Александра Маринина
Седмата жертва (68)

Диктофонен запис

— Иля Андреевич, вие ме използвахте като марионетка, за да постигнете някаква своя цел. За мен това е оскърбително, но все някак ще го преживея.

— Да, грехът на високомерието не ви е присъщ, вече забелязах това.

— Благодаря, но вашите комплименти не са ми нужни. Аз искам да разбера каква е била целта ви. Заради какво започнахте целия този кошмар?

— Не хитрувайте, Анастасия Павловна, вие прекрасно разбирате заради какво. Защото, ако не сте разбирали, нямаше да ме откриете.

— Не съм сигурна, че съм разбрала правилно. Трябва да знам със сигурност. В края на краищата вие самият трябва да сте заинтересован хората да ви разберат правилно, инак всичко е безсмислено. Шест души са загинали напразно.

— Права сте. Аз трябва да бъда сигурен, че гласът ми е стигнал до всички вас. Исках вие да се замислите за смъртта си. Исках не само всеки отделен човек да се замисли къде, как и при какви обстоятелства ще умира, но и държавата да се замисли за това. Щом държавата се смята за задължена да се грижи за живота на своите граждани, тя точно така е задължена да се грижи и за тяхната смърт. Да се грижи за нейното облекчаване. Да се грижи да я направи достойна. Лека, безболезнена, своевременна. Човекът трябва да има право да си отиде от живота тогава, когато пожелае, и по начин, по който пожелае, и държавата е длъжна да му предостави възможност да осъществи това си право. Не да натиква в лудница хора, които неуспешно са се опитали да се самоубият. Да разреши на лекарите да правят специални инжекции на хора, които вече не са в състояние самостоятелно да решат съдбата си. Да осигури достойно погребение дори на бедните и нищожните. Исках всички вие да се замислите и да вникнете в съществуващата в други цивилизации наука за умирането. Аз още не съм умирал, затова не мога от собствен опит да оценя резултатите от научните изследвания на хора, които са се занимавали с този проблем дълги десетилетия. Може смъртта да е край. Но може и да не е. Откъде да знаем? Ами ако смъртта наистина не е точка, а само запетая? Аз много отдавна се занимавам с физика и техника и мога напълно отговорно да ви заявя, че ортодоксалният материализъм не е в състояние да обясни абсолютно всичко, с което съм се сблъсквал. Това доказва, че нашето знание е несъвършено и далеч не е пълно. А щом е така, за нищо друго не може да се гарантира. Имам предвид нашите представи за процеса на умирането.

— Правилно ли ви разбрах? Вие искате да кажете, че човек трябва да има право и възможност да избегне страданията, свързани с физическата и душевната болка. Старостта, тежките, неизлечими болести, психическите травми — това прави живота непоносим и на хората трябва да бъде предоставено правото да напуснат всичко това във всеки един момент по собствено желание. Това ли искате да кажете?

— Точно това. Разбрали сте ме абсолютно правилно. Това беше главното, от което започнаха моите размисли за смъртта. Всичко останало дойде после.

— А защо сте решили, че човек не бива да страда? Кой ви го е казал?

— Но това е естествено! Разбира се, ако един човек живее неправилно, недостойно, ако съгрешава, върши престъпления, тогава нека страда, той трябва да плати за своя живот. Но когато човекът живее достойно и честно, когато се труди добросъвестно, никого не мами, защо трябва да страда? За какво? Това е несправедливо!

— Не сте прав, Иля Андреевич.

— Защо? Докажете ми го.

— Едва ли ще мога да ви докажа нещо. Мога само да ви предложа своята гледна точка.

— Слушам ви.

— Ако следваме вашата логика, страданията са възмездие за недостоен живот, а леката и приятна смърт — награда за достойния. Тук се корени грешката — и формално-логическа, и смислова. Животът има само една цена: смъртта. Със смърт човек може да се разплати за живота, така е устроена природата. Онзи, който е имал щастието да се роди, ще има нещастието да умре. Не може да се родиш и да не умреш, както не може и да умреш, без да си се родил. Съгласен ли сте с тази уговорка?

— С тази — да. И какво по-нататък?

— По-нататък е следващият ход в разсъжденията ни. Страданията са отплата за удоволствието. Разбирате ли? Смъртта — за живота, страданията — за щастието. Няма значение какъв живот е изживял човекът, праведен или не. Той е творил добро и е бил щастлив от това, убивал е невинни и е изпитвал удоволствие от това. Трудил се е и се е радвал, крал е и се е радвал. Каквото и да е правел човекът, както и да е живял, той е получавал в живота си радост по един или друг начин. Едни хора са по-щастливи, други — по-малко, едни — по-често, други — по-рядко, едни — само като деца, други — през целия си живот. Но щастливи и доволни са били всички. И ето за това те трябва да платят със страдание. А вие искате човекът да си отиде от живота, без да е платил. С това се нарушава хармонията на мирозданието. Не съм ли права?

— Във вашите разсъждения има слаби звена, Анастасия Павловна, и аз лесно ще ви го докажа. Има хора, които са били щастливи само три минути през целия си живот, а съдбата им стоварва безкрайни и непоносими страдания. Нима това е съразмерна отплата? Има и други, такива, на които животът щедро е давал много удоволствия, а съдбата не е подготвила страдания за тях. Нима това е проява на хармонията на мирозданието? Такава хармония няма, вие не можете да не признаете това.

— Мога. Има хармония. Всичко зависи от индивидуалното възприятие. Вие казвате, че има хора, които са били щастливи само три минути през целия си живот, нали? Аз пък със същата лекота ще ви докажа, че такива хора няма. Нима такъв човек нито веднъж не е почувствал на бузата си целувката на собственото си дете? Нима такъв човек нито веднъж в живота си не е получавал подаръци? Нима нито веднъж не е чувал думи ако не на любов, то поне на признателност, приятелство, нежност, топлина? Нима нито веднъж в живота му никой не му е помогнал, не го е спасил от нещо? Нима самият той никога не е направил нещо полезно, от което би могъл да изпита чувство на удовлетворение? Нима нито веднъж не е прочел книга, която му е доставила удоволствие? Нима не му е познато чувството на сексуалното удовлетворение? Мога да изброявам до безкрай, вие прекрасно разбирате за какво говоря. В живота на човека има огромен брой събития и неща, които могат да го направят щастлив. Но далеч не всеки човек е в състояние да разбира и да чувства това. Има хора, и то немалко, за това съм съгласна с вас, които вечно са недоволни от всичко, те постоянно се чувстват нещастни, ощетени, оплакват се, че не са виждали в живота нищо добро, само лошо. Справедливи ли са те? Не. Животът им е дал всичко, което е могъл, те просто не ценят това. Те не умеят да се наслаждават на вкуса на въздуха след буря, не умеят да чуват прекрасната музика, не умеят да се радват на чуждото щастие. Ето защо им се струва, че в живота им не е имало нищо хубаво, затова пък чувстват много остро всичко лошо. Какво може да се каже тук? Тяхната душевна глухота не ги освобождава и не може да ги освобождава от страданията, от необходимостта да платят за това, което им е било предоставено. Не са се възползвали от това? Техен проблем. Нали, когато един човек отива на театър и не изпитва удоволствие от спектакъла, не му хрумва да си иска обратно парите за билета? Той просто разбира, че не е съумял да получи удоволствие от този спектакъл. А другите са съумели.

— На нивото на театъра вашите разсъждения може и да са справедливи, но на нивото на живота не са.

— Но защо?

— Защото животът не е театър.

— Шекспир е бил на друго мнение: „Този свят е сцена, където всички хора са актьори…“

— Шекспир не е еталон за мен.

— Жалко. Той е бил необикновено мъдър. Аз не ви призовавам да сравнявате живота с театъра, предлагам ви да видите театъра като елемент от живота, създаден от човечеството по собствено подобие и по подобие на живота. Нали в театъра не става нищо такова, което да не става с хората в реалния живот. Впрочем ние се отдалечихме от темата. Страданията се дават на човека в противовес на щастието, а ако човекът не е съумял да бъде щастлив, това е негово нещастие, а не индулгенция, която му позволява да избегне страданията. И после, Иля Андреевич, кой ви е казал, че в живота всичко трябва да бъде хубаво? Че той трябва да се състои само от щастие и удоволствия?

— Странен въпрос задавате. Нас винаги са ни възпитавали така, казвали са ни, че ако живеем честно, трудим се добросъвестно и не нарушаваме закона, всичко ще бъде наред. Нима вас са ви възпитавали другояче? Струва ми се, че вие не сте много по-млада от мен, значи в училище са ни учили горе-долу на едни и същи неща.

— Буквално на същите. Разликата помежду ни е, че аз съм виждала повече мъки, страдания и сълзи от вас. И това ме накара да разбера, че животът е подреден малко по-различно от това, което са ни говорили в училище.

— И как е подреден той според вас?

— В живота изобщо има много повече лоши, тежки и неприятни неща, отколкото хубави и приятни. Така е подреден той, разбирате ли? Това не е неправилен живот, просто така е подреден. Такова е мирозданието. Трудно е човек да се примири с това, но се налага. Затова не бива да се отчайваме, когато се сблъскваме със страданията, и да мислим, че не ни е провървяло и че всичко се стоварва върху нас, че Бог ни наказва незнайно за какво. Неприятностите са нещо нормално. И страданията са нещо нормално. Виж, всичко хубаво трябва да умеем да го виждаме, да го ценим и да му се радваме с всички сили, да му се радваме всяка секунда, защото разбираме, че според законите на мирозданието утре може да започне черен период от живота ни, така че да успеем да се насладим на щастието днес и да запомним това чувство задълго. Хубавото е по-малко, лошото е повече. Така е подреден светът и вие, Иля Андреевич, не сте в състояние да промените тази подредба.

— Значи този свят е подреден неправилно.

— Може би, може би… Но е такъв, какъвто е. И ние нищо не можем да направим.

— Аз не ви вярвам.

— Не е и нужно. Аз не смятам да ви убеждавам, че не сте прав. За мен вие не сте опонент във философски спор, за мен вие сте престъпник, убиец. И аз ще търся не аргументи, а доказателства за вашата вина. Впрочем, доколкото разбирам, това няма да бъде проблем. Вие сте направили всичко възможно, та вашата вина да бъде безспорна, в случай че все пак ви заловят.

— Анастасия Павловна…

— Да?

— Кажете… Това, което каза вашият колега за признаването ми за невменяем и за психиатричната лечебница — възможно ли е?

— Успокойте се, не ви заплашва лудница. Впрочем знае ли човек… Лекарите са непредсказуеми. Обявиха за вменяем абсолютно лудия Йонесян, по прякор Мосгаз. Обявявали са за болни психически здрави дисиденти. Така че нищо не мога да гарантирам.

— Не бих искал такъв резултат.

— Разбирам. Вие искате шумен процес, който да влезе в учебниците. Искате възможност да говорите пред съда и да изречете на всеослушание това, което казахте сега на мен. Какво друго искате?

— Искам смъртна присъда.

— Искате своевременна и лека смърт?

— Искам да ме убие държавата, а не малограмотен лекар или обезумял бандит.

— Ами да, и то да го направи сега, докато още не сте се разболели от нищо страшно и не сте станали слаб и безпомощен. Не искате ли прекалено много, Иля Андреевич? Вие сте изживели ярък живот, достигнали сте големи висоти в професията си, насладили сте се на признание и уважение. Обичали сте жените и те са ви обичали. Били сте добре обезпечен материално и дори сте си позволявали да ходите на почивка в чужбина. И сега искате да се скриете от кредиторите, без да платите за всичко това. Принудена съм да ви огорча, Иля Андреевич — в нашата страна е въведен мораториум върху смъртното наказание. Не знаехте ли това? Смъртните присъди се произнасят, но не се изпълняват. Пред вас има добра перспектива — доживотен затвор. Това ще ви осигури такива страдания, че ще си платите изцяло. Няма да видите лека смърт.

— Злорадствате ли?

— Нищо подобно. Просто се радвам. Без злоба.

— Но на какво се радвате?

— Радвам се, защото хармонията на мирозданието този път няма да се наруши.