Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (1) (367000 животни търсят своя държава)

Отлитането

Ето ме, четиридесет и осем годишен, да седя в мрачното утро на 11 декември 1957 г. в нашия едномоторен самолет. Летя на височина 200 м. покрай р. Рейн на юг към Швейцария. Жълто боядисаните върхове на витлото чертаят прозрачен матов кръг в сиво-зеления фон на ландшафта, който се открива пред извития стъклен ветробран. Отляво покрай нас със скорост 200 км. в час се плъзга планинското шосе, но не блеснало сред разцъфнали дървета и цветя, както по време на нашите весели пролетни излети, а пусто, студено, намръщено.

Кормилният лост е между коленете ми, моят син до мен също държи лоста между коленете си. Едно леко натискане с ръка на боядисания в черно заоблен край на металния кух лост и крилото от дясната ми страна плавно се наклонява към декемврийския пейзаж и ние се насочваме към Рейн. Като се ориентира по реката, нашият самолет не може да сгреши пътя, така че има време и за размисъл.

Чувствувам се малко потиснат. В началото сме на 10000 километров полет през Средиземно море, пустинята, Египет, Централна Африка до отвъд екватора. В сравнение с този маршрут въздушната линия от Франкфурт до Ню Йорк е само около 7000 км.

Аз съм възрастен човек, никога не съм се смятал за особено смел и освен за езда не съм се разпалвал за никакъв друг спорт. Не ми е и минавало през ума, че някога ще пилотирам „самолетче“ чак до езерото Виктория.

Но аз се ожених на двадесет и една година и синовете ми сега са вече големи. Михаел, седнал до мене в якето си от овча кожа, е двадесет и три годишен. Той не само ми е син, но и единственият ми истински приятел.

Още като момче той ми помагаше при опитите ми с вълци и кучета. По-късно той бързо ме надмина във фотографирането на животни и премина към филмиране. Когато стана на осемнадесет години, неговите културни филми вече получиха висока оценка. После той си науми да заснеме цветен филм по книгата ми „Няма място за диви животни“.

Книгите, дори и най-търсените, се четат обикновено от няколко десетки хиляди, да речем — от сто хиляди читатели. Нашата цел обаче е да обясним на милиони хора в Европа и Америка, че лъвовете и слоновете, носорозите и жирафите — създания, на които всеки човек се удивлява, изчезват все повече и повече и че последните им убежища — националните паркове и резерватите, стават все по-малки по територия. А само чрез киното, телевизията и илюстрованите списания би могло да се въздействува на милиони хора.

Държавната филмова кредитна служба, която финансираше по това време игрални филми, бе поела поръчителство пред банките само за половината от разноските по нашия филм. След като се завърнахме от Африка, с ужас узнахме, че и Уолт Дисни, един такъв голям артист, а при това и толкова богат, по същото време снимал филм за животните на Африка — „Тайните на степта“, който щял да бъде пуснат на екран едновременно с нашия. Първата компания за разпространение на филми в Мюнхен, която прегледа част от нашите снимки от Африка, отказа филма. Най-сетне се наложи Михаел да подпише полици за над сто хиляди марки, нужни за монтаж, за оцветяване на копието, за озвучаване и довършване на филма.

Филмовите специалисти бяха недоволни, че сме показали дивите животни прекалено кротки. От други филми за Африка хората са свикнали всеки миг някой хищник да убива жертвата си, грамадни змии да удушват хора и свирепо нападащи слонове да бъдат убити в последния миг. Но като специалисти зоолози ние можехме да покажем животните само такива, каквито са в действителност, а не по този начин, както обикновено се показват на публиката, за да гъделичкат нервите й. И тъй със страх изпратихме нашия филм на Берлинския филмов фестивал.

Филмът „Няма място за диви животни“ беше показан през последния ден на този фестивал в едно кино на Курфюрстендам. Преди това бяхме поканили журналистите на закуска в Берлинската зоологическа градина, но тъкмо към десет часа се изсипа такъв пороен дъжд, че никой от тях не се реши да тича през зоопарка до ресторантския павилион. Така си и останахме сами пред приготвените грамадни купища сандвичи.

Докато гледахме премиерата на нашия филм, седнали в кинотеатъра съвсем отзад, ние изпитвахме същото чувство, каквото вълнува учениците, събрани в аулата при приключване на учебната година, за да научат кой ученик преминава и кой остава. Когато на екрана преминаха три жирафи като силуети на фона на червеното вечерно небе, зрителите започнаха да ръкопляскат по средата на филма. Михаел сложи ръката си на коляното ми. И ето че накрая той се озова на сцената в светлината на прожектора в официалния си костюм. Той не знаеше как да се поклони и какво да прави с грамадните букети люляк, които бяха тикнати в ръцете му.

Като замаяни тръгнахме по Курфюрстендам към тържествената зала, която се намираше през няколко сгради и където се връчваха наградите. Залата беше вече наполовина празна. Представителите на печата възмутено ни упрекнаха, че са ни търсили напразно цял час. Филмът бе награден със „Златната мечка“, тъй като публиката бе дала най-много гласове за него. Втора „Златна мечка“ му бе присъдена от международното жури от специалисти, а освен това получи още и Държавната филмова награда на ГФР.

И така всичко вървеше благополучно. „Няма място за диви животни“ бе прожектиран в Мюнхен в едно и също кино дванадесет седмици, мина по екраните на шестдесет и три страни, включително в страните от Източния блок, Китай и Япония. В Южна Африка цензурата възнамерявала да го съкрати, но пресата протестирала и министърът на вътрешните работи преценил, че от филма не е нужно да се изрязва нито един метър.

Ние обаче имахме чувството, че милионите зрители, които гледаха филма, са искали с парите, дадени за билета, да подпомогнат дивите животни на Африка, които ние двамата тъй обичаме и които всеки, който ги опознае по-отблизо, не може да не обикне. В нашия филм ние протестирахме срещу това, че британските власти в Танганика искаха да намалят с една трета територията на Националния парк „Серенгети“, един от последните богати на животни девствени райони на Африка. Във връзка с това Михаел предложи на английските власти полагаемата ни се част от парите, получени за филма, да се използува за закупуването на терени, които да се присъединят към резерватите. Директорът на Националния парк на Танганика — полковник Питър Моли, ни посети във Франкфурт. Той предложи за по-целесъобразно парите да се използуват за нещо друго, което било по-важно.

В степите на Серенгети пасели над един милион едри диви животни, чиито огромни стада обаче се намират почти винаги в движение. Веднъж, докъдето погледът стига, се редят една до друга антилопи гну, после същата тази площ остава за няколко месеца съвсем без животни, опустява напълно. Съществуват много предположения откъде идват и накъде отиват животните. Именно с оглед на някои от тези предположения били предложени и новите стеснени граници на Националния парк. Никой обаче досега не е имал нужните средства да проследи тези „маси“ животни при тяхното странствуване. През месеците на дъждовния период дори с всъдеходните коли не може да се пътува по оскъдните „пътища“, а още по-малко през наводнените равнини, през планините и урвите. За такива изследвания властите нямат пари. Впрочем коя ли власт по земното кълбо има пари за лъвове, жирафи, зебри и антилопи гну?

Тогава ние лежахме на нашия мансарден балкон с вдигнати високо на парапета крака и напрегнато умувахме как може да се изясни загадката на странствуванията на животните.

— Трябва да се научим да летим! — заяви неочаквано Михаел.

Бях изненадан, но разбрах веднага, че е прав. Точно така преди повече от десет години той ме накара да се науча да шофирам. Сега трябваше със седмици да воюваме с нашите съпруги, докато най-после едно неделно утро се намерих на спортното летище Егелсбах, отдалечено на 20 км. от Франкфурт. То съвсем не приличаше на летище. Представляваше просто една немного равна зелена поляна, която дори не бе и оградена. В дъното се намираше малко ресторантче, от тавана, на което висяха безброй вратовръзки. На всекиго, който за пръв път е летял самостоятелно, преди още да се усети, тук му се отрязва вратовръзката.

Предполагах, че най-напред ще има нещо като теоретичен „сух ски курс“, но докато да се опомня, седях вече в малката „луличка“, в „Пайпър къп“. Зад мене беше учителят пилот и аз се издигах над силнотоковия далекопровод и над железопътната линия по диагонал нагоре във въздуха. Такъв „Пайпър къп“ напомня самолетче, купено от фирмата Уулуърт, сглобено по съвсем примитивен начин от тънки щанги и платно. Хубавото му е това, че има съвсем малко лостове, циферблати и уреди, така че не съществува опасност човек да сгреши много.

Самото летене е детински проста работа и всъщност няма какво да се учи. Трудно е само излитането, а още по-трудно — кацането. На мене ми бяха нужни почти двойно повече часове, отколкото на Михаел, докато успея да направя пред държавния екзаминатор изискваните вертикални завои за изкачване и да се приземя със спрян мотор точно на посоченото ми от земята място.

И ето че най-после се откъсваш за пръв път сам от родното летище, където ти са добре познати и горският кът, и покривът на хангара, и близкото селце. Като врабче, излетяло за пръв път от гнездото, ти се страхуваш дали ще можеш да се върнеш. Всички тези села си приличат едно на друго, шосетата също. Придържам се към автострадата, по която човек винаги може да се ориентира при завръщането. При опита ми да кацна в Кобленц на високото плато над река Мозел вятърът грабна самолетчето и изведнъж се оказах завъртян в обратна на пистата посока. Няколко дни по-късно трябваше да се задържа в продължение на половин час на височина 3000 м. В такъв случай човек трябва да внимава да не се сблъска с пътническите самолети, които летят към грамадното франкфуртско летище за приземяване. Ей там се намира Франкфурт, а малко по-нататък Майнц и Висбаден — колко на гъсто живеят хората тук! Един пломбиран уред на седалката зад мен ми показва точно дали летя по-ниско или по-високо от определената височина.

Не, наистина не е трудно да се лети с „Пайпър къп“. Трудна е само теорията, която трябва да се овладее.

От осем часа сутринта до шест часа следобед аз прекарах в една голяма зала в сградата на градския президиум на Дармщат. От дясната и от лявата ми страна седеше друг „ученик“ на разстояние три метра, за да не мога да преписвам, и аз държах изпит. Четири седмици преди това изобщо не знаех, че в Германия съществува планина Вихен, а сега зная наизуст, че най-високият връх на Бохемските планини се нарича Арбер и е висок 1457 м. Върху голяма географска карта, на която не са написани никакви наименования, трябваше да нанасям имената на отбелязаните само градове, реки, канали и планини. Зная дори, че притоците на р. Прегел се наричат Ангерап и Инстер, защото се шушукаше, че един от членовете на изпитната комисия бил родом от Източна Прусия. С линия и пергел мога да изчисля на милиметрова хартия теоретично кога ще пристигна от Франкфурт и Хамбург, ако духа срещу мен под ъгъл 63° североизточен вятър, и колко бензин ще ми е нужен за този случай. Зная кой на кого трябва да дава път, когато се срещнат балон, безмоторен самолет, моторен самолет и цепелин. Мога точно да обясня какво значи неправилно посочване на мястото, какво значи правилно посочен курс на вятъра, какво е ветрови триъгълник, девиация, инклинация, колко са дълги една морска миля и един възел, мога да начертая на черната дъска по памет напречното сечение на мотора и карбуратора, мога да разчета вариометъра и указателя на завоите, измерителя на пътя с постоянно налягане, температурата на цилиндрите, мога да назова всички видове облаци, познавам всички сигнали на летището и мога да разчета метеорологичните карти, зная какво се получава при преминаване на топли и студени въздушни течения, какво значи „идеален циклон“, кога се образува фьон, какво трябва да се разбира под тегло на съоръжения самолет, колесник, гири и предкрилка.

Знаех хиляди неща и си взех изпита с отличие, докато двама стари изпитани летци, които искаха само да подновят книжките си, пропаднаха, а те сигурно умееха да летят далеч по-добре от мен. Но аз пък учих много усърдно, защото си казах, че ако пропадна, ще бъде съобщено във вестника, а има толкова много хора, които страшно биха се радвали на това. И накрая ти се връчва някаква кафяво-жълта книжка за правоспособност на летец, носиш я в портфейла си, изпитан пилот си, но това никак не се и забелязва и никой не те пита.

И все пак придобивката, че можеш да летиш сам, се намесва и в личния ти живот, и то там, където съвсем не си очаквал. Например аз трябваше да отвикна на закуска да пия повече от една скромна чашка кафе. Такова малко самолетче като нашето впрочем няма никакви специални сервизни помещения — нито за мъже, нито за жени. Веднъж над Рейнския пролом при гр. Бинген в отчаяние обмислях дали да кацна принудително, а принудителното приземяване извън някое летище в Германия съвсем не е проста работа. Дори и да се приземиш благополучно в някоя люцернова ливада, първо трябва да изтичаш до най-близкото село и да се обадиш на службата за въздушни съобщения в Брауншвайг, трябва да изчакаш идването на полицията и да получиш служебно разрешение за старта. Едва тогава можеш да опиташ да се издигнеш отново във въздуха. Ето защо по-малката беда е да се лишиш от утринното си кафенце.

Стоя в затревената площ на летището край Егелсбах до нашия стар инструктор по летене. Той вписва в списъка точното време на отлитащите и кацащите жълти самолетчета. Аз дойдох тук нарочно, защото от седмици насам нещо ме измъчва.

— Моля ви, господин Репле, кажете ми съвсем откровено, бихте ли позволили на Михаел толкова скоро да замине за Африка, ако той би бил ваш син?

Разбира се, и самият аз се научих да летя, и то, защото вкъщи нощем не бих могъл да спя при мисълта, че той ще лети съвсем сам над пустинята. Може би донякъде учех и заради това, че на бащите не им е много приятно синовете им да ги надминават. Ние не можем да отложим пътуването си, защото работата в Серенгети сега именно трябва да се извърши, и то по-добре днес, отколкото утре, в противен случай междувременно там ще се вземат окончателни решения за съдбата на Серенгети. В Африка не можем да купим самолет, нито да вземем такъв под наем. Ние имаме нужда от самолет, който по наше желание може да лети съвсем бавно и да се приземява навсякъде, без да търсим летище. Не би ли било по-добре да натоварим самолета на параход?

— Тогава ще трябва да се упражнявате над безлюдните степи, където не бихте могли да намерите никаква помощ. Не, Михаел е един от моите най-добри ученици, летенето е вродено у него. Дали сега ще продължите тук, в Германия, своите полети и упражнения, или ще летите над средиземноморските страни, всъщност няма никаква разлика.

Ние не можем да се откажем от полета. Най-сетне други хора са рискували за по-маловажни цели дори и повече. Преди да предприемем нашето приключение при изследователската ни работа в пущинаците, ние ще трябва да преживеем още едно спортно приключение. Нещо, което всъщност и ни примамва, и ни плаши.

И сега седим в нашия красив нов самолет и летим нагоре по течението на р. Рейн. С нас е само нашето „бушбеби^[1]“, нашето маки. Все още очаквам да зърна моста, който според атласа за автомобилисти би трябвало да се появи, а внезапно се намираме над едно грамадно четвъртито здание с надпис „Гайги“. Това е швейцарската конкуренция в Базел на нашите фирми за лекарства — Мерк в Дармщад и Хьохст. Един от собствениците на тази огромна магьосническа „кухня“ е университетски професор и лекар, зоолог и изследовател на Африка. Неотдавна в Африка той ми разказа как всеки ден давал да се седират стотици мъртви мухи цеце и да им се изваждат поотделно червата, стомахът и другите органи.

Да се лети по-нататък, до Женева, не е трудно. В нашия самолет ние поискахме да ни инсталират и радиокомпас. И така аз проверявам в справочника дължината на радиовълната на женевското летище и на ръководните пунктове по пътя дотам. Михаел нагласява дължината на вълната и една стрелка на циферблата се отклонява. Когато носът на самолета се намира в посока на невидимата радиостанция, стрелката застава точно на нула. Преминем ли над нея обаче, стрелката се завърта изведнъж изцяло около циферблата. Всичко това става като насън. Но във вътрешността на Африка няма такива ръководни пунктове и когато пълните на най-близкото летище не стигат до нас, радиокомпасът не струва и пет пари. Но още не сме в Африка, а в Швейцария и вече си имаме съвсем други грижи с нашето самолетче.

Впрочем най-напред трябва да го представя. То прилича на самолетите „Физелер щорх“ от последната война, само че е по-голямо. Цялото е от метал и е по-модерно. В него може да се поместят четири, дори шест души. Обикновено във въздушните простори то бръмчи с 220 км. в час, но при спуснати клапи за кацане скоростта може да се намали до 50 км. в час, ако, разбира се, умееш. Така че ние можем да кацнем в картофена нива, през която дори с автомобил не може да се мине. Но самолетът ни има само един мотор и ако случайно той засече, тогава ще трябва да спуснем клапите и като с безмоторник да планираме към земята.

Както обяснявахме многократно на съпругите си, това наистина е самолет, който е безопасен дори и за луд човек. Краката му са толкова дълги, че не съществува опасност при кацане в трева или върху неравен терен витлото му да се изкриви. Кабината, в която седим, е наполовина покрита от високите криле и отвсякъде защитена с плексиглас. Понякога ми се струва, че се намирам на стол, висящ свободно във въздуха, тъй като страничното стъкло се спуска доста надолу: когато погледът ми се плъзга покрай коляното, виждам на дълбочина 800 м. под себе си малки селски къщи. Нашият самолет се нарича „D-ENTE“ (т.е. „Патица“ — Б.пр.). Всички допуснати в Германия самолети получават буквата „D“ като пръв отличителен знак и след тирето още четири букви. Тъй като нашето желание беше те да носят името на животно, избрахме „ENTE“. Едва по-късно се сетих, че бихме могли да изберем и „ESEL“ (т.е. магаре — Б.пр.), което също започва с „Е“ и има четири букви.

На вертикалната опашна плоскост на нашия самолет е нарисуван според предписанието черно-червеният златист германски трицвет, а освен това боядисахме целия самолет черно-бяло, като зебра. В този си вид той навярно няма да изглежда толкова „технически“ и чужд на животните в Серенгети, където сноват хиляди зебри. Преди всичко обаче особено важно е това, че малкото самолетче може по-лесно да бъде открито, ако закъсаме някъде и трябва да ни търсят из Африка.

В Женева обаче ние чувствуваме известно неудобство да кацнем с нашата „летяща зебра“ на първостепенното международно летище. Добре е, че още не сме облекли тропическите дрехи, защото иначе съвсем не бихме били за пред хора. Тъй като на пистите стоят десет тежки пътнически самолета, чакалните гъмжат от стотици пътници. Всъщност тези тежки „сандъци“ трябвало да кацнат в Милано, но откъм Италия нахлуват големи студени въздушни маси, в долината на По бушуват бури и целият въздушен трафик е насочен към Женева.

В Ница дъждоносните облаци висели на сто и двадесет метра от земята, не се виждало нищо на разстояние от два километра. От Марсилия съобщават, че там дори не се разрешава транзитно прелитане. И така ние трябва да останем още една нощ в обливаната от дъжд Женева.

На втория ден сутринта хълмовете наоколо са забулени до средата от сиви облаци. Само на юг — в една дълбока долчинка, те не достигат до земята. Там се вижда една пролука и ние летим през нея. Тъй като зелената гора по планинските склонове ни изглежда неприятно близо и тъй като ние се боим от въздушни течения по склоновете, опитваме се да се издигнем по-високо, но веднага попадаме в облаците — слепи сред млечнобялата мъгла. Бързо спускаме нашата „Патица“ по-ниско и когато най-сетне се прояснява се издигаме отново и прелитаме през планини, високи 1200 м., в посока към Лион. След това летим в продължение на един час надолу по течението на р. Рона и се приземяваме в Марсилия, където слънцето грее слабо.

В мрачната хотелска стая в Марсилия покриваме изтъркания килим с географски карти на Италия. Над Сицилия има силна въздушна депресия с бури и проливни дъждове. Ако летим покрай италианското крайбрежие, често пътят ни ще бъде блокиран заради военните зони, прелитането, над които е забранено.

И така, вместо да видим Африка, се запознаваме най-напред, и то тъкмо пред Коледа, с Марсилия без зимни палта. Срещу нашия хотел се намира църква, построена преди осемдесет години. Всъщност обаче това е гара. Днес се прави обратното — гарите не се строят като катедрали, но църквите приличат на гари.

На метеорологичната карта в командната кула на летището линиите и знаменцата не искат дори и да мръднат. Черната буреносна депресия все още лежи над Италия, а ние искаме най-после да се измъкнем от дъждовната Европа. Ето защо решаваме да направим голямо заобикаляне през Испания и Гибралтар. Бръмчим покрай френското крайбрежие и все ни се иска да съкратим пътя и да минем пряко през големия Лионски залив. Водата под нас обаче изглежда така пуста и студена, че натискаме кормилния лост все надясно, за да се държим по-близо до брега.

От едно военно летище любезни испанци ни закарват до Картахена и то с такси, в което скоростният лост е закрепен с дървени клечки, за да не се измъкне. Хилядата километра от Марсилия до Картахена ние взехме точно за четири часа при попътен вятър и изразходвахме 280 л. бензин. Като натискаме силно клаксона, ние минаваме по уличките на малката Картахена до най-големия хотел и се нахранваме там царски: две чаши вино, три различни ястия, пресни крабове, две кафета — всичко общо за 2,60 немски марки, а след това и омари за 2 марки, защото по Коледа в Испания няма туристически цени. Телефонът на нощната масичка работи само когато се повдигне вилката с пръст и все пак гласът ни се чува до Франкфурт. Така жената на Михаел и моята узнават, че сме заседнали в Испания в един уютен хотел в подножието на средновековен замък и те чуват нашите гласове дълго време за последен път.

Испанските летци ни изкушават.

— Защо искате да направите дългото заобикаляне през Гибралтар? Защо не летите направо през Средиземно море за Оран?

— В Алжир нали воюват?^[2] Не трябва ли най-напред да се иска разрешение за Оран?

— Ами, оттук и друг път е отлитал някой за там. Ние ще ги предизвестим за вашето идване по радиото.

Михаел ме поглежда, стиска устни и поклаща леко глава. Три дена вече загубихме заради тази проклета въздушна депресия над Сицилия. Изкушението е голямо и ние не можем да устоим. Изваждам червеникавожълтите спасителни блузи, нахлузваме ги през глава и ги завързваме здраво през кръста. Упътването на английски е напечатано наопаки, но то може да се чете, ако човек погледне надолу към корема си. Във всеки пояс има по една свирка, батерия, която в морската вода автоматично задействува фенерче, светещо една нощ, има багрило, което да оцветява морето около нас, за да може спасителните самолети да ни открият. Освен това приготвяме и нашата малка гумена лодка. Във водата тя сама се надува. Към нея Михаел привързва една чанта с хляб, няколко ябълки и пакет кекс. Той поставя в нея също един димящ патрон и няколко брикети от някакво вещество, което уж прогонвало акулите. С него се снабдихме специално от Америка.

После се издигаме над Картахена високо във въздуха и Испания остава под нас все по-малка и по-малка. Намираме се на височина 3300 м., но по-високо не бива да се качваме, защото въздухът става вече твърде рядък и напредването е много бавно. После обръщаме черно-белия нос на нашата „Патица“ право на юг, към открито море.

Това са точно триста километра, следователно ще летим най-малко час и половина. На картата това разстояние изглежда само един котешки скок. Обаче брегът скоро изчезва от погледа ни, виждаме само небе и вода. Но това не е синьото, лятно Средиземно море, а сива вода с температура може би десет градуса. Ако човек плува в нея, след един до два часа ще се вкочани от студ и ще изгуби съзнание. През това годишно време не се вижда нито един кораб наоколо. Изведнъж се вслушвам в бръмченето на мотора и ми се струва, че то става малко неравномерно. Несъзнателно поглеждам към Михаел. Свикнал съм от години насам все повече да имам доверие в него. Също така зная, че когато той кормува, всичко е в ред. Михаел гледа право напред през образувания от витлото кръг, към сливащата се граница между небе и вода. Около очите му все още няма бръчки. Както винаги, кичур коса пада над челото му и, както винаги, на темето му стърчи снопче коса право нагоре. Това снопче открай време не може да се слегне — още оттогава, когато косичката му беше съвсем руса и Михаел като дете се разхождаше с нашия вълк Джингис.

Изведнъж едно задавяне, няколко хъркания и моторът спира. Като че в същия миг спира и сърцето ми. Как ще се измъкнем от тази „ламаринена патица“, ако трябва да скочим във водата? До мен отдясно над вратичката има чернено боядисана и пломбирана с телче ръчка. „Отваряне на вратата при авария“ — пише там.

Михаел натиска копчето на спомагателната помпа. Чува се бръмчене. Тя впръсква със сила бензин в мотора. Той отново се запалва. Може би бе прекъснат само за пет-шест секунди.

Но това бяха дълги секунди.

Над морето не се решаваме да изключим спомагателната помпа и да проверим дали моторът може сам да всмуква бензин. Не разменяме нито дума, докато стрелката на радиокомпаса не улови дължината на вълната на Оран, докато не се показа крайбрежието на Северна Африка и започна твърде бавно да се приближава към нас.

Над Оран висят три големи тъмни облака. От всеки един в широк фронт се изсипва дъжд над земята. Къде е летището? Това, към което се насочваме, се оказва военен учебен плац. На другите писти стоят военни самолети.

Ние кръжим на два пъти в големи дъги над низината, в която се е проснал Оран. Това там трябва да е летището! Оглеждам се на всички посоки, за да не се сблъскаме с друг самолет, който се кани да кацне. Михаел следи чрез радиослушалките на ушите си указанията на диспечера от командната кула. Той съобщава откъде идва вятърът, силата му на земята, за да може самолетът съответно да се приземи срещу вятъра. Съобщава дали вече може да се слиза, или трябва да се чака, към коя писта за кацване да се насочим и други подобни. Такъв чужд глас мъчно се разбира, още повече че всички съобщения са съкратени и се дават в цифри, числа и кодове и според международната конвенция по цял свят на английски език. Но тук, в радиослушалките, боботи френски.

Докато ние, както се казва, с пот на челото завиваме към определената ни писта и плавно се спускаме надолу, съвсем неочаквано се обажда един глас от командната кула, сега пък на английски: „How do you pronounce your name? — Как всъщност произнасяте името си?“

Щом се казваш Гжимек, трябва да си вече свикнал с този въпрос. В Америка или във Франция често ни уверяваха, че англичанин или французин просто не можел да произнесе това име. В такива случаи успокоявах хората, че и немец също не може. Но този въпрос тук във въздуха ми дойде съвсем неочаквано.

Вече над хиляда години Оран гледа от бреговете на Африка към Испания. Двеста и осемдесет години градът е бил под испанска власт, после четиридесет години под турска, а от 1831 г. под френска. Шофьорът на таксито, който ни закара от аерогарата до града, беше французин. Но самият той още не е видял Франция. Баща му и дядо му също са родени в Северна Африка. Така живеят два милиона французи сред седем милиона алжирци.

— Сега в Оран е съвсем спокойно, няма вече въстания — успокоява ни шофьорът французин, като в същия миг само на косъм избягва сблъскването с едно тежко натоварено магаре.

На другата сутрин чета във вестника, че следващата кола, която тръгнала от летището за града половин час след нас, била обстрелвана и имало четирима ранени. Всички хотели са препълнени с бежанци от провинцията и с офицери, така че ние сме доволни от това, че намерихме в един третокласен хотел, притежателят, на който е мавър, една неотоплена стаичка зад кухнята.

Портиерът просто е факир. Докато Михаел преговаря с него, той съвсем незабележимо помете със своя широк ръкав от масата един туристически чек. Когато след това синът ми с усмивка се навежда да го прибере от пода пред тезгяха, тази „хартийка“ я нямаше. Тя се намира вече в чекмеджето под една книга…

Със своите 260000 жители, с многоетажния си гараж и небостъргачите си Оран ни изглежда съвсем спокоен. Портиерът обаче ни съветва в никой случай да не сядаме в кафене с прозорци към улицата. Твърде често хвърляли вътре бомби. Действително това е един „мирен“ град.

Нашата „летяща зебра“ се опита да прелети Алжир, но все още висят навсякъде черните дъждоносни ариергарди на голямата въздушна депресия. Те стават все по-гъсти и се спускат все по-ниско, докато и долината, над която летим, изведнъж се оказва покрита с облаци. Но ние успяваме тъкмо навреме да се върнем назад.

Един автомобил може да даде заден ход, за летеца обаче една задънена улица значи смърт. Не един е загинал в такава долина, щом не е успял да се издигне по склона нагоре, тъй като междувременно долината се бе стеснила така, че не оставаше място за завиване.

Сега се опитваме да летим край брега ниско над морето, но и тук разкъсани облаци се спускат все по-надолу, като опират тук-таме в пенещото се море.

Обезкуражени се приземяваме след час и половина отново на летището на Оран. Чиновниците в сградата зад гъста телена мрежа поклащат глави: „Но вие трябваше да останете поне на триста метра над планините! Имали сте щастие, че не са ви обстрелвали. Само преди три седмици един го свалиха“.

На другата сутрин „почтително“ отбягваме опасните планини. Летим малко по-навътре над морето и виждаме какво поражение е направила депресията, която най-сетне се изтегли на изток. Има отвлечени мостове, разкъртени шосета, наводнения. По планини и хълмове не се вижда нито едно по-едро животно. В миналото моряците още от морето откривали тук антилопи и дори лъвове. Лъвове се срещали още през 1892 г. по планината Идъф, край алжирския пристанищен град Бон, който се намира хей там насреща. Последните твърде кротки лъвове в Мароко са живели до 1922 г. Тези черногриви берберски лъвове са били най-красивата раса лъвове в цяла Африка. Лъвове, в чиито жили тече тяхната кръв, има все още в някои зоопаркове.

Понякога трябва да летим през краткотраен дъжд. Михаел е за преминаване, а аз съм за заобикаляне. Това се дължи на нашите места в „Патицата“ ни. Вратичката над мен не се затваря плътно. Не може и да се запуши, защото бръснещият вятър, образуван при летенето, набива със сила водните капки във фугите, дори и през порестата гума. Ето защо аз трябва да държа една кърпа над главата си и от време на време да я изстисквам. От това ми изтръпва ръката и в края на краищата водата пак тече във врата ми, докато откъм страната на Михаел все още няма пролука…

Така преминаваме Алжир по цялото крайбрежие до Тунис, след това завиваме на юг. Измъкваме се от дъждовния „казан“ на Европа. Нека въздушната депресия мине над Италия и сетне да поръси и Балканите. Ние летим нататък, където грее слънце и никаква дъждовна пералня вече няма да ни спре.

На летището в Триполи и друг път сме чакали по цял час нощем, когато сме пътували с голям пътнически самолет за Африка. По вратата на хангара от гофрирана ламарина все още личат дупките от куршуми от времето на Ромеловата война в Африка. Книжните пари на новото кралство Либия носят лика на стария симпатичен крал Идрис ел-Сенуси, който е с фес на главата, но не може да се разбере колко пиастри струват те, защото са напечатани само арабски цифри. Ние, както е известно, също пишем с „арабски“ цифри, но същинските арабски цифри са съвсем различни от нашите.

Сега искаме сякаш с вълшебно килимче да наваксаме изпуснатото разстояние. Нашата послушна „зебра“ не се задъхва лесно. Но ние сме монтирали пред двете задни седалки и още един голям допълнителен резервоар. От него можем да вкарваме с малка ръчна помпа бензин в двата резервоара, които се намират вдясно и вляво в носещите криле. Ето защо можем да летим без прекъсване до Тобрук, а може би дори до Александрия в Египет.

По въздуха бързо се напредва, а само на омразните летища човек е принуден да се мотае. Все същата война с формалностите: първо да се потърси автоцистерна и да се напълнят нашите бензинови резервоари. След това идва митницата. После посещението при метеоролозите, които ни доверяват какъв вятър и каква облачност може да се очаква при по-нататъшния ни път. И най-сетне трябва да се изкачват стъпалата към командната кула. Там се попълва напечатан формуляр с данните за маршрута и се представя за заверка.

Като крайна цел вписвам „Тобрук“, но всемогъщият диспечер казва, че там имало само военно летище. Той зачерква „Тобрук“ и отгоре написва „Бенгази“.

Остава още да се платят таксите за приземяването, да се попълни чек за бензина, но за по-малко от два часа не можем да се справим с всичко това, макар че с Михаел си поделяхме задачите. Когато с въздишка на облекчение отново висим във въздуха, установяваме обикновено, че сме забравили да се нахраним. Тъй като жена ми не е с нас, чувствувам се задължен да полагам за Михаел малко майчини грижи… Потупвам го по рамото и му пъхам хляб и сирене в ръката. Хлябът е станал малко твърд, защото сме го купили още в Марсилия. Михаел поклаща глава.

Това го е наследил от майка си — всяко вълнение го удря в стомаха. А при този дълъг полет той действително се вълнува, макар че се прави на съвсем спокоен, но все пак от една ябълка не се отказва. После открехва малкото прозорче от плексиглас, което от лявата му страна е врязано във ветробрана. Огризката от ябълката пада дълбоко долу върху хубавото асфалтирано шосе, построено на времето тук по крайбрежието от италианците. Оттам нататък е пустиня, само пустиня. Едно огромно царство от пясък — Либия.

Шосето е безлюдно. На всеки няколкостотин километра забелязваме някой самотен военен камион. Няма селища, само тук-там се виждат шатри на бедуини. А точно след всеки петнадесет минути летене виждаме четириъгълна странноприемница — всички еднотипни. Преди доста години съм срещал в едно илюстровано списание снимки на тези изящни пустинни хотели.

Натискам лоста и се спускаме ниско над тях. Сега тук живеят бедуини, в двора има цели планини от празни варели. Изпод верандата изскачат кози.

Тъй като спомагателната помпа отново стачкува, трябва да си изберем място за кацане, за да можем да прехвърлим бензина с бидони от допълнителния резервоар горе в крилете. Според нашата аерокарта би трябвало край „Марбл арч“ да има спомагателна аерописта. Това не е селище, а, както самото име ясно показва, една арка. Една грамадна арка от бял мрамор, която Мусолини издигнал в чест на „самия себе си“ край крайбрежното шосе. Съвсем близо се намира едно старо летище от последната война, построено навярно от германците. Ние се спускаме ниско и летим три метра над широките асфалтирани писти. Те са се напукали и от пукнатините стърчат гъсти снопчета трева. Наоколо се намират развалини от сгради и от военни клубове. Кой ли е живял тук? Кой ли е загинал тук?

Приземяваме се върху една част от писта, която все още е доста гладка. Близо до нея бедуини пасат стадо едногърби камили. Те отиват да подкарват две магарета и всички ние тръгваме подир дългоухите към една барака от гофрирана ламарина. Каква изненада — това действително е бензинов склад. На старите вермахтови бидони е написано с блажна боя, както е редът: „Напълнено през май 1956 г.“. Следователно от година и половина това самолетно гориво стои тук, край забравената триумфална арка на Дуче. Магаретата пренасят бидоните до нашето „Патенце“. Сметката за бензина впрочем ни бе представена една година по-късно във Франкфурт заедно с дузини други сметки от дванадесет различни страни.

Колко време остава още до залез-слънце? С пръсти човекът ни изяснява, че то е около два часа. Когато обаче отново сме във въздуха и още веднъж проверяваме в аеросправочниците, се оказва, че в тази местност слънцето изчезва много по-рано зад хоризонта. Ние летим, летим, но червеното кълбо се спуска все по-бързо надолу към пустинята.

За номадите там долу слънцето отдавна е залязло. И при нас се здрачава, когато вече радиокомпасът сочи Бенгази. На аеродрума осветяват пистата нарочно за нас. Като две огърлици от перли светят дългите редици на напълнените с масло лейки, от чиито гърла се издигат пламъци.

— Who is the Captain? — Кой е капитанът? — строго ни питат от командната кула. А после още по-строго къде сме били. Мустакатият шотландец не иска да повярва, че сме се забавили в Марбл арч.

— Щом вашият самолет може да лети с 220 км в час, защо в Триполи сте писали в пътния лист, че ви трябва до нас, до Бенгази, седем часа? А всъщност дотук са нужни само четири!

Ясно е, те подозират, че нарочно сме посочили невярно време за летене, за да можем тайно да шпионираме в страната.

Смутени ние лягаме да спим в разкошния хотел в Бенгази. Заспивайки, на Михаел му идва наум, че когато в Триполи диспечерът от командната кула е зачеркнал „Тобрук“ и написал „Бенгази“, не е поправил за колко време ще стигнем там.

При прелитането над Киренайка, Михаел и аз се сменяваме на кормилото и същевременно оглеждаме дали ще видим животни. Но тук пасат само камили. Освен няколко птици други животни няма. Това, че тази страна сега е зелена, се дължи на последната война. Заедно с фуража за конете тук било пренесено семе от една трева, наречена „Oionopodiazee“, която иначе расте само в австралийската полупустиня. Когато танковете вече се покрили с ръжда, най-напред се раззеленило около Ел-Аламейн, после плодородният килим, някъде висок до два метра, се разстлал вляво и вдясно надлъж по крайбрежието и навътре в Египет към делтата на Нил, а също и към вътрешността на страната. Новият зелен живот успял да пусне дълбоки корени и могъл да се пригоди към средиземноморския климат, тъй като най-напред поникнал между зловещите минни полета, създадени от италианци, германци и англичани, простиращи се от брега на сто и петдесет километра навътре в страната.

И досега още мините дебнат тук и никой не смее да припари край тях. Живата трева обаче отдавна е прехвърлила, зоните на смъртта.

Но това е единственото хубаво нещо, което войната е оставила тук след себе си. Под нас безкрайно се нижат окопи, опожарени къщи, укрепления, една железопътна линия, по която на цели хиляда километра не минава влак, военни гробища. Хубавото асфалтирано шосе свършва до египетската граница. В замяна на това пък морето е великолепно светло тюркоазеносиньо и ние се носим над млечнобелия прибой.

В нашия живот рядко има моменти, когато да се чувствуваме напълно щастливи и да нямаме никакви желания. Този е един от тях. Ние двамата сме така сами между стъкленосинята вода и стъкленосиньото небе, двама мъже — единият пред, а другият отвъд разцвета на живота. Имаме и еднаква цел. На младежките ръце на Михаел, които лежат косо пред мен върху управляващия лост, жилите на „жизнената зрелост“ едва започват да изпъкват. Тези ръце ще продължават да работят, когато моите ще бъдат все по-уморени. Малко са мъжете, които знаят, че тяхното дело ще остане в такива топли, добри и приятелски ръце.

Лесно е да се кацне в Александрия, защото цялото летище е на наше разположение. Големите въздушни линии сега заобикалят около Египет и затова тук се намират само няколко самолета „Мисреър“. При приземяването към нас се приближават бавно пет кучета и в сериозна поза застават пред самолета. За беда ние пристигнахме тук тъкмо на мохамедански празник, когато ресторантът и валутните бюра са затворени. Митничарите обаче ни услужиха с пари за таксито до хотела.

Но служебно те са много строги. Питат ни за валута и аз с готовност слагам на масата всички останали от Германия, Швейцария, Франция, Испания, Алжир, Тунис и Либия пари, събрани в джоба ми. Преброяването им става много сложно. Накрая любезните митничари ми връчват един дълъг, написан на арабски език документ, аз вдигам ръце и се подписвам.

Един сръчен египетски монтьор отвъртва филтъра на мотора ни — той е пълен с метални частици. В Оран са ни налели нечист бензин. И сега тези „песъчинки“ са протрили буталата на ръчната помпа на допълнителния резервоар. За щастие предфилтърът на мотора е задържал металните частички. Веднага си купуваме собствена фуния и специална кожа. Оттогава никога вече не сме се отдалечавали от нашето „Патенце“, когато други хора са го зареждали с бензин. Моторът ни след това работи триста часа, без нито веднъж да се „закашля“.

Монтьорът ни казва смутено, че няма право да ни даде авиобензин, защото 80 октанов бензин, какъвто ни трябва, може да ползуват само египетските въздушни войски. Аз бързам по каменните стъпала нагоре при военния комендант на летището. Показвам му официалните сведения на египетските власти, поместени в различни аеросправочници, за международно въздухоплаване, издадени в цял свят. Според тях на египетските летища можело да се купи свободно всякакъв вид бензин. Майорът взема сам телефонна връзка с военното министерство в Кайро, но то разрешава продажбата само в долари. А такива ние нямаме и не ни остава друго, освен да долеем в резервоарите автомобилен бензин, което ни е особено неприятно. Рано излетяхме от Александрия. Сега летим нагоре по р. Нил към Луксор и установяваме, че Египет наподобява лунен пейзаж. Скали, пясък, пак скали, пак пясък, догдето стига погледът — ни дърво, ни лист, ни стръкче трева. Само една тясна ивица се врязва в необработваемата пуста земя и я пресича от север на юг, една ивица земя, зеленееща и благодатна. Това е речното корито на р. Нил със своите плодородни брегове. Но ивицата е тясна, тя остава зелена само на три километра от двете страни, а после целият живот отново рязко се прекъсва и пустинята я огражда без преход.

Аз дърпам лоста за управление, самолетът се издига, погледът обхваща по-голямо пространство, безкрайната каменна пустиня е така печална, че просто ти притиска дъха. Ние оставаме над р. Нил. Щом се спуснем по-ниско, лодкарите ни махат от своите платноходки. Техните грамадни кафяво-жълтеникави платна ни приветствуват отдолу.

От Кайро до Луксор се пътува дванадесет часа с влак. От прозореца на вагон-ресторанта пътникът може да получи впечатление, че пътува през зелен, плодороден рай. Ние минаваме това разстояние за два часа, като при това се запознаваме с всичките грижи на Насър.

На митническия чиновник в Луксор му липсват две копчета от униформата. Това толкова малко го смущава, колкото и нас, и ние с удоволствие приемаме поканата му да пием по чаша кафе. Вечерта правим една разходка до храмовете на Карнак, после се изкъпваме в хотелската стая, а по-късно пием с любезния чиновник египетско вино. Той е в добро настроение и оживено разказва, но на другата сутрин самият той си има големи грижи.

Нашите пари не били в ред — твърди той и жестикулира. Оказва се, че ние имаме няколко французки франка в повече, а в замяна на това пък либийските пиастри са по-малко. В документа, който подписах слепешком в Александрия, съдържанието на моите джобове бе вписано неточно с няколко пфенига. Но и тази работа се уреди. След един час най-после можем да отлетим.

Това беше само малък инцидент, но ние се ядосахме и тъй като и този път не получаваме авиобензин, сърдим се на страната на фараоните. За да ни се изпари ядът, ние като две невъзпитани хлапета кръжим ниско над Нил и разглеждаме фараоновите гробници съвсем отблизо отгоре. Това обаче е против предписанието и ето че радистът от командната кула от Луксор ни се обажда. С любезен тон той ни ругае през ефира да се пръждосваме на 700 м. височина.

Добре де, махаме се!

След почетен кръг над Асуанския язовир ние кацваме за малко в Уади Халфа, точно на египетската граница, но вече на суданска територия.

Египет остава зад нас и ние летим нататък на юг, после се отклоняваме от р. Нил, към която се придържахме, и се осмеляваме да навлезем в Нубийската пустиня. Така за три часа пресичаме най-големия завой, който Нил прави по своя път през Африка. Това наистина е пустиня, каквато я рисуват в детските картинни книжки. Тук няма нищо друго, освен жълт пясък. Нито камък, а още по-малко стрък трева.

Ние никога не бихме се решили да летим тук, ако нямаше железопътна линия, която някога лорд Киченер наредил да бъде построена, за да воюва срещу Махди. На всеки сто километра се намира гара. Тези гари приличат на малките къщички — играчки на детската железница, които са поставени до нея на голия под в стаята. Всички спирки си приличат. Веднъж срещаме влак, спускаме се по-ниско и всички пътници ни махат от прозорците. Повече от един път седмично едва ли пълзи влак през това пясъчно море.

Реката Нил, която най-сетне срещаме отново, е вече по-тясна, а и растителността на зелените ивици по бреговете й става все по-рядка. В замяна на това пък далеч нататък в пустинята започва тук-там да се мярка зеленина. Издигаме се по-високо, за да можем по видимото на хоризонта изпарение да открием следващия завой на Нил и да се насочим пряко на там. Двадесет минути преди залез-слънце кацаме в Хартум.

На другата сутрин съм в Омдурман, на отсрещната страна на Нил, и стоя пред джамията — мавзолей, където е погребан великият Мохамед Ахмед ел Махди. Джамията е украсена с разноцветни електрически крушки. Противникът му — англичанинът Гордън Паша, на статуята е възседнал камила от бронз. Когато Махди със своите яростни дервиши превзел Хартум, Гордън бил убит и главата му набодена на дълъг прът. Едва четиринадесет години по-късно, през 1898 г., лорд Киченер в бой при Омдурман, в който участвувал и младият Уинстън Чърчил, победил привържениците на Махди. Старият опожарен град после отново израснал и процъфтял като модерен град. Днес десет хиляди дървета хвърлят сянка по неговите улици, в една местност, където по-рано не е имало никакви дървета.

Статуята на Гордън като ездач на камила си има своята съдба. Най-първо тя стояла на площада „Св. Мартин“ в Лондон. При изпращането й през 1902 г. за Хартум тя се хлъзнала и трябвало да я извадят от дълбоките води на р. Темза. Същото се случило няколко седмици по-късно в Нил, а и на мястото, където стои сега, веднъж едва ли не потънала в земята. В Хартум се разправя един анекдот за този паметник. Един от бившите английски чиновници правел със сина си редовно всяка неделя след черква една разходка до паметника на Гордън. Всеки път двамата стояли пред него една минута почтително и мълчаливо. По-късно момчето било изпратено на училище в Англия и оттам писало писмо, че в Лондон било много хубаво, но на него му липсвали празничните разходки с баща му до статуята на Гордън. „Кажи ми, татко, как се казва всъщност този чичко, който е възседнал Гордън?“

Посещавам моя черен колега във великолепния зоопарк в Хартум, където много животни се движат свободно и кротко по тревистите площи между посетителите. И както обикновено става, разговорът ни стига и до въпроси, засягащи нашата професия.

Михаел междувременно има ядове със самолета. Когато ние горди с нашия нов тип самолет искахме да демонстрираме на англичаните нашата „Патица“ в съвсем бавен полет, моторът застрашително се нагорещи; стрелката сочеше почти крайната точка. Ние се стъписахме, но авиоинженерите ни показаха после останките от три малки самолета, които имали същия американски Лайкъминг мотор, на които при пробните полети в Хартум се случило нещо много по-страшно — те изгорели напълно. Охлаждането на мотора не е достатъчно в тази непоносима жега. Ако Михаел не беше внимавал, нашето пътешествие щеше вече да е завършено. Поръчахме телеграфически в завода в Германия допълнителен охладител, който ще закрепим под мотора. Ние поискахме той да ни бъде изпратен в Източна Африка, като се заричаме, в тази горещина в никой случай да не летим бавно. Не, не бива никак да рискуваме, нашата голяма задача не трябва да се провали.

Не днес или утре, но след три-четири поколения може би много хора ще се радват, че някой в наши дни се е загрижил за животните на Африка. Кой се интересува днес, че някога в Италия гибелините и гвелфите са си вгорчавали живота, че във Франция преди четири века десетки хиляди хугеноти били избити, а други били изгонени към Източна Прусия? През 1866 г. млади хановерци трябвало да се бият като войници във войната срещу пруския крал и да загиват, а техните братя през 1810 г. са се били за същия крал срещу Франция. Повечето от националистическите и мирогледните цели, за които хората все отново и отново трябва да страдат и умират, са тъй преходни. Природата обаче остава вечно важна за нас. Дали след сто години все още гнута ще тъпчат степите и дали леопардите ще реват нощем, това все пак ще има известно значение за хората тъкмо поради това, че те все повече ще бъдат обречени да живеят в огромни бетонни градове.

Първите седем жирафи, които срещаме на открито, ние поздравяваме с почетно ниско кръжене. Грамадната гърмяща птица не ги плаши. Те може би действително ни смятат за летяща зебра. Не бягат, само са се спрели и учудено протягат дългите си шии към нас нагоре.

Тук, край Бели Нил, липсва вече железопътната линия. Тя върви по течението на Сини Нил нагоре. Реката става все по-широка, разделя се на ръкави, големи водни площи се редуват със сочни зелени килими. Това са блатата, в които живее Абу Маркуб — „бащата на обувката“^[3]. Преди четиридесет години Бенгт Берг кръстосвал тук с параход, който с помощта на тръстикови туфи бил превърнат на плаващ остров. Берг за пръв път филмирал птици с „обувковиден“ клюн, но гнезда с малки и той не намерил. Никой европеец не е виждал още тази птица, когато мъти. Преди пет години получихме във Франкфурт от зоопарка в Хартум два от тези грамадни щъркела с безформени клюнове, които и днес още се чувствуват добре.

Водни козли стоят по бреговете, а туземците карат пред себе си говеда. Те имат U-видно извити нагоре рога.

Така най-сетне стигаме до Джуба, столицата на най-южната екваториална провинция на новата република Судан. Още преди две години искахме да дойдем тук с кола от Белгийско Конго, тъй като арабското правителство ни бе поканило много любезно. Но точно тогава на това място бе избухнал бунт на черните войски срещу техните арабски офицери, които те избили. Европейците всъщност те не закачаха, но предпочетохме все пак да се върнем. Туристи изобщо не могат така лесно да влязат в южната провинция, защото трябва да получават специално разрешение от правителството в Хартум.

Джуба всъщност е едно голямо село. В командната кула на летището, както и на другите судански летища, седи чернокож радист. Той ни разказва, че сутрин леопардите обичали да играят на малката писта за кацане, защото там е сухо, докато тревата още е напоена с роса, а към радиоуредбата човек трябва да се приближава много предпазливо, защото там пък отровните змии — черните мамби — обичали да лежат върху топлите тръби.

Правим кратка разходка из селото и ненадейно се натъкваме на същински концентрационен лагер с телени мрежи и високи наблюдателни кули с картечници. Един европеец ни заприказва. Той бил от две години тук, а по-рано работил в Омдурман.

— Страната не е спокойна — казва той, — черните племена не искат да бъдат управлявани от арабите, които някога са дошли тук, като ги ловили за роби. Поради това огромният затвор е пълен с политически затворници, като от време на време биват разстрелвани по двадесет до тридесет души.

Лекарят е немец. Той се чувствува добре тук. Впрочем завчера в къщата му се промъкнала една отровна змия и неговите прислужници я насекли на парчета. Преди няколко дена един леопард задигнал през нощта една опитомена маймуна, която, вързана на синджир, седяла на дървото пред къщата. Коремният колан на животното бил намерен разкъсан на три парчета в градината. В хотела, където се настанихме, вчера един леопард също грабнал две кучета. В болницата, където през време на английското господство работели единадесет лекари, сега са останали само пет. Но очевидно е, че тукашните болни умеят по-търпеливо да чакат, отколкото ние, европейците. Хора със заклещени хернии вървят осем дена пеша, докато стигнат дотук, хранят се из пътя и въпреки това половината от тях остават живи. Неотдавна било докарано едно момче, което било промушено с копие през корема. Желязото пробило тънките черва на две места. Роднините на момчето не извадили копието, а само го закрепили, за да не се размърда. Така момчето било спасено.

Черните народи в Южен Судан, които преди време са били освободени от европейците, днес искат да имат самоуправление в рамките на суданска държава. Но те все още съвсем не са цивилизовани и имат малко образовани водачи.

Днес рано излетяхме и освен по един сандвич нищо друго не сме яли, а вече е късно следобед. Съдържателят на малкия хотел, който е грък, ни успокоява. В седем и половина часа губернаторът на екваториалната провинция ще даде вечеря по случай бъдни вечер. Той любезно покани и нас.

Вярно, нали вече е дошла Коледа?

Това ние съвсем бяхме забравили. Миналата година Михаел и аз празнувахме Коледа също заедно далеч от родината, в Стенливил, Белгийско Конго. Но тогава бяха с нас и неговата, и моята жена и ние трябваше дори на бъдни вечер, според белгийския обичай, много да танцуваме, въпреки че и двамата сме такива мързеливи танцьори.

Келнерите негри украсяват ресторанта. Това не излиза скъпо, щом пред сградата може да се отрежат палмови клонки и с остри куки да се откъснат червените цветове, които цъфтят навсякъде по храстите. Коледната елха прилича на „дървото на живота“. Тя е донесена с пътнически самолет от планините на Белгийско Конго. Украсяването става по английски обичай с разноцветни електрически крушки, книжни гирлянди и балончета.

Ние седим пред празнично наредената маса. Става осем часа, осем и половина, но гостите ги няма. Съдържателят ни успокоява и слага две уиски на масата. Въздухът е влажен и термометърът се е покачил на четиридесет градуса. Радиото предава музика от Омдурман. Пеенето е гъгниво, звуците на цигулката са пронизителни, което за нашите уши звучи нехармонично. Всичко е в много бързо темпо и продължава с часове. Постепенно почваме да се дразним.

Празничната компания навярно е още на литургия — мисля си аз, — но когато най-после пристигна, оказа се, че всички са били вкупом на кино. Губернаторът и заместникът му са чернокожи, на около петдесет години, в безупречни бели смокинги и с добри маниери. Техните европейски гости са предимно гръцки търговци, без вратовръзки и повечето от тях носят ризи с къси ръкави, но дамите са с вечерни тоалети. Според листа за менюто сервира се супа „а ла Назарет“ с доста черен пипер, после коктейл „а ла Витлеем“ с плод в него, подобен на череша. Пуйката е страшно жилава и едва се дъвче.

Губернаторът прави впечатление на същински джентълмен. Той се държи на положение, но с учтива усмивка слуша бъбренето на своята млада дама на трапезата. Тя му се оплаква, че би било по-добре Коледа да се празнува в гранд хотел в Хартум, а не в малката Джуба. Изглежда, че това е местната красавица. Пудингът се полива с ром, който пламва в синкави пламъчета. Той е сладък и втестен. За моя изненада в тестото са сложени малки судански монети и две от тях неочаквано се оказват в устата ми. А досега дори и в ръката ми те не изглеждаха особено апетитни.

До мен седи един швейцарец. В Хартум той трябвало да чака шест дена, докато получи разрешение за Джуба. Вече е от осем дни тук, но нито може да излезе извън селото, нито да продължи пътуването си, защото преведените за него пари още не са пристигнали. Такси тук също не може да се намери.

В ъглите на помещението са сложени големи букети от крещящо пъстри книжни цветя. Те са така оцветени, че просто ми изглеждат като съвършена безвкусица. Михаел обаче намира, че това са типични африкански цветя, а природата не може да бъде без вкус.

Англичаните празнуват Коледата така, както ние карнавала, и суданците са възприели това от тях. Всеки от нас получава по една книжна шапчица, която трябва да постави на главата си. Черният губернатор намира, че на Михаел много му отива. След това ни дават гърмящи бонбони^[4], шепа книжни серпентини и изкуствени яркочервени хортензии от папиемаше. Някои от гръцките гости смятат за духовитост да потапят книжните топки първо във винената си чаша, преди да ги хвърлят на главата на седящия срещу тях. За беда мокрите топки боядисват така снежнобелите смокинги на губернаторите и оставят по тях грозни петна. Отдавна съм издърпал до врата си покривката на масата за прикритие и се чудя колко спокойно и любезно се усмихват двамата губернатори, докато смокингите им се похабяват. Едва когато някои от европейските гости започват да замерват другите с банани, те учтиво им се отнемат.

След полунощ крайно уморени се прибираме с Михаел да спим в един павилион в парка. Над нас, на тавана, се върти бавно огромен вентилатор. Това беше значи нашата бъдни вечер. Сега ще трябва да се наспим хубаво в аванс, защото искаме на всяка цена утре да приключим нашето пътешествие. На другия ден летим през Уганда за Ентебе на езерото Виктория, където зареждаме самолета с бензин, и веднага продължаваме пътя си над гористите планини до Найроби, столицата на Кения в Британска Източна Африка.