Джон Конъли
Родени да убиват (15)

Глава четиринайсета

Същата вечер, докато отнасяли труповете на Лестър Баргъс и Джим Коулд в моргата, аз бях на път към „Чъмлис“ на „Бедфорд“ — най-приятното барче в Гринидж Вилидж. Всъщност то е някъде по средата между „Бароу“ и „Гроув“, но мъчно се намира, защото няма табела с името, само лампа над голямата врата с метална решетка. „Чъмлис“ съществува от време оно, когато продажбата на алкохол е била забранена и все си е почти същото тихо място, любимо на мнозина, уютно, непретенциозно. През уикендите там ходят млади финансисти, банкери и разни интернет бизнесмени със сини ризи, костюми и вратовръзки, убедени, че хора като тях трябва да проявяват солидарност помежду си. Но през седмицата заведението си е традиционното — място, където редовно са се отбивали големи мъже като Селинджър, Скот Фицджералд, Юджийн О’Нийл, Орсън Уелс и Уилям Бъроуз, като за разнообразие редували „Чъмлис“ с „Уайт Хорс“ или „Марис Крайсис“.

Времето бе облачно, сиво, прихлупено; въздухът висеше тежък, гнетеше пешеходците. Смях не се чуваше, от време на време прозвучаваше някоя и друга ругатня. Тълпи хора излизаха от подлезите и изходите на метрото с намръщени физиономии и влошено настроение, сякаш ги стягат обувките. В такива дни дрехите лепнат по запотените тела, всичко е влажно на допир, целият град се поти бавно и мъчително, изхвърля от порите си мръсотия и боклуци; те изведнъж се появяват по всички пукнатини в паважа, дупки и дупчици в тротоарите, по старите стени. Поглеждах към небето в очакване на гръмотевиците, но нямаше дори и следа от тътен.

Влязох в бара: по напръскания с влажни трици под се излежаваха няколко лабрадора — и те неспокойни, горките. Хора имаше на барчето, а и по тъмните сепарета. Седнах на дълга пейка до входа и си поръчах сандвич и кола. В „Чъмлис“ правят чудо сандвичи — хамбургери, с ребърца или риба.

Доста вода бе изтекла от последното ми идване във Вилидж. Струваше ми се, че са минали десетки години, а не месеци, откакто бях се изнесъл от нюйоркския апартамент, за да се преместя в Мейн за постоянно. Тук ме чакаха призраци от миналото, като Пътника например — на ъгъла на „Сейнт Маркс“ в Ийст Вилидж телефонната будка си стоеше. Оттам ми се бе обадил мръсникът, когато ми изпрати онова, което бе останало от лицето на дъщеря ми, в буркан. Ето го и бистрото на ъгъла, където редовно се отбивахме като гаджета със Сюзън, „Елефант & Касъл“, където пък похапвахме неделно време, за да поемем сетне по алеите на Сентрал Парк или по музеите.

Неволно поглеждайки към кучетата, ми се стори, че са същите, които Сюзън обичаше да милва, докато чака да дойде питието. И Дженифър ги хареса много, когато веднъж я доведохме с нас — Сюзън й бе разказала какви мили животни са те и детето продължително се бе молило да дойде с нас, за да ги види. Докато влизах, все още мислех, че всички тукашни места са като потенциална бомба със закъснител — заредена не с взривно вещество, а с болка и мъчителни спомени. Би трябвало да изпитвам познатата ми агония, но вместо това усещах някаква си странна, отчаяна благодарност, че съм на това място отново, че са тук и двете стари псета на пода, заради това, че спомените носят влага в очите и стягане на стомаха, но не и познатата ми тежка мъка.

Сигурно е така, защото някои неща не бива да се забравят. Добре е, а е и правилно човек да си припомня за най-обичните си люде, да намери някакво постоянно място за тях в настоящето, а и в бъдещето, за да се превърнат те в скъпа част от него самия, за да си ги припомня с мили чувства, а не със страх. Не бе предателство спрямо Рейчъл и това, което тя означава за мен, да помня Сюзън и Дженифър, каквито си бяха някога в живота ми. Винаги има начин да живееш така, че загубената любов и новото начало да съществуват съвместно в теб, в моя случай така, че да не загубя спомена за съпругата и дъщеря си. Седях на пейката отпуснат и за известно време се загубих във времето, докато единият лабрадор не се дотътри до мен, за да побутне ръката ми с носа си. Търсеше внимание животинката, а топлите му лиги зацапаха панталоните ми, но не ми пукаше. Погалих го, а очите му благодарно следяха милувките на ръката ми.

В книжарницата на „Юниън Скуеър“ бях заварил последно копие от „Портланд Прес Хералд“ и сега любопитно го разлистих с надежда да намеря новини за Ийгъл Лейк. Имаше — дори две. Описание на големите трудности при разкриване на находките, обаче по-интересно бе твърдението на експерти, че са идентифицирани две от предполагаемите жертви: Лайл Корниш и Вирна Келог. И двамата — убити, това бе доказано. Корниш починал вследствие на огнестрелна рана в тила. На Келог черепът е бил строшен, изглежда, с голям камък.

Излизаше наяве истината за Баптистите от Арустук. Бавно, но сигурно. Не бе вярно, че са се разпръснали и всеки е поел пътя си към нови комуни и нов живот. Напротив — били са убити зверски и нахвърляни в общ гроб, някъде на девствена земя. И там си бяха останали — затворени в забравена празнина на кухия ни свят. Докато един ден костите им бяха видели светлината на пролетен ден.

Затова ли бе умряла Грейс? Защото бе успяла да проникне зад мъртвите пластове на времето и да разкрие нещо за тези хора? Нещо, което някой си не желае да става всеобщо достояние? Ясно бе, че час по-скоро трябва да се върна в Мейн и да се срещна лично с Джак Мерсие и Картър Парагон. Усещах, че тичането подир г-н Пъд ме отвлича от главната задача — разследването на смъртта на Грейс. Но пък важна бе и връзката между Пъд и Братството, тя играеше роля в случилото се. Пъд бе свързан с кончината й по някакъв начин — в това бях повече от сигурен, но не той бе слабото звено. То бе Картър Парагон и непременно трябваше да го попритисна, за да разбера коя е причината някой да сложи край на живота на Грейс Пелтие.

Все пак бях дошъл тук, за да се видя с Мики Шайн и това бе задача номер едно. Вече бях прегледал „Вилидж Войс“, особено секцията за музеите. В „Клойстърс“ бе средновековната колекция на „Метрополитън Мюзиъм“, а сега там гостуваше друга изложба — артистичен отзвук на Откровението по Йоана. В съзнанието ми се мярнаха познати заглавия на книги… да, бях ги виждал в кабинета на Мерсие — Откровение, Апокалипсис. Странно нещо, „Метрополитън“ и Джак Мерсие да имат общи интереси, що се касае до книги и рисунки за края на света.

Тръгнах си от „Чъмлис“ около десет часа. Погалих дремещото в краката ми куче на излизане — за късмет. Докато вървях навън под тъмното небе, ръката ми още миришеше типично — на влажна кучешка козина, а градските шумове сякаш отскачаха от прихлупените нощни облаци. В нечия врата отдясно долових помръдването на сянка, но не й обърнах внимание. Оставих я да си върви след мен.

Крачех под уличните светлини, а стъпките ми ехтяха кухо върху земята под краката ми.

Костта е шуплеста материя; след години под земята тя приема цвета на околната почва. Човешките кости, открити на брега на Сейнт Фройд, бяха тъмнокафяви, сякаш Баптистите от Арустук се бяха слели ведно с околната природа, за да й дарят нов живот; впечатление, което се засилваше от прерасналите помежду костите дребни растения, сякаш захранени от разпадащата се плът; гръдните кошове като конструкции за увивни растения, черепите — същински саксии за млади издънки.

Дрехите бяха изгнили, по-голямата част от тях е била от естествени материи и влакна и не би могла да издържи десетилетия на разпад под земята както днешните синтетични материали. Стари петна от вода на съседните дървета говореха за минали наводнения, които неминуемо са носили кал, тиня и гниеща растителност, наслагвали са я пласт връз пласт, заравяли са костите на бедните баптисти все по-надолу и по-надолу, почвата се е слягала. И сега, напълно естествено, работата на следователските групи бе извънредно трудна и деликатна. Тези хора трябваше да отделят костите от земята, човешкото от животинското, детето от възрастния. Да, болезнено и трудно. Трябваше да се работи на колене, на четири крака фактически. Гърбовете болят, коленете се схващат, пръстите леденеят, а над всички звучи строгият глас на съдебния антрополог. За помощ бяха привлечени членове на щатската полиция, помощник-шерифи, част от горските, дори студенти по антропология. Главният полицейски лекар разполага само с едно превозно средство — голям додж, който върши цялата хамалска работа. Затова се бе наложило да извикат хора с транспорт от местните погребални бюра и Националната гвардия, които прехвърляха останките на недалечното островче Преск, откъдето пък щяха да ги пренесат в Огъста с местна самолетна служба.

Заместник главният лекар бе изобретил нещо като археологическа маркировка за главните „разкопки“ — голям правоъгълник, очертан с оранжеви на цвят алуминиеви стрели и ограден с канап и въжета. Докарали бяха невероятен брой най-различни инструменти и помагала: нивелири, земекопни дълбокомери, всякакви профили лопати и белове, мистрии и сита за фино отсяване на пръст и прочие. Нужно бе изключително внимание, за да не се строшат крехките кости от нечие по-рязко движение при пресяването, за да бъдат запазени всяка възможна улика или насочваща вещ. Разполагаха и с десетки рулетки, графирана хартия за скици, обща карта на района, където най-грижливо се обозначаваше всичко намерено, найлонови платна, специални гумирани чували за отделените вече останки на дадено лице, херметизирани контейнери; гайгер-мюлерови детектори за търсене на метални предмети; фотоапарати и камери.

Всичко бе най-грижливо снимано и документирано, маркирано и запечатано със съответен етикет, на който се изписва номерът на находката, датата, часът и мястото на намирането й, описание на съдържанието, подпис на следователя, който е работил по нея. Сетне съответният запечатан предмет или предмети отиваха в хранилище, което в нашия случай се намираше в сградата на съдебна медицина.

Постоянно се правеха почвени проби. Ако земята тук се бе оказала по-силно киселинна, вероятно ничия кост нямаше да е оцеляла и единственото свидетелство за престъплението щяха да бъдат избуялите зелени растения. Имаше доста следи от ерозия и намеса на диви хищници, но все пак от скелетите бе останало достатъчно за изследване от страна на съдебномедицинските служби. Целият екип, разбира се, бе по-голям: освен постоянния състав на „Съдебна медицина“ и антрополозите към него се бяха присъединили специалисти от щатската лаборатория в Огъста — анатом, три групи зъболекари в ролята на съдебни одонтолози и рентгенологът от Медицинския център на Мейн. Всеки от тези хора имаше личен принос в официалното идентифициране на скелетите, определени категорично като човешки на първо място на базата на запазилите се здрави кости.

В такива случаи полът се определя чрез допълнителни изследвания на черепите, зъбите, таза, гръдните и бедрените кости, възрастта — по зъбите, където има останали такива, и чрез тестване на костната тъкан, по степента на осификация, по центровете й, краищата на дългите кости, които растат до определени години. При по-стари кости помага радиологията и други методи.

Височината се определя по таблици предимно чрез измерване на бедрените кости, пищялите и фибулите, тъй като костите на горните крайници понякога заблуждават. Останките от зъби и самите зъби помагат да се даде предварително мнение за расова принадлежност, тъй като зъбните характеристики са различни при бялата, черната или жълтата раса.

Много важни са зъбите — ако има запазени или изобщо водени картони за лечение, но в този случай на първо място идваше рентгенологията и сравнителни тестове на база ДНК — самоличността на човек може да бъде определена посредством индивидуалната ДНК верига. Други възможности са лицевата реконструкция и налагането на снимка на предполагаемата жертва върху контурите на черепа, което е компютърна процедура, но в бюджета на щата Мейн нямаше предвидени средства за подобни авангардни техники, може би защото онези, които отговарят за щатската хазна, изобщо не разбират за какво става дума. Жалко наистина, защото снимки бяха намерени. Въпросните счетоводители не разбират и методиките на ДНК тестването, но все пак са чували за тях и знаят, че резултати ще има.

Все пак следователите получиха неочаквана помощ от извънредно странни находки. В съседство с вратните прешлени на запазените скелети бяха намерени парчета от дъски с издълбани в тях надписи, някои доста изгнили, други в сравнително добро състояние. И за изгнилите имаше надежда: съществуват електронни скенери, апарати за електростатична детекция и други. Една от добре запазените бе под главата на момче, заровено до ела, чиито корени бяха прорасли около останките му. Оказа се, че ще е извънредно трудно да ги извадят без опасност от повреда. До момчето откриха друг — още по-дребен скелет, момичешки и по предварителна преценка на около седем години. Костите на пръстите им бяха преплетени — при настъпването на смъртта децата вероятно са се държали за ръцете.

Момчешките кости бяха почти разкрити, черепът се виждаше отлично, мандибулата бе отделена и лежеше встрани. Отзад на черепа зееше дупка, на челната кост липсваше логично очакваното изходно отверстие, обаче пък от костта над дясното око бе отчупено парченце — куршумът бе излязъл оттам.

На парчето от дъска имаше надпис, издълбан с остър предмет и детски почерк:

Джеймс Джесъп

грешник

В търсене на святото

Откъс от аспирантската работа на Грейс Пелтие

Не е ясно точно кога се появяват първите признаци за зараждащите се усложнения.

Комуната се моли със ставането си, още при първа светлина, сетне работи по завършването на къщите и земеделските постройки за бъдещите ферми. Използват предимно тънки дъски за външна обшивка, взети от стари сандъци, някъде още от 30-те години. Финансите са под контрола на Фокнър, храната е оскъдна, тъй като Преподобният вярва в смисъла на постенето. Молят се четири пъти на ден, Фокнър държи първата си проповед на закуска, втората е след вечерята.

Подробности за ежедневието на Баптистите от Арустук научих от разговори с местни жители, чиито контакти с комуната обаче били доволно ограничени. Други факти излязоха от редките писма на Елизабет Джесъп, съпруга на Франк Джесъп, до сестра й Лина в Портланд. Тези кратки послания на практика били изпращани скришом. Елизабет се договорила с един от съседите всеки вторник да проверява хралупата на голямо дъбово дърво някъде по периферията на селището и да изпраща оставените там писма. За услугите му плащала дребни суми. На същото място оставял отговорите, които получавал на своя адрес.

Според описанията в писмата й първите три месеца животът бил тежък, но весел, изпълнен с вярата, че Баптистите от Арустук са пионери на един нов век, създатели на нов свят — там, където някога е имало само пустош. Къщите били построени много бързо, били паянтови и проветриви. Донесеното във фургоните оскъдно имущество било нанесено, отглеждали прасета и пилета; имали пет крави с едно теле. Посели картофи, събирали реколта — онзи район е известен като производител на картофи, грах и броколи. Берели ябълки от заварените там ябълкови дървета, торели почвата със загнила риба, а събраното като реколта складирали в подземни хранилища изби, изкопани в склоновете на речните брегове. Там температурите били ниски, а избите — естествени хладилници.

Първото напрежение се създало през юли, когато станало пределно ясно, че семейство Фокнър заедно с децата си заемат по-специално място в комуната. Като неин лидер Преподобният вземал по-голям дял от изработеното и прибраното и по всякакъв повод отказвал да отпусне средства от първоначално събраната обица сума, възлизаща някъде на около 25 000 долара. Отказал дори и когато момичето на Били и Олив Пърсън се разболяло от грип, а болестта се усложнила, и настоявал то да бъде лекувано при местни условия. Наложило се за него да се грижи Катърин Корниш, която имала някакви си малки практически медицински умения. И според писмото на Елизабет детето на име Лори едвам оцеляло.

Постепенно в комуната се породили враждебни настроения спрямо Фокнърови. Децата им, които Фокнър настоявал да приемат имената Адам и Ева, се държали зле с другите. Елизабет намеква смътно за проявена от тях жестокост както към животни, така и към хора. Явно е, че тази информация е събудила опасения у Лина, защото в писмо от 7 август 1963 година Елизабет се опитва да успокои сестра си с думите, че техните трудности са нищо в сравнение със страданията на първите преселници пуритани в Америка, пилигримите, дошли на борда на кораба „Мейфлауър“ през 1620 г., или онези борчески люде, които са живели на индианска територия, страдайки от набезите и враждебността на коренните жители. „На Бога и на Христа, наший Спасител, се уповаваме, както и на Преподобния Фокнър, който е пътеводната ни звезда!“ — патетично пише Елизабет.

Но писмото съдържа и първи намеци за Лайл Келог, към когото Елизабет, изглежда, вече таи по-специални чувства. Изглежда, че в отношенията в семейство Джесъп липсва сексуалната страна, но не е известно дали поради някаква по-специална причина като брачен стрес или физически недостатък. Вероятно е между Лайл и Елизабет да е съществувала любовна връзка още някъде по времето, когато е изпратено въпросното писмо. А до ноември тя е вече напреднала до такава степен, че Елизабет описва Лайл на сестра си като „прекрасен мъж“.

Убедена съм, че тази връзка и нейният отзвук в комуната, веднъж станала тя известна, са допринесли до много голяма степен за разпадането на микрообществото. Ясно е и друго, и то пак от по-късни писма на Елизабет, че в сблъсъците и разпадането на групата голяма роля играе Луиз Фокнър, роля, която видимо изненадва Елизабет и може би в края е довела до сериозен конфликт между Луиз и собствения й съпруг.