Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (8)

Седма глава
Предизвикване

„Да предизвикаш някого във фехтовката означава да направиш така, че противникът да излезе от отбранителната си позиция.“

Трябваше му време, за да осъзнае, че полицейският началник му говори. Бяха излезли от мазето и отново се намираха на нивото на улицата, седнали в малък кабинет в Института по съдебна медицина. Хайме Астарлоа стоеше неподвижен облегнат назад, гледайки, без да вижда, избелялата гравюра, която висеше на стената — северен пейзаж, с езера и ели. Ръцете му висяха от двете страни на тялото, а сивите му очи гледаха мрачно, лишени от какъвто и да било израз.

— Намерили са я заплетена в тръстиките, под моста за Толедо, на левия бряг. Странно е, че не я е отнесло течението, като се има предвид каква буря се изви нощес. Това ни позволява да предположим, че са я хвърлили във водата малко преди зазоряване. Не разбирам само защо са си направили труда да я откарат дотам, при положение, че са могли да я оставят в дома й.

Кампильо направи пауза и погледна изпитателно учителя по фехтовка, сякаш искаше да му даде възможност да зададе някой въпрос. Но след като не последва никаква реакция, вдигна рамене. Пурата още беше между зъбите му. Той чистеше стъклата на пенснето със смачкана кърпа, която беше извадил от джоба си.

— Когато ми съобщиха, че е намерено тялото, наредих да разбият вратата на дома й. Трябваше да го направим по-рано, защото вътре беше грозна гледка: следи от борба, изпочупени мебели и кръв. Много кръв, в интерес на истината. Голяма локва в спалнята, кървава диря в коридора… Все едно, че са клали теле, ако ми позволите сравнението — погледна учителя по фехтовка, дебнейки ефекта от думите си, сякаш искаше да се убеди дали описанието е достатъчно реалистично, за да го впечатли. Сигурно помисли, че не е, защото смръщи вежди, разтърка още по-енергично пенснето и продължи да изрежда зловещи подробности, без да престава да го дебне с крайчеца на окото си.

— Изглежда, че са я убили така… методично и са я изнесли тайно, за да я хвърлят в реката. Не ми е известно дали е имало някакъв междинен етап, нали разбирате, мъчения или нещо подобно, но се опасявам, че е имало, като се има предвид на какво прилича. Във всеки случай няма никакво съмнение, че госпожа де Отеро е прекарала тежки мигове, преди да бъде изнесена, несъмнено мъртва, от апартамента си на улица „Рианьо“…

Кампильо направи пауза, за да си сложи внимателно очилата, след като ги огледа доволно срещу светлината.

— Несъмнено мъртва — повтори замислен, опитвайки се да продължи нишката на разговора. — В спалнята намерихме също кичури коса, които, както вече проверихме, са на покойната. Освен това имаше парче син плат, вероятно откъснато по време на борбата, което отговаря на липсващото от роклята, с която е била облечена, когато са я открили в реката. — Полицаят пъхна пръсти в горния джоб на жилетката и извади тънка сребърна халка. — Открихме това на безименния пръст на лявата ръка на трупа. Виждали ли сте го някога?

Хайме Астарлоа затвори очи и отново ги отвори, сякаш се събуждаше от дълъг сън. Когато се обърна бавно към Кампильо беше много блед, сякаш и последната капка кръв се беше отдръпнала от лицето му.

— Моля?

Полицаят се размърда на стола си. Очевидно беше очаквал повече съдействие от страна на Хайме Астарлоа и започваше да се дразни от поведението му, много сходно с това на сомнамбул. След първоначалното вълнение, учителят по фехтовка бе започнал да се затваря в упорито мълчание, сякаш цялата тази трагедия му беше безразлична.

— Попитах ви дали някога сте виждали този пръстен.

Хайме Астарлоа протегна ръка и взе между пръстите си тънката сребърна халка. В паметта му изникна болезненият спомен за този метален блясък върху една ръка с матова кожа. Остави го на масата.

— Беше на Адела де Отеро — потвърди с равен глас.

Кампильо направи още един опит.

— Това, което не разбирам, господин Астарлоа, е защо са издевателствали над нея по този начин. Може би отмъщение?… Или пък са искали да изтръгнат от нея някакво признание?

— Не знам.

— Известно ли ви е дали тази жена е имала неприятели?

— Не знам.

— Тъжно е това, което са направили с нея. Сигурно е била много красива.

Дон Хайме си спомни голата шия с матов тен, под черната коса прибрана на тила със седефена шнола. Спомни си открехнатата врата и шумоленето на фусти, плътта, в която сякаш потръпваше сладка нега. „Аз не съществувам“, беше казала тя веднъж, в нощта, когато всичко беше възможно, но нищо не се случи. Сега казаното беше вярно — тя вече не съществуваше. Беше само безжизнена плът, която се разлагаше върху мраморна маса.

Полицаят реши, че вече е изгубил прекалено много време с учителя по фехтовка. Прибра пръстена, хвърли пурата в един плювалник и стана.

— Много добре разбирам, че сте разтърсен от събитията — каза. — Ако искате, можем да продължим нашия разговор утре сутринта, когато ще сте отпочинал и ще се чувствате по-добре. Сигурен съм, че смъртта на маркиза и на тази жена са пряко свързани, а вие сте един от малкото хора, които могат да ме насочат към някаква следа… Искате ли да се срещнем в моя кабинет в министерството, в десет?

Хайме Астарлоа погледна полицая, сякаш го виждаше за първи път.

— Заподозрян ли съм? — попита.

Кампильо намигна с рибешките си очи.

— Кой от нас не е в тия времена? — отбеляза той лекомислено.

Но учителят по фехтовка не изглеждаше доволен от отговора.

— Говоря ви сериозно. Искам да знам дали ме подозирате.

Кампильо се поклати, пъхнал ръка в джоба на панталона.

— Не специално, ако това ви успокоява — отговори след малко. — Но работата е там, че не мога да изключа никого, а вие единствен сте ми под ръка.

— Радвам се, че мога да съм ви полезен.

Полицаят се усмихна помирително, сякаш молеше да бъде разбран.

— Не се засягайте, господин Астарлоа — каза. — В края на краищата, ще се съгласите с мен, че има поредица от факти, които се връзват от само себе си. Умират двама от клиентите ви. Общ фактор — фехтовката. Единият е убит с рапира… Всичко се върти все около същото, макар че не са ми известни съществените факти: кой е центърът, около който се въртят събитията и каква е ролята, която играете вие във всичко това. Ако въобще има такава.

— Разбирам проблема ви и съжалявам, че не мога да ви помогна.

— Аз съжалявам още повече. Но трябва да разберете също, че така както стоят нещата, не мога да ви изключа като евентуално замесен… На моята възраст, и с професионалния си опит, в тези неща не изключвам и собствената си майка.

— Казано с други думи — аз съм под наблюдение.

Кампильо направи физиономия, сякаш това беше много силно казано.

— Да кажем, че продължавам да изисквам уважаемото ви съдействие, господин Астарлоа. Доказателството е, че ви викам в кабинета си утре. И че ви моля, с цялото си уважение, да не напускате града и да бъдете на разположение.

Дон Хайме кимна мълчаливо, почти разсеяно, стана и взе шапката и бастуна.

— Разпитахте ли прислужницата? — попита.

— Каква прислужница?

— Която работеше у доня Адела. Мисля, че се казва Лусия.

— О! Извинете. Не ви разбрах. Да, прислужницата, разбира се… Ами не. Искам да кажа, че не можахме да я открием. Според портиерката е била уволнена преди около седмица и не се е мяркала повече. Излишно е да казвам, че я търся под дърво и камък.

— И какво друго ви разказаха портиерите на сградата?

— И те не ми бяха особено полезни. Снощи, заради бурята, която се изви над Мадрид, не са чули нищо. Това, което знаят за госпожа де Отеро, е много малко. А ако знаят нещо, не го казват от благоразумие или от страх. Апартаментът не е бил неин. Наела го е преди три месеца чрез трето лице, някакъв търговски агент, когото също разпитвахме безрезултатно. Била е с малко багаж. Никой не знае откъде е дошла, макар да има признаци, че е живяла известно време в чужбина… До утре, господин Астарлоа. Да не забравите, че имаме среща.

Учителят по фехтовка го изгледа хладно.

— Няма да забравя. Приятна вечер.

 

 

Стоя дълго насред на улицата, опрян на бастуна, загледан в черното небе. Пелената от облаци се беше разкъсала, разкривайки няколко звезди. Ако покрай него беше минал някой минувач, несъмнено щеше да се изненада от израза на лицето му, едва осветено от бледия пламък на газовите фенери. Слабото лице на учителя по фехтовка изглеждаше като издялано от камък, като лава, която до преди миг е била гореща и изведнъж се е втвърдила от повея на полярен студ. Но не ставаше въпрос само за лицето му. Усещаше как сърцето бие много бавно в гърдите му, спокойно и отмерено като пулса, който усещаше в слепоочията. Не му беше известна причината или по-точно — отказваше да се задълбочи във въпроса, но откакто беше видял голия и обезобразен труп на Адела де Отеро объркването, което през последните часове тормозеше съзнанието му, се беше изпарило като по чудо. Изглежда, че леденият дъх на моргата беше оставила в него своята студена следа. Сега мисълта му се бе прояснила и чувстваше пълен контрол и над последния мускул от тялото си. Сякаш светът около него се беше върнал в точното си измерение и отново можеше да го наблюдава по своя си начин, малко дистанциран, с предишното спокойствие.

Какво беше станало с него? Учителят по фехтовка не знаеше. Чувстваше единствено със сигурност, че поради някаква тъмна причина смъртта на Адела де Отеро го беше освободила и разсеяла онова усещане на срам и унижение, което го измъчваше до полуда през последните седмици. Какво странно задоволство изпитваше сега, когато откри, че не е бил измамен от палача, а от жертвата! Това променяше нещата. Най-после имаше тъжната утеха, че тази история не е била женска интрига, а план, осъществен старателно от човек без скрупули, жесток, бездушен убиец, чиято самоличност му беше все още неизвестна. Но може би този човек го чакаше някъде наблизо, благодарение на документите, които Агапито Карселес трябваше вече да е разгадал в дома на улица „Бордадорес“. Беше дошъл моментът да прелисти страницата. Марионетката излизаше от играта, късаше конците. Сега щеше да действа по собствена инициатива — за това не каза нищо на полицая. След като смущението отмина, в душата му се настани студен гняв, една безкрайна, ясна и тиха омраза.

Учителят по фехтовка вдъхна дълбоко свежия вечерен въздух, стисна бастуна и пое към дома си. Беше дошло време да разбере, защото часът на отмъщението удари.

 

 

На няколко пъти се наложи да заобиколи. Макар да беше вече единадесет вечерта, улиците бяха оживени. Малки отреди от войници и жандармеристи на коне патрулираха навсякъде, а на ъгъла на улица „Илерас“ видя останки от барикада, която няколко човека от квартала събаряха под контрола на силите на реда. Откъм Пласа Майор се чуваше далечен глъч. Малък отряд на почетната кралска стража се разхождаше пред кралския театър с щикове на пушките. Може би се очакваха нови вълнения, но Хайме Астарлоа, съсредоточен в мислите си, почти не обърна внимание на това, което ставаше наоколо. Качи се бързо по стълбите и отвори вратата, очаквайки да завари там Карселес. Но домът му беше празен.

Драсна клечка кибрит и я приближи към фитила на газената лампа, изненадан от отсъствието на журналиста. Обзет от лошо предчувствие, надникна в спалнята и в галерията за фехтовка, без резултат. Върна се в дневната, погледна под дивана и зад книгите на рафта, но документите ги нямаше. Това е абсурдно, каза си той. Агапито Карселес не можеше да си отиде най-спокойно, без преди това да е говорил с него. Къде ли е скрил свитъка?… Потокът от мисли го доведе до тревожно предположение: а може би ги е взел със себе си?

Очите му се спряха на лист, оставен на писалищната маса. Преди да излезе, Карселес му беше написал бележка:

Уважаеми дон Хайме,

Работата върви на добре. Налага ми се да изляза, за да сверя някои неща. Разчитайте на мен.

Бележката дори не беше подписана. Учителят по фехтовка я задържа за миг между пръстите си, преди да я хвърли смачкана на пода. Беше ясно, че Карселес е взел документите и това го накара да почувства внезапен гняв. Веднага съжали, че се е доверил на журналиста и прокле гласно собствената си глупост. Един господ знаеше къде се разкарва сега този човек с документите, които бяха коствали живота на Луис де Аяла и Адела де Отеро.

Почти веднага взе решение и преди да го обмисли задълбочено, вече слизаше по стълбите. Знаеше къде живее Карселес и беше решен да отиде там, да вземе документите и да го накара да му разкаже всичко, което знае, дори и ако се наложи да го изтръгне от него насила.

Спря внезапно на площадката и се опита да разсъди. Тази история беше поела в посока, която съвсем не беше игра. „Не бива пак да си губя ума“, си каза той, докато се опитваше да запази спокойствието, което беше на път да го изостави. В тъмнината на пустото стълбище, той се опря на стената и прецени следващите си действия. Естествено, първо трябваше да отиде в дома на Карселес, това беше очевидно. А после?… После разумът му подсказваше един-единствен път: този, който водеше право към Хенаро Кампильо. Достатъчно си поигра с него на криеница. Замисли се с горчивина за ценното време, което собствената му уклончивост беше пропиляла и реши да не повтаря повече тази грешка. Щеше да разкрие душата си пред полицейския началник, да му предаде свитъка на Аяла и правосъдието щеше да продължи обичайния си ход. Усмихна се тъжно, като си представи лицето на Кампильо, когато го видеше да се появява на другата сутрин с документите под мишница.

Обмисли също възможността да отиде в полицията, преди да се срещне с Карселес, но това би създало известни трудности. Едно беше да представиш доказателства, а съвсем друго — да разкажеш една история, на която могат да повярват или не. История, която освен това съдържаше сериозни противоречия със заявеното от него на двата разговора, които беше имал с Кампильо. Освен това Карселес, чиито намерения не му бяха известни, можеше просто да отрече всичко. Дори не беше подписал бележката, а в нея въобще не се споменаваше въпросът, който ги занимаваше. Не. Ясно беше. Трябваше първо да открие нечестния си приятел.

Тогава му дойде на ум нещо, от което по тялото му премина неприятна тръпка. Който и да беше отговорен за това, което ставаше, вече беше извършил две убийства и вероятно беше готов да извърши и трето в случай на необходимост. Въпреки това откритието, че и той е в опасност, че може да бъде убит като другите, не предизвика у него особено безпокойство. Замисли се кратко и с изненада откри, че тази възможност го изпълва по-скоро с любопитство, отколкото със страх. Пред тази перспектива нещата ставаха още по-прости и на тях можеше да се погледне в светлината на неговите собствени представи. Вече не ставаше въпрос за чужди трагедии, в които да е замесен насила, пряко волята си. Тази, а не друга беше досега причината за неговото смущение, за неговия ужас. Но ако той щеше да е следващата жертва, тогава всичко ще е по-лесно, защото нямаше да се налага да проследява кървавата диря на убийците — те сами щяха да дойдат при него. Към него. Кръвта на стария учител по фехтовка туптеше равномерно в уморените му вени. Беше готов за бой. Прекалено много пъти през целия си живот се беше виждал принуден да отблъсква всякакви удари, за да се обезпокои от още един, дори да дойдеше откъм гърба. Може би Луис де Аяла или Адела де Отеро не са били достатъчно нащрек. Но той щеше да бъде. Както имаше обичай да казва на учениците си — ударът от трета не се изпълнява със същата лекота като този от четвърта. Но той беше добър в ответите на ударите от трета. А умееше и да ги нанася.

Беше взел своето решение. Още същата нощ щеше да си прибере документите на Луис де Аяла. С тази мисъл отново се изкачи по стълбите, отвори вратата, остави бастуна на поставката за чадъри и взе друг, махагонов със сребърна дръжка, малко по-тежък от предишния. Заслиза отново с него в ръка като разсеяно докосваше железните пръчки на парапета. Във вътрешността на бастуна имаше шпага от най-доброто желязо, остра като бръснач.

 

 

Спря се на входа, за да хвърли предпазлив поглед на едната и на другата страна, преди да потъне в сенките, които се стелеха по пустата улица. Спусна се до ъгъла на улица „Аренал“ и погледна часовника си под светлината на един фенер, до тухлената стена на църквата Сан Хинес. Оставаха двадесет минути до полунощ.

Повървя малко. По улицата не се виждаше почти никой. Предвид обрата, който взеха събитията, хората бяха решили да се затворят в домовете си и само от време на време някоя нощна птица се осмеляваше да се движи из Мадрид, който изглеждаше като призрачен град под бледата светлина на уличните фенери. Войниците на ъгъла на „Постас“ спяха на тротоара, завити в одеяла, до пирамидите от подпрени пушки. Един часовой, с лице в сянката на козирката, вдигна ръка, за да отговори на поздрава на Хайме Астарлоа. Пред Пощенската палата няколко жандармеристи охраняваха сградата, с ръка на дръжката на сабята и карабина на рамо. Кръглата, червеникава луна беше изгряла над черните силуети на покривите в другия край на улица „Сан Херонимо“.

Извади късмет. Двуместен файтон пресече пътя на учителя по фехтовка на ъгъла на „Алкала“, когато вече се беше отчаял, че ще намери кола. Файтонджията вече се прибираше и прие с неохота пътника. Дон Хайме се настани на седалката и каза адреса на Агапито Карселес — стара сграда близо до „Пуерта де Толедо“. Знаеше мястото по чиста случайност и се поздрави за това. Веднъж Карселес си беше наумил да покани там цялата компания от „Прогресо“, за да им прочете първо и второ действие от една драма, написана от него и озаглавена: „Всички за един или суверенният народ“ — бурно съчинение в свободен стих, чиито две първи страници, ако някога бъдеха представени на сцената, щяха да са достатъчни, за да бъде изпратен авторът задълго в някой африкански затвор. Фактът, че става въпрос за безсрамно плагиатство на „Фуенте овехуна“^[1] нямаше да послужи за смекчаващо обстоятелство.

Тъмните улички пробягваха пусти край прозореца на файтона. Из тях отекваха единствено копитата на коня и някое и друго изплющяване на камшика на файтонджията. Хайме Астарлоа размишляваше как да се държи, когато застане очи в очи с приятеля си. Несъмнено журналистът беше открил в документите нещо скандално, от което вероятно искаше да се възползва лично. Дон Хайме не би позволил това и поради възмущението си от злоупотребата с доверието му. Поуспокои се, като си помисли, че съществуваше възможността Агапито Карселес да не е бил воден от лошо чувство, когато е взел свитъка. Може би е искал само да направи някои справки с документите в ръка и да свери данни, които съхраняваше у дома. Така или иначе, скоро щеше да разсее съмненията си. Колата спря и файтонджията се наведе от капрата.

— Пристигнахме, господине. Улица „Де ла таберна“.

Беше тясна задънена улица, която миришеше на мръсотия и вкиснало вино. Дон Хайме помоли файтонджията да го изчака половин час, но той отказа, твърдейки, че вече е твърде късно. Учителят по фехтовка плати и се отдалечи от колата. Тръгна по уличката, като се опитваше да разпознае къщата на приятеля си.

Трябваше му известно време, докато я намери. Успя, защото помнеше, че е с вътрешен двор, в който се влиза под свод. Щом влезе вътре, потърси пипнешком стълбите и се изкачи до последния етаж. Подпираше се на парапета и слушаше как дървените стъпала скърцат под краката му. Когато стигна до вътрешния балкон, който опасваше четирите стени на сградата, извади от джоба си кибрит и драсна една клечка. Надяваше се да не сбърка вратата, защото в противен случай щеше да изгуби време в досадни обяснения. Не беше моментът да разбужда съседите. Почука два пъти с по три удара, с дръжката на бастуна.

Никакъв резултат. Отново почука и доближи ухо до вратата, като се надяваше да чуе нещо, но вътре цареше пълна тишина. Обезсърчен, помисли, че Карселес може би го няма. Къде можеше да бъде в този късен час? Поколеба се, смутен, и отново почука по-силно, този път с юмрук. Може би журналистът е заспал дълбоко. Отново се заслуша, без резултат.

Отстъпи и се опря с гръб в парапета на балкона. Това възпираше действията му до следващия ден, което не беше никак въодушевяващо. Трябваше да се види с Карселес незабавно или поне да си вземе обратно документите. След миг колебание, реши да ги счита за откраднати. Защото очевидно, каквито и да са били мотивите му, това, което беше извършил Карселес в дома му, беше чисто и просто кражба. Тази мисъл го вбеси.

От известно време в главата му се въртеше една мисъл и той се бореше срещу собствените си скрупули: да разбие вратата. В края на краищата — защо не?… Взимайки документите, журналистът беше действал по достоен за порицание начин. Случаят с Хайме Астарлоа беше различен. Той искаше само да си върне това, което поради трагичните обстоятелства беше станало негово.

Приближи се пак до вратата и отново почука, вече без надежда. По дяволите добрите маниери. Този път вече не изчака да му отговорят, а опипа бравата, опитвайки да провери здравината й. Драсна нова клечка и я разгледа внимателно. Не биваше да я разбива, защото шумът щеше да привлече съседите. От друга страна, ключалката не изглеждаше особено яка. Когато се наведе и залепи око за нея, му се стори, че различава върха на ключ, сякаш сложен отвътре. Изправи се заинтригуван и нетърпеливо разкърши ръце. В края на краищата, може би Карселес беше вътре. Сигурно, предполагайки кой е посетителят му, не искаше да отвори, за да го накара да си помисли, че не е вкъщи. Това не се хареса на учителя по фехтовка, който чувстваше, че решимостта му нараства с всеки изминал момент. Щеше да плати на Карселес за щетите, но беше решил да влезе.

Огледа се наоколо за нещо, с което би могъл да разбие бравата. Нямаше опит в тази дейност, но предположи, че ако успее да намери нещо, което да послужи за лост, вратата ще поддаде. Обходи безрезултатно балкона, като си светеше с кибритени клечки, скрити в дланта, и спря, почти изгубил надежда. Оставаха му само три клечки, а не беше намерил нищо, което да му послужи.

Когато вече беше решил, че всичко е изгубено, се натъкна на някакви ръждясали железа — нещо като стълба, която вървеше по стената. Погледна нагоре и видя в тавана на галерията една вратичка, която несъмнено водеше към покрива. Пулсът му се ускори, когато си спомни, че апартаментът на Карселес имаше малка тераса от другата страна. Може би това беше по-добър вариант от разбиването на входната врата. Свали цилиндъра и редингота си, взе бастуна между зъбите и се изкатери до вратичката. Отвори я без затруднение и се озова под осеяния със звезди небесен свод. Много внимателно подаде цялото си тяло навън, опипвайки керемидите. Никак не му се искаше да се подхлъзне и да падне от третия етаж. Непрестанните упражнения по фехтовка го поддържаха в приемлива форма въпреки възрастта му, но така или иначе вече не беше млад здравеняк. Реши да се придвижва с всичката предпазливост, на която беше способен, като търсеше стабилни места, за които да се хване и придвижваше само по един крайник всеки път, за да използва другите три за опора. В далечината някакъв часовник удари един часа. Докато лазеше по покрива, учителят по фехтовка си помисли, че всичко това е дяволски смешно и се благодари на тъмнината на нощта, че никой не можеше да го види в това неудобно положение.

Движеше се по покрива безкрайно предпазливо, без да вдига шум, който да разтревожи съседите, избягна по чудо няколко разместени керемиди и се оказа надвесен над малка стряха на терасата на Агапито Карселес. Хвана се за водосточната тръба, спусна се надолу и стъпи без изненади. Остана така известно време, по жилетка и риза, с бастун в ръка, докато успокояваше дишането си. После драсна нова клечка и се приближи до вратата. Беше обикновена, със стъкло и ключалка с резе, което можеше да се дръпне отвън. Преди да отвори, погледна през стъклото — жилището беше тъмно.

Стисна зъби, докато вдигаше резето по възможно най-тихия начин. Озова се в тясна кухня, между печката и умивалника. През прозореца се процеждаше слаба лунна светлина, която му позволи да различи няколко тенджери на масата и нещо, прилично на остатъци от храна. Запали предпоследната си клечка, за да потърси нещо, с което да може да си свети и намери някакъв свещник на един стенен шкаф. С въздишка на облекчение запали свещта, за да осветява пътя си. По пода пред краката му притичваха хлебарки.

От кухнята мина в къс коридор. Прокъсаните тапети висяха от стените. Понечи да дръпне завесата, която водеше към някаква стая, когато му се стори, че чува нещо зад една врата вляво от него. Спря се, наостряйки слух, но чу само собственото си неравномерно дишане. Езикът му беше пресъхнал, залепнал за небцето, ушите му пищяха. Чувстваше се като в сън, от който всеки момент можеше да се събуди. Бутна много бавно вратата.

Това беше спалнята на Агапито Карселес и той беше там. Но Хайме Астарлоа, който на няколко пъти си беше представял какво ще му каже, когато го намери, не беше подготвен за това, което видяха оцъклените му от ужас очи. Журналистът лежеше по гръб, съвършено гол, с ръце и крака, завързани за четирите края на леглото. Тялото му, от гърдите до бедрата, беше цялото в кръв и изпонарязано с бръснач, който блестеше на светлината на свещта, върху юргана, подгизнал от кръв. Но Карселес не беше мъртъв. Когато усети светлината, поклати несъзнателно глава, без да разпознае новодошлия. От подпухналите му устни се изтръгна дрезгав стон на животински ужас, неразбираем и дълбок, който молеше за милост.

Хайме Астарлоа беше онемял. Механично, сякаш кръвта във вените му се беше вледенила, направи две крачки към леглото. Гледаше поразен изтезаваното тяло на приятеля си. А той, почувствал близостта му, се размърда леко.

— Не… Умолявам ви — гласът му бе едва доловим, като дихание. По бузите му започнаха да се търкалят сълзи и капки кръв. — Имайте милост… Стига вече, имайте милост… Това е всичко… Всичко ви казах… Пощадете ме… Не… Стига вече, за бога!

Молбата се превърна в писък. Очите, широко отворени, гледаха светлината на свещта и гърдите на нещастния Карселес потръпнаха в предсмъртно хъркане. Хайме Астарлоа протегна ръка и докосна челото му — гореше, сякаш зад него бе запален огън. Собственият му глас прозвуча шепнешком, задушен от ужас:

— Кой ви причини това?

Карселес обърна бавно очи към него и направи усилие да разпознае кой му говори.

— Дяволът — промълви със стон на безпределна мъка. От ъгъла на устата му излизаше жълтеникава пяна. — Те са… Дявола.

— Къде са документите?

Карселес подбели очи и се разтърси в ридание:

— Измъкнете ме оттук, за бога! Не им позволявайте да продължат… Измъкнете ме оттук, умолявам ви… Казах всичко… У него бяха, у Астарлоа… Аз нямам нищо общо с това, кълна се… Отидете при него, той ще потвърди… Аз исках само… Нищо повече не знам… Имайте милост, не знам нищо повече!…

Дон Хайме се ужаси, като чу името си в устата на умиращия. Не знаеше кои са били палачите му, но беше ясно, че Агапито Карселес го беше предал. Усети как косата на тила му настръхва. Нямаше време за губене. Трябваше да…

Нещо зад гърба му се раздвижи. Усетил чуждо присъствие, учителят по фехтовка се обърна и може би това движение му спаси живота. Някакъв твърд предмет мина покрай главата му и го удари по врата. Зашеметен от болка, успя да запази присъствие на духа и отскочи настрана, усещайки как една сянка се хвърля върху него, преди свещта да падне от ръцете му и да угасне, търкулвайки се на пода.

Отстъпваше в мрака и се буташе в мебелите, докато чуваше пред себе си дишането на нападателя, съвсем близо. С отчаяно усилие сграбчи бастуна, който още държеше в дясната ръка и прегради пространството, което трябваше да измине нападателят му, за да стигне до него.

Ако имаше време да анализира душевното си състояние, щеше да разбере с изненада, че не изпитва никакъв страх, а ледена решимост да не се даде без бой. Омразата му даваше сили да се бие и здравината на ръката му, натегната като пружина, отвръщаше на желанието да рани, да убие палача, който се движеше пред него. Мислеше за Луис де Аяла, за Карселес, за Адела де Отеро. Господ му бе свидетел, че нямаше да го заколят като другите.

Дори не го осъзна, но в този момент, очаквайки на място нападението в тъмнината, старият учител по фехтовка застана инстинктивно в боева стойка.

— Към мен! — извика предизвикателно в мрака. И тогава усети съвсем близо нечие дишане и нещо докосна върха на бастуна му. Една ръка сграбчи другия край със сила опитвайки се да го изтръгне от ръката му и Хайме Астарлоа се изсмя беззвучно, като чу как долната половина на бастуна се плъзна по протежение на стоманеното острие, на което служеше за ножница. Тъкмо това очакваше. Нападателят сам беше оголил оръжието му и без да иска, разкри приблизителното си местоположение. Тогава учителят по фехтовка дръпна ръка назад изваждайки изцяло шпагата и като се хвърли три последователни пъти напред, нанесе три удара слепешката в мрака. Нещо твърдо препречи пътя на третия и в същото време някой изстена от болка.

— Към мен! — извика отново дон Хайме и се хвърли в посока към вратата с шпагата напред. Чу се трясък на мебели, които падат на земята, а покрай него мина някакъв предмет и се разби на парчета в стената. Безобидният долен край на бастуна го удари не особено силно по ръката, когато мина покрай мястото, където вероятно бе неприятелят му.

— Хвани го! — извика някакъв глас почти на две педи от него. — Измъква се към вратата!… Прободе ме!

Очевидно, убиецът беше само ранен. И което беше още по-лошо: не беше сам. Дон Хайме се хвърли към вратата и излезе в коридора, раздавайки удари в мрака.

— Към мен!

Изходът сигурно беше наляво, в дъното на коридора, зад завесата, която видя на влизане в апартамента. Един тъмен силует препречи пътя му и нещо се удари в стената до главата му. Дон Хайме наведе глава и продължи напред с оръжие в ръка. Чу нечие пресекливо дишане и някаква ръка го сграбчи за яката на ризата. Усети съвсем близо тръпчива миризма на пот и нечии силни ръце се опитаха да го задържат. Хватката се стягаше все повече около гърдите му. Задушен от стискането, безсилен да се отдръпне и да развърти шпагата, дон Хайме успя да освободи лявата си ръка и напипа нечие зле обръснато лице. Тогава, събирайки сетни сили, хвана противника си за косата и се хвърли с главата напред с цялата жестокост, на която беше способен и го удари с чело. Почувства остра болка между веждите и в същото време нещо изпращя от удара. Топла и лепкава течност потече по лицето му. Не знаеше дали е неговата кръв или бе успял да счупи носа на нападателя си, но по-важното бе, че отново беше свободен. Залепи гръб в стената и се плъзна по нея като описваше полукръгове с върха на шпагата. Събори нещо, което падна с трясък.

— Към мен, негодници!

И наистина, някой се хвърли към него. Усети присъствието му, преди да го докосне, чу стъпките му по пода и започна да мушка слепешката, докато го принуди да отстъпи. Отново се опря на стената, запъхтян, и направи усилие да си поеме дъх. Беше изтощен и не мислеше, че ще е в състояние да се съпротивлява още дълго, но в тъмнината му беше невъзможно да намери изхода. От друга страна, дори да стигнеше до него, нямаше да има време, за да намери ключа и да го завърти в ключалката преди отново да се нахвърлят върху него. „Ето докъде стигна, стари приятелю“ — си каза и се вгледа без особена надежда в сенките, които го заобикаляха. Не съжаляваше, че ще умре там, в мрака. Натъжаваше го единствено това, че ще си отиде, без да разбере истината.

Вдясно от него се чу шум. Замахна с шпагата в тази посока и стоманата се изви силно, натъквайки се на препятствие — един от убийците беше взел стол, за да се защити, докато напредва към него. Отново се плъзна наляво по стената докато рамото му опря в някаква мебел, може би гардероб. Замахна с шпагата като с бич и чу със задоволство заплашителното свистене на острието, което проряза въздуха. Несъмнено неприятелите му също го бяха чули и този звук ги накара да проявят благоразумие, което за учителя по фехтовка означаваше още няколко секунди живот.

Отново бяха близо. Усещаше ги, преди да чуе движението им. Хвърли се напред, препъна се в невидими мебели, събори предмети по земята и стигна до другата стена. Там остана неподвижно и затаи дъх, защото шумът на въздуха, който излизаше и влизаше през устата му пречеше да чуе другите звуци в стаята. Нещо падна с трясък вляво от него, много близо. Без да се поколебае нито за миг, прехвърли тежестта на левия си крак, за да нанесе още два удара и чу яростно изохкване:

— Пак ме прободе с това чудо!

Със сигурност въпросният тип беше пълен глупак. Хайме Астарлоа използва случая, за да смени мястото си и този път не се препъна в нищо. Усмихна се вътрешно и си помисли, че всичко това много приличаше на детска игра. Попита се колко още ще издържи. Естествено, не много. Но в края на краищата, това не беше лош начин да се умре. Много по-добре, отколкото след няколко години да гасне в някой приют сред монахини, които измъкват последните му спестявания, скрити под дюшека, проклинайки Бога, в който така и не успя да повярва.

— Към мен!

Този път неговият вече немощен боен вик отекна напразно. Една сянка мина крадешком покрай него, настъпвайки счупени плочки и внезапно в стената се отвори правоъгълник от светлина. Сянката се плъзна бързо през отворената врата, последвана от още един бягащ силует, който се отдалечи с куцане. В галерията вече се чуваха гласовете на съседите, които се бяха събудили от шума на боя. Чуваха се стъпки, дърпане на резета и отваряне на врати, тревожни въпроси, викове на жени. Учителят по фехтовка отиде, клатушкайки се, до вратата, опря се премалял на прага и с наслада напълни дробовете си със свежия въздух на нощта. Усещаше под дрехите тялото си цялото в пот, а ръката, която държеше шпагата трепереше като лист. Трябваше му малко време, за да свикне с мисълта, че след всичко това ще трябва да продължи да живее.

Видя как полека-лека около него се насъбраха изплашени съседи по нощници, които се трупаха любопитни, осветявайки със свещи и газени лампи, и хвърляха боязливи погледи към апартамента, в който не се осмеляваха да влязат. С фенер и копие в ръка, един нощен пазач се качваше по стълбите на галерията. Съседите направиха път на представителя на властта, който дойде и погледна недоверчиво шпагата, която дон Хайме все още държеше в ръка.

— Хванахте ли ги? — попита учителят по фехтовка без особена надежда.

Нощният пазач поклати отрицателно глава и почеса тила си под фуражката.

— Не беше възможно, господине. Един съсед и аз преследвахме двама мъже, които тичаха с всички сили надолу по улицата, но близо до „Пуерта де Толедо“ се качиха в един файтон, който ги чакаше и моментално потеглиха… Нещо лошо ли се е случило?

Дон Хайме кимна и посочи към вътрешността на апартамента.

— Там вътре има един тежко ранен човек. Вижте какво можете да направите за него. Ще бъде добре да се повика лекар — енергията, която битката беше вляла в тялото му, сега отстъпваше пред една безкрайна умора. Изведнъж се почувства много стар. — Добре е също да изпратите някой да повика полицията. Спешно трябва да бъде уведомен главният началник дон Хенаро Кампильо.

Представителят на властта се показа услужлив.

— Веднага — погледна внимателно дон Хайме и с разбиране огледа лицето му, изцапано с кръв. — Ранен ли сте, господине?

Учителят по фехтовка попипа челото си с пръсти. Откри само, че веждите му са подути — без съмнение от удара с глава, нанесен по време на боя.

— Тази кръв не е моя — отговори с лека усмивка. — А ако се нуждаете от описанието на двамата субекти, които бяха тук, съжалявам, че няма да мога да съм полезен… Мога само да ви кажа, че единият е със счупен нос, а другият е промушен на две места в тялото.

 

 

Рибешките очи го гледаха студено зад стъклата на пенснето.

— Това ли е всичко?

Хайме Астарлоа погледна утайката от кафето в чашата, която държеше в ръце. Все още беше малко засрамен.

— Това е. Сега наистина ви казах всичко, което знам.

Кампильо стана от бюрото в кабинета си, направи няколко крачки из стаята и остана загледан през прозореца, с палци в джобчетата на жилетката. След известно време се обърна бавно и погледна намръщено учителя по фехтовка.

— Господин Астарлоа… Позволете да отбележа, че в цялата тази история се държахте като дете.

Дон Хайме примигна смутено.

— Аз пръв си го признах.

— Не може да бъде. Признал си го бил, виж ти. Но се питам, по дяволите, каква полза от това, че си го признавате. Горкия Карселес са го направили на кайма, все едно е телешко за готвене, защото на вас ви е хрумнало да си играете на смелчага.

— Аз исках само…

— Прекрасно знам какво сте искали и предпочитам да не мисля много за това, за да не се поддам на изкушението да ви пъхна в затвора.

— Намерението ми беше да защитя доня Адела де Отеро.

Полицейският началник се изсмя саркастично.

— Усещах накъде вървят нещата — поклати глава като лекар, който поставя диагноза на безнадежден случай. — Вече видяхме за какво послужи защитата ви: един труп, един умиращ, а вие по чудо жив. Като не броим Луис де Аяла.

— Винаги съм гледал да стоя настрана…

— Слава богу. Ако се бяхте намесили както подобава, щеше да стане съвсем мътна и кървава. — Кампильо извади една кърпа от джоба си и започна старателно да почиства стъклата на очилата си. — Не знам дали съзнавате, господин Астарлоа, колко сериозно е положението.

— Съзнавам. И ще понеса последствията.

— Опитали сте се да защитите една жена, която може би е замесена в убийството на маркиза… По-точно, която несъмнено е замесена, защото дори смъртта й не опровергава възможността да е била съучастник в интригата. Нещо повече: може би точно това й е коствало живота…

Кампильо направи пауза, сложи пенснето си и използва кърпата, за да попие потта по челото си.

— Отговорете ми само на един въпрос, господин Астарлоа… Защо скрихте от мен истината за тази жена?

Минаха няколко мига. После учителят по фехтовка вдигна бавно глава и погледна през полицейския началник сякаш не го виждаше, наблюдавайки нещо невидимо зад гърба му, някъде далеч. Примижа и сивите му очи придобиха сурово изражение:

— Аз я обичах.

През отворената врата влизаше шумът на файтоните, които се движеха долу по улицата. Кампильо остана неподвижен, мълчалив. Беше очевидно, че за първи път не знае какво да каже. Направи няколко крачки из стаята, покашля се с неудобство, и отиде да седне зад бюрото в кабинета си, като не се решаваше да погледне учителя по фехтовка в очите.

— Съжалявам — каза той след известно време.

Хайме Астарлоа кимна с глава, без да отговори.

— Ще бъда откровен с вас — добави полицейският началник след кратка пауза — достатъчна, за да заглъхне между двамата ехото от последните разменени думи. — С течение на времето става все по-малко вероятно да се разреши този въпрос, поне да се хвърли ръкавицата на виновните. Приятелят ви Карселес, или това, което е останало от него, е единственият жив човек, който ги е видял. Да се надяваме, че ще оживее и ще ни разкаже… Наистина ли не можахте да разпознаете нито едно от лицата, които са изтезавали този нещастник?

— Невъзможно. Всичко стана на тъмно.

— Снощи сте извадили голям късмет. В този момент можехте да се намирате на едно място, което вече познавате, върху мраморна маса.

— Знам.

Полицаят се усмихна леко, за първи път тази сутрин.

— Доколкото разбрах, сте се оказали труден противник. — Той направи няколко въображаеми удара във въздуха. — На вашата възраст… Искам да кажа, че не е обичайно, да му се не види. Човек на вашите години да се опъне по този начин на двама професионални убийци.

Хайме Астарлоа вдигна рамене.

— Борех се за живота си, господин Кампильо.

Другият сложи пура в устата си.

— Това е основателна причина — потвърди той с жест на разбиране. — Без съмнение е основателна причина. Продължавате ли да не пушите, господин Астарлоа?

— Продължавам да не пуша.

— Любопитно е, драги господине — Кампильо драсна клечка и всмука с видимо удоволствие първите глътки дим, — но въпреки вашето… не особено разумно поведение в цялата тази история, не преставам да изпитвам странна симпатия към вас. Съвсем сериозно. Ще ми позволите ли да изложа пред вас едно малко смело сравнение? С цялото ми уважение, разбира се.

— Позволявам ви.

Воднистите очи го погледнаха настойчиво.

— Във вас има нещо… невинно. Не знам дали ще ме разберете. Искам да кажа, че поведението ви би могло да се сравни с това на монах-отшелник, който внезапно се оказва въвлечен във водовъртежа на света. Следите ли мисълта ми? Вие преминавате през цялата тази трагедия, все едно че витаете в облаците, чужд на повелите на всякаква логика и оставен да ви води едно твърде лично чувство за действителността… Чувство, което, разбира се, няма нищо общо с реалната действителност. И може би именно в тази неосъзнатост, извинете ме, че употребявам тази дума, се крие парадоксът, позволил новата ни среща да се състои в този кабинет, а не в моргата. Или ако трябва да обобщя: мисля, че нито за миг, дори сега, не сте си дали сметка в каква сериозна каша сте се забъркали.

Хайме Астарлоа остави чашата с кафе на масата и погледна събеседника си със смръщени вежди.

— Надявам се да не намеквате, че съм глупак, господин Кампильо.

— Не, не. Разбира се, че не. — Полицаят вдигна ръце във въздуха сякаш искаше да постави предишните си думи на мястото им. — Виждам, че не съм се изразил правилно, господин Астарлоа. Извинете моята недодяланост. Вижте… Когато са забъркани убийци, и особено когато поведението на тези убийци е така хладнокръвно и професионално както досега, с въпроса трябва да се заеме компетентен орган, също толкова професионален, колкото са и те, дори повече. Следите ли мисълта ми?… Затова е необичайно някой, който е така далеч от действителността като вас, да се разхожда нагоре-надолу сред убийци и жертви с такъв късмет, че да не получи и драскотина. Това се казва да си роден под щастлива звезда, драги ми господине, много щастлива звезда. Но рано или късно късметът ще ви напусне. Знаете ли какво е руска рулетка?… Играе се с модерните револвери, нали? Значи, когато човек изпробва късмета си, не бива да забравя, че в барабана има един куршум. И ако продължи да натиска и да натиска спусъка, в края на краищата куршумът ще излезе и бум. Край на историята. Разбирате ли ме?

Съветът ми е за в бъдеще да стоите настрана. За по-голяма сигурност ще бъде най-добре да напуснете временно обичайния си адрес. Може би едно пътуване ще ви се отрази добре след толкова вълнения. Имайте предвид, че сега убийците знаят, че документите са били у вас и ще искат да ви затворят устата завинаги.

— Ще помисля по въпроса.

Кампильо вдигна длан нагоре, сякаш искаше да каже, че е дал на учителя по фехтовка всички разумни съвети, с които разполага.

— Бих искал да ви осигуря някаква официална закрила, но няма начин. Моментът е критичен. Войските, вдигнати от Серано и Прим, напредват към Мадрид, готви се битка, която може да се окаже решаваща и вероятно кралското семейство няма да се върне, а ще остане в Сан Себастиян, готово да избяга във Франция… Както можете да предположите, поради поста, който заемам, има по-важни дела, с които трябва да се занимая.

— Искате да ми кажете, че няма начин да бъдат заловени убийците?

Полицаят направи уклончив жест.

— За да бъде заловен някой първо трябва да се знае кой е той. А аз не разполагам със сведения. Никой не се е измъкнал невредим: имаме два трупа, един обезобразен и обезумял нещастник, който вероятно няма да прескочи трапа, и нищо друго. Може би внимателното прочитане на тайнствените документи щеше да ни помогне, но благодарение на вашата… да я наречем милостиво, абсурдна небрежност, тези документи са изчезнали, и се страхувам, че са изчезнали завинаги. Единственият ми коз сега е вашият приятел Карселес. Ако дойде на себе си може би ще успее да ни каже откъде убийците са научили, че свитъкът е у него, какво има вътре и може би името, което търсим… Наистина ли не си спомняте нищо?

Учителят по фехтовка отрече обезкуражен.

— Казах ви всичко, което знам — промълви. — Успях да ги прочета само веднъж, съвсем отгоре-отгоре, и помня единствено официалните писма и някакви списъци с имена, сред които и на доста военни. Нищо, в което да открия някакъв смисъл.

Кампильо го погледна като някаква екзотична забележителност. Учителят по фехтовка кимна мълчаливо. Доволен от собственото си изложение, полицаят се намести в креслото с димяща пура между пръстите.

— Казвам ви, господин Астарлоа, вие ме смущавате, честна дума. В една страна, в която основното забавление на нацията е да гърми по първия появил се иззад ъгъла, в която двама души спорят и на мига се скупчват около тях двеста, за да видят какво става, вземайки страната на единия или на другия, вие не се вписвате в картинката. Бих искал да знам…

На вратата се почука и един цивилен полицай застана на прага. Кампильо се обърна към него, кимна и новодошлият се приближи към бюрото, наведе се и му прошепна нещо на ухото. Полицейският началник смръщи вежди и кимна сериозно. Когато другият отдаде чест и излезе, Кампильо погледна дон Хайме.

— Последната ни надежда току-що се изпари — уведоми го той с мрачен глас. — Страданията на приятеля ви Карселес свършиха.

Хайме Астарлоа отпусна ръце на коленете и затаи дъх. Сивите му очи, заобиколени от бръчки, се приковаха в тези на събеседника му.

— Моля?

Полицаят взе един молив от масата и го счупи. След това показа на учителя по фехтовка двете парчета.

— Карселес току-що е починал в болницата. Агентите ми не са успели да измъкнат нито дума от него, защото така и не е дошъл в съзнание. Умрял е, полудял от ужас — рибешките очи на представителя на властта гледаха настойчиво дон Хайме. — Сега вие, господин Астарлоа, сте последната недокосната брънка от веригата.

Кампильо направи пауза и се почеса под перуката с парче от счупения молив.

— Ако бях на ваше място — додаде той с ледена ирония, — нямаше да се отделям дори за миг от този безценен бастун.