Йордан Матеев
Книга, написана на пясък (5) (хроника на един човекоядец)

V

Успехът на Боян сред жените бе нещо, което той смяташе за даденост; така че трийсет и пет години от живота му бяха отминали, без да се замисли изобщо за свиване на семейно гнездо и за всепоглъщатата любов, която да сгрее душата му в оставащите му дни.

След дипломирането си в полицейската школа, се беше отдал изцяло на работата си и на многобройните си, но твърде мимолетни връзки с най-различни дами.

Любовният му триумф не беше случаен; беше хубав, спортен тип мъж, а жените си падаха по мускулести типове, които приличаха на холивудски герои.

С натрупването на житейския си опит обаче, беше установил една стара истина: без пари, няма никакво щастие, а за да притежаваш много от тях, трябва да ги унаследиш по право или трябва да се обвържеш с половинка, която може да ти ги донесе наготово като зестра.

На тази възраст, Велев се беше замислил не на шега за бъдещето си и бе установил, че не всичко е толкова розово, колкото му изглеждаше досега.

При такъв решителен мъж, размишленията твърде бързо се превръщаха в действие.

И той започна да се цели по-нависоко; докато една пролетна вечер, на едно иначе скучно парти, съдбата не му беше поднесла шанса да осъществи мечтата си за брак по сметка със заможна жена.

Забеляза я веднага.

Беше много красива, но по един свой си характерен начин, който той като почитател на женската красота, оцени високо. Тя излъчваше привлекателност, която не парадираше, но привличаше силно с редица качества — одухотвореност, изискан вкус, изключителна образованост и не на последно място — физически чар. Такива достойнства, събрани в една жена се срещаха рядко и Боян го знаеше от собствен опит.

Той я покани на танц и докато се поклащаха в ритъма на блуса, откри две неща: че тя му допада страшно много и че започва да се влюбва в нея до уши, без дори да са разменили две приказки.

Третото му откритие и може би най-важното бе, че тя бе дъщеря на много влиятелен човек — преуспяващ бизнесмен и политик с бляскаво бъдеще.

Беше в края на май; тъкмо времето в морския град бе започнало да се стопля; дърветата бяха разцъфнали, ухаещи и дъхави в нощта като истинско вълшебство; луната бе само един тънък неуловим сърп, на който някой мечтател би приседнал, за да наблюдава в захлас гледката долу.

Решиха да не поръчват такси и той да я изпрати пеша до тях. Бъбреха си за най-различни неща, за каквито хората обикновено си говорят, когато се опознават и съвсем неочаквано, тя бе възкликнала с лъчезарна усмивка:

— Искам да стана владетелка на света! Искам да полетя като волна птица във висините, Бояне!

О този момент, той разбра, че ще бъде негова, защото тя бягаше от нещо.

Хипотезата му за проблемите на Мария — така се казваше прекрасната фея — се оказа вярна.

Родителите й бяха новобогаташи, които държаха да изглеждат в очите на околните като вода ненапита. За това и бяха възпитали мечтателната си дъщеря в дух на подчинение и покорство. Или поне така си въобразяваха.

Това го разочарова, защото бе очаквал от подобни личности по-либерални възгледи; още повече, че Цветан Борисов щеше да бъде бъдещият кмет на града.

Боян бе пълно отрицание на лицемерното пуританството на близките й, което се оказа и най-силният му коз, да я спечели.

В интерес на истината, той също не беше безразличен към нея. Получи се неочаквано добро съчетание: материалният интерес плюс дълбоките чувства, които той изпитваше към Мария.

Но родителите на избраницата му бяха категорични; не желаеха да имат за зет ченге и бяха сигурни, че той се домогва единствено до парите им и не обича изобщо дъщеря им.

Но Бог му беше свидетел, че не беше така!

Боян Велев я обичаше и това че беше богата, бе само чист късмет.

Така или иначе, след сватбата, получи отново плесница от съдбата — тъста и тъщата не си развързаха кесията. Оказаха се на всичкото отгоре и стиснати!

И двамата демонстрираха ледена вежливост, помагаха им колкото за пред хората, но в поведението им прозираше зле прикрита враждебност към него.

„Нищо!“ — разсъждаваше той. — „Когато се роди първото им внуче, ще омекнат със сигурност!“

Но откъде можеше да знае, че всичко щеше приключи толкова бързо и че никога нямаше да имат деца с Мария.

С много гадости се беше сблъсквал в полицейската си работа; включително и с един убиец-людоед, но не бе очаквал такива мръсотии и в личния си живот.

Всичко започна една нощ, когато жена му със сухи очи му разказа за неприятностите си от детството си досега.

След финалът на разказа й, беше останал напълно потресен; не беше очаквал да чуе от устата й подобни излияния; нежно я беше прегърнал, докато тя плачеше неудържимо под изблика на чувствата си.

После решиха да направят нещо по въпроса; нещо, което на пръв поглед изглеждаше безумно, но нима животът не беше точно такъв понякога?

Той притвори с болка очи, припомняйки си онази трагична нощ, в която бе загубил жена си. Единствената, която беше обичал толкова много.

Случи се след едно гостуване извън града; гостоприемните домакини ги бяха поканили да пренощуват във вилата им, но те бяха отказали най-категорично, защото на другата сутрин Боян трябваше да се яви рано в службата.

През нощта беше превалял кратък, но доста обилен дъжд; пътят беше блеснал от мокрота, хлъзгав и несигурен, и ако беше го проумял по-рано, може би сега животът му нямаше да бъде такъв.

Ала тогава беше натиснал здраво газта; може би защото беше уморен и бързаше да се прибере вкъщи; а може би защото нещо непрекъснато го ядеше отвътре и не му даваше покой, и бе пожелал да намери отдушник от това състояние в шеметната скорост. Кой знае как, дяволът се беше вселил в него онази нощ, и го беше тласнал към това налудничаво шофиране.

И на най-измокрения участък от шосето белята беше станала — колата беше поднесла; той се беше опитал да я овладее с нечовешко усилие и като че ли за миг-два беше успял, преди да осъзнае, че летят с бясна скорост към онова фатално дърво… Ударът беше толкова силен, че Мария беше излетяла през натрошеното стъкло, без да има никакъв шанс да оцелее при сблъсъка си с влажния ствол на дървото… Абсолютно никакъв — не и при тая скорост, не и при тоя челен удар!

По-късно, на погребението й, бяха покрили лицето й с кърпа, а отгоре бяха натрупали букети цветя, за да не се забелязва ужасното обезобразяване. Приживе тя бе такава красавица, а си отиде от света скрита от хорските очи, с премазано до неузнаваемост лице.

При този смразяващ спомен, той потръпна и в гърдите му се зароди, и заколкочи странен звук… Ако някой го бе наблюдавал в тоя миг, в скромната му квартира, би решил, че е подлудял; защото смехът, който се изливаше накъсан и дрезгав от гърлото му, нямаше нищо общо със здравия разум. Бе по-скоро хрип на чакал.

Главният комисар беше свъсил вежди; погледът му беше тежък, налят сякаш със стомана; а тези признаци бяха добре известни на подчинените му. Той се беше преобразил в клокочещ Везувий, готов всеки миг да изригне. Впрочем имаше си причини за това. Бяха се провалили тотално; бяха изгубили половината от парите за откупа и Учителя — който и да беше този кръвожаден негодник — ги заплашваше с ново, още по-брутално покушение, а това вече беше преляло чашата!

Върви разбери сега откъде ще ти налети бандитът; като нищо можеше да изпозастреля учениците в някое училище, или да стори същото със старците от някое старопиталище!

Ето защо Иларионов беше бесен и фиксираше с изпепеляващ поглед хората си, повикани тази сутрин на оперативка при него.

„Цял буревестник е!“ — хрумна й изведнъж на Йордана и после се скастри сама за неуместния романтизъм.

— Докладвайте за самоличността на мъртвия шофьор? — погледна Иларионов с оловните си очи инспектор Велев.

— Казва се Захари Бинев, на трийсет и четири години е. Местен. Занимавал се е напоследък с таксиметрови услуги: превоз на пътници, леки товари; правил е и курсове из областта… Разпитах близките му; най-вероятно е бил нает от изнудвача като шофьор, без да подозира за какво става дума.

— Неволен съучастник, така ли?

— Да. Не е регистриран при нас; не е поддържал връзки с криминално проявени. Сигурен съм, че не е познавал Учителя.

— Сигурен сте значи!

— Било му е заплатено да вземе куфарите, без да знае какво е съдържанието им.

— Излиза, че сте застреляли невинен човек!

Инспекторът се раздвижи неспокойно на стола си. Едва се сдържаше да не избухне, но най-накрая, укротил нервите си, каза:

— Всички го видяха как посяга към джоба си! Ами ако беше извадил пистолет?!?… Как трябваше да действам според вас?

— Успокойте се, никой не е повдигнал обвинение срещу вас!

Погледът на Христо Иларионов се спря на Йордана.

— Докъде стигнахте с Людоеда, детектив?

Тя телеграфно му предаде последният разпит на Борис Лилов, като не забрави да спомене и за тайнствената книга, написана на пясък; съобщи му и за смъртоносния инфаркт на Валерия Виденова, единствената, която беше оцеляла като жертва на канибала. Царство й небесно и нея вече я нямаше.

— Жалко за жената! — въздъхна тъжно комисарят. — А, вие Йордана, не се хващайте на въдицата на този мръсник! Притеснете го мъжки, нищо че сте дама! Нужна ни е повече информация от него!…

За миг в пространството се възцари потискаща тишина.

Полицаите бяха наясно какво се иска от тях — трябваше на всяка цена да се справят със ситуацията! Друга алтернатива нямаше; в противен случай щяха да си търсят нова работа; никой нямаше да ги изтърпи при повторен кървав гаф.

Полицейският началник отново погледна злъчно към Боян Велев.

— Какви са резултатите от разследването на убиеца? Попаднахте ли на нещо интересно?

— Трудно ми беше да разпитам родителите му… Бяха смазани от смъртта на сина си и буквално в един глас ме убеждаваха, че не бил звяр.

— Мога да си го представя!

— Майка му твърди, че бил добър по душа, но лесно се поддавал на чуждо влияние.

— Значи лоши приятели. Открихте ли някого?

— Тази история със сатанинската секта… Разговарях с пасторът им и той ми каза, че напоследък Мартин поддържал приятелски отношения с някой си Богдан Раев; младежът го възприемал едва ли не като духовен баща…

— Любопитна следа — похвали го Иларионов. — Срещнахте ли се с този Раев?

— Не, уви. Като че ли е потънал в дън земя!… Нищо!… Никакъв помен от него… Може би това е нашият човек — Учителя.

— Предположението ви е логично. Имате ли описание на този… Учител?

— Нищо конкретно… Мъж на средна възраст, без отличителни белези, с леко прошарени коси, правилни черти на лицето… Такива с лопата да ги ринеш! Кого от тях да арестува?!

— Търсете този Раев. Помощта на отдела е на ваше разположение.

— Така и ще сторя, господине.

Комисарят разпредели задачите и отново напомни на подчинените си, че от тук нататък всяка тяхна грешка може да бъде фатална. Никой не му възрази; полицаите си тръгнаха с натрапчивото чувство за обреченост; не вярваха, че ще успеят да разгадаят следващия ход на изнудвача. И това ги изпълваше с деморализиращ песимизъм.

Борис Лилов приседна в пластмасовия стол, вторачвайки се доволен в имитатора си.

— Браво, приятел! Оказа се талантлив актьор. Съмнявах се в началото, но сега ти свалям шапка!

— Няма да ви подведа, шефе.

Людоеда му се усмихна ведро, после го скастри:

— Не си вири носа обаче! Една малка грешка и край на плановете ни! А имаме още доста работа. Нали си запомнил всичко от книгата?

— Всяка думичка, шефе! Не се безпокойте за това.

— Би трябвало ти да се боиш, ако сбъркаш… — Лилов прекара красноречиво показалецът си през адамовата си ябълка. Изразът на лицето му ужаси имитаторът и той треперливо се сви на мястото си.

— Няма да ви създавам никакви проблеми! — побърза да му се подмаже с угодническа усмивка.

— Зная, че си печен — похвали го онзи, смекчавайки израза си. — Нали заради това се спрях на теб. А когато ударим в десятката, сегашните ти неудобства ще са нищо пред наградата, която ще получиш! Ще се потрудиш ли за мене, приятелю?

— Както сме се уговорили, шефе.

— Хубаво. Сега трябва да се държим един за друг. Тая Йордана не е съвсем безопасна; трябва да си винаги нащрек с нея. Но Учителя е измъкнал ново асо от ръкава си и когато го разиграе на тъпите ченгета няма да им е до нас.

Имитаторът го погледна възхитен.

— Скоро ли ще стане това, шефе?

— Скоро, скоро… Това съм го описал в „Книга, написана на пясък“ или ти не си я изчел до края?!

— За Бога, шефе!!! Наизустил съм я!!!

— Тогава не ме разпитвай; действай според нея и накрая ще си получиш тлъстия си пай! И да не ти хрумне някоя глупост, приятелю!

Другият мъж се вкочани от страх.

И през ум дори не му минаваше да се противопостави на канибала; това би означавало да умре в адски мъки, а това той никога нямаше да си пожелае.

Та нали след тази афера щяха да забогатеят и на-сетне щеше да види бял ден и той!

— И още нещо, шефе — чу се да казва мазно-мазно. — Имам една молба…

— Кажи де.

— Тази Йордана, не можете ли да ми я пуснете за малко…

— Гледай го ти! — засмя се развеселен Людоеда. — Неочаквах подобно либидо от тебе, драги…

— Става ми, само като я зърна! Пък и след като я оправя, ще ви отърва от нея — и той също прокара многозначително пръст през шията си.

— Не сега! — отряза го Лилов. — Не е изключено понататък да стане твоя, но засега не я закачай! Имаме си достатъчно друга работа. Разбра ли ме, приятел?

— Да, шефе. Думата ви е закон! Нека кучката си живее…

— Думата ми не е закон, дебил такъв! — избухна Людоеда със зловещ вид. — Тя означава само смърт!

Виждайки опасният огън в очите му, имитаторът едва не се изпусна в панталоните си. Толкова се бе ужасил!

Имаше си вземане-даване не с човешко същество, а със самият Дявол; Господ да му е на помощ!

Велев и Йордана положиха максимум усилия, за да открият адреса на Богдан Раев. Но едва ли щяха да успеят, ако не бе им помогнала сляпата случайност. Един от младежите от църквата „Сребърна звезда“ им беше съобщил, че преди десетина дни отивал по работа в пристанището и точно когато завивал по крайбрежния булевард, ги видял през десния страничен прозорец на колата си. Били Мартин и по-възрастният му приятел — Раев.

Тъкмо слизали от някакъв прашен автомобил, сякаш току-що се прибирали у дома. На младият мъж му било известно, че Мартин живеел някъде из градския център, най-вероятно наблизо се намирало жилището на спътника му.

Всичко това продължило само няколко мига, но се запечатало в паметта на момчето, защото тия двамата били доста странни дори за тяхното братство и по принцип имало оскъдна информация за тях.

Особено за Раев, който бил изключително сдържан и затворен човек.

Отначало, инспекторът реши, че тази следа ще ги отведе бързо до дома на духовния наставник на Мартин. Но всъщност много скоро удариха на камък.

Обикаляха с часове из кварталните улички; задаваха въпросите си на кого ли не, без да постигнат никакъв успех.

Гражданите само повдигаха недоумяващо раменете си, заявявайки им, че не познават такъв човек. Така им отговаряха и в хлебарниците, и в магазините, и в кафенетата; дори и децата, които си играеха на улицата.

Боян Велев остави партньорката си, отскачайки до полицейското управление, за да вземе от там фоторобота на заподозрения.

Не се надяваше кой знае колко много на тази нескопосана рисунка, защото портретът бе въз основа на повърхностни описания на външния вид на Раев. Но колкото и куриозно да се оказа, именно тази смътност в образа му, им помогна да го намерят.

Още в първата бакалия, един мъж от опашката надникна над рамото на Велев в рисунката на полицейския фоторобот и възкликна:

— Хм… Този, знаете ли, прилича малко на съседа ни от входа, Васко…

В следващия миг обаче не бе толкова сигурен — приликата била бегла и като нищо можел и да бърка.

Не желаел да създава главоболия на съседа си с развинтеното си въображение; може би се припознавал…

— Не го забърквате в нищо — успокои съвестта му инспекторът. — Издирваме го само за справка, отнасяща се до един стар случай… Бяхме изгубили следите му като свидетел, а показанията му са необходими… Нали разбирате и при нас царят неразбории…

— Помислих си, че е във връзка с атентата в „Пикадили“… — предположи плахо мъжът. — Васил Боев е интелигентен човек, не вярвам да се е замесил в такава гадост…

— Става въпрос за формалност — намеси се и Йордана, която едва сдържаше възбудата си.

Явно съседът на Боев не им вярваше, но вече бе имал „неблагоразумието“ да се хване на въдицата им.

Заведе ги покорно до шестетажния блок, в който живееше; той се оказа само на две пресечки от минимаркета. Посочи им вяло с ръка към третия етаж:

— Ето там е апартаментът на Васко. Живее сам. Не знам дали си е в къщи. Понякога е на работа; друг път си почива през деня. Май че работи на смени… Но вие можете да проверите и сами…

Приеха съвета му и се изкачиха по стълбището до посочения етаж.

Спряха се пред една врата, боядисана в слонова кост. Детектив Йордана заби палеца си в звънеца — дълго и настоятелно.

Изчакаха малко и тя повтори опита си, сега — три последователни позвънявания; но и те не предизвикаха никакво раздвижване оттатък.

Нямаше никой и това не ги учуди особено; който и да беше Учителя едва ли би допуснал грубата грешка да се остави да го спипат в собственото му жилище. Не и при тези пари, с които разполагаше; не и при тези възможности, които му даваха те.

На отсрещната врата видяха табелка с надпис: „Пеневи“; Боян Велев отиде до нея, позвънявайки веднъж.

Отвори им възрастна жена на около шейсет и няколко години, но доста запазена и облечена в красив лъскав пеньоар.

Инспекторът й обясни накратко кои са и при кого са дошли.

Старата дама се подсмихна иронично.

— Това ли е портретът му? — погледна критично рисунката през очилата си, които придържаше с ръка на носа си. — Никак, ама никак не си съвпада с оригинала!… По-скоро бих казала, че това е дегизираният Васко… Изкарали сте го някак си по-състарен; той е много по-млад човек, господин инспекторе.

Йордана и Велев се спогледаха; Учителя използваше не само различни самоличности, но и променяше вида си, за да изглежда по съвсем друг начин, когато се явяваше пред съучастниците си.

Боян Велев помоли жената да стане свидетел при отварянето апартамента.

Скоро на адреса се изсипа цял екип от оперативни полицаи; Иларионов му беше обещал пълна подкрепа и не беше си хвърлил приказките напразно. Оперативните действаха със завидна бързина.

Отключиха с шперц вратата и проникнаха в жилището.

Двустайният апартамент беше пуст, но изрядно подреден. Всяко нещо си беше на мястото, ала от стопанинът му нямаше и следа: нито фотографии, нито отпечатъци, нито косми, нито дори четката му за зъби. Квартирата бе стерилно почистена. Буквално нямаше за какво да се захванат!

Оказа, че и никой в кооперацията не знае какво е работил техният съкооператор, Васко.

Вече никой не се съмняваше, че тук доскоро е живял Учителя. Беше ги изиграл за пореден път, прекъсвайки дирята към себе си по един наистина уникален начин.

Стана свидетел как полицията нахлува в дома му и с облекчение се поздрави, че навреме се беше отървал от колата си. В апартамента нямаше да намерят никакви улики, а с помощта на грима и боядисаната си коса вече се беше превърнал в друг човек. Разполагаше и с много пари в брой, които му даваха свобода на действие. За миг се замисли дали да не спре до тук — шест милиона евро си бяха цяло състояние; щеше да се скрие някъде, където никога нямаше да го намерят и щеше да си гледа живота.

Не, упрекна се, не биваше да приключва по тоя начин; другояче беше описано в „Книга, написана на пясък“ и той трябваше да се придържа към сюжета й. Това бе въпрос на чест — да доведе играта до гениалния й финал. А и от цялата тая работа можеха да се спечелят още много пари. Трябваха известни усилия от негова страна и победата му беше вързана в кърпа.

Не, играта продължава, каза си убедено; не беше привърженик на половинчатите работи; нямаше да допусне подобно нещо и в сегашната си афера.

Извади хладнокръвно мобилния си телефон и се обади на своя човек.

Разбраха се да срещнат на площада с фонтаните.

Там имаше сладкарници, кафенета, ресторанти и много други заведения; разхождаха се гъсти тълпи от туристи, както и местни граждани; никой нямаше да ги заподозре. Така си беше: там, където те виждат много очи, винаги оставаш невидим.

Оставаше около час до срещата им; дали пък да не извърти някой номер на ченгетата — ей така, за собствено удоволствие. Спомни си за книгата; там не беше споменато нищо за никакви номера, така че не биваше да се захваща със самодейност, когато нещата се подреждаха добре за него. И бездруго, полицаите не разполагаха с никакви доказателства; нека не им даваше шанс да се доберат случайно до някоя улика.

Той реши да си убие времето в близкия парк, където обичаше да храни гълъбите и тук му се случи нещо наистина непредвидено. Като че ли самата съдба се шегуваше с него.

— Здравей те! Не очаквах да ви срещна… — беше познат женски глас и ръката, с която дробеше кифлата на трохи, трепна за миг. След това в пълно безразличие продължи да хвърля храната на скупчилите се пред пейката пернати.

— Обичам птиците — отрони той с въздишка. — Релаксират ме след тежък ден… При това са напълно безкористни…

— Така е — съгласи се детектив Йордана, приглаждайки малко изнервено тъмните си коси. — Изглежда сте добряк, щом им отделяте толкова време…

Той я погледна право в очите с добродушна усмивка на лицето си.

— Поласкахте ме, госпожице… Но ви благодаря за хубавото мнение…

Жената продължи с целеустремена походка, докато той с огромно задоволство ликуваше в себе си. Знаеше, че именно той е причината за неприятностите й, докато тя не подозираше нищо за него. Да, номерът му се беше получил и му беше донесъл истинско удовлетворение.

Проследи я с поглед как излиза от изхода на парка и се качва в колата си, паркирана на улицата. След миг я подкара, изчезвайки зад близкия ъгъл.

Хвърли остатъка от закуската на гълъбите, които се насъбраха с надежда да клъвнат най-едрите залъци от нея.

Погледна часовника си. Време беше да върви. Трябваше да се срещне със своя човек, за да разиграе най-коварния си коз срещу полицията.

Учителя се настани удобно под сенчестия чадър, поръча си еспресо и едно запотено от студ шише с кока-кола. Площадът беше претъпкан с човешко множество от двата пола, циркулиращо главно в две направления — по посока към плажа или от него към благословената сянка на тентите и чадърите, където сервираха непрестанно разхладителни напитки.

Интересно, но хората продължаваха да се вълнуват от плажния живот, макар че бяха и силно обезпокоени от скорошната кървава баня в „Пикадили“. Странна беше наистина човешката психика, но това едва ли щеше да продължи дълго; в следващите дни паниката щеше да обхване и летовниците, а това вече щеше да работи в полза на каузата му.

Беше се умислил дълбоко, докато отпиваше от кафето си и някак си беше забравил за какво е тук.

Безгрижността му беше нарушена от наглостта на един парцалив и покрит целият с мръсотия индивид, който буквално седна в скута му, тикайки ръката си под носа му за милостиня. Той се напрегна за миг, чудейки се как да се отърве от клошаря, когато нещо му просветна. Вдигна миролюбиво длан към притичалата сервитьорка, успокоявайки я, че нищо особено не се е случило. Нека донесе на несретника един сандвич да се нахрани и нещо за пиене, за да прокара храната си; все пак хора сме и не се знае утре кой в какво положение ще изпадне.

Момичето завъртя стегнатото си задниче към шублера на заведението, а Учителя с неподправено възхищение в гласа, каза:

— Браво бе, мъжки! Какъв маскарад ми устрои само! Без малко да се хвана. Знаеш ли, отсега нататък ще те наричам Хамелеона. Като ръкавица ти пасва, пък и досега си нямаше прякор.

Фалшивият бездомник кимна с рошавата си глава.

По принцип той не беше от разговорливите, но когато се захванеше с някоя работа, цена нямаше. Доказа го блестящо и в онова мазе, където изигра ролята на жертва; особено по-късно, когато уби двамата полицаи, охраняващи го в болничната стая, за да докаже некадърността на куките.

Този тип беше безценен според Учителя и беше най-смъртоносното му оръжие в предстоящата му битка с блюстителите на реда.

Бяха се намерили преди две години в интернет; в този период от време бяха актуални смразяващите злодеяния на Людоеда, който държеше в ужас целият град и не слизаше от първите страници на таблоидите и от новините в електронните медии, които задължително започваха с репортаж за него.

Хората изпитваха отвращение от престъпленията му и същевременно не ги напускаше желанието да научат нещо повече за тях. В Мрежата бяха създали фен-клуб на убиеца-канибал, където с нездрав интерес се коментираха кръвожадните му изпълнения.

Учителя често посещаваше форума в сайта и там попадна случайно на бъдещия Хамелеон, който се подписваше под коментариите си с инициалите ФК. Едва по-късно, Учителя разбра, че това е абревиатурата на Фреди Крюгер от популярния американски филм „Кошмарите на улица Елм“, кинолента, която се радваше на огромен успех сред почитателите на хоръра.

Учителя бързо прозря, че новият му познайник е с много по-сериозни амбиции в сферата, която останалите дискутираха само като клюкари или фенове на филмите на ужаса, където се акцентираше предимно на леенето на боя вместо кръв и на пльосването на фалшиви карантии в най-драматичния момент от действието.

ФК се оказа човек деен и когато най-сетне се запознаха на живо, по-възрастният мъж остана очарован от този мълчаливец, надарен с бърз ум и с почти нечовешко хладнокръвие; все качества, които го превръщаха в уникален престъпник.

А че младежът от виртуалното пространство се оказа надарен злодей, в това Учителя се убеди скоро и очарованието му от новия му съучастник прерасна в най-неподправено възхищение.

Така беше скрепено сътрудничеството им, от което и двамата имаха изгода.

ФК с невероятната си способност да се превъплъщава в най-различни образи, се оказа изключително полезен за Учителя.

Най-сетне беше дошъл моментът да го използва с цялата му ефективност срещу пазителите на закона.

Докато „клошарят“ поглъщаше лакомо сандвича си, Учителя го въвеждаше с тих глас в плана си. Когато приключи, Хамелеона го погледна само веднъж, но в очите му се четеше дълбоко уважение; Учителя се почувства поласкан от мнението му.

Един млад и зареден с унищожителна сила убиец, бе получил своето вдъхновение и мотивация.

Учителя бе изпълнен със задоволство.

А обществото би трябвало да се тресе от ужас.

Беше купонясвала до разсъмване, така че беше спала само час-два и сега това недоспиване я инквизираше жестоко. Лидия се чувстваше зле; идеше й да зареже работата си в скапаното кафене; да плюе на още по-мизерната си заплата и да се наспи до насита, докато цялата подпухне от съня. М-да, нощният живот беше хубаво нещо, но не и когато си на смяна на следващата сутрин, и то още от седем часа.

По това време се появяваха най-ранните посетители, които си изпиваха кафето почти на екс и тръгваха припряно за работа. Тя обаче завиждаше благородно на другите, които си спяха сладко вкъщи до късно, събуждаха се чак към обяд и едва през следобеда се сещаха за кафе. Те не бяха принудени като нея да бачкат като шерпи в някакво тъпо заведение!

Лидия изкара първите два часа от смяната си в изключително лошо настроение. Но ето че най-сетне й се удаде възможност да открадне пет минути, за да седне на високото столче на бара, за да си побъбри с Ангелина, с която освен че бяха колежки, ги обвързваше и общата им страст към шумните купони и среднощните фиести по заведения и домашни партита.

— Луда работа ти казвам! — подхвана бравурното си описание на снощния си кавалер, с който се бяха запознали в една дискотека и който се беше оказал невероятен сладур; беше й вдигал адреналинът цяла нощ, а и не само него. — …Нямаш си представа как се насвяткахме; след това той ме отведе у тях, а там майчице мила!!!… Висша класа, кълна ти се! Всичко вносно и излязло сякаш от модно списание… Красота! А моичкият заредил хладилникът и барчето с разните му там деликатеси и аперитиви…Тъкмо да започнем да куфеем отново, когато…

Русата барманка така и не разбра какво точно искаше да й сподели червенокосата й приятелка, тъй като един новодошъл и недоволен клиент избоботи, че закъснявал за работа, а нямало кой да му приеме поръчката.

Лидия намусена тръгна към масата на белокосия мъж — между другото той веднага й стана антипатичен със суровия си вид и стиснатите си тежки челюсти.

„Сухар недодялан!“ — помисли си ядосаното, заставайки пред масата му.

Строгият чичко я изгледа изпод рунтавите си вежди, огледа съсредоточено и останалите клиенти в кафенето, които си сърбаха сутрешното кафе поединично или в компания; и стори нещо, което никой не би очаквал от такъв иначе улегнал и вдъхващ доверие индивид.

Извади от джоба на торбестото си сако нож; след което с едно мълниеносно движение разряза от ухо до ухо гърлото на рижавата сервитьорка.

После бързо се приближи до барманката и докато тя го фиксираше с изумените си очи, повтори същата процедура и с нейния гръклян. Пурпурните фонтани избликнали в заведението станаха два.

Сетне се разигра някакъв невъобразим кошмар, тъй като солидният тип се нахвърли върху десетината посетители и успя с обиграните си движения на професионален касапин да повали още четирима с кървящи рани от ножа му. Пенестата кръв се ливна по пода, като че ли бе някакъв зловещ перилен препарат.

Оцелелите от сечта на маниака побягнаха навън с писъци и декорирани целите в алено.

Белокосият мъж захвърли небрежно ножа си, усмихна се пред охранителната камера, която бездушно мигаше в единия от ъглите на кафенето и напусна с делови вид мястото на клането.

— Невъзможно!!! — дереше си гърлото главен комисар Христо Иларионов. — В самия център на града да заколят като пилета шест души!!! Главите ви ще откъсна, некадърници такива!!! Къде са гледали патрулните полицаи?!?… Ах, мерзавци заспали!!!…

Вбесеният мъж тресна слушалка на телефона, разкопчавайки още едно копче на ризата си. Не криминално проявените, а собствените му подчинени щяха да го вкарат в гроба. Господи, какви лайна щяха да се разхвърчат сега — чак до небесата!

Оставиха един маниак да си разиграва коня както си поиска. И това ми било правова държава!

Той не разполагаше още с никакви доказателства, но бе сигурен, че това е дело на Учителя, мамицата му! И за чий беше тази полиция след като нищо свястно не можеше да стори?! Главният комисар потръпна зиморничаво, защото в тази си логика мислите му повече подхождаха на техния министър на МВР, ако той решеше да го изрита от поста му. Да, ето до какви неприятни заключения стигаше човек, когато поразсъждаваше трезво…

След половин час всички бяха свикани на оперативка в кабинета му; една част от хората му го гледаха гузно и избягваха погледа му. Той естествено не беше вчерашен и веднага заподозря, че има нещо нередно.

— Какво се е случило? Да не са претрепали още някого? — попита раздразнен и на тръни.

— Не точно, господине — поизкашля се смутен Боян Велев. — Но…

— Никакво „но“! — Иларионов го изгледа с неприязън. — Докладвайте ми какво става, по дяволите!

Инспекторът с помрачняло лице нареди да им пуснат на широкоекранния телевизор видео записа от камерата за наблюдение.

На кадрите се виждаше ясно как убиецът избива безпомощните си жертви и най-накрая нагло се усмихва в телеобектива…

Полицаите около съвещателната маса не можаха да сдържат възклицанията си на изненада и смайване… Лицето от финалния стоп-кадър на екрана… бе на техния шеф!

Познатите яки челюсти, достолепните прошарени коси, дълбоките бръчки около устните му и гъстите, сключени вежди над тъмните му очи… Престъпникът се беше дегизирал точно като техния дългогодишен ръководител!

— Какво?!?… Това някаква дебелашка шега ли е?!?… — хрипливо изрече главният комисар, почервенял целият като рак.

Отговори му само гробно мълчание.