Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (33)

33.

Отпърво Стивън достигна без особени трудности до този извод, но единственото смислено заключение от него беше всъщност лишено от смисъл. Отец Джим бе обичал Еди, навярно повече от всеки друг, като изключим мама. Нямаше начин той да го е убил. Но до какъв друг извод би могъл да стигне Стивън?

Един ден преди убийството, когато татко и Еди бяха водили големия си спор за Хитлер и за това, че всеки е длъжен да вземе правилно решение в такъв исторически момент, Стивън помнеше съвсем ясно — след този спор Еди бе дошъл в неговата стая и гневно ругаеше баща си.

— Той те учи на едно, а когато се наложи да го приложи на дело, казва „остави това“.

— Така ли? А ти какво очакваш? — бе отговорил Стивън на Еди.

Еди беше добавил:

— Не зная. Все пак нещо трябва да се направи.

— Какво? От възрастните ли?

— Хей, аз нали съм възрастен!

— Ти си по-друг човек.

— И ти си по-друг. Какво би направил ти?

Такъв бе Еди. Като че ли съветът на невръстния му брат имаше някакво значение. Но Стивън не можеше да му даде съвет.

— Не зная — отговори той.

— Сигурно ще трябва да попитам отец Джим. — Еди видя гримасата, която направи брат му, и каза: — Какво става с него сега? Караш ме да мисля, че с всеки става нещо нередно.

— Той е окей.

— Но ти всъщност не мислиш така, нали?

— Отнасям се по този начин към всички, защото всички са устроени така.

— Не и отец Джим, Стивън.

— Той не те ли притеснява малко? Поне малко, а! Когато се разпали.

Еди се бе разсмял.

— Това не е разпалване, това е просто леко отпускане. Безопасно поведение. Дори един свещеник не може да бъде все сериозен.

— Той понякога ме притеснява малко с поведението си.

— Това е, защото не си още достатъчно зрял. — Каза го дразнещо, с шега. И продължи: — Смятам да му се обадя.

Точно тук, в тази спалня. Еди се бе обадил на отец Джим и разговарял с него, беше се уговорил със свещеника да се видят идущата вечер. Вечерта, в която Еди бе убит.

А Стивън си спомни това едва сега. Еди беше спазил уговорката да се срещнат — как иначе отецът щеше да знае за бременността на Франи? А после отецът навярно е отишъл до мястото, където си държи револвера.

(Той, Еди и отецът често бяха ходили да стрелят оттатък Кандълстик. Подобно на сгъваемия нож или надбягванията по магистрала №1 — бясно надпреварване с коли край океана — това също бе една от тайните между отец Джим, Еди и Стивън. Мик не идваше с тях — беше прекадено сериозен за такива забавления. А тайните неща, които вършеха с отец Джим, бяха една от връзките между Еди и него, Стивън.)

Стивън беше още твърде далеч от представата, че отец Джим е убил или само е имал намерението да убие Еди, но ще се спре на тази вероятност и ще я обмисли, за да види накъде ще го отведе тя… Еди бе отишъл да посети отеца, замислен над проблема, който има с някакъв човек от неговата служба. (Стивън би желал да обърне повече внимание на подробностите на този проблем, но то за него беше просто една от обичайните прояви на Еди.) При срещата с Еди отецът може да е казал, че да се срещнеш късно вечер с някого и се опиташ да се месиш в работата му, е опасна инициатива. Затова му е предложил да отидат двама — за морална подкрепа — и за по-сигурно ще носи у себе си револвер.

Той няма да използва оръжието. Не са възнамерявали да го използват. Но ако и другият е въоръжен? Ако и той желае да се чувства по-сигурен? То ще му е само от полза, няма да му навреди. Може би Еди е сметнал тази идея за глупава, но доколкото Стивън познаваше отеца — а той смяташе, че го познава — Джим Кавано непременно е представил замисъла си като някаква забавна игра и Еди го е възприел.

Окей; сега Стивън си представя как Еди и отецът са с револвери на паркинга. Тук нишката се изгуби. Може би двамата са се заплесвали с нещо, може да са стреляли по някои цели и да е станала някаква грешка, злополука, след което отецът се е изплашил. Да, такова предположение не бе лишено от смисъл. Отецът не е имал намерение да го убива. Стивън ясно си представяше как се е чувствал отецът, тъй като беше много близък на семейството, същински негов член. И как ще трябва да обяснява случилото се на мама и татко за револвера. А те ще си помислят, че това е негова — на отеца — грешка. Не, това не би могло да е убийство. По-лесно обяснимо е като случайна злополука…

А как ще си обясни Стивън следното: отецът погребва Еди в католическото гробище, напълно — той употреби думата „морално“ — убеден, че Еди не се е самоубил?

Въпреки своето особено държане, отецът си остава преди всичко свещеник — той никога не би погребал Еди на свято място, ако не знае с положителност, че Еди не е извършил самоубийство. А как ще знае това, ако не е бил очевидец?

Стивън облегна глава на възглавницата. Чу как в предната част на къщата майка му работи с прахосмукачката.

Мама. Това бе единственият проблем сега. Тя си мисли, че Еди е пренебрегнал всички тях, не ги е обичал достатъчно. И то я гризеше отвътре.

Изведнъж в главата му проблесна отговорът. Решението на всичко. Лесно обяснимо е, обаче трудно би могъл да го изложи на отеца. Той е приятел с него, но може би е вече време да излезе от юношеската черупка и заеме поне донякъде мястото на Еди, да стане по-зрял човек. Не може да се мери с Еди по умение да води спор, но е по-добър от Мик и ако успее да хване отеца в подходящо настроение и насаме, би могъл да успее да му изложи тезата си.

Единственото, което е трябвало да стори отецът, е било да каже на мама за случилото се. Това е всичко. А не на татко. Нито на Харди и на когото и да е друг. Мама е по-близка с отеца, ще бъде вероятно склонна да му прости. Сигурно ще е така. А той — Стивън — ще бъде човекът, който ще разкрие тайната. За мама. За да може тя отново да бъде окей, да намери малко кътче в сърцето си, в чувствата си и за него, Стивън.

Най-трудното ще бъде да убеди отеца да каже на мама. Трябва да го накара да осъзнае колко зле се е отразило това на мама, как тя продължава да линее и до днес. Отецът също като него, като брат му Еди не би допуснал мама да бъде нещастна. Единственото, което трябва да направи, е да изясни на Джим Кавано как страда тя и защо.

Но преди това той трябваше да се убеди, че всичко е станало така, както той си го е представил и имаше начин да го осъществи. Просто ще попита отеца.

 

 

Харди проследи как Глицки изчезва по коридора. Един служител, чието бюро беше наблизо и който беше чул разпаления диалог между Глицки и Харди, кимна към отдалечаващия се сержант и каза, че изобщо не може да става дума някой да се заеме с работа, която е обречена на сигурен провал, а Харди се върна в стаичката на Ейб да си прибере нещата и да върне уокмена.

Още му беше нужно потвърждение на спектрограмата на гласа. Но хей, рече си той, аз искам да спечеля и лотарията. Сравнението на двата гласа все още му се струваше осъществимо.

Главната служебна стая се бе възвърнала към обичайната си дейност. Харди бе сигурен, че там може да намери някой, който да се заеме с това просто като услуга. Всеки вече бе разбрал, че той е приятел на Ейб. Дали това беше добро за него, или лошо, бе като хвърляне на ези-тура.

Стоеше, облегнал се на преградната стена, която отделяше стаичката на Ейб от съседното помещение. Лейтенант Джоу Фрацели отвори вратата далеч вдясно от Харди, огледа служебната стая и извика едно-две имена.

Двама души, които седяха на насрещни бюра и се занимаваха с канцеларска работа, я прекратиха и станаха от местата си.

— Да — каза единият от тях.

Харди реши, че жената, от която беше получил уокмена, е обещаваща. Тя беше на бюро почти по средата на разстоянието между стаичката на Глицки и кабинета на лейтенанта, чиято врата беше леко открехната, затова Харди мина успоредно на двамата, които бяха станали от бюрата си — гърбом към Фрацели. Тъкмо се готвеше да отвори уста и помоли жената, когато чу лейтенанта да казва:

— Получихме съобщение за явно самоубийство от черквата „Сейнт Елизабет“. Знаете къде е това, там на Таравал, нали? С въглероден окис. Ще отидете ли да проверите случая, момчета? Да се откъснете оттук за малко?

Зад Харди прозвуча друг глас:

— Хей, Джоу, къде каза, че е това?

Фрацели погледна едва ли не през Харди към гласа зад себе си.

— „Сейнт Елизабет“ — повтори той.

Харди видя Грифин да казва нещо на друг служител в стаичката си. Когато той отново се обърна към Фрацели, видя, че Харди е приковал очи в него. Заговори на двамата си колеги, които бяха тръгнали към кабинета на лейтенанта:

— Вие двамата ще имате ли нещо против, ако аз и Винс поемем случая? Може да се окаже, че то има връзка с нещо, по което работим в момента.

— Дадено, отстъпваме го — каза единият от тях.

Харди се обади:

— Смятам и аз да дойда с вас.

Грифин отвърна:

— Елате, нали сме свободна страна.

 

 

Стивън се пробуди с много бистра глава. Хапчетата като че ли този път не го бяха изтощили толкова, колкото друг път. Или може би сега се чувстваше по-различно от друг път, защото имаше да мисли за толкова неща. Навярно такава е причината.

Прахосмукачката беше спряла да бръмчи. Той чуваше как майка му шета из кухнята, отваря хладилника, изпразва машината за миене на съдове. Стори му се странна тишината в къщата сега — не работи телевизорът, не работи радиото, не се чува музика от грамофонни плочи, мама не си тананика; нито пее, докато работи. Тя бе престанала да прави това, а преди й беше постоянен навик.

Тишината някак се сгъсти. Мама беше спряла да се движи, може да се е облегнала на тезгяха или е седнала на масата. Телефонът иззвъня и той я му да казва:

— О, хай, Джим. — Направи пауза. А после рече: — Какво има?

Стивън посегна към деривата до леглото си и взе слушалката тъкмо навреме, за да чуе как отец Джим казва:

— … не мога да повярвам, че това се случва отново, като капак на…

Той сякаш плачеше по телефона.

— Мамо — обади се Стивън, — аз съм на деривата.

— Затвори, Стивън!

— Искам да говоря с отец Джим.

— Той не може да говори сега.

Отецът каза:

— Окей, окей. Хай, Стивън!

— Какво се у случило? — попита той.

— Стивън, затвори телефона — повтори майка му. — Ще говориш, когато ние свършим.

— Окей, но да не забравиш — отвърна той.

 

 

Какво казваше момчето?

Кавано разтърси глава и се опита да я проясни. Първите две черно-бели полицейски коли бяха спрели до гаража. Там беше разстроеният отец Дитрик и смутеният отец Пол. Кавано бе решил да постъпи по най-логичния начин — да се обади, като се извини, на Ерин, най-добрата му приятелка и довереница. Беше подчертал на Ерин колко зле му е подействало самоубийството на Роуз. Особено сега, така наскоро след случилото се с Еди. По този начин всяко подозрение, че той може да е убил Роуз, ще се разбие в доказателството на Ерин колко разстроен е бил той. Кавано беше обмислил добре как да постъпи. От една страна, отец Дитрик ще се закълне, че Роуз е била силно потисната, а Ерин ще опише колко дълбоко и болезнено е понесъл той смъртта на Роуз, но никак не се е изненадал от случилото се. Така той ще премахне всякакви подозрения към себе си.

С тази цел бе позвънил на Ерин. Но ето че синът й пожела да говори с него.

И сега Стивън му казваше, че знае всичко за случилото се преди, описа го така подробно, че на Кавано му се зави свят, сякаш очакваше да падне от някоя шеметна височина. Стивън звучеше също като Еди. То беше ужасяващо, сякаш духът на Еди се бе явил да го измъчва. И всичко беше изречено с шепот, защото Стивън не искаше Ерин да го чуе.

Отново погледна навън към гаража. Шестима униформени мъже — четирима полицаи и двама свещеници. Една кола със среден медицински персонал — или това бе колата на съдебния лекар — приближи по алеята, мина край кухнята и продължи по асфалта.

Стивън му казваше:

— Ти знаеше, нали?

Кавано трябваше да попита какво. Всичко се отнасяше до това, което Стивън е разбрал и се налагаше то да бъде казано на Ерин от самия него, но му звучеше много хаотично или така му беше прозвучало. Думите се лееха като порой, който заплашваше да го удави. Стивън се обосноваваше, но смисълът му беше замъглен поради паниката, в която бе изпаднал той, Кавано.

Съзнаваше ясно само едно — че пак ще се наложи да извърши онова, което беше сторил с Роуз…

А тази мисъл му бе противна. Дори за единствен миг в главата му. Отнася се за Стивън Кокран, брат на Еди. Не можеше да си го позволи повторно спрямо Ерин. Не можеше. Ако го направи, това ще бъде върхът на падението му.

Но ако не го стори, всичко ще излезе наяве и той никога вече няма да види Ерин.

Чу се да изрича, след като Стивън бе завършил:

— Мога ли да говоря пак с майка ти?

— Нали не се готвиш да й го кажеш сега?

— Хайде, Стивън — каза той и се помъчи гласът му да звучи по-меко, — извикай я на телефона, обещавам да не го правя сега.

Наистина ли щеше да спази обещанието си? То му се струваше като нещо, което е казал само преди секунди, но Кавано не си го спомняше.

Проточи шия да надникне към улицата през прозореца. Дитрик беше паркирал колата си пред свещеническия дом, а не отзад, където сега цареше суматоха. Резервните ключове за тази кола висяха на същата кука до кухненската врата, където беше окачен и резервният ключ от гаража.

Тогава чу гласа на Ерин:

— Джим?

Той лесно щеше да обясни, когато се прибере вкъщи, че му се е наложило да си поразведри главата, да се поразходи.

— Чуй, зная, че това прилича на принуда, но… — Затърси думи. — Но ще можеш ли да дойдеш тук? Аз съм толкова… Не зная. Това ще ми помогне много.

Тя не му отговори веднага. Той не се учуди, че се е унесла в мисли — второ самоубийство наскоро след това на сина й. Когато Ерин беше нужна някъде, тя се отзоваваше. Само с едно изключение — когато се касаеше за него. Но той сега не мислеше върху това.

— Извинявай — каза той, — забрави го. Не зная какво приказвам. Не е честно към теб.

— Не, не е това — отвърна тя прикрито, етично лъжейки свещеника. — Просто си мислех за Стивън. — Кавано не каза нищо, остави я сама да решава въпроса. — Добре, Джим — прибави тя. — Ще дойда след няколко минути.

Веднага щом затвори телефона, Кавано взе от куката резервните ключове на Дитрик, прекоси свещеническия дом и излезе през главния вход. Колата, купена преди година — „Хонда Акорд“ — потегли моментално. Пътуването до дома на семейство Кокран ще трае по-малко от три минути. Ако побърза и разчете правилно времето, ще извърши всичко както трябва и ще се прибере за петнадесет минути.