Ейприл Легаси
Душевен огън (1)

Глава 1
Понеделници и момчета с наранено его

— Роуз! — Отворих очи точно, когато брадичката ми се изплъзна от ръката. Успях да се съвзема точно на време, преди да се ударя в масата и да чуя гласа на господин Бъргъс.

— Отново, Роуз? Трябва ли да говоря с майка ти?

Всички други ученици се хилеха.

— Не, сър — казах бързо. Колкото и да мразех да съм самотникът на класа, разправянето с майка ми щеше да е по-болезнено.

Г-н Бъргъс се обърна към дъската, мърморейки за нещо, на което трябваше да внимавам. Прозях се, отегчена отново.

Тук в малкия град, Ар Сина, нищо не беше необичайно. Сгушен между два хълма, в малката долина, където най-голямото събитие беше ежегодният тиквен фестивал.

— Искам да предадеш и проекта. — Изравни поглед с моя, въпреки че аз така упорито го избягвах. — Беше за преди две седмици.

Около мен заскърцаха кецове.

— Съжалявам, бях в града — отговорих неубедително, отново гледайки през прозореца.

По-добре да не знае, че отново бях край реката. Гледайки колелото от птици в небето и мечтаейки си да се присъединя към тях. За да не се налага да кисна тук. Да знам, че един ден ще бъда различна… свободна.

Завличах се от час в час, а другите 199 ученици ме игнорираха. Копнеех за звънеца, който щеше да обяви край на тази адска присъда. За да мога да се добера до колата си и да отида до реката, улавяйки няколко мига спокойствие, преди майка ми да започне да издевателства над телефона ми с обаждания и SMS-и.

Математиката беше след английския, обяд (по време, на който си седях в колата и си тананиках), биология (няма по-скучен предмет), фотография (сравнително интересно) и най-накрая физическо в двора. Веднага щом влязох в класната стая, се почувствах по-добре. Тук имаше снимки на природата. Птици, дървета… Седнах до прозореца, който беше постоянно отворен, чувствайки лекия полъх по лицето си и знаейки, че наказанието ми скоро щеше да свърши. Качих краката си на стола до мен, чувствайки се толкова удобно, че имаше опасност да заспя отново. Погледа ми пробяга през дърветата, търсейки нещо, което ще прекъсне монотонността.

Тогава забелязах, че ме гледа.

Мъж, стоящ зад линията на дърветата. Той се беше облегнал удобно на един от стволовете, а тъмната му коса падаше пред очите му. Потреперих, когато погледа му попадна върху мен и очите ни се срещнаха.

Звънецът иззвъня и инстинктивно се насочих към вратата. Когато се обърнах назад, мъжът беше изчезнал и мозъкът ми го възприемаше като плод на въображението ми.

Грабнах чантата си и изтичах към вратата, далеч от мястото си. Всички игнорираха настояването на учителя да останат по местата си.

След като излязох на паркинга се насочих към колата — карането беше по-бързо от тичането — и тъкмо бях наближила белия си Хюндай, когато забелязах училищните смотаняци, които бяха препречили пътя ми; нещо в хитрите им погледи и приглушеното хихикане ги издаде. С периферното си зрение видях как някой сяда в колата зад моята и въздъхнах. Трябваше да ги изчакам да обърнат, с което щеше да изгубя от времето, през което щях да заблудя майка ми, че все още съм на училище.

Чак след като отключих шофьорската врата и се плъзнах на седалката осъзнах, че другият шофьор имаше много време да се премести. И след като запалих двигателя и започнах да обръщам, колата пред мен направи същото. Внезапно осъзнах „шегата“ им.

Често, това надминаваше техните възможности.

В изблик на ярост, който пламна толкова бързо, сякаш някой друг ме контролираше, отворих прозореца и извиках в тяхна посока.

— Какъв ви е проблема? — изревах.

Те избухнаха в смях. Очевидно това беше реакцията, която очакваха. Стиснах зъби и натиснах педала на газта. Колата ми се тръгна назад, а тази пред мен направи същото, като ме принуди да спра. Все още нямах достатъчно място, за да обърна. Бях затисната.

Още един изблик. Този беше достатъчно силен, за да превърне всичко в червено и усетих как кракът ми натисна отново педала. Гледах в огледалото за обратно виждане как другият шофьор осъзнава какво мислех да направя. Колата ми удари неговата, счупвайки стоповете. Видях изплашения му поглед, който се отразяваше в огледалото, и който срещна моя, и му се усмихнах. Отново натиснах газта и излязох от паркинга, оставяйки повредената кола и нараненото его на момчетата зад мен.