Джим Бъчър
Фурията на курсора (18)

Глава 17

Тави спеше в палатка, която споделяше с няколко други младши офицери. Посред нощ необичаен шум наруши почивката му и минута по-късно Макс започна да го ръчка, за да го събуди.

— Хайде — подкани го Макс с тих, ръмжащ шепот. — Размърдай се.

Тави стана, наметна туниката, грабна ботушите и тръгна след Макс в нощта.

— Къде отиваме? — промърмори след малко.

— В палатката на капитана. Магнус ме изпрати за теб — каза Макс. — Нещо се е случило.

Той кимна надолу към другия ред палатки, покрай които минаваха, и Тави вдигна очи, за да види други силуети, които мълчаливо се движеха в нощта. Разпозна тъмния профил на един от трибуните по тактика, а няколко мига по-късно и уродливата, груба фигура на Валиар Маркус, Първото копие, която се появи от нощта и тръгна с тях.

— Маркус — промърмори Макс.

— Антилар — каза Първото копие. — Подтрибун Сципио.

Тави внезапно спря като ударен и погледна нагоре. Небето беше облачно, което правеше нощта много тъмна, въпреки че облаците бяха ниско и се движеха бързо.

В далечината се разнесе гръм. През пролуките в слоя облаци звездите изливаха светлина в тъмен нюанс на малина.

— Звездите — каза той.

Макс вдигна глава и примигна.

— Кървави врани.

Първото копие изсумтя, без да забавя крачка.

— Какво става? — догонвайки го, попита Тави.

Първото копие изсумтя, но не каза нищо, докато не стигнаха до палатката на капитана. Старшите офицери вече бяха там, точно както в деня, когато Тави пристигна.

Магнус и Лорико също бяха там и раздаваха чаши със силен чай на онези офицери, които бяха пристигнали. Тави взе една, намери тихо място до стената на палатката и отпи от горещия, леко горчив чай, примигвайки с всички сили, за да прогони съня.

Грахус беше там и изглеждаше махмурлия. Лейди Антилус, която беше наблизо, изглеждаше свежа, седнала със скръстени в скута ръце, изражението й беше откъснато и непроницаемо.

Тави започна да усеща, че почти може да събере няколко мисли в подобие на интелект, когато влезе капитан Сирил, изглеждащ безупречно, в пълна униформа — образец на хладнокръвен командир. Тихото мърморене на сънените офицери веднага утихна.

— Господа, ваша светлост — започна Сирил. — Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

Той се обърна към Грахус.

— Трибун по снабдяването. Докладвайте за състоянието на складовете с оръжия и брони.

— Сър? — примигвайки, каза Грахус.

— Броните, трибун — каза Сирил с каменен глас. — И мечовете.

— Сър — каза Грахус. Той почеса глава. — Трябва да са около хиляда. Проверките трябва да приключат след седмица.

— Ясно. Трибун, вие имате трима младши офицери, които да ви помагат в проверката, нали?

Макс до Тави тихо и ехидно се подсмихна.

— Какво? — прошепна Тави.

— Правосъдието на легиона е тромаво, но неизбежно. Ето защо капитанът искаше да си тук — каза Макс. — Само слушай.

— Да, сър — промърмори Грахус.

— И в рамките на един месец вие и тримата ви помощници не сте успели да приключите с тази основна задача. Защо?

Грахус го гледаше.

— Сър, аз бях сигурен, че това не е необходимо. Имах сътрудници, работещи на няколко различни…

— Тоалетни? — попита, като повиши глас, Сирил. — Проверката на доспехите и бойното оръжие трябва да приключи до зори, трибун.

— Н-но защо?

— Може би това не е толкова важно, колкото нощните запои в клуба, трибун — кисело каза Сирил, — но на капитаните им трябват трибуни по снабдяването, защото искат да бъдат сигурни, че легионерите им ще имат брони и мечове, когато тръгнат в битка.

Напрегнато мълчание обхвана помещението. Тави почувства как гърбът му се изправя от изненада.

— Довършете проверките, трибун. Ако е необходимо, ще ги правите по пътя, но ще ги довършите. Свободен сте — Сирил насочи вниманието си от Грахус към останалата част от стаята. — Току-що получих съобщение. Ние сме в състояние на война.

Тихи откъслечни въпроси се понесоха сред офицерите в палатката.

— Получих заповед. Трябва веднага да се придвижим на запад в посока град Елинарх. Там се намира единственият мост над западния приток на Тибър. Първи алерански трябва да обезпечи защитата на този мост.

Офицерите отново зашепнаха тихо и удивено.

Трибунът по поддръжката Кадиус Адриан направи крачка напред. Гласът му беше дълбок и много тих.

— Сър. А звездите?

— Какво за звездите? — попита Сирил.

— Знаем ли защо са променили цвета си?

— Трибун — спокойно каза Сирил. — Звездите не са грижа на Първи алерански. Нашата единствена грижа е този мост.

От което Тави заключи, че капитанът очевидно няма идеи по този въпрос.

Валиар Маркус направи крачка напред от мястото си при отсрещната стена на палатката и каза:

— Капитане. С цялото ми уважение, сър, но повечето от рибките не са готови.

— Имам заповеди, Първо копие — каза Сирил. Той погледна отново към офицерите и продължи: — А сега те са и ваши. Знаете задълженията си.

После вдигна брадичка и каза:

— Тръгваме на разсъмване.