Георги Караджов
Срещи с Милка Стоева (5)

„И театърът все се върти, със Земята…“

Идеята за детския мюзикъл, който Петър Ступел завъртя в Бургас, вероятно се е появила още през 1974 година — тогава си спомням авторския му концерт в Бургас и Карнобат, на който едната част беше ораторията „Държава Пионерия“, а другата се състоеше от най-популярните детски песнички, които композиторът беше създал. Той самият присъстваше на тези концерти. За песничките беше довел любими на всички актьори от Сатиричния театър — Климент Денчев, Мариана Аламанчева, Коста Карагеоргиев, Светослав Пеев, Жоржета Чакърова… Наред с известните на всяко дете „Аз съм сънчо“ и „Вятърко листи в гората пилей“, звучеше и песничката „Продавач на надежда“ по стихотворението на Джани Родари. Темата стана въвеждаща в новия мюзикъл, само че сега надеждата се продаваше в балони, пълни с чудеса. Чудесата бяха стихотворни приказки на Самуел Маршак в превод на Миряна Башева, която беше написала и допълнителните свързващи текстове, както и чудесни поетични лирически отклонения, за да може когато „човек от залата си излезе“, с него да си тръгне „вярната му поезия“. Предполагам, че двигателят на идеята е бил Климент Денчев, участник в сценария и, заедно с Иван Милев — художник на постановката. Някои от песничките той беше пял и рисувал в популярното си предаване в „Лека нощ, деца“, като Песента за пощальоните, или историята за багажа на лелята. Петър Ступел смело нагазваше в недосегнати територии, негов беше първият български детски кино мюзикъл „Баща ми, бояджията“, вече разказах за посветената на нас детска оратория „Държава Пионерия“. Въртележката също щеше да бъде новаторско за времето си начинание — детски мюзикъл, изпълнен от деца — и един водещ, продавач на балони — всъщност разказвач на приказки, Бате Климент, както беше той известен на всички деца у нас, щеше да играе тази роля, с балоните да „вдигне в небето театъра и оттам да е главен герой“.

Идеята придоби реални измерения на лагера в Танчовица, местност във Витоша, над Перник, близо до една от каменните „реки“ — морените, дъщери на вулкана, образувал планината. През август на 1975 година. Там вече се разучаваха първите части на мюзикъла, които Петър Ступел беше изпратил „в ръкопис“.

Ще запомня Танчовица и с волейболното игрище, на което големите момчета организираха турнири с другата група, лагеруваща там — деца-спортисти. Милка Стоева, независимо от усилената работа по мюзикъла (ние, по-големите момчета не участвахме в него, репетирахме нашия си репертоар, но покрай малките научихме всички песни) се стараеше да разнообразява времето за почивка — в някои отношения тя беше по̀ дете от нас и имаше наистина щури идеи. Нейна беше идеята да обявим футболен мач на „спортистите“ и да излезем срещу тях с… най-невъзможния отбор, който човек може да си представи: няколко от по-големите момичета, подплатени с възглавници, за да изглеждат много дебели, с клоунски облекла, импровизирани набързо от наличния гардероб, комичен грим, чадърчета в ръцете… Можете да си представите какъв мач се получи, импровизациите нямаха край, а ние, запалянковците от двете страни, се превивахме от смях. Впрочем, отбора на момичетата беше просто непобедим, вратарката Лейла, добре подплатена, седнала по турски, беше сложила двете тухли, обозначаващи вратата, плътно от двете си страни, така, че гол беше абсолютно невъзможен. Е, след този безспорен принос в историята на футболното изкуство играхме и истински футбол.

На морените си бяхме направили уютна колиба от клони, всяка сутрин правехме дълги разходки с Павката и Цецо, беряхме гъби, които после изхвърляхме, защото иначе едва ли щях сега да пиша тези редове. Това, че и двамата после станаха лекари не променя нещата. Заедно с Митака заведохме едно пострадало момче на лекар в Перник, за да намажат одраскването му с риванол и да го превържат, направихме и екскурзия до София. Имахме и репетиции, разбира се, май тогава заучавахме втората част на Ораторията — този път за детски и смесен хор, съвсем по поръчка за нашата хорова школа. Но повече ни се набиваха в ушите веселите мелодии за Разсеяния от улица „Басейн“, за трийсет и осемте весели коса, за писмото на Житков, обиколило всички континенти. Съвсем естествено на традиционния карнавал в края на лагера реших да се маскирам като Разсеяния, само че този Разсеян, освен тенджера на главата и ръкавици на краката, имаше фотоапарат и фотографираше смеещата се и пееща публика!

Та когато след много години отново разглеждах негативите от архива си, видях и единствената (планинска) чешма със студена вода, на която се миехме всички сутрин и перяхме дрехите си, спомних си и невъзможните тоалетни — с хлора и червеите, спалните, в които спяхме по осем — десет души… Да, наистина бях забравил битовите условия, защото тогава никой от нас не им обръщаше кой знае какво внимание. Важното беше, че бяхме заедно, че правехме заедно музика високо горе, в планината, щастливи, че сме там, пламъците на лагерния огън трябва да са изгорили от паметта ни онова, което тогава ни се е струвало неприятно.

Най-паметното събитие, без съмнение, беше посещението на Петър Ступел и Лили Панайотова, координатор на проекта. Те направиха дълга разходка в гората с Милка Стоева и надълго и нашироко обсъждаха бъдещата постановка, после композиторът чу наша репетиция, той носеше нови номера от мюзикъла, шегуваше се, че ако забравим текста, можем да пеем вместо сложните имена на косовете „Кос Петър Ступел, кос Климент Денчев“ и т.н., защото, казваше той, всички сме косове, да го знаете от мен, косове сме!

В последната нощ запалихме колибата си на морените, нещо ни беше ядосал началникът на лагера, та искахме да го изплашим, като кажем, че Огнян е останал вътре. Номерът не се получи, но колибата ни изгоря. И заедно с това свърши лагерното ни време.

През пролетната ваканция на следващата година настъпи последната, най-интензивна репетиционна фаза, преди „Въртележката“ да стане факт от репертоара на Бургаската опера. Започнаха целодневни сценични репетиции във физкултурния салон на Пионерския дом, както винаги нямаше време, сроковете бяха убийствени, напрежението достигна своя апогей. Впрочем сега, близо четирийсет години по-късно мога да кажа, базирайки се на солиден опит, че такова е ежедневието във всеки театър, предпремиерното време е винаги прединфарктно. Тези репетиции нас, големите момчета, не ни засягаха, ние се мотаехме по улиците и чакахме премиерата. Затова много се учудих, когато един-два дена след започването на репетициите, сестра ми, която участваше в тях, се обадила по телефона от Пионерския дом и помолила родителите ни да ме намерят, защото Стоева казала на всяка цена да се появя там. Издириха ме у един приятел, момичето, с което ходех тогава, и с което се надявахме да прекараме цялата ваканция в скиторене по улиците, предвидливо ме беше скрило там, но… нямаше как. Появих се и Милка Стоева ме посрещна триумфално. „Ето го най-сетне! — извика тя. — Ето, това е Джорджи. Само той ще свърши работата!“ Към мен се приближи усмихнат мъж и ми подаде ръка: „Здравей, приятно ми е, Никола Петков — режисьор. Да забелязваш нещо?“ Не забелязвах нищо особено. „Странно, — каза ми Никола Петков, — мислех, че се забелязва от пръв поглед. Не забелязваш ли колко съм симпатичен, няма начин да не го забелязваш, всички го забелязват!“ Засмях се и казах, че то е толкова очевидно!

— Виж сега, Джорджи, — каза режисьорът, — работата е следната. Ние сме пред катастрофа и само ти можеш да ни помогнеш. Абсолютно сериозно. Да спасиш и „Въртележката“, и целия този труд… Знаеш, че тази „Въртележка“ Климбо си я направи за себе си, обаче се оказа в последния момент, че няма да може той да я върти — спектаклите й съвпадат с другите му ангажименти. И ми казва: иди си намери солист от техните солисти там. Какво да ти кажа, ходих да ги видя на едно представление — едни шишкави такива, държат се за коремите и пеят „слава“. Ужас! Няма да стане! Абсурд. При такива условия няма да има „Въртележка“ и толкоз. Седнахме да се чудим с Милка какво да правим, толкова труд да отиде на вятъра, как да кажем на Петър Ступел. Ужасно положение, значи. И в един момент Милка се сеща: „Джорджи! Само той ще свърши работата! Той ни е спасението!“

Милка Стоева също го подкрепи: „Джорджи, спасявай ни, в теб ни е надеждата!“

Трябва да си призная, че тези думи никак не ме поласкаха, знаех, че комплиментите към моя милост са пресилени, за да се съглася по-лесно, усетих една голяма отговорност, която трябва да поема, но това беше и много приятна отговорност. Все пак — главна роля в редовен спектакъл на държавен оперен театър, а бях още на 17, нали затова учех пеене и мечтаех да стана оперен певец. Веднага се съгласих. „Ура, спасени сме!“ — викна Милка Стоева, бутна ми клавира и текста в ръцете и ме изпрати, заедно с една пианистка в музикалния салон, за да се запозная с ролята, която, от пръв поглед видях, никак не беше малка. Като казах, че, заедно с малките сме научили целия мюзикъл, имах пред вид онова, което учеха те — хоровата партия. Солистът, естествено, трябваше да пее и говори съвсем други работи и да бъде през цялото време на сцената. Е, когато разпознах в първата мелодия Продавача на надежда, една песничка, която много ценях, се почувствах, някак си, уютно, в свои води. И научих партията за два дена. На следващия ден се появи и Огнян, перспективата да си разделим репетициите и спектаклите направи задачата ни по-лека и по-приятна. Още повече че репертоарния план предвиждаше винаги по две представления, непосредствено едно след друго.

Репетициите бяха целодневни. На обяд почивката беше твърде кратка, за да можем да си отидем да обядваме, затова се хранехме за сметка на Пионерския дом в една близка открита кебапчийница на „Богориди“ (по онова време „Булевард Ленин“). Две кебапчета с хляб и гарнитура беше нашият порцион и ние се подреждахме на дълга опашка, за да ги получим и изядем в открития двор на заведението. Режисьорът подскачаше около нас и измисляше нови смешки за повдигане на духа. Припомняйки си „речта“ на Разсеяния в трамвая: „Дълбокоуважаемий трамвайоуправляващий!“, той ни наричаше „Дълбокоуважаеми кебапчеунищожители!“ Изобщо неговото неизтощимо чувство за хумор и уникален подход за работа с деца дадоха своите плодове и тежките продължителни репетиции се превърнаха в удоволствие за нас.

— Спри да приказваш, Марийке — провикваше се той към някое забъбрило се момиченце, — и слушай какво аз казвам. Защото ти като приказваш, приказваш глупости, а аз като приказвам, приказвам умнотии!

По онова време сградата на бъдещия Театър за драма, опера и балет (който по-късно остана театър само за последните две) беше още в начална фаза на строеж. Операта играеше в залата на НХК на Тройката. Когато се преместихме да репетираме там, на сцена, запознахме се с диригентката Красимира Костова, хореографа Димо Врубел, няколкото балерини, които щяха да гарнират спектакъла, започна последният, най-напрегнат етап на работа. Инспициентът Венко Пиперов, винаги готов за шега, винаги зареден с най-нов виц, винаги намиращ най-точната импровизация, с която да ни настрои за сцената, създаваше такава творческа атмосфера, че още от втората репетиция се чувствахме в театъра, като че ли от години работехме там. Разбира се, както винаги се случва, налагаше се да „прекроим“ направеното в Пионерския дом за размерите на сцената, много неща се промениха, изваждахме, добавяхме. В паузите Никола Петков ни разказваше импровизации от бъдещ филм, който той щеше да снима и се смяхме на приключенията на Мильо Лемайнолков (от „Мила моя майно ле“!) По-късно той се отказа от филма, доколкото разбрах, защото изисквали вярност към оригиналния сценарий. Гледах този филм, осъществен от друг режисьор — не беше и наполовина толкова смешен, колкото ни го разказваше Никола Петков.

Независимо от напрежението не изгубихме чувството за хумор, затова спектакълът се получаваше жизнерадостен, весел, и, въпреки професионалната си опаковка — истински детски.

— Затова избрах момчета за водещи, — казваше режисьорът на Стоева. — За да запазя атмосферата. Всичко трябва да е истинско, както са истински децата. В основата на всяка идея да е детската игра, детската импровизация. Само тогава ще стане бомба — спектакъл! Истински!

И се получаваше — от репетиция на репетиция, правехме най-малко по две на ден. Понякога режисьорът искаше помощ от нас.

— Ето, — казваше той, — макар да съм най-симпатичния режисьор на света, а и, без съмнение, най-талантливия, ето тука блокирах. Пеете, танцувате, пляскате с ръце, сцената е пълна. А в следващия момент трябва да бъде празна — как да стане тая работа, някой да има идеи? Плащам в брой!

Вдигнах плахо ръка и предложих — тъй като и в двете сцени става въпрос за гара, след танца да влезе едно момче и да каже, че влака вече тръгва, така всички ще изтичат на „съседен перон“ и на сцената ще остане само Наташка, за да попита: „А тук ли ще остане тази гара?“, както е по сценарий. Никола Петков се изправи, тържествено ми стисна ръката, изрови от джобовете си седемнайсет стотинки и ми ги връчи. Не исках да ги взема, но той настояваше, а и Милка Стоева каза: „Джорджи, непременно ги вземи, та това е първият ти режисьорски хонорар!“ Трябва да кажа, че по този начин събрах около петдесет стотинки. Много по-ценно беше уважението от страна на режисьора. По-късно той се опита да ме отклони от решението ми да кандидатствам оперно пеене, смяташе, че трябва да се насоча към музикалната режисура и макар че ми помагаше много преди изпита — организира ми уроци по танц при примабалерината на Музикалния театър, на който беше директор по онова време, която, на всичкото отгоре отказа да вземе каквото и да е заплащане за тези уроци (да, да, имаше и такива времена!) — в същото време се обаждаше на Милка Стоева по телефона и я молеше да ме разубеди, да ме насочи към нещо по-сериозно, за което се изисква ум и интелект, като режисурата, тъй като „певец може да стане всяко магаре от улицата. Повечето си остават такива!“ Давах си сметка, че ме надценява и предпочетох да съм на сцената, а не в салона. Млад бях, играеше ми се…

Впрочем, изглежда тогава съм имал наистина интересни идеи, или в увлечението ми към работата те са се появявали спонтанно. Спомням си, че когато Оги играеше, седях в залата и мислено коригирах изпълнителите, измислях нови неща, които бих направил, ако бях на тяхно място. Човек по-лесно работи върху ролите на другите, отколкото върху своята собствена, защото ги вижда отстрани. На една репетиция Стойчо, който играеше ролята на Разсеяният, отсъстваше и аз изскочих на сцената, за да я маркирам. Беше голямо удоволствие да направя всичко онова, което си бях представял от залата, че и повече, неща, които ми идваха в момента от вдъхновението. Дадох воля на фантазията и се спуснах по вълните на импровизацията смело. Както и да е, след като сцената свърши, репетицията беше прекъсната. Никола Петков и Милка Стоева се превиваха от смях и дълго време не можаха да дойдат на себе си. Сетне Никола Петков се изправи, прегърна ме и каза, че изпълнението ми е било изключително. И има голяма молба към мен. Непременно да изиграя тази роля на премиерата. Това щяло да вдигне нивото на целия спектакъл. „Ах Джорджи, — каза Милка Стоева, — просто си много добър. Ама много!“

Разбира се, похвалите и суперлативите бяха просто част от играта, далеч съм от мисълта, че са били сто процента заслужени. Те имаха за цел да ни стимулират допълнително, още повече че както вече споменах, бяха единственото ни „заплащане“. Изобщо съм на мнение, че музикални ръководители и режисьори, които са „скъпи на похвали“, при които важи правилото — щом не ти казва нищо, значи е добре, жертват нивото на собствените си постановки в полза на егото. А там, както знаем, се спотайва комплекса. Навременната похвала окрилява артиста, дава му възможност да се разкрие още по-пълно и да даде още повече от себе си, стимулира го много повече, отколкото аплодисментите накрая, когато така или иначе всичко е приключило.

В конкретния случай суперлативите бяха и нещо като компенсация, задето нямаше да играя „главната“ роля на премиерата. Колегите ми от хора ме гледаха със съжаление. Ама нали все пак щях да играя — и то там, където съм най-добър, в една, макар епизодична роля, но почти мое творение, в която се бях вложил без остатък. Аз лично не съжалявах чак толкова. Още повече че половин час след първата премиера следваше втората, където вече щях да продавам балони с чудеса. Спомням си първите костюмни репетиции с оркестър, особената миризма на сцената, когато чаках с връзката балони да настъпи момента за излизане пред публиката, миризма на плакатни бои, на дърво и на балони, особена празничност, приповдигнатост, появява се темата на флейтата, време е да бутна въртящата се „врата“, да се появя в светлината на прожектора и да запея: „Ако имах балони за всички, както имам усмивки, слънца…“ И да усетя стотиците очи на детската аудитория, впити в мен с очакването нещо да се случи, с очакването за празник. Детската аудитория е най-капризната, най-строгата, най-безмилостната аудитория. Тя не познава конвенционалното приличие, ако не й е интересно, просто не те слуша, започва да си приказва, някои си вадят тетрадките и започват да си пишат домашните направо в залата. Така че беше изключително важно непрекъснато да ги държиш в повишено внимание, да успяваш да ги накараш да не откъснат очи от онова, което става на сцената. Трудна, но благодарна школовка. И необходима.

На премиерните спектакли присъстваха Петър Ступел, Климент Денчев, събирахме похвали и автографи. След това се заредиха представленията — в събота и неделя по две едно след друго. Просто изчаквахме да излезе едната публика, да влезе другата — и почвахме отново. Редувахме се с Огнян за Продавача на балони, но когато той го играеше, аз играех Разсеяният, така че участвах в абсолютно всички представления, които за два сезона се събраха повече от сто. Почти всички деца в Бургас видяха представлението, случваше се да ми подвикват по улицата: „Ало, къде са ти балоните?“, съседските деца подпитваха близките ми какво правя с тези балони след спектаклите, дали не си ги нося вкъщи (с тайната надежда да им подаря някой друг), изобщо усещахме, че „Въртележката“ се върти с пълна сила и прави живота ни по-весел и по-шарен. Със сигурност щеше да се върти и в други градове, в други театри, но… съдбата поиска друго, както ще видим по-нататък.