Ейприл Легаси
Душевен огън (4)

Глава 4
Нов дом

Изскочих на повърхността на водата, задъхана. Краката ми намериха калното дъно на реката и потънаха в него, като ме държаха изправена. Кашлях и се задавях и тогава отметнах дългата си кафява коса от очите.

— Добре дошла у дома — каза преследвачът ми, облегнат на стъблото на дървото, за което се бях държала.

Мъчех се да се измъкна от калната вода, която вече не бе блестяща и чиста.

— Помогни ми — казах му ядосано.

Не бях впечатлена от такова равнище на запознанство.

Той протегна ръка и аз я сграбчих, преднамерено оставяйки речна тиня по ръкава му. Чак когато ме изтегли от водата, забелязах нещо.

— Хей, къде ми е колата? — Заобиколих го, като пръсках вода навсякъде. — Какво направи с нея?

Той избърса ръката в дрехите си.

— Помниш ли какво ти казах, когато потуших огъня в кухнята ти?

Завъртях очи, като започвах да треперя от слабия вятър в долината.

— Каза ми да слушам сънищата си. — Не можех да спра да въртя очите си. — Съжалявам, но ми звучи като нещо, което би казало Грижовно Мече.

Той се изучаваше с озадачено изражение.

— Какво е „Грижовно Мече“?

Повдигнах вежда.

— Грижовно Мече? Знаеш меко, пухкаво, дава съвети?

— Не съм Грижовно Мече.

— Спри да избягваш темата. Пич, къде ми е колата?

— Какво друго ти казах в съня?

— Каза, че реката е портал или нещо такова. — Спрях по средата на търсенето на някаква следа от колата ми. — Чакай… не.

Той кимна.

— Когато потъна в реката, премина през портала. Сега си в алтернативна реалност.

Треперех силно и не само защото ми бе студено.

— Докажи го — процедих през тракащите си зъби.

Той се протегна към мен и аз отскочих. Въздъхна, раздразнено.

— Трябва да ми се довериш, Роуз.

— Моля? Защо да трябва? — Обвих ръце около себе си, като се опитвах да се стопля.

— Защото се опитвам да ти помогна, не да те нараня. — Протегна се към мен и видях, че държи малък огън в ръката си.

— Ъм, какво? Какво е това? — попитах като очите ми се разшириха, като монети.

— Това е огън от кухнята ти. Мислех, че може да потрябва, така че го задържах.

Затворих очи и ощипах ръката си, силно. Когато ги отворих, той все още стоеше пред мен с огън в ръка. Поднесе го към мен.

— Добре — чух се да казвам, без да съм сигурна на какво се съгласявам.

Той застана пред мен и прехвърли пламъка в двете си ръце, които държеше над раменете ми. Плата на якето ми веднага започна да пуши и да изсъхва. Беше най-приятното чувство на света.

Отскочих назад, когато коленичи и се насочи към краката ми. Въпреки това, което ми бе казал, все още не бях готова да му се доверя.

— Спокойно, просто си мислех, че би предпочела сухи крака. Знам, че е дразнещо да са ти мокри чорапите.

Оставих го да ми хване кецовете, като прекарваше малкия огън по повърхността. Обувките и чорапите ми изсъхнаха, а аз се почувствах много по-удобно.

Изведнъж звън изкънтя от разстояние. Насилих мозъка си, за да се опитам да си спомня дали някоя сграда в Ар Сина има камбана. Мъжът, сушащ краката ми с огън се огледа.

— Проклятие. Трябва да тръгваме.

Изтръгнах крака си от хватката му, като почти не паднах в реката отново.

— Да тръгваме къде?

— Ще ти отговоря на въпроса после — Изправи се, като изтупа ръцете си. Искри паднаха на земята, а дим струеше от пръстите му. — Точно сега, трябва да те заведем до замъка.

— Няма замък в Ар Сина — му казах.

Той се обърна и ми се усмихна.

— Не, там няма.

Започна да върви в посоката, откъдето се чу камбаната. Поколебах се за момент и го последвах.

 

 

Нямаше пътеки, знаци, улици или нещо, което си спомнях до реката в Ар Сина, само безкрайни дървета и шубраци. Бях удряна в лицето повече от веднъж от случаен клон.

Точно когато щях да се обърна и да се опитам да се върна до реката, гората се отвори в огромна равнина. Беше напълно пуста, с изключение на огромния замък, който хвърляше голяма сянка на нея. Дим се издигаше от скрити комини, а въздухът носеше мистично чувство.

Беше тихо, птиците пееха от върховете на дърветата. Стори ми се странно, че такова обширно пространство, с такъв голям дом, може да бъде толкова тихо.

— От тук, — каза преследвача ми.

Поведе ме към добре отъпкан път и след това в основата на замъка и минах през две широки дъбови врати. Те се отвориха към относително малка зала със стълбище, което водеше към замъка.

Но входната зала не бе празна; напротив. Тълпа от около 80 тийнейджъри чакаха търпеливо за нещо, като си мърмореха един на друг. Всички бяха облечени в чисти сиви блузи с дълъг ръкав, сиви памучни панталони и кафяви кожени ботуши до коляното. Бяха с униформи и спретнати; започнах да се изчервявам, когато всеки от групата се обръщаше и ме зяпаше, докато стоях и капеше по плочките речна вода от дългата ми тъмна коса и с кал по целите ми дрехи.

— Стой тук — ми каза преследвача и се обърна да се изкачи по стълбището.

— Какво?

— Стой тук.

— Не, не, не, не можеш просто да ме оставиш!

Сграбчих лакътя му, внезапно отчаяна за неговата компания в тази тълпа от непознати.

— Нямам идея какво става тук!

Той се обърна и ме стисна за раменете.

— Съжаляваш ли, че дойде тук?

— Нямах голям избор, нали? — отвърнах.

Но той видя истинския отговор в очите ми, толкова лесно, все едно му го бях казала.

— Просто стой тук с другите. Не се чуди, някой ще дойде и ще говори с теб. Това ви очаква всички!

Обърна се към другите. Наблюдавах го, докато крачеше по стълбището и изчезна.

Точно тогава разбрах, че другите изглежда бяха толкова неосведомени, колкото и аз. Част от избраните тийнейджъри стояха заедно, другите се оглеждаха наоколо, очаровани от обстановката.

Бяха смесица от момчета и момичета, с различен цвят на косата и кожата, очевидно от цялата планета. Забелязах, че едно момче стоеше в най-отдалечения край на доста голяма група, с тъмно кафява коса, бледа кожа и отношение, показващо на всички, че се определя като самотник.

Той погледна към мен, чувствайки любопитния ми поглед. Огледа ме от горе до долу и се обърна. Бузите ми започнаха да горят, когато погледнах към плочките под краката ми.

Звукът от отварянето на врата, ме накара да погледна на горе. Влезе мъж, облечен в бяла роба, която контрастираше с тъмната му кожа.

— Добре дошли на всички нови ученици — каза с глас, който се изви над нас. — Разбирам, че това може да е объркващо за някои от вас.

При това забелязах самодоволни усмивки да се появяват на лицата на групата тийнейджъри, които стояха заедно.

— Вярвайте ми като казвам, че до ден-два всичко ще ви се изясни.

Ден или два бе дълго време, напълно да излезеш от дълбините си.

Една жена се появи до него, като държеше папка. Без колебание потупа един ученик по рамото и го поведе към малка стая, която не бях забелязала. Всички гледахме вратата с нетърпение, отчаяни за някаква улика какво става. Първият мъж, който ни говори, ни наблюдаваше с тъмни очи, все едно ни преброяваше. Изчервих се яростно, когато ме изучаваше, все едно ме обвиняваше за водата и калта по пода.

Преди да мога да попитам, дали има някъде, където мога да се почистя, вратата на стаята се отвори и ученикът излезе. Той си проправи път до мен, потупа ме по рамото и след това се сля с останалите ученици.

Колебливо направих крачка по посока на вратата. Когато никой не ме спря, закрачих бързо към стаята и затворих вратата след себе си. Огледах се с гръб опрян в нея. Стаята бе по-малка, отколкото си мислех, обзаведена само с бюро и газени лампи на стената.

— Роуз Евърмор? — попита възрастната жена от бюрото, някак студено.

— Да?

— Името ми е Неталия и съм втори директор на това училище. Вече се срещна с Иан; той ще бъде директор за остатъка от вашите учебни години. Сега. — Тя разрови листите на бюрото, докато стигна до един, на който ясно бе написано моето име. — Вече няма да се наричаш Роуз Евърмор. Сега твоето име е Скай.

— Ъм, не. — Вкарах палци в гайките на колана на джинсите си. — Името ми е Роуз. Майка ми ме е нарекла на мацката от Титаник.

Филм, който ме бе уплашил за цял живот, когато го гледах на впечатлителната възраст от 4 години.

— Тук ще се казваш Скай, нищо друго. Това е редът на Академията.

Светлосините й очи ме заляха и се почудих дали тя бе толкова студена към всички.

— Такъв е редът на Академията? — попитах, като започвах да се ядосвам. — Ами, вашата Академия бе изпратила странен мъж в родния ми град да ме следи и след това да ме изтръгне от живота ми, да ме доведе тук, а сега ми сменяте и името?

Тя се изправи зад бюрото, малко от бялата й коса падна от кока на върха на главата й.

— Трябва да те помоля да се успокоиш, Скай.

— Не ме наричайте така! — Замахнах като сложих ръцете си напред, за да я държа на далеч от мен.

Двете наблюдавахме как изумруден огън блесна по пръстите ми. Преди някой от нас да може да помръдне, пламъците избухнаха по дланите ми и се стекоха по пръстите. Вдигнах ръцете си към очите, като гледах пламъците да блестят и танцуват. Все едно бях потопила ръцете си в петрол и след това ги бях запалила, но огънят бе зелен.

— Обикновено не позволяваме магия, преди да са започнали уроците — каза старата жена недоволно.

Зяпнах, когато огъня само гъделичкаше дланите ми.

— Аз не съм… Имам предвид… Как?

— Ти си магьосник — информира ме тягостно, очите й не изразяваха нищо. — Точно за това изпратихме Джет в Ар Сина. Трябваше да те доведе тук, за да се научиш да контролираш силата, с която си родена.

Тя седна обратно, напълно необезпокоена от огъня в ръцете ми.

— Но… Аз никога… не съм виждала нещо такова преди — прошепнах. — Как е възможно?

Жената повдигна вежда.

— Никога не си виждала нещо такова преди? Дори и когато се ядосаш?

Замислих се за особения инцидент, който бе станал в деня, когато си взех шофьорската книжка. Майка ми се опитваше да ме научи как да освобождавам съединителя и в безсилието си бях тръшнала ръце на волана, който незабавно избухна в пламъци.

— Може би веднъж — признах, все още наблюдавайки огнената спирала около пръстите ми.

— Видя ли? Сега, загаси това и се отправи към стаята си. Вечерята ще бъде изпратена там тази вечер, а часовете започват утре.

Тя сложи листите на бюрото си в ред и имах чувството, че бях свободна.

Повторих каквото направи преследвача ми — Джет, — при реката, потрих ръце и пламъците изчезнаха, оставяйки ръцете ми напълно чисти.

Отворих вратата и се отправих към залата, без да срещна любопитни погледи от съучениците си. Прибрах ръцете си в джобовете, ако отново избухнат в пламъци и започнах да наблюдавам другите да изчезват в стаята и да се връщат със същото изражение на лицето като предния; невярващо.

Всички, освен групата тийнейджъри, които забелязах първо; започваха да се подхилкват, когато всеки ученик се появеше отново. Присвих очи към тях — знаех точно какъв тип хора са те. Изглежда във всяка реалност има група идиоти, които да съсипват живота на останалите.

След като всички бяха разпитани и преименувани, бяхме поведени по стълбите от Джет. Стигнахме до мястото, където се разклоняваха, продължавайки в различни посоки.

— Момчетата натам — каза той като посочи на ляво. — А момичетата в дясно.

Последвах останалите момичета нагоре по стълбите, които ни заведоха до коридор с врати, точно като стаите в спалните помещения на лагера при нас.

Проследих линията на вратите, докато намерих една със „Скай“ написано на нея. Като отворих вратата, пристъпих в това, което щеше да бъде моя спалня. Имаше малко двойно легло избутано до прозореца, камина, която бе почистена и заредена и маса с два стола. До камината бяха гардероба и библиотечката, която бе празна.

Затворих врата зад мен, отидох до леглото и се срутих на него. Изритах си обувките и изпълзях до възглавниците. Исках само да се сгуша в завивките и юргана и никога да не изляза. Всичко бе толкова странно и стана толкова бързо, че нямах време да се приспособя.

Започнах да се треса буйно. Бързо станах и отворих прозореца колкото можеше. Когато въздухът започна да навлиза в стаята го вдишах като се опитвах да се успокоя. Ако не внимавах, можеше да изпадна в пристъп на паника.

Чудех се майка ми какво прави точно сега. Колко време бе минало, откакто паднах в реката? Трепнах, като си спомних, че дори не бях я виждала, преди да отида на училище тази сутрин — тя вече бе на работа. Прегърнах коленете си, а очите ми започнаха да парят от сълзите; знаех, че бях на границата да се срина.

За да се разсея, опитах да върна пламъците, които запалваха пръстите ми. Колкото и да опитвах, успях да направя само една малка искра.

 

 

Когато започна да се смрачава, опитите ми бяха прекъснати от тихо почукване на вратата. Отворих я предпазливо.

— Добър вечер, госпожице.

Млада жена си проправи път покрай мен и влезе в стаята, като остави сребърен поднос на масата.

— Ще вечеряте в стаята си тази вечер, но това не е практика в Академията.

Мушна ръцете си под престилката и зарови в джоба, като извади кибрит.

— Името ми е Ларни. Ще ви помагам, докато завършите обучението си.

Тя запали огъня и се изправи да ме погледне, като оправяше ленената шапка на главата си.

— Аз съм… Скай — отговорих; непознатото име дращеше на устните ми. — Аз съм магьосник… мисля.

— Разбира се, че сте магьосник — отговори Ларни, като сега оправяше покривката на леглото, която бях смачкала. — Защо тогава бихте била тук?

— Не знам, предполагам.

Наблюдавах суетнята й в стаята ми като почистваше праха по ъглите. Спрях я, когато опита да затвори прозореца.

— Моля те, недей. Трябва да е отворен, за да спя.

Тя слезе от леглото ми.

— Докато сте тук, се чувствайте свободна да ме питате за всичко за този свят. Аз съм родена в селото — добави тя.

— Има село?

— О, да — кимна силно. — На учениците им е разрешено да го посещават.

— Ти защо не учиш в Академията? — попитах аз.

Тя погледна в пода, малките й ръце несъзнателно изглаждаха несъществуващи гънки на полата й.

— Аз не съм с магьосническа кръв, госпожице — измърмори тихо.

— А аз как съм? Идвам от напълно друга реалност.

Ларни само сви рамене.

— Много от учениците не са от тук. Тези, които са си мислят, че са по-добри от всички други. — Тя покри устата си с ръце, все едно бе казала лоша дума. — Моля за извинение, госпожице, не исках да проявя неуважение…

— Няма проблем, — казах аз, като се отправих към масата, с чинията на нея. — И аз вече не ги харесвам.

Ларни се усмихна, само малко, но кукленското й лице светна като лампа. Вече я харесвах дяволски много, повече отколкото учениците, с които спях.

— Други въпроси, на които искате да се отговори? — попита тя.

— Твърде много. — Махнах капака на чинията. — Първо, къде е банята?

— Надолу по коридора. Ще я делите с другите момичета.

Изпъшках мислено. Обща баня? Аз дори не можех да споделям баня с майка си.

— Сега ще ви оставям, госпожице. — Ларни бе на половината път до вратата. — Успех утре!

Изядох си вечерята и след това се отправих надолу по коридора да намеря банята, за която ми каза. Накиснах се в една от баните, наслаждавайки се на усещането за чистота. Когато бях почистена и измита, се отправих към стаята си, облякох се в чиста бяла блуза и панталон, които намерих в гардероба. Седнах точно пред огъня, който сега танцуваше слабо, разресвайки влажната си коса с пръсти.

Всичко на това място ми напомняше на приказните разкази, които четях като малка. Винаги исках да бъда част от тях, а сега изглежда желанието ми се бе сбъднало.

Но трябваше още много време, преди да усетя това място като дом. Място като дом.