Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (9)

Седма глава

Първият месец на Кейтлин в „Грейкорт“ премина с главоломна скорост, най-вече защото имаше много неща, с които да свиква. Навсякъде бе обградена с лукс. Съоръженията бяха невероятни. Имаше зали за фехтовка и за джудо, както и вътрешен басейн с олимпийски размери и голф игрище. Непрекъснато правеше сравнения с „Хоули Крос“. Двете места бяха коренно различни.

Това си личеше най-вече по време на часовете. В „Грейкорт“ академичните способности бяха на висока почит. Мотото на училището — „Sapere Aude“, или „Осмели се да бъдеш мъдър“ — даваше ясна заявка за това. Часовете бяха брутални. Кейтлин го разбра още първия ден. Училищната секретарка й даде едно лошо фотокопие на карта, с която тя бързо се изгуби в лабиринта от тъмни коридори. Никой от търчащите край нея ученици не беше особено загрижен за проблемите на новодошлата.

Закъсня с петнайсет минути за първия си час по английски. Господин Рейнълдс, мъж с миша физиономия и слабост към костюмите от туид, не се трогна от запъхтените й обяснения.

— В бъдеще се постарайте да пристигате навреме за часовете ми, госпожице Мелвил — рече той с изпълнен с досада тон. — В противен случай на „Берилендс“ ще бъдат отнети десет точки.

Кейтлин намери едно свободно място в дъното. Не познаваше никого в стаята. Учениците бяха разделени по способности и за съжаление Джордж и приятелките й бяха при напредналите. Кейтлин беше при изоставащите: „докато видим как се справяш“ — бе казала директорката на събранието сутринта. Кейтлин подозираше, че най-вероятно и ще си остане тук.

Урокът беше за метафизичните поети и чрез него Кейтлин успя да се запознае с дарвиновия подход на обучение, характерен за „Грейкорт“ — оцеляват само най-приспособимите. Господин Рейнълдс изчете един от сонетите на Дън^[1], „Прощални думи: за забрана на скръбта“, като посочваше наслуки различни ученици и ги караше да тълкуват определени части от стихотворението. Ако някой не отговореше правилно, учителят пропъшкваше шумно, докато останалите се кикотеха.

Накрая дойде редът на Кейтлин. Господин Рейнълдс застана над чина й и излая:

— Госпожице Мелвил! Последните три строфи. Какво можете да ми кажете за тях?

Единайсет чифта любопитни очи се обърнаха и впериха в Кейтлин с преценяващо очакване. Момичето заби поглед в тетрадката, опитвайки се да събере мислите си. Но господин Рейнълдс не й даде шанс.

— Хайде де, досега не слушахте ли? Времето ви изтече, госпожице Мелвил! — Той се обърна към класа. — Някой друг ще изкаже ли мнението си по въпроса?

Дузина ръце се стрелнаха нагоре.

— Да, госпожице Адамс. — Господин Рейнълдс се приближи до една забележителна брюнетка. — Ще можете ли да ни просветите там, където госпожица Мелвил не успя?

— Тук в случая се представя най-известното литературно сравнение на Дън — обясни брюнетката с изражение на превъзходство. — Двамата любовници са сравнени с двете точки на компаса. На пръв поглед сравнението изглежда нелепо, но по-нататък в стихотворението Дън успява да ни покаже каква е логиката.

Господин Рейнълдс кимаше, докато тя говореше.

— Добре, добре — насърчи я той. Брюнетката се наду от похвалата. — И как го постига?

Кейтлин се опита да удържи фронта до края на часа, но почувства, че в главата й настава все по-голяма каша. А уж се намираше в потока на изоставащите…

 

 

— Никога няма да успея да се справя с всички тези домашни — оплака се Кейтлин на Джордж по време на тази първа седмица. Опитваше се да си изясни тригонометрията. Бе прекарала двайсет минути над първата задача и все още нямаше престава как да я реши. Оставаха още петнайсет, преди изобщо да помисли да си легне.

Джордж надникна да види условието, което я измъчваше.

— Не се безпокой. Мога да ти помогна. — Тя кимна надолу към учебника си по география. — Само ми дай пет минути да свърша с това.

Съквартирантката й удържа на думата си. За нула време опрости математическите понятия и й обясни точно какво трябва да направи. Кейтлин не се изненада, понеже Джордж беше природно интелигентна. Бяха я пратили в „Берилендс“ само защото изобщо не беше от амбициозните ученици.

Кейтлин бе открила, че всяко крило в „Грейкорт“ носи свои отличителни белези. По време на интервюто директорката преценяваше къде ще е най-подходящо да бъде настанен всеки ученик. На „Берилендс“ се гледаше с насмешка. Съревнованието между сградите активно се насърчаваше, като се раздаваха точки за академични постижения и спортни победи. Ежегодно се публикуваше таблица с постигнатите резултати.

— „Берилендс“ винаги е в дъното — обясни весело Джордж на Кейтлин.

В „Грейкорт“ съществуваше йерархия за всичко. Както Кейтлин бе забелязала още през първата вечер, имаше ясно разделение между популярните и непопулярните ученици. Това означаваше, че Елиът не спада към нейната категория. Не само че беше с две години по-голям, но беше и част от елита на „Грейкорт“. Приятелството й с Джордж и нейната група означаваше, че Кейтлин дори не влиза в обсега му.

Това важеше и за двете страни. Джордж и приятелите й също нямаха допирни точки с тях.

— Погледни Барби — казваше презрително Джордж, кимайки към Морган в столовата. — Не знам защо изобщо си прави труд да слага храна в таблата си. И без това след половин час ще я повърне.

Цялата маса се смееше на коментарите й, но Кейтлин не се сдържаше и поглеждаше с копнеж към Елиът. Част от нея — тя знаеше, че това е една повърхностна, лекомислена част — се чудеше какво би станало, ако я приемеха в неговата група.

 

 

Часовете по изобразително изкуство бяха единствените през седмицата, които носеха истинско удоволствие на Кейтлин. За това помагаше и фактът, че тя се разбираше добре с господин Райт, председателя на катедрата по изкуства. Той беше деликатен четирийсет и няколко годишен мъж и способен учител. Носеха се слухове, че директорката не одобрява съвсем неговата леко нестандартна външност — харесваше му да носи тениски на „Блек Сабат“ и черни дънки и имаше диамантена обеца на лявото ухо, но обучението му даваше резултати, затова тя се беше примирила с тези му особености.

В края на първия си урок при него той я задържа след часа. Кейтлин очакваше да й кажат, че не се справя с приетите стандарти на работа. Но вместо това учителят я попита дали би искала да посещава извънкласните часове в сряда и петък следобед.

— Те са предимно за гимназисти — осведоми я той, — но мисля, че ще имаш голяма полза, ако идваш. Разбира се, не са задължителни. — В действителност искаше да й намекне, че поканата му си е привилегия.

Тези часове се оказаха много по-забавни, отколкото си бе представяла Кейтлин. Курсът беше за напреднали, ориентиран към обучението в художествените гимназии, и учениците бяха насърчавани да експериментират и изследват собствения си стил. За пръв път тя получи възможност да се изяви.

Единственият проблем с присъединяването й към гимназистите беше, че Морган Удхаус също посещаваше извънкласната форма по рисуване.

Понеже не бяха редовни часове, униформите не бяха задължителни, затова първия следобед Кейтлин се появи в тъмночервена, дълга до земята клоширана рокля и маслиненозелена тениска с дълъг ръкав. Докато вървеше към триножника си, Морган се приведе към момичето, което седеше до нея.

— Господи, с какво е облечена? — попита тя с достатъчно висок шепот.

— Не знам — изсмя се приятелката й. — Сигурно си мисли, че хипи модата пак е станала актуална!

Кейтлин подмина подигравката, като се надяваше Морган да се отегчи да се държи ужасно с нея. Но грешеше. Положението не се подобри, особено след като стана ясно колко е талантлива Кейтлин. Морган бе свикнала да е най-добрата в училище по изобразително изкуство, затова изобщо не й се понрави фактът, че малката дрипла се кани да й отнеме титлата.

 

 

Кейтлин се отдръпна от триножника си, за да може господин Райт да види работата й. Преди две седмици той бе задал на класа нов проект, като задачата беше „да нарисуват алтернативен автопортрет“. Кейтлин реши да изрази промените, които й се бяха случили през последните няколко месеца. Тя бе разделила платното си на мрежа от девет квадрата, като всеки квадрат изобразяваше различна сцена от живота й. Всички девет рисунки бяха изкусно обединени и образуваха голям автопортрет.

Господин Райт виждаше картината й за пръв път и тя нямаше търпение да чуе мнението му. Той се взира в платното дълго време, след което най-накрая закима.

— Добър е — отбеляза той малко разсеяно и продължи: — Имам предвид, повече от добър. Направо е изключителен — учителят приклекна до нея. — Знаеш ли, че галерия „Саачи“ всяка година провежда конкурс за ученици? Наистина смятам, че трябва да участваш. Ако спечелиш, творбата ти ще бъде изложена в галерията и е възможно да получиш стипендия за някое от най-големите художествени училища.

Докато казваше това, класът се бе умълчал, така че всички чуха безпрецедентната похвала. Морган рязко надигна глава и се навъси срещу Кейтлин.

След като поговори още няколко минути с Кейтлин за картината й, господин Райт продължи обиколката си сред останалите ученици, като изказваше одобрение и съвети, където беше необходимо. Накрая стигна до Морган, която беше надянала самонадеяна усмивка на лицето си. Беше използвала маслени бои за автопортрета си, който наподобяваше Пикасо от кубистичния му период.

Господин Райт го погледна за момент и се намръщи.

— Морган — каза накрая, — мисля, че не си схванала идеята на упражнението.

Усмивката на момичето увисна.

— Въпреки че, технически изпълнението е добро, от автопортрета се очакваше да показва самоизразяване и самоизучаване — обясни той деликатно. — Би трябвало да отразява истинската ти същност. Тук ми представяш рисунка на себе си в стил Пикасо. Това нищо не ми говори за теб като личност.

Морган се изчерви, но господин Райт, изглежда, не забеляза.

— Часът е към края си — заключи той. — Но може би е добре през уикенда да си помислиш какво искаш да кажеш за себе си и какъв е най-добрият начин да го изразиш.

Преди Морган да успее да отговори, звънецът би. Учениците започнаха да прибират нещата си, обсъждайки планове за уикенда. Кейтлин остана последна да измие четките си. Тъкмо се върна при триножника си, когато Морган се приближи с една от дружките си.

— Не виждам кое е чак толкова чудесно в картината й — рече презрително, като гледаше да говори достатъчно високо, за да я чуе Кейтлин.

— Господин Райт сигурно я похвали от съжаление — отвърна приятелката й.

Джордж пристигна точно в този момент, за да я посрещне след часа. Беше петък следобед и те имаха намерение да отидат до града за торта и горещ шоколад в малката чайна на „Уотлинг стрийт“. Тя дочу злобния коментар на Морган и поклати глава.

— Не им се връзвай — каза на Кейтлин. — Просто завиждат.

Кейтлин се усмихна вяло. Беше вярно, но това ни най-малко не улесняваше нещата.

 

 

Из Таусестър имаше много симпатични селски кръчми. Заведението „Брас Мънки“ не беше от тях. То се намираше в покрайнините на града и представляваше една опушена дупка с лепкав под, където цареше застояла воня на цигари и бира и в тоалетната никога нямаше тоалетна хартия. Но съдържателят му не беше придирчив към документите за самоличност на посетителите, затова гимназистите на „Грейкорт“ бяха постоянни клиенти на бара, въпреки очевидните му недостатъци.

Беше петък вечер и както обикновено Елиът Фалконър беше в центъра на вниманието в единия край на бара. Под издрасканата маса, където никой не виждаше, той почувства ръката на Морган да се плъзга нагоре по бедрото му, докато кокалчетата й не докоснаха слабините. Младежът въздъхна. Последното, което искаше в момента, беше да се натиска с психясалото си бивше гадже.

Той се протегна надолу и отблъсна ръката й.

— Престани, Морган.

Нарочно го каза грубо, за да бъде разбран правилно. Само дето напоследък тя въобще не даваше признаци, че схваща какво й се говори. Колко пъти трябваше да й повтаря, че между тях е свършено? Наистина, през няколко седмици се случваше да се напие и да преспи с нея и тези моменти явно я объркваха…

— Защо не се опиташ да забиеш някой друг? — Той кимна към другия край на опушеното помещение. — Какво ще кажеш за оня в ъгъла? Струва ми се достатъчно отчаян.

Цялата маса се обърна да види към кого сочи — беше възпълен плешив мъж, надхвърлил петдесетте. Всички, освен Морган се изсмяха. Тя се намръщи.

— Майната ти.

Неприличната реплика не прозвуча на място, произнесена от такъв изтънчен глас, при което всички отново прихнаха.

Елиът свали халбата си. За Морган не беше обичайно да реагира толкова остро на подигравките му. Обикновено преглъщаше всички гадости, които й подмяташе. Той беше единственият човек в „Грейкорт“, който можеше безнаказано да се отнася с нея като с боклук.

— Ама какво ти става? — попита я.

Морган извърна поглед.

— Нищо.

Не искаше да задълбава — честно казано, изобщо не му дремеше какво й е. Но тогава Люсил Луис, която понякога беше най-добрата приятелка на Морган, изръси нещо интересно.

— Заради Кейтлин Мелвил е. — Като повечето момичета в „Грейкорт“ Люсил беше готова да предаде нечие доверие, само и само да спечели вниманието на Елиът, пък било то и за секунда. — Тя е новата любимка на господин Райт и Морган се пръска от завист.

Морган стрелна Люсил с разгневен поглед. Нямаше никакво желание тази унизителна случка в класа по рисуване да стане публично достояние.

— Говориш глупости — рече бързо. — Просто съм изморена.

Но Елиът я усети, че лъже, и не се сдържа да добави сол в раната.

— Кейтлин Мелвил? — проточи той и по лицето му бавно изплува усмивка. — О, да, помня я. Доста е секси.

До него Морган се наежи.

— Не ставай смешен.

Той сви рамене.

— Без майтап. Сладка е.

Момчетата около масата измърмориха по нещо в негова подкрепа. Кейтлин неволно се бе превърнала в обект на желание сред подложените на хормонална атака тийнейджъри на „Грейкорт“. Тя не бе обичайният им тип, както стана ясно от обсъжданията им в мъжката съблекалня. Беше мълчалива, даже срамежлива. А и компанията, с която движеше — всички онези задръстенячки и мъжкарани като Джордж Мичъл, не им бе по вкуса. Тя самата също не полагаше кой знае какви грижи за външния си вид. Другите момичета скъсяваха полите на униформите си или си купуваха с един номер по-малки ризи. Не и Кейтлин. Тя не полагаше подобни усилия — не носеше грим и връзваше гарваново черната си коса на конска опашка. Но това нямаше значение. Момичето притежаваше естествена красота, която нямаше нужда от подчертаване — кадифена кожа, дълбоки сини очи и плътни пълни устни. И тялото й беше трепач. Докато Елизабет беше жилава и стегната, Кейтлин се отличаваше с рубенсови извивки.

— Да — обади се Елиът с блуждаещ поглед. По-рано вечерта в столовата той нарочно застана на пътя на Кейтлин, докато тя отиваше към мястото си, принуждавайки я да се притисне в него. Спомни си чувството, когато гърдите им се докоснаха. Сигурно носи най-малко чашка „Д“, реши той. В това училище, където повечето момичета или не ядяха, или повръщаха поетата храна, един такъв приличен балкон беше рядкост и се ценеше високо. — Определено е секси.

Морган се нацупи. Мразеше да чува комплименти по адрес на друго момиче. Но тъй като ставаше въпрос за тази тъпа малка селяндурка, това направо я вбеси.

— Е, едва ли ще ти се отвори парашутът — тросна му се тя. — Дева Мария е малко вероятно да ти пусне.

Елиът се ухили с непринудената самонадеяност на човек, който бе преспал с половината от съученичките си и прекрасно знаеше, че останалите няма да имат нужда от прекалено убеждаване. Вече бе забелязал влажните погледи, които му хвърля Кейтлин из училище.

— Виж, за това не бих бил толкова сигурен — заяви той с нотка от типичната си арогантност.

Около масата се чуха подсвирквания.

— Звучи като предизвикателство — обади се Себастиан Ашфорд, най-добрият приятел и съквартирант на Елиът.

— На петдесет кинта, че няма да успееш да я изчукаш до Снежния бал — добави Никълъс, който беше брат близнак на Себ.

Близнаците Ашфорд бяха красиви до степен на женственост заради деликатните си фигури и небрежно разчорлените светли коси. Но красотата им беше само на пръв поглед. Като цяло те бяха крайно цинични и морално извратени — повечето от момичетата край масата не бяха съвсем сигурни с кого от двамата са преспали и дали не е било и с двамата. Умовете им изпитваха постоянна нужда от развлечения, а в момента това изглеждаше достатъчно добра игра, с която да се позабавляват — поне за известно време.

Елиът се огледа бързо наоколо, за да се увери, че Елизабет Мелвил не е наблизо. Тя може и да нямаше много време за природената си сестра, но му се струваше, че не би допуснала това. Като не я мярна наоколо, той кимна.

— Става.

След половин час басът беше уреден. Елиът имаше всички изгледи да спечели — или да изгуби — около хилядарка. Парите не го безпокояха. Щедрата му издръжка щеше да покрие финансовата загуба. В случая по-важният залог беше репутацията му. А нея той нямаше никакво намерение да изгуби.

 

 

Не беше трудно за Елиът да измисли повод да заговори Кейтлин.

В понеделник по обед той беше във всекидневното помещение на гимназистите, когато чу двама зубрачи от театралния кръжок да си говорят за нея. Очевидно я бяха впрегнали да направи декорите за следващата училищна пиеса „Зимна приказка“. Тя бе казала на единия от тях, Роб Купър, че двуметровите колони от папиемаше, които бе изработила за първо действие в двореца, вече са изсъхнали. Щяха да се срещнат с нея в кабинета по рисуване след часовете, след което да ги занесат долу в училищната зала. Елиът разбра, че това е шансът му. Роб нямаше нужда от дълги увещания, да му отстъпи мястото си.

Елиът влезе в кабинета по рисуване и поздрави Кейтлин като стар приятел и дори имаше наглостта да се оплаче, че не я е засичал много наоколо от започването на учебния срок. Кейтлин се сети за най-малко дузина пъти, когато бе минавала край него, без той да й обърне никакво внимание, но бързо забрави за всички тях.

Тя го наблюдаваше как без усилие вдигна една от колоните. До него Пол Едмъндс, другата половина от екипа, отговорен за преместването на колоните, се мъчеше като грешен дявол с втората.

— Не знаех, че участваш в театралния кръжок — каза тя на Елиът, когато той се отправи към театъра.

Младежът сви рамене безгрижно.

— А, само помагам от време на време. — Той се ухили. — Най-вече, когато трябва да се премести нещо тежко!

Зад него Пол се изкикоти подигравателно. Елиът го стрелна със смразяващ поглед, после бързо погледна Кейтлин, но тя не бе забелязала. Беше прекалено заета да се проклина, че не е облечена с нещо друго вместо с изцапаните с боя дънки и безформената тениска.

— Ами да занесем тези неща долу…

Кейтлин не искаше следобедът да свършва. За щастие Елиът явно също нямаше бърза работа. След като изпълниха задачата си и Пол тактично се бе оттеглил, той се облегна на стената и дари Кейтлин с бавна усмивка, онази, от която й се обръщаше стомахът.

— Свободна ли си да пием по кафе? — попита. — Може да идем до града.

Кейтлин се поколеба.

— Не мога — рече със съжаление. — Казах на Джордж, че ще отида на турнира й по езда. Ще се състезава в четири часа.

„Ами зарежи я“, за малко да се изпусне Елиът. Но се спря. Повечето момичета с радост щяха да се отърват от приятелките си, за да прекарат един час с него. Но интуицията му подсказваше, че Кейтлин не е от тях.

— Ами кога си свободна? — Той с мъка се постара да си придаде уязвим вид. — В случай че просто не си търсиш учтиво извинение, за да не излезеш с мен.

— Какво ще кажеш за събота? — предложи бързо тя. Не беше лесно да скрие ентусиазма в гласа си.

Той го долови и се усмихна лениво.

— Събота звучи чудесно.

Лицето й грейна, изражението й потвърди преценката му. Щеше да е от лесно по-лесно.