Алфонс Доде
Тартарен Тарасконски (19)

V
Бум! Бум!

Пред него се разстилаше дива пустиня, обрасла с чудновати растения, източни растения, прилични на свирепи зверове. Под плахата светлина на звездите сенките им се уголемяваха и играеха по земята във всички посоки. Вдясно смътно се извисяваше огромна планина, може би Атлас!… Вляво глухо бучеше невидимото море. Истинско свърталище на диви зверове…

Поставил едната пушка пред себе си, стиснал другата в ръце, Тартарен Тарасконски опря коляно на земята в очакване… Остана така час, два, три. Нищо!…

Тогава си спомни, че в неговите книги известните ловци на лъвове ходеха на лов с козлета, които завързваха на няколко крачки пред себе си и дърпаха от време на време връвчицата, пристегнала крака им, за да врещят. Тъй като нямаше козле, тарасконецът си науми сам да опита и завряска с треперлив глас.

— Ме-е-е! Ме-е-е!…

Отначало съвсем тихо, защото дълбоко в душата си малко се страхуваше да не би лъвът наистина да го чуе… После, като видя, че нищо не идва, започна да врещи по-силно:

— Ме-е-е!… Ме-е-е!…

Пак нищо!… Тогава, изгубил търпение, той изврещя няколко пъти с пълно гърло:

— Ме-е-е!… Ме-е-е!… Ме-е-е!…

Такова силно врещене, че козлето накрая заприлича на вол.

Изведнъж на няколко крачки от него се раздвижи нещо черно и огромно… Той се притаи… „Нещото“ се навеждаше, душеше земята, отскачаше, въртеше се, притичваше в галоп, после пак се връщаше и рязко се спираше… това беше лъвът, никакво съмнение!… Сега се виждаха съвсем ясно късите му крака, огромната му шия и очите му, грамадни очи, които святкаха в мрака. Прицел! Огън! Бум!… Готово. После скок назад, с ловджийския нож в ръка.

В отговор на изстрела на тарасконеца — страшен рев.

— Улучен — извика славният Тартарен.

И застана както подобава, за да пресрещне звяра; но на звяра явно не му беше до това и той избяга светкавично с рев… Тартарен обаче не помръдна. Чакаше лъвицата… Точно както в книгите!

За нещастие лъвицата не дойде. След като чака два-три часа, тарасконецът се изтощи. Земята беше влажна, нощта прохладна, морският вятър пронизваше.

„Защо да не си подремна до разсъмване“ — помисли си той.

И за да не го хване ревматизъм, реши да опъне палатката… Да й се не види и палатката, тя беше толкова хитроумно направена, толкова хитроумно и изкусно, че изобщо не можа да я разтвори.

Напразно се мори и се поти цял час, проклетата палатка не се отвори… Има такива идиотски чадъри, които заяждат и ви погаждат подобни номера в проливни дъждове… Изтощен до краен предел, тарасконецът захвърли палатката на земята и легна върху нея, ругаейки като истински провансалец, какъвто си беше.

„Тра-та-та-та!…“

— Туй пък кво е? — подскочи Тартарен стреснат.

Африканските стрелци тръбяха утринна заря в казармите в Мустафа… Изтребителят на лъвове разтърка удивено очи… Нали уж се намираше посред пустинята… А знаете ли всъщност къде беше?… В една леха с ангинари, между карфиол и цвекло.

В неговата Сахара растяха зеленчуци… Съвсем близо до него на хубавия зелен хълм, в горния край на Мустафа, блестяха облени от изгряващото слънце, посипани с роса, ослепително бели алжирски вили — все едно че беше в околностите на Марсилия сред многобройните дачи и хижи.

Тази задрямала природа с еснафско градинарския си вид изненада много клетия човек и страшно му развали настроението.

„Тия хора са луди — мислеше си той, — щом садят ангинари в съседство с лъвовете… защото в края на краищата аз не съм сънувал… Лъвовете идват дотук… Ето доказателството…“

Доказателството бяха кървавите петна, които животното беше оставило зад себе си, като бягаше. Наведен над тази кървава диря, оглеждайки се на всички страни, с револвер в ръка, храбрият тарасконец се приближи от ангинар на ангинар до малка нива с овес… Утъпкана трева, локва кръв и сред кръвта полегнал настрана с голяма рана на челото… отгатнете какво!…

— Лъв, разбира се, дявол да го вземе!…

Не! Не лъв, а магаре, едно от тези магаренца, които се срещат често в Алжир, чисто и просто едно дългоухо магаренце.