Джон Конъли
Родени да убиват (11)

Глава десета

При всеки случай според Платон основно принципно положение е да знаеш за какво се извършва разследването. Как стоят нещата в неговия контекст, какво точно търсиш.

Джак Мерсие ме бе наел да разкрия истината за смъртта на Грейс Пелтие. Когато влизах в къщата му, бях зърнал Йоси Епстайн. Последният целеше съдебни действия срещу Братството, може би спонсорирани от Мерсие. Сега Епстайн е мъртъв, офисите му — подпалени, изгорени до земята. Грейс Пелтие бе изследвала историята и битието на Баптистите от Арустук, чиито останки бяха излезли на бял свят изпод тонове кал край бреговете на Сейнт Фройд. По някаква причина тя се бе опитала да влезе във връзка с Картър Парагон, може би в контекста на своите научни изследвания. И отново се бе мярнал призракът на Братството. Лутц, детективът, разследвал случая Пелтие, бе достатъчно близък с последното, че да си вдигне задника от не знам къде си и да дойде чак в Уотървил, за да ме набие и предупреди да не закачам Парагон. Ето, като свързвам всички тези факти и към тях добавям приятната фигура на г-н Пъд, стигам до заключението, че разследването ми, изглежда, се върти най-вече около Братството.

В събота рано сутринта Рейчъл хукна към факултета за продължаващото академично заседание. Взе със себе си поставената в найлонова опаковка визитка на Пъд. Някой от приятелите й в университетската лаборатория бе обещал да я изследва най-късно до обед. Моя милост пък си взе душ, направи си кафе и облечен в хавлия, се намести пред телефона. Първо се обадих на стария си колега и партньор от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция Уолтър Коул. Помолих го за няколко неща, той съответно на свой ред завъртя някои телефони и ми даде името на детектива, разследвал смъртта на Йоси Епстайн и подпалването на офиса му. Полицаят се казваше Любич.

— Като филмовия режисьор — обясни ми той, когато накрая успях да го закова в разговор. — Ернст, нали знаете?

— Роднини ли сте?

— Ами. Но пък на няколко пъти съм режисирал нюйоркския трафик.

— Това не се брои — засмях се аз.

— Уолтър каза, че сте бивше ченге?

— Вярно е.

— Е, как ви върви сега — като частен детектив?

— О, работа има — колкото щеш. Само да не си много придирчив. Разводи, неверни съпруги и съпрузи и тям подобни. От тях не се печели много, затова трябва да се бачка повече на бройка. Защо питате, да не ви е писнало да бъдете ченге?

— Е, не чак толкова, но пък тук заплатата е кофти. Човек може да припечели повече като боклукчия.

— Хм, като стар колега ви казвам — то между двете професии голяма разлика няма.

— Ха-ха, вие го казахте. Интересували сте се за Епстайн?

— Да, от всичко, което можете да ми кажете, моля.

— Питам защо?

— Текуща работа.

— И по-точно?

— Разследвам убийството на една девойка, която може би е имала контакти с Епстайн в миналото, но може и да не е имала.

— Името й?

— Грейс Пелтие. Ченгетата в Мачиас са в течение на случая. Техен е бил.

— Кога е починала?

— Преди около две седмици.

— Какво я свързва с Епстайн?

Не виждах никаква причина да не подпаля малко огън под задника на Братството. Особено ако успея. Така или иначе разговорът на Лутц с Парагон би трябвало да бъде в архивата на случая.

— Братството. То е една от организациите, срещу които Епстайн е събирал доказателствен материал, за да го даде на съда. Възможно е точно преди смъртта си Грейс Пелтие да се е срещала с неговия лидер — Картър Парагон.

— Това ли е всичко?

— Може да излезе и нещо повече. Аз сега започвам. Ще се опитам да се реванширам.

Отсреща настъпи мълчание. Някъде около трийсетина секунди. Помислих, че връзката се е разпаднала. Сетне той заговори:

— Ще ви повярвам и ще помогна. Но само веднъж.

— Аз от само веднъж имам нужда.

— Официално погледнато, се води за убийство. Изключихме възможността за кражба като мотив, а вероятната връзка със запалителните бомби в „Еврейската лига за толерантност“ се разследва в момента.

— Браво на вас. Чиста работа. Какво не искате да ми кажете?

— При аутопсията намериха раничка под мишницата на Епстайн — снижи глас Любич. — Подобна на дупчица от игла. Сега експертите се опитват да открият какво му е било инжектирано. Най-меродавното, но все още не окончателно мнение е, че е било отрова.

Чух шум като от разлистване на хартия.

— Ето тук пред мен има разни експертизи. Чета нещо си за невротоксични вещества, което означавало блокиране на пътя на нервните импулси към мускулите, свръхстимулация на медиаторите — тук запъна на терминологията — хм… ацетилхолин и норадреналин, което парализирало… хм — още повече засрича — симпатичната и гръбначномозъчната нервна система, а то водело до внезапен и особено остър стрес на организма.

Любич високо въздъхна.

— Хм, да… казано с прости думи, отровата предизвиква повишаване на пулса, на кръвното налягане, затруднения в дишането и мускулна парализа. Епстайн е получил масивен инфаркт някъде на втората минута. На третата е бил мъртъв. Симптомите, хм… симптомите — значи това го казвам абсолютно поверително, нали разбирате! — са като при паешка отрова. В основни линии, ако някой не извади по-достоверна теория, така ще си остане. Значи, някакъв си нередовен хваща Епстайн, просва го на пода, сяда му на гърдите и му инжектира здрава доза паешка отрова. Ето това е. Предполага се, че паякът е от онзи тип, който наричат черна вдовица, женски — латинското му име е Latrodectus mactans. Освен това убиецът е смъкнал парченце кожа някъде от долната част на таза, няколко квадратни сантиметра. И това ако не е шашава работа, а? Много изроди се навъдиха, да.

Огледах набързо надрасканите бележки, оставих писалката и попитах.

— Някой друг да се е интересувал от случая?

— Хей, какво чувам? — оплака се Любич. — Правиш на някого услуга, а той прекалява с добротата ти, а?

— Съжалявам — побързах да кажа. — Но отговорът май е „да“, нали?

— Полицията в Минеаполис — въздъхна Любич. — Имало възможна връзка с кончината на лекарка на име Алисън Бек преди седмица. Намерили я в компанията на същия вид паяци. Имало дори и в устата й.

— Боже мой!

— Аха. Такива работи стават днес.

Изглежда, Любич хареса реакцията ми, защото помълча, помълча, сетне продължи:

— Колегите от Минеаполис решили, че паяците били натровени с въглероден двуокис, сетне поставени в устата й, където се съживили. Само един обаче оцелял напълно — другите се изпояли — след като, разбира се, здравата я нажилили. И тя починала вследствие на парализа на дихателните пътища — просто й се свършил въздухът.

— Някакви интересни улики при тях?

— Бек е известна като гинеколог, който защитава абортите и самата тя ги прави. Така че колегите подгонили местните ненормалници и се мъчат да ги приберат тихомълком — да не се разчува много по пресата. Четох, че едвам успели да я извадят от колата.

— Че защо?

— Ами там е била убита, автомобилът бил пълен с паяци.

ПЪД!

Благодарих му, обещах да го държа в течение и затворих. Влязох в Интернет и се захванах с търсене. Но само след две минути, че и по-малко, на екрана излезе снимката на Алисън Бек. Тук изглеждаше по-млада от фотографията в кабинета на Джак Мерсие. По-млада и доста по-щастлива. Репортерите бяха свършили добра работа — бяха изровили всички нужни подробности, намерили стара информация и източници, разпитвали кой ли не и по свои пътища стигнали до доста убедително заключение: че може би лекарката е починала вследствие ухапване на отровен паяк. Трудно е да се пазят в тайна такива факти.

Изключих компютъра и позвъних на Рейчъл. Предварително знаех, че в 11 часа ще си направят почивка за по едно кафе.

— Успя ли да свършиш работа?

— Първо да ти пожелая най-прекрасно утро с много любов — заяде се тя. — Главата ме боли от много приказки.

— Вземи си хапче — посъветвах я аз. — Е, какво става?

— Още я изследват в лабораторията. Сега разкарай се, докато не съм се ядосала истински.

И ми затвори телефона, което не ми остави голям избор.

Или да не правя нищо и да се излежавам, или да завъртя на полицията в Минеаполис. За съжаление там познати нямах, а персоналният ми чар едва ли щеше да ме отведе далеч, особено пък по телефона. Опитах се да се свържа с Мерсие, но прислужницата ме отряза набързо. Какво да правя сега? Нямах работа чак до вечерта, когато с Рейчъл щяхме да ходим на „Клеопатра“. Облякох се, взех за всеки случай едно романче от библиотеката на домакинята и се наканих да се поразкарам по улиците. Реших да отскоча до „Нюбъри Стрийт“, защото се сетих за една книжарничка за комикси и офиса над нея. Може би си заслужаваше да поговорим.

Оказа се, че Ал Зи е мислил в същата линия, защото вече бе планирал посещението ми. Тъкмо се подадох от входа на сградата на Рейчъл и от паркирания отпред на улицата зелен буик излезе едра фигура.

— Чудна количка си имаш, Томи — подхвърлих. — Разкарваш гаджетата насам-натам, до „Дисни Уърлд“ например, а?

Томи Качи се ухили. Носеше черна тениска без ръкави и прилепнали по краката черни джинси. Масивните му рамене надвиснаха над мен като че издути с магически компресор, особено пък на фона на тесния кръст и мускулите на ръцете — същински корабни въжета. Като помисли малко творчески човек, Томи приличаше на гигантска вървяща чаша Мартини, но не ме разбирайте криво — съвсем не толкова крехка.

Пък и Томи не е пияница.

— Добре дошъл в Бостън — рече той. — Ал Зи ще се радва да те види. Влизай в колата. Моля.

— Имаш ли нещо против да отида сам, а? — попитах го аз, защото за нищо на света не ми се качваше в този буик.

Отлично знаех какви пътешествия организира Томи и каква участ постига возилите се отзад гости. Нищо, че се хили през цялото време. По-добре човек да си върви пеша по междущатската магистрала, че ако трябва и със завързани очи.

Сякаш чул мислите ми, той се ухили още по-широко.

— Така е по-лесно, брато. Ал не обича да чака, нали знаеш. Става му притеснително.

— Да бе, да. Ама все пак по-добре ще е да повървя на чист въздух и да дойда малко по-късно, а?

Тони сви мощните рамене. Вероятно нямаше заповед да прилага насилие, затова рече:

— Добре де, щом искаш чист въздух, ние нямаме нищо против.

Е, речено — сторено. Вървях пеша към „Нюбъри“, а огромният буик лазеше по улицата след мен. Хубаво, че почти нямаше трафик. Средна скорост около 2 мили в час, но пък аз се чувствах желан, а и център на внимание. Когато стигнахме пред книжарничката, Томи помаха с ръчище и стъпи на газта. Туристите по тясната уличка се разбягаха. Натиснах бутона на познатия звънец, съобщих си името и заизкачвах стълбите към офиса на Ал Зи.

Никак не се бе променил от последното ми посещение. Същите голи дъски, същата лющеща се стара боя. Вътре имаше двама въоръжени типове, но не и място за сядане, ако не смятаме изтърканото канапе в червено и стола зад бюрото на Ал Зи, на който се бе настанил лично той.

Ал бе в черен костюм, черна риза, черна вратовръзка, посивялата му коса — зализана назад по черепа, лицето му все така мъртвешко, само че ми се стори дори малко по-изпито от миналия път. Носеше слухов апарат, миниатюрните слушалки стърчаха от заострените му и издължени уши. Бях чул, че слухът му се влошавал прогресивно напоследък — сигурно от непрекъснатата пукотевица наоколо.

— Гледам, че сте сменили летния гардероб — учтиво рекох аз.

— Бях на погребение — отвърна той и наведе глава, че и с интерес огледа дрехите си, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Уредено от вас погребение ли?

— Не, не, просто поднесох последна почит на стар другар. Моите приятели измират един по един, вече не останаха. Скоро май аз ще съм единственият жив.

Забелязах, че си вярва, като говори. Но пък като го познава човек, не би се учудил на увереността му в тази насока. И вероятно бе прав.

Махна с ръка към канапето.

— Седнете, настанете се. Тук много хора не идват.

— Не разбирам защо — не се сдържах аз, нали ми е такъв нравът. — Тук е толкова уютно и приятно.

— Вкусовете ми са спартански, знаете — усмихна се Ал и се облегна на стола. — Е, днес ми е щастлив ден. Първо на погребение, сетне посещение на добра воля от страна на г-н Чарли Паркър. Кой знае какво може да стане до довечера: я патката ми да окапе, я растенията в саксиите да увехнат.

— Най-вече ще съжалявам за растенията — пак не се стърпях аз.

Ал Зи протегна дълго тяло, сякаш гигантска змия се разви и опъна.

— Как е неуловимият Луис? — подметна той. — Нещо напоследък не го чуваме. Само за вас ли убива вече?

— Винаги е работил единствено и само за себе си — поправих го аз.

— Добре де, както и да е. Той е единствената причина вие да можете спокойно да ползвате нюйоркското метро например, когато се мернете в този красив град. Защото ако някой посегне на скъпоценната ви персона, онзи хахо ще го очисти. Той дори и на мен би посегнал, а лично аз смятам себе си за много приятен човек, като се имат предвид някои неща. Е, повечето неща, разбира се — усмихна се приветливо Зи и ме изгледа въпросително: — Сега, какво мога да направя за вас, освен това да ви пусна да си излезете оттук жив и здрав?

Знаех, че колкото и да звучи злокобно, то си е до голяма степен помпозна поза. Ал обичаше тежкарските приказки, винаги говореше на „вие“. В миналото се бяхме сблъсквали, дори посритвали, ако може да се употреби подобен израз; веднъж Ал ми даде срок 24 часа да намеря едни пари, които един веселяк бе отмъкнал изпод носа на мафиота Тони Чели. Иначе — бум и край: защото е истина, че Ал държи повече на цената на един куршум, отколкото на човешкия живот. Аз обаче намерих парите и затова съм жив, но пък станах свидетел на убийството на Чели по нареждане на самия Ал Зи. В Дарк Холоу преди време мнозина от хората на Чели скоропостижно си заминаха от този свят — до голяма степен благодарение на усилията на Луис и моя милост, но Тони Чели бе единственият официално посветен в мафиотското братство и фактът, че смъртта му санкционира лично Ал Зи, отклони отмъщението от нас. Ние си му върнахме услугата с лихвите, че и отгоре — намерихме му почти цялата изчезнала сума и му я предадохме. Във всеки случай личните ми отношения с Ал Зи днес могат да се определят с думата „комплицирани“. Едва ли в речниците има по-подходяща дума.

След завършека на събитията около Тони Чели Ал Зи бе наредил на свои хора да ме следят — къде ходя, какво правя. Това бе повече от явно. Иначе откъде ще знае за работата ми по убийството или самоубийството на Грейс Пелтие и Братството? Стопроцентово знаеше и разни неща за господин Пъд.

— Доколкото помня, поканата идва от вас — върнах се аз на темата.

Ал Зи се плесна по главата, като че муха го ухапа.

— Вярно бе, така си е. Трябва да е било в миг на слабост.

Но с тази приказка приключи и майтапът. Ал Зи мина на сериозното.

— Чувам, че си пъхате носа в делата на Братството.

— Това интересува ли ви?

— Много неща по принцип ме интересуват. Приятна ли ви бе срещата с г-н Рагъл?

— А, той ли? Доста психически натоварен човек. Мисли си, че искат да го убият.

— Аз лично се опасявам, че може да пострада, и то сериозно, заради собственото си изкуство.

Каза го и махна с ръка на двете мутри. Те излязоха и затвориха вратата след себе си. Ал стана и се разходи из стаята, отиде до прозореца и заоглежда пазаруващите на улицата туристи. Очите му бяха като на таласъм, само дето никой не пукяса от мятаните наляво и надясно погледи.

— Харесвам я тази улица — заговори Ал. — Харесвам си я — най-вече, че е обикновена, нормална. Стъпваш на тротоара, а хората около теб — най-обикновени. Един се кахъри за ипотеката, друг се ядосва заради цената на кафето, трети — да не си изпусне влака. Ходя сред тях и се чувствам нормален.

Извърна се и ме загледа.

— А вие? Вие, от друга страна, изглеждате напълно нормален. Обличате се като всеки втори кретен отвън. Не изглеждате нито по-зле, нито по-добре от стотина други туруци на улицата. Ама влезете ли тук, и аз ставам неспокоен. Нещо ме гложди отвътре, засърбяват ме пръстите, дланите ми се потят… Хм. Да сме наясно: аз ви уважавам. Значи така. Дори може би ви и харесвам малко. Но зърна ли ви, и в душата ми се вселява някакво чувство на обреченост — сякаш шибаният таван се кани да пада. А присъствието на онези двамата — любимите ви убийци — в Бостън направо ме притеснява. Не мога да спя спокойно, значи. Зная, че тук си имате някаква жена, но разбрах още, че снощи сте вечеряли в „Линъкс“ заедно с онези приятелчета. Вие телешко ли ядохте?

— Много бе вкусно.

— За 35 кинта порцията би трябвало да е повече от вкусно. Дори и песен да ви пее, докато дъвчете. За какво си говорихте — за работа или просто така… приятелски разговор?

— По малко и от двете.

— Хм, така си и знаех — кимна Ал. — Предполагам, интересува ви защо насочих Рагъл към вас, защо се интересувам от този човек, който нарича себе си Пъд, нали? Може би си правя сметката: какво мога да направя аз за Чарли Паркър? Чий живот да сговня, като насоча Паркър да рови около него, а?

Изчаках. Не бях сигурен накъде отива разговорът. И естествено, че бях учуден от посоката, която внезапно пое.

— Или нещо друго? — продължи Ал и тонът му се промени.

Зазвуча гневливо, заядливо, по старчески. Махна се от прозореца, прекрачи до канапето и седна до мен — съвсем близо. В очите му съзрях нещо далечно, нещо, което може би го притесняваше и преследваше нощем.

— Мислите ли, че едно добро дело може да изкупи вършени цял живот злини? — изведнъж попита той.

— Не зная. Не е мое право да съдя — рекох предпазливо.

— Дипломатически отговор, но неверен. Вие само това правите, Паркър, постоянно сте в ролята на съдия. И ви уважавам, защото постъпвате така, както ви повелява съвестта. Както правя и аз в моята работа. Ние си приличаме, Паркър. Вие и аз. Хайде, опитайте да ми отговорите отново.

Свих рамене.

— Вероятно може, особено ако е акт на неподправено, искрено разкаяние, но знам ли? Как да кажа накъде ще натежат везните на Божието правосъдие?

— Вярвате ли в избавлението?

— Надявам се един ден да ме постигне.

— Значи вярвате и в изкуплението като някакъв вид компенсация. То е сянката на избавлението.

Скръсти ръце в скута си и пак ме погледна. Ръцете му бяха бели, извънредно чисти, сякаш ежедневно прекарваше часове наред в почистване, миене и търкане на кожата.

— Остарявам. Тази сутрин в гробището се огледах и видях само мъртъвци — мъже и жени. Цяла група хора, на които тепърва едва ли ще им се събере общо повече от година-две живот — взети заедно, ви казвам. Много скоро ще ни дойде редът и всички ще бъдем повикани, за да застанем пред Божия престол, където ще бъдем претеглени и вероятно намерени за грешни. Всички ние, до един. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е Божията милост. Аз обаче не вярвам, че ни чака милост или прошка, ако приживе ние самите не сме я проявявали. Поне веднъж… А аз не съм милосърден човек. Никога не съм бил…

Мълчах и продължавах да изчаквам, а той въртеше годежния пръстен на пръста си и ме поглеждаше косо. Знаех, че съпругата му е починала преди три години, а деца нямаше. Какво ли мислеше точно в този миг? Вероятно, че след смъртта си ще се съберат отново с нея, може би в друг свят, вероятно в друг живот.

— Всеки има право да се опита да изкупи грешките си — рече изведнъж, и то съвсем тихо. — Никой не бива да му отнема това право.

Очите му отново отскочиха към прозореца, откъдето идваше единствената светлина в стаята. Сетне издума:

— Зная това-онова за Братството. И за човека, когото използват да върши специалната работа.

— Г-н Пъд ли?

— Вие вече го познавате, така ли? — този път Ал Зи наистина бе удивен.

— Запознахме се в моя двор — отвърнах.

— Тогава може би дните ви наистина са преброени — рече той просто и с убеждение. — Познавам го, защото работата ми е такава. Не обичам непредсказуемото, освен ако не го използвам лично аз — за мои си цели. Именно затова и вие сте все още жив. Знаете го добре. Затова не наредих да ви очистят, когато дойдохте да ме разпитвате за Чели, а и после — след като заедно с вашите приятели преди две зими избихте повечето негови хора. Вашата цел и моята бяха горе-долу така… — рече Ал и разклати длан в балансиращо движение. — Пък и върнахте парите, това ви купи живот.

Сега може би не е лошо да поговорим за Пъд. Може да ни е от взаимна полза. На мен особено няма да ми пука, ако той ви убие пръв. Е, може би ще ми липсвате. Имате дарбата да оживявате нещата, да правите живота по-весел… но това е всичко. И вие, и вашите приятелчета. Но пък ако го убиете — то ще бъде от полза за всички.

— А защо вие не свършите тази работа? Имате цяла организация? — опънах се аз.

— Защото не е направил нищо, което да го постави в позиция за подобна санкция от страна на мен и моите съдружници. Вижте сега — представете си, че виждате отровен паяк в ъгъла на стаята, нали? Няма да го убиете веднага — не и преди да е направил опит да ви ухапе, нали?

Ал ме погледна. Изглеждаше доволен от образната си реч. Но отлично знаех, че тази аналогия с паяците не е случайна. Интересен човек беше този Ал Зи. Наистина интересен.

— Пък освен Пъд има и други фактори. Други хора — в сянката, извън кадър. Тези хора трябва да излязат на светлото. Трябва някак да ги примамим — да се покажат. Защото ако тръгна срещу Пъд без друга причина, освен тази, че го смятам за зъл и опасен (при положение че мога да открия Пъд достатъчно бързо и хората, които изпратя срещу него да го ликвидират, в което се съмнявам), то онези в сянка ще вземат мерки против мен и ме смятайте за отстранен от играта. Нито за секунда не се съмнявам, че именно така ще стане. С фатален изход лично за мен. Всъщност смятам, че в момента, в който наредя санкция срещу Пъд, той ще ме изпревари. Това е опасен човек, повярвайте ми. Познавам го и него, и цялата му история.

— Значи искате да използвате мен за примамка?

— Никой не може да ви използва — засмя се Ал Зи, — освен ако вие самият не го пожелаете. Вие вървите срещу Пъд по ваши си, собствени подбуди. От моя страна пък никой от моята организация няма да ви пречи. По никакъв начин. Дори се опитах да ви насоча в правилната посока — затова ви изпратих онова порно режисьорче. Ако го загащите в ъгъла и ние можем да помогнем да го забършете, без това да привлича вниманието към нас, то смятайте го за свършено. Така стоят нещата. Но моят съвет е да скриете всички ваши близки — хората, на които държите — далеч, далеч от него, защото той може да ги убие или най-малкото да ги използва, за да убие вас самия. Ясен съм, нали?

Рече го и се усмихна конспиративно.

— В същото време длъжен съм да ви кажа, че имате конкуренция в опита да ликвидирате Пъд. В Ню Йорк на еврейските старейшини им писна от палежи и убийства, а смъртта на онзи равин направо преля чашата. С тях не бива да се бъзикате. Не и с шибаните чифути. Е, не е както по времето на големия Бъгси Сийгъл, но ви казвам, че тези хора са опасни — имат ли зъб на някого, свършено е с него. Сигурно си мислите, че шибаната сицилианска мафия е страшна, а? Много здраве имате! Шибаните евреи, те са специалисти в замислянето на отмъщение — имат хиляди и хиляди години опит в това отношение. И са същите специалисти като шибаните китайци в областта на барута. Имам предвид, че китаецът измисли барута, а евреинът — отмъщението. Бог да ми прости за езиковите средства.

— Искате да кажете, че са наели някого ли? — попитах с интерес.

— Да — потвърди Ал. — Но при този човек не парите са главният стимул, не те са му мотивация, значи. Той нарича себе си Голем^[1] и е евреин от Източна Европа. Не го познавам лично и сигурно така си е по-добре за мен. Но както чувам, захване ли се с някой, и онзи умира. В деня, в който го срещна, ще целувам пръстена на св. Петър и ще препрочитам Десетте Божи заповеди.

Отново завъртя годежния си пръстен; светлината от прозореца заигра върху метала и разпрати наоколо златисти стрелици.

— Не е лошо да поговорите с човек на име Мики Шайн — истинското му име е Майкъл Шайнберг. Викаме му Мики Еврейчето. Сега е вече пенсиониран, по-рано бе от екипа на Джоуи Барбоса, ама сетне нали Джоуи започна да пее на ченгетата, та нещата се промениха. Подочух, че именно той е теглил куршума на Джоуи в Сан Франциско през седемдесет и пета. Същата година работеше и за Екшън Джаксън, сетне му писна от игрите и си купи цветарски магазин в Кеймбридж.

Ал Зи извади скъпа писалка и тефтерче, написа нещо и скъса листчето, за да ми го подаде.

— Мики Шайн — повтори той и очите му се зареяха нейде далече, в гласа му се появиха носталгични нотки. — Знаете, помня един случай… бяхме се запили в Алфабет Сити, беше лятото на шейсет и осма; пихме, пихме, сетне се преместихме на друго място, не помня къде, ама се събуждам в една турска баня, значи — не ти е работа. Гол като сокол, ама не съвсем гол, значи, увит в хавлия. Лежа на една плоча, наоколо фаянс, плочки, кофти работа — решавам, значи, че съм в шибаната морга…

Изведнъж млъкна, вероятно се усети, че се разпуска прекалено пред мен и изхъмка, сетне добави строго:

— Та значи, видите ли го, разкажете му тази история. Предайте му, че още помня онази вечер.

— Ще го направя — обещах аз.

— Ще наредя някой да му се обади предварително — рече още Ал Зи. — Мики си пада малко бързак, пък и не мисли много-много. Барбоса го намериха с четири рани от рязана пушка. Влезете ли там с този патлак под сакото, разпитате ли туй-онуй за миналото, току-виж сте се усетили как се е чувствал Барбоса, ако разбирате какво искам да кажа.

Благодарих му, станах да си ходя. Още преди да съм стигнал до вратата, той вече се бе наместил зад бюрото, а пръстите му все така навиваха ли, навиваха старата златна халка.

— Ние с вас си приличаме, един тип хора сме — вие и аз — повтори той, докато отварях.

— Какъв тип? — попитах за всеки случай.

— Вие знаете какъв — отвърна Ал.

— Едно добро дело — рекох тихо, но не бях сигурен дали то ще е достатъчно.

Ал Зи действаше главно в сферата на дрогата и курвите, порното и кражбите, изнудването и убийствата — пропилян, задъхан живот. Ако вярвате в кармата например, тези неща се натрупват… Ако пък вярвате в Господа Бога, значи пък изобщо не бива да ги вършите.

Ами аз самият? Не бях ли вършил неща, за които сетне горчиво съжалявах? Бях отнемал чужд живот. Бях убил невъоръжен човек с голи ръце. Може би Ал Зи бе прав: ние сме си един и същи тип хора — той и аз!

Сетне гласът му ме извади от въпросните размишления:

— Както казвате — едно добро дело. Аз ще ви помогна, по този дребен начин, да намерите г-н Пъд и да го отпишете от играта. И него, и онези около него. Но стъпвайте леко и внимавайте в картинката, г-н Чарли Паркър! Все още има хора, които се ослушват в очакване на вашите стъпки.

На излизане се обърнах. Той вече седеше на стола, скръстил ръце на корема, лицето му изпънато, застинало в изражението на суров, безмилостен бог.