетата с почти светлинна скорост? Приближих се до компютъра и му зададох съответните команди; изчислих количеството на освободената при сблъсъка енергия и съпоставих резултатите с геоложките данни, които се съдържаха в паметта на машината.

Отделената енергия беше с двайсет пъти повече, отколкото при най-мощното земетресение, регистрирано тук. И при това на планета с размери, равни на три четвърти от тези на Земята.

Креснах по общата честота:

— Всички — навън! Веднага!

Натиснах бутона, с който се задействаше люкът и се отваряше тунелът, водещ от административните помещения към повърхността.

— Какво, по дяволите, става, Уил?

— Земетресение! — Кога ли щеше да ни връхлети! — Побързайте!

Хилибоу и Чарли стояха точно зад мен. Котаракът седеше на писалището и безгрижно се ближеше. Почувствах ирационален импулс да го мушна в скафандъра си (по подобен начин бе пренесен от кораба до базата), но знаех, че нямаше да издържи повече от няколко минути.

По-милосърдно и разумно би било да го изпаря с лазерния си „пръст“, но в това време люкът се затвори зад гърба ни, а ние вече се катерехме нагоре по стълбището. През целия път, а и подире, ме преследваше образът на безпомощното животно, затворено под тонове камък умиращо бавно вследствие привършването на въздуха.

— Дали е по-сигурно в окопите? — попита Чарли.

— Не знам — отвърнах. — Никога не съм преживявал земетресение.

Може би стените на окопите щяха да се срутят и да ни затрупат.

Изненадах се от тъмнината на повърхността. „С“ Дорадус бе почти залязла; на мониторите ниското ниво на осветлението се компенсирате автоматично.

По левия фланг се плъзна лъч на противников лазер, който улучи основата на единия от гигаватовите лазери и предизвика рой искри. Още не ни бяха забелязали. Консултирахме се шепнешком помежду си и решихме, че в окопите щеше да е по-безопасно. С три-четири скока се добрахме до най-близкия.

В него заварихме четирима души, един от които бе тежко ранен или мъртъв. Спуснахме се по насипа и аз нагласих зрителния си конвертор на втора степен, за да разгледам по-добре съседите си по окоп. Извадихме късмет; един от тях бе гранатометчик, разполагаха и с ракетомет. Едва разчетох имената на шлемовете им. Намирахме се в окопа на Брил, но тя все още не ни бе забелязала. Беше на отсрещния край и внимателно надничаше над бруствера — ръководеше фланговия обход на две отделения. Когато заеха новите си позиции и бяха вече в безопасност, тя отново залегна.

— Ти ли си, майоре?

— Аз съм — отвърнах тихо.

Питах се дали някои от хората в окопа не бяха от онези, дето искаха скалпа ми.

— Какво беше това за земетресението?

Бяха я информирали за унищожаването на крейсера, но не и за втория дрон. Обясних й колкото се може по-лаконично.

— Никой не е излизал от шлюза — рече тя. — Поне засега. Предполагам, че всички са се укрили в стазисното поле.

Може би някои все още се намираха под земята и не бяха възприели предупреждението ми насериозно. Включих с брада общата честота, за да проверя, и в следващия миг на планетата се спусна самият ад.

Земята изчезна изпод нозете ни и после отново се върна, при което ни тласна толкова силно, че излетяхме във въздуха и се търколихме вън от окопа. Прелетяхме няколко метра, достатъчно високо, за да забележим оранжево-жълтите овали и кратерите по местата, където бяха избухнали нова-бомбите. Приземих се на крака, но земята се движеше и се плъзгаше толкова силно, че бе невъзможно човек да остане прав.

С дълбок басов тътен, който почувствах по треперенето на скафандъра си, прочистената от скали територия над базата се нагърчи и пропадна. Куполът на стазисното поле с небрежна грациозност се установи на новото си, по-ниско равнище.

Е, едно коте по-малко. Надявах се, че всички останали са имали достатъчно време и разум в главите си да се скрият под купола.

От най-близкия окоп излезе и се заклатушка към мен някаква фигура и аз с изумление разбрах, че не беше човешка. При това малко разстояние лазерът ми проби дупка в шлема му; той направи още две крачки и падна назад. От окопа надникна още един шлем. Отнесох го преди да е успял да вдигне оръжието си.

Не можех да се ориентирам както трябва. Единственото, което не се бе променило, бе стазисният купол и от моя гледна точка той си беше съвсем същия. Всички гигаватови лазери бяха погребани, но един от тях се бе включил: ярък, брилянтен лъч, който осветяваше като прожектор завихрящия се облак от изпарени скали.

Очевидно се бях озовал на вражеска територия. Тръгнах по треперещата земна повърхност към купола, пристъпяйки внимателно.

Не можех да се свържа с командирите на взводове. Навярно всички те, с изключение на Брил, се намираха в купола. Свързах се с Хилибоу и с Чарли; наредих на Хилибоу да накара бойците бързо да излязат. Ако следващата вражеска вълна се състоеше отново от 128 души, щяхме да се нуждаем от участието на всички в боя.

Трусовете стихнаха и аз си проправих път до един „приятелски“ окоп — окопът на готвачите, така да се каже, тъй като единствените живи в него бяха Орбан и Рудкоски.

— Изглежда ще се наложи да почнете пак от нулата, редник.

— Тъй вярно, сър. И без това на черния ми дроб му трябва почивка.

В шлема ми прозвуча сигналът на Хилибоу и аз се включих на нейната честота.

— Сър… вътре имате само десет души. Другите не са успели.

— Останали са долу ли? — Струваше ми се, че имаха достатъчно време за адекватна реакция.

— Не знам, сър.

— Няма значение. Провери точно с колко души разполагаме.

Опитах отново честотата на взводните командири, но никой не ми отговори.

Няколко минути тримата се оглеждахме за лазерен огън на противника, но не видяхме нищо. Навярно очакваха подкрепления.

Хилибоу пак се обади.

— Свързах се с петдесет и трима души, сър. Някои може би са в безсъзнание.

— Добре. Нека да си налягат парцалите, докато…

Тогава се зададе втората вълна. Летателните транспортни средства изреваха над хоризонта. Соплата на двигателите им сочеха към нас. Намаляха скоростта си.

— Зачешете ги с ракети, тези копелета! — нададе вой Хилибоу.

Никой обаче не беше успял да се задържи в близост до ракетомета си, докато ни подхвърляше земетръсът. Нямахме и гранатомети, а разстоянието бе прекалено голямо, за да бъде нанесено поражение с ръчните лазери.

Тези транспорти превъзхождаха по размери четири или пет пъти участвалите в първата вълна. Един от тях се приземи на около километър пред нас и от него веднага се посипаха войскари. Бяха над петдесет, вероятно 64, което умножено по осем правеше общо 512. Нямаше как да ги спрем.

— Слушайте всички, говори майор Мандела — опитах се да придам спокойствие на гласа си. — Ще се приберем в купола, бързо, но организирано. Знам, че сме разпръснати като пилци. Бойците от втори и четвърти взвод да се забавят минута и да прикриват с огън, докато първи, трети взвод и спомагателните части се оттеглят. Първи, трети и спомагателните, отдръпнете се на около половината разстояние от сегашната си позиция спрямо купола и прикрийте оттеглянето на втори и четвърти. Те ще отидат до самия ръб на купола и ще ви прикриват, докато изминете и втората половина от разстоянието.

Би трябвало да го нарека „отстъплението“, но тази дума я нямаше в учебниците. Защитно действие.

Беше много повече отстъпление, отколкото защитно действие. Осем или девет души стреляха, докато останалите търтиха с все сили. Рудкоски и Орбан вече бяха изчезнали. Пуснах няколко прицелни изстрела без особен ефект, после изтърчах до другия край на окопа, изкатерих се и хукнах към купола.

Тауранците откриха ракетен огън, но повечето от ракетите им изглежда отиваха прекалено нависоко. Преди да измина половината разстояние видях как взривовете разкъсаха двама от нашите; докопах се до една голяма, хубава скала и се скрих. Надникнах иззад нея и реших, че само двама или трима от тауранците бяха достатъчно наблизо, но и те бяха по-скоро хипотетични цели за лазерния ми огън. Май не биваше да привличам излишно вниманието върху себе си. Преминах тичешком останалото разстояние до купола и спрях, за да отвърна на огъня. След два-три изстрела открих, че се бях превърнал в удобна мишена; доколкото можех да видя, само още един от нашите тичаше към купола.

Една ракета прелетя толкова близо, че бих могъл да я пипна. Свих колене, плонжирах и се озовах под купола, в не съвсем героична поза.

7.

Вътре видях ракетата, която за малко не ме улучи — тя лениво се носеше в мрачината; когато премина от другата страна на купола, се издигна леко. Там щеше да се изпари в мига, в който цялата кинетична енергия, която бе изгубила при рязкото намаляване на скоростта си до 16,3 метра в секунда, щеше да се превърне в топлинна.

Заварих девет души мъртви, лежаха досами границата на защитното поле. Не се изненадах, макар да не бе новина, която бих искал да съобщя на бойците.

Бойните им скафандри бяха непокътнати — в противен случай не биха могли да стигнат дотук — но при паданията и блъсканицата през последните минути на бягството те бяха повредили по някакъв начин специалната изолация, която ги защищаваше от стазисното поле. Затова още с навлизането в полето цялата електрическа активност на телата им се бе прекратила, което моментално ги бе убило. Освен това, след като нито една молекула в телата им не би могла да се движи с повече от 16,3 метра и секунда, те на мига бяха замръзнали като камък, а телесната им температура се бе установила на доста хладните 0,426 градуса по Келвин.

Реших да не ги обръщам, за да узная имената им, поне засега. Трябваше да изберем някаква отбранителна тактика преди тауранците да навлязат в полето. Ако на тях все пак им скимнеше да нахлуят, вместо да изчакат търпеливо.

Успях да заставя със сложни жестове всички да се съберат в центъра на полето, под опашката на изтребителя, където бяха складирани оръжията.

Разполагахме със значително количество оръжия, понеже числеността ни бе намаляла три пъти. Раздадох на всички по един щит и къс меч, и сетне написах върху снега въпрос: ИМА ЛИ ДОБРИ СТРЕЛЦИ С ЛЪК? ДА ВДИГНАТ РЪКА. Излязоха петима доброволци, а аз избрах още трима, за да можем да използваме всички лъкове. Разполагахме с по двайсет стрели на лък. Това бяха най-ефикасните оръжия с голям обсег, които имахме; стрелите бяха почти невидими в бавния си полет, тежички и със смъртоносни връхчета от твърд като диамант кристал.

Подредих стрелците в кръг около изтребителя (задкрилките му щяха отчасти да ги предпазят в гръб) и между всяка двойка стрелци поставих по четирима други — двама копиехвъргачи, по един боец, въоръжен с метална бухалка, и друг с бойна брадва и дузина ножове за хвърляне. При това разположение на хората теоретично би трябвало да можем да посрещнем противника независимо от дистанцията — до ръба на купола или при ръкопашен бой.

Всъщност те биха могли да влязат в полето с камъни в ръце, без щитове и специално оръжие, и пак имаха шанс 600:42 да ни размажат.

Ако предположим, че знаеха какво представляваше стазисното поле. Във всеки случай в други области технологичното им равнище отговаряше на нашето.

В продължение на няколко часа не се случи нищо. Докато чакахме да умрем, се отегчихме до смърт. Няма с кого да размениш дума, не можеш да видиш нищо, освен неизменния сив купол, сив сняг, сив космически изтребител и няколко еднакво сиви воина до себе си. Не можеш да чуеш нищо, да вкусиш или помиришеш друго, освен самия себе си.

Само онези от нас, които все още се интересуваха от битката, даваха дежурство на долния край на купола, в очакване да се появят първите тауранци. Затова след началото на нападението измина цяла секунда, преди да осъзнаем какво става. То започна отгоре с облак от катапултирани леки копия, който премина през купола на около трийсет метра над повърхността и се насочи право към центъра на полусферата.

Щитовете бяха достатъчно големи, за да се скрие човек почти изцяло зад тях, след като приклекне леко; хората, които забелязаха овреме копията, можаха да се защитят. Онези, които бяха с гръб или просто бяха заспали, зависеха само от слепия случай; нямаше как да им извикаш, за да ги предупредиш, а и на дротиците им бяха необходими само три секунди да стигнат от края до центъра на купола.

Извадихме късмет, че дадохме само пет жертви. Една от тях беше стрелецът с лък Шубик. Взех нейния лък, в очакване на моменталната им пеша атака.

Нападение обаче не последва. След половин час обходих кръга и обясних с жестове, че първото, което човек трябваше да направи, ако се случеше нещо, бе да докосне другаря си отдясно. Той от своя страна — да стори същото и така нататък, по целия кръг.

Може би това ми спаси живота. Втората атака с леки копия дойде половин час по-късно откъм гърба ми.

Усетих сбутването с лакът, плеснах човека вдясно от себе си, обърнах се и видях облака от копия да се снишава. Вдигнах щита над главата си и те се стовариха върху него само частица от секундата по-късно.

Оставих лъка, за да измъкна три копия от щита си и в този момент започна нападението на пешаците.

Беше страховита и впечатляваща гледка. Около триста тауранци едновременно навлязоха в полето, вървяха почти рамо до рамо по целия периметър на купола. Настъпваха крачка подир крачка, всеки стиснал кръгъл щит, който едва стигаше да прикрие масивните им гръдни кошове. Мятаха копия, подобни на онези, с които се бяха опитали да осъществят първите си два баража.

Изправих щита пред себе си (в долната си част той имаше издатъци, които позволяваха да го придържаш във вертикално положение) и след първата изстреляна от мен стрела разбрах, че имахме шанс. Стрелата удари едного в средата на щита, мина през него и проникна в костюма му.

Боят се изроди в едностранно клане. Копията им не бяха много ефикасни и липсваше елемент на изненада, макар че когато едно от тях прелетя край тила ми, усетих как между плешките ми пробягаха тръпки.

С двайсет стрели повалих двайсет тауранци. Те сгъстяваха редиците си, веднага щом някой паднеше; дори нямаше нужда човек да се цели. Когато привърших стрелите, се опитах да ги замеря със собствените им копия. Събрах няколко и ги запратих обратно по тях. Но леките им щитове бяха достатъчно здрави, за да ги отразят.

Убихме повече от половината със стрели и копия, далеч преди да ни достигнат на разстояние за ръкопашен бой. Изтеглих меча си и зачаках. Все още ни превъзхождаха в жива сила в съотношение три към едно.

Когато се приближиха на десетина метра, дойде мигът на хвърлячите на чакри. Макар въртящият се диск да не бе труден за забелязване и да достигаше до целта след повече от половин секунда, мнозинството тауранци реагираха по един и същи неефикасен начин — вдигаха щитовете, за да се предпазят. Острите като бръснач, закалени остриета разсичаха леките щитове досущ както моторната резачка — фазер.

Първи встъпиха в ръкопашен бой носачите на алебарди. Това бяха всъщност метални прътове с дължина два метра, които завършваха и в двата си края с двуостри назъбени върхове. Тауранците използваха хладнокръвен — или доблестен, ако такава е мисловната ви настройка — метод да се справят с тях. Те просто сграбчваха остриетата и умираха. Докато човек се мъчеше да измъкне оръжието си от мъртвата хватка, към него пристъпваше друг тауранец с ятаган, дълъг повече от метър, и го съсичаше.

Освен със саби, те бяха въоръжени и с някакви еластични ласа като корди, които завършваха с около десет сантиметрово подобие на бодлива тел и с малка тежест, която придаваше сила на удара. Беше доста опасно оръжие; ако не улучеше целта си, то по непредвидима траектория се връщаше назад. Но те улучваха доста често — бодливата тел минаваше под щитовете и се увиваше около глезените.

Опирайки се гръб в гръб с редник Ериксон и благодарение на мечовете си, успяхме да останем живи през следващите няколко минути. Когато броят на оцелелите тауранци се сведе до двайсет-трийсет, те просто се обърнаха и замаршируваха обратно. Хвърлихме подире им няколко копия и улучихме трима, но не се решихме да ги преследваме. Можеха да се обърнат и отново да започнат да секат.

Бяхме останали само двайсет и осем души. Поне десет пъти повече тауранци покриваха с трупове земята, но това не ни носеше особено удовлетворение.

Можеха да повторят всичко, този път с триста нови бойци. И щяха да успеят.

Тръгнахме от труп на труп, като измъквахме стрелите и копията, после отново заехме позиция около изтребителя. Никой не си даде труда да изважда алебардите. Преброих хората си: Чарли и Даяна бяха отървали кожите (Хилибоу бе една от жертвите на бухалките), оцелели бяха и двама от офицерите от спомагателните служби — Уилбър и Шидловски. Рудкоски беше все още жив, но Орбан бе улучен от късо копие.

След цял ден изчакване изглеждаше, че вместо ново нападение противникът бе решил да предприеме война на нерви. Копията продължаваха да прелитат, но вече не на облаци, а по две, по три, по десетина. И от най-различни посоки. Не можехме да стоим непрекъснато нащрек; на всеки три-четири часа улучваха по някого.

Устроихме вахта и спахме подред, по двама, върху генератора на стазисното поле. Криехме се непосредствено под туловището на изтребителя — това бе най-безопасното място в купола.

От време на време някой от тауранците се появяваше в края на полето, очевидно за да види колцина бяхме останали. Пускахме му по някоя и друга стрела — за поддържане на формата.

След два дни копията спряха да долитат. Предположих, че ги бяха свършили. Или бяха решили да престанат, след като останахме само двайсетима.

Имаше обаче много по-вероятно предположение. Взех един метален прът, отидох до „стената“ на полето и го промуших навън. Когато го прибрах обратно, върхът му беше стопен. Показах го на Чарли и той се заклати напред-назад (единственият начин да кимнеш, когато си в боен костюм). Беше се случвало и преди, при един от първите случаи на използване на стазисно поле, когато то не бе сработило. Те просто го заливаха с лазерен огън, изглежда ни чакаха да подлудеем и да изключим генератора. Навярно си седяха в корабите и си играеха тауранския вариант на бриджа.

Опитах се да помисля. Беше трудно човек да се съсредоточи достатъчно дълго върху каквото и да е в това враждебно обкръжение. Особено когато е лишен от естествени възприятия и трябва непрекъснато да се озърта. Чарли бе споменал нещо. При това едва вчера. Но не можех да си го припомня. Тогава идеята му не бе приложима. После предложението му най-сетне изплува в паметта ми.

Извиках всички и написах върху снега:

ВЗЕМАМЕ НОВА-БОМБИТЕ ОТ ИЗТРЕБИТЕЛЯ.

ОТНАСЯМЕ ГИ ДО КРАЯ НА ПОЛЕТО.

ПРЕМЕСТВАМЕ ПОЛЕТО.

Шидловски знаеше къде точно се намираха необходимите инструменти в изтребителя. За щастие преди да включим стазисното поле бяхме оставили всички люкове отворени; те се задействаха по електронен път и сигурно щяха да блокират, ако бяха затворени. Взехме от машинното набор от гаечни и френски ключове и се качихме в пилотската кабина. Той беше наясно как да махне планката, затваряща отвора, през който човек можеше да пропълзи в бомбения отсек. Аз го последвах в широката около метър тръба.

При нормални обстоятелства би трябвало да е тъмно като в рог. Но стазисното поле осветяваше бомбения отсек със същата слаба светлина, която преобладаваше и извън него. Той беше прекалено тесен за двама ни, затова останах в края на тръбата и само гледах.

Капаците на камерата можеха да се отварят и ръчно; Шидловски завъртя някакъв лост и вече можехме да се заемем с работа. Освобождаването на двете нова-бомби от придържащите ги шейни обаче бе трудоемко мероприятие. Накрая той се върна в машинното отделение и донесе железен лост. Хвана единия край, аз — другия и успяхме да ги избутаме от отсека.

Когато изпълзяхме обратно навън, сержант Ангелов вече работеше по тях. За да се заредят бомбите, бе необходимо само да се развие възпламенителя на върха им и после да се бръкне с нещо в гнездото, да се счупи предпазителя и закъснителния им механизъм.

Бързо ги замъкнахме до ръба на полето, по шест души носеха всяка бомба, и ги поставихме една до друга. Сетне махнахме на четиримата, които се подпираха на дръжките на генератора. Те го вдигнаха и извървяха десет крачки в обратна посока. Бомбите изчезнаха, след като полето се спусна отвъд тях.

Нямаше никакво съмнение, че експлодираха. За секунда-две отвън бе горещо като в ядрото на звезда и дори стазисното поле регистрира събитието: само за миг около една трета от купола засвети в бледорозово и сетне отново посивя. Почувства се и слабо ускорение, като в бавен асансьор. Това означаваше, че дрейфувахме надолу, към дъното на кратера. Дали дъното щеше да бъде твърдо? Или щяхме да потънем в стопените скали и да попаднем в капан, досущ като муха в кехлибар — дори не си струваше да се мисли за това. Ако се случеше, може би щяхме да бъдем в състояние да си пробием път с гигаватовия лазер на изтребителя.

Поне дванайсет от нас.

КОЛКО ДЪЛГО? — надраска Чарли на снега пред краката ми.

Дяволски интересен въпрос. Единственото, което знаех, бе количеството енергия, освободено от двете нова-бомби. Нямах представа обаче колко голямо щеше да бъде огненото кълбо, предизвикано от тях, от което пък зависеше размера на кратера. Не знаех топлинния капацитет на обкръжаващите ни скали, нито точката им на кипене. Написах му: ЕДНА СЕДМИЦА, КОЙ ЗНАЕ? ТРЯБВА ДА ПОМИСЛЯ.

Бордовият компютър би ми съобщил данните за хилядна от секундата, но не бе в състояние да ми отговори. Започнах да пиша уравнения върху снега, като се постарах да получа максимума и минимума от време, необходими, за спадането на външната температура до 500 градуса. Ангелов, чиито познания по физика бяха много по-съвременни, правеше своите изчисления от другата страна на изтребителя.

Моят отговор сочеше между шест часа и шест дни (макар че ако беше шест часа, скалите наоколо трябваше да излъчват топлината като проводници от чиста мед), а Ангелов стигна до отговор от пет часа до четири и половина дни. Аз избрах шестте дни, а и никой друг не пожела да се намеси в избора ми.

Спяхме много. Чарли и Даяна играеха шах, като рисуваха символите на снега; аз не бях в състояние да запаметя позициите на движещите се фигури. На няколко пъти проверих изчисленията си и всеки път излизаха шест дни. Прегледах и сметките на Ангелов, изглеждаха верни, но все пак реших да се придържам към моите. Нямаше да ни навреди, ако останехме в скафандрите ден и половина повече. Продължихме да спорим с него добродушно чрез стенографски драсканици.

По времето, когато взривихме бомбите, бяхме останали деветнайсет души. Шест дни по-късно, когато сложих ръка върху бутона за изключване на генератора, пак си бяхме деветнайсет. Какво ли ни чакаше навън? Със сигурност бяхме убили всички тауранци в радиус няколко километра от експлозията. Но биха могли да имат дислоцирани по-надалеч резервни части, които сега да ни дебнат търпеливо зад гребена на кратера.

Разпределих равномерно хората си из целия купол, за да не ни унищожат с едно-единствено попадение. След това, готов моментално да включа отново полето, ако се случеше нещо непредвидено, натиснах бутона.

8.

Радиото ми бе останало настроено на общата честота; след повече от седмица тишина, ушите ми изведнъж бяха нападнати от високо, весело бърборене.

Стояхме в центъра на кратер, широк около километър и също толкова дълбок. Стените му бяха покрити с лъскава черна кора, тук-таме прошарена от червени пукнатини — бяха горещи, но вече не представляваха опасност. Полушарието, върху което се намирахме, трябва да бе потънало на около 40 метра навътре в основата на кратера, още докато той е бил в състояние на стопилка, затова сега бяхме върху нещо като пиедестал.

Наоколо не се виждаше нито един тауранец.

Втурнахме се към изтребителя, херметизирахме го и го изпълнихме с хладен въздух, след което изскочихме от скафандрите. Не настоях да се спазва субординацията при използването на единствения душ на борда; просто се отпуснах на една ускорителна койка и на дълбоки глътки поех въздуха, който не миришеше на рециклирания дъх на Мандела.

Корабчето бе предназначено за максимум дванайсетчленен екипаж, затова се редувахме да стоим навън на смени от по седем души, за да не претоварваме животоподдържащата му система. Изпратих едно непрестанно повтарящо се съобщение до другия изтребител, който все още бе на шест седмици път от нас. В него се казваше, че сме в добро състояние и се надяваме да ни приберат. Бях почти сигурен, че там щеше да има поне седем свободни койки, след като бойния му екипаж по традиция се състоеше от трима.

Беше ни хубаво, защото отново можехме да се разхождаме и да разговаряме. Официално отмених всякакви военни занятия до пристигането ни на Старгейт. Сред оцелелите бяха и неколцина от групата на Брил, но те не проявяваха враждебност спрямо мен.

Играехме си на една своеобразна носталгична игра: сравнявахме различните епохи, които бяхме видели на Земята и се чудехме какво ли ни очаквате 700 години напред в бъдещето, в което щяхме да се върнем. Никой не спомена факта, че ни предстоеше само неколкомесечен отпуск, а сетне щяха да ни прехвърлят в други бойни части и колелото отново щеше да се завърти.

Колелото. Един ден Чарли ме попита за произхода на фамилията ми; звучала му странно. Отвърнах му, че първопричината за появата й е била липсата на речник под ръка и че ако е била правилно записана, сигурно щеше му се стори още по-странна.

Наложи се да употребя половин час, за да му обясня всичко с подробности. Родителите ми са били хипита (нещо като субкултура, съществувала в Америка в края на двайсети век, която отхвърляла материализма и включвала в себе си широк спектър от екзотични идеи), които живеели с група на други хипита в малка селскостопанска комуна. Когато майка ми забременяла, те не искали да се съобразяват с условностите и да се оженят. За тях бракът означавал жената да вземе фамилията на мъжа и да се превърне в нещо като негова собственост. Но и двамата се били дрогирали него ден, станали сантиментални и решили да сменят имената си и да получат една и съща фамилия. Отишли до най-близкия градец, като през целия път спорели кое име ще символизира най-добре любовната им връзка — за малко да се сдобия с по-кратко име — и се спрели на Мандала.

Мандалата е с форма на колело и хипитата са възприели символа от някаква чуждоземна религия: той олицетворявал вселената, космическото мислене, Бога и всичко останало, което се нуждаело от олицетворение. Нито майка ми, нито баща ми знаели как да напишат правилно думата и чиновникът от градската магистратура я изписал тъй, както я чул.

Кръстили ме Уилям, в чест на един богат мой чичо, който за нещастие умрял по-късно без пукнат грош.

Шестте седмици минаха твърде приятно: в разговори, четене и почивка. Другият изтребител се приземи до нашия и на него имате девет свободни койки. Разместихме екипажите така, че на всеки от двата борда да има компютърен специалист, който да ни изведе от неприятности, ако последователността на програмираните колапсарови скокове се нарушеше. Аз се прехвърлих на втория изтребител с надеждата, че на борда му ще открия нови книги. Нямаше.

Пъхнахме се в резервоарите и стартирахме.

 

 

Прекарахме доста време в тях и това бе добре дошло, защото така избягвахме да гледаме едни и същи физиономии по цял ден в пренаселените кораби. Спестеното вследствие на ускорението време ни помогна да се върнем на Старгейт подир десет месеца субективно бордово време. Разбира се, за хипотетичния обективен наблюдател този период се равняваше на 340 години (без седем месеца).

В орбита около Старгейт кръжаха стотици крейсери. Истинска навалица. Лошо: ако тия всичките също бяха приключили наскоро мисиите си, навярно изобщо нямаше да получим отпуск.

Предполагах, че по-вероятно бе да попадна под трибунал, отколкото да ми дадат почивка. Бях изгубил 88 на сто от ротата си, мнозина от тях, защото ми нямаха достатъчно доверие, за да се подчинят на пряката ми заповед при земетресението. По тази причина на Сейд-138 пак бяхме там, откъдето започнахме; нямаше тауранци, но нямаше и база.

Получихме инструкции за кацане и потеглихме право надолу, без да прибягваме до услугите на совалките.

На космодрума ни очакваше нова изненада. На пистата стояха десетки крейсери (преди никога не го допускаха, защото се опасяваха, че Старгейт може да бъде нападната), имаше и два пленени таурански крейсера. По-рано все не ни се удаваше да заловим невредим някой от тях.

Но седемте изминали века изглежда ни бяха донесли решително предимство. Може би побеждавахме.

Минахме през въздушния шлюз с надпис „Завръщащи се“. Когато той се изпълни с въздух и отворихме костюмите си, пристигна една красива млада жена, която докара количка с туники и с чудесно произношение на английски ни каза да се преоблечем и да се съберем в лекционната зала в края на коридора вляво от нас.

Усещах се странно в туниката, беше лека и въпреки това топла. Тя бе първото нещо, което носех след бойния скафандър и собствената си кожа от една година насам.

Лекционната зала беше поне сто пъти по-голяма, отколкото бе необходимо за нас, двайсет и двамината. Същата жена беше там и ни помоли да се придвижим напред. Беше малко объркващо; можех да се закълна, че одеве тя пое в обратната посока на коридора. Знаех, че бе така, защото бях очарован, докато я гледах отзад.

По дяволите, може би вече си служеха с трансмитери на материята. Или с телепортация. И тя е искала да си спести някоя и друга крачка.

Поседяхме така минута, след което един мъж, облечен в лишена от всякаква украса туника като тази, която ни бе дала жената, прекоси сцената, понесъл под мишница купчина дебели тетрадки.

Девойката, която го следваше, също носеше тетрадки.

Обърнах се и видях, че първата, която ни посрещна, все още стоеше на пътеката между столовете. И сякаш за да се объркат още повече нещата, мъжът изглеждаше като брат-близнак и на двете.

Той разлисти една от тетрадките и прочисти гърлото си.

— Тези книжки са за ваше улеснение — рече той с перфектно произношение, — но можете и да не ги четете, ако не искате. Няма нужда да правите нищо, което не желаете, защото… вие сте свободни хора. Войната свърши.

Възцари се изпълнена с неверие тишина.

— Както ще разберете от тези книжа, войната свърши преди 221 години. Съответно, сега се намираме в 220-та година. По стар стил — 3138-ма, сл.Р.Хр. Вие сте последната група войници, която се завръща. Когато заминете оттук, и аз ще си тръгна. И ще унищожа Старгейт. Базата съществува само като пункт за посрещане на завръщащите се и като паметник на човешката глупост. И на срама, както сами ще прочетете. Разрушаването й ще има смисъл на душевно пречистване.

Той спря да говори, ала жената до него продължи почти без пауза:

— Съжалявам за всичко, което сте преживели, и много ми се иска да ви кажа, че е било в името на справедлива кауза, но както ще прочетете, не е така. Дори богатството, което сте натрупали, под формата на заплати и капитализирани лихви, е без всякаква стойност, тъй като ние вече не си служим с пари и кредити. Нито пък съществува понятие като икономика, в която тези неща биха могли да се… използват.

— Както сигурно сте се досетили вече — пое щафетата от нея мъжът, — аз съм, т.е. ние сме клонинги на един-единствен индивид. Преди двеста и петдесет години името ми бе Кан. Сега е Ман^[5]. Моят пряк предшественик е от вашата рота, ефрейтор Лари Кан. Мъчно ми е, че той не се завърна.

— Аз представлявам над десет милиарда индивида, но с едно общо съзнание — каза тя. — След като прочетете за това, ще се опитам да ви го изясня. Знам, че ще ви бъде трудно да го разберете. Вече не се осъществява ускорено възпроизводство, понеже аз съм идеалният модел и съм неоспорим факт. Индивидите, които умират, биват заменяни.

Но и досега има планети, на които хората все още се раждат по нормалния за бозайниците начин. Ако моето общество ви се стори враждебно, можете да идете на някоя от тях. Ако искате да вземете участие във възсъздаването на старата човешка общност чрез зачеване, няма да ви попреча. Много ветерани настояват да ги променя и да ги върна към хетеросексуалността, за да могат да се впишат в тези общества. Лесно мога да го направя.

Не се тревожи за това, Човеко, само ми подпечатай билетчето.

 

 

— Тук, на Старгейт, ще бъдете мои гости в продължение на десет дни, след което ще бъдете прехвърлени там, където пожелаете да отидете — рече той. — Моля ви междувременно да прочетете тези книжки. Чувствайте се свободни да задавате всякакви въпроси и да изисквате каквито и да е услуги.

И двамата станаха и слязоха от подиума. Чарли седеше до мен.

— Невероятно — възкликна той. — Значи те насърчават… мъжете и жените… да го правят отново? Заедно?

Женският Човек на пътеката стоеше зад нас и му отвърна преди да успея да съставя достатъчно съчувствен и лицемерен отговор:

— Това не е присъда спрямо вашето общество — рече тя и може би не забелязваше, че той го бе приел малко по-навътре и по-лично. — Аз само чувствам, че размножителният процес е полезен за евгениката като естествена предпазна мярка. Няма никакви доказателства, че клонирането на един идеален индивид е погрешно, но ако се окаже, че има грешка, ще съществува достатъчно голям генетичен фонд, с който да се започне отначало.

Тя го потупа окуражително по рамото.

— Разбира се, не е задължително да ходите на някоя от тези развъдни планети. Можете да останете на една от моите планети. Аз не правя разлика между хомосексуална и хетеросексуална игра.

Тя се качи на сцената и ни дръпна една дълга реч за това къде щяхме да отседнем, да се храним и тъй нататък, докато се намирахме на Старгейт.

— Никога досега не съм бил прелъстяван от компютър — промърмори Чарли.

 

 

Продължилата 1143 години война започнала под фалшив претекст и продължила, само защото двете раси не били в състояние да комуникират помежду си. В мига, в който можели да си говорят, първият въпрос бил „Защо започнахте всичко това?“, а отговорът — „Кой, ние ли сме го започнали?“

Тауранците били забравили войната от хилядолетия. В началото на двайсет и първи век изглеждало, че и човечеството било също тъй готово да я надживее. Но старите воини още се навъртали тук и там, и много от тях държели силни позиции във властта. На практика те ръководели Групата на ООН по изследване и колонизация, която използвала току-що открития колапсаров скок за изучаване на междузвездното пространство.

Много от първите кораби претърпели злополуки и изчезнали. Тогава бившите военни станали подозрителни. Те въоръжили колонизаторските кораби и при първия случай, в който се срещнали с таурански кораб, го унищожили.

Извадили отново медалите, излъскали ги, а останалото… останалото беше вече само история.

Вината не можеше обаче да се стовари само върху военните. Доказателствата, които те представили за това, че тауранците причинили първите злополуки, били смехотворно неубедителни. Но никой не обърнал внимание на малцината, които изтъкнали този факт.

Истината била, че икономиката на Земята се нуждаела от война и случаят бил чудесен повод. Отворила се идеалната яма, в която да се изсипват огромни средства, като в същото време човечеството се обединявало, вместо да се разединява.

След известно време тауранците се научили отново да воюват. Никога не напреднали особено много в тази област и в крайна сметка щели да изгубят войната.

Тауранците, обясняваше се в книжката, не можели да общуват с хората, защото нямали представа за индивида като такъв; те били естествени клонинги от милиони години. Най-накрая земните крейсери били натоварени с Ман, клонингите на Кан, и тогава за пръв контактът с противника станал възможен.

В книгата това бе дадено като прост факт. Помолих Ман да ми обясни какво означаваше то, какво беше чак толкова специално в комуникациите между клонинг и друг клонинг, но той ми каза, че априори не бих могъл да го разбера. Нямало понятия за него, а мозъкът ми не би могъл да го възприеме, дори и да съществуваха думи, с които да бъде формулирано.

Е, добре. Виждаше ми се малко подозрително, но бях готов да го приема на доверие. Бих приел и бялото за черно, стига това да означаваше край на войната.

 

 

Ман бе доста мило същество. Само заради нас — двайсет и двамата — си направи труда да възроди една малка таверна и я обслужваше денонощно (никога не видях Ман да яде или да пие — предполагам, че бяха изнамерили свой способ да се справят с глада). Една вечер киснех там, пиех бира и четях книгата им, когато Чарли влезе и седна до мен.

— Ще опитам — каза той без предисловия.

— Какво ще опиташ?

— Жените. Хетеро — и той потрепери. — Не исках да те обидя… но не ми се струва много привлекателно — потупа ме по ръката, изглеждаше разсеян. — А другата алтернатива… опитвал ли си?

— Ами… не, не съм.

Жената Ман бе радост за окото, но само в смисъла на една картина или скулптура. Аз просто не ги възприемах като човешки същества.

— Недей — той не се впусна в подробности. — Освен това те казват — той казва, тя казва, то казва — че могат да ме върнат отново към сегашното ми състояние също тъй лесно. Ако не ми хареса.

— Ще ти хареса, Чарли.

— Ами да, и те казват същото. — Той си поръча силна напитка. — Просто ми се струва неестествено. Както и да е, след като ъ-ъ-ъ-ъ, направя промяната, ще имаш ли нещо против… защо не отидем заедно на една и съща планета?

— Разбира се, Чарли, ще бъде чудесно. — Бях убеден в това. — Мислил ли си къде искаш да отидеш?

— Не, по дяволите, все ми е едно. Просто искам да се махна оттук.

— Чудя се дали Хевън е все така хубава…

— Не — Чарли посочи с пръст бармана, — тоя живее и там.

В механата влезе един мъж, който буташе пред себе си количка, отрупана с папки.

— Майор Мандела? Капитан Мур?

— Ние сме — каза Чарли.

— Това са вашите военни досиета. Надявам се да ги намерите за интересни. Бяха прехвърлени върху хартия, когато вашата ударна част остана единствената незавърнала се бойна група, защото щеше да бъде непрактично да се поддържат обичайните електронни мрежи, само за да се съхранят толкова малко данни.

Тези винаги изпреварваха въпросите ти, дори и да нямаш такива.

Моята папка бе поне пет пъти по-дебела от тази на Чарли. Може би по-дебела от всяка друга, след като май бях единственият войник, изкарал цялата война. Бедната Меригей!

— Чудя се какъв ли доклад е натракал за мен старият Стот — рекох и отгърнах папката.

Към първата страница бе прикрепено малко парче хартия. Всички останали листи бяха безукорно бели под напечатаните букви, само това листче беше пожълтяло с годините и бе пооръфано по краищата.

Почеркът ми бе познат, прекалено познат, дори и след толкова време. Датата бе отпреди 250 години.

Премигнах и очите ми неочаквано се изпълниха със сълзи. Нямах никаква причина да предполагам, че тя е още жива. Но и не бях сигурен, че е мъртва, не и преди да видя датата.

— Уилям? Какво ти…

— Остави ме на мира, Чарли. Само за минутка.

Избърсах очи и затворих папката. Не биваше дори да прочета проклетото писмо. След като се отправях към нов живот, трябваше да оставя призраците на миналото зад гърба си.

Но дори и съобщението от онзи свят е своего рода контакт. Отново отворих папката.

11 окт. 2878

Уилям,

Всичко това е в твоето лично досие. Но след като те познавам, зная, че би могъл да го изхвърлиш, така че се погрижих писмото да стигне до теб.

Очевидно е, че оживях. Може би ти също ще оцелееш. Ела при мен.

От документацията научих, че си на Сейд-138 и няма да се върнеш още няколко века. Това не е беда.

Аз отивам на една планета, наричана Мидъл Фингър^[6], петата от системата на Мизар. Намира се на два колапсарови скока разстояние, десет месеца субективно време. Мидъл Фингър е нещо като светилище за хетеросексуалните. Наричат я „база за евгенистичен контрол“.

Но това не е важно. Ние — аз и още петима ветерани, събрахме накуп всичките си спестявания и купихме от UNEF една свръхсветлинна совалка. Използваме я като „машина на времето“.

И тъй, аз съм на релативистичен режим и те чакам. Единственото, което трябва да направиш, е да изминеш пет светлинни години и да дойдеш на Мидъл Фингър, много бързо. На Всеки десет години остарявам с един месец. Ето защо, ако още следваш разписанието си и си жив, когато дойдеш тук, ще съм само на двайсет и осем години. Побързай!

Не намерих никой друг и не желая другиго. Пет пари не давам дали си на деветдесет или на трийсет години. Ако не мога да бъда твоя любима, ще бъда твоя медицинска сестра.

Меригей.

— Барман?

— Да, майоре.

— Да знаеш някаква планета на име Мидъл Фингър? Дали още съществува?

— Разбира се. Къде ще се дене? — Разумен въпрос. — Много хубаво кътче. Планета-градина. Но някои хора я намират за малко скучна.

— За какво става дума? — попита Чарли. Подадох на бармана празната си чаша.

— Току-що открих мястото, където ще отидем.