Лорънс Блок
Билет за отвъдното (10)

Девета глава

Тази нощ останах буден до късно. Опитах се да заспя и не успях, опитах се да чета и не можах, накрая поседях в тъмното до прозореца, вперил поглед в падащия под светлината от уличните лампи дъжд. Седях и размишлявах. „Предълги са размишленията на младостта“^[1]. Прочетох този стих в една поема, но дългите размишления могат да ви споходят на всяка възраст, особено когато страдате от безсъние и навън ръми.

Още спях, когато в десет телефонът иззвъня.

— Имаш ли химикалка, пич? — попита Ти Джей. — Намери някаква и си запиши нещо.

И изреди две седемцифрени числа.

— По-добре си запиши и седем-едно-осем, защото най-напред трябва да позвъниш на този.

— И кой ще ми вдигне?

— Мен ще набереш. Човече, по-лесно се налита на късмет, отколкото на теб! Звънях ти в петък следобед, звънях ти в петък вечерта, звънях ти цял ден вчера и снощи чак до полунощ. Откриване нямаш.

— Бях навън.

— Изясни ми се някак. Човече, ти нали ме прати да се поразходя до едно място. Има къде с дни да вървиш из стария Бруклин.

— Големичък е — съгласих се аз.

— Направо излишно. За пръв път ходя другаде, пътувах до края на линията. Влакът излезе над земята и видях някои много хубави колибки. Приличаше на град от едно време по киното, нищо общо с Ню Йорк. Стигнах до първия телефон и ти звъннах. Ти не си беше вкъщи. Отидох до следващия телефон, ама какво пътуване падна, човече. Вървях по някакви улици и имаше разни хора, дето ме зяпаха, все едно ми викаха: „Кви ги търсиш тука, чернилко?“. Никой нищо не каза, но не ти и трябва да си напъваш слуха, та да чуеш какво им се върти из главата.

— Но си минал без проблеми.

— Човече, никога никакви проблеми нямам. Каквото и да правя, така организирам работите, че да мерна кахъра, преди кахърът да ме мерне. Намирам втория телефон, обаждам ти се втори път. Не те намирам, понеже не си там, та да те намерят. И си викам, ей, може пък да съм близо до някоя друга линия на метрото, щото съм на цели километри от там, където слязох. И влизам в един магазин за сладкиши, и казвам нещо като: „Можете ли да ми кажете къде е най-близката спирка на метрото?“ Ама го казвам така, сещаш се, като че слушаш някой водещ да говори по телевизията. Оня ме поглежда и вика: „Метрото?“. Все едно не само не е чувал думата, ами му говорят нещо, дето умът му го не побира. И дадох заден по същия път, човече, обратно до края на Флетбуш авеню, щото поне това знаех как да стане.

— Мисля, че най-вероятно това е била най-близката спирка на метрото.

— И аз мисля, че си прав, понеже гледах картата на метрото после и по-близка не видях. Още една причина да си живееш в Манхатън, човече. Метрото отвсякъде ти е близо.

— Ще го запомня.

— Много се надявах да се случиш у дома, когато ти звънях. Всичко бях нагласил, щях да ти дам номера и да ти кажа: „Веднага го набери“. Ти щеше да го набереш, щях да вдигна слушалката и да кажа: „Ето ме“. Сега като ти го разказвам, изобщо не е толкова яко, но нямах търпение да го направя.

— Вадя си извода, че номерата на телефоните са били на апаратите.

— О, да! Това го изпуснах. Вторият, онзи, дето беше през девет земи в десета на Ветеране авеню, сещаш ли се? Където всички те гледат като извънземен? На този телефон си имаше номер. На другия, на Флетбуш и Фарагът, нямаше.

— И ти как се добра до него?

— Находчив съм. Нали ти казах?

— Даже няколко пъти.

— Ами обадих се на оператора. Викам: „Здрасти, девойко, някой е скофтил положението, няма номер на телефона и сега как ще разбера откъде звъня?“. И тя ми разправя как нямало начин да ми каже кой бил номерът на телефона, от който съм звънял и не можела да ми помогне.

— Чак пък да няма начин.

— И аз това си рекох. Рекох си: имат всякаква апаратура, питаш ги за някакъв чужд номер и ти го казват още преди да си си довършил въпроса, как пък няма да знаят номера на телефона, от който им звъниш? И ми минава през главата — Ти Джей, тъпако, махнали са номерата, за да прецакат дилърите, а ти им звъниш и им звучиш като дилър. Затова отново набрах нула, щото можеш по цял ден да си звъниш на оператор и хич никаква монета не харчиш, нали е безплатно. И да знаеш, прехвърлят те на друг човек всеки път, когато позвъниш, затова ми вдигна друга мацка. Тоя път се обаждам, все едно съм се барнал в костюм по поръчка на „Брукс Брадърс“ и викам: „Предполагам ще можете да ми помогнете, госпожице. Звъня от уличен телефон и трябва да оставя номера му в офиса си, за да ми позвънят от там, а някой е обезобразил целия апарат с графити и то така, че е невъзможно да се различат цифрите на номера. Чудех се дали няма да сте в състояние да погледнете линията и да ми го дадете.“ И още не бях довършил, когато тя ми прочете целия номер. Мат? О, мамка му.

Включи се записаният глас, който поиска още пари, за да продължи разговорът.

— Изтече ми времето на монетата — заяви той. — Трябва да пусна нова.

— Дай ми номера, ще ти се обадя.

— Не можеш. Вече не съм в Бруклин, няма как да метна някого, за да ми каже номера на тоя телефон — Чу се звън на монета. — Ето, сега всичко е наред. Ама много хитър начин да взема номера. Там ли си? Що не казваш нищо?

— Замръзнал съм от възторг — рекох аз. — Не знаех, че можеш да говориш така.

— Вярно ли? Естествено, че мога. Само защото съм от улицата, не означава, че съм невежа. Това са два различни езика, човече, ти говориш с човек с два майчини езика.

— Впечатлен съм.

— Наистина? И аз си мислех, че ще си, нали успях да отида до Бруклин и да се върна. Сега каква работа имаш за мен?

— Точно сега никаква.

— Никаква? Боже, сигурно има нещо, което мога да свърша. С телефоните се справих супер, нали?

— Страхотно се справи.

— Не ти трябва да си инженер-строител на космически совалки, за да отидеш до Бруклин и да се върнеш. Но оня телефонен номер го измъкнах много хитро, нали?

— Няма спор.

— Бях находчив.

— Много находчив.

— Но ти пак нямаш нищо за мен днес.

— Опасявам се, че нямам. Обади ми се след ден-два.

— Да ти се обадя ли! — възкликна той. — Човече, ще ти се обаждам когато кажеш, стига само ти да си у дома, за да приемеш обаждането. Знаеш ли на кого му трябва пейджър? Човече, на теб ти трябва пейджър. Като ти пратя съобщение, ще си речеш: „Сигурно е Ти Джей, иска да се свърже с мене, може да е важно.“. Какво смешно има?

— Нищо.

— Що се смееш тогава? Всеки ден ще ти се обаждам, човече, щото си мисля, че ти се нуждаеш от мен, трябвам ти да работя за теб. И това е последната ми дума, пич.

— Това последното ми хареса.

— И аз реших, че ще ти хареса — заяви той. — За теб си го пазех.

* * *

В неделя валя цял ден и повечето време си стоях в стаята. Гледах телевизия и превключвах от тенис на голф и обратно. Има дни, когато тенисът ми е интересен, но този не беше от тях. Голфът никога не ме е вълнувал, обаче гледката е красива, а и коментаторите не са неуморно бъбриви като в повечето други спортове, затова голфът става за фон, на който да седя и да премислям други неща.

Джим Фейбър се обади в средата на следобеда и отмени предстоящата ни среща за вечеря. Починал братовчед на жена му и трябвало да се появят на погребението.

— Можем сега да се срещнем някъде на по кафе — предложи той, — само дето навън е много противен ден.

Вместо да пием кафе, прекарахме десет минути в разговор по телефона. Споменах му, че се притеснявам Питър Кури да не почне пак да пие или да се дрогира.

— Така говори за хероина — споделих аз, — че и на мен ми се прищя да взема.

— Точно това ми е направило впечатление при наркоманите — рече той. — Имат едно такова изпълнено с копнеж умение да разказват, като старец, който говори за отминалата си младост. Нали знаеш, че не можеш да го удържиш трезвен.

— Знам.

— Ти не си му наставник, нали?

— Не съм, но той няма такъв. А снощи ме използва именно като наставник.

— Бъди такъв, нищо, че официално не те е помолил да му станеш. Вече си в професионални отношения с брат му и до известна степен и с него.

— Размишлявах над това.

— Но и да беше те помолил да му станеш наставник, това пак не означава, че ставаш отговорен за него. Нали знаеш какво означава да си успешен наставник? Самият ти да останеш трезвен.

— Чувал съм го.

— От мен вероятно. Но никой не може да накара друг да остане трезвен. Аз съм ти наставник. Аз ли ти преча да пиеш?

— Не — рекох. — Аз не пия, въпреки че ми пречиш.

— Преча ти да пиеш или не пиеш, за да не ти преча?

— Може би по-малко и от двете.

— А на Питър какъв му е проблемът впрочем? Самосъжалява се, защото не може да пие или защото не може да се боцка?

— Смърка.

— Моля?

— Не се е боцкал, смъркал е. Но да, май това му е проблемът. И страшно е набрал на Бог.

— Че кой не е?

— Защото що за бог би допуснал да се случи нещо подобно на онова, което е сполетяло прекрасен човек като снаха му?

— Бог непрекъснато сътворява подобни гадости.

— Знам.

— И може би Той си има причина за тях. Може би Исус я е поискал при себе си за слънчев лъч. Помниш ли тая песен?

— Май не съм я чувал.

— Надявам се в името Божие никога да не я чуеш от мен, защото трябва да съм пиян, за да я изпея. Мислиш ли, че я е чукал?

— Кой да е чукал?

— Кой кого — поправи ме той. — Мислиш ли, че Литър е чукал снаха си?

— Исусе — изумих се аз. — От къде накъде да си го мисля? Имаш страшно мръсно съзнание, знаеш ли?

— С такива хора се занимавам.

— Сигурно е от това. Не, не вярвам да е било така. Според мен просто е съсипан от мъка, освен това мисля, че му се иска да пие и да се друса, а се надявам да не го направи. Това е.

Позвъних на Илейн и й казах, че за вечеря вече нямам уговорка, но тя пък се беше уговорила с приятелката си Моника, която щяла да намине. Щели да си поръчат китайска храна за вкъщи, да съм заповядал и аз, така можели да поръчат повече ястия. Казах, че ще пропусна.

— Страх те е, че момичетата цяла вечер ще си дърдорят за свои работи — подразни ме тя. — И сигурно си прав.

Мик Балу се обади, докато гледах „60 минути“ и говорихме десет или дванайсет от тях. На един дъх му разказах как съм си купил билет за Ирландия и как ми се е наложило да се откажа от пътуването. Той остана разочарован, че няма да отида, но и доволен, че бях намерил с какво да се занимавам.

Поразказах му малко за разследването, но не и за кого работя. Никакви симпатии не хранеше към наркодилърите и от време на време попълваше доходите си с плячкосване на домовете им и прибиране на парите им в брой.

Попита ме какво е времето. Цял ден вали, казах. Той отвърна, че и при него вали, трудно му било да си спомни как изглежда слънцето. И, а да, дали съм бил чул? Намерили доказателство, че Бог бил ирландец.

— Така ли?

— Така — отсече той. — Погледни сам фактите. Живял е с родителите си, докато не навършил двайсет и девет. Излязъл да пийне с момчетата в последната вечер от живота си. Мислел си, че майка Му е девственица, а тя пък, милата женица, Го имала за Бог.

* * *

Седмицата започна бавно. Блъсках си главата над случая Кури, може и така да се изразите. Успях да намеря името на един от полицаите, работили по убийството на Лейла Алварез. Студентка в Бруклинския колеж, захвърлена в гробището Грийн Уд, чийто случай не бил поверен на Седемдесет и втори участък, ами на отдел „Убийства“ в Бруклин. Разследването било водено от детектив Джон Кели, с когото ми беше трудно да се свържа, а никак не ми се щеше да оставям името или номера си.

В понеделник видях Илейн, която беше разочарована, че телефонът й не звъни непрекъснато след пуснатата за жертви на изнасилване въдица. Казах й, че може и никой да не й се обади — понякога се налага човек да хвърли много примамки, а се случва и да мине доста време, преди някой да клъвне. Успокоих я, че е рано. Беше малко вероятно хората, с които е говорила, да успеят да се свържат с някого през почивните дни.

— Днес вече не е почивен ден — напомни ми тя.

Обясних й, че ако са позвънили някъде, може да са срещнали трудности да намерят жените или пък на жертвите да са им необходими няколко дни, за да вземат решение да се обадят.

— Или да не се обадят — рече тя.

Във вторник, когато пак никой не се обади, Илейн беше обезкуражена. Но когато се чухме в сряда вечерта, беше обзета от въодушевление. Добрата новина била, че й се обадили три момичета. Лошата, че нито едно от обажданията май не било свързано с мъжете, убили Франсин Кури.

Едното обаждане било от жена, нападната от непознат в коридора на нейния апартамент. Той я изнасилил и откраднал портфейла й. Другата приела да я закара до дома й мъж, когото взела за състудент. Той извадил нож и й наредил да се премести на задната седалка, но тя успяла да избяга.

— Нападателят бил слаб младеж и бил сам — поясни Илейн, — реших, че едва ли е бил от нашите хора. А третото обаждане беше за изнасилване след среща. Или изнасилване след забърсване, както щеш го наречи. Според жената двете с приятелката й забърсали двама в бар в Сънисайд. Тръгнали да се поразходят с колата на мъжете, но на приятелката й прилошало и спрели, за да слезе и да повърне. Тогава онези дали газ и я оставили на пътя. Можеш ли да повярваш?

— Ами не е много любезно — рекох аз, — но трудно мога да го нарека изнасилване.

— Много смешно. Както и да е, онези я закарали до дома й, поискали да спят с нея, а тя не била съгласна, за какво момиче ме вземате, дрън-дрън-дрън, накрая се съгласила да изчука единия, онзи, с който била участвала повече или по-малко в свалка, другият щял да чака в дневната. Само че не чакал, влязъл, докато онези се оправяли и погледал, което никак не охладило жарта му, както можеш да си представиш.

— И?

— И след това имало моля-моля-моля те, а от нейна страна не-не-не, докато накрая се съгласила да му духа, защото само така можела да го разкара.

— Тя ли ти каза това?

— Не използва точно тези думи, но да, това станало. После си измила зъбите и повикала ченгетата.

— И това е случай на изнасилване, така ли?

— Ами да, можем и така да го наречем. Защото работата от моля-моля-моля те загрубяла до изчукай ме, иначе ще ти избия зъбите, така че мен ако питаш, си е изнасилване.

— Разбира се, щом е имало такова насилие.

— Но не приличат на нашите типове.

— Не, нищо общо нямат. Записах имената на жените, в случай че искаш да се свържеш с тях, казах им, че ще позвъним, ако продуцентът се заинтересува от случая, понеже проектът още бил под въпрос. Правилно ли постъпих?

— Разбира се.

— Така че не ти казах нищо полезно, но е окуражаващо, че имам три обаждания, нали? Утре сигурно ще са повече.

Имаше едно обаждане в четвъртък, което веднага ни се стори обещаващо. Жена в началото на трийсетте, която посещавала лекции в университета Сейнт Джон, била заплашена с нож и отвлечена от трима мъже, докато паркирала колата си на паркинга на кампуса. Те се вмъкнали в колата й и отпрашили към Кънингам Парк, където правили орален и вагинален секс с нея, като непрестанно я заплашвали с един или повече ножове, заплашвали я с разни осакатявания и я порязали по едната ръка, въпреки че я наранили случайно. Когато свършили с нея, тримата я зарязали и избягали с колата й, която няколко месеца след инцидента все още не била открита.

— Но не може да са те — заключи Илейн, — защото са били чернокожи. Типовете от Атлантик авеню са бели, нали?

— Да, по този въпрос всички са съгласни.

— Е, тези тук са били чернокожи. Непрекъснато се връщах към това и тя сигурно си е помислила, че съм расист или нещо подобно, или че подозирам нея в расизъм. Иначе защо непрекъснато ще наблягам на цвета на кожата на изнасилвачите? Само че от моя гледна точка беше страшно важно, защото това означаваше, че те не се вписват в портрета, който ни е нужен. Освен ако в промеждутъка от миналия август до сега са измислили как да променят цвета на кожата си.

— Ако бяха измислили как — подчертах аз, — щяха да спечелят много повече от четиристотин хиляди.

— Страхотно. Както и да е, почувствах се като идиот, но записах името и номера й, казах й, че ще й се обадим, стига да получим зелена светлина за проекта. Искаш ли да чуеш нещо забавно? Тя каза, че независимо дали ще я потърсим, била доволна, че се обадила, понеже й подействало целебно да го разкаже. Била преминала през терапия, но напоследък не била говорила за случилото се, а имала нужда да поговори с някого.

— Думите й сигурно са те накарали да се почувстваш добре.

— Така е, защото преди това изпитвах вина, че я карам да го преживява отново под фалшив претекст. Каза ми, че с мен било лесно да се приказва.

— Което изобщо не ме изненадва.

— Мислеше, че съм терапевт. Според мен се готвеше да попита дали би могла да идва веднъж седмично на терапия. Казах й, че съм сътрудничка на продуцента и че работата ми не се различава много от тази на терапевта, човек трябва да има почти същите умения.

* * *

Същия ден най-накрая успях да се свържа с детектив Джон Кели от отдел „Убийства“ в Бруклин. Спомни си за случая на Лейла Алварез и каза, че било ужасно. Красиво момиче, а според всички, които я познавали, била и мило дете, сериозна студентка.

Разказах му, че се занимавам със статия за труповете, изоставени на странни места и попитах дали е имало нещо необичайно в състоянието на тялото, когато са го открили. Той каза, че било осакатено, попитах може ли да ми даде повече подробности, на което Кели отговори, че било по-добре да ми ги спести. Били поверителни, пък и семейството на момичето щяло да се почувства зле, ако ги научи.

— Сигурен съм, че ще проявите разбиране — каза той.

Опитах няколко други подхода и все се натъквах на същата стена. Благодарих му и се канех да затворя, но нещо ме накара да попитам дали е работил и в друг участък освен в Седемдесет и осми. Кели се поинтересува защо питам.

— Защото познаха един Джон Кели, който работеше в друг участък — обясних аз, — само че не вярвам да сте същият човек, понеже той би трябвало да се е пенсионирал още преди години.

— Говорите за баща ми — рече той. — Казахте, че името ви е Скъдър, нали? И сте репортер?

— Бях полицай. Работих известно време в Седемдесет и осми, после бях в Шести в Манхатън, а след това станах частен детектив.

— Станали сте детектив? А сега сте писател? Баща ми разправяше, че ще напише книга, но си остана само с приказките. Той се пенсионира, сигурно има вече осем години, пресели се във Флорида, отглежда грейпфрути в градината зад къщата си. Познавам много полицаи, които пишат книги или поне така казват. Или разправят, че възнамеряват да напишат, а ето че вие го правите, нали?

Беше време да оставя ролята.

— Не — признах аз.

— Моля, не ви разбрах?

— Баламосвах ви. Още работя като частен детектив.

— Тогава какво искате да знаете за Алварез?

— Искам да знам естеството на осакатяванията.

— Защо?

— Интересува ме дали е имало ампутация.

Настъпи пауза, достатъчно дълга, за да съжаля за цялата поредица въпроси.

— А знаете ли — рече той — какво искам да знам аз, господине? Искам да знам защо, мамка му, се интересувате от случая.

— Имаше един случай в Куинс преди малко повече от година — обясних. — Трима мъже отвлекли жена от Джамайка авеню в Удхейвън и оставили трупа й на голф игрище Форест Парк. Наред с другите зверства отсекли два от пръстите й и ги напъхали в телесните й отвори.

— Имате ли причина да мислите, че същите хора са убили и двете жени?

— Не, но имам основание да вярвам, че който и да е убил Готескинд, не е спрял с едно убийство.

— Така ли се казва? Жената от Куинс?

— Мари Готескинд, да. Опитвам се да свържа убийците й с други случаи и ми се струва, че този на Алварез е тяхно дело, но знам само това, което е публикувано в пресата.

— В задника на Алварез имаше пръст.

— Готескинд е имала пръст и отпред.

— Във…

— Да.

— И вие като мен не искате да използвате думите, когато става дума за мъртъв човек. Не знам, непрекъснато сме заобиколени от съдебни лекари, а те са най-циничните копелета на света. Предполагам, че това им помага да се абстрахират от чувствата си.

— Вероятно.

— Но на мен ми се струва неуважително. Клетите хора. На какво друго могат да се надяват, освен на малко уважение след смъртта? Не са получили такова от човека, който ги е убил.

— Не са.

— Едната й гърда я нямаше.

— Не разбрах?

— На Алварез. Бяха й отрязали гърдата. Медиците казаха, че ако се съди по кървенето, е била жива, когато е станало.

— Мили боже.

— Искам да пипна тия шибаняци, разбираш ли? Да работиш в „Убийства“ означава да искаш да пипнеш всички, защото няма такова нещо като незначително убийство, но някои от случаите те потрисат и този потресе мен. Наистина положихме усилия, проследихме действията й, говорихме с всички, които я познават, но знаеш как е. Когато няма връзка между жертвата и убиеца, няма и много физически следи, не можеш да стигнеш далеч. На мястото, където беше открита, имаше много малко следи, защото са я убили другаде, после са я изхвърлили в гробището.

— Това го пишеше във вестника.

— И при Готескинд ли е било така?

— Да.

— Само да знаех за Готескинд… Казваш, че е станало преди година? — Казах му датата. — И откъде да знам аз, че в Куинс има такова досие? Два трупа с отрязани и напъхани в отверстията пръсти, пък аз си седя тук с ръце в задника. Господи, не исках да кажа това.

— Надявам се, че помага.

— Надяваш се, че помага. Какво друго имаш?

— Нищо.

— Ако прикриваш нещо…

— Всичко, което знам за Готескинд, е в нейното досие. А всичко, което знам за Алварез, е онова, което ти ми каза.

— А твоята връзка каква е? Личната ти връзка?

— Нали ти казах…

— Не, не, не. Защо се интересуваш?

— Това е поверително.

— Майната й на поверителността. Нямаш право да криеш.

— Не крия.

— А как му казваш тогава?

Поех си дъх.

— Мисля — рекох аз, — че казах, колкото трябваше. Не знам нищо важно за нито едно от двете убийства, нито за това на Готескинд, нито за Алварез. Прочетох досието на едната, а ти ми каза подробности за другата и с това познанията ми се изчерпват.

— А защо изобщо си си направил труда да четеш онова досие?

— Заради една вестникарска история отпреди година, а ти се обадих заради друга. Това е.

— Имаш клиент, когото прикриваш.

— Ако имам клиент, той със сигурност не е извършителят и не виждам причина да се занимаваш с него. Не е ли по-добре да сравниш двата случая, за да видиш дали нещо няма да изскочи?

— Естествено, че ще го направя, но ми се ще да знам и причината за твоя интерес.

— Не е важна.

— Бих могъл да те извикам в участъка. Или пък да те доведат, ако искаш да играем по този начин.

— Би могъл — съгласих се аз. — Но няма да научиш и дума повече от онова, което ти казах. Може да ми загубиш известно време, но ще пропилееш и от своето.

— Имаш здрави нерви, признавам.

— Хайде стига — рекох аз. — Сега знаеш нещо, което преди това не ти беше известно. Не си го изкарвай на мен.

— А какво да направя, да ти благодаря ли? — Няма да е зле, помислих си аз, но не казах нищо. — По дяволите! Тогава ми остави адрес и телефон, за да мога да се свържа с теб при нужда.

Не трябваше да му казвам името си. Можех да проверя колко струва като детектив, като го оставя да ме издири с помощта на манхатънския указател, но имаше ли смисъл? Дадох му адреса и телефона, като се извиних, че заради клиента си не мога да отговоря на всичките му въпроси.

— И мен вбесяваха тези неща, докато бях полицай — признах аз, — затова разбирам как се чувстваш. Но съм длъжен да постъпя както трябва.

— Да, това съм го чувал вече. Добре, може наистина да става дума за едни и същи хора и в двата случая, може и да изскочи нещо, ако ги съпоставим. Няма да е лошо.

Това беше максимално близо до „благодаря“ и аз с радост го приех като такова. Съгласих се, че няма да е никак лошо и му пожелах късмет. Помолих го да поздрави от мен баща си.