Тара Хайланд
Дъщери на съдбата (29)

Двадесет и седма глава

Роузалинд Мелвил умираше. Знаеше го с абсолютна сигурност. Смъртта обземаше всеки квадратен метър от елегантно обзаведения й апартамент в „Мейфеър“, в който сега светът й се ограничаваше само до една стая. Напоследък нямаше много посетители. Повечето от приятелите й вече си бяха отишли. Помнеше времето, когато уикендите представляваха нестихваща суматоха от сватби, последвани от неизбежните кръщенета — а после, не след дълго, бяха започнали и погребенията.

Сред тях щеше да е и нейното. Повечето хора не напускаха болницата след втория си инфаркт, но, разбира се, Роузалинд разполагаше с най-добрите грижи, които можеха да се купят с пари. Бяха я пуснали да се прибере вкъщи и сега над нея денонощно бдеше екип от медицински сестри. Те захранваха нейните ACE-инхибитори^[1] и бяха обучени да си служат с мобилния дефибрилатор, който заемаше ъгъла на спалнята, където някога бе стоял античният скрин.

Умиращата жена сега осъзнаваше, че тези, на които наистина можеш да разчиташ накрая, се оказват най-близките ти роднини. Синовете й я посещаваха редовно, както и Елизабет, когато беше в Лондон. Днес беше събота, така че Уилям се намираше в Алдрингам, но Пиърс бе тук с нея. През годините тя често съжаляваше, че не се е оженил. Но сега бе доволна. Защото той никога не роптаеше срещу дългите часове, в които трябваше да седи до леглото й и да държи ръката й. Четеше й на глас „Война и мир“, но Роузалинд трудно се концентрираше и бе загубила нишката на сюжета.

Тя вяло стисна ръката му.

— Достатъчно засега, скъпи. — Учуди се от немощния си глас. Не й оставаше много, сигурна бе в това.

Пиърс изпълни молбата й. Отбеляза с лентата докъде е стигнал и остави романа на нощното й шкафче.

— Казах ли ти какво е намислил онзи Коул Грийнуей? — попита той.

Роузалинд се усмихна едва-едва. Синът й просто не можеше да седи и тактично да замълчи.

— Не — отвърна. — Мисля, че не.

Без да чака подкана, той започна да се оплаква от шефа на стратегическия отдел с пренебрежение, което Роузалинд не проумяваше съвсем. Тя знаеше какво всъщност го тормозеше. Уилям беше непостоянен в привързаността си към хората. Този Коул беше новият му най-близък съветник — роля, която Пиърс искаше да запази за себе си. Той мразеше някой да застава между него и брат му.

Когато синът й се впусна в заплетени обяснения на защитните механизми за запазването на компанията, които се прилагаха, Роузалинд осъзна, че вече не я е грижа. Компанията, която някога бе обичала, сега й се струваше маловажна. Всички тези години, прекарани в преследване на пари и власт, изглеждаха безсмислени в лицето на смъртта. Тази мисъл беше като просветление, осенило я по време на дългите дни, изкарани в това легло. Всичко, което сега имаше значение за нея, беше да умре на спокойствие.

Напоследък много бе размишлявала за последиците от действията си — като промените в завещанието. Знаеше колко много щяха да наранят Уилям, а не искаше той да я запомни с това. Особено след като причините за промените, които изглеждаха толкова значими преди пет години, вече изобщо не бяха важни. Също така започваше да се съмнява дали е разумно да остави на Амбър някакви акции в компанията, дори и те да бяха съхранявани временно, докато не навършеше двайсет и една.

Но проблемът със завещанието й беше незначителен. Още нещо занимаваше съзнанието й. Нещо, което трябваше да е казала на Уилям още преди много време. За онова, което се бе случило с Кейти О’Дуайър преди всички тези години.

Роузалинд възнамеряваше днес да повдигне въпроса пред Пиърс. Знаеше, че той няма да остане доволен от думите й. Преди пет години тя му се бе заклела, че никога няма да промълви и думичка за онова, което бяха сторили, защото разбираше, че това би застрашило отношенията му с Уилям. Но сега искаше да наруши обещанието си. Не искаше да умре с гузна съвест. Имаше нужда да оправи нещата с големия си син.

Поглеждайки Пиърс, който продължаваше да бърбори, тя сметна, че е твърде изтощена, за да му каже днес. Но скоро щеше да й се наложи да го направи. Преди да е станало прекалено късно.