Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (8) (хроника на един човекоядец)

VIII

Ако не беше прошарената му коса, вдълбаните бръчки на лицето му и едрото му телосложение, Христо Иларионов би могъл да мине за Еркюл Поаро, събрал всички действащи лица в драмата за финалните си умозаключения.

В кабинета му бяха детектив Йордана, кметът на града, Цветан Борисов, няколко от оперативните работници, взели най-активно участие в приключилия случай и разбира се, представителите от техническите служби, отговарящи за експертизите.

Главният комисар се разхождаше замислен край заседателната маса, около която се бяха настанили слушателите му, скръстил авторитетно ръце на гърба си.

Бе обмислял дълго и в подробности делото, докато се реши да направи това изявление, с което смяташе да приключи и последната страница на аферата.

— Основните действащи лица в случая, са вече мъртви — обяви с малко разочарован тон той; дори смръщи допълнително гъстите си вежди, сякаш беше сърдит на въпросните покойници. — Откупът, взет от престъпниците, е възстановен донякъде, но значителната част от него, е загубена завинаги. — Бяха открили известна сума в жилището на инспектор Велев, която го уличаваше като съучастник в престъплението, но тя бе твърде скромна. — Още в началото на разследването се усъмних, че има къртица в редовете ни, която работи в интерес на изнудвача! Стана ясно при предаването на откупа, когато си пролича, че престъпният елемент е добре запознат с методите ни на работа и по-точно — с плана ни да маркираме парите с помощта на GPS-устройства… — Йордана бе прочела в „Книга, написана на пясък“, че Боян Велев бе инсценирал произшествието на онова шосе, за да се освободи от нея в блокираната в канавката кола, за да настигне на жп прелеза пикапа и да грабне от каросерията му куфарите с откупа. Бе успял наполовина, натиквайки модулите за проследяване в единия от куфарите и захвърляйки другия край пътя, за да го прибере по-късно Учителя. После бе застрелял пред очите им неволният си помагач — шофьорът на таксито, освобождавайки се нагло от неудобния свидетел. — Сега научихме, че инспектор Велев е ренегатът сред нас, съучастник в мащабно престъпление, струвало живота на много хора. — Добави с горестна интонация главният комисар. — След провала на операцията усещах, че нещо не върви, че някой ни прецаква отвътре. За това предприех някои предпазни мерки. — Иларионов замълча и физиономията му помрачня съвсем от спомена за драматичните събития. — Повиках Боян Велев в кабинета си и му наредих да следи детектив Йордана, като споделих с него, че имам сериозни основания да си мисля, че тя е продажно ченге. Той имаше вид на притеснен и гневен човек, но се съгласи да действа според предположението ми. — Христо Иларионов погледна извинително към Йордана, сякаш искаше да й каже, колко много съжалява за глупостта си. След това продължи с по-спокоен глас: — По същия начин манипулирах и детектив Йордана, възлагайки й задача да държи под око партньора си и да ми докладва, ако се появи нещо подозрително около него. — Главният комисар въздъхна, като че ли бе сломен от вероломната си стратегия. — След това зачаках да разбера какви ще са резултатите от хрумването ми… — Той помълча два-три мига, облизвайки изпръхналите си устни. Йордана се подсмихна в себе си, защото тя не беше записала Велев на срещата му с Учителя, а самият престъпник го беше сторил, изпращайки й по-късно записа. Това бе и съучастничеството й, но тя бе длъжна да защити живота на майка си от зловещите попълзновения на психопата. Този факт, Иларионов, не го знаеше и нямаше как да го разбере; напразно го измъчваха угризения, че я бе подтикнал към доносничество. Тя не съжаляваше, че бе изобличила колегата си; той се беше превърнал в най-голямо й разочарование, макар че донякъде му влизаше в положението. Но не можеше да му прости предателството, което бе предизвикало смъртта на толкова невинни жертви.

Междувременно Христо Иларионов се беше заковал на едно място, поклащайки се съсредоточено на петите си, сякаш изпробваше годността на вестибуларния си апарат. Изглеждаше като човек роден в петък — май че никак не му се продължаваше с този монолог.

— Мдаа… — провлачи намръщено, — признавам си най-откровено, че останах смаян, когато в моргата идентифицирах… съпругата на покойния ни колега Велев! — Той се вторачи с известна боязън в разстроеното лице на градоначалника и това би било смешно, ако не се отнасяше за трагично събитие. — Извинете ме, господин Борисов… — изсумтя от неловкост. — За всичко бях подготвен, но не и да видя дъщеря ви, просната там. Още повече, че тя би трябвало отдавна да е… — тук той смутено млъкна; да не се надяваш, че бил такава деликатна натура!

— Не се притеснявайте… — успокои го опечаленият баща. — Аз ви разказах за телефонното обаждане на Мария и за тайнствените й появи пред жена ми, тоест пред нейната майка… Бях сигурен, че това е някакъв номер…

Да, номер си беше, съгласи се наум с него Йордана, но никой от тях си нямаше и най-малко понятие за дълбочините на зловещата му същност! Тя бе научила от „Книга, написана на пясък“, че всичко бе планирано от Мария; поне в тази му част, в която бе въвлякла благоверната си половинка във вендетата си срещу семейството си. Една нощ, се беше изповядала за миналото си пред потресения Боян, представяйки родителите си като истински чудовища. Беше му разказала, че едва четиринадесетгодишна, баща й я беше изнасилил и беше го правил със садистично удоволствие години наред по-късно. Разбира се, всичко това беше най-нагла измислица, но съпругът й беше налапал въдицата като тлъст шаран. Тя го беше настроила срещу близките си, възползвайки се не само от силните му чувства към нея, но и от пагубното му желание да забогатее на всяка цена. Беше го примамила с щедри обещания, че ще изтръскат джобовете на богатите й родители, а после ще заживеят охолно някъде надалече. Според замисълът й, обаче, първо трябваше да организират „гибелта“ й, да объркат и съкрушат близките й, а след това да действат решително. Боян Велев се беше подал на нейното безумие…

— Кога инспекторът се е свързал с Учителя? — поинтересува се един от оперативните работници, насядали около масата. Иларионов го погледна мимоходом, преди да му отвърне:

— Най-вероятно скоро след инсценировката на катастрофата със съпругата му — изсумтя той. — Вие си спомняте, че инспектор Велев стана изключително известен след ареста на Людоеда. Медиите шумяха непрекъснато около него; беше си създал връзки в ъндърграунда… — Йордана беше наясно, че главният комисар налучква, но без да иска беше познал: Боян Велев и Учителя наистина се бяха запознали точно по това време и веднага бяха съставили план как да изнудват градът и в частност — неговият кмет. Едно зловещо деяние, довело до физическия край на много хора. — Както и да са се събрали тия двамата, знаете крайният резултат от действията им! — тросна се повече от исканото Иларионов. — Добре, че все пак успяхме да ги неутрализираме…

— Защо дъщеря ми се е озовала в онази моторна лодка? — обади се потиснато Цветан Борисов. Изглеждаше като измъчен от най-черни мисли; вероятно си мислеше с какво бе заслужил подобно отношение от страна на единственото си дете.

— Тя е участвала в играта… Сигурно самите обстоятелства са я принудили… — повдигна уклончиво раменете си полицейският началник.

От книгата, Йордана знаеше, че Боян и Мария се бяха уговорили да се срещнат през нощта в Морската градина. Едно непланирано сбиване с пиянска компания едва не беше осуетило срещата им, но въпреки това Велев беше успял да обсъди с жена си предстоящия разговор в градинката, отнасящ се до подялбата на парите от откупа. Нещата обаче се бяха развили по по-различен начин; по-късно, съпругата му сама беше изявила желание да придружи Учителя в моторницата му. Презастраховане, което й бе струвало живота.

— Завесата падна! — обяви в стил Агата Кристи Христо Иларионов. — Случаят е приключен! Ако не самата Темида, то съдбата наказа лошите в тази афера… — Тук гласът му заглъхна отведнъж; беше си спомнил за оставката, която беше скрил засега в чекмеджето на бюрото си. По-добре беше да напусне с достойнство, отколкото да го изритат от службата му, образно казано…

Детектив Йордана също бе разкъсвана от ужасни предчувствия. Бързаха да заведат делото в архива, въпреки че имаше още доста бели петна по него. Например, каква беше ролята на убития имитатор, чийто мозък бе изпържен и погълнат, точно по маниера на Людоеда. Никой не беше разгадал тази загадка…

Измъчваше я и нещо друго: само тя знаеше, че „Книга, написана на пясък“ „завършваше“ без край… Епилогът й можеше да бъде всякакъв!

„Какъв финал! Каква завеса!“ — разсъждаваше младата жена напрегнато. Нищо не беше приключило още.

Не бе наясно от какво точно се страхува, но то я изпълваше с ужасен и вледеняващ страх…

Няколко дни след представлението в кабинета на Христо Иларионов, Йордана се поуспокои и дори започна да си мисли, че след като нищо лошо не се е случило досега, може би опасенията й са били безпочвени.

Безгрижието й стигна до там, че дори поиска кратък отпуск от началството, за да възстанови силите си след трудното разследване.

За нейна изненада, молбата й бе удовлетворена и тя вече втори ден се радваше на сполетялото я безделие и дори започна да си прави планове за туристически круиз по южното Черноморие — към живописните дюни и спотаените сред горските пущинаци къмпинги.

Но човек предполага, а Господ разполага със съдбата му.

Почивката й приключи толкова бързо, колкото и внезапно беше започнала. Причината бе отново в едно телефонно обаждане, а мъжкият глас, който прозвуча в другия край на жицата — бе толкова потресаващ и уплашен — че отново я изправи на „нокти“, както бе свикнала, когато работеше по някой случай.

Обаждането не беше от службата, а извънредно разтревоженият тон принадлежеше на главния лекар, доктор Павел Кирилов, който за втори път й се обаждаше вкъщи; ала сега — по всички признаци си личеше — беше ужасен до смърт.

— Ела те, моля ви!!!… За Бога, ела те веднага!!!… Трябва да ми окажете помощ…

И връзката неочаквано се разпадна; останаха само досадните припуквания и пиукания, сякаш бе разговаряла с някого от другата страна на Луната.

Тя, разбира се, заряза веднага плановете си за деня. Забързано излезе от жилището си, без дори да каже едно „довиждане“ на майка си; а минути по-късно шофираше на север, където в края на града, на морския бряг, се издигаше внушителната постройка на психиатрията.

Може би трябваше да повика подкрепление? Не го направи, защото най-вероятно страдаше от неизличимото скудоумие, че в един омайващ и прекрасен слънчев ден като днешния, нищо лошо не може да й се случи — нито на нея, нито на някой друг.

Спомни си за Борис Лилов и за непробиваемата му клетка-затвор; може би той отново беше отхапал нечии злополучни пръсти? Може би този път жертвата бе самият психиатър Павел Кирилов? Представи си изуменият ескулап. Стана й смешно. Странна работа беше човешката природа — откриваше забавното дори в най-неприятните ситуации!

След двайсет минути караше вече по самотния път, виещ се покрай разтопеното от дневното светило море; леко настъпи газта, за да паркира след няколко минути пред желязната порта на болничното заведение.

Сега готическата сграда не й се видя толкова мрачна и зловеща, но за първи път след телефонното обаждане усети, че в нея се заражда паника: по-точно се заформя онова непреодолимо усещане за неизбежна беда, когато човек забележи някаква нередност току пред себе си.

А Йордана забеляза това почти веднага след като слезе от колата си и погледна към двукрилата желязна врата.

Това, което видя не беше нещо особено — просто една излъскана обувка се търкаляше пред очите й. Вратата противно на всякакви предохранителни мерки бе открехната гостоприемно, а обувката се мъдреше безстопанствена на паважа.

Беше мъжка и ако поразсъждаваше малко, би трябвало да бъде обута на крака на дежурния полицай, който пазеше на портала.

Това я накара да потръпне неволно, въпреки че слънцето прежуляше силно и да извади енергично пистолета си от кожения кобур на кръста си — добре, че беше дошла все пак въоръжена на това място.

С пушкалото в ръка, тя влезе предпазливо в двора на лудницата, установявайки, че освен изоставената обувка наоколо няма нищо забележително.

Липсваха следи от борба или от прясна кръв; дворът и зле поддържаните алеи бяха пусти, лишени от човешко присъствие. Дори птиците бяха спрели неуморната си песен; така че наоколо цареше абсолютна и угнетяваща тишина.

Младата жена пое, без да бърза към главния вход на издигащата се пред нея сграда.

Не бе впечатлена нито от въз червеникавите й тухли, нито от фантастичните водоливници, статуи и каменни орнаменти, които повече биха отивали на някой замък.

Така изпълнена с напрежение и стиснала оръжието си, тя се озова в познатия болничен коридор.

И тук, веднага се натъкна на първата зловеща сцена, за която беше настроена вече психически — едър мъжага в бял медицински халат се беше проснал по очи, извил неестествено главата си върху мозаечния под. Всичко около него беше опръскано с кръв, която бе започнала да се съсирва. Мъртвият й беше непознат, беше най-вероятно някой от санитарите, работещи тук.

Тя заобиколи изпънатото тяло, за да продължи понататък към кабинета на Павел Кирилов, който беше чак в самия края на редицата от врати. Точно по средата на пътя й беше стаята на видеооператорите, за това реши да надникне първо там.

Само след няколко секунди съжаляваше горчиво за постъпката си, защото това, което видя, стомахът й го отхвърли веднага. Четиримата оператори бяха мъртви, но не това беше най-страшното в случая, а начинът по който бяха умрели. Той беше невъобразимо жесток и включваше такава чудовищна гавра с анатомията им, че Йордана повърна мигновено съдържанието на червата си върху линолеума.

След това бързо излезе от помещението с видеомониторите; но преди това успя да зърне на някои от тях подобни ужасяващи сцени. Най-вероятно всички в психиатрията-затвор бяха избити по най-безмилостен и брутален начин.

Разтреперана, тя се отправи към кабинета на главния лекар.

Почти бе сигурна какво ще завари там, но й хрумна, че може да се обади по телефона на полицията. Беше забравила джиесемът си в къщи.

Йордана решително ритна с крак вратата на която пишеше на спретната табелка „д-р Кирилов“ и влетя вътре с приготвен за стрелба пистолет.

Едва инстинктивно не стреля, когато пред очите й изникна фигурата на мятащия се медик.

Очилата му почти бяха се смъкнали от носа му; гледаше я облещено със сините си очи; косата му беше разрошена като на обезумял човек. Всъщност беше завързан здраво за стола си с въже, а в устата му бе натикана хавлиена кърпа.

Полицайката се приближи към гърчещия се мъж, пресегна се да махне тампона от устата му, докато той въртеше ужасено очите си и мучеше нещо неразбираемо срещу нея.

Младата жена го игнорира; освободи го от кърпата; после се опита да разхлаби въжето.

Той запелтечи и тя с известно закъснение осъзна, че й казва да потърси в отсрещния шкаф скалпел, за да пререже връзките.

Тя се справи относително бързо със задачата, макар че адреналинът й кипеше като вулкан в жилите. След това му даде време да разтрие отеклите си китки и крака. Най-сетне той успя да изломоти нещо смислено:

— Не вярвах, че ще се появите!… Бях се отчаял… Мислех си, че ще си умра тук изоставен…

— Какво се случи? — попита го Йордана с дрезгавина в интонацията си.

— Нещо страшно!… Борис Лилов!… Изпуснахме го!…

— Какви ги говорите?!? — Детективката почувства как гъстата й коса се изправя от корените. — Та той беше затворен в клетка…

— Именно — беше! — изпъшка събеседникът й; лицето му беше по-бяло от сирене. — До преди няколко часа… Сега е на свобода и се боя, че никой не е оцелял в болницата… Убиваше всички наред, дори пациентите…

Тя усети как коленете й се разтреперват отново.

Ако Людоеда беше избягал в града, предстоеше всеобщ кошмар… И за полицията, и за гражданите!

Спомни си за всичките му жертви, преди да го арестуват. Психиатърът изглежда прочете мислите й, защото й каза с още по-мрачен глас:

— Възможно е да е още тук… Този човек е изчадие, детектив!… Завърза ме за стола и ми обеща да се върне, когато приключи с останалите… Каза ми, каза ми… — Тук той се разтресе от обхваналите го чувства. — Каза ми, че ще му послужа… за храна…

При други обстоятелства тя би се присмяла на страховете му, но твърде пресни бяха впечатленията й от смъртта на видеооператорите, за да го стори сега.

— Не се притеснявайте… Ще ви защитя!

Тя му махна с оксидираната цев на пистолета да я последва.

Излязоха в коридора. Трупът на санитарят се търкаляше зловещо на мозайката. Насочиха се настръхнали към изхода.

Преди да напуснат странно притихналата сграда, им се стори, че дочуват прокрадващи се стъпки и някакво подобие на смях.

Тя погледна обезпокоена докторът; той беше на ръба на кризата.

„Истински парцал е!“ — помисли си отчаяно полицайката. — „Дано да издържи до колата!“

В двора подухваше слаб ветрец, листата на дърветата шумяха призрачно, но освен едва доловимият им шепот, други звуци не се чуваха.

Те поеха по една от двете успоредни алеи, отвеждащи към портала на психиатрията.

Отстрани имаше шпалир от храсти, в гъстака им би могъл да се скрие Борис Лилов; за това младата жена се оглеждаше внимателно.

Още пет-шест метра и щяха да са вече пред портата.

Стигнаха до разтвореното й крило, когато нещо изкряска в листака на дърветата, като че ли беше предсмъртен вопъл.

Павел Кирилов се свлече на колене, а тя едва не застреля птицата, която беше решила да ги стресне в най-неподходящия момент.

— Не бъдете чучучело! — стисна тя мъжът за лакътя, изправяйки го насила на нозете му.

Пресегна да бутне желязната врата, когато тя изведнъж връхлетя към лицето й! Не можа да се отдръпне навреме; грундираният метал я удари силно в брадичката; простенвайки Йордана се просна в полусъзнание на прашната настилка.

Хубаво й набиха канчето, няма що, друг път да й е за урок. Но друга възможност едва ли щеше да има, защото над нея се беше надвесил самият Борис Лилов.

Изглеждаше много чист след поредицата от убийствата, които беше извършил. По дрехите му нямаше дори петънце от кръв. Тя беше очаквала да го види целия оплискан от главата до петите в алено, сякаш бе касапин в кланица. Но нищо подобно нямаше. Убиецът си беше неприлично спретнат.

Беше успял да ги изпревари и да блъсне вратата в анфаса й, а дори не беше се задъхал от извършеното усилие. Йордана забеляза в очите му особен блясък. Те не спираха да шарят по тялото й, докато най-сетне се задържаха продължително на гърдите й.

— Сладко котенце! — изсумтя възрастният мъж похотливо. — Най-после ми падна в ръчичките! Татко ще се погрижи за теб, може да си сигурна…

Тя си спомни за гнусната му мастурбация при първата им среща и не на шега се изплаши, че може да я изнасили.

При падането й, пистолетът й бе отлетял някъде встрани. А що се отнася до спътника й — той беше абсолютно безполезен; беше се свил на кълбо, тресейки се целият от страх.

Бе все още твърде замаяна, но събра силите си, прицелвайки се с петата си в слабините на канибала.

Подцени го; той избягна с лекота удара й; изсмя се на неуспеха й; после изтича до оръжието й и го сграбчи с ликуващ вид.

Докато се навеждаше отново над нея, я държеше на прицел. Тя усети горещия му дъх, острия мирис на потта му; почувства силната му възбуда, която се излъчваше на флуиди от него.

Лилов я дръпна грубо за деколтето на блузата, превръщайки я на парцали с едно отривисто движение.

Младата жена не носеше сутиен; гърдите й се разкриха с цялата си прелест.

В очите на нападателя й блестеше животинска страст.

— Сега ще си го получиш, сладурчето ми!…

По неясното му ломотене, тя разбра, че той губи самоконтрол.

Беше посегнал да разкопчае дънките й; пистолетът, разбира се, само му пречеше, но той беше извънредно силен и ентусиазиран — нищо чудно и да успееше.

„Няма да се оставя да ме изчука някакъв луд!!!“ Тя реши да му разбие муцуната, въпреки че черното око на дулото я следеше неотлъчно.

Людоеда я шамароса през лицето — за няколко мига тя изгуби съзнание.

Когато се свести, Лилов беше изул дънките й. Сега сваляше собствените си гащи.

Смъкна ги до глезените и тя видя еректиралия му пенис.

Той се ухили безсрамно, облизвайки многозначително устните си.

В момента, в който се отпусна върху нея, тя намери спасителния изход, или по-точно ръката й напипа скалпела, с който беше освободила доктора в кабинета му.

Инструментът се търкаляше точно до нея; как се беше озовал там, тя си нямаше никаква представа, но се възползва веднага от шанса си, благодарейки мислено на съдбата.

Докато Людоеда се опитваше да разтвори краката й, полицайката заби безпощадно скалпела в слабините му.

Онзи изкрещя отчаяно и диво „Ааааааааааа…“, и се отдръпна от нея.

Освен мъжествеността му, явно беше засегнала и някаква артерия, тъй като кръвта пръскаше от чатала му като от фонтан. Той се олюля назад, но преди да рухне по гръб с болезнена гримаса на лицето си, стреля в младата жена.

Куршумът се заби в лявото й рамо — тя простена от силния шок.

Пред очите й се завъртяха червени кръгове. Преди да припадне, видя над себе си загриженото лице на главния лекар.

Той се опитваше да спре кръвта от раната й и едновременно с това я милваше окуражително по косите.

— Трайното добро надмогва злото! — чу отдалеченият от ушите й шепот. — Ти победи, мила!… Всичко свърши… Сега вече може наистина да си спокойна…

Тя усети успокоение и сякаш потъна в някакъв благословен мрак. Там нямаше никакво зло: нито болка, нито измама, нито разочарование… Нищо! Една абсолютна безтегловност като в необятния космос…

Когато се порови отново в паметта си, откри някои любопитни неща, но това се случи по-късно.

Сега пред нея, нервно се разхождаше Христо Иларионов; рунтавите му вежди се бяха сключили притеснено; цялото му същество излъчваше съчувствие към безпомощното й състояние.

Тя лежеше в болничното легло; раненото й рамо беше превързано с бял бинт; не усещаше почти никаква болка, но бе все още слаба и не си спомняше как се е озовала в болницата.

Главният комисар я потупа окуражително по дланта, смигна й заговорнически, преди да й каже:

— Оправяй се бързо! После ще ти дам дълга отпуска да си отдъхнеш и отсега ти забранявам да преследваш серийни убийци!

Неусетно беше изоставил официалното „вие“ и бе преминал на приятелското „ти“.

— Не съжалявам, че го убих — отвърна му тя глухо, вътрешно потръпвайки при спомена как Людоеда се бе опитал да я изнасили.

— Той си получи заслуженото! — заяви сериозно Иларионов. — Когато пристигнахме в психиатрията, единствените живи бяхте вие двамата с доктора…

Той й беше разказвал вече това, но искаше да й помогне да преодолее угризенията си, за това го повтори. Знаеше, че Йордана отнема за първи път човешки живот и че това преживяване никога не е било от приятните, дори когато ставаше дума за социопат като Борис Лилов.

— Беше абсолютен боклук!… — прошепна тя в заключение.

— Безспорно — съгласи се шефът й; после се сети за молбата на лекуващия лекар да не се задържа дълго при болната. Младата жена се нуждаеше от още спокойствие и почивка. — Сега си тръгвам, но утре ще намина пак…

Тромав като мечок след зимен сън, той излезе от слънчевата стая. Остави я насаме с мислите й.

Не й беше вече до сън. Беше едва обяд — как да заспеше отново?

Беше прекарала тук три или четири дни; не можеше да каже колко точно, но когато я бяха докарали бе твърде слаба и заради това беше спала дълго и безпаметно.

Сега не й се спеше и си припомняше кошмарните преживявания в лудницата-затвор.

Все нещо й убягваше в тези ужасни спомени. Нещо важно, което обаче не можеше да отдели от хаотичните си мисли.

Пред очите й беше озверелият Лилов; след това тя го беше пронизала със скалпела и той бе започнал да кърви като заклано прасе, и съвсем не беше вече чист и спретнат! Въпреки всичко беше успял да я простреля, преди да издъхне…

А Павел Кирилов я успокояваше, галейки я нежно по главата; говореше й нещо утешително…

Изведнъж прозрението я прониза като светкавица; това, което й се изплъзваше непрекъснато блесна като волтова дъга в мозъка й и я накара да потръпне цялата…

Господи, нима бе възможно!… Нима през цялото време се бе лъгала толкова?!?…

„Сигурно вече знае!“ — усмихна се Людоеда, докато пиеше коктейл от сламката, потопена в чашата му.

Хубаво ги беше подредил, няма що! От всичко това щеше да излезе един чудесен епилог за книгата му.

Дали щяха да му повярват, че я беше сънувал преди няколко години? Заглавието й със сигурност му се беше присънило; стори му се загадъчно и недоизказано, и това го бе ентусиазирало да я напише…

А ето, че описаният в най-големи подробности коварен план се бе увенчал с успех и той най-накрая се бе превърнал в богаташ!

Бе се отървал с финес от съучастниците си; бе отлетял със самолет далече от България, в посока, която никой никога нямаше да узнае и на място, което никой никога нямаше да намери.

Отпи отново от сламката; стана му смешно като си представи физиономията на детектив Йордана, когато най-после се бе досетила за истината. Какво ли не би дал, за да я види в този сублимен миг!

А защо да не се позабавлява сега, когато бе вече в безопасност?

Той се пресегна флегматично към мобилния си телефон, който лежеше на плота на масичката до питието му…

…Йордана се стресна от писукането на джиесема си.

Странно, но беше сигурна кой й се обажда. Натисна малкото копче със стилизирана слушалка на него и в ухото й прозвуча бодрият глас на Людоеда:

— Здравей те, Йордана! Възстановявате ли здравето си?

— Вървете по дяволите! — изпусна нервите си тя.

— Господи, каква неучтивост! А можех да ви убия заедно с другите…

— Инспектор Велев знаеше ли кой сте всъщност?

— Познаваше ме единствено като Учителя. Помогнах му да окошари Борис Лилов и той си остана с убеждението до края, че е арестувал Людоеда. Както и всички останали всъщност!

— Защо ви беше необходимо всичко това, докторе? — Беше си спомнила репликата, която й беше подхвърлил, докато я превързваше в двора на психиатрията. Беше мотото на пъклената книга: „Трайното добро надмогва злото“. Нямаше да й го подметне, ако не беше чел „Книга, написана на пясък“; не и ако не беше авторът й, и истинският убиец!

Павел Кирилов беше премахнал всички свидетели в лудницата; после беше нагласил нещата така, че тя да елиминира и последният му съучастник, осигурявайки му непоклатимо алиби, че е „мъртъв“!

— Никога не съм бил дипломиран лекар и не се казвам Павел Кирилов! — изсмя се канибалът.

— Нито сте се наричали Борис Лилов!

— Разбира се, че не, скъпа! Честно да ви кажа, забравих вече истинското си име.

— Защо ви беше всичко това?

— Заради играта и заради парите, разбира се… Парите те освобождават да развихриш фантазията си!

Тя потръпна от жарта в думите му.

— Ще ви преследвам! — обеща му с отмъстителен тон. — Няма да ви оставя на мира, където и да се намирате!

— Може би ще напиша някоя нова книга за вас, Йордана, и там трайното добро ще победи… Кой знае — животът е непредсказуем…

Последното нещо, което чу в слушалката от него, бе, дълбокия му гърлен смях.