Александра Маринина
Седмата жертва (15)

Стасов

Гласовете се чуваха още от стълбището. Какъв е тоя концерт? Чудно и чудесно! Прибираш се вкъщи след работен ден и трудно общуване отначало с маман, после с бившата съпруга, а ето че и в собственото ти гнездо няма спокойствие. Гришенка сладко спи в ръцете ти, но от това многогласно веселие детето може да се събуди и тогава ще стане същинска лудница. Стасов припряно се шмугна в най-близката до входната врата стая на Ирочка, сложи сина си в леглото и плътно затвори вратата, да не би той да се събуди. После, когато всички се разотидат, с Татяна ще вземат Гришенка в своята стая, където е креватчето му.

Един бегъл оглед на обстановката му показа, че се води сериозна битка за Ирусик. От едната страна на масата се извисява не кой да е, а Мишаня Доценко, най-търсеният ерген на „Петровка“ поради външната си привлекателност, умението си да се облича и — най-важното — поради пълната си необвързаност. От другата страна — техният вездесъщ и всезнаещ съсед Тимофеич-Котофеич, който е готов да продаде душата и тялото си за прочутите млинове на Ируска. Между готовите да се хванат за гушите самци полюшва разноцветните си перца чудесното момиче Ира, която отдавна би трябвало да се омъжи. Но Татяна благополучно бе изпуснала момента, когато Иришка имаше безброй почитатели, и не бе настояла племенницата й най-сетне да направи избора си, а сега с всеки месец проблемът ставаше все по-сложен. Първо, Ирина растеше (по-точно — остаряваше), и второ, все по-дълбоко навлизаше в грижите за семейството на своите роднини, товареше се с все повече домашни задължения и постепенно мисълта да изостави Татяна, Стасов и малкия Гришенка на произвола на съдбата, тоест без домакинско-икономическа опека, ставаше за нея все по-кощунствена. Ами че те няма да могат да живеят без нея! Хем те ще се мъчат, хем детето няма да могат да отгледат като хората.

Така, този въпрос е ясен. Ами Таня къде е? Шлиферът й е окачен в антрето, значи тя си е вкъщи. Но защо не е с гостите?

— Здрасти, добри хора! — поздрави ги Стасов на доста висок глас, но не успя да заглуши гръмкия смях на Котофеич.

Явно съседът забавляваше компанията със сбръчкани от старост вицове, на които самият той пръв се смееше. Във всеки случай физиономията на Мишаня не изглеждаше много весела. Можеше да не слага в сметката за оценка на вицовете Ируска: тя беше момиче любезно, добросърдечно и жалостиво, затова се смееше винаги когато разказвачът очакваше това от нея. Не смееше да обиди човека.

— Ехо! — подвикна Стасов още по-силно. — Аз вече не живея ли тук?

— Ау — сепна се Ирочка, — Владик си дойде.

— А жена ми къде е? Май вече стана добра традиция да задавам този въпрос. Днес веднъж вече питах за същото.

— Таня си полегна, боли я главата — поясни тя и кой знае защо, се изчерви.

Щом се изчерви, ясна е работата… Толкова се е увлякла по процеса на общуването с двамата ухажори, че е забравила за всичко останало. Нищо, това е нормално: щом се е увлякла, значи още не всичко е загубено, нашата Ируска не е остаряла напълно. Отдавна трябваше да я запознаят с Мишаня, може би вече щеше да е омъжена.

— Владислав Николаевич, драги — обърна се към него съседът, — аз настоятелно ви моля да убедите Ирина да приеме моята помощ. Днес цял ден се опитвам да й внуша, че в създалата се ситуация трябва да бъде предпазлива и бдителна, но тя не иска да приеме услугите ми. Хайде, обяснете й, че аз мога да бъда повече от полезен. Знаете ли какво се случи днес на пазара?

— В течение съм — кимна Стасов.

Той беше в течение, а загрижеността на Котофеич бе съвсем неочаквана. Дали съседът наистина е почитател не на млиновете на Ируска, а на нейните външни данни и душевни качества? Виж го ти, дъртия пръч! Та той е доста над шейсет, ама не се дава.

— Струва ми се, че Ирина невинаги може да се защити сама. Днес по време на инцидента на пазара явно се притесни и уплаши и за малко да направи някоя глупост. И сега, когато над семейството ви надвисна опасност, не бива да я оставяме сама с малко дете през целия ден. Това просто е неправилно.

Каква реч обаче! Сякаш специално си я е подготвил. Ама какво се е лепнал за нас? Няма ли си други грижи? Тимофеич-Котофеич такъв.

— Преувеличавате, Андрей Тимофеевич — широко се усмихна Стасов. — Над семейството ни не е надвиснала никаква опасност. Откъде ви хрумна? Голяма работа, някакъв откачалник се пошегувал и сега какво, цял живот в бункер ли да се крием? Всеки служител на милицията периодично е заплашван, не може това да се взема на сериозно.

— Но защо, ако може да попитам?

— Ами защото, ако всички заплахи се осъществяваха, всички милиционери щяха да са избити и личният състав на МВР щеше да се обновява напълно всяка година. Но ето аз например двайсет години бях на оперативна работа и се пенсионирах жив и здрав. И като мен са почти всички колеги. Така че, Андрей Тимофеевич, спете спокойно и не се тревожете за Ируска.

Съседът хвърли на Стасов неодобрителен поглед и укорително поклати глава.

— Не споделям вашия оптимизъм, уважаеми. Между другото, вашият млад колега е напълно съгласен с мен, нали, Михаил Александрович?

Владислав съвсем сериозно се нервира. В собственото си жилище намери пета колона! Излиза, че Мишаня споделя идеите на Котофеич. Ах, мизерник, ах, неблагодарник, а те с Татяна се канеха тържествено да му поверят най-скъпото си — съдбата на Ируска. Ще види той сега! Нищо, с него е Татяна, а тя е доста голяма сила.

Стасов стана.

— Ще отида да видя Таня.

За негова изненада Татяна не лежеше, а стоеше до прозореца и дори не се извърна, когато мъжът й влезе в спалнята.

— Е, как е там? Веселбата май е в разгара си? — попита тя, без да се обръща.

— Ами ти какво, криеш ли се? Или наистина те боли главата?

— Боли ме, но не смъртоносно. Не ме бива да се смея насила. Вероятно от мен не става актриса. Реших да се махна, за да не развалям настроението на хората. Къде е Гришенка?

— Спи. Сложих го в стаята на Ируска, за да не го пренасям през това сборище, щеше да се събуди. Маман ти праща много поздрави.

— Благодаря. А как ти се видя Доценко?

— Нормално. Не откъсва очи от нашето момиче.

— Ами Котофеич?

— Че какво очакваш от него? Цвили като боен кон. Сипе вехтите си лакърдии от времената на своята революционна младост. Таня, какво се е случило? Защо си ходила на „Петровка“?

Татяна най-сетне се извърна, прегърна мъжа си, зарови лице в рамото му.

— Аз си го спомних — промърмори тихо.

— Кого? Човека, който те заплашва ли?

— Да. Вкарах го в затвора преди много години. А той тогава се закани, че ще се върне и ще си разчисти сметките с мен. И ето че се е върнал. Стасов, той е луд. Способен е на всичко. Страх ме е от него. Може да посегне дори на Гришенка.

Така. Работата е ясна. Тъкмо всичко бе започнало да се оправя, той бе докарал Татяна и Ира от Питер в Москва, най-сетне се бяха сдобили с жилище и бяха престанали да се тъпчат тримата в една стая. Таня толкова тежко бе понесла бременността, в началото имаше опасност от помятане, после от преждевременно раждане, но все пак успя да роди нормално здраво момче. И Стасов вече бе започнал да мисли, че най-трудното е зад гърба им. Абе мама му стара, защо все така става! Проклет живот, подъл, скапан. Несправедлив.

Ясно е защо Мишка гледа толкова сериозно на ситуацията. Но защо Котофеич се е загрижил толкова? Нима Таня е говорила за това пред него? Откъде това доверие към съсед, който всъщност им е само бегло познат? Или Мишка, хлапакът, се е разбъбрил? Таня, Танечка, Танюша, любима моя, защо трябва да работиш? Пари ли не ти стигат? Не е така. Аз печеля добре. Но ти печелиш още по-добре. Тази година започнаха да издават книгите ти в чужбина, платиха ти големи аванси. И за руските издания получаваш добри пари. За какво ти е тази работа, която не ти носи нищо, освен огромно късане на нерви, колосални неприятности и нищо и никакво морално удовлетворение?

Той галеше жена си по главата и мълчешком разговаряше с нея, защото познаваше Татяна прекалено добре, за да направи глупостта да озвучи мислите си.

— Какво ще правим? Някакви предложения?

Това беше единственото, което Стасов можеше да си позволи да попита на глас.

— Ще мислим как да го спрем. Той вече уби един човек, не дай си боже, да убие втори, трети. И всичко това — за да докаже, че е по-силен от мен. Знаеш ли, понякога ми се струва, че около мен се върти не живот, а нещо сюрреалистично. Страшен сън, безумен кошмар, пълна липса на смисъл и логика. И в центъра на цялото това безумие, кой знае защо, съм аз. Защо става така, Стасов?

Защо, та защо… Защото. На тоя свят още не се е родил човек, на когото поне веднъж да не му се е сторило, че светът наоколо е изгубил реалността си. И това не е поради разстроена психика, а изключително поради лошо стечение на житейските обстоятелства. Например един мъж претърпява катастрофален провал в работата си, най-добрият му приятел го предава, майка му е тежко болна и умира, синът му от първия брак е станал наркоман, по тоя повод бившата му жена всеки ден му звъни по телефона и настоява той да направи нещо — и на фона на всички тези прекрасни обстоятелства новата му съпруга, ослепително млада и красива, се цупи и гордо произнася: ние с теб сме различни, ти изобщо не ми обръщаш внимание, нямаме еднакви интереси, ето, направила съм си нова прическа, а ти дори не забеляза, така че поради това несходство на характерите аз реших да те напусна и да отида при друг, който ме обича повече от теб. Ето това може да се определи като сюрреализъм. Всички хора в един или друг момент от живота си го преживяват. Но такъв аргумент е слаба утеха. Всички са си всички, а ти си лично ти, това все пак е нещо друго.

Психолозите отдавна са забелязали, че в стресови моменти разумът на човека се старае да се изключи от страшното и лошото, за да не се разруши, за да се съхрани. Съобщават на човек, че е неизлечимо болен, а той вперва неподвижен поглед в мухата, която пълзи по прозореца, и внимателно наблюдава движенията й, дори се мъчи да отгатне в каква посока ще продължи. Ето че и Стасов сега стои в тъмната спалня, прегърнал своята примряла от болка и страх съпруга, и мисли, че днес е обещал на единайсетгодишната си дъщеря Лиля да й купи котенце. Лиля живее с майка си, бившата съпруга на Стасов, в Соколники, често в почивни дни се разхожда из парка, а там всяка събота и неделя има изложба на котки. Лиля е ходила няколко пъти и си е харесала порода. Иска персийска колорпойнт. Стасов нямаше никаква представа какво е това и как изглежда, но очичките на дъщеря му така горяха, че не можеше да й откаже. А и Ритка, бившата му съпруга, нямаше нищо против котето. Разбраха се следващата събота той да отиде с Лиля на изложбата и да плати за котето, което тя си избере. По случай новия домашен любимец ще трябва да се вземе котешка тоалетна и специални панички за вода и храна, но Лиля с радост се нагърби с тези грижи. Някакъв откачен заплашва семейството им, негова жертва може да стане всеки, дори едногодишното им синче, и той трябва да мисли как да организира кръгова отбрана, за да се защитят от него, а в събота да отиде с Лиля да купува коте.

Какво може да каже на Татяна? С какво да я утеши? Професионални съвети едва ли са й нужни, особено след съвещанието с Настася и Коротков. На нея й е нужен съпругът й, неговата подкрепа и защита — не професионалната, а чисто мъжката.

И подполковникът от милицията в оставка Владислав Стасов не намери нищо по-добро от това силно да прегърне жена си и да й каже:

— Обичам те, Таня. Много те обичам. Каквото и да се случи, няма да го забравиш, нали? Защото, независимо от всичко, това е най-важното в живота.