Лорънс Блок
Билет за отвъдното (7)

Шеста глава

Върнах се в стаята си и разстлах навиващите се копия от факса по леглото. Очевидно бяха изпратили цялото досие, всички трийсет и шест страници от него. Някои от страниците съдържаха само по няколко реда, други бяха гъсто изписани.

Запрелиствах ги и се впечатлих колко различна щеше да е тази задача по времето, когато самият аз работех като полицай. Тогава не разполагахме с копирни машини, какво ли остава за факс. Ако исках да прочета досието на Мари Готескинд, щеше да се наложи да се замъкна до Куинс, за да го прегледам на място, докато някой притеснен полицай наднича над рамото ми и препира да бързам.

Днес човек просто пъха всичко във факса и то се появява като по магия на километри от мястото — или пък на другия край на света. Досието изобщо не напуска кабинета, където се пази и разни неоторизирани особи не се промъкват тайно, за да надзъртат в него, затова и никой не се тормози, че се нарушава поверителността.

И разполагах с достатъчно време да мисля върху прочетеното.

Така и направих, защото нямах представа какво точно търся. Едно от нещата, които не са се променили откакто напуснах полицията, е обемът на документите, които придружават разследването. Независимо какъв полицай си, прекарваш по-голяма част от времето си в съставянето на доклади за нещата, които си свършил през останалото време. Част от писмената работа е обичайната бюрократична бумащина, а друга е свързана с изначалния стремеж да си покриеш задника, но в повечето случаи писането е неизбежно. Полицейската работа е общо усилие и в най-простото разследване участват различни хора, затова, ако не се записва всичко, никой няма да е в състояние да добие пълна представа за свършеното.

Изчетох цялото досие и когато приключих, се върнах назад и измъкнах няколко листа, които да препрочета. Едно от нещата, които веднага ставаха очебийни, беше невероятното сходство между похищението на Готескинд и това на Франсин Кури. Забелязах следните прилики:

1. И двете жени бяха отвлечени от търговски улици.

2. И двете жени бяха тръгнали на покупки и бяха оставили колите си паркирани пред магазина.

3. И двете бяха отвлечени от двама мъже.

4. И в двата случая мъжете бяха облечени еднакво, а височината и теглото им съвпадаха. Похитителите на Готескинд бяха носили панталони в цвят каки и тъмносини якета.

5. И двете жени бяха качени в бус. Микробусът, използван в Удхейвън, беше описан от няколко очевидци като светлосин ван. Един от очевидците твърдеше, че е бил форд, казал и част от регистрационния номер, но сведенията му не довели доникъде.

6. Няколко очевидци бяха потвърдили, че на автомобила е било изписано името на фирма за домашни електроуреди. Повечето твърдяха, че името е „Домашни електроуреди П & Дж“ или „Електроуреди за дома Б & Дж“, но имаше и вариации. Отдолу пишело „продажба и сервиз“. Адрес липсвал, но очевидците съобщаваха за телефонен номер, макар че никой не успял да го запомни. Подробното разследване не беше успяло да свърже микробуса с нито една от многото компании за продажба и обслужване на домакински електроуреди в града, затова полицията беше заключила, че името на фирмата и регистрационният номер са фалшиви.

7. Мари Готескинд била на двайсет и осем години и работела като заместник-учител в различни начални училища в Ню Йорк. На ръст и килограми била почти колкото Франсин Кури, но за разлика от нея, била руса и със светъл тен. В досието нямаше снимка отпреди убийството, имаше само фотографии на тялото във Форест Парк, но хората, които я бяха познавали, твърдяха, че била доста привлекателна.

Имаше и разлики. Мари Готескинд е била неомъжена. Излизала няколко пъти с един учител, с когото се запознала на едно от местата, където преподавала, но връзката им явно не се развила във възходяща посока, а и неговото алиби за времето на смъртта й било непоклатимо.

Мари живеела с родителите си. Баща й бил бивш електротехник с пенсия за инвалидност заради получена по време на работа травма и управлявал малък бизнес за поръчки по пощата от дома си. Майка й му помагала в работата, работела и почасово като счетоводител за няколко предприятия в квартала. Нито Мари, нито родителите й имаха някаква видима връзка с наркосредите. Освен това не бяха араби, нито финикийци.

Докладът на съдебния лекар е бил изготвен подробно, разбира се, имало е много за докладване. Смъртта настъпила вследствие от множество прободни рани с нож в гърдите и коремната област, някои от които смъртоносни. Имало следи от неколкократни насилствени полови сношения, остатъци от сперма в ануса, вагината и устата й, както и в една от нанесените с нож рани. Анализът на съдебните лекари показал, че са използвани поне два различни ножа, вероятно кухненски, единият с по-дълго и широко острие от другия. А анализът на спермата показал наличието на поне двама насилници.

Освен нанесените с ножове рани, по голото тяло имало и множество синини, които свидетелствали, че жертвата е била бита.

Най-накрая една подробност, която пропуснах при първото четене — докладът от медицинския оглед съобщаваше, че палецът и показалецът на лявата ръка на жертвата са били отсечени. И двата пръста били открити, показалецът във вагината й, а палецът в ректума.

Прелест.

* * *

Изчитането на доклада ме потресе и угнети. Нищо чудно, че бях пропуснал съобщението за палеца и показалеца. Докладът за нараняванията на жената и представата за последните й мигове бяха непоносими за ума. Другите части от досието, разпитите на родителите и колегите, бяха обрисували една жизнерадостна Мари Готескинд. Медицинският доклад превръщаше тази жизнерадостна личност в мъртва и зловещо изтезавана плът.

Седях угнетен и смазан от току-що прочетеното, когато телефонът звънна. Отговорих и чух познат глас.

— Как е, Мат?

— Здрасти, Ти Джей.

— Как върви? Не може да те намери човек. Все си навън, все си някъде, постоянно си зает с нещо.

— Предадоха ми, че си се обаждал, но не си оставил номер.

— Нямам телефон. Ако бях наркодилър, можеше да имам пейджър. По-добре ли щеше да е?

— Ако беше наркодилър, щеше да имаш мобилен.

— Ей това е приказка. Да имах една лимузинка с телефон вътре, само да си седя в нея, да си размишлявам и да не бързам заникъде. Човече, пак ти казвам, труден си за откриване.

— Ти само веднъж ли се обади, Ти Джей? Получих само едно съобщение.

— Ами, виж сега, що всеки път да хабя напразно четвърт долар?

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли как ти бачка телефонът? Като ония телефонни секретари е, дето се включват след третото или четвъртото иззвъняване, ако ми схващаш мисълта. Оня пич на рецепцията изчаква да иззвъни четири пръти и после го вдига вместо теб. А ти имаш само една стая, значи не ти трябва много време да стигнеш до телефона, освен ако не си в банята или нещо такова.

— Затова затваряш след три позвънявания.

— И си взимам монетата. Освен ако не искам да оставя съобщение, ама защо да ти оставям съобщение, когато вече съм оставил едно? Ти се прибираш от работа и те чакат куп съобщения, казваш си: „Тоя Ти Джей сигурно е обрал някой автомат на паркинг, толкова монети по четвърт долар има, че се чуди кво да ги прави“.

Разсмях се.

— Значи бачкаш?

— Всъщност да.

— Сериозна ли е работата?

— Доста.

— Нещичко за Ти Джей?

— Не, доколкото знам.

— Човече, малко знаеш! Все трябва да има нещо, което бих могъл да направя, за да си избия монетите, дето изгоряха. И каква е работата? Нали не си тръгнал срещу мафията?

— Опасявам се, че не съм.

— Радвам се да го чуя, щото тия пиленца не си поплюват, пич. Гледал ли си „Добри момчета“? Големи изроди са, човече. Мамка му, времето на монетата ми изтича.

Прекъсна го глас на запис, който искаше по пет цента за минута телефонно време.

— Дай ми номера си — предложих аз — и ще ти се обадя.

— Не стаа.

— Номерът на телефона, от който ми се обаждаш.

— Не стаа — повтори той. — Няма номер, не го пише. Уличните телефони нямат номер, за да не получаваш входящи обаждания. Нищо, аз имам още малко дребни. — Чу се звън на монета. — Виж, дилърите използват платени телефони, на които им знаят номерата, без значение дали са написани. Всичко е въпрос на бизнес, но когато някой като теб иска да се обади на някой като мен, няма как да го направи.

— Желязна система.

— Аха. Но ние си говорим, нали? Никой не ни спира да правим каквото си искаме. Само ни карат да си напънем малко мозъка.

— Като поставим нова монета ли?

— Стопли, Мат. Използвам наличните възможности. На това му се вика находчивост.

— Къде ще си утре, Ти Джей?

— Къде да съм? Знам ли. Може да летя до Париж с „Конкорд“. Не съм го още измислил. — Хрумна ми, че може да му дам билета и да иде до Ирландия, но не ми се вярваше да има паспорт. А и Ирландия май не беше готова за него, нито той за нея. — Къде да съм — натърти той. — Ще бъда на Дюс^[1], човече. Къде мога да бъда?

— Може да хапнем заедно.

— По кое време?

— О, не знам. Да кажем около дванайсет, дванайсет и половина?

— Последно?

— Дванайсет и половина.

— Дванайсет и половина през деня или през нощта?

— През деня. Да обядваме.

— Можем да обядваме по всяко време на деня или нощта — отсече Ти Джей. — Да дойда ли да те взема от хотела?

— Не, има някаква вероятност да отложа обяда и няма да има как да ти го съобщя. Затова не искам да ти връзвам тенекия. Дай да се видим на Дюс и ако не успея да дойда, ще го оставим за друг път.

— Супер — рече той. — Знаеш ли къде са видеоигрите? До Осмо авеню, вторият или третият вход от страната на жилищните квартали. Има магазин със сгъваеми ножове на витрината, нямам идея как се отварят.

— Продават ги с упътване.

— Аха, и използват упътването като тест за интелигентност. Ако не успееш да го разгадаеш, те връщат в първи клас. Нали се сещаш за кой магазин ти разправям.

— Сещам се.

— До него има вход на метрото, а преди да слезеш по стълбите към входа, има вход към залата с видеоигри. Сети ли се?

— Ще го намеря.

— В дванайсет и трийсет, нали?

— Тогава е срещата, пич.

— Ей — рече Ти Джей, — искаш ли да ти кажа нещо? Вдяваш.

* * *

Когато затворих телефона, се чувствах по-добре. Така ми въздейства обикновено Ти Джей. Записах си уговорката ни за обяд, после отново взех досието на Готескинд.

Извършителите бяха същите. Трябваше да са същите. Сходството в почерка на престъплението беше прекалено голямо, за да е случайно, а ампутацията на палеца и показалеца приличаше на репетиция за по-разюзданата касапница, която са приложили върху Франсин Кури.

Но какво са правили междувременно, спали са зимен сън ли? Кротували са цяла година?

Едва ли. Сексуалните престъпления — серийните изнасилвания и убийствата от похот — май бяха преживявания, които пораждаха силна зависимост, действаха като мощен наркотик, мигновено освобождаващ съзнанието от затвора на личността. Убийците на Мари Готескинд бяха извършили безупречно похищение, а го бяха повторили чак след година, с малки изменения, разбира се, и ръководени от изгодна печалба. Но защо да чакат толкова дълго? Какво са правили междувременно?

Може бе е имало и други похищения, но никой не ги е свързал със случая на Готескинд? Възможно е. Сега в Ню Йорк се извършват средно седем убийства на ден и повечето от тях не получават широк отзив в медиите. И все пак не можеш да отвлечеш жена от улицата пред група очевидци и новината да не се появи във вестниците. Ако е имало подобен случай, все някой щеше да чуе за него. И да направи връзката.

От друга страна, Франсин Кури също е била отвлечена на улицата пред очевидци, а никой от пресата и от Сто и дванайсети участък не беше разбрал за случая.

Може би наистина са кротували цяла година. Може да са били в затвора през по-голяма част от времето, а може и да са се занимавали с различни престъпления като писането на фалшиви чекове.

Или пък не са спирали да действат, но без да привличат внимание.

И в двата случая сега знаех нещо, което преди това само подозирах. Не им беше за пръв път, бяха го правили и преди, може би не за пари, а за удоволствие. Това намаляваше шансовете да ги открия, но същевременно звучеше обнадеждаващо.

Защото щяха да го направят отново.