Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (14)

14.

Още един хубав ден. Получава се нещо странно, рече си Харди, когато отвори прозореца на спалнята си, за да освежи въздуха в нея.

Еди Кокран и Джейн Фаулър бяха обсебили съзнанието му.

Ако някои му беше казал, че отново ще се люби с бившата си жена, щеше да се обзаложи, че това никога няма да стане.

Затова миналата нощ той бродеше из къщи — от кабинета си до всекидневната — и се чудеше как можа да се случи. Учудваше се и на това как се чувства в момента.

То е съвсем необяснимо, мислеше си той. Как някой, с когото си бил толкова близък, може изведнъж да ти се стори напълно друг човек? Тя ли се беше променила много? Или той? Или и двамата просто са забравили какви са били преди?

Бяха се запознали на едно парти, което баща й беше организирал в чест на завършения от нея Колумбийски университет и завръщането й в Сан Франциско. Харди беше нает за вечерта като платен полицай по съвместителство, довършвайки последните няколко месеца от службата си в полицията, преди да започне да следва право.

Имаше няколко добри години в живота му, призна пред себе си той. Диз в Юридическия факултет на Университета, решил да заживее по-спокойно след Виетнам и работата си в полицията, женен за красивата дъщеря на съдия.

Да, припомни си той, благодарен е за тези години. Тези спомени го държаха буден до зори, затова, когато най-сетне си легна и заспа, се събуди чак на пладне.

А сега, както седеше на кухненската маса и сърбаше кафе еспресо, телефонът на стената иззвъня, той скочи да вдигне слушалката и събори чашата, от която пиеше. Надяваше се, че е Джейн, забравил, че телефонният му номер не фигурира в указателя и че съзнателно не го беше дал предишната вечер на Джейн.

 

 

— Не зная — казваше му Глицки. — Колкото повече мисля за това, толкова повече нараства безпокойството ми.

— Аз още отначало се обезпокоих.

— Ето защо ти си гений, Диз. А аз — обикновен уличен полицай.

— Надникнал си в случая, така ли? — Ейб се умълча. — Хей, Ейб, защо мълчиш?

— Да, да, чувам те. — Глицки отрони дълга въздишка. — Говорих тази сутрин с Грифин.

— Рядко удоволствие.

— И за мен също.

— Какво засегнахте в разговора?

Харди си представи лицето на Глицки, с изострени черти от напрежението.

— Не зная, Диз. Колкото повече мисля по това, толкова по-напечено излиза. Ужасно се тормозя.

— За какво?

— Помниш ли като говорихме за политиката?

— Грифин има ли дял в това?

— И двамата кандидатстваме за лейтенанти. — Като че ли това имаше някакво значение за Харди.

— И какво?

— Това, че Грифин се занимава със случая, независимо от моето отношение по въпроса.

— Но той е на погрешен път.

— Не непременно. Като заключиш, че се касае за убийство, едва ли много ще сгрешиш.

Харди изчака.

— Навярно иска аз да покажа колебание и след това да ме затрие.

Прозорецът на Харди разкриваше гледка отвъд авенютата към центъра на града. Върховете на Пирамидата и на още два-три небостъргача плаваха над Пасифик Хайтс като миражи, трептяха в сребърни отблясъци на фона на наситеносиньото небе.

— Тогава защо ми се обаждаш? — попита накрая Харди.

— Ти имаш личен интерес в този случай. Аз нямам.

— Никакъв — отвърна Харди. — Просто искам да бъда полезен на Мозес. — Но като го изрече, то не прозвуча много искрено.

— Окей, но да бъда проклет, ако реша да се обвържа официално, да сгреша и да стана за мезе на хората.

Харди реши да прояви благоразумие.

— Ейб, не мислиш ли, че цялата мощ на полицейския апарат ще има по-добри шансове да открие нещо, отколкото аз със скромните си лични възможности?

Глицки изсумтя:

— Аз съм професионалист в разследването. Ще бъда винаги готов да ускоря нещата.

— Окей — пое си дъх Харди. — Какво ще кажеш за това: открих защо Крус по всяка вероятност е излъгал.

Той изложи съображенията си, но реши, че и в този случай те са някак неубедителни като неоспорими факти. Глицки очевидно споделяше същото чувство.

— Хората често лъжат, когато се изправят пред полицията. Известно ти е. Това не означава, че са извършили убийство.

— Не съм казвал такова нещо.

Глицки отново въздъхна, което прозвуча гръмовно в ухото на Харди.

— Знаеш, че докладът на Грифин не беше напълно лишен от стойност, нали?

Харди изчака.

— Искам да кажа — продължи Глицки, — че с помощта на парафин установихме, че Кокран наистина е стрелял с револвера. По оръжието нямаше други отпечатъци освен неговите. И нито един от разпитаните не твърди да е видял друг да напуска района.

— Да, бил е там единствен. Смятам да приключваме разговора…

— Харди…

— Мотивът, Глиц. Поддържам старомодната идея, че никой след вечеря, като са прозине, не става от масата и не си пръсва мозъка без каквато и да е причина.

— Но вече цяла седмица ти не можа да откриеш причината, нали?

— Четири дни.

— Окей.

— Кажи „окей“ на себе си.

Харди затвори телефона и се загледа за около минута през прозореца. Задачата му беше лесна. Не се налагаше да издирва кой е убил Еди. Трябваше само да изложи достатъчно доказателства на съдебния лекар, за да го накара да заключи, че е било извършено убийство — от едно или няколко лица, засега неизвестни, което ще бъде от полза за преследваната цел.

Бръкна в джоба си, извади от портфейла късче жълта хартия и набра един телефонен номер. Домът на Франи не отговаряше. Липсваше представа за последователността на събитията. Харди се питаше по кое ли време Ед и Франи са завършили вечерята си.

Обаждането на Глицки не му помогна с нищо, но след него той се почувства по-добре, в среда от по-умерен вакуум. Би могъл чрез Ейб (навярно) да се добере до много информация, ако успее да оформи правилно въпросите си. Сега обаче той не беше ги оформил.

Срещата му с Джейн беше утре вечер. Предполагаше, че след дългогодишната раздяла ще може да изтърпи още един ден до срещата с нея. Затова се върна в кабинета си, седна на бюрото и започна да обмисля в кои области Глицки би могъл да му бъде полезен. После позвъни на приятеля на бащата на Джейн — Матю Р. Броуди, внук, така се казваше той и му съобщиха, че може да се срещне с него в понеделник сутринта.

Потърси Артуро Крус на работното му място и научи, че издателят е излязъл рано за обяд и се предполага, че този обяд ще продължи дълго.

Позвъни и изчака дванадесет сигнала на връзката с „Арми Дистрибютинг“, преди да реши, че Линда Поук не е на бюрото си, а ако е там, е впила поглед в апарата си и си мисли или че това й доставя удоволствие, или кое ще накара телефона да престане да звъни.

Е, реши Харди, това все пак му запълва някоя и друга минута. Беше един и половина. „Шамрок“ отваряше след половин час. Може би Мозес и той ще убият още няколко часа в компанията си, но Харди трябва да внимава да не спомене неволно нещо за Джейн. Моуз беше убеждавал Харди часове наред да зачеркне Джейн от живота си. А сега навярно щеше много трудно да приеме завръщането й в живота на Харди.

 

 

— Моля, почакайте, той след миг ще бъде на телефона.

Мозес му подаде слушалката и продължи да подготвя бара за петък вечерта. Извади от кашоните в склада необходимите бутилки, остави ги на пода и си тананикаше фалшиво, докато отделяше полупразните, забърсваше полицата и редеше на нея новите, пълни бутилки.

Харди беше единственият му клиент и както му се струваше, за цяла вечност не бе успял да изпие и половината от първата си „Гинес“. Макар че на никого не бе известно, че той е тук; всеки, който изобщо го познаваше, щеше да се досети, че има голяма вероятност да го уцели тук, в бара. Пое слушалката, говори една-две минути и затвори телефона.

Мозес стрелна очи към него.

— Да се родиш отново, съвсем не значи да си станал и по-млад. Не вярвам на такива приказки.

— Това, че е свещеник, не означава, че не е човешко същество — отвърна Харди.

 

 

Кавано пиеше ирландско уиски, но докато свърши с първото си питие, барът се претъпка с посетители. Харди му предложи да се поразходят, може би в Парка през улицата.

— Докато разговаряхме за разменените си роли — каза Харди, — вие ще бъдете детективът. Как ме намерихте в „Шамрок“?

— Обадих се на Ерин, а тя попита Франи, която ми даде номера на домашния ви телефон, а после, като не ви намерих там, тя ме посъветва да позвъня на брат й, който би могъл да знае къде сте, ако не се намирате в бара. Беше голям късмет, че ви намерих тук.

— Ако си вярвате в късмета…

— Късмет, вяра, това са необясними неща. Те са моята стока, казано фигуративно, Дизмъс.

Но нещо друго бе поразило Харди:

— Как Ерин се свърза с Франи?

— Тя просто я попита. Франи е в дома й. Не си е ходила вкъщи от погребението вчера.

Харди би трябвало сам да си спомни за това. Паметта му не беше свежа в момента.

— Защо ви интересува това? — попита Кавано.

Харди повдигна рамене.

— Просто си спомних, че исках да не пропусна да я питам нещо.

Бяха доближили едно езеро с много двойки в спортни лодки. Беше разнежващ следобед, тих и топъл. Харди и Кавано поеха по пътека, застлана с червена сгурия, гъсто засенчена от борове и тук-там осеяна с конски тор. В езерото сред лодките плуваха лебеди, а близо до пристана патици квакаха за хляба в ръката на едно момиченце.

— Невинност! — отбеляза свещеникът. — Какво красиво нещо!

Харди погледна крадешком свещеника, готов да открие някаква следа на сладкодумие, но Кавано изглеждаше искрено трогнат. Очите му шареха наоколо, по дърветата, по небето над главите им. Той сякаш почти запаметяваше момента, по-точно неговата невинност, щом беше пожелал да се изрази така — това бе нещо, което щеше да внедри по-късно в един живот, различен от сегашния.

— Тази сутрин просто не можех да се приведа в действие — изрази се загадъчно Кавано. Стъпките му хрущяха по сгурията. Харди, пъхнал ръце в джобовете, кимна. — Аз истински ценя това — повтори свещеникът, извинявайки се за трети или за четвърти път.

Разменени роли. Това бе казал той. Беше почувствал, че се е създала връзка с Харди. Внезапна. Двама души в католическа среда. В която има много общо.

Нуждаеше се от изповед. Не, от нещо повече, от опрощение на греховете. И не от друг свещеник. Не се нуждаеше от формата на опрощението, а от същността му — разбиране от своите събратя.

— Да, бива — бе казал Харди. — Защо не? — И той се чувстваше силно привлечен от другия, жертва може би на обаянието му, но повечето от приятелските връзки на Харди започваха така. Някаква искра, нещо леко ненужно, докато той се намираше под въздействието на изпълващото го със сигурност присъствие. А Джим Кавано имаше прекалено силно присъствие.

Но извиненията му звучаха малко старовремски.

— Хей, отче! — възкликна Харди. — Ти говори, а аз ще слушам. После може би ще ме почерпиш с една бира. Ако се отегча, веднага ще ти кажа.

— Защо не ме наричаш Джим?

— Окей, Джим, какъв ти е проблемът?

Джим изчака, докато ги отмине една двойка на коне.

— Чувствам се като… — Млъкна и Харди очакваше той да се извини отново, но това не стана. — Нищо. Не е същото, което исках да изразя — избъбри полугласно свещеникът. Сетне пое дълбоко въздух. — Напълно сигурен съм, че аз тласнах Еди към смъртта.

Хрущенето на стъпките им изведнъж прозвуча по-силно в ушите на Харди.

— Отби се при мен миналата седмица. Аз съм нещо като — така би го определил и ти — втори баща в тяхното семейство. — Подсмихна се, без да му е весело. — Винаги съм се гордял със своята… как да го кажа? Със своята морална смелост. Затова, предполагам, хората се доверяват на свещениците. И очакват да чуят от тях това, което биха искали да чуят.

Всички ни съветват да правим компромиси и да я караме по-леко в живота, но аз винаги съм виждал ясно нашата роля — моята роля, ролята на свещеника, а тя е да даваме съвет, когато някой е изправен пред труден избор и трябва да вземе правилно решение.

— Еди беше ли изправен пред труден избор?

— Сигурен съм, че затова беше дошъл при мен. Не би си направил труд да дойде, ако не се е нуждаел от моя съвет.

— Убеден ли си в това? Може би е искал само да си поговорите.

Джим Кавано поклати отрицателно глава.

— Не. Имал е спор — по-точно недоразумение — с Големия Ед… с баща си. Ако не е искал някой да му каже отговора, който му е нужен, просто щеше да се прибере с колата вкъщи и да забрави за това.

Мисля, че ти е ясно, Дизмъс. Нашите еврейски братя имат такава поговорка: „Ако ти трябва да попиташ нещо, това не е кошер“^[1]. Това е почти същото нещо, за което става дума. Ед е чувствал, че трябва да ме пита. — Отново се подсмихна, сякаш на себе си. — Искал е да чуе, че правилното нещо, което трябва да извърши, е това, което е намислил да извърши. И друго: искал е да разбере дали може да се отърве, ако не го извърши. А аз, с всичкия си морален авторитет, му казах, че не бива. Въпреки че баща му би му дал обратния съвет.

Свещеникът отведнъж млъкна. И така стръвно ритна дървената ограда на алеята за ездачи, че я счупи.

— Проклятие! — възкликна той. Летвата се бе разцепила от страхотния удар. Кавано спря, клатейки глава, а гневният му изблик бе преминал. Наведе се на едно коляно и се опита да приглади летвата на място. После, все още коленичил, се прекръсти. След няколко секунди се изправи и погледна Харди с посрамено лице.

— Съжалявам. — Пак се подсмихна смутено. — Ама и аз съм един свещеник, а?

Харди повдигна рамене.

— Случват се бели — каза той.

Кавано не бе очаквал да чуе от устата му такава констатация. Разсмя се пооблекчен.

— Е, сега вече знаеш защо не пожелах да отида на изповед в черква — рече той.

— Но какво е искал да узнае Еди? — попита Харди. Отново тръгнаха, напуснаха свода на боровете, вече с удължени сенки, и поеха повторно по павирания път.

— Знаеш ли за неприятностите, които е имал Ед в службата си?

— Онези с разпространението ли? Малко.

— Хм, това не е всичко. Имам предвид, лошо за компанията, както и да е, но Еди се надяваше, че като постегнат коланите, ще се оправят за година, година и нещо. Говори ми надълго за тази преобразена компания — щели да включат някакъв друг вестник…

— „Ел Диа“?

— Да, мисля, че това беше името. Освен това той каза, че се опитва да влезе във връзка с човека, който ги отрязал навремето. — Крус, рече си Харди.

Свещеникът продължи:

— Казано накратко, искало се малко време, за да потръгне работата отново. Поне това бе мнението на Еди.

— Къде е тук моралната дилема?

— Не се крие в това. Това е фон. Проблемът беше, че шефът на Еди — Поук, мисля, че не греша името — е бил доста притеснен от дългосрочните финансови перспективи.

— Не е ли искал да приведе в релси бизнеса?

— По начало, да. Наскоро се бил оженил за доста млада жена: много по-млада и безспорно много красива.

— Тя е наистина красива.

— Виждал ли си я?

Харди кимна.

— Ти също. Двамата бяха на погребението.

Това накара Кавано да спре.

— Кучи син! — отсече той.

Харди отново се изненада на непривичния му за англосаксонец темперамент.

— Какво?

— Мисля, че ако съм знаел това, бих могъл… Едва ли щях да приема да извърша службата.

— Че защо?

— Смятам, че споделяме съмнението, че някой е убил Еди, нали?

— Не мисля, че се е самоубил.

— Е, ако някой наистина го е убил, залагам молитвеника си, че Поук е замесен.

 

 

— Не ми казвай, че Ед е спал с жената на Поук.

Обгръщаше ги лек сумрак. Излязоха от Парка, изминаха половината разстояние до океана и завиха обратно към „Шамрок“.

Ясно беше, че тази мисъл не е възниквала в главата на свещеника.

— Бях изповедник на Еди, Дизмъс, и няма да наруша тайната на изповедта, ако ти кажа, че той беше верен на Франи. Напълно. Обичаше я лудо.

Харди също знаеше това, но му беше приятно да го чуе.

— Окей — каза той, — какво да кажем тогава за жената на Поук? — Кавано се зарови в паметта си. — Ти разбираш — продължи Харди, — че това ме интересува, само защото се опитвам да стигна до истината. Нямам желание да ми се казват неща, които ще се окажат скандални, ако те са неуместни с оглед на това, което вършиш.

Господи, рече си Харди, припомнил си внезапно съвсем ясно защо се отказа от католическата църква. Ако го вземеш на сериозно, както Джим Кавано го взема, правилата така ще те обвържат, че в края на краищата ще престанеш и да мислиш, а още по-малко ще си годен да предприемеш някакво действие.

— Защо не ми дадеш възможност да реша? Това е изповед, помни! Тя не преследва други цели.

Свещеникът помисли за момент, а после кимна.

— Еди смята — тоест смяташе — че жената на Поук е станала негова съпруга само заради парите. И когато бизнесът е тръгнал нанадолу, когато компанията е започнала да губи парите си, изведнъж мистър Поук се е оказал не толкова привлекателен, колкото преди.

— Той разбрал ли го е, или просто го е надушил?

— Открил е… — Отново проявено колебание, известна нерешителност да продължи. — Открил е нещо.

Харди не можеше да изтърпи това. Спря и сложи ръка на рамото на свещеника.

— Обещах да ти кажа, когато почнеш да ме отегчаваш.

Кавано се ухили в отговор, стеснително.

— Имам чувството, че просто не мога да продължа да говоря. Всяка нова стъпка в това отношение ми се струва ново решение.

— В гимназията — каза Харди — аз ходех с едно момиче и се чудех дали целуването и галенето са различни грехове. Накрая реших, че не са. Ако можеше да се говори за грях, той беше само един. Същото е и тук. Ти си извършил прегрешението, затова да не говорим повече за него.

Кавано отново се ухили като филмова звезда.

— Може би в края на краищата от теб щеше да излезе добър свещеник — каза той на Дизмъс.

— Мисля, че миналото ми не е съвсем подходящо за това.

Свещеникът се впечатли от думите на Харди.

— Ще се изненадаш, ако ти кажа — рече той, — че доста свещеници също нямат подходящо минало за професията си. И аз самият определих призванието си едва след като завърших гимназия.

Интересно, помисли си Харди, но то нямаше пряко отношение към Ника Поук.

— Ти спомена за мисис Поук… Какво е открил Еди?

— Поук бил принуден бързо да намери пари. Уволнил много свои служители, които Еди би искал да запази, а оставил двама-трима, които Еди би желал да уволни. Щатът бил сведен до неколцина наркотрафиканти. Един от тях решил, че Еди е посветен в тайната и се изтървал, че Поук планира сделка с наркотик.

 

 

Достигнаха „Шамрок“. Зад тях бе легнал розов здрач над Тихия океан. Трафикът в петъчната вечер тук по Линкълн беше страхотно интензивен. Барът цял се тресеше, джубоксът ревеше с пълна сила, а Мозес обслужваше клиентите с присъщото си артистично умение. Поднесе толкова бързо „Гинес“ на Харди и „Бушмилс“ на Кавано, сякаш ги беше видял да идват по улицата цели четири преки от „Шамрок“. До задната стена имаше кушетка, встрани от която бяха вратите за тоалетните. Над нея прозорче с мръсно цветно стъкло пропускаше в бара последните лъчи на угасващия ден. Редовните клиенти се нижеха в неспирен поток край тази кушетка. Но въпреки това тя според Харди не беше по-малко уединена от всяка изповедалня.

Кавано беше свалил яката си. Седеше присвит, с разтворена риза, поразително красив и бавно отпиваше от ирландското уиски. Сдържаността му се беше изпарила. Нужно беше.

— И тъй, аз слушах младежа, когато без всякакви задръжки чувствах — да, наистина го чувствах — като мой син, а той просто гореше, казвам ти, Дизмъс, гореше от желание да постъпи правилно. Искаше да се противопостави на Поук, да се постарае да го убеди, че работите с жена му ще се оправят, а после да отиде при издателя, да ги събере двамата с Поук и да удържи победа над тях със силата на убеждението. Виждаше го съвсем ясно. Ако всеки от заинтересуваните прояви почтеност и готовност да осъществи плана му, той ще се увенчае с успех. Компанията ще бъде спасена, жената на Поук пак ще бъде щастлива, а също и всички останали.

Харди отпиваше от своята „Гинес“.

— Такъв е Еди. Досущ какъвто го познавам, лайното му с лайно. — Извини се на Кавано, задето употреби пред него такава неприлична дума, но като размисли, реши, че не е било нужно да се извинява. И продължи: — Той наистина е разсъждавал по този начин, нали?

— Да, безспорно.

— А ти се опита да му представиш мъничко нещата и от реалната страна, така ли?

Кавано облегна гръб на стената, отпуснал широките си рамене.

— Това е грехът ми, Дизмъс. Това целях наистина. — Наведе очи, сниши гласа си. — Дълго говорихме, Еди и аз. Той беше най-прекрасният оратор, достоен за моето красноречие. Страстен, изискан, истински убедителен. Приличаше на дете, което те ласкае с това, че иска да узнае мнението ти. — Пресуши уискито. — И ето аз, отец Кавано, изпратих този фин човек да се сражава с дракона и да го убие. Замислих се над реалността на исканото от мен, помислих си за бременната му жена, за задълженията му, за това дали е подходящ да извърши това, което е намислил? Съвсем не. Категорично не. Добрият, благочестив отец Кавано помисли само за справедливостта на неговия план, за прекрасното чувство, което го вълнува, за това как всички ще се гордеят с Еди.

Вдигна поглед.

— Гордост, Дизмъс. Моята гордост уби Еди Кокран.