Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (2)

Първа глава
Боят

„Боят между мъже на честта под ръководството на учител, воден от същите чувства, е едно от забавленията, присъщи на добрия вкус и изисканото възпитание.“

Много по-късно, когато Хайме Астарлоа поиска да събере разпилените части от трагедията и се опита да си спомни как започна всичко, в паметта му първо се появи образът на маркиза. И онази галерия, отворена към парка Ретиро, и първите горещини на лятото, които влизаха на талази през прозорците, тласкани от толкова ярка светлина, че се налагаше да присвиват очи, когато тя раняваше полирания гард на рапирите.

Маркизът не беше във форма. Пръхтеше като пробит мех, а под нагръдника му се виждаше подгизналата от пот риза. Това несъмнено беше изкупление, задето бе прекалил предната нощ, но Хайме Астарлоа, както обикновено, се въздържа да прави неуместни коментари. Личният живот на клиентите му не беше негова работа. Ограничи се да контрира един много лош удар, от който всеки начинаещ би се изчервил, и се хвърли напред. Гъвкавата италианска стомана се огъна от стремителния удар в гърдите на противника.

— Туш, ваше превъзходителство.

Луис де Аяла-Велате и Вайеспин, маркиз де лос Алумбрес, сподави едно кастилско проклятие и побеснял изтръгна маската, която предпазваше лицето му. То беше сгърчено, зачервено от жегата и усилието. Едри капки пот се стичаха от корените на косата и мокреха веждите и мустаците му.

— Проклетата ми стойка, дон Хайме — в гласа на аристократа имаше известна доза унижение. — Как успявате? За по-малко от четвърт час за трети път ме побеждавате.

Хайме Астарлоа скромно вдигна рамене. Когато си свали маската, в ъглите на устните му, под прошарените мустаци, се изписа лека усмивка.

— Днес не ви е ден, ваше превъзходителство.

Луис де Аяла се изсмя по младежки и тръгна с едри крачки през галерията, украсена с ценни фламандски гоблени и колекции от старинни шпаги, рапири и саби. Имаше гъста чуплива коса, която приличаше на лъвска грива. Всичко в него беше жизнено, пищно: едро и силно тяло, мощен и плътен глас, склонност към помпозни жестове, страстни пориви и весело другарство. Четиридесетгодишен, ерген, представителен — и както твърдяха, — притежател на забележително състояние, играч и непоправим женкар, маркиз де лос Алумбрес беше прототип на аристократа гуляйджия, който често се срещаше в Испания през XIX век: не беше прочел нито една книга през живота си, но можеше да изрецитира наизуст родословното дърво на всички известни коне по хиподрумите на Лондон, Париж и Виена. Що се отнася до жените, скандалите, с които от време на време даряваше мадридското общество, бяха любима тема в салоните, вечно жадни за новини и слухове. Носеше годините си като никой друг и само споменаването на името му беше достатъчно, за да предизвика у дамите романтични пориви и бушуващи страсти.

Истината е, че маркиз де лос Алумбрес се беше превърнал в легенда в двора на Нейно Католическо Величество. Зад ветрилата се шушнеше, че по време на някакъв гуляй водил бой с ножове в една кръчма на „Куатро Каминос“, което не беше вярно, и че е приютил в чифлика си край Малага сина на един екзекутиран прочут разбойник — което си беше самата истина. За политическия му живот се говореше малко, защото беше кратък, но женските му истории не слизаха от устата на хората в града и се говореше, че някои високопоставени съпрузи имат доста основателни причини, за да му поискат удовлетворение, но дали ще се решат или не — това беше вече друг въпрос. Четирима или петима бяха изпращали секундант, по-скоро заради общественото мнение, отколкото заради друго, и тази постъпка, освен задължителното ранно ставане, неизменно им беше коствала да посрещнат утрото, напоявайки с кръвта си поляните в околностите на Мадрид. Злите езици говореха, че измежду тези, които могат да му искат удовлетворение, е и самият принц-консорт. Но всички знаеха, че ако дон Франсиско де Асис беше склонен към нещо, то не беше да ревнува августейшата си съпруга. В края на краищата, това дали самата Исабел II беше устояла на безспорното очарование на маркиз де лос Алумбрес или не, беше тайна, която принадлежеше единствено на предполагаемите замесени или на изповедника на кралицата. Що се отнася до Луис де Аяла, той нито имаше изповедник, нито, по собствените му думи, изпитваше някаква дяволска нужда от него.

Маркизът си свали капитонираната жилетка, за да остане по риза и остави рапирата върху една масичка, на която един прислужник безшумно беше поставил сребърен поднос с бутилка.

— Достатъчно за днес, дон Хайме. И един удар не мога да направя като хората, така че свивам знамената. Да пийнем по един херес^[1].

Питието след ежедневния час по фехтовка, се беше превърнало в ритуал. Хайме Астарлоа, с маска и рапира под мишница, се приближи към домакина си и пое чашата от инкрустиран кристал, в която хересът блестеше като течно злато. Аристократът вдъхна с наслада аромата.

— Трябва да признаем, учителю, че в Андалусия умеят да бутилират добре нещата — потопи устни в питието и доволно премлясна с език. — Погледнете го срещу светлината: чисто злато, испанско слънце. Тия боклуци, които се пият в чужбина, с нищо не са по-добри.

Дон Хайме се съгласи доволно. Харесваше Луис де Аяла, както и това, че той го наричаше учител, макар да не му беше точно ученик. Всъщност, де лос Алумбрес беше един от най-добрите фехтувачи в Двора и от много години нямаше нужда да взима уроци от когото и да било. Връзката му с Хайме Астарлоа беше от друг характер: аристократът обичаше фехтовката със същата страст, която изпитваше към хазарта, жените и конете. По тази причина прекарваше един час дневно в здравословни упражнения с рапира в ръка, дейност, която предвид нрава и заниманията му, се оказваше от друга страна изключително полезна при разрешаване на въпроси на честта. За да разполага с противник на неговата висота, Луис де Аяла беше се обърнал преди пет години към най-добрия учител по фехтовка в Мадрид — дон Хайме беше известен като такъв, макар модните фехтувачи да намираха стила му за твърде класически и архаичен. Така всяка сутрин, с изключение на събота и неделя, точно в десет часа, учителят по фехтовка отиваше в резиденцията на аристократа, двореца Виляфлорес. Там, в просторната галерия за фехтовка, построена и оборудвана по всички правила на изкуството, маркизът се отдаваше с ожесточено упорство на атаките, макар обикновено да побеждаваха ловкостта и талантът на учителя. Но като всеки играч от класа, Луис де Аяла умееше да губи. Освен това се възхищаваше на необикновената ловкост на стария фехтувач.

Аристократът попипа торса си с болезнен жест и въздъхна.

— Добре ме наредихте днес, учителю… Ще ми трябват няколко разтривки със спирт след това, което направихте.

Хайме Астарлоа се усмихна скромно.

— Нали ви казах, че днес не ви е ден, ваше превъзходителство.

— Разбира се, че не. Ако рапирите нямаха топче на върха, вече щях да съм хвърлил топа. Опасявам се, че не бях съвсем достоен противник.

— Гуляйджийството се плаща.

— Така си е. Особено на моята възраст. Вече не съм младок, по дяволите. Но положението е неспасяемо, дон Хайме… Никога няма да отгатнете какво ми е.

— Предполагам, че ваше превъзходителство е влюбен.

— Именно — въздъхна маркизът и си наля още херес. — Влюбен съм като ученик. До уши.

Учителят по фехтовка се изкашля и поглади мустак.

— Ако изчислявам правилно — каза той, — този месец ви е за трети път.

— Това е най-малкото. Важното е, че когато се влюбя, се влюбвам истински. Като някой хлапак. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

— Отлично. Дори без да е казано поетично, ваше превъзходителство.

— Странно е. С годините се влюбвам по-всеотдайно, това е по-силно от мен. Ръката продължава да е здрава, но сърцето е слабо, както казват класиците. Ако ви разкажа…

И тук маркиз де лос Алумбрес започна да описва с недомлъвки и многозначителни намеци завладяващата страст, която го беше оставила без дъх в ранните часове на утрото. Истинска дама, разбира се. А съпругът й — пълно нещастие.

— С две думи — по лицето на маркиза плъзна цинична усмивка — днес не съм във форма заради греховете си.

Дон Хайме поклати глава иронично и снизходително.

— Фехтовката е като причестяването — смъмри го той с усмивка. — Трябва да се практикува в съответното разположение на тялото и духа. Нарушаването на този върховен закон носи в себе си наказанието.

— По дяволите, учителю. Това трябва да си го запиша.

Хайме Астарлоа поднесе чашата към устните си. Видът му контрастираше с якото телосложение на клиента му. Учителят по фехтовка, отдавна прехвърлил петдесетте, беше среден на ръст, а прекомерната слабост му придаваше привидна крехкост, опровергана от здравината на крайниците му, сухи и възлести като лозови клони. Леко орловият нос под откритото и благородно чело, бялата, но все още буйна коса, фините и добре поддържани ръце излъчваха спокойно достойнство. То се подчертаваше от сериозното изражение на сивите му очи, обградени от безброй малки бръчици, които се скупчваха около тях, когато се усмихнеше, и ги правеха много живи и симпатични. Мустаците му бяха грижливо оформени, по старата мода, и това не бе единственият анахронизъм в него. Средствата му позволяваха да се облича сносно, но той го правеше с декадентска елегантност, чужда на всякакви моди: костюмите му, дори и най-новите, бяха с кройка от преди двайсет години, което за неговата възраст беше дори израз на добър вкус. Всичко това създаваше впечатлението, че старият учител по фехтовка сякаш е застинал във времето, безразличен към новостите на бурната епоха, в която живее. Истината е, че беше много доволен от това, по причини, които и той самият не би могъл да обясни.

Прислужникът донесе два легена с вода и кърпи, за да се измият учителят и клиентът. Луис де Аяла свали ризата си: върху мощния му торс, все още блестящ от пот, се виждаха червените следи на рапирата.

— В името на Луцифер, учителю, направили сте ме на решето… Само като си помисля, че ви плащам за това!

Хайме Астарлоа избърса лицето си и погледна маркиза доброжелателно. Луис де Аяла миеше гърдите си и пръхтеше.

— Разбира се, че политиката нанася повече удари — добави той. — Знаете ли, че Гонсалес Браво^[2] ми предложи да заема отново мястото си в парламента? Казва, че има предвид някой нов пост. Сигурно е затънал до шия, щом е принуден да прибегне до човек като мен.

Учителят по фехтовка направи жест на жив интерес. Но всъщност политиката не го вълнуваше.

— И какво мисли да прави ваше превъзходителство?

Маркиз де лос Алумбрес вдигна рамене с презрение.

— Какво да правя? Абсолютно нищо. Казах на почитаемия ми съименник къде да си завре този пост. Не с тези думи, естествено. Аз съм човек на живота и предпочитам да бъда край някоя игрална маса в кое да е казино и да ме гледат две красиви очи. От всичко останало си имам достатъчно.

Луис де Аяла беше работил като депутат в Кортесите^[3] и за кратко време беше заемал важния пост на секретар в Министерството на вътрешните работи по време на последните правителства на Нарваес^[4]. Уволнението му, три месеца след заемане на поста, съвпадна със смъртта на министъра Вайеспин Андреу — негов вуйчо. Малко след това Аяла подаде оставка, този път доброволно, от мястото си в Конгреса и напусна редовете на умерената партия, в която дотогава беше членувал равнодушно. Изразът „стига ми толкова“, произнесен от маркиза в компанията му в „Атенео“, беше станал известен и се използваше в политическия език, за да се изрази дълбоко разочарование от мрачната национална действителност. Оттогава маркиз де лос Алумбрес стоеше настрана от всякаква обществена дейност, отказваше да участва в гражданско-военните съглашения, които следваха едно след друго в рамките на различните кабинети на монархията и се ограничаваше да наблюдава с усмивка на дилетант как преминават политическите вълнения. Живееше на високи обороти и губеше огромни суми на игралните маси, без да му мигне окото. Клюкарите говореха, че непрекъснато е на ръба на фалита, но Луис де Аяла винаги успяваше да възвърне състоянието си и както изглежда, разполагаше с неподозирани ресурси.

— Как върви търсенето на Граала, дон Хайме?

Учителят по фехтовка, който си закопчаваше ризата спря и погледна събеседника си печално.

— Не много добре. Предполагам, че „зле“ е най-точната дума… Често се питам дали задачата не е извън моите възможности. Трябва честно да призная, че има моменти, в които с удоволствие бих се отказал от нея.

Луис де Аяла приключи с миенето, прекара хавлиената кърпа през гърдите си и взе чашата с херес, която беше оставил на масата. Почука с нокти по кристала, доближавайки го със задоволство до ухото си.

— Глупости, учителю. Глупости. Вие сте в състояние да осъществите това амбициозно намерение.

Тъжна усмивка се появи на устните на учителя по фехтовка.

— Бих искал да притежавам увереността ви, ваше превъзходителство. Но на моята възраст има прекалено много неща, които рухват… Дори вътре в човека. Започвам да си мисля, че моят Граал не съществува.

— Глупости.

От много години Хайме Астарлоа работеше върху един „Трактат за изкуството на фехтовката“, който според тези, които познаваха неговите изключителни способности и опит, щеше да бъде без съмнение едно от основните произведения по темата, сравними единствено със студиите на големите майстори като Гомар, Гризие и Лафожер. Но напоследък самият автор беше започнал да изпитва сериозни колебания относно собствената си способност да синтезира в ръкописа онова, на което беше посветил живота си. Освен това имаше и едно обстоятелство, подсилващо вътрешното му безпокойство. За да бъде най-ненадминатото произведение по тази тема, беше необходимо то да съдържа съвършения удар, неотразимата атака, най-пречистеното творение на човешкия талант, образец на вдъхновение и резултатност. На неговото търсене се беше посветил дон Хайме от първия ден, в който кръстоса рапира с противник. Но „търсенето на Граала“, както той сам го наричаше, до момента беше безрезултатно. И тръгвайки вече по склона на физическия и интелектуален упадък, старият учител по фехтовка усещаше как силата започва да изчезва от все още калените му ръце и как талантът, който вдъхновяваше професионалните му движения чезне под тежестта на годините. Почти всеки ден, в самотата на скромния си кабинет, приведен под светлината на газена лампа над пожълтелите от времето листове, Хайме Астарлоа се опитваше безрезултатно да изтръгне от гънките на съзнанието си онзи ключ, за който необяснимата интуиция му подсказваше, че е скрит някъде, откъдето упорито не иска да излезе. Така прекарваше много нощи буден до изгрева. В други, изтръгнат от съня поради внезапно вдъхновение, ставаше по риза, грабваше с отчаяна необузданост една от рапирите и заставаше пред огледалата, които покриваха стените на малката му галерия. Там, опитвайки се да изясни това, което допреди няколко минути беше само бегла идея в съзнанието му, се задълбочаваше в агонизиращо и безполезно търсене, като премерваше своите движения и интелект в мълчалив дуел със собствения си образ, чието отражение сякаш му се усмихваше подигравателно в тъмнината.

 

 

Хайме Астарлоа излезе на улицата с калъфа рапири под мишница. Утрото беше много горещо. Мадрид чезнеше под безмилостните лъчи на слънцето. На сбирките всички разговори се въртяха около горещината и политиката: високите температури се споменаваха само като въведение, след което се изброяваха едно след друго текущите съзаклятия, немалка част от които бяха обществена тайна. В онова лято на 1868 всички заговорничеха. Старият Нарваес беше умрял през март и Гонсалес Браво се смяташе за достатъчно силен, за да управлява с твърда ръка. В двореца Ориенте кралицата хвърляше огнени погледи към младите офицери от гвардията си и страстно се молеше, подготвяйки лятната си ваканция на север. За други единственият начин да летуват беше в изгнание — по-голямата част от изтъкнатите личности като Прим, Серано, Сагаста или Руис Сориля^[5] бяха заточени, интернирани или под дискретно наблюдение, докато организираха едно голямо нелегално движение, наречено „Испания на честта“. Всички бяха единодушни, че дните на Исабел II са преброени и ако най-умерените очакваха кралицата да абдикира в полза на сина си Алфонсито, радикалите не криеха републиканските си въжделения. Говореше се, че всеки момент дон Хуан Прим ще дойде от Лондон, но легендарният герой от Кастийехос вече беше идвал два пъти и се беше видял принуден да си плюе на петите. Както се пееше в една модна песен, смокинята не беше узряла. Други обаче мислеха, че смокинята е започнала да загнива от толкова висене на дървото. Всичко беше въпрос на мнение.

 

 

Скромните доходи не му позволяваха излишен лукс, така че Хайме Астарлоа поклати отрицателно глава на кочияша, който му предложи услугите на разнебитения си файтон. Тръгна по булевард „Прадо“ сред безцелно скитащите минувачи, които търсеха сянката на дърветата. От време на време се натъкваше на познато лице, което поздравяваше учтиво, като сваляше със старомоден жест сивия си цилиндър. Бавачки в униформи разговаряха на групи, насядали по дървените пейки, докато наблюдаваха отдалеко деца в моряшки костюмчета, които тичаха около фонтаните. Някои дами се разхождаха в открити файтони, като се предпазваха от слънцето с чадъри, поръбени с дантела.

Макар да беше облечен с лек летен сюртук, дон Хайме се задушаваше от жега. Имаше уроци с още двама ученици в домовете им. Всички бяха младежи от добри семейства, чиито родители считаха фехтовката за едно от малкото здравословни и благородни занимания, които един джентълмен може да упражнява, без това да накърни семейната чест. С тези хонорари и с получаваните от още трима-четирима клиенти, които ходеха следобед в галерията му, учителят по фехтовка водеше прилично съществувание. В края на краищата, личните му разходи бяха минимални: наемът на жилището на улица „Бордадорес“, обяд и вечеря в една близка странноприемница, кафе и половин препечено хлебче в „Прогресо“… Платежното нареждане, подписано от маркиз де лос Алумбрес, което неизменно получаваше на всяко първо число на месеца, му позволяваше да си осигурява някои допълнителни удобства, а също и да заделя една малка сума, благодарение на която нямаше да свърши дните си в приют, когато възрастта няма да му позволява да упражнява професията си. А това, както често си мислеше с тъга, щеше да се случи скоро.

Граф де Суека, депутат в Кортесите, чийто по-голям син беше един от малкото ученици на дон Хайме, се разхождаше на кон, обут във великолепни английски ботуши за езда.

— Добър ден, учителю — преди шест-седем години де Суека беше един от учениците му. Поради някаква неприятност, в която се беше забъркал, се наложи да потърси услугите на Хайме Астарлоа, за да усъвършенства стила си в навечерието на дуела. Резултатът беше задоволителен, противникът му получи няколко сантиметра стомана в тялото си и оттогава графът поддържаше с учителя по фехтовка сърдечна връзка, в която сега се беше включил и синът му. — Виждам, че носите под мишница професионалните си инструменти… Предполагам, че правите сутрешната си обиколка.

Дон Хайме се усмихна и погали нежно калъфа с рапирите. Събеседникът му го беше поздравил, докосвайки периферията на шапката си, любезно, но без да слиза от коня. Още веднъж си помисли, че с редки изключения като Луис де Аяла, отношението на клиентите към него беше винаги такова — любезно, но с изкусно поддържана дистанция. В края на краищата на него му се плащаше за услугите. Но учителят по фехтовка беше достатъчно възрастен, за да не се чувства оскърбен от това.

— Както виждате, дон Мануел, наистина ме срещате насред сутрешната ми обиколка, в плен на този задушен Мадрид. Но работата си е работа.

Де Суека, който никога през живота си не беше работил, направи жест, за да покаже, че разбира и потисна едно нетърпеливо движение на красивата си кобила. Гледаше разсеяно наоколо, приглаждаше брадата с кутрето си и следеше с поглед едни дами, които се разхождаха край оградата на ботаническата градина.

— Как се държи Манолито? Надявам се да напредне.

— Напредва, напредва. Момчето има качества. Все още е твърде необуздан, но на неговите шестнайсет години това може да се счита за добродетел. Времето и дисциплината ще го закалят.

— Във ваши ръце е, учителю.

— За мен е чест, ваше превъзходителство.

— Приятен ден.

— И на вас. Моите почитания на госпожа графинята.

— Ще й предам.

Графът продължи по пътя си, а дон Хайме — по своя. Качи се по улица „Уертас“ и се спря за малко пред витрината на една книжарница. Купуването на книги беше една от страстите му, но беше също и лукс. А той можеше да си позволява луксове само от време на време. Загледа се е любов в златните букви върху кожените подвързии и въздъхна меланхолично при спомена за времената, когато не беше нужно да се съобразява непрекъснато с несигурното си финансово състояние. И като реши да се върне в настоящето, пъхна пръсти в джоба на жилетката и погледна часовника си, който носеше на края на дълга златна верижка, останала от по-добри времена. След петнадесет минути трябваше да се представи в дома на дон Матиас Солдевиля — платове „Братя Солдевиля“, доставчици на Кралския двор и на отвъдморските земи — и да посвети един час, за да втълпи с усилие в глупавата глава на сина му Салвадорин някои познания по фехтовка: „Защита, атака, напред… Едно, две, Салвадорин, едно, две, така, ритъм, финт, добре, не играй с оръжието, ответ, така, защита, лошо, много лошо, ужасно лошо, още веднъж, закрий се, едно, две, ответ, изтегли, напред. Напредва пиленцето, дон Матиас, напредва. Още е зелено, но има интуиция, способности. Време и дисциплина е единственото, от което се нуждае…“. Пълно обслужване за шейсет реала^[6] на месец.

Слънчевите лъчи падаха косо и сенките играеха по паважа. По улицата мина продавач на вода, предлагайки на висок глас освежаващата си стока. Седнала до кошници със зеленчуци и плодове, една зарзаватчийка дишаше тежко под сянката и разпъждаше с механичен жест рояка мухи, който хвърчеше наоколо. Дон Хайме свали шапката си, за да избърше потта с една стара кърпа, която извади от ръкава. Загледа се за миг във военния герб, избродиран със синя нишка — вече избеляла от времето и непрестанното пране — върху изтърканата от употреба коприна и продължи пътя си нагоре по улицата с приведени рамене под безмилостното слънце. Сянката му беше само едно малко, тъмно петно в краката му.

 

 

„Прогресо“ не беше най-подходящото наименование за това заведение. Половин дузина кръгли масички от очукан мрамор, стогодишни столове, дървен под, който скърцаше под краката, прашни завеси и сумрак. Фаусто — старият управител, дремеше до вратата на кухнята, от която се носеше приятният аромат на врящо кафе. Една мършава котка с гуреливи очи се промъкваше крадешком под масите, дебнейки за мишки. През зимата заведението непрекъснато миришеше на влага, а по тапетите жълтееха големи петна. В тази обстановка клиентите почти винаги стояха с връхните си дрехи — откровен упрек към грохналата желязна печка, която едва червенееше в един ъгъл.

През лятото беше различно. Кафене „Прогресо“ беше оазис на сянка и прохлада в мадридските жеги, сякаш съхраняваше зад стените и тежките завеси студа, който се настаняваше в заведението през зимните дни. Тази беше причината, поради която скромната компания на Хайме Астарлоа се настаняваше там всеки следобед, щом започнеха летните жеги.

— Вие изопачавате думите ми, дон Лукас. Както обикновено.

Агапито Карселес имаше вид на разпопен свещеник, какъвто и беше. Когато спореше, вдигаше високо показалец, сякаш посочваше небето за свидетел — навик, придобит през краткия период, в който — поради необяснима небрежност, за която епископът в неговата епархия все още съжаляваше — църковните власти му бяха разрешили да проповядва от амвона. Живееше зле със заеми от познати или пишеше пламенни радикални речи във вестници с малък тираж под псевдонима Патриота с намордник, с което хората от компанията му често си правеха шеги. Обявяваше се за републиканец и федералист, рецитираше сонети срещу монархията, съчинени от самия него и пълни със сквернословия, разправяше наляво и надясно, че Нарваес е тиранин, Еспартеро^[7] — страхливец и че Серано и Прим му се струват подозрителни, цитираше ни в клин ни ръкав на латински, и непрекъснато споменаваше Русо, от когото не беше прочел нито ред. Мразеше духовенството и монархията и страстно поддържаше тезата, че решаващ принос за историята на човечеството имат печатарската машина и гилотината.

Троп. Троп. Троп. Дон Лукас Риосеко потропваше с пръсти по масата, нетърпението му беше очевидно. Засукваше мустак, загледан в петната по тавана, сякаш очакваше да намери в тях достатъчно търпение, за да изслуша безумиците на своя събеседник.

— Работата е ясна — отсъждаше Карселес. — Русо е дал отговор на въпроса дали човек е добър или лош по природа. И неговите изводи, господа, са смазващи. Смазващи, дон Лукас, разберете го най-после. Всички хора са добри, значи трябва да бъдат свободни. Всички хора са свободни, значи трябва да са равни. И тука следва най-хубавото: всички хора са равни, ergo^[8] са суверенни. Именно. От тази естествена доброта на човека произлизат свободата, равенството и националният суверенитет. Останалото — удар с юмрук по масата — са празни приказки.

— Но има и лоши хора, скъпи ми приятелю — намеси се лукаво дон Лукас, сякаш току-що бе уловил Карселес в собствения му капан.

Журналистът се усмихна презрително и с олимпийско спокойствие.

— Естествено. Нима някой се съмнява? Пред очите ни са примерите с война от Лоха^[9], който се пържи в ада, Гонсалес Браво и кликата му, Дворът. Обичайните препятствия, както знаете. Е, добре. За да се справи с всички тях, френската революция изобрети забележителен инструмент: едно острие, което се вдига и пада. Трак. В архива. Трак. В архива. Така се елиминират всички пречки, и традиционните, и другите. Nox atra cava circumvolat umbra.^[10] А за свободните хора, равноправни и независими — светлината на разума и на прогреса.

Дон Лукас беше възмутен. Човек от добро, но обедняло семейство, надут и със слава на мизантроп, той гонеше шейсетте. Беше вдовец без деца, без състояние и всички заеха, че не е виждал сребърна монета от времето на покойния Фернандо VII, и че живее с нищожна рента, благодарение на милосърдието на някакви добри съседки. Затова пък много внимаваше да запазва приличие. Малкото му костюми бяха винаги безупречно изгладени и всичките му познати се възхищаваха на елегантността, с която връзваше единствената си вратовръзка и закрепяше на лявото си око монокъл. Идеите му бяха свръхконсервативни: самоопределяше се като монархист, католик и човек на честта. С Агапито Карселес винаги се хващаха гуша за гуша.

Освен Хайме Астарлоа, останалите събеседници бяха Марселино Ромеро — учител по пиано в един девически колеж, и Антонио Кареньо — чиновник в службата по снабдяване. Ромеро беше незначителен, туберкулозен, чувствителен и меланхоличен. Надеждите му да си извоюва име в музикалния свят още преди време се бяха свели до обучаване на двайсетина девойки от добри семейства как да дрънкат прилично на пиано. Що се отнася до Кареньо, той беше червенокос и слаб индивид, с отлично оформена рижава брада, сурово изражение и неразговорчив. Правеше се на конспиратор и масон, макар че не беше нито едното, нито другото.

Дон Лукас засука пожълтелия си от никотина мустак и прониза Карселес с поглед.

— Току-що за кой ли път направихте — каза той хапливо — обичайното си деструктивно представяне на националната действителност. Никой не ви го е искал, но трябваше да го понесем. Добре. Без съмнение ще го видим утре публикувано в някой от тия революционни пасквили, които ви приютяват на смехотворните си страници… Чуйте, приятелю Карселес. И аз за кой ли път ви казвам — не. Отказвам да слушам аргументите ви. Вие решавате всички проблеми с обезглавяване. Добър министър на вътрешните работи ще бъдете!… Не забравяйте какво направи любимата ви тълпа през тридесет и четвърта: осемдесет монаси, убити от простолюдието, насъскано от демагози без капка съвест.

— Осемдесет ли казвате? — Карселес обичаше да изважда дон Лукас от равновесие, което се случваше ежедневно. — Малко ми се струват. Знам какво говоря. И още как! Познавам расото отвътре, и още как! Духовенството и Бурбоните — няма почтен човек, който да издържи в тази страна.

— Вие, разбира се, бихте я оправили, като приложите познатите ви формули…

— Имам една-единствена: Бурбоните и поповете — под ножа и в гроба. Фаусто, още пет препечени филийки — дон Лукас плаща.

— Хич не си въобразявайте — благородният старец се облегна на стола с палци в джобовете на жилетката и с монокъл, свирепо впит под веждата. — Готов съм да платя всичко за приятелите си винаги, когато имам средства, а случаят не е такъв. Но отказвам да черпя един фанатизиран предател на родината.

— Предпочитам да бъда фанатизиран предател на родината, както вие казвате, отколкото да прекарам живота си крещейки „да живеят тираните“!

Останалите събеседници решиха, че е дошъл моментът да се намесят. Хайме Астарлоа призова: „спокойствие, господа“, докато разбъркваше кафето си с лъжичката. Пианистът Марселино Ромеро излезе от меланхоличното съзерцание на облака мухи, за да помоли за умереност и се опита да въведе безуспешно музиката като алтернативна тема.

— Не се отклонявайте — пресече го Карселес.

— Не се отклонявам — запротестира Ромеро. — Музиката също има социално съдържание. Създава равенство в сферата на чувствителността, разкъсва граници, обединява народите…

— Единствената музика, която този господин приема, е химнът на Риего^[11]!

— Да не започваме отново, дон Лукас.

Котката реши, че вижда мишка и скочи да я търси между краката на събеседниците. Антонио Кареньо си беше намокрил показалеца в една чаша с вода и чертаеше тайнствени знаци върху изтъркания мрамор на еднокраката масичка.

— Във Валенсия — нали знаете кой. Във Валядолид — мисля, че се досещате. Казват, че в Кадис Топете^[12] е приел емисари, ама може ли човек да знае. А Прим се появява тук, когато най-малко го очакваме. Този път ще стане една каша!

И започна да описва, загадъчно и пестеливо поредната конспирация, която (честна дума, господа) му беше известна благодарение на някои поверителни сведения, които му бяха доверили изтъкнати личности от неговата ложа, чиито имена предпочиташе да премълчи. Фактът, че интригата, за която говореше, беше обществено достояние, като половин дузина други, не намаляваше ни най-малко ентусиазма му. С тих глас, хвърляйки скрити погледи наоколо, с недомлъвки и други обичайни предпазни мерки, Кареньо започна да изрежда подробностите на начинанието, в което той беше затънал до шия, или почти. Ложите — обикновено говореше за ложите със същата фамилиарност, с която други говореха за роднините си — много са се раздвижили. Разбира се, никакъв Карлос VII, освен това, без стария Кабрера, Монтемолин далеч не беше човек от такъв мащаб.^[13] Алфонсито — отхвърлен, стига толкова Бурбони. Може би някой чуждоземен принц, конституционна монархия и тъй нататък, макар да се говореше, че Прим клони към зетя на кралицата — Монпансие. Или ако не — славната федерална република, която ще направи приятеля Карселес толкова щастлив.

— Славна и федерална — отбеляза журналистът и погледна дон Лукас с нескрита злонамереност. — За да разберат лакеите как се правят тези работи.

Дон Лукас прие предизвикателството. Беше твърде лесна мишена, когато дойдеше ред на оскърбленията.

— Така, така — възкликна той с унило сумтене. — Федерална, демократична, антиклерикална, свободомислеща, простолюдна и дяволска. Всички равни и една гилотина на Пуерта дел Сол^[14], а дон Агапито ще управлява забележителния механизъм. Ни Кортеси, ни дявол. Народни събрания на „Куатро Каминос“, във Вентас, във Валиекас, в Карабанчел… Това е, което предлагат съмишлениците на господин Карселес. Ние сме Африката на Европа!

Дойде Фаусто с препечените хлебчета. Хайме Астарлоа топна замислен своето в кафето. Страшно го отегчаваха безкрайните спорове, които водеха събеседниците му, но те не бяха ни по-лоша, ни по-добра компания от всяка друга. Двата часа, които всеки следобед прекарваше с тях, му помагаха поне да облекчи самотата си. С всичките си недостатъци, мърморещи и кисели, говорейки каквото им хрумне срещу всичко живо, те поне си даваха един на друг възможността да споделят на глас разочарованията си. В малката компания всеки намираше мълчаливата утеха, че собственият му провал не е изолиран факт, а споделен повече или по-малко от другите. Това ги сплотяваше повече от всичко и ги караше да не пропускат ежедневните си сбирки. Въпреки честите спорове, политическите им разногласия и различните характери, петимата събеседници хранеха странна солидарност един към друг. Макар всеки от тях да би я отрекъл открито, тя можеше да се сравни със солидарността между онези самотни същества, които се притискат едни о други в търсене на топлина.

Дон Хайме се огледа наоколо и очите му срещнаха тези на учителя по музика, сериозни и нежни. Марселино Ромеро гонеше четиридесетте, и от две години се измъчваше от една невъзможна любов към почтена майка, чиято дъщеря беше получила при него началните си познания по музика. Но връзката учител — ученичка — майка беше приключила преди месеци и бедният човек минаваше всеки ден под един балкон на улица „Орталеса“, понасяйки стоически своята несподелена и безнадеждна нежност.

Учителят по фехтовка се усмихна на Ромеро със симпатия, а той му отвърна разсеяно, несъмнено потънал в собствените си терзания. Дон Хайме си помисли, че е невъзможно да не се намери поне една горчиво-сладка сянка на жена в паметта на всеки мъж. И той си имаше своята, но оттогава беше минало вече много време.

Часовникът на пощата удари седем пъти. Котката така и не успяваше да намери търсената мишка, а Агапито Карселес рецитираше един сонет от неизвестен автор, посветен на покойния Нарваес, чието авторство се опитваше да си припише сред подигравателния скептицизъм на присъстващите:

Ако някога на път за Лоха

намериш андалуска шапка на земята…

Дон Лукас открито се прозяваше, повече за да подразни приятеля си, отколкото поради друго. Две елегантни дами минаха по улицата, покрай прозореца на кафето, и без да спират хвърлиха поглед вътре. Всички събеседници се поклониха учтиво, с изключение на Карселес, съсредоточен в декламирането:

поспри се, страннико,

че там почива, слава Богу,

героят целеустремен,

от Испания Алжир направил…

Един амбулантен търговец вървеше по улицата, предлагаше захарни близалки от Хавана, и от време на време се обръщаше, за да прогони няколко раздърпани хлапета, които вървяха подир него, вперили жадни погледи в стоката му. Група студенти влезе в кафенето, за да пийнат нещо разхладително. Носеха вестници и оживено спореха за последното улично изпълнение на Жандармерията, която шеговито наричаха Грубомерията. Някои се спряха, развеселени, да послушат как Карселес рецитира траурната елегия за херцога на Валенсия:

Не се сражаваше, но беше късметлия,

сластолюбието беше негов бог

и сред разгул и сладострастие смъртта намери.

Ако за него да сториш искаш нещо

Свали си шапката, изплюй се,

Кажи молитва и се изсери на гроба.

Звънът на рапирите отекваше в галерията…

— Внимавайте с това темпо… Така, много добре. Четвърта. Добре. Трета. Добре. Първа. Добре. Сега две в първа, така… Спокойно. Назад, закрий се, така. Внимателно. Напред. Към мене. Няма значение, повторете. Засечете ме на първа два пъти. Добре. На място! Финт. Така. Сега напред! Напад!… Добре. Туш. Отлично, дон Алваро.

Хайме Астарлоа сложи рапирата под лявата си мишница, свали си маската и пое дъх. Алварито Саланова разтриваше китките си. Несигурният му юношески глас се чу иззад металната мрежа, която покриваше лицето му.

— Как бях, учителю?

Учителят по фехтовка се усмихна одобрително.

— Доста добре, драги ми господине. Доста добре — посочи рапирата, която младежът държеше в дясната си ръка. — Но все така лесно оставяте другия да владее съединението. Ако отново се окажете притиснат така, не се колебайте да увеличите дистанцията, като отстъпите крачка.

— Да, учителю.

Дон Хайме се обърна към другите ученици, които, облечени в екипи и с маски под мишница, бяха наблюдавали боя:

— Да се оставите да ви надвият на трета означава да отстъпите пред противника… Ясно ли е?

Три младежки гласа отговориха в хор: „Да!“. Също като Алварито Саланова, всички бяха между четиринадесет и седемнадесет годишни. Двамата братя Касорла бяха руси и си приличаха невероятно много. Другият младеж беше с лице, зачервено от безброй малки пъпчици, които му придаваха неприятен вид. Казваше се Мануел де Сото, син на граф де Суека, и учителят отдавна беше престанал да се опитва да направи от него приличен фехтувач — притежаваше прекалено нервен темперамент и щом кръстосаше два пъти шпагата, се вдигаше страхотна гюрултия. Що се отнася до малкия Саланова, мургаво и стройно момче от много добро семейство, той несъмнено беше най-добрият. В друга епоха, със съответната подготовка и дисциплина, щеше да блести в салоните като фехтувач от класа. Но така, както вървяха нещата, мислеше с горчивина дон Хайме, способностите му скоро ще се обезценят в тази среда, в която друг вид забавления разпалваха повече младежта: пътешествия, езда, лов и други лекомислени занимания. За нещастие, съвременният свят предлагаше на младежите прекалено много изкушения, които отдалечаваха духа им от закалката, необходима, за да намерят пълно удовлетворение в изкуство като фехтовката.

Посегна с лявата си ръка към топчето на върха на рапирата и леко изви острието.

— Сега, господа, бих искал някой от вас да поупражнява с дон Алваро този отбив на втора, което създава на всички ни толкова трудности — реши да бъде милостив с пъпчивия младеж и посочи по-малкия Касорла. — Вие, дон Франсиско.

Посоченият пристъпи напред и си сложи маската. Също като другарите си, беше целият в бяло.

— На линия.

Двамата младежи си нагласиха ръкавиците и застанаха един срещу друг.

— Поздрав.

Вдигнаха рапири и заеха класическата поза за бой с десния крак напред, двата крака леко прегънати в коляното, лявата ръка назад, под прав ъгъл с длан, наведена напред.

— Помнете стария принцип. Трябва да държим дръжката, като че ли имаме птиче в ръката: достатъчно леко, за да не го смачкаме, но и достатъчно здраво, за да не хвръкне… Казвам го преди всичко на вас, дон Франсиско, тъй като проявявате дразнеща склонност да ви обезоръжават. Ясно ли е?

— Да, учителю.

— Да не губим повече време. На работа, господа.

Стоманените остриета изтракаха леко. Младият Касорла започна атаката с грация и късмет, беше бърз в краката и ръката и се движеше леко като перце. Алварито Саланова от своя страна се прикриваше доста свободно, като отстъпваше една крачка, вместо да отскочи назад в моменти на опасност и отбиваше безупречно всеки път, когато противникът му дадеше възможност. След известно време ролите се размениха и дойде ред Саланова да се хвърля напред и напред, а другарят му да разрешава проблема с рапирата на втора. Продължиха така, напред-назад, докато Франсиско Касорла допусна грешка, която го принуди да свали прекомерно гарда след един неуспешен удар. С победоносен вик, увлечен от възбудата на боя, противникът му забрави всякаква предпазливост и му нанесе два бързи удара в гърдите.

Дон Хайме смръщи вежди и сложи край на боя, поставяйки рапирата си между двамата младежи.

— Трябва да ви порицая, господа — каза той строго. — Вярно е, че фехтовката е изкуство, но тя е преди всичко една полезна наука. Когато хванете рапира или сабя, макар да имат топче на върха или острието им да е затъпено, никога не трябва да гледате на ситуацията като на игра. Когато изпитате желание да поиграете, вземете обръча, пумпала или оловните войничета. Ясен ли съм, господин Саланова?

Споменатият кимна рязко, без да сваля фехтовалната маска. Сивите очи на учителя го погледнаха сурово.

— Нямах удоволствието да чуя отговора ви, господин Саланова — добави той строго. — И нямам навика да разговарям с хора, чието лице не виждам.

Младежът промърмори някакво извинение и си свали маската: беше червен като рак и гледаше засрамено върховете на обувките си.

— Попитах ви дали съм ясен.

— Да.

— Не чух отговора.

— Да, учителю.

Хайме Астарлоа погледна останалите си ученици. Младите лица около него бяха сериозни и в очакване.

— Цялото изкуство, цялата наука, които се опитвам да ви предам, се съдържа в една-единствена дума: резултатност…

Алварито Саланова вдигна очи и отправи към младия Касорла поглед, изпълнен със зле прикрита ненавист. Дон Хайме говореше, опрял топчето на рапирата в пода, с ръце върху дръжката:

— Нашата цел — продължи той — не е да заслепим някого с изящно фехтуване, нито да осъществяваме спорни подвизи като този, който току-що ни показа дон Алваро, подвиг, който може да му струва много скъпо в бой с истинско оръжие… Нашата цел е да извадим противника от строя чисто, бързо и ефективно с възможно най-малък риск от наша страна. Никога два удара, ако един е достатъчен. При втория можем да получим опасен ответ. Никакви храбри или прекалено елегантни пози, ако отклоняват вниманието ни от основната цел: да се предпазим от смърт и ако е неизбежно, да убием противника. Фехтовката е преди всичко едно практично занимание.

— Баща ми казва, че фехтовката е добра, защото е хигиенична — възрази плахо по-големият Касорла. — Това, което англичаните наричат спорт.

Дон Хайме погледна ученика си, сякаш току-що беше чул нещо еретично.

— Не се съмнявам, че господин баща ви си има причини, за да твърди подобно нещо. Въобще не се съмнявам. Но аз ви гарантирам, че фехтовката е много повече. Тя е точна наука, математическа, при която сборът от определени фактори води неизменно до един и същ резултат: победа или поражение, живот или смърт… Аз не отделям от времето си за вас, за да упражнявате спорт, а за да научите една високо рафинирана техника, която един ден, когато родината или честта го изискат, може да ви бъде много полезна. Не ме интересува дали сте силни или слаби, елегантни или непохватни, дали сте туберкулозни или съвършено здрави… Важното е с рапира или сабя в ръка да чувствате, че сте равни или че превъзхождате всеки друг мъж по света.

— Но има и огнестрелни оръжия, учителю — плахо подхвърли Манолито де Сото. — Пистолетът например: изглежда много по-ефикасен от рапирата и с него всички са равни — почеса си носа. — Като при демокрацията.

Хайме Астарлоа смръщи вежди. Сивите му очи се впиха в младежа с невероятна студенина.

— Пистолетът не е оръжие, а принадлежност. Ако трябва да се убиват, хората трябва да го правят лице в лице, не отдалеко, като долни разбойници по друмищата. Хладното оръжие притежава етика, която липсва на всички останали… И ако настоявате, бих казал дори мистичност. Фехтовката е мистика, господа. Още повече във времена като днешните.

Франсиско Касорла вдигна ръка с жест на съмнение.

— Учителю, миналата седмица прочетох в „Ла илустрасион“ една статия за фехтовката… В нея се казваше приблизително, че съвременните оръжия я правят безполезна. И изводът беше, че сабите и рапирите ще се превърнат в музейни експонати.

Дон Хайме бавно поклати глава, тъй като чуваше тези думи за стотен път. Погледна собствения си образ в големите огледала на галерията — стария учител, заобиколен от последните си ученици, които вярно стояха до него. До кога?

— Още една основателна причина да продължаваме да бъдем лоялни — отговори тъжно, без да пояснява дали има предвид фехтовката или себе си.

С маска под мишница и рапира опряна в дясната обувка, Алварито Саланова направи скептична физиономия:

— Може би един ден вече няма да има учители по фехтовка.

Настана дълго мълчание. Хайме Астарлоа гледаше вглъбено в далечината, сякаш наблюдаваше света отвъд стените на галерията.

— Може би — промълви, потънал в съзерцание на образи, които само той виждаше. — Но нека ви кажа едно нещо. Денят, в който умре последният учител по фехтовка, ще отнесе в гроба всичкото благородство и почтеност, които носи със себе си древният бой на човек срещу човека… Ще остане място само за пушки, ножове, засади и удари в гръб.

Четирите момчета го слушаха, но бяха прекалено млади, за да го разберат. Дон Хайме ги изгледа един по един и накрая спря поглед на Алварито Саланова.

— Всъщност — бръчките се скупчиха около усмихнатите му очи, едновременно натъжени и подигравателни — не ви завиждам за войните, които ще преживеете след двадесет-тридесет години.

Тогава на вратата се почука и от този момент нататък в живота на учителя вече нищо нямаше да е същото.