Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (23)

IX
Княз Григорий Черногорски

Цели две безкрайни седмици търси злочестият Тартарен своята алжирска дама и по всяка вероятност щеше още да я търси, ако провидението на влюбените не му беше дошло на помощ в лицето на един черногорски благородник. Ето как стана.

Зиме всяка събота вечер в големия алжирски театър даваха маскен бал — ни повече, ни по-малко като баловете в Парижката опера. Вечният безвкусен провинциален бал с маски. Малко хора в залата, изметът от Бюлие и Казиното, леконравни хубавици, последвали армията, повехнали франтове, безпътни хамали и пет-шест малки махонски перачки, впуснали се във вихъра на живота, но все още запазили лекия мирис на чесън и яхния от годините на своята добродетел. Тук няма кой знае какво за гледане. По-интересно е във фоайето, превърнато за случая в игрална зала… Пъстро трескаво множество се тълпи край дългите зелени маси: пехотинци отпускари залагат цялата си заплата, маври търговци от горната част на града, негри, малтийци, заселници от най-затънтените краища, извървели четиридесет левги, за да проиграят парите за едно рало или чифт волове… всички треперещи, бледи, стиснали зъби, с онзи странен поглед на играчите — помътнял, вторачен, разкривен от непрекъснато взиране в една и съща карта.

Малко по-нататък — алжирските евреи, дошли да играят със семействата си. Мъжете, облечени в източни дрехи, безвкусно съчетани със сини чорапи и кадифени каскети. Жените, дебели и бледи, седят като препарирани, пристегнати в златоткани елечета. Струпан около масите, целият род безспир крещи, съветва се, брои на пръсти и едва-едва играе. Само от време на време след дълги тайни съвещания някой стар патриарх с брада на Йехова се отделя от другите и отива да заложи семейната пара… И тогава, докато завърши играта, впити в масите блестят юдейски очи, страшни черни очи, същински черен магнит, от които златните монети започват да пърхат по зеленото сукно, докато ги измъкнат лекичко, сякаш с конец.

После кавги, побоища, ругатни на всички езици, безумни крясъци, вадене на ножове, полиция, изчезнали пари!…

Именно в такава една разгулна вечер великият Тартарен дойде да се поразтуши, да търси забрава и покой за сърцето си.

Нашият герой си пробиваше път в тълпата сам, с мисли по своята мавританка, когато изведнъж сред крясъците на една игрална маса и сред звъна на златни монети се издигнаха два гневни гласа:

— Казвам ви, че ми липсват двадесет франка, господине!…

— Господине!…

— Господине не господине, това е!…

— Знаете ли с кого разговаряте, господине!

— Умирам от желание да чуя, господине.

— Аз съм княз Григорий Черногорски, господине!…

При това име Тартарен, силно развълнуван, си проби път в тълпата и застана отпред, щастлив и горд да срещне своя княз, толкова възпитания черногорски княз, запознанството с когото така го беше очаровало на кораба.

За нещастие височайшата титла, която направо беше заслепила простодушния тарасконец, не направи никакво впечатление на офицера от стрелковия полк, нанесъл жестока обида на княза.

— Страшно съм щастлив — изсмя се той и като се обърна към присъствуващите, добави: — Григорий Черногорски… Някой да го познава? Никой…

Тартарен пристъпи възмутено.

— Извинете, аз познавам кнейза — каза той твърдо, с най-подчертан тарасконски акцент.

Офицерът от стрелковия полк го измери за миг с поглед и сви рамене.

— Тъй ли! Чудесно… В такъв случай поделете си двадесетте франка, които липсват, и считайте разговора за приключен.

При тези думи той им обърна гръб и изчезна в тълпата. Буйният Тартарен понечи да се хвърли след него, но князът го възпря.

— Оставете го… Аз ще се оправя с него.

И улавяйки тарасконеца под ръка, той бързо го измъкна навън.

Когато се озоваха на площада, княз Григорий Черногорски свали шапката си, протегна ръка на нашия герой и припомняйки си смътно името му, заговори с развълнуван глас:

— Господин Барбарен…

— Тартарен — подсказа му срамежливо той.

— Тартарен, Барбарен, все едно!… Сега сме свързани на живот и смърт.

И благородният черногорец раздруса здраво ръката му… Можете да си представите колко горд беше тарасконецът. — Кнейже!… Кнейже!… — повтаряше той прехласнато.

Четвърт час по-късно двамата господа се настаниха в ресторанта „Под яворите“, уютно нощно заведение, чиито тераси се спускаха до морето, и там пред вкусна руска салата, поляна с прекрасно отлежало вино, те подновиха познанството си.

Не можете да си представите по-чаровен човек от този черногорски княз. Тънък, изящен, с къдрава коса, навита на маша, гладко избръснат, окичен с чудновати ордени, той имаше лукави очи, ласкави движения и лек италиански акцент, който му придаваше вид на Мазарини без мустаци; много подкован в латинския език, той сипеше непрекъснато цитати от Тацит, Хораций и от „Коментариите“.

Потомък на стар род, той разправяше, че братята му го прогонили още десетгодишен поради свободолюбивите му убеждения и оттогава странствувал по света като философствуващ благородник, просто така — от любознателност и за удоволствие… Странно съвпадение! Князът беше прекарал три години в Тараскон и тъй като Тартарен се изненада, че никога не го е срещал в клуба или на площада, негова светлост отговори уклончиво:

— Аз излизах малко…

Тарасконецът благовъзпитано не се осмели да пита повече. В живота на важните личности има толкова тайнствени неща!…

Тъй или иначе, този благородник Григорий се оказа чудесен княз. Наливайки се с отлежалото винце, той изслуша търпеливо разказа на Тартарен за неговата мавританка и отиде дори по-далеч — предложи му да я издири на бърза ръка, понеже познавал всички дами тук.

Пиха дълго, пиха здраво. Чукаха се за алжирските дами и за свободна Черна гора.

Долу под терасата се плискаше морето и вълните му тихо докосваха в мрака брега, сякаш вятърът развяваше прострени чаршафи. Въздухът беше топъл, небето — обсипано със звезди.

В яворите пееше славей…

Тартарен плати сметката.